Настанало е Царството Божие

„Но ако азъ, чрѣзъ Духа Божия изгонвамъ бѣсоветѣ, то е настигнало на васъ царството Божие“. (Матея 12:28)

На съврѣменнитѣ хора трѣбва една права философия, едно право вѣрую, единъ правъ животъ. Когото и да запитате, всѣки твърди, че живѣе добрѣ. Когото и да запитате, всѣки твърди, че мисли добрѣ. Когото и да запитате, всѣки твърди, че постѫпва добрѣ. Въпрѣки всичко това, ние виждаме, че цѣлиятъ свѣтъ е потъналъ въ безправие, животътъ е потъналъ въ болѣсти и мисъльта е обградена само съ глупости. Колцина сѫ онѣзи въ сегашния вѣкъ, които иматъ ясна прѣдстава за живота? Колцина отъ тѣхъ знаятъ отъ гдѣ, какъ и отъ кое мѣсто сѫ дошли на земята? Тия хора твърдятъ, че науката казва, какво човѣкътъ е произлѣзълъ отъ една малка животинка и тъй се развилъ на земното кълбо. Току речи, изникналъ като нѣкоя гѫба. Една турска пословица казва: „И да е тъй, пакъ не вѣрвайте“. Човѣшкиятъ умъ е способенъ на всички възможности. Човѣкъ въ ума си може да допусне всичко. Тамъ всичко е възможно. Въ ума си правото можешъ да направишъ криво, и кривото можешъ да направишъ право; голѣмото можешъ да направишъ малко, и малкото можешъ да направишъ голѣмо; силното можешъ да направишъ слабо, и слабото можешъ да направишъ силно. Въ ума се живѣе въ 1001 нощь. Така, запримѣръ, младитѣ хвъркатъ, мислятъ, че всичко, което лети се яде. Като четатъ нѣкой романъ, вѣрватъ на този романъ. Тѣ мислятъ, че онзи, който е писалъ този романъ, знае цѣлата истина, и затова нѣкой пѫть вървятъ по стѫпкитѣ на героя въ този романъ, играятъ роль, а слѣдъ туй мязатъ на Донъ Кихотъ и Санчо Панса. Ако дойдемъ до онова възвишеното – какъ трѣбва да се служи на Бога – до какви ли не противорѣчия ще дойдемъ. Какви богослови, философи сѫ платили съ своя животъ! Горко имъ, ако не вървятъ по отъпкания пѫть. Христа приковаха на кръста, защото не вървѣше по стѫпкитѣ на Мойсея. „Ти“, казваха Му евреитѣ, „трѣбва да знаешъ, че Богъ говори на Мойсея и трѣбва да постѫпвашъ като Мойсея, нищо повече!“ Христосъ имъ казваше, че въ врѣмето на Мойсея Господь, наистина, говори на Мойсея, но споредъ неговото развитие, а сега Господь говори на мене, споредъ моето развитие. Азъ нося друга свѣтлина. „Какъ, ти по-голѣма свѣтлина ли имашъ отъ Мойсея?“ – Разбира се по-голѣма! Хубаво, това сѫ твърдения обаче твърденията нищо не показватъ. Всѣко дърво се познава не отъ своитѣ листа, не отъ своитѣ корени, не и отъ своитѣ клонища. Върху една ябълка ние можемъ да споримъ, да доказваме научно съ часове, дали е ябълка или не, обаче азъ казвамъ: ще отидемъ при ябълката, ще вкусимъ отъ нея, ще опитаме плода ѝ, и нищо повече. Ето защо нѣкой пѫть ние разглеждаме нѣкое безплодно учение и споримъ върху него, но всѣко учение върху което може да споримъ е безплодно учение, а всѣко учение, върху което нѣма никакъвъ споръ е плодно учение. Ако тази ябълка е сладка, въпросътъ е свършенъ; ако тази ябълка е кисела, въпросътъ е свършенъ.

И Христосъ казва: „Но, ако азъ чрѣзъ Духа Божий изгонвамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“.

Сега, ще се подигне въпроса, има ли бѣсове въ свѣта или нѣма и ще спорятъ, че има, че нѣма и т.н. Ние, като математицитѣ, за да докажемъ нѣкои нѣща, допущаме ги, че сѫ вѣрни и така ги доказваме. Въ логиката, въ математиката има редъ проблеми, които се разрѣшаватъ чрѣзъ допущане. Ще допуснемъ, или ще отречемъ, и въпросътъ е свършенъ. Съврѣменната наука ни иде на помощь. Запримѣръ, въ живота се срѣщатъ редъ болести, и то отъ най-ужаснитѣ, най-разрушителнитѣ, които се дължатъ на тия малки сѫщества, наречени микроби. Такава е, напримѣръ, холерата, чумата и др. Така, една малка животинка, единъ микробъ, който едва можешъ да видишъ съ микроскопъ, въ него има сила да умори най-голѣмия юнакъ. Когато този микробъ влѣзе вѫтрѣ въ кръвьта, и най-голѣмиятъ юнакъ почва да отслабва, почва да прави извѣстни конвулсии, да се гърчи. Тогава, лѣкаритѣ, които разбиратъ законитѣ, правятъ инжекции, и чрѣзъ тѣхъ изпѫждатъ дявола навънъ. И Христосъ казва: „Ако азъ мога чрѣзъ този серумъ да изпѫдя микробитѣ навънъ, значи настанало е здравето у васъ“. Слѣдователно, ако едно учение, може, като този серумъ, да внесе въ вашия умъ, който се гърчи, яснота и прѣснота и го освободи, изпѫди отъ него всички заблуждения, ако може да подобри вашия животъ, питамъ: не е ли изпѫдило онѣзи бѣсове? – Разбира се, че ги е изпѫдило.

Въ съврѣменния животъ, между хората, има редъ разсѫждения, редъ погрѣшки, защото сѫ изобщо заинтересувани. Запримѣръ, нѣкои казватъ: ако видите, че нѣкой носи звѣзда, той е отъ дявола, а онзи, който носи кръстъ е отъ Христа. Добрѣ, азъ приемамъ туй твърдение, и ще видимъ математически, до колко то е вѣрно. Когато Богъ изпрати Христа на земята, кръстъ ли се яви на небето или звѣзда светна? – Звѣздата светна, тя се прояви и показа, че се е родилъ Спасительтъ на свѣта, а като разпнаха Христа, тогава Му туриха единъ кръстъ. Питамъ: кое е по-хубаво сега да се яви, звѣздата ли или кръста? Ние, съврѣменнитѣ христиани, страдаме все отъ кръстове, звѣзди нѣма. Навсѣкѫдѣ виждаме все кръстове, кръстове, но гдѣ сѫ сега онѣзи живитѣ звѣзди, които показватъ, че се е родилъ Христосъ? Ако кръстътъ е емблема на страдания, разбирамъ тогава. То значи, че той е сила въ свѣта, начинъ, законъ, методъ, чрѣзъ който човѣкъ може да прѣодолѣе страданията. Но, когато човѣкъ иска да изучава другитѣ методи, великитѣ закони на царството Божие, той трѣбва да избира звѣздитѣ. „И ако азъ“, казва Христосъ, „чрѣзъ разумното, чрѣзъ великото въ свѣта, чрѣзъ Неговата сила, изпѫдя бѣсоветѣ, които се вмъкнали въ васъ, всички глупави заблуждения, настанало е царството Божие“. Казва се въ Писанието: „Търсете първо царството Божие и Неговата Правда, и всичко друго ще ви се приложи“. Въ какво седи тази Правда? Правдата Божия седи въ това: всѣки човѣкъ да вземе туй, което му се пада, а не да чака да му го дадатъ. Запримѣръ, седите нѣколко души на масата, прѣдъ васъ сложени панички съ ядене. Всѣки ще вземе своята, нѣма да чака да му я донасятъ, но отъ чуждата нѣма да вземе. Това го изисква справедливостьта. Сега, нѣкои хора въ своитѣ сѫждения сѫ малко странни. Запримѣръ, има нѣща, за които всички ние еднакво можемъ да се радваме, но има нѣща, за които всички ние еднакво не можемъ да се радваме. Да ви приведа единъ простъ примѣръ. Идва при мене нѣкой си и ми казва: „моятъ чичо въ Америка умрѣлъ и ми оставя 10,000,000 долари наслѣдство“. Той се радва, но мене нѣщо ме стѣга и си казвамъ: защо да нѣмамъ и азъ единъ такъвъ чичо, че и на менъ да остави 10,000,000 долари? Азъ не мога да се радвамъ, че чичо му умрѣлъ, мене не ми е драго това и си казвамъ: все едно, моятъ чичо не е умрѣлъ, а какво ме ползува, че твоятъ чичо умрѣлъ? Но, казвамъ така: слънцето изгрѣ! – Значи всички можемъ да се радваме на туй слънце. Пролѣтьта дойде! – Всички можемъ да се радваме на тази пролѣть. Когато ние се приближаваме къмъ единъ изворъ, пакъ всички еднакво можемъ да се радваме. Туй, което всички еднакво можемъ да употрѣбимъ, на него всички еднакво можемъ да се радваме. По нѣкой пѫть вие ставате тѫжни, скърбни. Защо? Въ свѣта има една скърбь, която се ражда естествено. Тя е Божествена скърбь, а именно: когато човѣкъ скърби, че нѣкоя добродѣтель не се е развила у него, тази скърбь е на мѣсто, разбирамъ я, но има глупава скърбь. Нѣкой човѣкъ скърби, че не е станалъ министъръ въ България, че дѣдо му, като умрѣлъ, не му оставилъ пари, че баща му не билъ богатъ, че майка му не била отъ благородно произхождение, че приятелитѣ му не го заобикаляли, че нѣмалъ общество и т.н. Обществото сѫществува въ свѣта. Отъ хиляди години коткитѣ живѣятъ въ общество съ хората; кучетата сѫщо живѣятъ въ общество съ хората; воловетѣ, конете сѫщо живѣятъ въ общество съ хората, но отъ хиляди години коткитѣ сѫ си все котки, кучетата – все кучета, конетѣ – Все коне и т.н. Нима тѣ не живѣятъ близо до най-благородното общество? – Живѣятъ, но кучетата, конетѣ и воловетѣ научиха най-лошото отъ човѣка. Ще ви приведа една басня за лисицата и пѣтела. Единъ красивъ пѣтелъ намѣрилъ едно парче сирене и се качилъ на единъ клонъ да си го изяде. По това врѣме минава една лисица и вижда, че той държи сирене въ устата си и като по-умна отъ него, му казва: „Искамъ да се поразговоря малко съ тебе, дай ми отъ твоето внимание. Ти си отлична, красива птица, имашъ ангелски гласъ, попѣй ми малко!“ Пѣтелътъ, безъ да му мисли много, отворилъ си устата, изкукуригалъ. Сиренето му паднало отъ устата, и лисицата го изяла. Сега, другата часть на баснята азъ ще я продължа. Слѣдъ като заминала лисицата, пѣтелътъ си казалъ: „Азъ пѣхъ много хубаво, но сиренето ми отиде“. На другата година пѣтелътъ пакъ ималъ сирене, качилъ се на единъ клонъ да го изяде. Минава пакъ лисицата, вижда го, че седи на клона и започва да го хвали, какъвъ добъръ пѣвецъ е, иска да му попѣе, но той мълчалъ. Защо мълчишъ? Той изялъ сиренето и послѣ казалъ: „Миналата година пѣхъ прѣди да изямъ сиренето и го изгубихъ, но сега ще изямъ сиренето и послѣ ще пѣя“. Та, нѣкой пѫть хората пѣятъ прѣди да развиятъ своитѣ добродѣтели и ги изгубватъ, а нѣкой пѫть ги развиятъ и слѣдъ това пѣятъ.

Христосъ казва: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изгонвамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“.

Ние се спираме върху факта, че Христосъ изпѫждалъ бѣсоветѣ. Туй учение има ли приложение въ живота, е ли то единъ методъ, по който ние чрѣзъ сѫщия Духъ можемъ да изпѫдимъ отъ себе си бѣсоветѣ? Не е въпросътъ да изпѫдимъ бѣсоветѣ отъ обществото, защото ние виждаме какви резултати даватъ всичкитѣ методи, които обществото прилага за изправяне. Нека историята говори за това. Азъ наричамъ тия усилия палеативни, но има едно срѣдство, единъ начинъ, чрѣзъ който човѣкъ може да приложи туй учение. За да се приложи туй учение, човѣкъ трѣбва да има всичката чистота на своя умъ. Той не трѣбва да бѫде откровенъ, но трѣбва да бѫде искренъ и правдивъ въ себе си. Когато разсѫждава, той не трѣбва да разсѫждава за никакви интереси. Запримѣръ, съврѣменнитѣ хора се учатъ, за да осигурятъ живота си. Такова учение не може да принесе полза. Всички училища се създаватъ, за да осигурятъ живота. Всѣки се учи, но защо? – За да осигури живота си. Науката не е едно благо, тя е една професия. Всичкитѣ изкуства, всичкитѣ занятия, даже и най-благороднитѣ сѫ впрегнати съ цѣль само за материални блага. Питамъ: при такова схващане на живота, мислите ли, че той ще се уреди правилно? – Нѣма да се уреди. И всички онѣзи, които твърдятъ, че тѣхнитѣ възгледи за живота сѫ вѣрни, нека ни дадътъ единъ малъкъ опитъ. И тѣ трѣбва да ни дадатъ! Тъй като всѣко едно дърво дава единъ малъкъ опитъ за своя произходъ, така и всѣко едно учение, всѣко едно вѣрую, каквото и да е то, по сѫщия законъ, трѣбва да покаже единъ малъкъ опитъ. И ние, които вѣрваме въ това учение, трѣбва да дадемъ единъ опитъ за себе си. Ако ние вѣрваме въ нѣщо, трѣбва да знаемъ положително, туй реално ли е, така ли е. Запримѣръ, вземете въпроса: въ какво седи сѫщностьта на Бога? – Че Богъ е Любовь въ свѣта. Ние не трѣбва да проучаваме сѫщностьта на Бога, като едно сѫщество извънъ насъ: не сѫщностьта на Бога както ние Го знаемъ е, че Той е Любовь, отъ Него излиза животътъ. Сѫщностьта на живота пъкъ дава възможность да се прояви разумното, а въ разумното се проявява човѣшката свобода. Сега, ние не можемъ да отдѣлимъ любовьта отъ живота, не можемъ да кажемъ, че любовьта е глупава, както казватъ нѣкои. Не, не смѣсвайте любовьта съ глупостьта. Любовьта с най-разумниятъ актъ въ свѣта, а това, че ние вършимъ нѣкакви глупости, то е другъ въпросъ. И защо да казваме, че любовьта е глупость? Коя майка би обѣсила дѣтето си, или би го разпнала на кръстъ? Ние всѣкога извършваме извѣстни прѣстѫпления само отъ безлюбие. Има една частична любовь, която сѫществува между животнитѣ, но тя не е истинската любовь. Вълкътъ има една частична любовь къмъ овцитѣ, къмъ агънцата, но това не е любовь. Ние знаемъ неговата любовь. Слѣдователно, вашата любовь не разрѣшава въпроситѣ. Само Божествената Любовь, която обхваща всички сѫщества въ себе си и имъ дава условия да живѣятъ, е истинска. И човѣкътъ не е това, за което казватъ, че като умрѣ, съ него всичко се свършва. Ако това е така, тогава да прѣстанемъ да философствуваме и да търсимъ нѣкаква свобода. Въ такъвъ смисълъ, за мене човѣкътъ става една вещь, единъ предметъ, единъ фонографъ, единъ автоматъ, който утрѣ ще умре, но ние не говоримъ за умрѣли хора. Това, че човѣкъ ще умрѣ и ще изчезне, е първата лъжа, която е вмъкната въ свѣта. Човѣкъ е една жива душа, която има възможность да живѣе и да чувствува вѣчния животъ, да придобие туй, което иска – разумния и щастливия животъ. Тази душа има всичкитѣ методи вложени вѫтрѣ въ себе си – въ своя мозъкъ, въ своето тѣло.

Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да направи единъ анализъ вѫтрѣ въ себе си, да види, кои чувства прѣобладаватъ въ него. Въ човѣка има такива чувства, които ние наричаме животински. Тѣ сѫ общи съ тия на животнитѣ. Въ човѣка още има обществени, лични, индивидуални и морални чувства. Нѣкой казва: е, все сѫ чувства! Не, важно е за всѣки едного отъ васъ да знае, въ дадения моментъ, какви чувства прѣобладаватъ въ него. Ако азъ, за своитѣ животински чувства, пожертвувамъ своитѣ лични, обществени и морални чувства, значи животинскитѣ чувства сѫ по-силно развити въ мене, тѣ прѣобладаватъ. Азъ искамъ само да ямъ и да пия. Туй е по важно за мене – нищо повече. Нѣкой българинъ ужъ не пие, но отиде нѣкѫдѣ, нагостятъ го съ печена кокошка, дадатъ му килце винце, той изяде кокошката и си пийне. Той жертвува своя дългъ. И тогава ние казваме: у този човѣкъ животинското е силно развито, на него ние не можемъ да разчитаме. Ако единъ човѣкъ за своитѣ лични чувства пожертвува своитѣ обществени и морални, у него сѫ силно развити личнитѣ чувства. Ако единъ човѣкъ жертвува своитѣ животински, лични и обществени чувства заради моралнитѣ, този човѣкъ е човѣкъ. Всички тия чувства съставляватъ една йерархия, въ която нисшето се подчинява на висшето. Всѣки день вие ще трѣбва да се опитвате. Ще се запитате: въ кого вѣрвамъ? – Азъ вѣрвамъ, въ Господа, който е Любовь. Но, ако за една обидна дума, която ви каже нѣкой, вие кипнете и кажете: защо е така? – У васъ изпѫкватъ личнитѣ чувства. Вие жертвувате моралнитѣ, и всичко отива. Другъ ви каже нѣкоя обидна дума, и вие казвате: господине, знаете ли, че вие обиждате моя личенъ престижъ! – И веднага го дадете подъ сѫдъ. Значи, вие жертвувате моралнитѣ чувства за личното, за човѣшкото достойнство, и искате да реабилитирате вашата честь чрѣзъ сѫдъ. Споредъ великия моралъ на свѣта, честьта на човѣка отвънъ не може да се възстанови. Никакъвъ сѫдъ, никакво общество, никаква религия не е въ състояние да възстанови честьта на човѣка, освѣнъ той самиятъ. Ако азъ живѣя споредъ тази Божествена Любовь, и съзнавамъ реда на нѣщата, никога не ще жертвувамъ Божественото, великото въ мене. Когато изпѫкне нѣкое изкушение, азъ ще си кажа: за нищо въ свѣта, вѫтрѣ въ тази велика Любовь, която обгръща всичко въ себе си, нѣма да жертвувамъ туй великото въ мене, споредъ което сѫ живѣли и дѣйствували всички висши, разумни сѫщества прѣди мене и сѫ добили своята сила. Този великъ законъ за нищо нѣма да го прѣстѫпя, но ще подчиня всичко нисше на Него и ще изпълня волята Божия. Ще каже нѣкой: ти слушашъ ли Господа? Не, ти не можешъ да слушашъ Господа. Какъ ще Го слушашъ? Слушането въ насъ трѣбва да седи въ изпълнението волята Божия. Азъ ще кажа: Господи, Ти ме слушай, а азъ ще изпълня Твоята воля! Когато изпитватъ единъ ученикъ, учительтъ ли слуша или ученикътъ. – Ученикътъ говори, а учительтъ слуша и го поправя. Казва му: на еди-кое си мѣсто туй ще поправишъ. Той се поправя и почва отново да работи. Дойде другъ ученикъ. Учительтъ го слуша и му казва: еди-кѫдѣ си ще изправишъ грѣшкитѣ си. Слѣдователно, ние ще се молимъ на Бога да ни прислушва, защото велика привилегия е Господъ да те прислуша веднъжъ, да отбѣлѣжи всичкитѣ твои погрѣшки въ живота, за да знаешъ, какъ да ги изправишъ!

Сега, нѣкой отъ васъ ще каже: докажи ми, дали има Господъ или не. Тази логика е отживѣла врѣмето си. Ние не доказваме нищо въ свѣта. Азъ казвамъ: ето ябълката, вземи и яжъ. Ако ти харесва – добрѣ, ако не ти харесва – остави я, но никакъвъ споръ не приемамъ. Нѣкой дойде при мене, дамъ му единъ наполеонъ, но той ми казва: докажи ми, че е истински, че върви. На, вземи го, иди при бакалина и вижъ, ще го приеме, или не. Иначе, нѣма какво да споримъ. Ако азъ те убѣждавамъ че е истински, че върви, ще кажешъ: а, ти само тъй говоришъ. Не, нѣма какво да споримъ на улицата, но го вземи, занеси го на бакалина, той нѣма да го разрѣши въ мой интересъ. Бакалитѣ ще разрѣшатъ всички философски въпроси. Философитѣ никога нѣма да ги разрѣшатъ. За тѣхъ е по-добрѣ да оставятъ бакалитѣ да разрѣшатъ философскитѣ въпроси. Тогава философитѣ ще кажатъ: ето ви нашата философия, нѣма какво да споримъ. Идете при бакалина и вижте, ако върви, приемете я, ако не върви, отхвърлете я. То значи: вложете нашитѣ теории въ живота си, и ако дадатъ плодове, прави сѫ, ако не, бакалитѣ сѫ прави, дѣто казватъ, че нищо не струватъ.

Ние не сме отъ онѣзи, които събиратъ останкитѣ на миналото. Нѣма какво да говоримъ за нашето минало. Не е свѣтло то. Нашето минало е толкова порочно! Нѣкой казва: е, какъвъ бѣше дѣдо ми! Слушай, да не говоримъ вече за нашитѣ дѣди и прадѣди, ние ги знаемъ. Имаме дѣди и бащи въ бѫдеще, за тѣхъ да говоримъ, тѣ ще ни спасятъ. Не трѣбва да вѣрваме и въ Христа, който се родилъ прѣди 2,000 години. Ако вѣрваме въ единъ Христосъ на миналото, ние не сме на правата страна. Азъ бихъ запиталъ съврѣменнитѣ философи: въ миналото ли живѣе Христосъ? Въ миналото живѣятъ само умрѣлитѣ хора, въ настоящето живѣятъ хората, които може да живѣятъ, може и да умратъ, а въ бѫдещето живѣятъ безсмъртнитѣ. А сега хората какво правятъ? – Отварятъ една война, да дѣлятъ нѣкаква земя. Въ кой кодексъ, въ коя Божествена книга е писано, че хората трѣбва да дѣлятъ земята, да се биятъ за нея и да я владатъ? Кой баща е написалъ, че слѣдъ смъртьта му синоветѣ трѣбва да дигнатъ дърво, да се изпобиятъ, да си счупятъ главитѣ и, който е по-силенъ, да вземе повече. Ако бащата е уменъ, той е разпрѣдѣлилъ всичко казалъ е въ завѣщанието си: на голѣмия синъ оставямъ това, на срѣдния – това, на другитѣ – това и т.н. И ако синоветѣ обичатъ баща си, трѣбва да постѫпятъ съобразно завѣщанието му. Е, мислите ли, че ние имаме единъ Господь, който е умрѣлъ и оставилъ своето наслѣдство да го дѣлимъ? Не, това е едно учение на бѣсоветѣ, дяволско учение. Не е така. Богъ, въ когото вѣрваме който ни люби, и когото любимъ, вѣчно живѣе. Той вѣчно прѣбѫдва. Този Богъ сега се проявява въ хората.

Съврѣменнитѣ хора искатъ еднообразие въ живота. Питамъ ви: когато отидете при единъ изворъ, мислите ли, че този изворъ е сѫщиятъ, какъвто бѣше прѣди хиляда години? Не, не е сѫщиятъ. Тази вода, която е текла прѣди хиляди години, сѫщата ли е, каквато тече и днесъ? Не е сѫщата. Казватъ: Господь турилъ живота въ хората още отъ начало. Не, този животъ отиде вече. Сегашниятъ, новиятъ животъ, който иде, той важи. Азъ ви казвамъ, че сегашната вода е по-добра, отколкото старата. Да ви докажа това. Прѣдставете си, че нѣкѫдѣ отъ изворитѣ на Мусала една голѣма канализация докарва вода въ София. Мислите ли, че първата вода, която дойде ще бѫде чиста? Не. До като се изчистятъ кюнцитѣ, прѣзъ който ще мине, тя ще има единъ дъхъ, но слѣдъ 20–30 години ще бѫде по-хубава отъ старата. Та, казвамъ: сегашниятъ животъ е по-хубавъ отъ стария. Сега ни казватъ: е, едно врѣме какъ е било! Дѣйствително, едно врѣме е имало красиви работи, но сегашниятъ животъ, който иде, ще бѫде хиляди пѫти по-красивъ, отколкото едноврѣмешниятъ. Ако четете притчи Соломонови, и той казва: „Не казвайте, че миналото е било по-хубаво, защото всѣки единъ Божественъ актъ, който послѣдва е по-великъ отколкото прѣдшествуващиятъ“. Туй и въ природата е единъ законъ. Вземете слънчевитѣ лѫчи, когато се пукне зората, и ги сравнете съ обѣднитѣ. Сѫщитѣ ли сѫ? Най-първо сѫ по-слаби, колкото по-вече свѣтлината се усилва, тѣ ставатъ все по-силни и по-силни. Въ туй отношение най-свѣтли сѫ лѫчитѣ на обѣдъ. Сега нѣкой иска да ме убѣждава, че сутринъ било по-хубаво. Е, хубаво, ние двамата ще учимъ уроцитѣ си. Ти ще учишъ сутринь, при пукване на зората, азъ – на обѣдъ, та да видимъ кой по-добрѣ ще научи уроцитѣ си. Резултатитѣ може да сѫ едни и сѫщи, но важното е, кой ще вложи по-вече свѣтлина.

Христосъ казва: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“. При това положение може ли да има между хората разногласие? Това, което съмъ разбралъ, то е, че всички спорове между хората произлизатъ отъ нѣкакъвъ недоимъкъ вѫтрѣ въ тѣхъ. Прѣдъ една малка чешма всѣкога ще има караница и бой. Азъ съмъ виждалъ търновци, какъ седятъ до посрѣдъ нощь прѣдъ чешмитѣ, разговарятъ се, чакатъ редъ. Нѣкой пѫть и стомнитѣ се счупватъ. Защо? – Скарали се, че нѣкой нѣкого-си прѣредилъ: Какво има? – Прѣредиха ме. Хубаво е Търново, но вода малко има! Но, ако отидатъ при единъ голѣмъ изворъ, дѣто има много вода, дѣто и 10 камъка може да се каратъ, питамъ търновци: биха ли счупвали стомнитѣ си? Не, никога! И тогава, какво искатъ отъ насъ? Турили сѫ ни извѣстни философски теории, турили сѫ ни прѣдъ извѣстни мазгали. Азъ прѣдпочитамъ да живѣя въ най-простата колиба, отколкото въ единъ замъкъ съ мазгали. Прѣдпочитамъ една проста колиба, но да излизамъ свободно отъ тази колиба, да се разхождамъ свободно на слънцето. А сега, създадатъ ни една хубава теория, турятъ ни прѣдъ мазгалитѣ и всички се мушкаме. Не, не, всички трѣбва да излѣзете отъ тѣзи мазгали, но трѣбва да разбирате какъ. Ето защо трѣбва да изпитате това нѣщо въ живота си. Запримѣръ, прѣдприемете една работа, но изгубите много пари въ нея. Тукъ сѫ ангажирани вашитѣ лични чувства и обществени интереси. Изведнъжъ вие почвате да набѣдявате този-онзи, че тѣ сѫ виновни за тази загуба. Не, вие не сте човѣкъ, който може да се добере до истинския животъ. Вие сте слабъ човѣкъ. Въ този случай, когато паритѣ ви се изгубятъ, вие трѣбва да постѫпите тъй, както постѫпили онѣзи руски князъ и англичанинъ. Срѣщатъ се двамата въ една много тѣсна улица въ Лондонъ съ своитѣ кабриолети, и за да се разминатъ, трѣбвало единиятъ да отстѫпи, но никой не искалъ. Руснакътъ изважда тогава вѣстникъ „Таймсъ“ и започва да чете. Англичанинътъ изпраща слугата си при руснака съ порѫчка: „Господарьтъ моли, като свършите вѣсника, да го дадете и нему“. Тъй трѣбва да бѫдете и вис, като-че нищо не се е случило, като-че бълха не ви е ухапала. А ти, изгубишъ пари, изведнъжъ лицето ти се измѣни, казвашъ: какво ще правятъ дѣцата ми? Гдѣ ти е вѣрата, гдѣ ти е волята, гдѣ ти е душата? Ти въ нищо не вѣрвашъ, но въ паритѣ само вѣрвашъ. Гледамъ, върви нѣкой професоръ, разправя за философията на Канта, но едната си рѫка държи въ джоба, пази се и разказва: има Господь въ свѣта, науката доказва това. Но тъй, както се увлѣкълъ въ разговора, изважда рѫката си отъ джоба да жестикулира, да доказва нѣщо, и както свѣтътъ е пъленъ съ апаши, нѣкой бръква въ джеба, взима паритѣ му. Изведнъжъ той забѣлѣзва, спира се: чакайте, чакайте, обраха ме! Отиде Господь! Докато бѣха паритѣ, имаше Господь. Изгубиха се паритѣ, изгуби се и Господь. Така и турцитѣ вѣрватъ въ тази философия: „Дѣто има пари, и въ джендема отивамъ!“ Питамъ сега: при такъвъ единъ моралъ, при такова едно обществено схващане, каква религия може да има? Ние се смѣемъ на турцитѣ, но такива сѫ и нашитѣ схващания. Имаме Богъ, който се лесно руши. Всѣки си има по единъ идеалъ, но всѣки день идеалитѣ ни се рушатъ. Този Господь, който се руши, не е този живиятъ Господь, за когото говоримъ.

Нѣкой казва: човѣкъ не трѣбва да бѫде толкова глупавъ. Нима като крадешъ, си много уменъ? Ако разумностьта седи въ краденето, тогава маймунитѣ сѫ много умни. Въ Африка има плантатори, който насаждатъ цѣли бостани съ дини и ги обработватъ. Много маймуни се събератъ заедно нѣкоя нощь и отидатъ, та нападатъ бостана и въ единъ часъ прѣнесатъ всичкитѣ дини. Питамъ: тѣзи маймуни не сѫ ли умни? – Умни сѫ, защото като дойде плантаторътъ, нищо не намира, всичкитѣ дини сѫ изчезнали. Казвате: трѣбва да бѫдемъ умни хора, да се осигуримъ. Казвамъ: и маймунитѣ сѫ умни. Плантаторътъ насадилъ, а тѣ прѣнасятъ всичко. Да, но втори пѫть, като насади, той дойде съ пушката си, а тѣ всички бѣгатъ. И пѣтелътъ втори пѫть вече не кукурига, докато не изяде сиренето.

Та, сега азъ говоря за онѣзи, у който се е пробудило Божественото съзнание. Нѣкои казватъ: е, така му скимнало, така говори. Не, ние не говоримъ така. Има единъ великъ законъ вѫтрѣ въ насъ, който опрѣдѣля нашитѣ мисли, нашитѣ чувства и нашитѣ дѣйствия. И когато ние постѫпваме споредъ този законъ, виждаме, че има нѣщо, което ни рѫководи. Туй, което ни говори е толкова красиво! И когато заговори то на/единъ човѣкъ, въ каквото положение и да е, кѫдѣто и да е, той нѣма да изгуби присѫтствието на духа си.

„И ако“, казва Христосъ, „чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“. Питамъ сега: Христосъ, или пъкъ вие, изпѫдили ли сте всички бѣсове отъ васъ? Съврѣменната медицина подържа, че въ човѣка има много зародиши, който седятъ, чакатъ благоприятни условия, за да се развиятъ. Дойдатъ ли благоприятните условия и тѣ почватъ да се развиватъ. Запримѣръ, ти мислишъ, че си много честенъ човѣкъ, казвашъ: какъ, азъ съмъ честенъ човѣкъ. Моята майка, моятъ баща, дѣдо бѣха честни хора! Случва се, обаче, единъ день Провидѣнието те изпитва. Ти изгубвашъ всичкото си състояние, дѣцата, жената ти гладни седятъ. Служишъ при своя господарь, но единъ день гледашъ касата му пълна съ злато, седи отворена прѣдъ тебе. Казвашъ: е, моятъ господарь е богатъ. Вземешъ, напълнишъ си торбата. Питамъ: гдѣ е твоята честность? Гдѣ става прѣстѫплението? – Прѣдъ пълната каса. Прѣдъ празната каса нѣма честность, нѣма прѣстѫпление. Може ли човѣкъ да обере една празна каса? – Не може. Сега се явяватъ и други пороци. Виждашъ ти единъ добъръ човѣкъ и искашъ да го спънешъ. Има такива хора, който искатъ да спънатъ нѣкого. И мѫже, и жени има такива, и слуги и господари има такива. Въ трена, въ едно купе пѫтуватъ двама души. Единиятъ държи една чанта и къмъ една близка станция казва на другия: господине, моля ти се, азъ ще слѣза за малко, имамъ да си свърша една важна работа, затова ще оставя да ми подържите тази чанта, въ която имамъ нѣкои скѫпоцѣнности. Но, този господинъ билъ апашъ. Той открадналъ отъ нѣкѫдѣ чантата и като разбралъ, че го прѣслѣдватъ дедективи, слиза на станцията и имъ казва: „Моля ви се, господа, азъ ще ви кажа кой е открадналъ чантата“. Питамъ: какъ ще докажешъ, че не си ти? Тази постѫпка честна ли е? Не е честна. Често има такива хора, които оставятъ своята чанта на прѣстѫпления да я държатъ нѣкои добри, благородни хора. Туй Божествено ли е? Не е. Защо въ този господинъ да нѣма доблѣстьта да каже: господа, тази чанта азъ я взехъ. Прѣстѫплението е мое, и споредъ закона приемамъ всичко. Ето ме! Защо да не се изкаже, а туря другитѣ въ прѣстѫплението? Туй е хитрость. Всичко това, което изнасямъ е лошо, но въ всѣкидневния ви животъ това е една малка язва, азъ я виждамъ. Гледамъ, нѣкой дойде при мене, почва да се върти насамъ-натамъ, шава. Казвамъ му: чакай, не бързай да ми говоришъ, защото ако бързашъ, ще кажешъ нѣкоя лъжа. Питамъ ви: гдѣ е вашиятъ Господь? Идешъ нѣкѫдѣ, нѣкой ти каже: хайде да се махнешъ отъ дома ми! Нѣкой ми каже: да се махнешъ отъ земята! Казвамъ: тази земя отъ баща ти ли е? Ако трѣбва да ме изпѫдятъ, ще ме изпѫдятъ отгорѣ, отъ небето. Както сѫ ме изпратили, така и ще ме извикатъ. Никой не може да ме изпѫди, освѣнъ онзи, който ме изпратилъ. Въ единъ пансионъ живѣятъ все сирачета и ставатъ граждани на този пансионъ. Идва едно ново сираче между тѣхъ, а другитѣ пансионери казватъ: Ихъ, този готованко! – Недоволни сѫ отъ него. Той билъ готованко, а другитѣ не сѫ готованци! Азъ гледамъ, и вие тукъ постѫпвате по сѫщия начинъ. Дошла нѣкоя нова сестра, казватъ: готованка! Че гдѣ е вашиятъ моралъ? Туй не е философия, не е разсѫждение. Нека и тя присѫтствува тъй, както и ние. Азъ говоря прѣдъ Бога. Азъ не говоря за човѣшкитѣ общества, но когато дойде да разсѫждаваме по Бога, когато прилагаме закона на Любовьта, трѣбва да кажемъ: Волята Божия е да участвуваме всички на трапезата на Любовьта. И този, който е дошълъ пръвъ, и този който е дошълъ послѣденъ, всички трѣбва да седнемъ на тази трапеза. За всѣки има отредено мѣсто да седне.

Казва Христосъ: „Ако чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ този бѣсъ, настанало е на васъ царството Божие“. И сега, Христосъ казва на всички: „Въ мое име изпъдете всичкитѣ бѣсове“. Кажете: „Въ името на Любовьта Божия ние ви заповѣдваме сега, или да я възприемете, или да си вървите – нищо повече! Ако не можете да възприемете тази Любовь, вие не можете да служите на Бога. Заповѣдваме ви въ името на тази Любовь да си вървите въ вашето царство, отгдѣто сте дошли“. Има ли нѣщо лошо въ това? – Нѣма нищо лошо.

Та, казвамъ: отъ духовнитѣ хора се изисква една правилна философия. Нѣкой казва: азъ изгубихъ вѣра въ хората. Не, ти си изгубилъ вѣра въ себе си. Азъ не съмъ срѣщналъ до сега въ България нито единъ святъ човѣкъ, а се изискватъ святи, святи хора. Изискватъ се хора, които слѣдъ като изгубятъ паритѣ си, слѣдъ като изгубятъ всичко въ живота, да иматъ радость въ душата си, че сѫ извършили волята Божия и да вѣрватъ, че никога нѣма да осиромашеятъ. Всичко, което може да се вземе отъ единъ човѣкъ, е външно. Да се служи на Бога, това е единъ великъ актъ, едно велико разбиране! Нѣкой казва: човѣкъ не трѣбва да бѫде мекушавъ, а трѣбва да носи ножъ. Е, хубаво, страхливко, не си ли ти, който носишъ ножъ, който проповѣдвашъ насилието? Отивашъ при бакалина, искашъ 2 кгр. захарь на вересия, той казва: на вересия не давамъ. Покажешъ му револверъ, даде ти захарь. Покажешъ му единъ наполеонъ, даде ти захарь. Силата ти вѫтрѣ въ тебе ли е? – Не е въ тебе. Силата ти е въ револвера, силата ти е въ наполеона. Така всѣки може да бѫде силенъ. Не, азъ бихъ желалъ да те видя юнакъ безъ кобуръ, юнакъ безъ пари, юначеството ти да седи въ твоя умъ, въ твоето сърдце, въ твоята свещена воля, въ твоята велика и благородна душа, въ твоя мощенъ и силенъ духъ. Това е човѣкътъ, отъ който съ изпѫдени всички бѣсове, и който изпълнява волята Божия. Отъ това се нуждаятъ и млади, и стари.

Ако не приложите туй учение, всичката наука, която изучавате, ще бѫде една лъжа, но ако го приложите, ще имате една свещена наука: и философията, и педагогията, и химията, и физиката, и геологията, и астрономията, всички тѣзи науки ще се осмислятъ и ще ви дадатъ единъ великъ потикъ да изучавате живота. Но, трѣбва да се приложи туй учение, а да не казвате, че за въ бѫдеще ще се приложи. Не, отъ днесъ казва Христосъ: „Въ името на моята Любовь ще изпѫдя всички бѣсове отъ васъ“. Този Христосъ не е вънъ отъ васъ, азъ Го виждамъ, че Той говори вѫтрѣ въ васъ. Ще каже нѣкой: ама безъ пари може ли да се живѣе, безъ кобури може ли да се ходи? Хубаво, то е тъй, паритѣ сѫ едно удобство, но ако е права тази философия, че безъ пари не може да се живѣе, питамъ: птицитѣ съ пари ли живѣятъ, пчелитѣ въ кошеритѣ съ пари ли живѣятъ, ангелитѣ съ пари ли живѣятъ, Господь съ пари ли живѣе? Казвате: простаци сѫ тия хора, които могатъ безъ пари да живѣятъ. Може, може, парата е само символъ на Мѫдростьта. Мѫдростьта трѣбва да употрѣби тѣзи пари. Разумниятъ човѣкъ може да живѣе и безъ пари. Разумностьта е неговото богатство.

Христосъ казва: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“. Азъ не ви говоря за вашитѣ пари, но изобщо паритѣ сѫ идолопоклонство. „Щомъ имате моята Любовь“, казва Христосъ, „моитѣ съкровища ще бѫдатъ отворени заради васъ. Ако азъ имамъ тази свещена Любовь къмъ васъ, вашиятъ домъ ще бѫде отворенъ заради мене“. Туй може да го провѣрите. Имате ли тази свещена Любовь, навсѣкѫдѣ пѫтьтъ ви ще бѫде отворенъ. Вие имате една велика наука и трѣбва да вѣрвате, разумни трѣбва да бѫдете, и воля трѣбва да имате.

Значи, най-първото нѣщо: ще се научите да мислите право и да постѫпвате право въ живота си. Всѣка постѫпка на човѣка трѣбва да бѫде любовна, въ него трѣбва всѣкога да изпѫква Божественото. Така Господь иска, така е казалъ Господь, такава е Неговата воля. Туй е жертвата. Ако ония свѣтски хора отиватъ да жертвуватъ живота си за своето отечество, защо азъ да не жертвувамъ живота си за онова великото въ свѣта, за Бога и да кажа при всички случаи въ живота си: такава е волята Божия! Слѣдователно, ако ние разрѣшимъ онзи великъ въпросъ на жертвата, царството Божие ще бѫде въ насъ.

Казвамъ ви сега: направете опити! Имате болести, имате безпаричие, имате нѣкакъвъ споръ, недоразумѣния, имате неприятности съ синове и дъщери, ето ви хиляди начини да опитате волята си. Сегашниятъ свѣтъ е толкова богатъ на опити! Само разумнитѣ хора трѣбва да правятъ опити. И, ако въ насъ живѣе Божествената Любовь, ще провѣримъ, че този законъ работи, но трѣбва правилно да постѫпваме.

Казва Христосъ: „Ако азъ чрѣзъ Духа Божий изпѫждамъ бѣсоветѣ, настанало е на васъ царството Божие“.

Сега азъ желая и за васъ да настане това царство Божие и да бѫдете свободни граждани на това царство.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 19 октомври, 1924 г. въ гр. София.

Раздай всичко!

И нѣкой си голѣмецъ Го попита и рече: „Учителю благи, що да сторя, за да наслѣдвамъ животъ вѣченъ?“ (Лука 18:18)

Ето едно умно запитване. Самото запитване показва, че този богатъ и младъ човѣкъ е билъ уменъ. Той не задава на Христа въпроси, какъ може да бѫде ученъ, какъ може да бѫде силенъ, но Му задава въпроса, какъ може да наслѣди вѣчния животъ.

Вие пъкъ сега може да си зададете въпроса: защо този богатиятъ човѣкъ е запиталъ Христа именно това? – Интересувалъ се е. За да се зададе единъ въпросъ, може да има нѣколко подбудителни причини, най-малко три подбудителни причини. Нѣкои казватъ: попитай ме нѣщо, за да те позная, какъвъ си. Всѣкога, когато запитваме нѣщо, този, който запитва, по запитването се познава какъвъ е; и този, който отговаря, се познава по отговора, какъвъ е.

Съврѣменнитѣ хора поставятъ всички нѣща въ свѣта тъй, като че нѣматъ никаква връзка помежду си, а тѣ не знаятъ, че постоянно запитватъ. Запримѣръ, тѣ запитватъ: защо азъ страдамъ, азъ ли съмъ най-голѣмиятъ грѣшникъ, защо тази сиромашия върви по стѫпкитѣ ми, защо боледувамъ, защо въ това сполучвамъ, въ онова не сполучвамъ? И слѣдъ всичко това питамъ: защо този богатиятъ момъкъ запитва така Христа? Питамъ ви азъ, кой въпросъ е по-важенъ, вашиятъ, или неговиятъ? – Неговиятъ, разбира се. Е, защо страдате. Ако сте при турцитѣ и ги запитате защо страдате, тѣ ще ви кажатъ: страдашъ, защото си серсеминъ и будала. Обаче, ако запитатъ насъ, културнитѣ хора, защо страдаме, ние нѣма да отговоримъ така. Ние ще отговоримъ: понеже не сме спазили законитѣ на природата, понеже сме направили нѣкакви опущения, благодарение на тия опущения страдаме. Слѣдователно, като изправимъ тия опущения, като загладимъ грѣшкитѣ си нѣма да страдаме. Но, източнитѣ народи сѫ особени въ своитѣ схващания. Прѣди нѣколко врѣме единъ приятелъ ми разправяше единъ арабски анекдотъ. Той е слѣдующиятъ. Когато Господь създалъ свѣта и всички животни, опрѣдѣлилъ на всѣко животно да живѣе по 30 години: на човѣка опрѣдѣлилъ 30 години, на магарето – 30 години, на кучето – 30 години и на маймуната пакъ 30 години. Единъ день Господь повикалъ магарето и го запиталъ: „Ти благодарно ли си отъ 30 тѣ години“? – „Е, Господи, не искамъ да живѣя 30 години, много ми сѫ! Този бой, тѣзи подигравки, който се сипятъ върху ми, тежко е да ги нося 30 години, намали ги малко – поне наполовина. Вземи 15 години“. Понеже човѣкътъ билъ царь, живѣлъ добрѣ, казалъ: „Господи, азъ съмъ царь, ще управлявамъ дълго врѣме, дай на мене тѣзи 15 години“. Той ималъ 30 години, и като взелъ 15 години отъ магарето, станали му 45 години. Послѣ Господь извикалъ кучето и го попиталъ: „Ти доволно ли си отъ твоитѣ 30 години?“ – „Много ми сѫ тия 30 години, да ходя да се скитамъ натукъ-натамъ, да зъзня на студа, посъкрати ги малко“. Съгласилъ се Господь, взелъ 15 години отъ живота на кучето и пакъ ги далъ на човѣка, та му станали 60 години. Най-послѣ Господь извиква и маймуната: „Ти благодарна ли си, че ще живѣешъ 30 години?“ – Не, не искамъ, Господи, да бѫда подигравка на свѣта, да ме каратъ да се качвамъ и да слизамъ отъ върлинитѣ, много ми сѫ тия години, посъкрати ги малко. И отъ нея взелъ Господь 15 години, та ги далъ на човѣка. Затуй животътъ на човѣка се продължилъ по-вече, отколкото на другитѣ животни. Питамъ сега: какво искалъ да каже този, който е създалъ анекдота, каква идея е скрилъ въ него? Ако питате турцитѣ, защо страдатъ хората, тѣ казватъ, че хората страдатъ, защото сѫ серсеми. Отъ този анекдотъ, споредъ арабитѣ, до 30 годишната си възрасть човѣкъ живѣе добъръ човѣшки животъ; отъ 30 годишната си възрасть нататъкъ, до 45 години живѣе магарешки животъ; отъ 45–60 годишната си възрасть живѣе кучешки животъ, а отъ насетнѣ – маймунски. Щомъ дойде човѣкъ до годинитѣ, които е взелъ назаемъ отъ магарето, казватъ: е, отъ магарето си взелъ. Като дойдатъ въ живота на човѣка много страдания, казватъ: е, отъ кучешкия животъ си взелъ, нищо, ще теглишъ. Щомъ дойде човѣкъ до годинитѣ, които взелъ отъ маймуната, казватъ: е, отъ маймуната си взелъ, ще се подиграватъ всички хора съ тебе, но и това ще прѣтърпишъ. Истинската философия на живота седи въ това: ако постѫпваме споредъ ума на магарето, ще носимъ послѣдствията на магарешкия животъ; ако постѫпваме споредъ ума на кучето; ще носимъ послѣдствията на кучешкия животъ, ако постѫпваме споредъ ума на маймуната, ще носимъ послѣдствията на маймунския животъ. Значи, всѣки единъ животъ се обуславя отъ степеньта на вѫтрѣшната интелигентность, т.е. отъ съзнанието, което човѣкъ има. Магарето е магаре, понеже се спрѣло на този уровенъ на развитие. Най-напрѣдъ Господь го направилъ съ много малъкъ ръстъ и било смирено, но послѣ то поискало да не остава тъй незабѣлѣзано, поискало да има голѣма форма, да бѫде гласовито, и да разрѣшава важни философски въпроси. И дѣйствително, то разрѣшило всички въпроси, понеже днесъ все за него се говори. Дѣто и да отидешъ, все за него са разправятъ. Да, но то е станало магаре, понеже е измѣнило Божествения планъ.

Този голѣмецъ идва при Христа и Му казва: „Учителю благи!“ Христосъ го пита: „Защо ме наричашъ благъ? Благъ е само единъ Богъ“. Христосъ му показва пѫтя, за да наслѣди вѣчния животъ. За да наслѣдимъ вѣчния животъ трѣбва да се освободимъ отъ всички онѣзи спънки за постигане на този животъ, т.е. до тогава, докато човѣкъ е свързанъ съ хората и чака тѣ да му покажатъ пѫтя, тѣ да му покажатъ това-онова, тѣ да го подигнатъ, той не може на намѣри вѣчния животъ. Значи, докато си свързанъ съ хората, не можешъ да намѣришъ пѫтя. Ти, като този богатиятъ, ще отидешъ при Христа и ще Го питашъ, какъ да наслѣдишъ вѣчния животъ. Този богатиятъ се приближава до Христа по човѣшки и Му казва: „Учителю благи!“ „Защо ме наричашъ благъ? Само Богъ е благъ“. Важенъ е този принципъ, който трѣбва да залегне въ нашитѣ души, че само Богъ е благъ. Ако ние признаваме само Бога за благъ, тогава ще настѫпи вѣчния животъ, но понеже ние сравняваме хората, кой е по-вече, и кой по-малко благъ, ние се заблуждаваме. Ако искаме да разрѣшимъ въпроситѣ въ свѣта, тѣ тъй палеативно не се разрѣшаватъ. Има извѣстни погрѣшки въ свѣта, които се поправятъ постепенно, но има погрѣшки които се поправятъ изведнъжъ. Запримѣръ, има нѣкой, който пуши тютюнъ, и постепенно, всѣки день съкращава цигаритѣ, докато най-послѣ се откаже съвсѣмъ. Нѣкой пъкъ каже, и изведнъжъ свърши, отсѣче – прѣстава да пуши. Вие казвате не, постепенно ще намаляваме цигаритѣ, човѣкъ не може изведнъжъ да се поправи, постепенно трѣбва. Да, това е единиятъ методъ.

Христосъ се обръща къмъ богатия и му казва: „Добрѣ, ти знаешъ заповѣдитѣ, но на четири нѣща трѣбва да обърнешъ внимание – да не прѣлюбодѣйствувашъ, да не убивашъ, да не крадешъ, да не лъжесвидѣтелствувашъ“. Прѣлюбодѣянието е нечистота, то е единъ грѣхъ по отношение самого себе, по отношение своята душа. Щомъ прѣлюбодѣйствувашъ, ставашъ нечистъ, а при нечистия животъ вѣчниятъ животъ не може да дойде. Вториятъ грѣхъ е да не убивашъ. Убийството е нѣщо външно, то значи да махнешъ противника си. Третиятъ грѣхъ е да не крадешъ. Да крадешъ, това е желанието у човѣка да взима чуждото, да го внесе въ себе си. Да не лъжесвидѣтелствувашъ, то значи да не се стремишъ да закриешъ всички свои грѣхове. При тия грѣхове ти опетнявашъ себе си. Всички грѣхове започватъ почти отъ тия четири основни грѣшки. Този голѣмецъ казва на Христа: „Всичко това съмъ спазилъ отъ младини, какво още да сторя?“ Христосъ му отговорилъ: „Още едно ти не достига. Иди, продай всичкото си имане, и го раздай на сиромаситѣ“. То значи: ти си се научилъ до сега само да взимашъ, а законътъ е, че трѣбва и да давашъ.

Сега, този въпросъ – какво трѣбва да направя, за да наслѣдя животъ вѣченъ – Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да си го зададе. Онѣзи пъкъ отъ васъ, които иматъ вѣчния животъ, трѣбва да си зададатъ въпроса: какво трѣбва да правя, за да запазя вѣчния животъ? Но, слѣдъ това има и трети въпросъ: какъ човѣкъ да използува този животъ въ онзи Божественъ смисълъ, който е скритъ вѫтрѣ въ него, защото за това е дошълъ на земята. За да могатъ тия въпроси да се разрѣшатъ правилно, човѣкъ трѣбва да проучи своето съзнание. Вие може да попитате съврѣменнитѣ хора за едно тѣхно състояние, за едно тѣхно дѣйствие, за едно тѣхно чувство, или за една тѣхна постѫпка, дали сѫ прави или криви, тѣ не могатъ да ги опрѣдѣлятъ. Нѣщата, обаче, вѫтрѣ въ нашето съзнание, сѫ точно опрѣдѣлени. Човѣкъ никога не може да направи една постѫпка, каквато и да е тя, и да не му се каже, дали тя е права, или не. Той въ себе си знае, дали стѫпката, която е извършилъ е права или крива. Онѣзи които наблюдаватъ отвънъ, може да иматъ криви понятия за насъ, но ние самитѣ никога не можемъ да имаме криво понятие. Опасностьта въ съврѣменния животъ е тамъ, че ние нѣкой пѫть подцѣняваме своитѣ лоши постѫпки, а нѣкой пѫть подцѣняваме своите добри постѫпки. Това сѫ двѣ опасности, защото лошата постѫпка сама по себе си трѣбва да се изправи, а цѣната на добрата постѫпка никога не трѣбва да се понижи. Всѣко нѣщо си има своята цѣна. Една постѫпка е дадена сила въ свѣта, и отъ нея ти не можешъ да извадишъ нѣщо повече отъ това, което тя съдържа въ дадения случай.

Вѣчниятъ животъ, това сѫ извѣстни условия, при които човѣшкиятъ духъ може да се развива. При обикновения животъ всичко онова, което имате, ще го изгубите, ще го изиграете, а при вѣчния животъ всичко онова, което имате, ще го запазите за себе си.

Сега, мнозина запитватъ: ние не трѣбва ли да живѣемъ? Да, съгласенъ съмъ, че трѣбва да живѣемъ, но какъ трѣбва да живѣемъ, въ какво седи истинскиятъ животъ? Вземете. запримѣръ, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между двама приятели? Всѣки отъ васъ знае, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между двама приятели, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между господарь и слуга, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между учитель и ученикъ. Отношенията между господарь и слуга не сѫ само отношения на заповѣди и изпълнения. Между господарь и слуга пакъ има благородни отношения. Отношенията между учителя и ученика не сѫ само прѣподаване и учене на уроци. Това сѫ само потици, които свързватъ двѣ души, дошли на земята. Нѣкой пѫть ние казваме, че ученикътъ може да стане учитель, и учительтъ може да стане ученикъ. Това е право, може така, но има единъ законъ, който опрѣдѣля нѣщата по слѣдния начинъ: висшето никога не може да стане ученикъ на нисшето, и нисшето никога не може да стане учитель на висшето – нищо по-вече! Туй е строго опрѣдѣлено, и вие никога не можете да измѣните тия нѣща. Отъ грѣха човѣкъ може да се учи, но отъ грѣха човѣкъ да стане учитель е невъзможно. Ние казваме за нѣкого: той е лошъ човѣкъ, но единъ день той може да стане даже и светия, Учитель на свѣта. Не, той никога не може да стане светия, да стане Учитель на свѣта. Ако по този законъ единъ лошъ човѣкъ може да стане добъръ, то, казано е още въ старо врѣме, може ли отъ онзи изворъ, отъ който изтича мѫтна вода, едноврѣменно да изтича и бистра вода? Ние знаемъ, че всички онѣзи извори, отъ които изтича мѫтна вода сѫ плитки, а всички онѣзи извори, отъ които изтича бистра вода, сѫ дълбоки. Слѣдователно, по сѫщия законъ ние опрѣдѣляме: всички хора, които грѣшатъ, изтичатъ отъ плитко, тѣ сѫ вплетени въ материята, или, казано друго яче, тѣ разсѫждаватъ по човѣшки върху нѣщата. Тѣхното съзнание не е пробудено, тѣ не живѣятъ Божественъ животъ.

Този богатиятъ човѣкъ билъ уменъ, той задалъ единъ въпросъ на Христа, но слѣдъ това си отива тѫженъ. Казва си: трудна задача е тази! Казва Христосъ: „Колко трудно ще се спасятъ богатитѣ хора!“ Защо ще се спасимъ трудно? – Понеже не сѫ готови да направятъ жертва, която изисква вѣчниятъ животъ.

Тогава Христосъ казва: „Невъзможното за човѣка, за Бога е възможно“. Този богатиятъ човѣкъ не бѣше въ едно безнадежно състояние, за да не може да изпълни това, което Христосъ му каза. Той наричаше Христа „Учителю благи“ и казваше, че изпълнилъ четиритѣ положения на Мойсеевия законъ, т.е. надвилъ на всички слабости въ човѣшкия животъ, но когато Христосъ му казва, че въ него има възможность да побѣди и туй послѣдното, въ него се забѣлѣза една неготовность.

Всички съврѣменни християни сте именно въ тази послѣдна стадия. Вие знаете, че Христосъ е благъ, четиритѣ заповѣди на Мойсея сте изпълнили, но като дойде до послѣдната, че трѣбва да ликвидирате, спирате се и казвате: мога ли да раздамъ всичкото си имане, мога ли да бѫда толкова серсеминъ, че да ми се смѣятъ хората? Затуй отъ всички се изисква едно будно съзнание, едно правилно разбиране на тази вѫтрѣшна философия на живота. Туй, което ни спъва сега, то е, че ние повече се занимаваме съ своитѣ наслѣдствени чърти, мислимъ за баща си, за майка си, за дѣда си, за баба си: какви въпроси сѫ разрѣшили, но точно за себе си не мислимъ. Когато дойде да разрѣшаваме нѣщо за себе си, ние минаваме бѣгло, не се спираме върху своя духъ, върху своята душа, върху своя умъ и върху своето сърдце, и ако даже се спремъ, ние се спираме върху туй, което обществото изисква. Ние сме толкова повърхностни! Запримѣръ, нѣкой иска да стане пръвъ министъръ въ България. Това е единъ вѫтрѣшенъ стремежъ, но повърхностенъ. Нѣкой иска да стане ученъ човѣкъ. Това е единъ вѫтрѣшенъ стремежъ но повърхностенъ. Не, въ човѣшката душа има вложено нѣщо по-дълбоко отъ това, което ти искашъ: да станешъ пръвъ министъръ.

И тъй, основниятъ въпросъ, първиятъ въпросъ, който още не сте разрѣшили, то е, че вие още не сте познали, кой е благъ въ свѣта, т.е. нѣмате още онази мѣрка, съ която можете да мѣрите човѣшкитѣ отношения. Вземете, запримѣръ, двѣ окултни общества, или едно спиритическо и едно теософско общество, по какво се различаватъ тѣ, иматъ ли нѣкакво сѫществено различие? Единъ спиритистъ има душа, и единъ теософъ има душа, единъ спиритистъ има духъ, и единъ теософъ има духъ; единъ спиритистъ има умъ, и единъ теософъ има умъ; единъ спиритистъ има сърдце, и единъ теософъ има сърдце; единъ спиритистъ има воля, и единъ теософъ има воля. Има ли нѣкакво сѫществено различие между тѣхъ? Вие лесно можете да направите единъ теософъ спиритистъ, и единъ спиритистъ теософъ. Азъ наричамъ това „законъ на боядисване“. Азъ мога да направя когото и да е отъ васъ, какъвто искамъ: синъ, зеленъ, червенъ – мога да му дамъ каквато краска искамъ. Ами когато нѣкой стане или сѫдия, или правникъ, или учитель, или професоръ, или какъвъ и да е, по какво се различаватъ тѣ? – По нищо. Това е само една боя, единъ етикетъ, който като се смѣни, нищо не остава отъ него. Слѣдователно, когато започнете да разрѣшавате истински въпроситѣ, вие ще снемете всички етикети. Вие ще се поставитѣ въ онова първоначално състояние, въ което се намира вашия духъ, вашата душа, вашия умъ и вашето сърдце. Вие ще отстраните всички онѣзи отношения, който сѫществуватъ между хората и васъ. Тѣ сѫ лъжливи. Нима азъ ще се занимавамъ съ това, кой какво пише въ вѣстницитѣ: че ме хвалили, че ме корили? Това сѫ празни работи! Това, че ме хвалили, азъ го наричамъ граматическо подигане. Запримѣръ, пишатъ на дъската: Иванъ е добъръ. Може ли Иванъ на дъската да стане добъръ? Дойде прѣди нѣколко дни при мене единъ приятель и ми разправяше, че единъ ученикъ написалъ на дъската прѣдъ своя учитель слѣдното изречение: черната дъска е комета. Да, като изречение, граматически то е право, но логически е безсмислено. Слѣдователно, нѣщата граматически сѫ прави, но логически не сѫ прави. То значи, че по форма тѣзи нѣща иматъ връзка, думитѣ въ тѣхъ граматически сѫ наредени правилно. Та, ние, съврѣменнитѣ хора, разсѫждаваме все граматически. Туй наричамъ „буквата на закона“. Казватъ: тия думи сѫ наредени граматически правилно. Да, но не всѣкога граматически нареденитѣ думи сѫ правилни. Когато пишатъ на дъската, че нѣкой е добъръ, въ дѣйствителность той не е всѣкога добъръ. Доброто никога не може да се напише на черната дъска. Казваме: бѣлиятъ платъ. Да, но бѣлиятъ платъ не може да се напише на дъската. Слѣдователно, онова, което въ нашия животъ е сѫщинско, не може да се изкаже. Ако вие ме запитате, обичашъ ли ме, или не, граматически мога да ви кажа: обичамъ ви. Това е едно правилно граматическо изречение, но обичьта съ думи не се изказва. Какво разбирате вие подъ думата „обичь“. Единъ разбира едно, другъ – друго. Казва нѣкой: обичашъ ли ме? – Обичамъ те. Е, тогава погледни ме малко. Дѣтето казва на майка си: мамо, обичашъ ли ме? – Обичамъ те. Е, ако ме обичашъ, дай ми крушки. Дъщерята пита баща си: татко, обичашъ ли ме? – Обичамъ те. Купи ми тогава шапчица, обуща или нѣкоя книжка. Въ какво седи обичьта: въ книжчицата ли, въ шапчицата ли, въ дрехитѣ ли, или въ това-онова? Попитайте едно дѣте, въ какво седи обичьта? И то ще ви каже нѣщо, но философското разрѣшение не е тамъ. Кажете ми вие, какво е философското разрѣшение на обичьта? Е, казватъ, при обичьта имало нѣкакви вибрации на сърдцето. Добрѣ, тѣзи вибрации ти опиталъ ли си ги, виждалъ ли си ги? Гдѣ сѫ инструментитѣ, съ които си ги опиталъ? Колко трѣптения прави сърдцето ти при тази обичь? Ама тази дума „обичь“ имала съдържание. Хубаво, гдѣ е нейното съдържание? Азъ не виждамъ никакво съдържание. Това сѫ символи, съ които ние си служимъ. Въ дадения случай, когато азъ произнасямъ думата „обичь“ тя заради мене има толкова съдържание, колкото е опрѣдѣлена въ моето съзнание. Тази дума се произнася безгласно. Гледамъ, нѣкой бѣденъ човѣкъ зъзне прѣдъ мене. Азъ веднага произнеса въ себе си думата „обичь“ и му дамъ дрехи, обуща, шапка. Това значи обичь. Нѣкой пита: обичашъ ли ме? Азъ нѣма да говоря, но ще направя нѣщата. Въ духовния свѣтъ е прѣстъпление да кажешъ нѣщо, което не си направилъ. Ти ще направишъ нѣщата, и тогава ще говоришъ за тѣхъ.

Христосъ запита този младия човѣкъ: ти обичашъ ли своя Учитель? Готовъ ли си да извършишъ всичко заради Него? Учителю благи, Му казваше той. Ако наричашъ Учителя си благъ, трѣбва да бѫдешъ готовъ да извършишъ всичко заради Него. Христосъ го изпита отдалечъ. Този младиятъ бѣше ученъ човѣкъ, и той отговори на Христа: „Заради Него всичко мога да направя“. Да, но той лъжеше, той не бѣше готовъ. Чистъ съмъ, казваше той, но чистотата се познава. Има нѣщо въ свѣта, което не лъже. Когато ти си чистъ, и очитѣ ти ще бѫдатъ чисти, нѣма да сѫ размѫтени. Когато ти си чисть, и лицето ти ще бѫде чисто, свѣтло, нѣма да има единъ цвѣтъ като на керемида, или единъ тъменъ цвѣтъ, като на негъръ. Лицето ти трѣбва да бѫде свѣтло, отъ него да излиза свѣтлина. Когато си чисть, очитѣ ти не трѣбва да светятъ като на котка, но да иматъ мека свѣтлина, ясенъ погледъ, отъ тѣхъ да диша туй любовьно чувство, че кой какъ те види, да има довѣрие въ тебе. У кучето, запримѣръ, има туй съзнание, че като види нѣкого, маха съ опашката си, радва му се, а като види другиго, свива си опашката и се отдалечава. Защо при първия човѣкъ се радва, маха съ опашката, а при втория си свива опашката? – Защото очитѣ на втория сѫ страшни.

Та, Христосъ изпитваше този младия човѣкъ и му казваше: „Иди, продай всичкото си имане, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме послѣдвай! Нали ме наричашъ „Учителю благи“, нали искашъ вѣчния животъ?“ Той не бѣше готовъ, обаче. За да се придобие вѣчниятъ животъ, изискватъ се най-голѣмитѣ жертви. Сега, нѣкои хора разглеждатъ този въпросъ и го прилагатъ до всички. Не, разрѣшението на този въпросъ не се отнася до всички, а само до онѣзи, които искатъ да добиятъ вѣчния животъ. Отидешъ въ нѣкой магазинъ, искашъ да вземешъ нѣкоя хубава дреха, питашъ: господине, колко струва тази дреха? – 10,000 лв. По-долу не може ли? – Не може, цѣната е опрѣдѣлена. Е, щомъ искашъ хубава дреха, скѫпо ще платишъ.

Този младиятъ човѣкъ пита Христа: „Що да сторя, за да наслѣдвамъ животъ вѣченъ?“ – Ще разпродадешъ всичко и ще го раздадешъ на бѣднитѣ. Това не се отнася до глупавитѣ хора. То се отнася само до онзи ученикъ, който иска да се домогне до вѣчния животъ. Ами възможно ли е? – То е другъ въпросъ. За нѣкои не е възможно, а за тия, които сѫ готови, е възможно.

Да допуснемъ сега, че нѣкои иматъ вѣчния животъ. Тѣ трѣбва да си зададатъ втория въпросъ: какво трѣбва да направимъ, за да не го изгубимъ? Тогава Богъ казва така: „Въ който день сгрѣшишъ, ще изгубишъ живота си“. Значи, въ първата фаза на своя животъ човѣкъ е изучавалъ законитѣ за придобиването на вѣчния животъ. Въ първата глава на Битието се казва, че Богъ създалъ човѣка по образъ и подобие свое. Нѣкои сѫ изучили законитѣ за придобиване на вѣчния животъ и сѫ минали напрѣдъ, а Адамъ, който билъ направенъ отъ каль, пропадналъ на този първи изпитъ. Сега, при втория изпитъ всички хора изучаватъ условията, законитѣ за спазване на вѣчния животъ. Въ вѣчния животъ вие не можете да рѣжете съ езика си, както искате, не можете да говорите, каквото искате. Нѣкой казва: азъ не съмъ ли свободенъ да говоря, каквото искамъ? – Ако правишъ, каквото искашъ, ти ще имашъ опашка, ще имашъ и рога. Когато Господь създалъ воловетѣ, създалъ ги безъ рога, за да не ги впрѣга човѣкътъ. Такова било желанието на Бога. Единъ день дошелъ дяволътъ при вола и му казва: Гледамъ те, ти си безъ орѫжие, не можешъ да се бранишъ. Азъ ще ти дамъ едно орѫжие, рога, но нѣма да мушкашъ съ тѣхъ. Тъй, по нѣкога само ще си махашъ главата на лѣво, на дѣсно. Волътъ се намѣрилъ въ едно затруднение, но най-послѣ се съгласилъ, направилъ договоръ съ дявола, и той му далъ рогата. Отъ тогава волътъ взелъ да мисли само за рогата си. Слѣдъ това дяволътъ отива при човѣка и му казва: „Слушай, азъ създадохъ въ съзнанието на вола мисъльта за рогата, а ти използувай момента, да го впрегнешъ на работа“. Затуй волътъ сега го впрѣгатъ на нивата и го бодатъ отзадъ съ остенъ – защото натукъ-натамъ главата си маха и все за рогата си мисли. Но, човѣкътъ го впрегналъ. Дяволътъ му далъ орѫжие да се брани отъ враговетѣ си, но по-голѣмъ врагъ отъ човѣка има ли? Когато паднатъ рогата на единъ волъ, той си охлузва главата отъ хомота и не може да оре, не може да го впрѣгатъ. Дяволътъ направилъ и съ човѣка единъ договоръ. Казва му: „Азъ ще ти дамъ това изкуство, да впрѣгашъ вола, но съ едно условие: слѣдъ като волътъ оре дълго врѣме нивата ти, ще го заколишъ и пастърма отъ месото ще направишъ, а отъ кожата му – царвули“. Съ това дошли грѣховетѣ за човѣка.

Слѣдъ това дяволътъ отива при коня, който до това врѣме билъ свободенъ, не знаялъ да рита, и му казва: „Ти си изложенъ на голѣми опасности, нѣмашъ орѫжие да се бранишъ, искашъ ли да ти дамъ такова?“ Коньтъ знаялъ, какъ пострадалъ волътъ и му казалъ: „Не, рога не искамъ“. „Не, не, казва дяволътъ, волътъ бѣше серсеминъ малко, затуй му дадохъ рога, но на тебъ, ще дамъ друго орѫжие. Ще ти дамъ изкуството да риташъ съ заднитѣ си крака“. До тогава коньтъ ималъ петь пръста. „Не, съ петь пръста не е хубаво, азъ ще прѣвърна краката ти въ юмрукъ, та да риташъ съ тѣхъ и така да се бранишъ“. Може ли така? – Може. И тъй, създалъ той това нѣщо, приспособилъ коня къмъ ритане. Отъ тогава коньтъ взелъ да мисли все за заднитѣ си крака. Отива дяволътъ при човѣка и му казва: „Азъ създадохъ у коня условия да рита, да мисли все назадъ. Иди му тури отпрѣдъ гемъ и юларъ“. Тъй ли? Ето защо коньтъ все назадъ рита, а главата му все гемъ и самари носи.

Та, и ние, съврѣменнитѣ хора, бодемъ като воловетѣ съ роги, но ни турятъ хомотъ, и ритаме като конетѣ, но носимъ юзди и самари. Зная, казва нѣкой, да бода. Да, ще бодешъ, но като воловетѣ ще орешъ на нивата. Зная да ритамъ. Да, ще риташъ, но като коня ще носишъ юларъ и самаръ. Питамъ, обаче: туй положение въ свѣта освобождава ли ни отъ всички нѣща, въ които сега се намираме? Въ сегашния си животъ ние трѣбва да разрѣшимъ единъ важенъ въпросъ – трѣбва да извоюваме своята свобода. Не е въпросъ за страданията, но въпросътъ е, азъ свободенъ ли съмъ? Първото нѣщо, ние трѣбва да извоюваме свободата на нашия умъ. Вие си седите, а нѣкоя мисъль ходи изъ вашия умъ, и постоянно ви безпокои. Гдѣ е вашата философия, гдѣ е вашиятъ законъ, гдѣ е вашиятъ Богъ? Мислите ли, че Богъ, който е толкова уменъ, който е създалъ свѣта, че не ви е далъ възможности да прѣвъзмогнете една ваша слабость? – Вложилъ е. Нѣкой иска да прѣвъзмогне нѣкоя своя слабость и вземе да чете Библията, или книгата на нѣкой моралистъ, да види какво се казва тамъ, а забравя да се справи съ Божественото въ себе си и да види, какъ трѣбва да постѫпи въ дадения случай. Тъй че, ако искаме да разрѣшимъ нѣкой важенъ въпросъ, трѣбва да се справимъ съ Божественото въ себе си. Питамъ: животнитѣ, които нѣматъ никаква книжнина, какъ се справятъ съ своитѣ въпроси? Когато една котка, или друго нѣкое животно заболѣе, то веднага отваря своята вѫтрѣшна книга, и тамъ намира нѣкои трѣви, съ които се лѣкува. Тѣ сами се справятъ. Така можете и вие сами да се справяте.

И тъй, първата работа въ живота ни е да се справимъ съ Божественото въ себе си. Ние сме дошли до тази фаза. Всичко външно, което имаме, е единъ потикъ. То ни най-малко не уронва престижа на сегашнитѣ учени хора. Първо ние трѣбва да направимъ една справка съ себе си, и слѣдъ това да се справимъ съ опитноститѣ на другитѣ хора. Това, което сѫ казали нѣкои философи, моралисти, то е само едно допълнение на туй, което ние знаемъ.

Вѣчниятъ животъ ще внесе една красота въ насъ. Мнозина казватъ, че иматъ вѣчния животъ въ себе си. Щомъ имате вѣчния животъ, трѣбва да имате разбирателство помежду си. Тия хора, които иматъ вѣчния животъ, сѫ еднородни. Само еднороднитѣ нѣща се привличатъ, а разнороднитѣ се отблъскватъ. Два еднородни ума се привличатъ, два разнородни ума се отблъскватъ. Двѣ еднородни души се привличатъ, двѣ разнородни души се отблъскватъ. Ако двама души се отблъскватъ, значи тѣ сѫ разнородни. Слѣдователно, ако сте разнородни и се отблъсквате, трѣбва да знаете, какво е разнородно у васъ, дали сърдцата ви, дали умоветѣ ви. дали душитѣ ви, или духоветѣ ви. Трѣбва да знаете, въ какво седи причината на туй разнородство. Недѫзитѣ на хората, до извѣстна степень, се дължатъ на разнородството на желанията въ тѣхнитѣ сърдца. Еднородни трѣбва да бѫдете! Въ еднородностьта седи закона на Любовьта. Тя прави нѣщата еднородни. Тогава какъ ще се поправи свѣтътъ? – Когато хората станатъ еднородни. Златото и желѣзото еднородни ли сѫ? – Разнородни. Обаче сегашнитѣ химици и старитѣ алхимици твърдятъ, че желѣзото може да стане еднородно съ златото, т.е. неговитѣ вибрации могатъ да се трансформиратъ. За това трансформиране има начини въ самата природа. Наистина, не всичкото желѣзо, но часть отъ енергията на желѣзото може да се трансформира въ енергия отъ златото и да влѣзе въ него. По какво се отличава желѣзото? – То се отличава по двѣ нѣща: по своята твърдость (коравина) и по това, че ръждясва. То е силно, но сѫщеврѣменно и слабо, защото ръждата го разяжда и руши. Нѣкой казва: не, азъ трѣбва да бѫда силенъ човѣкъ! Да, но силнитѣ хора ръжда ги разяжда. Азъ ще ви докажа, че всички силни и мощни хора въ свѣта все ръжда ги разяжда. Слѣдователно, нашето спасение не е въ силата. Силата носи въ себе си ръжда. И тъй, на всинца трѣбва еднородство! Въ този законъ на еднородството ние трѣбва да схванемъ отношенията си къмъ Бога. Този е великиятъ законъ, а не да питаме, дали Богъ ни обича. Този въпросъ, дали Богъ ни обича, тази Любовь на Бога ни е извратила. Това е много казано, нали? Богъ, който е създалъ свѣта, който тъй щедро ни е далъ блага, всичко това ни изврати. Всичко това, съ което Богъ ни е надарилъ, нашитѣ умъ, сърдце и воля, съ всичко това ние злоупотрѣбихме – извратихме се и взехме да се нагрубяваме единъ другъ. Слѣдователно, като не разбрахме Божията Любовь, ние си създадохме най-голѣмото зло. Но, сега настава другъ единъ законъ: Богъ е влѣзълъ вѫтрѣ въ насъ, наблюдава всичко, учи ни, какъ да Го възлюбимъ. И когато ние възлюбимъ Господа, Той ще урегулира нашитѣ чувства. Защо трѣбва да възлюбя Господа? – Защото трѣбва да има нѣкои, който да регулира моитѣ чувства. Моитѣ чувства ще се регулиратъ само тогава, когато азъ обикна Господа. Туй е вѣчниятъ животъ. Вѣчниятъ животъ седи въ любовьта ни къмъ Бога. Ние ще станемъ безсмъртни, не когато Богъ ни възлюби, а когато ние възлюбимъ Бога. Нѣкои питатъ: възможно ли е да станемъ безсмъртни? – Възможно е. Туй е възможность, туй е една привилегия на човѣка, да възлюби Бога. Азъ нѣма да ви казвамъ, какъ трѣбва да възлюбите Бога. Любовьта ви къмъ Бога не трѣбва да бѫде като любовьта на възлюбения къмъ възлюбената, нито като любовьта на майката къмъ дѣтето, нито като любовьта на господаря къмъ слугата, нито като любовьта на учителя къмъ ученика – любовьта къмъ Бога се отличава съ едно качество: абсолютно довѣрие. Дойдемъ ли до любовьта къмъ Бога, обикнемъ ли Го, всѣко съмнѣние трѣбва да се изхвърли. Дойдемъ ли до любовьта къмъ Бога, никакви философски разсѫждения не ни трѣбватъ, защото философскитѣ разсѫждения се отнасятъ къмъ единъ по нисшъ свѣтъ, къмъ земята. Между ангелитѣ нѣма философски разсѫждения. Е, какви философски разсѫждения трѣбватъ, за да ви докажа, че съмъ силенъ? Ще почна съ редъ статистически факти да ви доказвамъ, че още отъ прѣди четири поколѣния прадѣдо ми, дѣдо ми сѫ били пехливани, слѣдователно, и азъ съмъ пехливанинъ. Хубаво, не е ли по-добрѣ, безъ да взимамъ прадѣдо си, дѣдо си, азъ самъ да ви покажа, пехливанинъ ли съмъ. Ще кажа още сега: елате четири души тукъ при мене. Ако ги хвана и ги издигна горѣ въ въздуха и ги държа прави като свѣщи, доказвамъ ли, че съмъ пехливанинъ? Прѣди да ги дигна, питамъ ги: познавате ли ме? – Не те познаваме. Дигна ги, държа ги въ въздуха познавате ли ме? – Познаваме те. Така, нѣкой казва, че е добъръ човѣкъ. Казвамъ му: докажи още сега, че си добъръ човѣкъ. Ние имаме единъ, братъ, той е голѣмъ икономистъ, пословиченъ е съ икономията си. Той казва: споредъ мене, не е въ многото даване, въ малкото, но отъ сърдце. Да дадешъ 10–15–20 стотинки, но отъ сърдце. Че кой не дава 5–10 стотинки отъ сърдце? Петь, десеть стотинки, това било даване! Ами защо да не дамъ всичкото, и пакъ отъ сърдце? Щомъ възлюбя Господа, азъ ще дамъ всичкото си имане и то пакъ отъ сърдце. Това е любовь! Това е законъ. Господь нѣма да каже: дай всичко! Но щомъ азъ възлюбя Господа, самъ ще раздамъ всичкото си имане. Че туй е единъ законъ, ще ви докажа. Когато онази младата мома възлюби онзи момъкъ и се ожени за него, тя, за да му покаже, че го обича, му приписва всичкото имане. Баща, който обича сина си, приписва всичко. Господарь обича слугата си – приписва му всичко. Нѣкой царь обича нѣкого, приписва му всичко. А вие сега философствувате: азъ мога ли да дамъ всичко? – Мога, защо не! Свѣтскитѣ хора го правятъ, а азъ ще взема да разсѫждавамъ, дали мога да дамъ. Азъ не умаловажавамъ философията, но има единъ по-ефикасенъ методъ за разсѫждение. Въ даденъ случай, когато единъ ученикъ иска да разрѣши единъ въпросъ за себе си, той трѣбва да прояви своята любовь къмъ Бога, трѣбва да прояви Божията Любовь вѫтрѣ въ себе си. Той трѣбва да бѫде мълчаливъ, но вѫтрѣ въ себе си, въ сърдцето си трѣбва да направи всички жертви. Но, казва той: какъ мога да направя това, азъ имамъ дѣца, жена? Ами че щомъ имашъ дѣца, ти не можешъ да бѫдешъ ученикъ. Щомъ имашъ жена, ти не можешъ да бѫдешъ ученикъ. Вие сега ще изкарате друго заключение. Казвамъ: щомъ имашъ една жена, която ти турила гемъ, хомотъ, ти не можешъ да бѫдешъ ученикъ. Щомъ една жена ти турила гемъ, тя не ти е жена. Ако ти е жена, тя трѣбва да каже: ти си свободенъ безъ гемъ, безъ хомотъ. Щомъ държи остена, щомъ ти държи юздитѣ, тя не ти е жена, а ти не си свободенъ, ти ученикъ не можеш да бѫдешъ. Христосъ тогава ще ти каже тъй: „Когато свършишъ училището при жена си, щомъ тя единъ день те изтика и останешъ свободенъ, ела при менъ“. А, ще ме изтика. Да, ще те изтика и вънъ ще отидешъ. Въ този свѣтъ нѣма вѣрностъ. Туй е една истина. Има изключения, но гдѣ сѫ тѣзи изключения. Кой мѫжъ не е изтикалъ жена си, и коя жена не е изтикала мѫжа си? При по-красивата жена, жената изтиква мѫжа, при по-красивия мѫжъ, мѫжътъ изтиква жената. Не е ли така? Така е, има изключения, но изключенията сѫ само при Божествената Любовь. Щомъ една жена не изтиква своя мѫжъ, въ нейното съзнание има нѣщо по-високо. Ако въ една жена нѣма туй съзнание, колкото и да се кълне, не ѝ вѣрвай, тя ще изтика своя мѫжъ. Турцитѣ казватъ: и да го чуешъ, пакъ не вѣрвай. Колко мѫже и жени сѫ казвали: азъ те обичамъ, до гроба ще ти бѫда вѣренъ! И дѣйствително той ѝ е вѣренъ до кога? – Докато жената е красива, докато има парици. Щомъ изгуби красотата, щомъ изгуби парицитѣ, изтиква я навънъ. Докато си ученъ, докато си красивъ, всѣки ще те търпи, всѣки ще те уважава, но то не е за тебе, то е за твоитѣ парици, за твоя умъ за твоята красота. Утрѣ изгубишъ ума си, всички казватъ: този будала тамъ, хайде дайте му пѫтя! За такъвъ човѣкъ вече настава особено положение. Сѫщото нѣщо става съ мѫжа, съ жената, съ господаря, съ слугата, съ всички въ свѣта. Слѣдователно, всичко, което ние можемъ да изгубимъ, не съставлява нѣщо сѫществено.

Христосъ се обръща къмъ този младия, богатия и учения човѣкъ и му казва: „Иди, продай всичкото си имане и всичко, що имашъ въ съкровището си, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме послѣдвай! Тогава на небето горѣ ще иматъ добро понятие за тебе, а ти ще научишъ великия законъ“. Разправя се за нѣкой си графъ Берози, който отивалъ въ Индия на посвещение, да се запознае съ окултнитѣ методи на йогитѣ. Той ималъ една възлюбена англичанка, която го придружавала навсѣкѫдѣ. Тя не знаяла, въ какво седи силата на графъ Берози. Той се прѣдставилъ прѣдъ нея много скроменъ, обаче, единъ день, като минавали прѣзъ гориститѣ мѣста на Индия, той се отдалечилъ за малко, но скоро чува голѣмъ викъ. Отправя се къмъ това мѣсто и вижда, че една голѣма боа се обвила около тѣлото на неговата възлюбена, само главата ѝ свободна, иска да я прѣмаже. Още малко оставало, за да прѣмаже ребрата на неговата възлюбена. Ако вие бѣхте на мѣстото на графъ Берози, какво щѣхте да направите? Графътъ се затичва къмъ своята възлюбена, но боата тъй ловко се извила, като че искала да каже: и за тебе имамъ мѣсто въ своитѣ гънки. Обаче той тъй ловко хваща боата за врата, че тя веднага се отпуснала. Съ това той показва, че ималъ сила въ рѫката си. Питамъ: кой отъ васъ не е опасанъ съ една такава боа? Азъ виждамъ всички хора опасани съ по една боа. Гдѣ е вашия възлюбенъ, който може да я хване за врата? Изисква се сръчностъ, изисква се геройство. Туй наричаме законъ на себеотричане и онзи, който не знае, какъ да се бори, той ще плати съ живота си. Туй наричаме любовь, туй наричаме безстрашие. Въ този случай графътъ показа своя умъ, своята сила, разумность, и своето благородство. Той казва на своята възлюбена: когато си слаба, сама не ходи. Слабитѣ хора въ опасни мѣста нѣматъ право сами да ходятъ.

Та, казвамъ: ние трѣбва да разрѣшимъ важния въпросъ въ насъ. Кой е този въпросъ? Въ човѣшката душа има много пороци, много недоразумѣния се явяватъ вѫтрѣ въ насъ. Тѣ сѫ тия животни, тия змии, и ние трѣбва да имаме силата на графъ Берози, неговата вѫтрѣшна смѣлостъ, за да ги отстранимъ отъ себе си. Това, че единъ вълкъ е въ насъ, не значи, че той е нѣщо сраснато съ насъ, той е нѣщо външно. Вие трѣбва да опитате силата Божия. Какъ? – Или вие сами, или този, който ви обича, трѣбва да ви освободи отъ боата. Когато вие ходите съ Бога, и тази змия се обвие около васъ, вие ще видите рѫката на вашия Учитель, и змията, подъ силата на неговата рѫка ще отпусне тѣлото ви и вие ще бѫдете свободни. Тази свобода вие ще я почувствувате съ наставане на единъ вѫтрѣшенъ миръ. Нѣма по-красиво нѣщо отъ това въ свѣта, да знае човѣкъ, че той ходи съ Бога. Тъй както до сега сѫществуваме въ свѣта, Богъ само отчасти се проявява въ нашето естество, и то не всѣкога. Богъ се проявява само въ ония добри моменти на нашето съзнание. Отворишъ сърдцето си, ставашъ благъ, и Богъ се проявява. Затворишъ сърдцето си, ставашъ жестокъ, нѣма Го Богъ. Та, трѣбва да знаемъ, че въ всички моменти на благородни пориви и постѫпки Богъ е, който дѣйствува върху насъ, и Неговата рѫка ни освобождава. Въ моменти на алчность, грубость, човѣкъ държи тия животни въ себе си, и тогава Богъ не се проявява. Ние казваме: Господи, ние сме готови да изпълнимъ Твоята воля. Тъй казва Господнята молитва. Но, дойде онзи гласъ отвѫтрѣ, каже ти тъй: „Иди, продай всичкото си имане, раздай го на сиромаситѣ, ела та ме послѣдвай!“ Нѣкои хора, като се молятъ, най-напрѣдъ си държатъ главата нагорѣ, казватъ: Господи, Господи! Но, като чуятъ този гласъ, наведатъ си главата надолу. Колко вѣрно е туй положение и въ живота! Седи възлюбениятъ момъкъ прѣдъ своята възлюбена, която съ трепетъ очаква да ѝ направи прѣдложение, та да се оженятъ. Майката и бащата стоятъ въ другата стая, а момата очаква съ благоговѣние, кога възлюбениятъ ще ѝ прѣдложи. Той мълчи, мисли и най-послѣ казва: не мога да се оженя заради васъ, защото условията сѫ такива – и наведе глава. Сѫщото е и съ васъ. Когато нѣкой се моли Богу, Господь му казва: „Иди, продай всичкото си имане и ела, та ме послѣдвай!“ Той, като не може да стори това, наведе главата си надолу. Не, не, ще държишъ главата си нагорѣ и ще кажешъ: Господи, ще бѫде тъй, както си казалъ. Това е геройство, което всѣки трѣбва да покаже. Всички онѣзи разисквания ние можемъ да оставимъ послѣ. Ние благодаримъ на философитѣ за всички философски системи, съ които сѫ ни занимавали до сега. Ние благодаримъ на всички театри, концерти, които сѫ ни занимавали до сега, но ние разрѣшаваме сега единъ важенъ въпросъ. Кой въпросъ? – Въпросътъ на този младия момъкъ. На земята момата лесно рѣшава въпроса. Тя пита: ще ме вземешъ ли? Момъкътъ пита: ще дойдешъ ли слѣдъ мене! Момата очаква, но момъкътъ казва, че не се рѣшава – и си наведе главата. Господь сега ви запитва: ще дадешъ ли всичко? – И чака за отговоръ. Ако си наведешъ главата, нищо нѣма да дадешъ. Ако разрѣшишъ въпроса правилно, главата ще си държишъ нагорѣ. Вѣрно е, че пълнитѣ класове все надолу гледатъ, но и счупенитѣ класове все надолу гледатъ. Има ли грѣхъ въ това, ако празниятъ класъ, който билъ първо пъленъ, слѣдъ като се изпразни се вдигне на горѣ? Той казва: азъ бѣхъ богатъ, раздадохъ всичко на сиромаситѣ, и сега мога да си вирна главата нагорѣ. Какво означава вирването на главата? Това значи: Господи, азъ давамъ всичко на твое разположение, и съмъ готовъ да изпълня Твоята воля. И тъй, отъ всинца ви се изисква онази вѫтрѣшна абсолютна готовность. Тази готовность, да слѣдвате или не Христа, е по една вѫтрѣшна свобода, никой не може да ви насили. Кажете ли: какво трѣбва да направя, за да наслѣдя вѣчния животъ? – Веднага въ съзнанието ви ще изпъкне отговорътъ: иди, продай всичкото си имане на бѣднитѣ, ела и ме послѣдвай! Този въпросъ у насъ ние бихме го разрѣшили много лесно. Какъ? – Ако имашъ една жена, която много обичашъ, и Господь ти каже тъй: „Иди, продай всичкото си имане и паритѣ дай на жена си, а слѣдъ това ела и ме послѣдвай“. Какво ще каже жена ти? Ако направишъ така, тя ще те вземе за светия. Ако постѫпишъ съ приятеля си така, и той ще те вземе сѫщо за много добъръ човѣкъ. Но, ако Господь ти каже да продадешъ имането си и паритѣ да раздадешъ на онѣзи, съ които връзкитѣ ти сѫ съвсѣмъ други, какъ би разрѣшилъ въпроса? Господь ще ти каже тъй: „За да видишъ колко те обичатъ жена ти, дъщеря ти, синъ ти, приятельтъ ти, иди, продай всичкото си имане и раздай паритѣ на сиромаситѣ!“ Ако жена ти, дъщеря ти, синъ ти, приятельтъ ти, удобрятъ твоята постъпка, знай, че всички те обичатъ, но ако възстанатъ противъ тебе, знай, че не те обичатъ и че съ тебе не могатъ да разрѣшатъ никакъвъ въпросъ. Единъ день жената казва на мѫжа си: азъ те много обичамъ, не мога да живѣя безъ тебе. Той ѝ казва: Господь ми каза да продамъ всичко, паритѣ да раздамъ на бѣднитѣ, и азъ го направихъ. Ако тя свие вѣждитѣ си недоволно, значи не го обича. Но, ако му каже: туй, което си направилъ, е много хубаво, то е по моето сърдце, тя го обича. Ако синътъ ти каже: много добре си направилъ, това е по моето сърдце – това е твоятъ синъ. Ако дъщеря ти каже: много добрѣ си направилъ – това е твоята дъщеря. Ако приятельтъ ти каже: много добрѣ си направилъ – това е твоятъ приятель. И ако азъ направя една добра постѫпка, и моето сърдце се свие, значи азъ не се обичамъ. Усѣтя ли въ такъвъ случай едно стѣгане на сърдцето си, значи азъ не съмъ съгласенъ съ себе си. Нѣкой пѫть и азъ не съмъ съгласенъ съ себе си. При всѣка една добра постѫпка, азъ трѣбва да видя, дали се разширява или стѣга душата ми. Ето единъ въпросъ, който трѣбва да се разрѣши по естество. Тукъ се изисква вече не най-малката, но най-голѣмата разумность, най-голѣмата любовь, съ която може да дѣйствувате въ дадения случай. Дѣйствувате ли по този начинъ, разрѣшавате ли въпроса така, вашето лице ще светне, и въ замѣна на това, Господь ще ви даде други сили. Дѣйствувате ли така, тогава ще напуснете копитата си, рогата си. Напуснете ли копитата, ще се освободите отъ юздитѣ си. Напуснете ли рогата, ще бѫдете свободни отъ нивитѣ си. Всички вие имате хомоти и казвате: тежъкъ е този яремъ!

Азъ говоря за ученицитѣ. И тъй, смѣлость се изисква! Въ истинския животъ нѣма какво да се осѫждаме. Грѣхъ е това! Отъ становището на Любовьта, никой ученикъ нѣма право да сѫди когото и да е. Азъ имамъ право да сѫдя себе си, и като осѫдя себе си, трѣбва да дамъ единъ великъ примѣръ. Като раздамъ своето имане на бѣднитѣ, азъ ще дамъ единъ добъръ примѣръ. Това е право. За всичко онова, което ученикътъ е направилъ, трѣбва да мълчи. Говори ли много, нищо не е направилъ; мълчи ли за онова сѫщинското, вѫтрѣшното, което е направилъ, то е нѣщо. За хубавото, за великото, което си направилъ, трѣбва да мълчишъ. Азъ не мога да отворя своя мозъкъ да разкрия всички клѣтки въ него, за да докажа, че азъ съмъ ученъ човѣкъ, че баща ми, че дѣдо ми сѫ били учени хора. Ако азъ взема да доказвамъ това нѣщо съ отварянето на моя мозъкъ, какво ще стане съ мене? Ако азъ отворя моето сърдце, да покажа, колко гънки има въ него, какво ще стане съ мене? Не, нито мозъкътъ си ще отварямъ, нито сърдцето си ще отварямъ. Ако нѣкой иска да види, какво става вѫтрѣ въ менъ, нека сѫди по моитѣ постѫпки.

И тъй, най-първо между насъ трѣбва да се образуватъ правилни отношения: да бѫдемъ тихи и спокойни. Усѣщали ли сте Божествената тишина? Били ли сте при нѣкое сѫщество, на което, сърдцето, умътъ, душата и духътъ сѫ свързани съ Бога? Били ли сте вие при такъвъ човѣкъ, да почувствувате, каква тишина, каква радость има вѫтрѣ въ него? Азъ не зная, на какво друго може да се уподоби единъ такъвъ човѣкъ, освѣнъ на онази първа пролѣтна утринь, когато птичкитѣ пѣятъ, цвѣтята цъвтятъ и навсѣкѫдѣ лъха чистъ, свѣжъ, ароматенъ въздухъ. Такова е състоянието на човѣка, когато сърдцето, умътъ, душата и духътъ му сѫ въ хармония. Такъвъ човѣкъ е разрѣшилъ всичкитѣ задачи въ свѣта, той е готовъ на всѣка жертва.

Ето единъ идеалъ за стари, и за млади. Старитѣ като постѫпватъ тъй, ще се подмладятъ, и младитѣ, като постѫпватъ тъй, силни ще станатъ. Ето пѫтьтъ на вѣчния животъ – една задача, която имате да разрѣшите. Това е само една скица, която ви обрисувахъ. Този въпросъ вече е зададенъ. Вие трѣбва да го разрѣшите въ три направления. Ако сте го разрѣшили въ първото направление, т.е. намѣрили сте вѣчния животъ, азъ ви се радвамъ. Ако сте го разрѣшили въ второто и третото направление, т.е. ако сте го запазили, и ако сте използували условията на този животъ, тогава казвамъ: този е Божествениятъ пѫть, чрѣзъ който вие можете да донесете благото на човѣчеството.

„Учителю благи, какво да направя, за да наслѣдвамъ животъ вѣченъ“?

Ние разрѣшихме въпроса така: „Възлюбете Господа съзнателно съ всичкото си сърдце!“ Тази любовь да бѫде толкова голѣма, че да бѫдешъ въ състояние да жертвувашъ всичко, и душата ти да се разтвори повече.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 26 октомври, 1924 г.

Роденитѣ

„Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. (Иоана 1:13)

Въ начало бѣ Словото; и Словото бѣ у Бога; и Словото бѣ Богъ. (2) То въ начало бѣ у Бога. (3) Всичко чрѣзъ него стана; и което е станало, нищо безъ него не стана. (4) Въ него бѣ животъ, и животътъ бѣ видѣлината на человѣцитѣ. (5) И видѣлината свѣти въ тъмнината; и тъмнината я не обзе.

(6) Имаше человѣкъ проводенъ отъ Бога, името му Иоанъ. (7) Той дойде въ свидѣтелство да свидѣтелствува заради видѣлината, за да повѣрватъ всички чрѣзъ него. (8) Не бѣ той видѣлината, но да свидѣтелствува за видѣлината. (9) Той бѣше истината видѣлина която освѣтлява всѣкиго человѣка що иде на свѣта. (10) Въ свѣта бѣ; и свѣтътъ чрѣзъ него стана; и свѣтътъ го не позна. (11) Въ своитѣ си дойде, и своитѣ му го не приеха; (12) а които го приеха, даде имъ власть да бѫдатъ чада Божии, сирѣчь, на тѣзи които вѣрватъ въ неговото име; (13) които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха.

(14) И Словото стана плъть и всели се между насъ, (и видѣхме славата негова, слава като на единороднаго отъ Отца,) пъленъ съ благодать и истина.

(15) Иоанъ свидѣтелствува за него, и извика та казваше: Този е за когото рекохъ: Който иде слѣдъ мене прѣденъ ми биде, защото отъ мене по-напрѣдъ бѣ. (16) И всинца ние отъ неговата пълнота приехме, и благодать за благодать; (17) защото законътъ чрѣзъ Мойсея бѣ даденъ, а благодатьта и истината чрѣзъ Исуса Христа биде. (IX) Никой никога не е видѣлъ Бога: единородниятъ Синъ който е въ пазухата на Отца, той го изяви. (19) И това е Иоановото свидѣтелство когато проводиха Юдеитѣ отъ Ерусалимъ свещеници и Левити да го попитатъ: Ти кой си? (20) И изповѣда, и не се отрече; и изповѣда: Не съмъ азъ Христосъ. (21) И попитаха го: А що си? Илия ли си ти? И казва: Не съмъ. Пророкъ ли си ти? И отговори: Не. (22) И рекоха му: Кой си? за да дадемъ отвѣтъ на онѣзи които сѫ ни проводили. Що казвашъ за себе си? (23) Рече: Азъ съмъ „гласъ на едного който вика въ пустинята: Оправете пѫтя Господень,“ както рече пророкъ Исая. (24) А проводенитѣ бѣха отъ фарисеитѣ. (25) И попитаха го и рекоха му: А защо кръщавашъ ако не си Христосъ нито Илия нито пророкъ? (26) Отговори имъ Иоанъ и рече: Азъ кръщавамъ съ вода, а посрѣдъ васъ стои единъ когото вие не знаете. (27) Той е който иде слѣдъ мене, който прѣденъ ми биде, комуто азъ не съмъ достоенъ да развържа ремика на обущата му. (28) Това стана въ Витавара отвѫдъ Иорданъ, дѣто бѣше Иоанъ и кръщаваше.

(29) На утриньта гледа Иоанъ Исуса че иде при него, и казва: Ето Агнеца Божий който взема грѣховетѣ на свѣта. (30) Този е за когото азъ рекохъ: Слѣдъ мене иде человѣкъ който биде прѣди мене, защото бѣше по-напрѣдъ отъ мене. (31) И азъ го не знаехъ; но за да се яви на Израиля, за това дойдохъ азъ и кръщавамъ съ вода. (32) И свидѣтелствува Иоанъ и рече: Видѣхъ Духа който слѣзваше като гълѫбъ отъ небето и остана на него. (33) И азъ го не знаехъ; но този който ме проводи да кръщавамъ съ вода, той ми рече: На когото видишъ че слѣзва Духътъ и остава на него, той е който кръщава с Духа Светаго. (34) И азъ видѣхъ и свидѣтелствувамъ че този е синъ Божий.

(35) На утриньта пакъ стоеше Иоанъ, и двама отъ ученицитѣ негови. (36) И като съгледа Исусъ че минува, казва: Ето Агнеца Божий. (37) И чуха го двамата ученици да говори така, и отидоха слѣдъ Исуса. (38) И като се обърна Исусъ и ги видѣ че идатъ подирѣ му, казва имъ: Що търсите? А тѣ му рекоха: Рави, (което тълкувано ще рече, Учителю,) дѣ живѣешъ? (39) Казва имъ: Елате и вижте. Дойдоха и видѣха дѣ живѣе, и останаха при него прѣзъ този день; а часътъ бѣше около десеть.

(40) Единътъ отъ тѣзи двамата които чуха отъ Иоана за него и го послѣдваха бѣше Андрей, братътъ на Симона Петра. (41) Той първъ намѣрва брата си Симона и казва му: Намѣрихме Месия, което се тълкува Христосъ. (42) И заведе го при Исуса. И като погледна Исусъ на него рече: Ти си Симонъ синъ Ионинъ: ти ще се наречешъ Кифа (което се тълкува Петъръ, камикъ). (43) На утриньта поиска Исусъ да излѣзе въ Галилея; и намѣрва Филипа и казва му: Ела подирѣ ми. (44) А Филипъ бѣше отъ Витсаида отъ града Андреевъ и Петровъ. (45) Намѣрва Филипъ Натанаила и казва му: За когото писа Мойсей въ закона и пророцитѣ, намѣрихмѣ Исуса сина Иосифова, който е отъ Назаретъ. (46) И рече му Натанаилъ: Отъ Назаретъ може ли да произлѣзе нѣщо добро? Казва му Филипъ: Ела и вижъ. (47) Видѣ Исуса Натанаила че иде къмъ него, и казва за него: Ето истиненъ Израилянинъ въ когото лукавщина нѣма. (48) Казва му Натанаилъ: Отъ дѣ ме познавашъ? Отговори Исусъ и рече му: Прѣди Филипъ да те повика видѣхъ те като бѣше подъ смоковницата. (49) Отговори Натанаилъ и казва му: Учителю, ти си Синъ Божий: ти си царь Израилевъ. (50) Отговори Исусъ и рече му: Понеже ти рекохъ: Видѣхъ те подъ смоковницата, вѣрвашъ ли? По-голѣми отъ тия нѣща ще видишъ. (51) И казва му: Истина, истина ви говоря: Отъ нинѣ ще видите небето отворено, и ангелитѣ Божии да възлѣзватъ и слѣзватъ надъ Сина Человѣческаго.

Ние ще вземемъ тия думи въ съврѣменния културенъ животъ въ широкъ смисъль – ще ги разгледаме като едно усилие на човѣшкия духъ, да изведе човѣшката душа къмъ нѣщо по-добро, по красиво, по-възвишено. Съврѣменната култура, при всички свои усилия, не е дала това, което човѣкъ желае. Цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ се възхищава отъ съврѣменната култура. Има нѣщо хубаво въ тази култура, ние не отричаме това. Тази култура, съ своята наука, съ своето изкуство, съ своята музика, съ своитѣ изобрѣтения, е допринесла нѣщо, но не това, което човѣкъ желае.

Сега, ние ще разсѫждаваме разумно, да видимъ, отъ какво произтичатъ противорѣчията въ живота. Противорѣчията въ живота произтичатъ ту отъ онова граматическо построяване на нашата рѣчь, ту отъ онова логическо схващане на нашия умъ, ту отъ онѣзи етически мѣрки, съ които мѣримъ нѣщата, ту отъ онѣзи педагогически правила, съ които си служимъ въ живота. Всички тѣзи нѣща ни водятъ къмъ погрѣшни изводи. Отъ гледището на сегашния животъ, съврѣменната култура е извършила много нѣщо, но въ сѫщность, ако се запитаме, какво добро е допринесла културата, какво ще отговоримъ?

Азъ ще направя едно малко сравнение за това, какво прѣдставлява съврѣменната култура и какво е допринесла тя за човѣчеството. Когато културниятъ баща донесе едно хубаво конче на своя синъ, и той се забавлява съ него, или една хубава, голѣма кукла на своята малка дъщеря, и тя се забавлява съ нея, питамъ: какво сѫ допринесли кончето на малкото момченце, и куклата на малкото момиченце? Допринесли сѫ нѣщо, разбира се – занимавали сѫ тѣхнитѣ умове. Е, прѣдставете си, че това малко момиченце, което се занимава съ куклата, има свои схващания за живота, какво ще прави съ нея? – Най-първо ще я кръсти, ще ѝ даде едно име, съ което ще я нарича; слѣдъ това ще ѝ говори логически, ще разсѫждава съ нея, ще я запитва, откѫдѣ е дошла, отгдѣ е родомъ и т.н. Послѣ ще ѝ каже: тъй, както се грижа азъ за тебе, както те кѫпя, обличамъ, обичашъ ли ме? На всички тия въпроси куклата ще отговори мълчаливо, като нѣкой философъ. Малкото момиченце казва: много умна е моята кукла, мълчи. Най-послѣ малкото момиченце ще ѝ даде всички педагогически правила, наставления, като ѝ каже: слушай, азъ ще отида малко да си гледамъ работата, а ти ще ме слушашъ, нѣма да излизашъ никѫдѣ. Отдалечишъ ли се малко, не зная какво ще правя съ тебе. Прѣдставете си, че азъ съмъ единъ старъ философъ, дойда и счупя краката на тази кукла. Какво понятие ще си състави туй момиченце за мене? – Ще каже, че съмъ безсърдеченъ човѣкъ. Но, когато туй момиченце стане мома на 21 години, какво ще каже тя сама за своитѣ педагогически правила, за своитѣ морални кодекси – тъй ги наричамъ азъ – ще иматъ ли валидность за живота ѝ? Разбира се, ние не оправдаваме този философъ. Ако той бѣше уменъ, нѣмаше защо да троши краката на тази кукла; ако пъкъ по невнимание е направилъ това ние ще кажемъ: нѣма нищо; обаче, и въ единия и въ другия случай той е нарушилъ спокойствието на туй малко момиченце. Тукъ, обаче нѣма никакво морално нарушение. Питамъ: ние, съврѣменнитѣ културни хора, тъй, както живѣемъ, не мязаме ли на туй малко момиченце, което се занимава съ своята кукла, и на туй малко момченце, което се занимава съ своето конче? Всѣки единъ отъ васъ ще каже: какъ тъй, азъ зная това! Азъ зная, какво нѣщо е животътъ, разбирамъ отъ него, зная и да свиря и да пѣя. Знаешъ, но това азъ не наричамъ знание. Често, ние се намираме въ положението на онзи турчинъ, който като дошълъ въ България, постоянно се хвалилъ, че като билъ въ Багдатъ, могълъ да прѣскача трапове отъ по 10 м. широчина. Единъ день, единъ старъ турчинъ му казва: щомъ си могълъ въ Багдатъ да прѣскачашъ такива трапове, и ние тукъ имаме такива, прѣскочи нѣкой пѫть. – Не, тукъ не мога да прѣскачамъ такива трапове, защото климатътъ тукъ не е такъвъ, какъвто бѣше въ Багдатъ, тукъ е съвсѣмъ другъ.

Сега, да се повърнемъ къмъ 13-ти стихъ отъ прочетената глава: „Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. Законъ е: ако вложите единъ човѣшки зародишъ въ утробата на една майка маймуна, тя нѣма да роди единъ гений. Или, ако вложите единъ човѣшки зародишъ въ утробата на една майка мечка, или на една майка вълчица, тѣ нѣма да дадатъ качествата на този зародишъ. Какво ще се роди? Какво значи „похоть плътска“? Това значи: нисшъ животъ, неразуменъ животъ. „И отъ похоть мѫжка“ – значи отъ този нисшия умъ.

Ние казваме: е, азъ вѣрвамъ въ Бога. Тази вѣра е една отъ обикновенитѣ вѣри. Че кой не вѣрва въ Бога? Кои не живѣе въ свѣта? Ние, разумнитѣ хора, които искаме да осигуримъ живота си, въ какво седи това осигуряване? Вземете, запримѣръ, кѫдѣто и да отидете, между съврѣменния християнски свѣтъ, въ Англия, въ Америка, навсѣкѫдѣ ще срещнете кръстове. По стѣнитѣ на всички църкви все кръстове ще видите. Хиляди томове има написани все за кръста: какъ Христосъ страдалъ, какъ училъ това-онова. Много работи има писани върху кръста, но сѫщественото, което означава той, нито единъ авторъ не се е спрѣлъ върху него. Никой авторъ не е обяснилъ неговото практическо приложение. Златни кръстове има, кръстове съ диаманти има, разни почетни кръстове има, кръстове на разни легиони, но какво означава кръстътъ? Кръстътъ е една посока, която въ даденъ случай при извѣстно безизходно положение, въ което се намира човѣкъ, му показва, какъ трѣбва да постѫпи. Когато се намирашъ въ едно безизходно положение, когато твоятъ животъ виси на косъмъ, кръстътъ ще ти покаже, какъ трѣбва да постѫпишъ. Въ най-опаснитѣ моменти на живота си, когато не знаешъ какъ да постѫпишъ, кръстътъ се явява прѣдъ тебе на помощь. Той е единствената права мѣрка. Нѣкой ще каже: каква права мѣрка е кръстътъ? Кръстъ – страдание! Дотегна ми на душата да нося тѣзи кръстове! Ще бѫде смѣшно, ако онзи български абаджия носи постоянно съ себе си аршина и ножицитѣ, безъ да ги употрѣбява. Ако ги носи, и никѫдѣ не ги употрѣбява, тѣ нѣматъ смисълъ. Навсѣкѫдѣ трѣбва да ги употрѣбява! Този аршинъ му трѣбва за мѣрене платове, а ножицитѣ – за кроене. Отвѣстната линия на кръста показва, че имаме едно козмическо течение въ свѣта, което иде отгорѣ-надолу, по инволюционенъ пѫть. То е една сила, която повлича всичко въ свѣта, унищожава всичко, безъ да иска да знае, защото тя си има свой опрѣдѣленъ пѫть. Хоризонталната линия на кръста означава слѣдното: когато виждашъ, че тази козмическа сила слиза прѣдъ тебе, когато виждашъ, че животътъ ти се намира въ опасность, нѣма да бѣгашъ прѣдъ нея, т.е. въ посоката, въ която отива тази козмическа сила. нито срѣщу нея. защото и въ двата случая ще изгубишъ живота си, а ще бѣгашъ или въ лѣво, или въ дѣсно – тамъ е твоето спасение. То значи: ще бѣгашъ или въ свѣта, или при Бога. Трѣбва да се занимавашъ съ нѣщо, за да избѣгнешъ туй противорѣчие. Това сѫществува и въ свѣта. Ще ви дамъ едно разяснение. Да допуснемъ, че имаме единъ човѣкъ, който е въ безработица, но пъленъ съ енергия, съ здраво тѣло, съ здравъ умъ, съ здраво сърдце. Тази козмическа вълна иде, той седи на пѫтя ѝ. Какво трѣбва да направи, за да не го завлѣче? – Два пѫтя има: или да влѣзе въ духовния свѣтъ, т.е. да вземе посоката на дѣсно, къмъ нѣщо благородно и възвишено – и тамъ да работи, или да влезе въ свѣта да работи. И двѣтѣ посоки сѫ възвишени и благородни. Или въ свѣта, на лѣво – не е лошо и това, или къмъ Бога – на дѣсно! Но, и въ единия и въ другия случай трѣбва да се работи! Хората, които организиратъ свѣта, които работятъ чрѣзъ кръста сѫ разумни, а онѣзи хора, които не работятъ чрѣзъ кръста, сѫ хора, които обичатъ промѣнитѣ. Е, прѣдставете си, че единъ търговецъ си отворилъ дюкянъ тамъ въ нѣкоя улица, но не му върви и си казва: чакай, въ този дюкянъ не ми върви, улицата не е хубава, той не е хубавъ, ще се прѣмѣстя. Хваща другъ дюкянъ, на друга улица – не му върви и тамъ. Промѣни 10–20 дюкяни, все не му върви. Питамъ: дюкянитѣ ли сѫ, които правятъ търговеца? – Не, търговецътъ трѣбва да има умѣние. Училището ли е, което прави учительтъ, или учительтъ прави училището? – Не е училището, което прави учителя, но учительтъ прави училището.

Питамъ: въ какво седи сѫщинското наше вѣрую? До сега всички говоримъ за Любовьта, всички говоримъ за Мѫдростьта, за Истината, за Правдата, но гдѣ е приложението на тази Любовь, на тази Мѫдрость, на тази Истина, на тази Правда? – Тамъ е всичката философия на живота. Ние вървимъ по улицата и виждаме, че нѣкой господинъ изтезава другиго бие го. Веднага се спираме и си казваме: този човѣкъ постѫпва много жестоко, неговата постѫпка е безобразна. Много хубаво разсѫждава този човѣкъ. Но, той се връща въ кѫщи, жена му не успѣла да сготви на врѣме, и той веднага се нахвърля върху ѝ, набие я, безъ да му дойде на умъ, че постѫпва точно тъй, както онзи, когото осѫди на улицата.Това, което ти видѣ на улицата, бѣше кръстътъ, който се яви прѣдъ тебе и те прѣдупрѣждаваше: ти ще се върнешъ въ кѫщи, но жена ти, поради нѣкакво неразположение не е успѣла да сготви, и ти веднага ще се нахвърляшъ върху нея да я биешъ. За да избѣгнешъ туй противорѣчие, вземи посока или на лѣво или на дѣсно.

Въ какво седи боятъ? Допуснете сега двѣ нѣща. Азъ мога направо да ударя нѣкому двѣ плѣсници, но може и да се случи така, че нѣкой другъ да ме блъсне въ васъ, та и вашата глава да се пръсне, и моята да се пръсне. Въ първия случай вие считате мене виновникъ, че съмъ ударилъ двѣ плѣсници, а въ втория случай считате виновникъ този, който ме блъсналъ, и ще се оплачите противъ него. Но, ако азъ не бѣхъ между него и васъ, вашата глава щѣше да бѫде здрава. Значи, вие не хвърляте обвинението си върху мене, а върху друга причина. И тъй, у насъ има една причина, която тласка ума, сърдцето и волята ни въ извѣстни посоки. Трѣбва да видимъ, разумна ли е тази причина.

Казва Писанието: „Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. Или, казано на простъ езикъ: тия думи се отнасятъ до ония хора, у които прѣобладава животинския животъ и животинския умъ. Нима мислите, че вълкътъ нѣма умъ? Има, какъ не! Какъвъ е умътъ на вълка? – Той е еднообразенъ. Всичкитѣ вълци, колкото и да сѫ културни, иматъ единъ опрѣдѣленъ начинъ, по който ядатъ овци. Специаленъ начинъ си иматъ тѣ. Лисицитѣ сѫщо иматъ единъ опрѣдѣленъ начинъ, по който започватъ да ядатъ кокошкитѣ. Тѣ сѫ доста благородни, хубаво оскубватъ кокошкитѣ, и слѣдъ това започватъ да ги ядатъ. И котката има правила, по които яде мишката. Тя е бърза, не се спира да снима козината ѝ. Вземете човѣкътъ, когато ще яде нѣкоя кокошка, или нѣкое прасенце, и той е, като лисицата уменъ, оскубва перата на кокошката и козината на прасенцето. Казваме, че човѣкътъ е културенъ, защото оскубва перата и козината на животнитѣ, които ще яде. Ако е за култура, по сѫщия начинъ и лисицата е културна! Културата не седи въ външнитѣ прояви. Това сѫ живи, разумни принципи, които дѣйствуватъ въ насъ.

Ще ви задамъ единъ въпросъ: въ какво съврѣменната култура седи по-високо отъ миналата? Въ римско врѣме, римлянитѣ имаха носилки, и съ тѣхъ четирма души носѣха едного на рѫцѣ. А ние днесъ съ конь се движимъ. Казваме: разумнитѣ хора трѣбва сами да носятъ товара си. Туй, което вършеха римлянитѣ, показваше, че физическото бѣше надъ разумното, то потискаше разумното у човѣка. Това, че днесъ се язди на конь, показва, че разумното е отгорѣ, то потисква физическото. Значи, има единъ малъкъ успѣхъ. Въ обществения животъ това сѫ методи, начини, чрѣзъ които ние живѣемъ.

Въ този стихъ се казва, че само родениятъ отъ Бога може да разбере нѣщата. Тъй че, имаме една мѣрка. Богъ е единствената мѣрка, съ която ние можемъ да разрѣшаваме всички важни въпроси. Единъ виденъ адептъ отъ древностьта отива при една чешма, която имала три крана, три чучура. Срѣдниятъ чучуръ билъ най-голѣмъ, послѣ дѣсниятъ и най-послѣ лѣвиятъ. Чешмата му проговорила: „Срѣдниятъ чучуръ е най-хубавъ, а лѣвиятъ и дѣсниятъ не сѫ толкова хубави“. Че какъ? „Да, ти ще забѣлѣжишъ, че когато идвашъ тукъ, прѣзъ разнитѣ врѣмена на годината, срѣдниятъ чучуръ всѣкога се остава еднакъвъ, а другитѣ два прѣтърпяватъ нѣкаква промѣна“. Срѣдниятъ чучуръ прѣдставлява Любовьта на Бога, а лѣвиятъ и дѣсниятъ прѣдставляватъ любовьта на индивида и любовьта на обществото. Когато любимъ себе си, и когато любимъ обществото, въ тази любовь всѣкога има една промѣна. Слѣдователно, до сега ние сме боравили съ двѣ величини, и съ тѣхъ сме искали да разрѣшимъ една отъ най-труднитѣ задачи. Само Любовьта е единствениятъ стимулъ, който може да даде насока на всѣка една култура, тукъ на земята, или въ коя и да е слънчева система. Когато обичашъ нѣкого, законътъ е такъвъ: ти въ него не можешъ да се съмнѣвашъ, имашъ всичкото разположение да му услужишъ тъй, както на себе си; и когато той те обича, не може да се съмнѣва въ тебе, и е готовъ да ти услужи тъй, както и на себе си. Слѣдователно, никога не може да изпѫкне противорѣчие между хора, които се обичатъ. Изпѫкне ли въ ума ти нѣкакво противорѣчие, усъмнишъ ли се въ най-малкото нѣщо, ако всичко това е вѣрно, ти си намѣрилъ една истина, ти се спасявашъ. Но, ако ти си намѣрилъ една мисъль, която не е вѣрна, ако ти създадешъ едно противорѣчие, което те спъва, ти се опорочавашъ. Ако спасявашъ себе си и мислишъ, че това, което си намѣрилъ е една истина, азъ се радвамъ, но ако забѣлѣжишъ, че това не е право, ти се опорочавашъ. Слѣдователно, нѣма да мислимъ тъй, както искаме, а ще мислимъ тъй, както не искаме. И азъ съмъ ви казвалъ много пѫти, че въ Божествения свѣтъ всѣка една мисъль, всѣко едно чувство, всѣко едно желание на човѣка, е точно прѣтеглено, всичко това сѫ опрѣдѣлени величини. Та, казвамъ: щомъ дойдемъ до Божествената Любовь, трѣбва да знаемъ, че всичко въ нея е точно опрѣдѣлено. Казватъ: ами каква ще бѫде тази Божествена Любовь? – Любовь, която не търпи никакви промѣни въ себе си.

Питамъ едного: какво нѣщо е човѣшката душа? – Тя мяза на въздухъ. Казвамъ: не, азъ по отрицателенъ пѫть ще ви опрѣдѣля, какво нѣщо е човѣшката душа. Душата въздухъ не е, но съдържа въздуха въ себе си. Душата вода не е, но съдържа водата въ себе си. Душата земя не е, но съдържа земята въ себе си. Душата свѣтлина не е, но съдържа свѣтлината въ себе си. Душата етеръ не е, но съдържа етера въ себе си. Тя съдържа всичко въ себе си, и сама по себе си е една неопрѣдѣлена величина. Само неопрѣдѣленитѣ величини сѫ истинскитѣ величини. Всички Божествени нѣща сѫ неопрѣдѣлени. Нѣкой казва: е, опрѣдѣли се! Добрѣ опрѣдѣлямъ се. Какъ? – Като онзи, който иска пари на заемъ. Дойда при тебе, искамъ ти пари на заемъ и ти казвамъ: колко ще ми дадешъ? – Ти кажи колко искашъ? Е, дай ми 100,000 лв. – Не, много искашъ, не мога да ти дамъ толкова. Опрѣдѣли се! Е, хубаво, 50,000 лв. тогава. – Много искашъ. Е, два пѫти не мога да се опрѣдѣлямъ. Хайде тогава 10.000 лв. – Не, и това е много, и толкова не мога да ти дамъ. Вижъ 1,000 лв. мога да ти дамъ. Съгласявашъ ли се най-послѣ! – Съгласявамъ се. Опрѣдѣление ли е това? Опрѣдѣляшъ се като 100,000, опрѣдѣляшъ се като 50,000, опрѣдѣляшъ се като 10,000 и най-послѣ се опрѣдѣляшъ като 1,000. Спираме се на хилядата, тамъ се опрѣдѣляме, но това не е никакво философско опрѣдѣление.

Такъвъ е нашиятъ съврѣмененъ моралъ, – много широкъ. Ако нѣкой открадне единъ хлѣбъ отъ фурната, може да го турятъ за 4–5 мѣсеца въ затвора; ако пъкъ нѣкой убие нѣкого за благото на отечеството, може да му турятъ единъ кръстъ на гърдитѣ. Нима едно отечество може да се крѣпи върху убийството и кръвьта на хората? Я ми кажете, кой народъ е прокопсалъ съ убийствата? За тия убийства много народи сѫ изчезнали отъ лицето на земята. Богъ изисква народи, които не сѫ опетнени съ никаква кръвь. Азъ казвамъ на съврѣменнитѣ народи, че тѣ ще отговарятъ за тази кръвь. Рѫцѣтѣ имъ сѫ опетнени само съ братска кръвь, съ сестринска кръвь, съ майчина кръвь, съ кръвьта на множество дѣца, съ кръвьта на слуги и т.н. И сега, много свещеници казватъ: убийството може да се приложи, но за благото на отечеството. Не, какъ вие мислите, то е другъ въпросъ, обаче въ Божествения свѣтъ казватъ: рѫцѣтѣ ти ще бѫдатъ абсолютно чисти! – Нищо повече. Ако ти си роденъ отъ кръвь, отъ похоть плътска и отъ мѫжки умъ, ти ще убивашъ. Ще бѫде смѣшно да кажа на вълка: ти нѣма да давишъ овцитѣ. Той ще каже: хубаво, нѣма да ги давя, но какъ ще се храня? Какъвто кодексъ и каквито морални правила да дамъ на вълка, мислите ли, че той ще ме слуша? Не, вълкътъ пакъ ще си върши своята работа. Мислите ли, че ако дамъ на паяка нѣкои морални правила, че той ще ме слуша? Той ще каже: хубаво, азъ риби нѣма да хващамъ въ мрѣжата си, не съмъ толкова лакомъ; послѣ, и овци нѣма да хващамъ, не искамъ и тѣхъ, и птици нѣма да хващамъ, азъ съмъ благороденъ. Защо не ги хваща? – Защото е страхливъ и малъкъ. Ако бѣше по-голѣмъ, той и овци щѣше да хваща, и птици щѣше да хваща. А сега казва: азъ хващамъ само тия малкитѣ мушици. Да знаете, че благородство има у менъ! Казвамъ: да, много голѣмо благородство има въ тебе! А тия милионитѣ мушици ми казватъ: изпоядоха ни!

Иоанъ казва: „Само тия, които се родиха отъ Бога, ще разбератъ онѣзи велики истини“.

Ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Нѣкой си римлянинъ, нареченъ Теофилъ, се влюбва въ една благородна римлянка. По нѣкакво нещастие, той изневѣрява на своята възлюблена, и тя изчезва, отдалечава се. Въ него започва гризене на съвѣстьта. За успокоение на своята съвѣсть, той възприема християнството, отива да живѣе 20 години въ пустинята, като си дава обѣтъ, че отъ този моментъ нататъкъ ще ходи все съ затворени очи и никого нѣма да поглежда, за да се избави отъ грѣховетѣ си. Той се прочулъ подъ името „пустинникътъ съ затворенитѣ очи“. Викали го да изповѣдва хората. И мѫже, и жени изповѣдвалъ, но все съ затворени очи. Единъ день дошла да се изповѣдва и неговата възлюбена, да види колко е светия. Като чулъ гласа ѝ, той веднага си отворилъ очитѣ. Всички наоколо му, като видѣли това, казали си: каква бѣше тази чудотворна жена, та отвори очитѣ на нашия изповѣдникъ!

Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ съ затворени очи. И съ отворени очи, и съ затворени очи, все сме сѫщитѣ. Ние мислимъ, че като затворимъ очитѣ си, по-добрѣ ще бѫде за насъ. Затова, затворимъ очитѣ си и казваме: азъ не искамъ да гледамъ този свѣтъ, не искамъ да гледамъ тия хора, тия слуги, този мѫжъ, тия дѣца, нищо не искамъ – тъй, съ затворени очи ще изповѣдвамъ. Казватъ на нѣкоя жена: знаешъ ли, че твоятъ мѫжъ взелъ една много хубава мебелирана кѫща? Тъй ли? – Веднага си отвори очитѣ. Нѣкой казва: азъ не искамъ обществено положение, това-онова. Кажатъ му: назначиха те професоръ въ България. Какъ? – Веднага си отвори очитѣ. Та, като дойде онова, което ни допада, – красивото и хубавото въ живота – ние си отваряме очитѣ. Щомъ не ни харесва нѣщо – затваряме си очитѣ, и тогава минаваме за философи, за светии. Не е лошо да бѫдемъ съ затворени очи. Затварянето на очитѣ е една почивка, отварянето на очитѣ е активность, дѣятелность. Затварянето на очитѣ става, когато искашъ да си прѣгледашъ смѣткитѣ, да си починешъ, а отварянето на очитѣ означава, че трѣбва да извършишъ най-хубавитѣ нѣща. И тъй, затварянето на очитѣ е почивка, отварянето на очитѣ е работа.

Сега, да се повърнемъ къмъ Божията Любовь! Туй великото, свещеното име на Бога трѣбва да Го намѣримъ вѫтрѣ въ нашата душа. Туй име, тази дума не се произнася. Тя е единствената, мощна, всесилна дума въ свѣта, въ която цѣлото Битие, цѣлото създание, всички най-велики сѫщества, които сѫ завършили своята еволюция, я пазятъ. Всички пазятъ туй свещено име, и който се домогне само да Го прочете, неговата душа се въздига. Въ Писанието се казва: „Да не произнасяшъ името на Господа-Бога твоего напразно!“ Ние не подразбираме туй обикновеното Божие име, къмъ което се отправяме въ молитвитѣ си: „Господи, Боже нашъ, не ме ли чувашъ?“ Не, въ Писанието се говори за това свещено име на Бога. Защо не ни чува Господь? До тогава, докато ние говоримъ въ този свѣтъ, до тогава, докато ние шаваме, ние сме далечъ отъ Бога, и Той не ни чува. Идете научете онзи истинския начинъ, какъ се вади нѣкой отъ водата. Онзи, който се дави, шава, движи се, а онзи, който го спасява, седи настрана и си казва: чакай, нека изгуби съзнание че тогава. Защо? Тогава трѣбва да го извади, защото иначе давящиятъ ще завлѣче и този, който го спасява. Когато нѣкой лѣкарь иска да направи една сериозна операция на нѣкой боленъ, той казва: нека болниятъ изгуби съзнанието си, тогава ще го оперирамъ. Ето защо, при сериозни операции ги упояватъ. Този законъ е вѣренъ навсѣкѫдѣ. Любовьта изисква абсолютно, пълно спокойствие. Когато Богъ те люби, ти ще бѫдешъ напълно спокоенъ, докато той си свърши работата, а когато си свърши работата, Божията Любовь ще се изяви въ тебе като мощенъ, силенъ животъ, и слѣдъ туй ти ще почнешъ да живѣешъ истински. Когато ти свършишъ всичката работа, Богъ ще дойде да работи пакъ въ тебе, но като Любовь, като Мѫдрость, ще внесе въ тебе свѣтлина и знание, а ти ще бѫдешъ тихъ и спокоенъ. Ти ще почнешъ да работишъ като човѣкъ, който обича науката и се учи. Като се свърши този периодъ, тогава Богъ ще дойде да работи въ тебе като Истина; ти ще обикнешъ Истината, свободата, и въ тебе ще се яви желание да работишъ въ свѣта, да бѫдешъ филантропъ, да направлявашъ хората въ правия пѫть.

Сега, гдѣ седи спасението ни – Въ лѣво, или въ дѣсно. Разумниятъ човѣкъ може да бѫде въ лѣво, може да бѫде и въ дѣсно – нѣма никакъвъ грѣхъ въ това. Казватъ за нѣкого: той отива на лѣво. Какво отъ това? Тукъ нѣма никаква философия. Ако по тази права, отвѣсна линия на кръста отгорѣ слиза едно козмическо течение и клони да ме завлѣче, какъвъ грѣхъ има въ това, ако азъ вървя на лѣво, послѣ на дѣсно, пакъ на лѣво, пакъ на дѣсно, и най-послѣ нагорѣ? – Никакъвъ грѣхъ нѣма въ това. Туй е законъ! Не с важно, дали е въ посока на лѣво, или на дѣсно, но все нагорѣ къмъ Бога! Защото, на лѣво, на дѣсно, има и обратна посока – надолу, къмъ центъра на земята. Това води къмъ грѣха, къмъ прѣстѫплението, и тогава, нито посоката на лѣво, нито посоката на дѣсно ме спасява. Тогава, дълбоко въ нашето съзнание трѣбва да има една единствена мисъль: да служимъ само на Бога! Ти, като дойдешъ при мене, азъ трѣбва да зная, че си една душа излѣзла отъ Бога, и да съмъ готовъ да направя за тебе това, което свещеното Божие име изисква отъ мене. Всѣки единъ отъ васъ живѣе за себе си, но толкова живѣе и за другитѣ. Ако ние живѣемъ за себе си, за своето обикновено себе, и умираме – и въ това животътъ се проявилъ. Ако ние се отказваме да живѣемъ за себе си и умираме, и това пакъ е проявление на живота, обаче истинскиятъ животъ не се самоопрѣдѣля въ тѣзи двѣ проявления. Ако живѣемъ за своето висше азъ, за своята Божествена душа, само така животътъ ни се разширява. Този животъ включва живота на всички наши ближни. Слѣдователно, нашето благо е тѣхно благо, и тѣхното благо е и наше благо.

Въ Любовьта, въ Божествения свѣтъ има три методи. Първиятъ методъ азъ наричамъ „методъ на въздуха, или въздухообразенъ“, вториятъ методъ е „методъ на водата, или воденъ“, и третиятъ е твърдиятъ методъ. При всѣки единъ методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ. При въздухообразниятъ методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на въздуха, какъ да сгѫстявашъ газоветѣ. Напр., трѣбва да знаешъ, какъ да сгѫстявашъ воднитѣ пари въ вода. При водния методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на течноститѣ – да знаешъ да прѣвръщашъ, напр., водата въ твърдо вещество. При третия методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на твърдитѣ вещества, да знаешъ, какъ да ги прѣвръщашъ въ течни, и отъ течни въ въздухообразни. Слѣдователно, нужна ни е една по-рѣдка срѣда, и затова трѣбва да знаемъ законитѣ за прѣвръщането на материята.

Често, мнозина отъ вѣрующитѣ се спиратъ върху нѣкои специфични факти. Не се заблуждавайте отъ външната обстановка, отъ постѫпкитѣ на хората. Знайте, че има единъ мораленъ законъ въ свѣта, споредъ който, когато азъ направя една погрѣшка, каквато и да е, колкото малка и невидима да е, азъ я чувствувамъ въ себе си. Има единъ вѫтрѣшенъ гласъ, който прѣтегля всичко и ми казва: толкова липсва на твоята постѫпка. Азъ зная всѣка своя грѣшка.Човѣкъ никога не трѣбва да се оправдава за грѣшкитѣ си, а трѣбва да се осѫжда. Една крива постѫпка изнесена прѣдъ самия себе си, е равносилно на това, че прѣдъ Бога се сѫдишъ, а не прѣдъ хората. Сега, нѣкой дойде при тебе, пита те: ти мислишъ ли, че азъ постѫпихъ право? Нѣма какво да се турятъ хората за сѫдии. Трѣбва да намѣримъ сѫдията вѫтрѣ въ себе си, въ своята душа, и тамъ се сѫдимъ – прѣдъ Бога. Когато дойде нѣкой и ми каже, че съмъ постѫпилъ много злѣ, ще му кажа: въ мене има единъ сѫдия, много по-добъръ, отколкото си ти. Въ какво седи моята погрѣшка? Той казва: снощи дойде въ дома ти единъ братъ, и ти не го прие. Да, ако не съмъ постѫпилъ добрѣ, този вѫтрѣшенъ гласъ ще ми каже: снощи единъ братъ дойде при тебе, и ти не се отнесе съ него тъй, както трѣбваше. Този вѫтрѣшенъ гласъ, туй Божественото постоянно говори въ насъ. Не съмъ го приелъ, това е едната страна; но, ако този братъ, който идва отвънъ, постоянно хлопа по прозорцитѣ, и иска да му отворятъ, мислите ли, че той е отъ онѣзи Божествени братя, който сѫ пратени отъ Бога? Ами, ако дойде единъ братъ въ името на Христа, вземе ключа, отвори касата и постоянно бърка въ нея, той отъ Бога ли е пратенъ? Че кой апашъ днесъ не дохожда, не отваря касата и не бърка въ нея? Не, за всѣки пѫтникъ има единъ законъ. Той е слѣдниятъ: на пѫтника е позволено да тропне само три пѫти на прозореца, и като потропа четвъртия пѫть – нѣма право повече. Сега, за свое оправдание, вие може да кажете: ама ние може да не сме чули този пѫтникъ, може да сме били на гости. Е, азъ взимамъ факта тъй, че сте били въ кѫщи. Че сте били на гости, това е изключение. Вие сте свободни да приемете този пѫтникъ, или не, а на пѫтника е позволено да хлопне 3 пѫти по 3, значи 9 пѫти, и още единъ пѫть, но пакъ по 3 удара, значи всичко 12 пѫти. Числото 12 е цѣлиятъ крѫгъ на човѣшкия животъ. Този братъ, когото не сѫ приели въ този домъ, ще тръгне отъ кѫща въ кѫща по цѣлото братство и ще разправя: прѣдставете си, снощи ходихъ при еди-кой си братъ, похлопахъ, но не ме приеха. И сега, всичкитѣ сестри и братя, отъ своя страна, тръгватъ и разправятъ: прѣдставете си, този братъ не го приеха! Други: прѣдставете си! – Е, прѣдставете си! И всички: прѣдставете си, прѣдставете си! Е, прѣдставихме си, че какво? Но, прѣдставете си сега, че този братъ хлопа на единъ отъ тия, който казватъ „прѣдставете си“. И всички, все на „прѣдставете си“ оставятъ. Всичкитѣ сѫдятъ много добрѣ, но като дойде до приложение на закона въ тѣхъ, нѣма ги. И казва тогава нѣкой: азъ искамъ 100,000 лв. – Не мога толкова, опрѣдѣли се! Добрѣ, искамъ 50,000 лв. – Не мога и толкова, опрѣдѣли се! Искамъ 10,000 лв. – Опрѣдѣли се! Е, хайде тогава 1,000 лв. – Много хубаво! Ние сме все отъ хилядата лева. Азъ не казвамъ, че вие не сте добри. Много по-добри сте отколкото въ миналото, но това е една фаза. Нима ние трѣбва да се спремъ? Не, животътъ отъ сега започва. Нима онова малкото растение, което е израсло само четири пръста надъ земята, трѣбва да спре и да каже: азъ израснахъ вече четири пръста. Не, то може да израсне и 10, и 15 пръста. Много възможности за растене има въ човѣшката душа! „Ама ние сме по-добри отъ свѣта!“ Не се сравнявайте съ свѣта! Сравнявайте се съ Божествената Любовь, която трѣбва да се изяви въ своята пълнота. Ама ще кажете: невъзможно е при сегашнитѣ условия. Не, при сегашнитѣ условия именно може да приложите този законъ. Този законъ не седи въ това, да си продадешъ кѫщата, да си раздадешъ паритѣ. Този законъ се разбира друго яче. Ако дойде при мене единъ братъ странникъ, ще го оставя да поседи като гостъ три дни и слѣдъ туй ще му кажа: братко, ти си здравъ, като мене, ще ти дамъ една мотика, и ще отидемъ двамата заедно на лозето – хемъ ще се разговаряме сладко, хемъ ще го прѣкопаемъ. Върнемъ се вечерьта, и той печели, и азъ печеля. Ще си легнемъ заедно на едно легло, и на другия день пакъ ще вземемъ мотиката, ще се разговаряме за философия, за слънцето, за звѣздитѣ но и ще работимъ. Обаче, ако той седи 5–6 мѣсеца въ кѫщата ми и казва: азъ съмъ завършилъ своята еволюция, затова ще си почивамъ, а ти ще работишъ заради мене – това не е разбиране на живота на Божественото въ насъ. Не, този пѫтникъ трѣбва да каже: братко дай и на мене мотика, азъ обичамъ да работя. Ако той ме обича, трѣбва да дойде да работи заедно съ мене; не дойде ли, азъ зная, че той нѣма никаква любовь. Това е едно правило. Нѣкой казва, че обича Бога. Ако не отидемъ да работимъ заедно съ Бога, ние не Го обичаме. Гдѣ е Богъ? – Никой не знае. Богъ е на едно свещено мѣсто, Богъ е мѣсто на работа. Богъ работи тамъ, дѣто се изразява Божията Любовь. Тамъ е Неговото мѣсто. При Него постоянно носятъ умрѣли, и Той пита: „Този защо умрѣ!“ – Отъ бездѣлие, не работи. „Тъй ли? Турете го на страна“ – казва Господь. Донасятъ другъ умрѣлъ: „Ами тозъ защо умрѣ?“ – Отъ прѣяждане. „Турете го на страна!“ Донасятъ трети: „Този защо умрѣ?“ – Отъ прѣсилване. Той носѣше много имане на гърба си, много ниви, много кѫщи имаше, та му бѣше тежко. „Турете го на страна!“

Сега, всички работятъ, работятъ, но всички сѫ осакатѣли. Не, това не е работа. Ние, които вървимъ по този Божественъ пѫть, ние, които имаме Божественото въ насъ, трѣбва да работимъ съ Бога заедно. Тази великата, мощната сила въ насъ трѣбва да я проявимъ, и туй свещено име на Бога трѣбва да Го намѣримъ. Ще ви дамъ едно правило: за своята любовь не говорете никога нищо! Когато човѣкъ говори за любовьта си, той се поставя на неправилна основа. Сега, ще дойдете до другото правило: ти ще изявявашъ любовьта си тъй, както Богъ изявява своята Любовь. Какъ изявява Богъ Любовьта си? – Богъ е създалъ цѣлия свѣтъ, съ това изявява Любовьта си, но Той самъ седи на заденъ планъ. Нѣкой питатъ: какво нѣщо е Божията Любовь? – Животътъ, който имашъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь; умътъ, който носишъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь; сърдцето, което имашъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь. Волята, която имашъ, въ нея Богъ е изявилъ своята Любовь. Какво има да питашъ още? Употрѣби своя животъ, употрѣби своя умъ, употрѣби своето сърдце, употрѣби своята воля, и ти ще намѣришъ, какво Богъ е казалъ вѫтрѣ въ тѣхъ!

Сега, за какво трѣбва да мислимъ? Вие, като станете сутринь, колко минути мислите за Бога, я ми кажете? Станете сутринь, набързо си измиете лицето, а нѣкои, изкаратъ набързо, за петь минути „Отче нашъ“ и свършена работа! Тевтери, пари, каси и всичко друго е въ вашитѣ умове, но това, което ще внесе спокойствие, сила и мощь за нашитѣ души, оставяме го на страна. Ние мислимъ за женитѣ си, за мѫжетѣ си, за дѣцата си, за всичко, но не и за Бога. Ние ли трѣбва да мислимъ за всичко това? До момента, когато Богъ мисли за насъ, ние живѣемъ, но въ момента, когато Богъ прѣстане да мисли за насъ, ние изчезваме отъ свѣта. До тогава, докато Богъ мисли за тебе, ти живѣешъ; до тогава, докато Богъ те обича, ти живѣешъ, но деньтъ, въ който ти прѣстѫпишъ онова свещено име на Бога, тази Божия Любовь се отегля отъ тебе и ти прѣставашъ да живѣешъ, и Богъ ще ти покаже, че си злоупотрѣбилъ съ Неговата Любовь. Твоятъ мѫжъ ще бѫде живъ, само ако Богъ го обича. Твоятъ мѫжъ може да мисли, само ако Богъ мисли заради него, ако Той го държи въ съзнанието си. Затова, всинца ние трѣбва да се стремимъ чрѣзъ своя животъ да изявимъ Божията Любовь. Всички искатъ Господь да мисли заради тѣхъ. Азъ казвам: какво сме извършили за великото дѣло въ свѣта. Кой отъ васъ до сега е обърналъ една душа къмъ Бога и е внесълъ този вѫтрѣшенъ миръ на спокойствие, но не привидно, защото азъ мога да внеса въ васъ туй привидно спокойствие, като ви дамъ 1,000–2,000 лв. Не по този начинъ трѣбва да се внесе въ човѣка спокойствие. Има друга една добродѣтель въ свѣта, която седи въ това да покажемъ на хората, какъ трѣбва да се родятъ отъ Бога. Това нѣщо се постига чрѣзъ онова висше съзнание въ насъ, което ще се прояви, когато се свържемъ съ Бога. Тогава само ние ще почувствуваме този вѫтрѣшенъ миръ, който никога нѣма да ни напусне.

Сега, ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какво нѣщо сѫ постояннитѣ идеи у човѣка. Единъ старъ изповѣдникъ ми разправяше слѣдния фактъ изъ българския животъ въ турско врѣме. Единъ день, идва при него една старица, на около 90 години и казва: „Отче, искамъ да ти изповѣдамъ единъ грѣхъ, не зная дали Господь ще ми прости, но много голѣмъ грѣхъ е. Не мога да се освободя отъ този грѣхъ: и мислила съмъ върху него и молила съмъ се прѣдъ Бога, дано ми прости, но той е по-голѣмъ, отколкото мога да си го прѣдставя. Това се случи въ варненско, въ с. Хадърджа или Николаевка, прѣди 60 години. Бѣхъ млада, красива, хубава мома и се влюбихъ въ най-красивия момъкъ, когото толкова обичахъ, че не можехъ да живѣя безъ него. Обаче, моитѣ майка и баща не ме дадоха на него и ме ожениха за другъ единъ, отъ когото имахъ петь сина и двѣ дъщери. Тѣзи дѣца, които родихъ отъ него, ги мразя, и мѫжътъ си мразя, не искахъ да живѣя съ него, но какво можехъ да направя? – Нищо, не можахъ да се освободя отъ него. Голѣмъ грѣхъ имамъ споредъ това! Ето на, снощи сънувахъ дори, че ядемъ заедно съ своя възлюбенъ.“ Това сѫ идеи, както ги наричамъ азъ. Тази старуха, и до 90-годишната си възрасть, не можа да забрави своя възлюбенъ. Обаче, кой извърши грѣха, тя или родителитѣ ѝ? Тя казва: и синоветѣ, и дъщеритѣ, и мѫжътъ си мразя! Голѣмъ грѣхъ е този, не искамъ да ги мразя, искамъ да живѣя съ тѣхъ по Бога. Тукъ, въ нея се борятъ двѣ противоположни чувства. Ние много пѫти ще народимъ петь сина и двѣ дъщери и ще ги мразимъ. Защо? – Това е раждане по плъть. Но, въ насъ винаги ще остане онзи вѫтрѣшенъ, душевенъ копнежъ за нѣщо велико, за нѣщо идеално. Другитѣ ще кажатъ какъ не я е срамъ тази старица, да мисли за единъ момъкъ. Грѣхъ е това! Защо за една стара жена да е грѣшно, че мисли за единъ момъкъ, а да не е грѣшно, когато нѣкоя мома мисли за нѣкой момъкъ? Ако е грѣшно за старата, то е грѣшно и за младата. Какъвъ е този моралъ? При тия съврѣменни разбирания, тази баба се намира въ едно противорѣчие. Въ такива противорѣчия и ние се намираме. Нашиятъ животъ е тъй прѣплетенъ, че нѣкой пѫть става раздвояване на нашето съзнание, и ние не знаемъ, какво трѣбва да правимъ.

Какво трѣбва да правимъ? Човѣкъ, при сегашнитѣ условия, трѣбва да бѫде твърдъ въ съзнанието си и щомъ дойде да изпълни волята Божия, той трѣбва или да живѣе, или да умрѣ – едно отъ двѣтѣ. Когато искатъ нѣкому да прѣкъснатъ пѫтя къмъ онзи Божественъ животъ, той трѣбва да прѣдпочете смъртьта прѣдъ живота. Онзи момъкъ, който обичалъ тази старица, разбиралъ този законъ. Той не се оженилъ, не влѣзълъ въ свѣта да живѣе, да народи като нея петь сина и двѣ дъщери, а умира, жертвува живота си заради нея, но той остава въ нейния умъ. Този младъ момъкъ, ни най-малко нѣмалъ нѣкаква умраза срѣщу нейния мѫжъ, но си казалъ: такава е волята Божия! Тя съзнава, че неговата любовь е истинска любовь. Този законъ е еднакъвъ, и за мѫже, и за жени.

Та, казвамъ: щомъ се прояви Божественото въ насъ, ние трѣбва да го приемемъ, но щомъ срещнемъ противорѣчие, трѣбва да дадемъ извѣстна жертва въ свѣта. Сега ние искаме да примиримъ Божественото въ свѣта. Не, свѣтътъ и Божественото не могатъ да се примирятъ. За да живѣемъ ние, за да се издигнемъ, хиляди сѫщества трѣбва да умратъ заради насъ. Слѣдователно, позволено ли е на насъ, разумнитѣ сѫщества, при тази Любовь, която се жертвува заради насъ, да грѣшимъ? – Не, не е позволено. Азъ нѣма да грѣша. Защо? – Понеже тамъ нѣкѫдѣ, като блѣятъ онѣзи овци, агънца, като квичатъ онѣзи прасенца, то е, защото ги колятъ. И азъ трѣбва да се спра съ единъ свещенъ трепетъ и да си кажа: заради мене ги колятъ. Тѣ се жертвуватъ заради мене, азъ трѣбва ли да грѣша, моето сърдце трѣбва ли да е жестоко? Тѣзи животни умиратъ заради мене, азъ трѣбва да живѣя, но не трѣбва да грѣша! Туй прасе, което квичи заради тебе умира. Ще се спрешъ, ще се обърнешъ къмъ Бога и ще се помолишъ съ най-усърдната молитва. Когато онова агне блѣе, ще се молишъ съ най-усърдната молитва, въ която ще вземе участие умътъ, сърдцето и душата ти. Само така то ще бѫде изплатено! Ще кажешъ: Господи, то заради мене се жертвува! Тъй прави човѣкътъ, у когото е събудено висшето съзнание, тъй прави човѣкътъ, който е роденъ отъ Бога. Тъй е и въ живота. Туй е дълбока философия. Когато единъ човѣкъ работи въ науката и жертвува своя животъ, ти трѣбва да кажешъ: този човѣкъ жертвува живота си заради мене, да добия знания. Туй е единъ свещенъ трепетъ на душата. Всѣки единъ човѣкъ, който жертвува живота си, за да даде потикъ на човѣчеството, кѫдѣто и да е той, било въ религията, било въ науката, било въ сѣмейството си, като майка, или баща, като синъ, или дъщеря, това сѫ онѣзи братя, онѣзи агънца или прасенца, който сѫ подигнали човѣчеството.

И тъй, казвамъ: при сегашния животъ, нека вашето сърдце бѫде толкова нѣжно, толкова деликатно, че като чуете едно агънце да блѣе, да се изпълни съ единъ свещенъ трепетъ, да се върнете дома си съ нажалени очи и да кажете: трѣбва да се родимъ отъ Бога, за да заживѣемъ въ Неговата Любовь. Когато у всинца ни проникне тази Любовь, тя ще бѫде единственото нѣщо, прѣдъ което всички тия войни, всички тия раздори, който сега сѫществуватъ, ще се стопятъ тъй, както ледътъ. Е, казватъ, възможно ли е? – За насъ е възможно вече. За насъ, първитѣ вѫглени, който сме запалени, е възможно. И за васъ е възможно. Тѣзи, който сѫ послѣдни, който сѫ на периферията, и за тѣзи вѫглени ще дойде день, когато ще се запалятъ. Азъ се радвамъ на всички тия вѫглени. Въ тѣхъ има сила, само ги запали. Нѣкои казватъ: е, черенъ вѫгленъ е той! Не, азъ познавамъ този братъ. Днесъ той е черенъ, но той може да гори, въ него има такава енергия, че единъ день, като се запали, чудо ще направи. Та, сега всички сме вѫглени. Това е само фигура на рѣчьта. Единъ день, като се запалятъ тия вѫглени, тѣ ще дадатъ онази Божествена топлина, и тогава ние ще започнемъ да чувствуваме блѣенето на тия агънца. То ще произведе най-свещения трепетъ у насъ, и като се върнемъ, ще има миръ, радость, молитви и славословия, че Богъ е толкова великъ къмъ насъ да излива и Живота, и Святостьта си, и Милостьта си, и всичко, което има въ Себе си.

Ние трѣбва да се родимъ изново! Туй е, което наричатъ „новораждане“, раждане въ Бога, но не само веднъжъ да се родишъ и да кажешъ: родихъ се! Туй е единъ актъ на постоянство – постоянно трѣбва да живѣемъ въ Бога и да бѫдемъ изпълнени съ Неговата мисъль, съ Неговото сърдце и чувство и съ Неговото дѣйствие. Туй е великото, мощното въ свѣта, което ще ни подигне като хора. Нищо друго не е тъй велико, тъй мощно въ свѣта, както идеята за Бога и за Неговата мощность, за Неговата Любовь, за Неговата Мѫдрость и за Неговата Истина въ свѣта.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 2 ноември, 1924 г. въ гр. София.

Блаженъ този рабъ!

„Блаженъ този рабъ, когото би намѣрилъ господарьтъ му, кога си дойде, че прави така“. (Лука 12:43)

Има истини въ свѣта, които сѫ недостѫпни за човѣшкото съзнание. Тѣ сѫ недостѫпни не поради нѣкаква вѫтрѣшна причина, като една невъзможность, но тѣ сѫ недостѫпни по причина на разположението на нашия умъ. Ако вие, които сте били свободни като птички и сте възприемали слънчевата свѣтлина на всѣко врѣме, но като човѣкъ си направите единъ замъкъ и затворите всичкитѣ прозорци и влѣзете въ този замъкъ, та се лишите отъ слънчевата свѣтлина, питамъ: кой е причината на това лишение? Причината въ самото слънце ли е, или въ самитѣ васъ. Всѣки човѣкъ съзнава своитѣ страдания, своитѣ несгоди въ свѣта, но малцина сѫ онѣзи, които може да си дадатъ отчетъ, защо страдатъ. Всѣки човѣкъ срѣща голѣми противорѣчия въ живота си и си ги обяснява по своему – по единъ, или по другъ начинъ. Вие може да си обяснявате нѣщата по начинъ, какъвто си искате, но тѣ иматъ само едно правилно разрѣшение и обяснение. Казва се въ Писанието: „Никой не живѣе само за себе си, а и за другитѣ“. Развитието е нѣщо колективно. Развитието не е само въ сегашната форма. Нѣкой човѣкъ може да каже: азъ трѣбва да живѣя. Кой ти? Ти като Иванъ, като Петко, като Драганъ, като Стоянъ ли? Така може да каже и една птичка, така може да каже и една муха. Нѣкои казватъ, че въ мухата нѣмало „азъ“. Не, има и въ нея.

Слѣдователно, ние, съзнателнитѣ хора, които живѣемъ съ онази дълбока философия, трѣбва да схващаме, че въ свѣта има само едно съзнание, то е Божественото съзнание, което прониква всички сѫщества. И до колкото нашиятъ животъ, нашиятъ умъ е въ съгласие съ тѣзи велики правила и закони на туй съзнание, до колкото сме въ изправность съ тѣхъ, до колкото ги изпълняваме, до толкова и тѣ сѫ оживѣли въ нашия животъ. Има много философски задачи и въпроси, които трѣбва да разрѣшимъ. Нѣкои казватъ: пари не ни трѣбватъ въ живота. Други казватъ: пари, пари ни трѣбватъ въ живота. И едното положение е вѣрно, и другото положение е вѣрно. Ако си на сухо, пари ти трѣбватъ, но ако си като риба въ водата какви пари ти трѣбватъ? Ако си на сухо, безъ пари не можешъ, но ако си въ водата, безъ пари можешъ. Какъ ще можемъ? Ще ви докажа. Ако си една риба и живѣешъ въ водата, я ми кажи, какъ ще носишъ торбата съ паритѣ си, гдѣ ще я окачишъ? Това е едно противорѣчие, нали? Нѣкой казва: безъ пари може. Да, като риба, но не и като човѣкъ.

Друго положение. Нѣкоя жена казва: азъ обичамъ мѫжъ съ малко умъ, съ много пари. Какво иска да каже съ това? Мислите ли, че нѣкоя жена, на която мѫжътъ е съ малко умъ, но съ много пари, ще бѫде щастлива? Не, задъ това нейно изречение се крие единъ немораленъ принципъ. Тази жена прѣдполага да има другъ мѫжъ, нищо повече. Тъй седи Истината. Има извѣстни аксиоми, които не търпятъ противорѣчия, а ние може да ги извиняваме по единъ, или по другъ начинъ.

Слѣдователно, ако вие се стремите да разрѣшавате задачитѣ въ живота заради вашето благо, заради вашето добро, вие сте на крива посока. Затова, казвам: ние ще възприемемъ въ себе си онази велика Божия Любовь, която включва благото, интереситѣ на всички сѫщества. Нѣкой ще каже: ама азъ мога ли да разрѣшавамъ всички въпроси? – Можешъ. Обаче, ние трѣбва да дадемъ ходъ на Божественото съзнание въ себе си и да знаемъ, че ако азъ отъ свое, индивидуално гледище разглеждамъ страданията въ живота, ако отъ свое гледище разрѣшавамъ всички задачи, никога нѣма да ги разрѣша правилно. Запримѣръ, откѫснато ми е ухото, извадено ми е окото, какъ ще разрѣша тѣзи противорѣчия? Единъ американски прѣдприемачъ майсторъ, като давалъ заповѣдь на своитѣ майстори-зидари, какъ да дигнатъ единъ голѣмъ камъкъ, камъкътъ падналъ върху рѫката му и му откѫсналъ двата пръста. Той веднага си оттеглилъ рѫката и казалъ: благодаря ти, Господи! Защо благодари? Той благодари, че не му се откѫснала цѣлата рѫка. Това е добрата страна на работата, но туй благодарение може ли да навакса загубата на двата пръста? Като човѣкъ – не може, защото той изгубилъ туй изкуство, но като морска звѣзда, би могълъ да ги навакса. Слѣдователно, отъ тукъ изпѫква туй противорѣчие.

Често, ние питаме: защо страдамъ азъ? Не питайте, защо страдате, но питайте защо е страданието въ свѣта, защо е страданието въ цѣлата природа. Едноврѣменно когато вие страдате, хиляди други сѫщества даватъ живота си. Въ този моментъ, когато отъ вашата глава се взима само единъ косъмъ и вие усѣщате болка, може отъ други да се взима цѣлъ животъ. А вие питате: защо ми взимате този косъмъ, какво право имате да ми взимате косъма? Този, който взима главата на хората, ще те пита ли да вземе косъмъ отъ главата ти? Ти питашъ: защо взимашъ косъмъ отъ главата ми? – То е моя работа. Мене ми трѣбва косъмъ отъ главата ти, нищо повече, нѣма защо да разсѫждавашъ. Ние, сегашнитѣ хора, за себе си разсѫждаваме много добрѣ, но щомъ дойде до другитѣ, че тѣ страдали, че това-онова, казвате: нѣма защо да разсѫждаваме за тѣхъ. Ако разсѫждавате така, ще мязате на онзи негъръ, американски проповѣдникъ, който развивалъ прѣдъ слушателитѣ си въпроса, какъ Богъ създалъ човѣка. Той разказвалъ, че Господь направилъ човѣка отъ хубава калъ и го турилъ на плета да съхне. Единъ отъ слушателитѣ го запитва: ами плетътъ кой създаде? – То не е ваша работа, за васъ това не е важно. За мене е важно да изсуша човѣка на плета, и като го изсуша, ще дигна плета.

Изобщо, такава е и нашата философия. Всички ние, и свѣтски, и религиозни хора, се стремимъ да разрѣшимъ въпроситѣ частично. Никога не можете да разрѣшите живота частично. Животътъ частично е неразрѣшимъ. Кое число е цѣло? Цѣло число е това, което съдържа всички части въ себе си. Ако въ извѣстенъ случай въ живота сте въ дисхармония, т.е. съ една часть на цѣлото, защо ще се карате съ тази часть? Не сте вие, който може да изправите тази грѣшка. Напримѣръ, ние виждаме, какъвъ е този законъ в природата, какъ дѣйствува тамъ. Ако имате извѣстна рана въ нѣкой органъ на тѣлото си, вие ще чувствувате болка. Вашата рѫка може да се помѫчи да помогне на тѣлото ви, но не ще може. Има една сила въ организма ви, която може да прѣмахне тази болка. Вие трѣбва да апелирате къмъ тази сила и когато тя дойде, ще прѣмахне тази болка въ организма ви. Вие имате извѣстни несгоди въ живота си – ще апелирате къмъ тази вѫтрѣшна сила въ природата. Тя ще оправи вашитѣ части, но затова вие не трѣбва да бързате. Нѣкой казва: ама азъ искамъ да прѣстане тази болка, да се прѣмахнатъ тия несгоди. Нѣма да бързате! Тази болка ще прѣстане, тия несгоди ще се прѣмахнатъ, не когато вие искате, а когато тя намѣри, че трѣбва. Нѣкой иска да стане чудо, изведнъжъ да прѣстане извѣстна болка. Това не е чудо. Всѣки лѣкарь може да намаже болното мѣсто съ кокаинъ, и болката да изчезне, но тя изчезва врѣменно, не напълно. За да изчезне извѣстна болка, за да стане човѣкъ едно разумно сѫщество, изисква се врѣме и пространство. Азъ взимамъ тѣзи двѣ думи не въ обикновенъ смисълъ, не тъй, както обикновено се разбиратъ. Подъ тия думи азъ разбирамъ едно непрѣривно разширение на човѣшката душа, защото всичко зависи отъ безграничното. Щомъ единъ човѣкъ е безграниченъ, той може да се разширява, колкото иска. Ние страдаме, защото нѣмаме врѣме, ограничени сме. Ако дадете на единъ човѣкъ дълъгъ срокъ, той всичко може да направи. И когато се уреждатъ падежитѣ на нѣкоя полица, всѣки изисква по-дълго врѣме, по-дълъгъ срокъ. Онзи, който има да взима, казва: падежътъ на полицата ще бѫде за три мѣсеца. Онзи, който има да дава, казва: не за три мѣсеца, но поне за година, двѣ, три, най-много до десеть години. Колкото падежътъ е по-кратъкъ, толкова сърдцето ти се повече стѣга. Слѣдователно, ние, съврѣменнитѣ хора, имаме полици съ краткосрочни падежи, та сърдцето ни се стѣга. Донесатъ нѣкоя полица, кажатъ ни: изплати тази полица. Пъкъ азъ ви казвамъ: вземете тази полица съ дългосроченъ падежъ. Христовото учение е едно Божествено учение, което разрѣшава живота въ неговата вѫтрѣшна пълнота. Ние, съврѣменнитѣ хора, се заблуждаваме, мислимъ, че материалнитѣ блага сѫ една необходимость. Материалнитѣ блага сѫ послѣдствие на онзи вѫтрѣшенъ духовенъ животъ. Слѣдователно, щомъ сме разумни, материалнитѣ блага ще дойдатъ. Ние за тѣхъ не трѣбва да мислимъ, а трѣбва да мислимъ, какъ да станемъ разумни. Щомъ си разуменъ, може да имашъ една кѫща, направена само отъ стъкла, и свѣтлината ще иде отвсѣкѫдѣ. Щомъ си разуменъ, може да имашъ най-хубавитѣ градини, най-модернитѣ срѣдства за съобщения: файтони, автомобили и др. Слѣдователно, не е въпросъ, дали имашъ градини, или не, важно е, че разумниятъ животъ създава всички блага. Ние не можемъ да кажемъ, че онѣзи, които сѫ живѣли прѣди насъ, не сѫ били разумни. Не, редътъ и порядъкътъ, който сега сѫществува, се дължи на разумни сѫщества, но ако този порядъкъ днесъ не е хубавъ, ако не задоволява хората, той се дължи на онѣзи неразумни сѫщества, които сѫ го развалили. Ще кажете: какъ е възможно това? Ако си направите една хубава кѫща, съ всички модерни приспособления и я дадете подъ наемъ, но като се върнете да живѣете отново въ нея, намирате всичко разрушено, разнебитено, питамъ: кой ще е причината за това? – Онѣзи, които сѫ живѣли тамъ. Така и ние днесъ тъй сме развалили съврѣменния редъ и порядъкъ. Всички водопроводи, канализации, всичко сме развалили и отгорѣ на това питаме: защо свѣтътъ не върви. Че какъ ще върви? Не, ние трѣбва да се повърнемъ къмъ онѣзи закони и правила, които регулиратъ живота. Мислите ли, че онази мома, която била на балъ и се въртѣла съ този, съ онзи момъкъ цѣла нощь като въртоглава, та е придобила нѣщо? Мислите ли, че слѣдъ като се въртѣла съ нѣкой момъкъ, като нѣкой дервишъ, слѣдъ като се нагълтала съ праха въ това здание и се върне въ кѫщи уморена, запотена, та е придобила нѣщо? Слѣдъ нѣколко дни отъ този балъ тя си спечелва една сериозна пневмония, легне болна и казва: урочасаха ме нѣщо. Съ други думи казано: нѣма защо да се ходи на балъ, да се бутаме въ това затворено здание тамъ, да дишаме прашния въздухъ. Нейниятъ възлюбенъ – духътъ, казва: нѣма какво да се въртишъ на бала, а като птичкитѣ, ще отидемъ въ гората да подишаме чистия въздухъ.

Та, ние, съврѣменнитѣ хора, си създаваме извѣстни забавления, но нѣкои отъ тѣхъ не мязатъ на дѣтинскитѣ забавления. Азъ не зная, на какво мязатъ тѣ. Ако река да ги уподобя на нѣщо, онѣзи, които ходятъ на балъ ще кажатъ: а, той е противъ бала. Азъ не съмъ противъ игритѣ, но тѣ трѣбва да бѫдатъ разумни. Азъ не съмъ противъ яденето, но то трѣбва да бѫде разумно. Азъ не съмъ противъ това, да имате кѫщи, но трѣбва да ги използувате разумно. Защо ти е да направишъ една кѫща, която струва 5–6 милиона лв., и да задлъжнеешъ толкова много, че цѣлъ животъ да мислишъ за полици? Направи си една малка кѫщица, че и ти, и жена ти, и дѣцата ти да сѫ доволни. Не казвай, че условията на живота сѫ такива. Да, условията на живота сѫ такива, но съврѣменното общество трѣбва да почне да мисли.

Казва Писанието: „Блаженъ онзи рабъ, когото би намѣрилъ господарьтъ му, кога си дойде, че прави така“. Онѣзи държавници, които сѫ поставени на власть изпълниха ли туй правило? Българскиятъ народъ може ли да каже за своитѣ управници: „Блаженъ онзи рабъ, когото би намѣрилъ господарьтъ му, кога си дойде, че прави така“? Защо? Единъ държавникъ въ нѣкоя държава не идва да урежда своитѣ работи. Ами че ако той е бѣденъ, и като дойде на власть поиска първо да уреди своитѣ лични интереси, а послѣ тѣзи на своя народъ, какво показва това. Това е неразбиране интереситѣ на държавата. Първата работа на държавника е да уреди интереситѣ на своя народъ. Той трѣбва да положи своя умъ, своето сърдце, своята воля и всичко онова, което е възвишено и благородно въ него за своя народъ. Той трѣбва да е абсолютно честенъ! Прѣди нѣколко дни, единъ господинъ ми разправяше слѣдното нѣщо: отъ освобождението насамъ, ние, българитѣ въ търговско отношение, сполучихме да имаме двойни фактури, съ всички държави, Германия, Австрия, Русия, съ изключение на Англия. Едната фактура показва истинската стойность на стоката, а другата – фиктивната. Англичанитѣ казватъ: ние не можемъ да дадемъ двойна фактура, ние сме честенъ, благороденъ народъ! Това е една добра черта у тѣхъ. Ако вие имате въ живота си двѣ фактури, това честно ли е? Разглеждайте разумно въпроса! Ако давате двойна фактура, мязате на Германия, на Австрия, на Русия; ако давате една фактура, мязате на Англия. Азъ похвалявамъ англичанитѣ. Всички народи трѣбва да бѫдатъ честни! Най-послѣ питамъ: защо сѫ на българскитѣ търговци двѣ фактури? Ще кажатъ: е, да си уредимъ работитѣ. Уредихте ли си работитѣ съ двѣ фактури? Ето на, 50 години вече откакъ българитѣ се освободиха, и повече забатачиха. Какво трѣбва на българитѣ? Честность имъ трѣбва! И какво още трѣбва на българитѣ? – Справедливость. На всички славянски народи трѣбва справедливость. Българитѣ не сѫ приложили още справедливостьта. На българитѣ трѣбва и любовь, но не тази обикновената любовь.

Съ всичко това азъ не искамъ напразно да критикувамъ свѣта, но принципално разглеждамъ работитѣ и казвамъ, че липсва нѣщо на свѣта. „Блаженъ е“, казва Писанието, „онзи рабъ“. Кога е блаженъ? – Само при слѣдното условие: когато той разбира този вѫтрѣшенъ, Божественъ животъ. Вие трѣбва да разбирате не само интереситѣ на българския народъ, но дошло е врѣме, когато всички духовни хора трѣбва да разбиратъ интереситѣ на цѣлото човѣчество. Ние трѣбва да разбираме не само интереситѣ на цѣлото човѣчество, но трѣбва да включваме и интереситѣ на ангелитѣ, защото имаме отношения съ тѣхъ. По отношение на ангелитѣ, по отношение на висшитѣ сѫщества, ние сме корени, а тѣ, по отношение на насъ, сѫ клонищата. Дали за насъ тѣ сѫществуватъ, или не, т.е. дали ги признаваме, или не, то е другъ въпросъ, но ангелитѣ сѫ клонища за насъ, а ние за тѣхъ корени. Има по-висши сѫщества отъ ангелитѣ, които съставляватъ цвѣтове и плодове на този животъ. Значи, надъ насъ има другъ единъ, по-висшъ животъ, който регулира нашия животъ, нашитѣ отношения. Слѣдователно, ако моитѣ отношения, като коренъ долу въ почвата, сѫ прави, то и отношенията на другъ единъ животъ, на клонищата, ще бѫдатъ спрѣмо мене прави, нормални.

И тъй, ние разрѣшаваме една велика задача въ свѣта. Кои ние? – Тия, у които съзнанието се пробудило. Като коренъ, вие ще разрѣшите този въпросъ по единъ начинъ; като клонъ – по другъ начинъ. Но, като човѣкъ трѣбва да разрѣшите този въпросъ! А всѣки човѣкъ трѣбва да разрѣши въпроса като гений. Ама ще може ли? Ще можешъ ли, то е другъ въпросъ. Всѣко дѣте като тръгва на училище, пита: мога ли да изуча азбуката? – Можешъ. Майката казва: „Можешъ, Иванчо, можешъ“. И туй дѣте тръгва на училището съ своята торбичка. Слѣдъ една година то знае азбуката, знае слоговетѣ и по малко да чете. На втората година знае повече, на третата – още повече, и слѣдъ 12–15 години учене минава за единъ добъръ държавникъ. Питамъ: този Иванчо, този Стоянчо роди ли се като ученъ, като великъ човѣкъ? Не, въ този Стоянчо имаше възможности само, които той можеше да развие. Този човѣкъ е блаженъ. Защо? – Защото разви своитѣ способности, своитѣ дарби и ги употрѣби за благото на своитѣ ближни.

Сега, азъ засѣгамъ единъ въпросъ, който е толкова интересенъ за васъ: за вашето щастие, за вашия умъ, за вашето сърдце, за вашата душа. Този въпросъ има други граници, тъй, както България си има свои опрѣдѣлени граници, Англия си има свои опрѣдѣлени граници, Франция си има свои опрѣдѣлени граници. Русия си има свои опрѣдѣлени граници и т.н. Като влѣзете въ коя и да е отъ тѣзи държави, вие ще почувствувате границитѣ на тѣзи държави. Слѣдъ като влѣзете въ България, запримѣръ, най-първо ще ви посрещне единъ български стражарь и ще ви запита: знаете ли български? – Не зная. Като отидете въ Англия, въ Америка, ще ви попитатъ: знаете ли английски? Ако не знаете, ще ви намѣрятъ единъ прѣводчикъ, но тогава вие нѣма да се считате като гражданинъ на тази държава, а като чужденецъ. Вънъ отъ тѣзи граници сѫществува друга – една държава съ широки граници. Ние сме навлѣзли вече въ тѣзи граници. Както ви питатъ въ Англия, знаете ли английски езикъ, така ще ви питатъ и като влѣзете въ тѣзи по-широки граници – знаете ли нашия езикъ? Какъвъ е езикътъ на тази държава? – Любовьта. И Павелъ казва: „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, гражданинъ на тази държава не мога да бѫда“. Сега, всѣки ще каже: азъ съмъ опиталъ любовьта. Да опиташъ любовьта, и да имашъ любовьта, това сѫ двѣ различни понятия. Да опиташъ любовьта, да имашъ любовьта, и да живѣешъ съ любовьта, това сѫ също различни понятия. Да опиташъ любовьта, да имашъ любовьта, да живѣешъ съ любовьта, и да си едно съ нея, това е още повече. Въ любовьта има различни състояния. Нѣкой казва: азъ съмъ опиталъ любовьта. Имашъ ли я? – Имамъ я. Живѣешъ ли съ нея? – Живѣя. Едно ли си съ нея? – Едно съмъ.

И тъй, щомъ имашъ любовьта, на права посока си. Върби съ нея по този пѫть, додѣ дойдешъ въ единство съ този животъ. Сега, защо ставатъ всички тия войни въ свѣта? Защо се явяватъ тия недоразумения между хората? Това сѫ задачи, които трѣбва да се разрѣшатъ. Питамъ: защо ви сѫ тия съврѣменни велики теории, които сѫществуватъ? Да допуснемъ, че имате такава сила въ рѫката си, че можете да дигнете земята. За какво може да използувате тази ваша сила? Ако тръгнете по свѣта и започнете съ рѫката си да дигате всички планети отъ тѣхния пѫть, мислите ли, че онѣзи по-велики сѫщества отъ васъ ще ви оставятъ така да използувате силата си, да си играете? Какво правятъ тукъ гражданитѣ, като видятъ, че нѣкои дѣца хвърлятъ камъни по улицата, играятъ си и ударятъ по главата нѣкой минувачъ? – Повикватъ нѣкой стражарь, прѣдаватъ нему дѣцата, да ги накаже – и си заминаватъ.

Сега, ние, съврѣменнитѣ хора, не мязаме ли съ нашитѣ мисли на тия дѣца? Всѣки прави прѣстрѣлки. Всички питатъ: защо Господь е направилъ свѣта така, защо азъ съмъ нещастенъ, защо азъ съмъ куцъ, защо азъ съмъ слѣпъ, защо майка ми, баща ми, жена ми умрѣха? Казватъ: нѣмаме ли право да питаме? – Имашъ право да питашъ. Тогава азъ отговарямъ: Богъ, като ти даде крака, ти употрѣби ли ги за каквото бѣха прѣдназначени? Нека видимъ какви сѫ послѣдствията отъ всичко, което не е употрѣбено, както трѣбва. Господь, като ти даде рѫцѣ, ти употрѣби ли ги за каквото бѣха прѣдназначени? За какво сѫ създадени рѫцѣтѣ? – За да вършатъ Божията Правда. Господь, като ти даде очи, ти употрѣби ли ги за каквото бѣха прѣдназначени? Господь, като ти даде умъ, употрѣби ли го за каквото бѣше прѣдназначенъ? Краката сѫ създадени за да вършишъ добро съ тѣхъ. Рѫцѣтѣ – за да изявишъ Божията Правда. Очитѣ – за да изразишъ Божията Истина. Ушитѣ – за да придобиешъ знание и да го прѣдадешъ.

Това сѫ само частични схващания. Казвамъ: ние колективно трѣбва да схванемъ туй развитие, и ако ти си слабъ въ едно отношение, ще намѣришъ нѣкой, който върви по този пѫть, и той ще ти помогне. Нѣкой казва: азъ съмъ грѣшенъ, падналъ човѣкъ. Не мисли така! Ще отправишъ ума си къмъ всички добри, висши сѫщества въ Англия, въ Америка и другадѣ, ще поискашъ тѣхното съдѣйствие, и тѣ ще ти го дадатъ. Азъ ще ви обясня този законъ, като се обърна къмъ човѣшкия организъмъ. Когато единъ удъ отъ тѣлото е болно, тогава той апелира къмъ всички други органи, да му дойдатъ на помощь и да му съдѣйствуватъ. Въ такъвъ случай организмътъ изпраща всички жизнени енергии къмъ този удъ, за да възстанови състоянието му.

И тъй, ние съврѣменнитѣ хора, трѣбва да имаме една правилна философия, едно друго схващане за Бога, а не да Го схващаме като една сила вънъ отъ природата, и тамъ да Го търсимъ, като дѣцата. Богъ трѣбва да схванемъ като една любовьна сила, която прониква навсѣкѫдѣ въ пространството, и която може да оправи нашия животъ, нашитѣ отношения. Запримѣръ, работитѣ на нѣкой търговецъ сѫ объркани. Защо? – Той не продавалъ честно, не издавалъ честно полицитѣ си. Този търговецъ до 10 пѫти може да е фалирвалъ. Защо трѣбва да богатѣете по нечестенъ начинъ? Жената, дѣцата на този търговецъ боледуватъ, случватъ му се редъ нещастия. Той ме пита, защо е толкова нещастенъ? – Защото изяде паритѣ на толкова хора, защото опропасти домоветѣ на толкова бѣдни сѣмейства! Тия нещастия се върнаха и на тебе. Ама азъ имахъ нужда. – И тия хора имаха нужда. Благородство е човѣкъ да носи страданията за общото, за колективното. Прѣдпочитамъ азъ, единъ човѣкъ, да гладувамъ, отколкото да накажа 100 души да гладуватъ. И тъй, за всички тия нещастия, които ни идватъ, едно отъ двѣтѣ трѣбва да знаемъ, или че сме изяли паритѣ на толкова хора, или че сме фалирвали по 10 пѫти. Казвате: не искамъ да бѫда такъвъ човѣкъ! Добрѣ, тогава мисли другояче! Ако ти мислишъ, че тази неправда е вѫтрѣ въ Бога, вѫтрѣ въ нѣщата, а ти си най-умниятъ човѣкъ, тогава азъ съмъ първиятъ, който ще дойда при тебе да ми кажешъ: отгдѣ си дошълъ, какво е твоето прѣдназначение; какво бѣше състоянието на нашата земя прѣди 500 милиона години; какво е състоянието на слънцето, има ли жители тамъ, или не; какво е състоянието на млѣчния пѫть, има ли животъ тамъ, или не. Учениятъ човѣкъ, който пита, защо Господь създаде така свѣта, а не по другъ начинъ, трѣбва да знае повече отъ Него. А той, като му задавамъ всички въпроси, казва: ами не зная! Като не знаешъ, трѣбва да мълчишъ и да слушашъ. Малкиятъ човѣкъ ще слуша Учителя си, а Учительтъ ще му прѣдава. Това не е лошо. Благородство е да слушашъ, да внимавашъ когато единъ ученъ човѣкъ ти разправя законитѣ въ свѣта. Сега нѣма да ви казвамъ, че сте невѣжи, защото въпросътъ не е въ невѣжеството, но въпросътъ е въ нашитѣ отношения да станатъ правилни, любовьни отношения. Като ме срещнешъ въ гората, да не ме срещнешъ като нѣкоя мечка, та да ми трепне сърдцето. Нито пъкъ азъ като те срещна, да бѫда мечка за тебе, да ти трепне сърдцето. Какво правите като срѣщнете нѣкоя мечка? Като ви срещне една мечка въ гората, сърдцето ви почва да тупа, а тя, като нѣкой философъ, съ малкитѣ си очички, върви прѣспокойно, не се бои отъ васъ. Нѣкой пѫть мечкитѣ сѫ много благородни. Пакъ ще ви приведа примѣра за мечката и онзи каракачанинъ въ гората. Единъ каракачанинъ живѣелъ въ Стара-Планина, дѣто отъ редъ години пасълъ стадата си. Никога не му се случвало нѣкакво нещастие. Единъ день, обаче, като минавалъ прѣзъ една тѣсна пѫтека, гледа, насрѣща му една мечка. Тя върви нагорѣ, той – надолу, срѣщатъ се. Втасахме я сега, казва си на ума каракачанинътъ. Намира се той прѣдъ една неразрѣшена задача и си мисли, какъ да я разрѣши. Вижда се, добъръ човѣкъ билъ той, по Бога живѣялъ, затова, забѣлѣзва, че мечката се отстранява, доближава се до една скала изправя се, отваря му пѫть да мине и като че му казва съ погледа си: мини! Той я гледа, иска да се увѣри, дали тя нѣма прѣдъ видъ нѣкаква особена стратегия, но вижда, че мечката дѣйствително му отворила пѫть и го чака да отмине. Той тръгва, върви, но се обръща назадъ, да види, какво прави мечката. Тя си продължава пѫтя, но отъ врѣме на врѣме се обръща назадъ и казва „сбогомъ“. Ще кажете, че това е само единъ разказъ. Не, има много мечки благородни и съ съзнание. Ако една мечка може да направи това, колко повече единъ разуменъ човѣкъ може да го направи!

Всички ние имаме погрѣшки, нѣма да разправямъ за какво и защо, но всички трѣбва да изправимъ своитѣ погрѣшки и да живѣемъ по новия начинъ. Ще схванемъ тѣзи нѣща колективно. Нѣкой ще каже: азъ ще живѣя само за жена си и за дѣцата си. – Ако живѣешъ така, ще умрешъ. Ама азъ ще живѣя за народа си. – Ако живѣешъ така, ще умрешъ. Ама азъ ще живѣя за човѣчеството. – Ако живѣешъ така, ще умрешъ. Ама азъ ще живѣя за ангелитѣ – Ако живѣешъ така, ще умрешъ. Ами за кого да живѣя? – Ако живѣешъ за Бога, ще имашъ всичкия животъ въ себе си, ще бѫдешъ всѣкога живъ. За Бога ще живѣемъ! Тъй казва и Писанието: „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единнаго Истиннаго Бога!“ Ако живѣемъ за Бога, ние ще имаме условията на този безграниченъ и безпрѣдѣленъ животъ. Защо е така? Защото отношенията на тѣзи малки коренчета се опрѣдѣлятъ отъ отношенията ни къмъ Бога. Прави ли сѫ моитѣ отношения къмъ Бога, въ каквото и да е направление, азъ ще бѫда живъ. Ако моитѣ отношения и къмъ най-малкото коренче сѫ любовни, ще имамъ всичкото съдѣйствие на Бога. Ако ти, като нѣкой търговецъ, като нѣкой земледѣлецъ, или като нѣкой учитель душата ти е пълна съ онази Божествена Любовь и се разширява, животътъ ти ще се осмисли. Но, ако ти си царь даже, а нѣмашъ тази Любовь короната на главата ти ще бѫде тежка. Нѣкой казва: азъ ще се откажа отъ това учение, азъ ще се откажа отъ Любовьта, Мѫдростьта, и Истината. Да се откажешъ отъ Любовьта, значи да се откажешъ отъ живота. Да се откажешъ отъ Мѫдростьта, значи да изпаднешъ въ робство, въ безумие. Да се откажешъ отъ Истината, значи да влѣзешъ въ ада. Да възприемешъ Любовьта, това е животъ. Да възприемешъ Мѫдростьта, това е свѣтлина. Да възприемешъ Истината, това е свобода, широкъ замахъ. Тѣзи нѣща трѣбва да ги схванемъ колективно и общо да разрѣшимъ този въпросъ. Не с въпросътъ да направимъ щастливъ само единъ човѣкъ.

Казва се въ Писанието: „Блаженъ онзи рабъ“. Кой рабъ? Сега, всички ние, и тукъ, и въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, и по-нисшитѣ, и по-висшитѣ отъ насъ сѫщества, всички служатъ на единъ господарь, когото наричатъ Господь. Господь е проявление на онази велика Любовь, въ която нѣма никаква промѣна. Любовьта на Бога е еднаква къмъ всички сѫщества. Подъ думата Господь, ангелитѣ разбиратъ туй сѫщество, което има еднакви любовни отношения къмъ всички сѫщества. Туй сѫщество се отзовава на помощь еднакво къмъ всички сѫщества, отъ най-малкото, до най-голѣмото, и то споредъ нуждитѣ му. Туй сѫщество еднакво урежда отношенията на всички сѫщества. Азъ често съмъ правилъ опити и съмъ намѣрилъ, че нѣкои паяци сѫ много благородни и могатъ да схванатъ човѣшката мисъль, а нѣкои паяци сѫ неразумни. Гледамъ, нѣкой паякъ хваналъ една муха. Казвамъ му: пусни тази муха! Той не ме слуша, казва ми: влиза ли ти това въ работата? Я си върви! Казвамъ: тъй ли? Въ мое присѫствие не ти позволявамъ да изядешъ мухата. Ако не бѣхъ те видѣлъ, друго нѣщо, но сега – ще я пуснешъ. Взема бастуна си и посегна да му разваля паяжината. Веднага той избѣга, и мухата избѣга, освободи се. Другъ пѫть, гледамъ нѣкой благороденъ паякъ уловилъ една муха, и азъ му кажа да я пусне. Той току поседи-поседи, послѣ, гледамъ го, отиде до мрѣжата, разкѫса концитѣ, съ които е направена, освободи мухата, като ѝ казва: хайде сега си върви, понеже ми е казано да те пусна. Казвамъ му слѣдъ това: азъ те похвалявамъ, че постѫпи благородно. – Е, другъ пѫть нѣма да те слушамъ, но сега така направихъ. Има благородни паяци, но не всѣкога. Нѣкой пѫть съзнаватъ, че трѣбва да постѫпятъ благородно, а нѣкой пѫть не съзнаватъ. Питамъ: защо този паякъ кѫса нишката? Защото, ако той самъ не я скѫса, азъ ще го накарамъ да я скѫса и да освободи мухата. Мислите ли, че ако вие сте хванали една муха и не я пущате, а аз ви кажа да я пуснете, та моятъ бастунъ нѣма да играе по главата ви? И послѣ казвате: каква катастрофа е станала! Ще пометатъ тази паяжина, че чудо ще стане! Бастунъ има, разбирате ли? И тояжка има.

„Блаженъ онзи рабъ, който върши това, което Господь иска“. Разбирате ли сега, какво подразбирамъ подъ думата Господь? Подъ Господь разбирамъ онова сѫщество, отношенията на което сѫ еднакви спрѣмо всички сѫщества, безъ разлика. Слѣдователно, Богъ е най-възвишеното, най-благородното, най-разумното сѫщество, за което трѣбва всѣки моментъ да сме готови да вършимъ волята Му, при каквито условия и да се намираме. И можемъ да я вършимъ! Туй подразбира Христосъ въ дадения стихъ: „Блаженъ онзи рабъ. който върши волята Божия“. Нѣкои казватъ: ама така се заблуждаватъ хората. Да, ако не изпълнимъ нѣщата отъ това високо становище, всѣкога ще се заблуждаваме. Не мислете, че така лесно ще се постигне това нѣщо. Намъ прѣдстои не само единъ животъ усилена работа, но ни трѣбватъ хиляди години усиленъ трудъ, усилена работа, за да внесемъ ония елементи, които сѫ необходими за подобрение на човѣчеството. Не ние, а туй велико Божествено съзнание ще изгради цѣлото човѣчество. И вие, които ме слушате, ако изпълните този законъ, вашитѣ тѣла ще се измѣнятъ, ще имате тѣло съ по-благородна, по фина материя, вашето съзнание сѫщо ще се измѣни, ще се разшири, и още въ туй сѫществуване ще ви се отвори миналото, ще ви се отвори и бѫдещето.

Сега, запитватъ нѣкои: ти откѫдѣ идешъ? – Не зная. Ами отъ какво произхождение си? – Не зная. Има ли другъ свѣтъ? – Не зная. Азъ съмъ срѣщалъ важни богослови, които почватъ да ме убѣждаватъ и да ми казватъ: и да нѣма другъ животъ, ако живѣя добрѣ или злѣ, губя ли нѣщо съ това? Разбира се, че губишъ, губишъ живота си. Смъртьта е една загуба. Дошълъ той да ми разправя, има ли Господь, нѣма ли, има ли другъ свѣтъ, нѣма ли. Азъ оттамъ идвамъ, а той сега отива, и ще ми разправя, какво има тамъ, и какво нѣма. Казвамъ: оттамъ идвамъ, и послѣднитѣ новини зная. Нѣкои казватъ: много е казано. Кое е многото? Аз показвам естественото положение. Ти още не си излѣзълъ навънъ, не си се облѣкълъ, не си се измилъ, а азъ станахъ въ 4 ч. с, ходихъ на полето, чухъ какъ пѣятъ птичкитѣ, видѣхъ какъ слънцето изгрѣ. Какъ, слънцето не е изгрѣло, азъ не го виждамъ! Че какъ ще го видишъ? Ти още не си станалъ, въ кревата си, а азъ оттамъ идвамъ. Ти ще станешъ, ще се облѣчешъ и ще излѣзешъ. Отъ кѫщи нѣма да видишъ слънцето. Ако ти станешъ като мене въ 4 ч., условията тогава ще бѫдатъ едни и сѫщи, и за мене, и за тебе. Ако спишъ, нищо нѣма да видишъ. За всинца ви се изискватъ едни и сѫщи условия. Никому не се дава по благодать. Нѣкои хора по благодать разбиратъ тъй: дѣдо имъ да умре, че да имъ остави наслѣдство. Това не е благодать. Индуситѣ иматъ думитѣ „карма и дихарма“. Карма подразбира сѫдба, лоши послѣдствия, т.е. туй, което си правилъ, ще ти го правятъ, а дихарма подразбира най-хубавитѣ условия, които Богъ е далъ на разположение на твоята душа. Това ти се дава като благодать. Всички хора наоколо те обичатъ, всички ти треперятъ и сѫ готови да изпълнятъ всѣко твое желание. Това наричатъ въ християнския свѣтъ благодать и казватъ, че благодатьта освобождава човѣка отъ всичко. Не, благодатьта показва, че туй сѫщество е живѣло въ съгласие съ Божиитѣ закони, затова има тази благодать. А за онѣзи сѫщества, които не сѫ живѣли въ съгласие съ Божиитѣ закони, нѣма благодать – за тѣхъ има карма.

„Блаженъ онзи рабъ“, казва Писанието. Кой рабъ? – Който върши тъй, както господарьтъ му иска. А какво иска нашиятъ господарь? – Да извършимъ туй, което Той е поставилъ въ живота ни като задача, т.е. да употрѣбишъ разумно своя животъ. Ти можешъ да употрѣбишъ живота си, както искашъ, но едно е вѣрно, че послѣдствията нѣма да бѫдатъ такива, каквито искашъ. Слѣдователно, ако искашъ послѣдствията да бѫдатъ такива, каквито тебе сѫ угодни, ще приложишъ този любовенъ животъ въ свѣта, т.е. ще бѫдешъ въ съгласие съ Божията Любовь, а любовьта е, която ражда живота.

И всѣкога, когато ние сме тѫжни, скръбни, това произтича отъ факта, че ние сме изгубили любовьта на нѣкое висше сѫщество. Нѣкой пѫть чувствувашъ, като че свѣтътъ подъ тебе се руши, изпитвашъ голѣма скръбь, страдания. Защо? – Изгубилъ си любовьта. Нѣкой пѫть се чувствувашъ радостенъ. Защо? – Придобилъ си любовьта: тя е потекла къмъ тебе, душата ти се разтворила и ти мислишъ, разсѫждавашъ правилно. Та, казвамъ: когато ние придобиемъ Божията Любовь, ние придобиваме вѣчния животъ. Какво по-хубаво отъ това, да проникнешъ въ Божията Любовь, да бѫдешъ въ съгласие съ нея? И тогава, не трѣбва азъ да ви доказвамъ, има ли Господь, или не, но това да бѫде за васъ една аксиома, и вие само да разисквате върху това, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията ви къмъ тази Любовь, къмъ Бога.

И тъй, всички ние се стремимъ да живѣемъ единъ колективенъ животъ и да чувствуваме живота на цѣлото създание въ себе си. Това е духовниятъ животъ. Ако искате да живѣете като българинъ, вие не можете да бѫдете християнинъ; ако искате да живѣете като англичанинъ, вие не можете да бѫдете християнинъ; ако живѣете като французинъ; или американецъ, или германецъ, вие не можете да бѫдете християнинъ. Даже и ако живѣете като ангелъ, пакъ не можете да имате разположението на Бога. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: ами какъ може да живѣемъ? – Ще живѣете по закона на великата Божия Любовь! Нѣкои отъ васъ казватъ: ние се мѫчимъ да живѣемъ. Азъ не вѣрвамъ въ това. Нѣма защо да се мѫчите да живѣете. Това не се изисква отъ васъ. Богъ те е пратилъ на земята да изпълнишъ Неговата воля, и ти трѣбва да живѣешъ! Животътъ е едно благо, той не е мѫчение. Ако ние се мѫчимъ, то е, защото не разбираме условията на Божията благость, която ни води къмъ общата любовь. Вие искате да обичате нѣкого въ свѣта и той да ви обича, да имате едно вѣрно лице. Азъ питамъ всѣки едного отъ васъ: намѣрилъ ли е туй вѣрното лице? Азъ наричамъ вѣрно лице туй, което не умира. Ако той умира и послѣ трѣбва да търсишъ друго нѣкое, значи то не е било вѣрното лице. Туй лице не трѣбва да умира, трѣбва да бѫде безсмъртно. Човѣкъ, който умира, той е сѫщество, у което нѣма любовь. Това значи вѣченъ животъ, да познаваме Тебе Единнаго, Истиннаго Бога! Ако ти живѣешъ въ Бога, смъртьта е изключена за тебе.

И тъй, този колективенъ животъ е необходимъ за вашитѣ нови схващания. Само по този начинъ вие ще можете да разрѣшите онѣзи дълбоки противорѣчия, които сега срѣщате въ живота си. За въ бѫдеще ще се родятъ още по-голѣми противорѣчия. Вие имате синове и дъщери, но идватъ старини, а вашиятъ синъ се оженилъ, има си своя възлюбена; и дъщеря ви се оженила, и тя си има свой възлюбенъ. Вие оставате самъ, и всички наоколо започватъ да си мислятъ: нека си замине този стариятъ. Вие чувствувате тѣзи тѣхни мисли, чувствувате, че ви неглижиратъ, че никой не се интересува отъ васъ. Знаете ли колко е тежко това състояние на единъ баща тъй изоставенъ? Защо сѫ ви напуснали вашитѣ синове и дъщери? – Понеже нѣмате любовь къмъ Бога. Ако живѣете тъй колективно, вие ще събудите съзнанието на вашитѣ синове и дъщери, то ще се разшири, и тогава любовьта и къмъ майката, и къмъ бащата, и къмъ приятеля ще има своето мѣсто. Въ нашата душа има мѣсто за всички. За всѣко живо сѫщество има по едно свещено мѣсто въ нашата душа. И като дойде малката мушица, или малката пеперудка, ние ще я повикаме въ нашата градина, ще ѝ дадемъ мѣсто, ще я помилваме и ще ѝ кажемъ: ето моята градина, може да си хвъркашъ, колкото искашъ. Тъй прави Господь, по сѫщия начинъ ще правимъ и ние. Азъ гледамъ какво правятъ въ България малкитѣ дѣца съ тия хубави пеперудки. Тази малка пеперудка си кацнала нѣкѫдѣ, а малкитѣ дѣца я дебнатъ и полека съ пръститѣ си я хванатъ за крилцата. Нѣкой пѫть тя излѣзе по-умна – хвръкне си. Майкитѣ не обръщатъ внимание на това. – Тѣ трѣбва да кажатъ на дѣцата си: дѣца, не хващайте пеперудкитѣ за крилцата, ще имъ изтриете прашеца и слѣдъ това не ще могатъ да хвъркатъ. Ние трѣбва да прѣстанемъ да хващаме тия пеперудки за крилцата! Азъ като видя нѣкоя пеперудка, нѣма да я хващамъ за крилцата, да изтривамъ прашеца ѝ, да развалямъ хубавата ѝ дрешка, но ще ѝ кажа: кацни на рѫката ми да се поразговоримъ малко. Тя ще походи малко по рѫката ми, а азъ ще я питамъ: ти доволна ли си отъ живота си? Тя ще ми отговори, че е доволна, и азъ ще я оставя да си хвръкне. „Блаженъ онзи рабъ, когото господарьтъ му намѣри кога си дойде, че прави така“.

Сега, Господь иде въ този свѣтъ! Казва се тамъ въ Евангелието, че слънцето ще потъмнѣе, луната нѣма да дава свѣтлината си, звѣздитѣ ще паднатъ. Какви ли не тълкувания е дала църквата на тия изрѣчения! Азъ давамъ друго едно обяснение и то много просто. „Слънцето ще потъмнѣе“ – това значи, че малко любовь ще има въ църквата. „Мѣсечината нѣма да дава свѣтлината си“ – това значи, че църквата ще се обезвѣри, малко вѣра ще остане въ нея. „Звѣздитѣ ще паднатъ“ – това значи, че много малко знание ще остане въ църквата и невѣжеството ще дойде. Щомъ дойде Господь въ свѣта, ще дойде и нова свѣтлина, която ще даде новъ потикъ на човѣчеството. Ако не дойде Господь, ще стане голѣма катастрофа въ свѣта.

Господь сега иде! Защо? – Защото Любовьта се намалила и всички замръзватъ. Пъкъ и вѣрата се загубила. Днесъ цѣли томове има написани върху това, дали има вѣра, или не. А колкото се отнася до знанието, цѣли теории има написани по всички въпроси. Лѣкаритѣ лѣкуватъ единъ човѣкъ, и като не могатъ да го излѣкуватъ изпращатъ го на „Орландовци“. Кѫдѣ отиде еди-кой си? – Въ Орландовци. Срѣщатъ нѣкого, питатъ го: кѫдѣ е баща ти? – Е, Господь да го прости отиде въ „Орландовци“. Не казва, че баща му е на небето, ами на Орландовци билъ. Какво схващане! Баща ти не може да отиде на Орландовци, той е на онзи свѣтъ, а на Орландовци си е оставилъ само дрехитѣ. Азъ го виждамъ, говоря съ него. Като казвамъ, че говоримъ съ нашитѣ близки, чудно ни се вижда това. Прѣди години една учителка я нарекли полудѣла само за това, че казала: елате да видите, че дѣцата, които уча, се посѣщаватъ отъ моитѣ заминали роднини. Азъ ги виждамъ. Питамъ: тази учителка съ ума си ли е била, или безъ ума си? Споредъ хората на свѣта, тя е безъ ума си, но споредъ онова дълбоко схващане на живота, тя е съ ума си. Слѣдователно, ние можемъ да извадимъ единъ човѣкъ отъ ума си. Какъ? – Щомъ оставимъ въ ума му едно противорѣчие, което той не може да разрѣши, веднага може да полудѣе. Ето защо, когато човѣкъ спи, не трѣбва изведнъжъ да го разбуждаме. Ние не можемъ да поставяме човѣка на голѣми, силни противорѣчия. Противорѣчията сѫ за силнитѣ натури, а за слабитѣ натури – никакво противорѣчие, съ тѣхъ нѣжно трѣбва да се обхождаме.

И тъй, всички трѣбва да имате туй вѫтрѣшно, дълбоко схващане. Колективно трѣбва да схващате живота. Трѣбва да се молите на Господа, да ви помогне да разрѣшите задачата на живота. Трѣбва да обичате себе си, ближнитѣ си и своитѣ врагове, и така ще разрѣшите живота. Мнозина отъ васъ сѫ разрѣшили този въпросъ, а други още го разрѣшаватъ.

И тъй, Египетъ пропадна. Защо? – Защото изгуби своята любовь, своята вѣра, своето знание. Асирия пропадна. Кога? – Когато изгуби своята любовь, своята вѣра и своето знание. Вавилонъ пропадна. Кога? – Когато изгуби своята любовь, своята вѣра, своето знание. Римската империя пропадна. Защо? – По сѫщата причина. И ако съврѣменнитѣ християнски народи изгубятъ своята любовь, своята вѣра и своето знание, други народи ще дойдатъ на тѣхно мѣсто. За всички народи законътъ е неумолимъ. Нѣкой казва: сърдцето ми е празно. Защо? – Защото ти не разрѣшавашъ общо въпроса, да имашъ интересъ къмъ всички създания. Вие ще се свържете съ всички добри хора по лицето на земята, безъ разлика на вѣра, на народность; ще се свържете съ всички добри мушици, съ всички хубави растения, съ всички чисти извори, съ всичко онова, което е велико, възвишено и въ душата ти ще протече онази велика Божия Любовь, ще почувствувашъ онзи великъ Божественъ потикъ, който ще я подигне. Богъ е онзи, който ще подигне душата ти. Той е който прониква навсѣкѫдѣ. Ако ние гледаме така на въпроса, ако сме носители на Божията любовь, Мѫдрость и Истина, и ако сме изпълнители на Неговата воля, Той всѣкога ще гледа къмъ насъ съ благоволение и ще ни помага да разрѣшимъ всички въпроси. Ние ще ги разрѣшаваме съ Него. Днесъ, въ България казватъ тъй: все трѣбва да имашъ нѣкой дѣдо владика, т.е. все трѣбва да имашъ нѣкой Господь, нѣкой голѣмецъ. Казвамъ: ако е въпросътъ за голѣмецъ, по-голѣмъ голѣмецъ отъ Бога има ли? Нѣма. Азъ прѣдпочитамъ да върша Неговата воля, а всичко друго послѣ ще дойде. Първо, ние трѣбва да се стремимъ, нашитѣ отношения къмъ Бога да бѫдатъ правилни.

„Блаженъ онзи рабъ, когото господарьтъ му би намѣрилъ, кога си дойде, че прави така“.

И азъ казвамъ: Въ тѣзи послѣднитѣ врѣмена вече Господь иде! Блажени сте, като ви намѣри, че вършите Неговата воля! Тогава ще започне закона на дихармата, на благодатьта, на вѣчния животъ. Всички съврѣменни нещастия, които ви обграждатъ, ще се стопятъ.

Така вие ще се намѣрите въ единъ новъ животъ, съ нови приятели, съ нови майки и бащи – то значи, че отношенията на хората спрѣмо васъ ще се измѣнятъ.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 9 ноември, 1924 г. въ гр. София.

Градоветѣ Содомски и Гоморски

„И осѫди на разорение градоветѣ Содомски и Гоморски и направи ги на пепелъ, та ги постави примѣръ на онѣзи които послѣ щѣха да нечествуватъ“. (Вт. Пет. Посл. 2:6)

Това послание е писано повече отъ прѣди 19 вѣка. То е писано отъ човѣкъ, който билъ запознатъ съ Христовото учение. Той билъ единъ отъ виднитѣ Христови ученици. Туй послание може да се изтълкува въ двоякъ смисълъ: въ букваленъ и въ прѣносенъ смисълъ. Извѣстни коментатори тълкуватъ 1-то и 2-то Петрово послание въ букваленъ смисълъ, като изваждатъ отъ тѣхъ единъ общъ изводъ. И еднитѣ, и другитѣ си иматъ доводи, иматъ си, вѫтрѣшни съображения и правила, по които тълкуватъ Писанието. Но ние имаме единъ фактъ, изложенъ въ това послание, че тия градове сѫ разрушени. Тѣ, се намирали тамъ, дѣто днесъ е Мъртвото море, въ Палестиня. Казва се, че разрушението е дадено за примѣръ. Питаме ние: откакъ тия два града сѫ разрушени, човѣчеството взело ли е примѣръ отъ това разрушение? За всѣко едно събитие, което става има причини, има и послѣдствия. Събитията, тъй да се каже, едноврѣменно ставатъ на двѣ мѣста. Послѣдствията сѫ на земята, а причинитѣ – въ духовния свѣтъ. Запримѣръ, разрушението на градоветѣ Содомъ и Гоморъ е послѣдствие. Значи, работитѣ най-първо ставатъ въ духовния свѣтъ, а послѣ се явяватъ въ материалния, въ физическия свѣтъ. Ако нѣкой човѣкъ заболѣе, има причини за това заболѣване. Той дълго врѣме е водилъ единъ безпорядъченъ животъ, и като послѣдствие на това идватъ болеститѣ. Ако нѣкой човѣкъ дълго врѣме е живѣлъ въ разкошъ, изгубва най-послѣ своето богатство. Значи, послѣдствията идватъ отпослѣ.

Но какво е цѣлилъ апостолътъ, като е цитиралъ този стихъ? Често проповѣдницитѣ взиматъ този и нему подобни стихове, за да посплашатъ малко хората. Тѣ ги посплашватъ тъй, както онзи стражарь ги посплашва съ тояжката си, както онзи войникъ съ пушката си, както онзи законникъ съ законитѣ си, както онзи сѫдия съ властьта си. Всѣки човѣкъ все ще апелира къмъ нѣкаква сила.

Сега, важното е, отгдѣ е дошло злото въ свѣта, какъ се е вмъкнало то, защо човѣкъ е склоненъ и къмъ злото и къмъ доброто? Често, вие се поставяте на пѫтя на злото, изпитвате неговото влияние, усѣщате неговитѣ послѣдствия, но да ви попитатъ, какво нѣщо е само по себе си злото, нищо не можете да кажете. Когато злото дойде да дѣйствува въ свѣта, човѣкъ се намира въ положението на едно живо агне, което не закалатъ изведнъжъ, а бавно го пекатъ на шишъ. Попекатъ, попекатъ го малко на огъня, слѣдъ това го извадятъ отъ шиша, отрѣжатъ едно парче отъ бута му и го оставятъ да зарасне малко. Слѣдъ като позарастне, пакъ го взематъ, пакъ го попекатъ малко, отрѣжатъ едно парче отъ него и слѣдъ това пакъ го оставятъ да зараства. Дълго врѣме го пекатъ – рѣжатъ, пекатъ – рѣжатъ и не умира. Такова нѣщо е животътъ! Питамъ: кои сѫ тѣзи, които пекатъ човѣка?

Сега, мнозина казватъ: всичко е отъ Бога. Е, какво всичко е отъ Бога? Кривитѣ заключения седятъ въ слѣдующето. Запримѣръ, Иванъ Драгановъ казва, че си направилъ една петь етажна кѫща. Вѣрно ли е това твърдение? Буквално, какво означава това нѣщо? То значи, че Иванъ Драгановъ прѣнесълъ камънитѣ, гредитѣ, изобщо самъ той направилъ цѣлата кѫща. Въ сѫщность, възможно ли е Иванъ Драгановъ да е направилъ цѣлата кѫща, когато той самъ нѣма понятие отъ правене на кѫщи? И когато казватъ, че всичко е отъ Господа, то е толкова вѣрно, колкото и това, че Иванъ Драгановъ самъ е направилъ кѫщата си. Лошитѣ нѣща сѫ толкова отъ Господа, колкото и кѫщата е направена отъ Ивана Драгановъ.

И тъй, злото сѫществува като една сила въ свѣта. То е послѣдствие въ живота. Съврѣменнитѣ войни, съврѣменнитѣ икономически борби сѫществуватъ навсѣкѫдѣ въ обществото, навсѣкѫдѣ въ домоветѣ. Тази вѫтрѣшна борба сѫществува и между двама души, и въ самия човѣкъ – тя ражда раздвояването. Злото е проникнало навсѣкѫдѣ. Нѣма кѫтче въ човѣшката душа, дѣто да не е проникнало то. Нѣма човѣкъ, въ сърдцето, въ ума и въ волята на когото да не е станало раздвояване. Какъ ще си обясните слѣдния фактъ? Имате една дъщеря, която до извѣстно врѣме е вървѣла много добрѣ, но послѣ започва да не ви слуша. Тя казва: и азъ имамъ свой миръ, и азъ трѣбва да живѣя! Имате единъ слуга. Той до извѣстно врѣме живѣлъ единъ честенъ животъ, но отпослѣ започва да бърка въ касата, и току вижъ, днесъ липсватъ 1,000 лева, утрѣ липсватъ 10,000 лева. Имате синъ, честенъ е, добъръ е, но утрѣ, гледашъ, че се изгубило нѣщо отъ кѫщата ти. Имате дъщеря – сѫщо така, добра е, честна е, но забѣлѣзвашъ, че отъ кѫщата ти се изгубва туй-онуй. Нѣкои казватъ: е, ще търпишъ, ще търпишъ и сина си, и дъщеря си, ще имъ дойде ума въ главата. Нима синътъ ти като изнесе всичкото твое имане, та умътъ му ще дойде въ главата?

И тъй, трѣбва ви едно правилно разбиране на онѣзи сили въ живата природа, които произвеждатъ страданията, разрушенията въ живота. Казва Петъръ въ тази глава, че Господь изхвърлилъ въ прѣизподнята ангелитѣ, които съгрѣшили и вързалъ нозѣтѣ имъ съ вериги. Хубаво, какъ си прѣдставяте ангелитѣ? Вие мислите, че тѣ нѣматъ човѣшко тѣло, че сѫ нѣщо безформено. Вие си ги прѣдставяте като духове, нѣщо като вѣтъръ. Какъ е възможно, туй, което е като вѣтъръ, като духъ, да бѫде вързано съ вериги? Нѣкои казватъ, че ангелътъ е нѣщо като сѣнка. Какъ е възможно, туй, което е сѣнка да бѫде вързано и да бѫде хвърлено въ бездната? Какъ ще примиримъ туй противорѣчие, че ангелитѣ били вързани съ вериги? Значи, за да бѫдатъ вързани съ вериги, да могатъ да се задържатъ тия вериги, прѣдполага се, че ангелитѣ иматъ крака, и то по-дебели отъ тия на хората. Или, ако вземемъ тия думи въ прѣносенъ смисълъ, ние можемъ да изтълкуваме другояче тия вериги. Но, по какъвто начинъ и да изтълкуваме тия вериги, тѣ сѫ едно ограничение. Тия сѫщества сѫ хвърлени въ бездната, ограничени сѫ заради тѣхнитѣ грѣхове. Значи, най-първо тия грѣхове, тия прѣстѫпления сѫ станали горѣ, тамъ сѫ причинитѣ, а послѣдствията сѫ станали въ Содомъ и Гоморъ. Тъй че двата града Содомъ и Гоморъ отговарятъ на падналитѣ ангели. Защо сѫ пропаднали тия градове? Защото въ тѣзи градове е сѫществувалъ нечуванъ, небивалъ развратъ. Отворете Библията да видите, какъ се явяватъ при Аврама трима ангели. Той ги посрѣща много любезно, покланя имъ се до земята и казва на жена си, да замѣси три мѣри брашно и да направи една голѣма погача. Една мѣра брашно се равнява на 7 кгр. брашно, значи погачата ще бѫде отъ 21 кгр. Слѣдъ това Аврамъ се завтича, отива да избере едно отъ най-хубавитѣ, млади телета, закалва го, за да имъ даде угощение. Подиръ това угощение тѣ си тръгватъ, като му казватъ, че отиватъ да погубятъ градоветѣ Содомъ и Гоморъ. Вие не можете да си прѣдставите какъвъ ръстъ сѫ имали тия хора. Тѣ не сѫ били тъй хилави, като сегашнитѣ хора. Вие още не сте виждали, какво нѣщо е ангелътъ. Азъ нѣма да ви го описвамъ, понеже това не съставлява прѣдметъ на тази ми бесѣда. Единиятъ отъ тия ангели се връща горѣ на небето, а другитѣ двама отиватъ въ Содомъ и Гоморъ на гости на Лота. Едва стигнали при Лота, и новината, че двама странници дошли въ дома му, се разнесла изъ града, както сега се разнасятъ новинитѣ. Нѣкои отъ гражданитѣ отишли веднага при Лота и му казватъ: ние искаме да познаемъ тия странници – т.е. да се подиграятъ съ тѣхъ. Лотъ имъ казва: „Не правете туй прѣстѫпление, тия хора ми сѫ гости, азъ не позволявамъ да се подигравате съ тѣхъ. Ето, имамъ дъщери, правете съ тѣхъ, каквото искате“. Какъ, ти ли ще ни заповѣдвашъ! Ние искаме тия хора! Но, понеже ангелитѣ разполагатъ съ силитѣ на природата, то съ своята тояжка докарали всички тия хора въ положение да ослѣпѣятъ. И слѣдъ това тѣ казватъ на Лота: „Бѣгайте отъ дома си, ние ще почакаме докато се отдалечите и слѣдъ това ще погубимъ градоветѣ Содомъ и Гоморъ“.

Съврѣменнитѣ философи, съврѣменнитѣ вѣрующи вървятъ въ една противоположна посока. Тѣ, като искатъ да насърчатъ хората, извиняватъ погрѣшкитѣ имъ. Съврѣменното християнство извинява погрѣшкитѣ на хората, като казва: е, Господь ще имъ прости грѣховетѣ. Да, туй е вѣрно, Господь ще прости грѣховетѣ, но на кои? Ние виждаме, че съврѣменнитѣ държави, които сѫ обосновани на единъ законъ на природата, и тѣ не прощаватъ. Когато нѣкой извърши каквото и да е прѣстѫпление, веднага го хващатъ и затварятъ. Държавитѣ си иматъ свои закони споредъ които опрѣдѣлятъ, кой по колко врѣме трѣбва да седи въ затвора. Указва се, обаче, че тази сѫдба въ свѣта не е толкова правилна, и затуй че ето хората апелиратъ къмъ Бога, казватъ: има Единъ въ свѣта, има една Правда! Когато отидемъ въ онзи свѣтъ, Той ще даде права сѫдба за погрѣшкитѣ ни. Питамъ: защо ние всѣкога апелираме къмъ тази висша Правда въ свѣта? Защото, съ появяването на живота, злото и доброто се явяватъ като негови съжители. Тѣ винаги придружаватъ съзнателния животъ. Всѣки човѣкъ, който прави прѣстѫпление, схваща благото само отъ свое, отъ индивидуално гледище. Вълкътъ, който хваща една овца, има за цѣль само да се нахрани. Основата на всички прѣстѫпления въ свѣта е тази, че човѣкъ иска да задоволи своитѣ нужди. Когато запитватъ вълка, защо прави така, той казва: „Нѣма да умра гладенъ, я!“ Нѣкой убива нѣкого. Запитватъ го: защо направи това? Той казва: азъ нѣма да мра гладенъ! За да живѣя азъ, той трѣбва да се пожертвува за мене. Той е проявление на злото въ вашата душа.

Проявлението на доброто въ свѣта е точно обратенъ процесъ. Ти правишъ добро. Защо? Защото искашъ и другитѣ да живѣятъ като тебе добрѣ, да благуватъ. Но, доброто и злото сѫ съзнателни сили въ природата, не сѫ механически сили. Тогава, азъ задавамъ въпроса: ако влѣзете въ една фабрика, дѣто има хиляди колелета, тѣ знаятъ ли кой имъ е господарьтъ? Не, тѣзи колелета не се интересуватъ отъ това. Тия колелета интересуватъ ли се отъ това, дали твоята рѫка е здрава или отсѣчена? Не, тѣ и това не искатъ да знаятъ. Но и въ туй разумно сѫщество, което стои задъ тия колелета и ги управлява, може да има едно изопачено съзнание. Запримѣръ, туй сѫщество спре колелетата, постави подъ тѣхъ рѫката си и послѣ бутне бутончето. Колелото се завъртва и отрѣзва рѫката му. Кой е виновенъ сега, колелото, или туй разумно сѫщество? – Разумното сѫщество, разбира се. Питамъ сега съврѣменнитѣ хора, които боравятъ съ тия парабели, съ тия пушки кремачари, съ тия евзалии чифтета, с тия манлихери, съ тия английски пушки думъ-думъ и т.н., кой е виновенъ за всички лоши послѣдствия, които тѣ създаватъ? Тия куршуми „думъ-думъ“ сѫ опасни въ отношение, че правятъ взривъ вѫтрѣ въ тѣлото, та разкѫсватъ мускулитѣ, разтрошаватъ коститѣ. Защо хората измислиха тия оръжия? – Да се бранятъ. Отъ кого? Най-напрѣдъ хората изобрѣтиха тия орѫжия, за да се бранятъ отъ звѣроветѣ, отъ мечкитѣ, отъ вълцитѣ, но сега виждаме, че тѣ не ги употрѣбяватъ за звѣроветѣ, а за хората. Тия 40-сантиметрови топове и гранати, тия задушливи газове за кого се употрѣбяватъ? За звѣроветѣ ли? Не, виждаме, че всички тия нови изобрѣтения се употрѣбяватъ все за хората. Хората ги употрѣбяватъ единъ противъ другъ. Народитѣ се раздѣлили, обявили се единъ срѣщу другъ и при това искатъ да се подигнатъ. Значи, всѣки народъ е дошълъ до едно индивидуално схващане на нѣщата и по този начинъ върви въ пѫтя на злото. Народитѣ днесъ не сѫ дошли до онова положение да схванатъ, че всеки народъ може да се подигне само тогава, когато даде свобода и на другитѣ народи. Тѣзи градове, Содомъ и Гоморъ, сѫ схващали живота по сѫщия начинъ. И тѣ сѫ имали своитѣ индивидуални разбирания. Между тѣхъ е имало такъвъ развратъ, такова нечувано насилие, за което, именно, сѫ били погубени. Изводътъ отъ всичко това е слѣдниятъ: съврѣменната цивилизация, която върви по пѫтя на индивидуалнитѣ схващания, ще има сѫщитѣ послѣдствия.

Днесъ Господь е при Авраама на угощение. Правятъ Му погача отъ три мѣри брашно, колятъ Му най-младото теле, но сѫщеврѣменно Той иде да накаже свѣта.

Сега, щомъ се слуша една такава бесѣда, всѣки казва: ами защо трѣбва да се заплашватъ хората така, защо трѣбва да се наказватъ? Добрѣ, тогава азъ питамъ: на какво основание отгорѣ хората трѣбва да се въорѫжаватъ, да се биятъ съ пушкитѣ си и да се убиватъ? На основание на кой Божественъ законъ постѫпватъ така? При това, защо е намѣсена и църквата, и духовенството, и всички други хора? И надъ всичко отгорѣ, всички желаятъ да оправятъ свѣта! Питамъ: този ли е пѫтьтъ, по който може да се оправи свѣта? Ако единъ хирургъ направи една операция на нѣкой боленъ и подобри състоянието му, това разбирамъ, но ако неговото усилие е днесъ да отрѣже крака му, утрѣ рѫката му, това не е лѣкуване. И послѣ казватъ: усложнения станали, нѣкакво отравяне се явило. И всички си измиватъ рѫцѣтѣ отъ отговорность. Какъ е станало усложнението? – Лѣкарьтъ клъцналъ невнимателно нѣкѫдѣ съ ножа си, прѣрѣзалъ нѣкоя артерия, потекло кръвь, станало инфекция – и ето, явило се усложнението. И другитѣ хора, като направятъ едно прѣгрѣшение, и тѣ, като лѣкаритѣ си измиватъ рѫцѣтѣ и казватъ: такава била волята Божия усложнение станало! И окултиститѣ, като направятъ едно прегрѣшение, казватъ: кармата е такава. Хубаво, вѣрвамъ въ това че станало усложнение: вѣрвамъ и въ другото положение, че волята Божия била такава; вѣрвамъ и въ това, че кармата била такава. Сега, дойдатъ едни, казватъ, че станали усложнения; дойдатъ други, казватъ, че такава била волята Божия; дойдатъ трети, казватъ, че такава била кармата на човѣка. Хубаво, приемамъ и тритѣ положения, но въпроситѣ пакъ оставатъ неразрѣшени. Вие завеждате своя синъ при нѣкой лѣкарь да му прави операция и ме питате: какъвъ ще бѫде резултатътъ? Казвамъ: усложнение ще стане. Дойдатъ нѣкой, питатъ ме: ами този защо умрѣ? – Такава е волята Божия. Дойде трети, не му върви въ свѣта. Защо не ми върви въ свѣта? – Кармата ти е такава. Той казва: добрѣ, братко, азъ вѣрвамъ въ това, че ставатъ усложнения, вѣрвамъ въ това, че волята Божия е такава, вѣрвамъ и въ това, че кармата ми е такава, но нѣма ли нѣкакъвъ пѫть, по който да се излѣзе отъ това положение? Турцитѣ казватъ: нѣма ли нѣкакво чааре? То значи: кой е пѫтьтъ, по който може да се излѣзе отъ това положение? Ако питашъ икономиститѣ, защо става всичко това въ свѣта, тѣ казватъ, че икономическитѣ условия въ живота раздѣляли богатия отъ бѣдния. Тѣ подържатъ това, че Господарьтъ билъ по-богатъ, по-силенъ, че ималъ нужда отъ повече пари, защото трѣбвало по-добрѣ да живѣе; че слугата пъкъ билъ по-слабъ, затова трѣбвало да живѣе единъ по-скроменъ животъ. И борятъ се тия господари и слуги, и казватъ, че икономическитѣ условия били такива. Да, и въ това вѣрвамъ, но явява се криза, и тогава, и единиятъ умира, и другиятъ умира. Азъ казвамъ: усложнение е станало! Послѣ, работникътъ убилъ господаря си, или господарьтъ убилъ работника. Казвамъ: такава е волята Божия. Имало финансова криза. Защо? Казвамъ: кармата на този народъ е такава. И най-послѣ казватъ: е, добъръ е Господь, слѣдъ нѣколко хиляди години, като се завърти земята още нѣколко пѫти около слънцето, хората ще се подобрятъ. Българитѣ казватъ: добрѣ, братко, като се завърти земята слѣдъ нѣколко хиляди години, добрѣ ще бѫде за тия, който тогава ще живѣятъ, ами за насъ нѣма ли нѣкакво чааре, не може ли земята да се завърти другояче? – Може да се завърти.

Сега, азъ ще отклоня малко мисъльта си, за да дамъ отдихъ на напрѣгнатата мисъль. Защо мисъльта е напрѣгната? Защото, като говоря за доброто и за злото, това сѫ опасни сили. Като говоря за злото, виждамъ, какъ тия сили сѫ вече на щрекъ и казватъ: еди-кѫдѣ си въ София говорятъ за насъ, идете да видите, какво се говори тамъ! Ако се говори нѣщо лошо, вземете мѣрки, ако ли не, нѣма нужда да противодѣйствувате. Силитѣ на злото си иматъ свои агенти въ невидимия миръ и ги изпращатъ да слѣдятъ. Отъ друга страна, и силитѣ на доброто изпращатъ своитѣ агенти и казватъ: идете въ София, да чуете, какво се говори за насъ. Ако говорятъ добро, не противодѣйствувайте, но ако се говори нѣщо лошо, тогава вземете мѣрки.

Та, сега азъ съмъ въ опасно положение, между два огъня. И вие сѫщо така сте между два огъня. Като говоримъ за доброто и за злото, ние прѣдизвикваме тия сили да дѣйствуватъ върху насъ. Когато се говори за злото и за доброто, човѣкъ трѣбва да бѫде чистъ. Ще кажатъ: е, усложнение се явило, или такава е била волята Божия, или такава ти е кармата. Не, така може да говори само единъ профанъ, но разумниятъ ученикъ, разумниятъ човѣкъ, който иска да даде смисълъ на своя животъ, не може да разсѫждава така. За да измѣнимъ своя животъ, ние трѣбва да му дадемъ ново направление. Настоящиятъ порядъкъ ние не можемъ да го измѣнимъ тъй, както си искаме, или тъй както си мислимъ. За да може човѣкъ разумно да измѣни съврѣменния порядъкъ, който сѫществува отъ хиляди години, трѣбва да разполага съ разумни сили. Мислите ли, че вие ще можете изведнъжъ да развиете онова вѫже, което е направено отъ хиляди нишки? Дълго врѣме ще ви трѣбва. Законътъ е слѣдниятъ: за да развиете вѫжето, трѣбва да започнете да го развивате по обратния пѫть, по който е завито. Тези нишки сѫ въ нашия умъ, въ нашитѣ схващания.

Днесъ ние разискваме за злото. Ще кажете: какъ да познаваме злото? Всѣки единъ отъ васъ може да познае, дали дадена негова постѫпка е лоша, или добра. Прѣдставете си, че азъ нося една торба съ звонкови монети и влѣза да се храня въ нѣкоя гостилница, а торбата съ паритѣ оставямъ навънъ. Вие, който сте ме слушали да говоря за моралъ, вземете та задигнете тази торба. Питамъ: гдѣ е вашиятъ моралъ? Вие ще ми кажете: както ти имашъ право да носишъ тази торба съ паритѣ, така имамъ право и азъ да я нося. Казвамъ: правъ си, братко, азъ те похвалявамъ, ако искашъ да я носишъ тъй, както и азъ я нося, но ако искашъ да разполагашъ съ тия пари, опасно е това ти желание. Тогава, вие ще мязате на онзи манафинъ турчинъ. Отишълъ единъ лѣкарь въ анадолско да лѣкува болни и носилъ съ себе си шишенце съ азотна киселина. Този манафинъ, като видѣлъ шишенцето, полюбопитствувалъ, отворилъ тапата му, опиталъ какво има въ него, и хопъ на земята. Не, приятелю, азотна киселина е това, тя не се опитва по този начинъ. Вие ще вземете моята торба, но ще останете на земята. Азъ ви казвамъ: тия пари, които ще опитате, това е азотната киселина, и всѣки, който я вкуси, смърть го очаква. А, смърть! – А бе ти не чакай да направишъ опита, че тогава да видишъ защото ще вземешъ да риташъ на земята. Този манафинъ опитва, и свършва. Питамъ: като направимъ този опитъ, какво сме добили? – Нищо. Ние сме живѣли и по единия, и по другия начинъ, и ако до сега животътъ е вървѣлъ добрѣ, то е благодарение на невидимия свѣтъ, който работи надъ насъ; то е благодарение на онѣзи разумни сѫщества, на ангелитѣ, които сѫ тѣсно свързани съ насъ и работятъ, грижатъ се за насъ. Тѣхното желание е човѣчеството да добие онѣзи свѣтли идеи, онѣзи велики закони, споредъ които тѣ живѣятъ. Най-разумнитѣ закони въ свѣта се употрѣбяватъ отъ тѣхъ. Най-чистиятъ, най-благородниятъ животъ се прилага отъ тѣхъ. Животъ на самоотверженость ще се види само отъ тѣхъ. Често тѣ изпращатъ свои посланици на земята, въ една или въ друга форма. Нѣкой пѫть и тѣ сами посѣщаватъ земята, въ човѣшка форма. И ангелитѣ се раздѣлятъ на двѣ възвишени царства. Тия отъ най-възвишеното царство рѣдко слизатъ на земята, а тия отъ по-долното – слизатъ често, за да подигнатъ човѣчеството. Да оставимъ сега този въпросъ, защото той смущава хората.

И тъй, нѣкои мислятъ, че ангелитѣ сѫ нѣщо въздухообразно, като нѣкакъвъ газъ. Единъ ангелъ може да дойде въ кѫщата ти и да се разговаря съ тебе, като нѣкой обикновенъ човѣкъ, но ще ти говори на такъвъ чистъ български езикъ на какъвто никой не може да ти говори. Единъ ангелъ може да дойде въ кѫщата ти и ще ти говори и на английски езикъ, но на такъвъ чистъ английски езикъ, на какъвто никой не може да ти говори. Ако сте въ Франция, въ Германия, или кѫдѣто и да е, и срещнете единъ ангелъ, той ще ви говори на такъвъ чистъ френски, или нѣмски езикъ, на какъвто никой французинъ или германецъ не може да ви говори. Като говоришъ съ този ангелъ, ще си кажешъ: какъвъ разуменъ човѣкъ е този! Ти ще усѣтишъ да лъха отъ този човѣкъ една приятна топлинка, и сегисъ-тогисъ ще видишъ отъ него една особена свѣтлина. Ти ще почувствувашъ прѣдъ този човѣкъ едно такова разположение, прѣдъ което всѣкакво користолюбие въ тебе ще се загуби, и въ душата ти ще се породи непрѣодолимо желание да живѣешъ единъ малко по-другъ животъ. Тази опитность сѫ имали и други хора прѣди васъ въ миналото, и вие ще я имате.

Сега, ще ви разправя за единъ великъ Учитель отъ древностьта, нареченъ Ешавора, който направилъ единъ опитъ съ единъ отъ своитѣ обични ученици, нареченъ Бенамъ. Слѣдъ като му прѣдавалъ дълги години окултното знание, знанието на добродѣтелитѣ и на злото, т.е. какъ трѣбва да живѣе човѣкъ, за да влѣзе въ царството Божие, да стане гражданинъ на небето, и слѣдъ като му прѣдалъ всичкитѣ правила, всичкитѣ закони, най-послѣ трѣбвало да постави този свой ученикъ на единъ изпитъ. Ешавора ималъ единъ мечъ, остъръ и отъ двѣтѣ страни, и накѫдѣто посочвалъ съ този мечъ, всичко се разрушавало: камънитѣ се разчупвали, водитѣ се раздѣляли, звѣроветѣ се умъртвявали. Единъ день Ешавора казва на ученика си: искамъ да те опитамъ, дали въ тебе има добродѣтели. Той туря най-силната отрова на върха на този ножъ и казва на ученика си: ти ще знаешъ, че ако въ твоя животъ нѣкѫдѣ има скрита най-малката лоша мисъль, ти ще изгубишъ този си животъ и ще започнешъ наново живота си. Ако пъкъ нѣмашъ скрита нито една лоша мисъль, съ твоя животъ ще стане нѣкакво чудо. Това било едно велико изпитание за този ученикъ. Ешавора го запитва: кажи ми сега, чистъ ли си? – Чистъ съмъ. Добъръ ли си? – Добъръ съмъ. Пълно ли е сърдцето ти съ Любовь? – Пълно е. Уменъ ли си? – Уменъ съмъ. Изпълнилъ ли си всичко, каквото съмъ ти казалъ? – Изпълнилъ съмъ. Обичашъ ли Истината? – Обичамъ я повече отъ всичко. Добрѣ, ще извадя сега ножа и ще опитамъ. Ако ти умрешъ подъ моя ножъ, това показва, че говоришъ лъжа, но ако останешъ живъ подъ моя ножъ, значи говоришъ Истината.

Сега, всички вие, които живѣете на земята, искате единъ животъ безъ изпити, искате тъй, много лесно да свършите и гимназия, и университетъ. Но, други сѫ Божиитѣ закони, не зависи нито отъ мене, нито отъ васъ.

Този Учитель Ешавора изважда своя мечъ, насочва го къмъ ученика си и го допира до тѣлото му. Този ножъ веднага се прѣвърналъ въ най-хубавата свѣтлина, и ученика останалъ живъ.

По-нататъкъ вие сами може да си правите заключенията. Какво означава този ножъ? – Този ножъ е Божественото Слово, което влиза въ човѣка. Ако това Божествено Слово влѣзе въ твоя умъ и се прѣвърне на свѣтлина; ако това Божествено Слово влѣзе въ твоето сърдце и се прѣвърне на свѣтлина; ако това Божествено Слово влѣзе въ твоята душа и се прѣвърне на свѣтлина, ти ще останешъ живъ и ще покажешъ, че твоето сърдце е пълно съ Любовь, твоятъ умъ е пъленъ съ Мѫдрость и твоята душа е пълна съ Истина.

Та, онѣзи отъ васъ, които вървите въ този пѫть, трѣбва да издържате на всички изпитания. Ако вие, при сегашнитѣ условия не можете да издържите едно страдание, едно изпитание, какъ ще се оправи свѣтътъ? Свѣтътъ изисква герои! Вие сте изгубили понятието си за Бога, и мислите, че Богъ е нѣщо отвлѣчено. Не е така. Има философи, които казватъ, че Богъ нѣма никаква форма. Не е така. Тѣ казватъ, че не знаятъ, гдѣ е мѣстото на Бога, обаче ние знаемъ гдѣ е мѣстото на Бога. Азъ мога да ви кажа гдѣ е то, но нѣма да Го намѣрите. Тамъ, дѣто е Любовьта, тамъ, дѣто е Мѫдростьта, тамъ, дѣто е Истината, тамъ живѣе и Богъ. Съврѣменнитѣ хора съ своето безвѣрие сѫ изгубили Бога отъ ума си и казватъ, че нѣма Господь. Тѣ се хвалятъ съ това си безвѣрие. Хубаво, ако тѣ взиматъ това безвѣрие като едно атавистическо чувство, или като една непотрѣбна вѣщь, вънъ отъ тѣхъ, разбирамъ, но ако тѣ изгубятъ Бога отъ душата си като Любовь, като Мѫдрость и като Истина, тогава не е добрѣ за тѣхъ. Питамъ: такъвъ единъ народъ, такова едно общество или такъвъ единъ индивидъ може ли да живѣе? – Не. Народътъ го очаква смърть, обществото го очаква смърть, индивидътъ го очаква смърть. Дѣто бутне този ножъ на Ешавора, всичко ще се разруши. Защо всичко ще се разруши? – За да покаже, че има една лъжа, въ която нищо не може да се съгради, за да покаже, че има една злоба, въ която нищо не може да расте; за да покаже, че има едно лицемѣрие, което никого не е облѣкло. Лицемѣрието е една дреха, но никой не може да живѣе съ тази дреха.

И сега, всички хора се спиратъ и казватъ: тежъкъ е животътъ! Непоносимъ е животътъ! Защо е тежъкъ животътъ? – Усложнения има. Защо е непоносимъ животътъ? – Е, такава е волята Божия. Не ни се живѣе. Да умремъ, да си заминемъ! Защо? – Е, карма е това. И всички искатъ да умратъ, да си заминатъ, но нищо не даватъ. Сегашнитѣ хора сѫ толкова лоши, че и като умиратъ, нищо не даватъ за беднитѣ, нѣма да ви привеждамъ толковато факти изъ България, дѣто се случва да умира нѣкой богаташъ и едва ще остави нѣколко хиляди лева за бѣднитѣ, а милионитѣ не дава никому. Отива въ другия свѣтъ да го сѫдятъ, а за кого задържа милионитѣ? – Ималъ синове, та тѣ да ги ядатъ. Не, умирашъ ли, ще раздадешъ паритѣ си на бѣднитѣ и ще кажешъ: Господи, всичко, каквото ми даде, раздадохъ го, за да изпълня Твоята воля! А сега питатъ: Господь спи ли, та не вижда всичко това, което става? Ако има нѣкой, който вижда всичко, това е Богъ. Той не спи, Той всичко вижда. Ако има нѣкой, отъ чието око нищо да не е избѣгнало, това е Богъ. Казватъ: докажи! Всичко се доказва. Страданията, които идватъ, какво показватъ? Болеститѣ, които сѫществуватъ, какво показватъ? Неразположенията които се явяватъ, какво показватъ? Имате ли едно обяснение за всичко това? Кой отъ васъ се радва на своитѣ смущения? Кой отъ васъ се радва на своитѣ страдания? Азъ не съмъ ималъ случай до сега още, да дойде нѣкой при мене съ своето страдание, съ своята болка и да каже: Учителю, азъ се много радвамъ. Защо? – Имамъ си една малка болка, едно малко страдание. Всѣки, кой-какъ дойде, казва: Учителю, азъ искамъ да ми вземешъ тази скръбь. Чудни сѫ тия хора! Какъ е възможно да нѣма карамболъ? Всички тия хора седятъ на кувертата на единъ параходъ, който се люлѣе всрѣдъ развълнуваното море. Параходътъ се люлѣе, какъ е възможно ти да се държишъ? Ама направи така, да не се люлѣе. – Нѣма какво, параходътъ се люлѣе, и ти ще се люлѣешъ. Азъ ако искамъ да направя нѣщо, нѣма да заповѣдвамъ на парахода, ще заповѣдамъ на морето. Пъкъ и на морето нѣма да заповѣдвамъ, но ще заповѣдвамъ на въздуха горѣ. Пъкъ и на въздуха нѣма да заповѣдвамъ, но ще заповѣдвамъ на ония горѣ, които регулиратъ живота. Ще имъ кажа: затворете прозорцитѣ, спрете онѣзи вентилации! Е, казватъ, това е научно обяснение! Прозорци нѣма на небето. Е, добрѣ, ще ви дамъ друго научно обяснение: срещнали се едно топло, и едно студено въздушни течения, та образували вѣтъра. Какъ дойдоха туй топло, и туй студено течение? Какъ така, еднитѣ елементи да станатъ студени, а другитѣ топли? Това сѫ все сили въ природата. Чудни сѫ хората! Дойде нѣкой пѫть нѣкоя муха около мене, и азъ правя своитѣ опити съ нея. Духна полека върху нея. Тя седи на рѫката ми, не бѣга и си обяснява, какво става. Казва си: дойде едно топло течение. Азъ духна по-силно. Сега тя избѣга, и си казва: това е едно студено течение. Отдѣ дойде това течение? – Отъ мене иде. Тя отива при другитѣ мухи и имъ казва: днесъ имаше едно силно течение. Силно течение имало! Това е една подигравка. Такива съ нашитѣ дѣтински схващания. Сегашнитѣ ни схващания, и въ науката сѫ такива. Хубави сѫ тия наши схващания, тѣ служатъ за размишления, но казвамъ, че ние още не сме дошли до самата истина, чрѣзъ която да си разяснимъ нѣщата, да урегулираме отношенията си. И сега, за да не се люлѣятъ хората толкова много, азъ мога да кажа на тия разумни сѫщества да спратъ туй течение. Ще имъ кажа: моля, спрете туй течение, понеже параходътъ се много люлѣе. И тѣ ще го спратъ. И сега, тази муха, ако би ми се помолила, ако би ми казала: моля ти се, спри това течение, защото отъ тебе идва то! – Азъ бихъ я подухалъ по-леко. Туй ще бѫде единъ лъхъ, една приятна топлинка отгорѣ ѝ, и тя ще се зарадва.

Сега, ние, отричаме разумнитѣ нѣща. Казваме: нѣма Господь. Това е едно вѣрую загнѣздено не само въ българитѣ, но и въ всички други народи. Навсѣкѫдѣ има невѣрници, но има и набожни хора. Набожни хора наричамъ тия, които като погледна, въ очитѣ имъ се чете, че тѣ иматъ едно вѣрую, което почива на една вѫтрѣшна опитность, а не на нѣкакви философски твърдения. Хубави сѫ тия открития на философитѣ, но трѣбва да имате една опитность като на Суиденборга. Трѣбва да имате една такава опитность, че като поставите върху нея своето вѣрую, да не се разклати ни най-малко. Туй ще бѫде една положителна, обективна наука, както е положително изгрѣването и залѣзването на слънцето, както е положително и изгрѣването на звѣздитѣ; тази наука ще бѫде тъй положителна, както е положително всичко на земята, защото вие считате всичко на земята за реално, за положително. Ако имаме едно вѣрую, то трѣбва да бѫде като Истината. Истината засѣга еднакво всички хора, тя еднакво дава свобода на всички, споредъ степеньта на тѣхното развитие. На всѣко сѫщество трѣбва да се дадатъ условия свободно да се развива. И дѣйствително, Богъ е далъ на всички сѫщества грамадни граници да се развиватъ свободно. Между земята и мѣсечината има грамадно пространство, въ което земята свободно се разхожда. Между слънцето и земята сѫщо така има грамадно пространство. Злото е тамъ, че ние често правимъ неестествени връзки. Често хвърляме мостъ между себе си и другъ нѣкой човѣкъ, и като се сприятелимъ, скарваме се. Ако се скарвашъ, по-добрѣ не се сприятелявай! Ако се скарвашъ, приятелството нѣма смисълъ. Приятелството трѣбва да е поставено върху едни здрави връзки. Нѣкои казватъ: хайде да оженимъ този! Добрѣ да го оженимъ, но ако тази женитба стане причина тия хора да се каратъ, тя нѣма смисълъ. Прѣдназначението на женитбата е съвсѣмъ друго. Ако вие се жените, за да народите дѣца и да се карате, какъвъ смисълъ има това женене? Всичкитѣ нѣща трѣбва да бѫдатъ разумни. Дѣтето трѣбва да бѫде разумно, да обича майка си и да пази свещено нейната ограда. Дѣте, което не обича майка си и не пази свещено нейната ограда, не е разумно дѣте. Ако единъ учитель образува единъ класъ, въ който да ставатъ скандали, какъвъ смисълъ има този класъ? Ако се образува една държава, която да ограничава своитѣ поданици, да ги затваря и убива, какъвъ смисълъ има тази държава? Не, членоветѣ на тази държава трѣбва да живѣятъ въ миръ, да има любовь между управляващи и управляеми. Ако нѣма любовь, какъвъ смисълъ има тази държава? Казватъ: да се защищава. Да, но въ ангелския свѣтъ, въ Божествения свѣтъ, между управляващитѣ и управляемитѣ на една държава има любовь. Когато любовьта се тури като база въ една държава, тогава всички нейни поданици ще могатъ да живѣятъ единъ щастливъ и прѣкрасенъ животъ. Ако ние приемемъ едно религиозно вѣрую, и си търсимъ недостатъцитѣ, какъвъ смисълъ има то? Ако туй вѣрую ни събира съ цѣль да се сближимъ, да станемъ разумни и да се свържемъ съ Бога – разбирамъ, има смисълъ тогава!

И тъй, злото у насъ е осѫдено на разрушение. То прѣдставлява онази неорганизирана, изостанала материя отъ миналитѣ сѫществувания, която се разлага. Тази материя не влиза въ състава на единъ духовенъ човѣкъ. Злото прѣдставлява сили, които иматъ противоположно дѣйствие въ човѣшкото развитие. Ако вие се съмнѣвате, направете единъ малъкъ психологически опитъ. Като направите този опитъ, ще видите, че въ свѣта има извѣстни сили, които дѣйствуватъ въ едно направление, и други сили, които дѣйствуватъ въ обратно направление. Запримѣръ, вие сте неразположени, крайно недоволни сте отъ живота си. Намѣрете тогава единъ много добъръ човѣкъ, пъленъ съ любовь. Концентрирайте ума си къмъ него и вижте, каква промѣна ще стане у васъ. Щомъ почнете да мислите за него, не е важно, дали той знае това, или не, веднага вашето недоволство ще почне да се топи, вашиятъ умъ ще се просвѣтли, и вие ще кажете: сега разбрахъ че животътъ има смисълъ. Защо става това? Понеже въ този добъръ човѣкъ има други сили, противоположни на вашитѣ, та като се докоснете до него, той измѣня направлението на вашитѣ сили къмъ добро. Послѣ, направете и другъ опитъ. Нѣкой пѫть сте разположени много, радостни сте. Веднага концентрирайте ума си къмъ единъ лошъ човѣкъ и ще видите, че нѣма да се мине е половинъ часъ, и ще ви обхване голѣма тѫга, голѣма мѫка, която ще измѣни настроението ви. Слѣдователно, и вие, като индивидъ, така влияете на хората. Ако сте добри, всѣки, който се докосне до васъ, ще му влияете въ добра насока. Като казвамъ добри, разбирамъ вѫтрѣшното състояние на душата. Ако сте лоши, който се допре до васъ, веднага ще промѣни своето състояние въ лошо. Нѣкой пѫть казвате: да бѫдемъ добри! Добъръ човѣкъ е онзи, у когото Божията Любовь се влива постоянно. Това се казва „втичание“. Сѫщо така добъръ е онзи човѣкъ, у когото се втича Божествената Мѫдрость и Божествената Истина. И тъй, нѣкой пита: какъ да познаваме Божествената Любовь, какъ да познаваме, че ни е посѣтила? – Щомъ отправишъ ума си къмъ Бога, Божествената Любовь ще се влѣе въ тебе, и ти ще усѣтишъ, че сърдцето ти се отваря. Ако си богатъ човѣкъ, сърдцето ти ще се отвори, и ти ще раздадешъ 100–150–200 хиляди лева на този – на онзи; ако си земледѣлецъ, ще дадешъ отъ имането си на бѣдни, трудолюбиви хора; ако си ученъ и уменъ човѣкъ, ще отворишъ училище за бѣдни, да се учатъ. Туй прави Божествената Любовь, като дойде. Тя дава свобода на всички хора. Щомъ дойде онази егоистичната любовь, ти като видишъ, че нѣкой има пари, започвашъ да правишъ съ него гешефти, туй онуй, докато му вземешъ всичкитѣ пари, и той остане послѣденъ просякъ. Защо се свърши работата така? Казвашъ: е, усложнение е станало. Дойде нѣкой бѣденъ човѣкъ въ едно религиозно общество, дѣто се говори за Бога, и поиска нѣкаква помощь, но тѣ го изпѫдятъ и си казватъ: е, такава е волята Божия. Трети нѣкой пъкъ, като не може да живѣе по Бога, тръгне на широко изъ пѫтя и си казва: е, такава ми е кармата. Други нѣкой отъ външния свѣтъ, като не може правилно да си постави живота, казва: е, такива сѫ икономическитѣ условия. Единъ ще каже едно, другъ – друго, и считатъ, че въпроситѣ сѫ разрѣшени. Не е така, братко. Икономическитѣ условия ни най-малко не сѫ тия, които ни спъватъ. Икономическитѣ условия трѣбваше ли да спратъ пробиването на онзи тунелъ между Швейцария и Италия? Буритѣ на моретата можаха ли да спратъ англичанитѣ да си правятъ тѣзи великани параходи? Какво не направиха хората! Вѣтърътъ спрѣ ли ги? Не, като излѣзе вѣтърътъ, тѣ му се опрѣха. Вѣтърътъ казва: опрѣха ми се тия хора. Взеха всичко въ съображение и разумно работяха. Мислите ли, че ако ние служимъ така разумно на Божественото въ себе си, че нашитѣ кораби ще потънатъ? Не, тѣ ще устоятъ на туй море. Но, ако не служимъ разумно на Божественото въ себе си, тия малки наши кораби ще потънатъ въ морето. Тия малки кораби, това сѫ тия ангели, които Богъ изхвърли отъ небето, т.е. прати ги на земята да се учатъ. Той ги тури въ материята, дѣто и до сега работятъ. Ако тѣзи градове за сега сѫ разрушени, има и добри причини за това разрушение. Нали така постѫпватъ и сегашнитѣ лѣкари? Като се явятъ нѣкои заразени мѣста, или като се яви нѣкоя инфекция по тѣлото, тѣ си служатъ съ лѣкарства, които изгарятъ инфектираната часть. И вие ще употрѣбявате принципа на Любовьта като една положителна сила навсѣкѫдѣ въ живота си. Употрѣбите ли тази сила, каквото и колкото неблагоприятно положение или условие да срещнете, тя всѣкога ще укаже едно смекчающе дѣйствие и ще облекчи положението ви. Най-първо тя ще произведе една промѣна въ ума, въ сърдцето и въ волята ви, а послѣ ще произведе една смекчающа атмосфера и наоколо ви. Хората, които сѫ около васъ ще омекнатъ, и животътъ ви ще стане по-сносенъ. Азъ не ви говоря за Любовьта, като една мека сила. Не, не, вие съзнателно трѣбва да опитате, какъ дѣйствува Божията Любовь въ васъ.

Та, казвамъ сега на всинца ви: вложете въ сърдцата си Божията Любовь и не чакайте да дойде тя слѣдъ хиляди години! На онѣзи пъкъ, които сѫ я вложили, казвамъ: разширете вашата канализация: Любовьта е една велика сила и вие можете да я опитате. Вие още не сте опитвали величието на Божията Любовь, въ която има едно голѣмо разнообразие. Вие още не сте опитвали красивото, хубавото. Ще го опитате въ туй разнообразие. А като носите страданията, тия страдания ще укрѣпятъ коренитѣ на вашия животъ, да станатъ по-силни. Върху тѣзи корени ще се появятъ клонищата, а клонищата ще произведатъ радоститѣ. Скръбьта е послѣдствие отъ злото, а радостьта е послѣдствие отъ доброто. Слѣдователно, злото образува коренитѣ на човѣшкия животъ, а доброто образува клонищата. Тъй е създалъ Господь – злото да работи вѫтрѣ въ почвата. Затуй казва пословицата: „Коренитѣ на знанието сѫ горчиви, а плодоветѣ – сладки“. Туй е вѣрно. Не се старайте да направите тѣзи корени сладки! Не се старайте да дадете обратно направление на коренитѣ, нагорѣ, защото тѣ ще изсъхнатъ. Коренитѣ трѣбва да иматъ направление къмъ центъра на земята. Безъ зло, вие не можете да живѣете. Оставете коренитѣ въ по-гѫстата материя, въ почвата, а клонищата нека останатъ въ по-рѣдката материя, въ въздуха. Послѣ, не разрѣшавайте въпроситѣ така бързо, да казвате, че нѣкои хора сѫ материалисти. Оставете тия хора! Тѣ работятъ долу въ почвата, трѣбватъ ни насъ. Мась трѣбва за колелетата, за да върти машината.

И тъй, ако разгледаме съврѣменното общество съ всички тия прояви въ него, ние не трѣбва да роптаемъ противъ тѣхъ, но трѣбва да гледаме разумно да ги поправимъ. Въ съврѣменнитѣ училища при възпитанието на младитѣ ние трѣбва да дадемъ една съвършено нова насока, нови методи. Разбира се, тия методи не могатъ да се дадатъ тъй, както въ тази моя бесѣда, но казвамъ, че има методи, чрѣзъ които човѣчеството може коренно да се измѣни. Азъ не съмъ за тия залъгвания, за тия палеативни срѣдства, но трѣбва едно коренно измѣнение на човѣчеството. Отъ всичкото това старо трѣбва изцѣло, коренно да се освободимъ. Другояче не може! Има биологически закони, които видоизмѣнятъ старото. Ако онова дѣте, което до деветия мѣсецъ живѣе въ утробата на майка си, излѣзе прѣди този срокъ навънъ, то съ своето тѣло не ще може да живѣе – ще умре. Но, докато е въ утробата на майка си, между неговото тѣло и това на майка му има ембриологически връзки, посрѣдствомъ които то живѣе. Въ човѣка сега се гради едно тѣло по-хубаво, по-красиво, по-издържливо отъ сегашното, и между него и новото тѣло пакъ има една такава нишка. Като се освободимъ и отъ това тѣло, ще се създаде друго тѣло, и тогава ние ще започнемъ единъ съзнателенъ, духовенъ животъ. Но за това нѣщо се изисква единъ ножъ, като този на Ешавора и добродѣтели, като тия на Бенама. И като се докосне този ножъ до васъ, трѣбва да се произведе една свѣтлина. Ще кажете: дали този човѣкъ говори Истината? Не е важно, дали азъ говоря Истината: азъ зная, че говоря Истината, но важното е, дали вие възприемате тази Истина. Не е въпросътъ, какво говоря азъ, а – какъ живѣя. Говорътъ ни ще бѫде съобразно живота, който живѣемъ. Нѣма нищо скрито-покрито прѣдъ Бога! Слѣдователно, този Богъ, за когото ви говоря, не е безъ форма. Той е най-красивиятъ. Ако вие бихте видѣли Бога в Неговото тѣло, само тогава бихте си Го прѣдставили. Ако Христосъ казва, че е Богъ, то е затова, защото Богъ се изявилъ въ човѣшка форма. Значи, човѣшката форма играе извѣстна роль въ свѣта. И дѣйствително, цѣлиятъ козмосъ е съставенъ по образа на човѣка. Всички съврѣменни учени хора, които сѫ дълбоко освѣдомени върху тайнитѣ на Битието твърдятъ сѫщото. Цѣлиятъ козмосъ се прѣдставя въ формата на единъ човѣкъ. Слѣдователно, всѣка една часть отъ твоето малко тѣло отговаря на съотвѣтната часть отъ туй велико тѣло, Извѣстни звѣзди отъ млѣчния пѫть, или отъ което и да е съзвѣздие, или пъкъ извѣстни системи могатъ да се разговарятъ съ тебъ, кѫдѣто и да се намирашъ ти. Тѣ иматъ станции въ твоя мозъкъ. Ако разбирашъ езика имъ, всѣки день ще можешъ да чуешъ по една новина, станала на слънцето, на Юпитеръ, или на коя и да е друга звѣзда. Казвате: можемъ ли да говоримъ за звѣздитѣ? – Можете. Разумниятъ може да говори, но глупавиятъ какъ ще говори? За глупавия сѫ затворени звънцитѣ на тия станции. Казвате: забранено е да говоримъ за тия нѣща! Ами за какво да говоримъ? – За пари, за пари! Ами че паритѣ сѫ разпрѣдѣлени въ свѣта! Опрѣдѣлено е кому колко да се паднатъ. Още като се раждашъ, има единъ законъ, който опрѣдѣля, богатъ ли ще бѫдешъ, или не. Ако не си опрѣдѣленъ за богатъ, и 100 чифта царвули да скѫсашъ, нѣма да успѣешъ. Ако си роденъ да бѫдешъ богатъ, богатството ще си дойде и безъ да го търсишъ. Тия, които сѫ богати, то е не защото сѫ много умни, не че сѫ съумѣли да го добиятъ, но то само си идва. Рѣкитѣ какъ идватъ? Не мислете, че за да дойдатъ рѣкитѣ, земята прави нѣкакви усилия. Не, тѣ сами си идватъ. Турцитѣ казватъ: „Ако ти е опрѣдѣлено на късмета богатъ да бѫдешъ, богатството само ще си дойде“. Богатиятъ е опрѣдѣленъ богатъ да си бѫде. Богатството си иде, като нѣкое мѣсто богато съ растителность. Учениятъ е опрѣдѣленъ ученъ да бѫде. Сиромахътъ е опрѣдѣленъ сиромахъ да бѫде. Има сиромашия, която азъ бихъ прѣдпочелъ прѣдъ богатството. Такава сиромашия е една велика служба! Азъ не говоря за онзи сиромахъ, който се смущава отъ положението си, който хвърля главата си отъ отчаяние, но азъ говоря за онзи сиромахъ, който, заобиколенъ отъ жена си и дѣцата си, радва се, пѣе. И като има единъ хлѣбъ, изяждатъ го съ благодарность и казватъ: добъръ е Господь и за напрѣдъ! Въ онази благодарность на разумното сърдце, хлѣбътъ въ този свѣтъ може да се увеличи. Нѣкой казва: за да се направи добро въ този свѣтъ, изискватъ се голѣми усилия. Не, да се прави добро, това не е мѫчна работа. Ако азъ имамъ 100 зрънца, какво ми костува да бръкна въ земята, да направя дупка и да ги посѣя? За да посѣя едно зрънце трѣбва ми само една минута. Петь минути седя нѣкѫдѣ на почивка – петь зрънца ще посѣя. Слѣдъ 10 години какъвъ резултатъ ще има? Колко ябълчни дървета ще израстнатъ? Ако на всѣка почивка посѣвамъ по едно зрънце, това посѣване ще има много добри послѣдствия. Седне нѣкой, мисли си нѣщо. Какво мислишъ бе, братко? Вземи едно сѣменце и го посѣй въ земята! Ама чакай да прочета нѣкоя книга, да видя какъ се посѣватъ сѣменцата. Не ти трѣбва никаква книга, никаква наука. Бръкни съ една прѫчка въ земята, посѣй сѣменцето единъ сантиметъръ навѫтрѣ въ почвата, сипи му малко водица отгорѣ, и свършена работа! Ти посаждай, Господь ще му мисли. Ама чакай да видя по какъвъ планъ да ги наредя. Бе посаждай и не мисли! Ние все чакаме другъ да нареди тази работа. Така е и по отношение правенето добро. Казваме: нѣма условия за правене на добро. – Има условия.

И тъй, иде деньтъ за единъ великъ изпитъ! Вашиятъ Учитель ще дойде прѣдъ васъ съ своя ножъ, на върха на който ще има най-ефикасната отрова. Ако въ васъ се намѣри нѣкаква лъжа, нѣкакво зло, вие ще изгубите живота си, но ако излѣзете тъй чисти, както говорите, вие сте на правата страна. Никаква лъжа да нѣма въ васъ! Да съзнавашъ въ себе си своитѣ погрѣшки, да се стремишъ да ги изхвърлишъ и да кажешъ: има нѣща въ мене, които не сѫ чисти, трѣбва да се очистя и нищо да не крия. Това е благородство! Вие не трѣбва да криете своитѣ погрѣшки, но да бѫдете доблестни да ги изправяте. Вие казвате: а, той иска да ни замотае! Ами ако азъ ви замотая, какво ще добия? Не, важното е въ васъ да се прояви Божественото. Сега азъ седя тукъ прѣдъ васъ, спрѣлъ съмъ се и искамъ да бодна по едно сѣменце. Ами за кого правишъ тия работи? – За васъ, за васъ садя тия сѣменца. Правете и вие така, бодвайте навсѣкѫдѣ по едно сѣменце! Като се срещнете, бодвайте по едно сѣменце! Вие казвате: да бѫдемъ благородни! Въ какво седи благородството на вашия характеръ? – Въ Любовьта. И наистина, ако имате Любовь, Мѫдрость и Истина, пѫтьтъ ви ще се отвори. Туй небе, което е организирано отъ висши сѫщества е отворено прѣдъ насъ. То се интересува за живота на единъ добъръ човѣкъ. И нѣма по-красиво нѣщо отъ това! Казватъ отъ тамъ: какво прави еди-кой си човѣкъ отъ София, отъ Петербургъ, отъ Парижъ, отъ Токио, отъ Пекингъ? Говорятъ съ тия души, интересуватъ се за тѣхъ. Небето е съставено отъ велики души, и затова е велико въ своитѣ дѣйствия. То не е дребнаво. Ангелитѣ сѫ велики души. Нѣкой казва: ангелитѣ не сѫ като хората. Да, не сѫ като хората. Грѣхъ нѣма въ тѣхъ, но въ тѣхъ има една велика душа, която изпраща своята свѣтлина къмъ хората, да изправя тѣхнитѣ криви възгледи. Нѣкой пѫть, като ви слушатъ, какъ мислите за Бога, тѣ се чудятъ. Защо мислите така за Бога? Защото сте изпѫдили Бога отъ сърдцето си, отъ ума си, отъ волята си. Като послѣдствие на това, вие сте изгубили живота, свѣтлината и свободата, изпаднали сте въ една вѫтрѣшна борба и затуй страдате. И какво ви остава тогава? – Остава ви робството, остава ви злото, остава ви тъмнината. И послѣ казвате: е, трѣбва да умремъ. Защо? Защото ставатъ усложнения, защото такава е волята Божия, защото такава ни е кармата, такива сѫ икономическитѣ условия. Не, въпросътъ не седи въ това. Въпросътъ е да възприемемъ Божията Любовь, защото тя разширява човѣшкия умъ, човѣшкото сърдце, човѣшката душа и се проявява всѣки моментъ. За тази Любовь нѣма нищо невъзможно. Тази Любовь носи онова необходимо знание, съ което можемъ да се справяме при всички мѫчнотии въ живота. Тази Любовь е въ сила да възкреси сина ви. Вие искате физическо възкресение. Не, възкресението не е физически, то е духовенъ процесъ. Онзи човѣкъ, който е духовенъ, той възкръсва веднага. Такъвъ човѣкъ напълно те разбира, на него може да се разчита всѣкога. Кой е честенъ човѣкъ? Ако азъ съмъ единъ богатъ човѣкъ, ще те извикамъ и ще ти кажа: занеси тѣзи пари въ Парижъ, въ Лондонъ или кѫдѣто и да е другадѣ, и ако ти направишъ тъй, както искамъ, ти си единъ честенъ човѣкъ. Ако торбата не отиде на мѣсто какво показва това? Е, хубаво, тѣзи торби отишли ли сѫ на мѣстото си? Като говоримъ за честность, азъ не разбирамъ тази обикновената честность. Подъ честенъ човѣкъ азъ разбирамъ този, който е честенъ въ цѣлата си душа: честенъ спрѣмо всички души, честенъ спрѣмо цѣлото човѣчество, честенъ спрѣмо Бога, ангелитѣ. Туй разбирамъ азъ подъ думата честенъ човѣкъ! Ако си прѣстѫпилъ нѣкѫдѣ, веднага да искашъ да изправишъ грѣшката си.

И тъй, Богъ ще съсипе онѣзи градове напълно. Сегашното положение ще се измѣни, ще дойде положение на животъ, въ който нѣма да има вече смърть. Тогава вие ще живѣете въ свѣтлина и нѣма да има нужда да се учите по този старъ начинъ. Този ще бѫде деньтъ, въ който Ешавора ще изпита своя ученикъ Бенамъ. Ще го пита: живѣлъ ли си тъй честно, както Богъ изисква? Като кажешъ, че си живѣлъ честно, ще дойде изпитътъ. И каквито бѫдатъ резултатитѣ, това ще покаже, до колко си възприелъ онази велика Истина. Това е което наричатъ „прѣтегляне“. Нали се казва за онази слѣпа богиня Темида, че тя тегли постѫпкитѣ на хората? Азъ се чудя какъ сѫ прѣдставили Темида съ затворени очи! Това е една изопачена прѣдстава. Очитѣ на Темида сѫ много отворени, на четири гледатъ. Когато нѣкой човѣкъ направи нѣкоя погрѣшка и не я изправя, тя държи очитѣ си отворени, но щомъ чуе, че нѣкой съгрѣши и изправи погрѣшката си, тя си затваря очитѣ. Тя ходи съ затворени очи прѣдъ праведнитѣ, а съ отворени – прѣдъ грѣшнитѣ. Тя е много благородна, но има една служба да прѣтегля и казва: „Срамувамъ се за своята служба“! Като види, че нѣкой грѣши, не забравя службата си, веднага взима драмоветѣ, окото ѝ не мръдва – прѣтегля и прави своитѣ заключения. Темида, това е богиня на скръбьта. Тя причинява скръбь на хората, когато грѣшатъ.

И тъй, само този е великъ ученикъ, който може да издържи послѣдния си изпитъ. Вие казвате: дано Господь бѫде добъръ къмъ насъ, да не бѫде много строгъ, много взискателенъ. Нѣма защо Господь да не е много строгъ. Господь си има програма, и ние трѣбва строго да изпълнимъ Неговата воля, споредъ тази програма. Тази програма е строго опрѣдѣлена, тя е дадена всекиму споредъ силитѣ и затова всѣки може да изпълни волята Божия и да приеме едно благо.

Всѣки единъ отъ васъ може да направи опита, да концентрира ума си къмъ единъ добъръ човѣкъ. Намѣрете въ свѣта единъ добъръ човѣкъ, кѫдѣто и да е той, и направете опита, за да се увѣрите. Щомъ се увѣрите, съединявайте се повече съ добри хора. Не ходете да търсите лошитѣ хора. Азъ гледамъ, нѣкои отъ васъ съ свѣщь търсятъ лошитѣ хора. Не ви трѣбватъ много такива, единъ ви е достатъченъ. Не търсете лошитѣ, но добритѣ хора търсете съ свѣщь! За туй се изисква знание. Добритѣ хора, това сѫ игли на Витоша. Лошитѣ хора навсѣкѫдѣ ще ги намѣрите, но добри трѣбватъ! За да ги намѣрите, трѣбва да имате знание. Като ги намѣрите, въ душата ви ще стане едно прѣобразование. Този добъръ човѣкъ ще ви бѫде като майка, като баща, като учитель, като приятель. Той е единъ пратеникъ отъ небесния свѣтъ, дошълъ да освѣти пѫтя на вашата душа. Той ще бѫде нѣщо реално. И деньтъ, въ който го срещнете, за васъ ще се открие единъ новъ свѣтъ. И казва се въ Писанието: „Изпрати Святия Си Духъ!“ Давидъ казва: „Не отнимай туй велико благословение, което Си ималъ къмъ раба си!“

Сега, Божиятъ миръ да почива върху васъ! Дано малкото посадено въ васъ принесе своята полза!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 16 Ноември, 1924 г. въ гр. София.

Да угоди на народа

„Тогазъ Пилатъ, понеже ищеше да стори угодното на народа, пусна имъ Варава, а Исуса като Го би, прѣдаде Го на разпятие“. (Марка 15:15)

Въ проявата на разумния човѣшки животъ дѣйствуватъ три велики принципа, отъ които произтичатъ три закона. Първиятъ законъ съ който човѣкъ се запозналъ отъ най-ранни врѣмена, който училъ до сега с любовьта къмъ себе си, т.е. да обичашъ себе си. Този законъ всички сѫщества го знаятъ – отъ най-голѣмитѣ до най-малкитѣ. И най-дребното сѫщество, което едва виждаме подъ микроскопъ, е научило този законъ – и то обича себе си. Нѣма сѫщество, което да не обича себе си.

Вториятъ законъ е тъй наречениятъ „любовьта къмъ ближния“, който законъ заставя всички сѫщества да се сдружаватъ въ едно, да живѣятъ въ общества, да иматъ отношения едни къмъ други.

Третиятъ и послѣдниятъ законъ е „любовьта къмъ Бога“.

И дѣйствително, човѣкъ най-първо е започналъ съ закона, който се отнася къмъ частитѣ. Законътъ на егоизма, любовьта къмъ себе си, е законъ за отношения на частитѣ къмъ цѣлото. Любовьта къмъ Бога или законътъ за цѣлото, самъ по себе си е непонятенъ и остава да се проучава за бѫдеще. Когато се говори за любовьта къмъ Бога, тази идея е отвлѣчена, непонятна. Хората казватъ: ами че какво нѣщо е любовь къмъ Бога? Любовьта къмъ себе си я разбираме, но какво нѣщо е любовь къмъ Бога, ние не можем да разберемъ. Азъ ще ви опрѣдѣля какви сѫ отношенията на всичкитѣ видове любовь, но какво нѣщо е сама по себе си тази велика любовь, тя е необяснима. Какви прояви могатъ да се явятъ въ любовьта къмъ себе си? Ти си богатъ, имашъ голѣмъ дворъ и си отглеждашъ кокошки, патки, пуйчици. Ставашъ сутринь рано, забърквашъ имъ малко зобъ, нахранишъ ги, грижишъ се за тѣхъ, обикаляшъ ги по нѣколко пѫти на день. Всички тия сѫщества живѣятъ около тебе, повидимому ти минавашъ за тѣхенъ господарь, и всички ти се радватъ. Тѣ мислятъ, че ги обичашъ. Обаче, единъ день, тъй както ги наобикаляшъ, погледнешъ на една, на друга отъ тѣхъ, докато хвърлишъ око върху нѣкоя мазничка, приличничка кокошка и си казвашъ: тази ще ме развесели. Нали, най-послѣ, и азъ ще трѣбва да живѣя? Обиколишъ около нея 1–2 пѫти, докато я хванешъ, а тя мисли, че я обичашъ. Заколишъ я, занесешъ я на жена си и казвашъ: жено, мазничка е тази кокошка! Ще я опечемъ съ малко картошки, ще купимъ малко винце, ще извикаме и музиканти, ще поканимъ приятели на гости, та едно хубаво угощение ще си устроимъ! Тъй върви животътъ. Това е любовь! И вие, като наблюдавате, виждате, че като хванатъ тази кокошка, тя си покрѣка малко, но нѣма законъ, който да я защищава. Турятъ ножа на гърлото ѝ, и тя млъква. Значи, когато ние се радваме, всички други сѫщества наоколо ни страдатъ. Утрѣ, по сѫщия законъ ще хванешъ една малка пуйка, едно младо теленце или едно малко агънце и ще го заколишъ. Но, ако въ душата ти се яви любовь къмъ Бога, проявитѣ на този законъ сѫ обратни. Ти хванешъ една кокошка и ти е приятно, че ще я заколишъ, но този законъ отвѫтрѣ ти казва: ти нѣма да ядешъ тази кокошка, нека и тя си живѣе тъй, както и ти живѣешъ. Има за тебе леща, грахъ, бобецъ, пъкъ има и плодове: орѣхи, лѣшници, смокини, сухо грозде, ябълки, круши, банани. Послѣ, има и картошки, зимни ябълки и много други. Господь казва: „Всичко, що човѣкъ посади, може да се ползува отъ плодоветѣ му“. А то е такова разнообразие! И тогава ти казвашъ: ще пусна кокошката, ще я оставя да живѣе. Защо? – Заради Господа. Туй е най-малката проява на Божията Любовь.

Сега, като изнасямъ този въпросъ, всички казватъ: какъ, ние не трѣбва ли да живѣемъ? – Трѣбва да живѣемъ, но разумно. Въ свѣта има два живота: човѣшки и Божественъ. Въ човѣшкия животъ дѣйствува човѣшката любовь. Какво произвежда тя? – Човѣшката любовь, любовьта на егоизма е създала живота на смъртьта. Значи, първиятъ законъ е родилъ смъртьта. Отъ човѣшката любовь не може да излѣзе нѣщо хубаво. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който вѣрва въ тази любовь и я приема като принципъ, непрѣменно ще има въ живота си радости и скърби. Животъ, въ който царува човѣшката любовь, тамъ силниятъ разполага съ живота на слабия. Тъй е било навсѣкѫдѣ и въ всички врѣмена.

Въ третия законъ, въ закона на Божествената Любовь е вѣчниятъ животъ. Тамъ смъртьта се изключва.

И тъй, по какво се познава човѣшката любовь отъ Божествената? Тамъ, дѣто царува човѣшката любовь, хората умиратъ. Въ тази любовь човѣкъ непрѣменно трѣбва да умре. Има дълбоки окултни причини, който доказватъ, защо човѣкъ трѣбва да умре. Човѣкъ трѣбва да умре, защото той не е послѣдното сѫщество, което живѣе на земята. Слѣдъ него има множество по-малки сѫщества, който трѣбва да го изядатъ точно тъй, както и той изяжда други сѫщества. Бацилитѣ на чумата, на холерата и на много други болести, всички заедно рѣшаватъ, че човѣкъ трѣбва да умре. Слѣдователно, човѣшката любовь, сама по себе си, носи извѣстни утайки. Хубава е човѣшката любовь, но поради тѣзи утайки, който носи, кръвьта се заразява, става нечиста и човѣкъ умира. Тази отрова идва отъ онѣзи живи сѫщества, който човѣкъ изяжда. Щомъ хванете една кокошка, или едно агне, съ цѣль да го заколите, въ тѣхъ се заражда чувството на умраза и страхъ. Тази умраза, този страхъ днесъ внесатъ малко отрова въ кръвьта на човѣка, утрѣ внесатъ малко отрова, докато тия отлагания се натрупатъ толкова много, че стане съвършено отравяне на кръвьта. Тъй че въпросътъ не седи въ това, съ какво се хранимъ, но какъ е приета тази храна. Сега азъ не говоря тукъ въ полза на кокошкитѣ, да ги защищавамъ. Да се ядатъ кокошкитѣ, това е отъ полза за тѣхъ, но важното е, че ние сме нарушили принципа, прѣстѫпили сме закона на Божията Любовь. Не е въпросътъ и въ това, да не ядемъ месо, но важниятъ въпросъ е, че разумниятъ човѣкъ не е създаденъ да яде нито кокошки, нито агнета, нито пуйки. Човѣкъ е създаденъ за съвсѣмъ друга храна. И Христосъ, като слѣзълъ отъ небето, казалъ: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, и който ме яде, живъ ще бѫде“. Питамъ: защо Христосъ взима думитѣ „азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“?

Изобщо, ние, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да се пазимъ отъ всички заблуждения на миналото, който врѣменно изпъкватъ въ нашето съзнание. Тъй както е свѣтътъ, даже и най-умнитѣ, и най-добритѣ хора иматъ възможность да се заблудятъ въ живота си. И най-опитниятъ пѫтешественикъ, ако нѣма компасъ, може да се заблуди въ пѫтя си. Попадне ли въ мъгливо врѣме въ нѣкое поле, той нѣма да знае накѫдѣ е изтокъ, западъ, сѣверъ и югъ и вижъ, заблудилъ се въ посоката си. Ако той е много уменъ човѣкъ, ако е наблюдавалъ природата, нѣма да изгуби пѫтя си, но мнозина отъ васъ може да се забатачите. Тогава, какъ ще познаете накѫдѣ е изтокъ? Денемъ, напримѣръ, въ мъглата, какъ ще познаете накѫдѣ е изтокъ, накѫдѣ е западъ, накѫдѣ е сѣверъ и накѫдѣ е югъ? Ако сте наблюдавали камънитѣ, ще познаете по тѣхъ. Тия камъни, който сѫ къмъ сѣверъ, иматъ едни краски, а тия, който сѫ къмъ югъ, иматъ други краски. Слѣдователно, камънитѣ ще бѫдатъ вашиятъ компасъ. Ще вземете едно камъче и то ще ви покаже накѫдѣ е изтокъ. Като намѣрите изтокъ, по особени математически прѣдположения ще намѣрите и другитѣ три посоки, а отъ тамъ и своя пѫть.

Сега, вие казвате, че трѣбва да живѣете. Въ какво седи сегашниятъ ви животъ? Животътъ седи ли въ яденето? Не, яденето е само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ спането? Не, спането е само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ мисленето? Не, мисленето е само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ чувствата? Не, чувствата сѫ само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ работата? Не, работата е само едно условие за животъ. Е, тогава въ какво седи самиятъ животъ? Животътъ ние не го разглеждаме вънъ отъ насъ. Животътъ сме ние. Нѣкои искатъ да разглеждатъ живота обективно. Вие не можете да разглеждате живота обективно. Щомъ извадите живота вънъ отъ себе си, вие сте мъртви. И тогава, за какво може да разсѫждава, за какво може да мисли мъртвиятъ човѣкъ? Слѣдователно, посоката, въ която ние се движимъ сега е да придобиемъ живота. Кой животъ? Не този егоистичниятъ, човѣшкиятъ, животъ, но Божествениятъ. Ние имаме човѣшкия животъ, но той не ни задоволява той е животъ, който постоянно носи промѣни. Каквито реформатори и да се явятъ на земята, каквото и да ви говорятъ, нищо не могатъ да направятъ, за да измѣнятъ човѣшкия животъ. Въ него има двѣ състояния. Едното състояние е състояние на скръбь, а другото – на радость. Вие не можете да ги измѣните. Който иска да бѫде радостенъ на земята, непрѣменно трѣбва да бѫде и скърбенъ; и който е скърбенъ на земята, непрѣменно ще бѫде и радостенъ. Вие може да кажете: защо Господь е направилъ свѣта така? Не, Господь не го е направилъ така. Днесъ, и философи, и обикновени хора казватъ: защо е така студено на земята? Защо Господь изпраща студа? Не, студътъ и топлината земята ги произвежда, студъ и топлина има само на земята. Слънцето изпраща само енергията, тамъ нѣма никакъвъ студъ. При съврѣменнитѣ изчисления на ученитѣ, който твърдятъ, че на слънцето има топлина отъ 35 милиона градуса, какъ е възможно да се говори за студъ? Е, тогава защо има студъ на земята? Какво нѣщо е студътъ? – Малко количество топлина. Слѣдователно, земята образува топлината, земята образува и студа. Студътъ и топлината сѫ качества на земята. Азъ казвамъ, че ние сме причината за скръбьта, и за страданията на земята, а Богъ изпраща Любовьта, т.е. тази топлинна енергия. И тъй, скърбитѣ и страданията сѫ наши състояния. Ти скърбишъ. Защо скърбишъ? – Защото си изгубилъ нѣщо. Ти си радостенъ. Защо? – Придобилъ си нѣщо. Каква философия има въ това. Причината да скърбишъ е, че си изгубилъ нѣщо, или че искашъ много нѣщо. Но утрѣ като го придобиешъ, пакъ ще го изгубишъ и слѣдъ това пакъ ще бѫдешъ скърбенъ. Имашъ кѫща – радвашъ се, но утрѣ като изгори кѫщата ти, ще бѫдешъ скърбенъ. Ражда ти се синъ – радвашъ се, утрѣ умрѣ синъ ти – скърбенъ си. Имашъ приятель – радвашъ се, утрѣ го изгубишъ – скърбенъ си. Е, добрѣ, при всичкото това разочарование, което ние, съврѣменнитѣ хора имаме отъ хиляди години насамъ, потърсихме ли неизмѣнното? Ние всички мязаме на Наполеона, наполеоновци сме, но въ какво отношение? Въ едно сражение при Ватерлоо, Наполеонъ взелъ участие съ своята кавалерия, но по пѫтя, прѣзъ който трѣбвало да мине имало една дълбока пропасть. За да прѣмине тази пропасть, трѣбвало голѣма часть отъ пѣхотата да я запълни и отгорѣ надъ тия трупове на мине Наполеонъ съ своята кавалерия. Ние всички се хвърляме въ тази пропасть, и като мине Наполеонъ надъ нашитѣ кости, казваме: нека Наполеонъ побѣди! Наполеонъ побѣди ли? Гдѣ сѫ резултатитѣ на наполеоновитѣ войни? Гдѣ сѫ резултатитѣ на римския царь Цезарь? Въ края на краищата всички тѣзи велики резултати се свеждатъ къмъ нищо. Често, богатитѣ американци, който обичатъ разнообразието, отиватъ нѣкѫдѣ на сѣверъ, въ студенитѣ мѣста и тамъ иматъ обичай да си правятъ грандиозни палати отъ ледъ, който свѣтятъ отлично, но като дойде пролѣтьта и лѣтото, тѣ се стопяватъ, служатъ имъ само за 3–4 мѣсеца. Всичко туй, което ние градимъ, това сѫ палати, направени отъ ледъ. Кѫдѣ ще остане нашиятъ трудъ?

Тукъ, въ прочетения стихъ се говори за единъ управникъ, Пилатъ, човѣкъ съ високо обществено положение, съобразителенъ, съ тънъкъ умъ, като на римлянинъ, който, за да угоди на народа си, прѣдалъ Христа въ рѫцѣтѣ, имъ. Той казва: „Азъ искамъ да направя една услуга на юдейския царь, да Го пусна, но народътъ не иска“. Не, за да има благоволението на своя народъ и за да му угоди, Пилатъ имъ пусна Варава, а Исуса, като Го би, прѣдаде Го на разпятие. Питам: защо Пилатъ искаше да угоди на народа, и защо прѣдаде Христа на разпятие? Защо еврейскитѣ първосвещеници възстанаха противъ Исуса? При това, вие казвате, че въ свѣта има единъ великъ Божественъ законъ, че Господь царува навсѣкѫдѣ. Ако Господь е великъ и царува навсѣкѫдѣ, какъ тъй допуща да ставатъ въ Неговото царство такива анормалности? Така щѣхъ да разсѫждавамъ, ако защищавахъ една материалистическа теория. Азъ щѣхъ да извадя съвсѣмъ друго заключение, щѣхъ да кажа, че нѣма Господь въ свѣта, че нѣма Божий Промисълъ, че това е празна работа, че онова е празна работа и т.н. Всичко е празна работа, а кое е пълна работа? Кое е най-реалното? – Да се наядешъ. Хубаво, туй за което хората казватъ, че е най-реалното, трѣбва да го пълнишъ по три пѫти на день, и все пакъ се изпразва, изтича. Значи, човѣкъ е една пукната стомна, която постоянно се пълни и изпразва. Най-послѣ, тази стомна се съвършено изпразва и я нѣма никаква по свѣта. Тогава записватъ името ѝ и казватъ: този човѣкъ бѣше единъ виденъ поетъ, единъ виденъ философъ! Да, той беше една пукната стомна. И какво остави на свѣта? – Нѣкакви тъмни странички. Той възпѣлъ нѣкаква пукната стомна, нѣкоя мѫтна рѣка, нѣкой мѫтенъ изворъ и т.н. И всички тия възпѣти рѣки, извори и дървета, въ заключение прѣсъхватъ и изсъхватъ. Най-добритѣ хора отъ васъ, даже и тия, които минавате за светии, не сте толкова добри. Нѣкои ви гледатъ весели, минавате за ангели, но това е само добрата ви страна. Не сте отъ много добритѣ. Вие мязате на онази мома годеница, отъ която годеникътъ се хвалилъ, че била кротка, благородна, въздържана и възпитана. Единъ день той завежда при своята годеница единъ отъ приятелитѣ си, да я види колко е благородна. Като ги черпила тя, той нарочно я спъва съ крака си, и тя пада, събаря цѣлата табла съ сладко, чаши, лъжички – всичко на земята. Станала, изтърсила дрехитѣ си отъ праха и направила видъ, че това не я безпокои, но като слѣзла долу, отъ гнѣвъ, отъ недоволство прѣхапала края на масата, даже дупка направила. Едва слѣдъ като се оженили, нейниятъ възлюбленъ разбралъ, че тя имала зѫби. Единъ день, като билъ недоволенъ отъ нея, той я набилъ, но въ това врѣме тя го нахапала добрѣ и му казала: знай, че ти можешъ да биешъ, но азъ имамъ зѫби да хапя. Затова хората казватъ: да сѫ здрави тия зѫби! Тогава, гдѣ е красивото въ живота? Вие се заблуждавате, като мислите, че красивото е въ човѣшкия животъ. Азъ ви говоря самата истина, но не като на дѣца. Азъ нѣма да говоря това нѣщо на дѣцата, защото, ако разрушимъ на дѣцата куклитѣ, ще има голѣма врѣва и плачъ. Азъ не ви считамъ дѣца, мисля, че сте минали тази дѣтинска възрасть. Ако нѣкои отъ васъ се занимаватъ още съ куклитѣ си, нека вече ги турятъ въ куфаритѣ си. Не е врѣме вече за кукли. Вие които сте надрасли куклитѣ, питамъ ви: въ какво седи живота? – Е, да се учимъ. Не, ученето е едно условие за животъ. – Е, да се оженимъ. Не, жененето е едно условие да развиваме живота си. – Е, да оженимъ дъщеря си. Не, това е едно условие да се освободимъ отъ товара си. Тогава, въ какво седи сѫщностьта на живота? Казва Писанието: „Да познаемъ Исуса, да вѣрваме въ Него“. Че коя жена не познава своя мѫжъ? Коя отъ васъ не е тичала и плакала подиръ него съ четири реда сълзи и казвала: безъ тебе не мога да живѣя – умирамъ! Съ тебе само мога да живѣя. Е, защо слѣдъ като го вземе пакъ умира? И той казва, че безъ нея не може да живѣе – умира, а само съ нея може да живѣе, но слѣдъ като я вземе, пакъ умира. Отъ гдѣ произлиза това противорѣчие? Други се спиратъ и казватъ: такъвъ е животътъ! Ами вие какъ можете да се произнасяте, че животътъ е такъвъ? Да, сегашниятъ животъ е такъвъ, но това не е истинскиятъ животъ. Нека придобиемъ истинския животъ, че тогава да говоримъ.

И тъй, Пилатъ искаше да угоди на народа. Защо трѣбваше да бие Исуса и да Го прѣдаде на разпятие? Питамъ: защо Господь не се намѣси въ работитѣ на Пилата? – Господь не обича да се мѣси въ хорскитѣ работи. Той казва: „Работата на Пилата е да угоди на народа и да прѣдаде Исуса на разпятие, а моя работа е да Го възкръся, да Му дамъ животъ, да Го направя знатенъ и да Го покажа за единъ образецъ, какъ трѣбва да се живѣе за въ бѫдеще“. Вие сте чели Евангелието, знаете, приблизително за колко врѣме се свърши тази процедура на сѫдене. Близо три дни се продължаваше тази процедура на сѫдене, на разкарване Христа при Кесаря, при Пилата, примиряваха се, докато най-послѣ трѣбваше да заколятъ Христа като една кокошка, да послужи за едно угощение – нищо повече. Значи, при цѣлата тази процедура Пилатъ трѣбваше да угоди на народа. Не е лошо човѣкъ да угажда. Угаждането само по себе си е добро, но кому трѣбва да угаждаме? Ако ти угаждашъ на себе си, ще умрѣшъ; ако угаждашъ на ближнитѣ си, ще умрѣшъ; ако угаждашъ на Бога, ще живѣешъ. Когато човѣкъ иска да угоди на Бога, той не може да се надѣе на хората, да каже, че азъ като живѣя за Бога, ще имамъ благоволението и на хората. Не, онзи, който е дошълъ до идеята да служи на Бога, той толкова е заетъ съ тази велика мисъль, че нему не идва на умъ да се занимава съ дребнавоститѣ въ живота. Вие се намирате въ положението на онзи ученикъ, който дошълъ при единъ великъ индийски Учитель и му казалъ: „Учителю, искамъ да ме научишъ на изкуството да познавамъ законитѣ на великата Любовь“. Той му дава слѣдниятъ изпитъ: ще излѣзешъ на пѫтя и ще видишъ трима души – единъ великъ адептъ, единъ брамининъ и единъ воененъ. Ще отидешъ при всѣки едного отъ тѣхъ и ще му ударишъ двѣ плѣсници. Послѣ ще дойдешъ да ми кажешъ, какво научи. Излиза ученикътъ на улицата и вижда този адептъ, който се занимавалъ съ една велика идея за човѣчеството; вижда браминина, вижда и военния, който се занимавалъ съ планове за освобождение на своя народъ. Отива първо при военния и му удря една плѣсница. Не останало врѣме да удари и втората плѣсница, когато военниятъ му удря двѣ плѣсници и то по-силни отъ неговитѣ. Отива слѣдъ това при браминина, удря му двѣ плѣсници, и той тъкмо дигналъ рѫката си, но веднага му дошла мисъльта, че не трѣбва и се спрѣлъ, свалилъ рѫката си надолу. Отива най-послѣ при адепта, удря му двѣ плѣсници, но този даже не помръдналъ рѫката си, не обърналъ никакво внимание. Ученикътъ се връща при своя Учитель и му разправя, какъ военниятъ му ударилъ двѣ плѣсници. – Не е лошо нѣщо ударътъ, но трѣбва да знаешъ, че това е сегашната сѫдба на свѣта. Тамъ, като ударишъ една плѣсница, ще ти ударятъ двѣ. Брамининътъ пъкъ прѣдставлява сегашната законность, тия обикновени вѣрвания, затова той дигналъ рѫката си, но послѣ я свалилъ. Малцина, обаче, сѫ хората, като този адептъ, който билъ толкова много вдаденъ въ размишленията за доброто на човѣчеството, че даже и не забѣлѣзалъ тѣзи двѣ плѣсници. Съ това си мълчание той казвалъ: „Когато твоятъ умъ, когато твоето сърдце се прѣпълнятъ съ желание за тази велика Любовь, ела при мене, азъ ще ти покажа истинскиятъ пѫть“.

И ние сме такива пѫтници, пратени тукъ на земята. Дойде нѣкой при тебе, удари ти една плѣсница, и ако ти си по-силенъ, ще му ударишъ двѣ, като този воененъ. Ако си като този брамининъ, ще разсѫждавашъ за моралния свѣтъ. Ще ти ударятъ двѣ плѣсници, но ти само ще си подигнешъ рѫката и бързо ще я свалишъ надолу. Но, има и трето положение. Можешъ да бѫдешъ и като този адептъ и да не забѣлѣжишъ, че сѫ ти ударили плѣсници.

Сега, мнозина казватъ: условията на живота сѫ такива. За условията не говорете! Условията вие ги създавате. Богъ е едно сѫщество, отъ което изтичатъ само блага. Но, ако ние направимъ въ себе си подпушване за Божествената Любовь, туй подпушване произвежда пропукване на съзнанието въ насъ. Когато налѣгането въ една канализация е голѣмо, то може да произведе пропукване тъй, както и напорътъ на Божествената Любовь може да пропука съзнанието на всѣки едного отъ насъ. Божествената Любовь е една сила, която трѣбва да мине прѣзъ човѣшкия умъ, прѣзъ човѣшкото сърдце и прѣзъ човѣшката воля – изобщо прѣзъ всичкитѣ части на тѣлото.

„И Го прѣдаде на разпятие“.

Тогава, ние питаме: кѫдѣ е Господь? Нѣкои може да кажатъ, че нѣма Господь. Азъ питамъ: какъ е възможно, какъ стана това нѣщо, че този слабиятъ човѣкъ, който не можеше да се защищава, когото евреитѣ прѣдадоха на разпятие, днесъ Му се кланятъ 500 милиона хора, и Го признаватъ за Богъ? Вие ще кажете, че Той бѣше Господь. Не, Господь никой не може така да Го разпъва. Сега, нѣма какво да се спирамъ да обяснявамъ другата страна на въпроса, но силата е въ това, че Божественото работи чрѣзъ страданията. Богъ работи въ противорѣчията на човѣшкия животъ. Да допуснемъ, че вие се намирате въ положението на Христа. Какво ще направите? Ако имате единъ кобуръ, нѣма ли да го извадите да се защищавате? Казвате: разбира се, че ще се защищавамъ. Е, хубаво, ти ще се защищавашъ, но какво ще спечелишъ? – Ще убиешъ душата си, а може и тебе да убиятъ. Питамъ: кѫдѣ е юначеството тогава? Казвашъ: защищавамъ се, за да бѫда живъ. Азъ не наричамъ силенъ човѣкъ този, който може да убие своята душа, който може да убива и другитѣ хора. Силенъ човѣкъ е онзи, който може да обръща своитѣ неприятели въ приятели. Слѣдователно, смисълътъ на живота седи въ това: отъ противорѣчията, който се явяватъ въ нашия животъ, да извадимъ отлична поука. Въ този стихъ имаме двѣ противорѣчия. Какъ трѣбва да ги примиримъ?

Прѣди повече отъ 25–30 години, двама американци отиватъ да посѣтятъ Ниагарския водопадъ, но се понапили малко. Рѣшили да се поразходятъ съ лодка по течението на водата, надъ водопада, обаче, не усѣтили какъ водата ги подела и ги завлѣкла къмъ водопада. По едно врѣме лодката се намѣрила въ водитѣ на водопада, всрѣдъ най-силното течение. Отъ това силно течение лодката се обръща надолу и единиятъ отъ тѣхъ пада, а другиятъ успѣва да се залови за една канара и остава на нея. Водопадътъ подъ него реве, бучи. Събиратъ се американци отъ една страна, канадци отъ друга – мислятъ день, два, три, какъ да го спасятъ. Лодка не може да отиде до тамъ. Всички се заинтересували отъ този случай. Какъ мислите сѫ го спасили? Съврѣменното човѣчество се намира на този камъкъ всрѣдъ водопада, както този американецъ – на тази канара. Брѣгове отстрани има, но този водопадъ отдолу реве, и при най-малкото подхлъзване – всичко е свършено! Най-послѣ американцитѣ рѣшили да прѣхвърлятъ съ единъ топъ едно вѫже на канарата, и този тамъ да се завърже здраво съ него. Сега оставямъ по-нататъкъ историята да прѣдаде факта. Вие прочетете историята, да видите, дали този американецъ се спасилъ, или не.

Другъ случай: единъ американецъ, слѣдъ като живѣлъ извѣстно число години, намѣрилъ, че животътъ нѣма смисълъ, омръзналъ му и рѣшилъ по нѣкакъвъ начинъ да се прослави. Да стане поетъ – не може. Да стане ученъ – не може. Слѣдъ като мислилъ дълги години, дохожда му най-послѣ слѣдната идея: да обкове хубаво една бъчва, да я осмоли добрѣ ида я постели съ пластина, че съ нея да слѣзе отъ водопада. Отиватъ неговитѣ приятели заедно съ него, за да пуснатъ бъчвата горѣ отъ водопада. Пущатъ го отгорѣ, и водата го поема. Слѣдъ като го въртѣла около половинъ часъ, другаритѣ му взиматъ бъчвата, отворятъ я, но той вѫтрѣ едва диша. Съ мѫка се събудилъ отъ това зашеметяване. Другаритѣ му го запитватъ: е, какъ бѣше положението ти въ бъчвата? – Втори пѫть и цѣлиятъ свѣтъ да ми даватъ, не влизамъ въ бъчва и отъ водопадъ не се спущамъ. Има единъ законъ, споредъ който, човѣкъ може да бѫде знаменитъ само единъ пѫть. Първиятъ пѫть е знаменитъ, но като повтори сѫщия опитъ, той е знаменитъ на половина; третиятъ и четвъртиятъ пѫть вече не му обръщатъ внимание. Този американецъ научилъ единъ законъ: и цѣлъ свѣтъ вече да му даватъ, втори пѫть не влиза въ бъчва, за да прѣмине водопада. Задъненъ човѣкъ не трѣбва да бѫда, слава не ми трѣбва.

И тъй, първиятъ искалъ да се разходи съ лодка по водопада, но остава на канарата. Вториятъ минава водопада съ бъчва, а третиятъ поискалъ да мине водопада по вѫже. Първиятъ пѫтъ минава водопада съ върлина въ рѫка, за равновѣсие. Вториятъ пѫть го минава безъ върлина, а третиятъ пѫть, за да покаже своето изкуство, минава водопада съ другъ единъ на гърба си, и вече безъ върлина. Туй е изкуство! Харесва ми този човѣкъ.

И азъ бихъ желалъ всѣки отъ васъ така да мине водопада. Всѣки християнинъ трѣбва да мине този водопадъ три пѫти: единъ пѫть съ върлина въ рѫка; втори пѫть безъ върлина, а трети пѫть безъ върлина и съ човѣкъ на гърба, безъ да изгуби присѫтствието на духа си.

Сега, вие ще ме запитате: какво трѣбва да правимъ съ тия страдания, които бушуватъ, които разяждатъ сърдцето ни и смущаватъ ума ни. Казвамъ: ти ще имашъ присѫтствието на духа, като онзи американецъ, който минава водопада единъ пѫть съ върлина, втори пѫть безъ върлина и трети пѫть съ човѣкъ на гърба, та свѣтътъ като се бушува отдолу, нищо да не те смущава. Можешъ ли да направишъ това, добрѣ; не можешъ ли да го направишъ, слѣзъ отъ въжето, тебе не ти се пада никаква слава. Единъ вѣрующъ трѣбва да има доблестьта на този американецъ. Той трѣбва да стои даже и по-горѣ отъ него. Всѣкога, когато дойдете до голѣмитѣ мѫчнотии въ живота, кажете: азъ ще мина по това вѫже. Христосъ се намѣри на това вѫже, и трѣбваше да го мине, а не че нѣмаше сила. Той имаше сила, но неизбѣжно бѣше минаването по това вѫже. Христосъ имаше сила да ходи по водата отгорѣ; Той можа да нахрани 5,000 души съ петь хлѣба и двѣ риби; Той имаше ясновидството да каже на Петра, че загубената монета е погълната отъ една риба, и тамъ да я търси, но въ този случай, той не си послужи нито съ едно отъ тѣзи срѣдства. Значи, съ всичко това Христосъ ни научи на единъ великъ урокъ. – На велика прѣданость къмъ Бога. Той казва: „Азъ ще изпълня този великъ урокъ, ще изпълня Божията воля, а това, което не мога, това великото е Неговата работа“. Има нѣща, които ние, като хора ще ги извършимъ, а има нѣща, който ще оставимъ на Богъ да ги извърши. Кои нѣща? Запримѣръ, ти слѣдъ като умрѣшъ, кѫдѣ ще отидешъ? Какво казваше Христосъ? Слѣдъ като те обезчестятъ, слѣдъ като ти взематъ всичко, отгдѣ ще дойде славата ти? За това нѣщо, казва Христосъ, има кой да се погрижи. Туй е съгласно съ Христовото учение, защото на друго мѣсто Христосъ казва: „Не търсете слава отъ человѣцитѣ, а отъ Бога“. Човѣшката слава лесно може да се взема, човѣшкото богатство лесно може да се вземе, но славата отъ Бога, животътъ отъ Бога, никой не може да го вземе.

Сега, при туй положение, всѣки трѣбва да има опитностьта на Божията Любовь. Всѣки отъ васъ трѣбва да дойде въ съгласие, въ съприкосновение съ тази велика сѫщина. Тогава ще разбере, че човѣшката любовь е въ свръзка съ Божията Любовь. Между Божията и човѣшката любовь има такава връзка, каквато между една бомба и нейната запалка. Въ Божията Любовь има сѫщитѣ резултати, каквито и въ бомбата, а човѣшката любовь е запалката на този вѣченъ животъ. Ако нѣма нищо, което може да порази връзката между Божията и човѣшката любовь, човѣкъ естествено ще дойде до това положение, да познае Божията Любовь, да познае вѣчния животъ. Неговото съзнание постоянно ще се развива. При това положение той ще мине отъ човѣшката любовь къмъ Божествената. Слѣдователно, човѣшката любовь е една стѫпка, която води къмъ Божията Любовь, къмъ вѣчния животъ. Христосъ съзнаваше това и каза: „Моятъ животъ е свършенъ, азъ свършвамъ съ човѣшката любовь и заживѣвамъ вече съ Божията Любовь, съ вѣчния животъ“. Пилатъ Го прѣдаде на разпятие, биха Го, разпнаха Го, но днесъ 500 милиона хора вѣрватъ въ Него. Въ какво вѣрватъ? Тѣ вѣрватъ, че Христосъ е умрѣлъ и възкръсналъ. Тѣ вѣрватъ, че Христосъ може да спасява човѣчеството. Но, има нѣщо, което тѣ трѣбва да възприематъ. Кое е то? – Тѣ трѣбва да възприематъ онази Любовь, чрѣзъ която душата и духътъ бѣха свързани съ Бога. Тамъ, въ Писанието е казано: „Не дойдохъ въ свѣта да сторя моята воля но волята на Отца, който ме е проводилъ“.

Каква е волята на Бога, който ни е изпратилъ на земята? Съврѣменнитѣ християни смѣтатъ че за да изпълнимъ волята Божия, трѣбва да се откажемъ отъ всичко. И казватъ: при туй положение, при такава обстановка, животътъ изгубва всѣкакъвъ смисълъ, въ него нѣма вече никакво задоволство. Ако нѣма ядене, ако нѣма пиене, ако нѣма спане, ако нѣма удоволствия, тогава въ какво седи смисъла на духовния животъ? – На земята има спане, на небето има почивка. Яденето въ небето е свързано съ процеса на придобиване. И ангелитѣ ядатъ, хранятъ се, и тѣ иматъ обѣди като насъ, но слѣдъ като се наядатъ, усѣщатъ едно разширение, тѣхниятъ животъ става по-изобиленъ и тѣ разбогатяватъ. У насъ не е така. Човѣкъ, слѣдъ като се нахрани, първо врѣме, докато е младъ се разширява, но послѣ, колкото повече яде, той постепенно остарява и нищо не придобива. Защо човѣкъ до извѣстна възрасть расте и придобива, а послѣ остарява и се смалява. Съврѣменната наука казва, че обмѣната на веществата не е правилна, т.е. човѣкъ харчи повече енергия, а придобива по-малко. Въ младинитѣ си човѣкъ придобива повече енергия, а въ старинитѣ си придобива по-малко енергия, вслѣдствие на това остарява. Защо именно въ старинитѣ си, когато човѣкъ е по-уменъ, харчи повече, а придобива по-малко, а въ младинитѣ си, когато е по-глупавъ, придобива повече, а харчи по-малко енергия? Това е въ противовѣсъ на този законъ, който казва, че умниятъ човѣкъ трѣбва да печели повече. Защо е така? – Младитѣ хора живѣятъ по-близо до Бога, а старитѣ хора живѣятъ по-далечъ отъ Бога. Малкото дѣте вѣрва всичко, каквото му се каже, а стариятъ човѣкъ е философъ, той казва: ти не ме учи, азъ съмъ миналъ прѣзъ това, опиталъ съмъ го. Дѣтето вѣрва всичко, а стариятъ казва: донесете ми книгата да прочета! Той провѣрява всѣко нѣщо. Той е като невѣрниятъ Тома. Всички стари хора сѫ все томовци. Той казва: азъ да пипна малко, че тогава ще се увѣря. Старитѣ казватъ: ние сме стари хора, умни хора, да пипнемъ малко, да се увѣримъ. Ние, старитѣ, умнитѣ хора, нѣма да се оставимъ така да ни лъжатъ, да ни заблуждаватъ! – А, старитѣ хора не могли да се лъжатъ! Тѣ именно се лъжатъ най-много. Запримѣръ, нѣкой старъ, уменъ човѣкъ, има двѣ дъщери, моми за женене. Дойде нѣкой момъкъ, и той се излъже – продаде дъщеря си, отгорѣ на това даде ѝ 40–50,000 лева, за да я бие този момъкъ по три пъти на день. Ти, като си старъ, уменъ човѣкъ, защо даде дъщеря си да я биятъ по три пѫти на день, а отгорѣ на това даде ѝ 40–50,000 лева зестра? Значи, ние сме майки и бащи, които продаваме дъщеритѣ си, за да ги биятъ по три пѫти на день. Така и еврейскиятъ народъ прѣдаде Христа въ рѫцѣтѣ на Пилата, да Го разпне. Пилатъ произведе сѫдебната процедура. Той бѣше отличенъ сѫдия, и въ негова власть бѣше да освободи Христа, или да Го разпне. Азъ мисля, че всички сегашни сѫдии мязатъ на Пилата, поомиятъ си рѫцѣтѣ споредъ еди-кой си законъ, и свалятъ отъ себе си всѣкаква отговорность. Азъ ви говоря символически. Има такива примѣри въ свѣта. Отиде нѣкой търговецъ при началника на гарата, помоли го да му отпусне единъ вагонъ, за да изнесе стоката си. Началникътъ на гарата не отпуща вагонъ, отказва му. „Моля ви се, господинъ началникъ, зимно врѣме е, имамъ жена, дѣца въ кѫщи, услужете ми“! – И дигне двѣтѣ си рѫце нагорѣ, посочи 10-тѣ си пръста. Какво означава това дигане рѫцѣтѣ нагорѣ? Това значи: аманъ господине, моля ви се услужете ми 10,000 лева ще получите отъ мене, иначе стоката ми ще се развали. Веднага началникътъ дава разпорежданията си: отпуснете вагони на този човѣкъ. Зимно врѣме е, жена, дѣца има, да му се услужи. Питамъ сега: откѫдѣ сѫ проникнали всички тия недѫзи въ човѣка? Гдѣ е човѣщината, гдѣ е благородството му? Подкупването не е само тукъ. То сѫществува и на други мѣста. Азъ ще ви приведа другъ такъвъ примѣръ. Нѣкоя жена се оженва за нѣкого. Тя трѣбва да бѫде честна въ отношенията спрѣмо мѫжа си, трѣбва да го обича. Но, гледашъ я, тръгне съ мѫжа си, ужъ върви съ него, а поглежда другъ нѣкой мѫжъ. Веднага той я запитва: какво поглеждашъ? Не се минава много врѣме, мине нѣкоя жена покрай тѣхъ, и сега пъкъ мѫжътъ поглежда. Какво поглеждашъ? – Е, хубавичка е. Тъй, тъй, хубавичка е. Смѣшни сѫ хората! Турцитѣ казватъ: не е лошо нѣщо да гледашъ хубавото. Лошо нѣщо е когато се зароди въ тебе една ревность, нѣщо нечисто. Когато казвашъ, че обичашъ единия, а искашъ да обсебишъ и другия, и го лъжешъ, играешъ си съ него, това честно ли е? Кѫдѣ е човѣшкото? Да любишъ, това разбирамъ, но въ името на любовьта да играешъ, да лъжешъ, това не разбирамъ. Въ човѣшката любовь лъжа се допуща всичкитѣ тия отношения се допущатъ, но въ Божествената Любовь лъжата абсолютно не се допуща. Законъ има з а това!

Вие често си мислите: какъ ли живѣятъ сѫществата на небето? – Много хубаво си живѣятъ, идеално си живѣятъ. Ако една двойка отъ небето, която живѣе въ всичката чистота, дойде на земята и допусне помежду си най-малката съблазънъ, най-малката нечистота, тѣ не могатъ да се събератъ повече заедно, разводътъ помежду имъ е свършенъ. Тукъ на земята тѣ могатъ да грѣшатъ, могатъ да проявятъ нѣкаква слабость, но въ небето нѣма условия да се грѣши. Тукъ, на земята, докато мѫжътъ се освободи отъ жена си, ще види и пати. Той я пѫди, тя не си отива; тя го пѫди, той не си отива. На небето такива нѣща нѣма. Туй е единъ великъ законъ въ Божията Любовь. И тогава казвамъ: когато Божията Любовь започне да дѣйствува, въ насъ се ражда това велико съзнание, велико разбиране на нѣщата и ние вече не можемъ да мислимъ за нѣкое прѣстъпление. Достатъчно е само да помислимъ за онази велика сѫщина, която стои прѣдъ насъ и ние заставаме въ положението на човѣкъ. Азъ съмъ началникъ на гарата. Нѣкой се обръща за услуга къмъ менъ и си дигне рѫцѣтѣ. Казвамъ: приятелю, и безъ да си дигашъ рѫцѣтѣ, азъ мога да ти услужа, нѣма нужда да ги дигашъ.

Сега, всички ние страдаме отъ единъ голѣмъ недѫгъ, искаме да угодимъ. Кому? – На народа. Още кому искаме да угодимъ? – На себе си. Още? – На своитѣ приятели. Още? – На своитѣ ближни. Още кому? – На този – на онзи, на всички. Да, ще угодимъ на всички, но въ края на краищата ние безслѣдно изгубваме своя животъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, се люлѣемъ. Даже напрѣднали души има, които се съмнѣватъ. Нѣма какво човѣкъ да се съмнѣва. Важниятъ въпросъ въ свѣта не зависи отъ това, на какво мѣсто седи свѣщьта, на какъвъ свѣщилникъ е поставена, дали на дървенъ, на сребъренъ или на златенъ, а зависи отъ нейната свѣтлина. Свѣщьта може да е поставена и на нѣкой камъкъ, важното е дали гори и какъ свѣти. Слѣдователно, всѣко учение трѣбва да съдържа въ себе си животъ, трѣбва да има духъ. Божиятъ духъ, който изтича отъ всички хора, трѣбва да бѫде за тѣхъ една обща връзка, да ги съединява въ едно. И тогава нѣкои запитватъ: какъ ще позная, дали съмъ въ Бога, или вънъ отъ Него; какъ ще позная кога съмъ Го намѣрилъ? Казвамъ: рѫката какъ познава, дали е намѣрила човѣка, или не? Щомъ рѫката е здрава, тя е на човѣка отгорѣ, намѣрила го е. Щомъ е здрава, тя ще се ползува отъ всички сокове. Щомъ рѫката се отсѣче, тя се отдѣля отъ тѣлото, не може да се ползува отъ соковетѣ му и започва да се разваля, да мирише. До тогава, до като имашъ въ себе си миръ, една непоколебима вѣра, ще имашъ свѣтлина, знание, ще имашъ една интелигентность; докато имашъ Истината въ себе си, ще имашъ свобода; докато Любовьта царува въ тебе, ти ще имашъ животъ, ще бѫдешъ свързанъ съ Бога. Когато твоята любовь почне да се разколебава, животътъ ти се намалява и свѣтлината ти става мъжделява; когато се усъмнишъ въ Истината, свободата ти се ограничава, и ти изпитвашъ едно голѣмо стѣснение. Ако ти не се пазишъ, може да се откѫснешъ отъ Бога и да изгубишъ живота си. Въпросътъ е, че любовьта къмъ Бога дава разширение на душата и обичь къмъ всички хора. Азъ не ви говоря за тази любовь, която вие знаете. Нѣма да се спирамъ да ви обяснявамъ различията между Божията и човѣшката любовь, но казвамъ, че човѣкъ трѣбва да проучи човѣшката любовь въ всички нейни проявления. Вие сте я опитвали въ всичкитѣ ѝ проявления, нѣма какво да я опитвате сега. Има една Любовь, която не сте опитали, тя е Божествената. За да я опитате, вие ще минете прѣзъ живота на Христа. Сега мнозина отъ васъ ще кажатъ: ама нѣма ли другъ пѫть? – Нѣма другъ пѫть въ свѣта. Това е единствениятъ пѫть, на който сѫ сложени много мѫчнотии и прѣпятствия, за всички души, и който прѣодолѣе всички тия мѫчнотии и прѣпятствия, той ще придобие всички блага. И Богъ опитва всички хора, дали тѣ сѫ възприели Неговата Любовь. Псалмопѣвецътъ казва: „Опитай ме, Господи, и вижъ, дали съмъ възприелъ твоята любовь, опитай сърдцето ми“.

И тъй, отъ Пилата ще научимъ двѣ отрицателни качества: да не угаждаме като него на хората, и да не прѣдаваме Христа да Го разпъватъ. А какво трѣбва да правимъ? – Ще вземемъ положителната страна отъ дѣйствията на Пилата: ще угаждаме на Бога. И, намѣсто да прѣдаваме Христа да Го разпъватъ, ще Го прѣдадемъ на Неговитѣ приятели, на Неговитѣ апостоли, които Го обичатъ. Когато Пилатъ питаше: искате ли да ви пусна Исуса, то значи, че той имаше свобода да стори това нѣщо, въ негова власть бѣше да пусне Христа. Казвамъ: дайте свобода на вашия духъ! Писанието казва: „Не запечатвайте Духа, оставете Го да работи!“ Въ всѣкой човѣкъ работи Божественото, и ако вие дадете надмощие на човѣшкото, на животинското, на неразумното въ васъ, послѣдствията на този животъ сѫ лоши, катастрофални. И онѣзи, които сѫ възприели Истината, които сѫ влѣзли въ този пѫть, трѣбва да бѫдатъ смѣли, да вървятъ напрѣдъ, за да достигнатъ съвършенството, цѣльта на вашия животъ. Съвършенството е за истинскитѣ ученици. Мнозина отъ васъ има да учатъ закона на жертвата, на самоотричането; нѣкой пъкъ има да изучаватъ извѣстни добродѣтели, а онѣзи, които сѫ минали това, трѣбва да изучаватъ самоусъвършенствуването, да се проявятъ и да дадатъ образци на Божията Любовь. Запримѣръ, мнозина казватъ, че и безъ пари можемъ да живѣемъ. Кой може да живѣе безъ пари? – Само умниятъ човѣкъ може да живѣе безъ пари. Не разбирайте, че тия пари трѣбва да ги имате въ джоба си. И Толстой казваше, че може безъ пари, но се качваше на треноветѣ и пѫтуваше съ тѣхъ. Ако ние възприемемъ това положение, че може безъ пари, тогава не трѣбва да се качваме на никакви тренове, на никакви коли, все пѣшъ трѣбва да ходимъ. Тогава и безъ обуща трѣбва да ходимъ, и да носимъ само това, което сами можемъ да си направимъ. Толстой като проповѣдваше това, влѣзе въ едно противорѣчие. Ние можемъ безъ пари, но паритѣ трѣбва да се замѣстятъ съ друго нѣщо. Като казвамъ, че можемъ безъ пари, то ще бѫде само тогава, когато сърдцата на хората се обсебятъ съ Божествената Любовь. Любовьта трѣбва да служи като размѣнна монета. Какво значи да работимъ безъ пари, и любовьта да бѫде размѣнна монета помежду ни? Да допуснемъ, че ти дойдешъ въ моя домъ да работишъ безъ пари и отъ любовь. Тогава азъ ще ти кажа: братко, благодаря ти за Божията Любовь, която прояви къмъ мене, отъ сега ти имашъ моята любовь и азъ ще кажа на всички мои приятели да ти услужатъ. Ето размѣнната монета. Еди-кой си господинъ тръгва за Америка и нѣма познатъ нигдѣ-никого. Веднага азъ кажа едно слово на единъ мой приятель, и той го приеме, настани, прѣгледа. Кажа му: приятелю, нагледайте този човѣкъ, дайте му безплатенъ билетъ, дайте му храна, дайте му всичко, отъ каквото има нужда. И такъвъ единъ човѣкъ може да мине свободно отъ единия край на свѣта до другия безъ пари – всѣки ще му услужи. Но кога? – Когато тази любовь изпълни сърдцата ни.

Та, не е лошо, когато тия противорѣчия сѫществуватъ въ свѣта, но отъ този свѣтъ трѣбва да научимъ два закона. Ние трѣбва да бѫдемъ тъй активни, както свѣтътъ е активенъ. Работливи сѫ лошитѣ хора. Азъ уважавамъ единъ вълкъ. За да си вземе едно агне, той ще обиколи най-малко 10 кошари. Отъ тукъ – отъ тамъ ще го гонятъ кучета, но все ще си вземе едно агне отъ нѣкѫдѣ. Работливъ е той! Азъ не мога да осѫдя единъ вълкъ, че си взелъ едно агне. Ние съ законъ сме провиснали на куки агнетата, и това не било прѣстѫпление! А прѣстѫпление било това, че единъ вълкъ си взелъ едно агне! Веднага му теглимъ куршумъ. Казватъ: ние имаме право. Това е човѣшко право. Тия ваши разсѫждения не сѫ прави. Всичко въ свѣта си има смисълъ. Въ съврѣменния свѣтъ, при всичкия този торъ, при всичкитѣ тия отрицателни мисли, ние очакваме нѣкакво подобрение. Не, ние трѣбва да имаме сила да прѣвърнемъ всичко това въ добро и да спремъ злото. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, който единъ мой приятель, виденъ и ученъ българинъ ми разправи. Той ми пише отъ Германия слѣдното: азъ до сега въ дявола не вѣрвахъ, и въ сатана не вѣрвахъ, пъкъ и сега не вѣрвамъ, но прѣди единъ мѣсецъ сънувахъ единъ сънь, който ме убѣди, че има дяволъ въ свѣта. Тъй, както видѣхъ сатаната на сънь, той беше по-голѣмъ и по-силенъ отъ мене, но глава нѣмаше. Разбрахъ, че ако му дамъ моята глава, той ще може да направи много нѣщо, но ако не му дамъ главата си, нищо не ще може да направи. Въ свѣта ние даваме своята глава на дявола, затова хората полудѣватъ. Нѣкои хора ги е страхъ отъ дявола. Нѣма защо да се страхувате, но не си давайте главата и мисъльта на дявола! Дръжте си главата! Писанието казва: „Ще смиря сатана подъ нозетѣ ти“. Тогава вие ще мязате на онзи светия, който се помѫчилъ да смали дявола и тъй успѣлъ да го омагьоса, че го затворилъ въ една стомна. Тъй затворенъ въ стомната, светията го накаралъ да го разведе изъ цѣлия свѣтъ, та дори и на Божи гробъ. Най-послѣ светията го запиталъ: ти ще ме мѫчишъ ли повече? Нѣма да те мѫча. Светията отворилъ стомната и го освободилъ. И тъй, когато дяволътъ влѣзе въ стомната, омагьосайте го, той ще отстѫпи. Вие само си турете рѫката отгорѣ, и той ще извърши отлични работи. И затова ние не трѣбва да казваме: колко жестокъ е билъ Пилатъ! Пилатъ бѣше човѣкъ, като всички хора, съ слабости. И най-благочестивитѣ християни нѣкой пѫть проявяватъ такива слабости.

Днесъ, отъ всички хора, се изисква изучвания на Божията Любовь. Затова трѣбва да се започне отъ човѣшката. Не се плашете, че човѣшката любовь ще изчезне изъ свѣта. Не, и милиони години още човѣкъ ще има къмъ себе си любовь. Даже и въ Нирвана като влѣзе, пакъ ще останатъ частици отъ тази любовь. Нѣкои мислятъ, че като влѣзатъ въ Нирвана нѣма да прояватъ любовь къмъ себе си. Казвамъ: ами отъ гдѣ се яви егоизма въ тия съвършени духове, които излѣзоха отъ Бога? Въ всѣка една частица на човѣка сѫществува любовь къмъ себе си и затова егоистичната любовь у човѣка се проявява и ще се проявява. Всѣка една любовь обаче, си е на мѣстото.

И тъй, ние ще изучаваме тѣзи три велики проявления на любовьта. Глава на нашето битие ще бѫде Богъ. Казва се въ Писанието: „Глава на Твоето Слово е Истината“. И тъй, на първо мѣсто седи любовьта, която имаме къмъ Бога. Слѣдъ това любовьта, която имаме къмъ себе си, която ще създаде дробоветѣ и артериалната система. И най-послѣ, любовьта къмъ ближнитѣ ни, която ще направи рѫцѣтѣ, краката и стомаха. Слѣдователно, въ тѣзи три принципа ще се облѣче човѣшкия духъ и ще живѣе съобразно Божията Любовь. И тъй: съобразно Божията Любовь ще работя, ще мисля и ще заповѣдвамъ на всичко нисше въ себе си; съобразно своята любовь ще дишамъ, а съобразно любовьта си къмъ ближния ще работя навънъ, ще се проявявамъ.

Пилатъ, който прѣдаде Христа на разпятие нѣмаше глава. Нему ще туримъ Божията глава, та като дойде втори пѫть, нѣма да разпъва Христа. И Христосъ, като дойде втори пѫть, ще му покаже, какъ трѣбва да постѫпва, ще му покаже гдѣ е неговата слаба страна. Христосъ ще му даде единъ добъръ урокъ. Елифасъ Леви разправя единъ малъкъ анекдотъ, въ който ще намѣря образа на Пилата. Сатана, слѣдъ като работилъ 2,000 години въ свѣта, слѣдъ като далъ на хората една хубава опитность, тѣ не го слушали повече, не искали да го знаятъ за нищо. Единъ день той излѣзълъ да си почине, спрѣлъ на едно каменисто мѣсто, навелъ си главата и си размишлявалъ: „Така е, учихъ, учихъ свѣта и като го научихъ, днесъ никой не те почита. Азъ постѫпихъ неразумно, че предадохъ своето учение на тия неблагодарни хора“. По едно врѣме вижда Христосъ, че идва по направление къмъ него и сатана му казва: „Е, много късно идвашъ при мене“. Защо? – „Прѣди 2,000 години, когато бѣхъ толкова силенъ, толкова богатъ, ти не дойде при мене да ти дамъ всички тия свѣтове, които имахъ на разположение, но идвашъ сега, когато нѣмамъ нищо“. – Не, азъ не идвамъ за твоитѣ царства, му казва Христосъ, азъ идвамъ да ти помогна. Сатаната е човѣкъ снаженъ, мускулестъ, но Христосъ видѣлъ въ гѫрдитѣ му впити двѣ голѣми, черни змии. Христосъ се приближи при него, побутна тия змии, и тѣ паднаха на земята. Христосъ тогава му каза: „Да, ти много хубаво учи свѣта“. Това е една алегория. Да не казвате: ето какво ни проповѣда този човѣкъ, че сатаната трѣбвало да дойде да учи хората. Ами че сатаната и сега ви учи. На какво ви учи? – Пушки да си правите, да се убивате и на какво ли не друго, но сега сатаната е реформиранъ. И този новиятъ, реформиранъ сатана ще върви по съвсѣмъ другъ пѫть. Той ще върви съобразно Христовото учение.

И тъй, коя е главната идея? – Ще поставите Божията Любовь като глава на вашия животъ, вашата любовь – като дихателна система, а любовьта къмъ вашитѣ ближни – като условие за създаване крака, рѫцѣ, стомахъ, изобщо като удове на вашето тѣло. Тогава философията на вашия животъ ще се осмисли. Вие може да направите единъ опитъ и ще видите, че този опитъ ще излѣзе сполучливъ.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 23 Ноември, 1924 г. въ гр. София.

Който се учи

„А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“. (Галат. 6:6)

„Който се учи, и който го учи“, сѫ двѣтѣ важни думи въ стиха, а другитѣ сѫ обяснения и допълнения. Който се учи е ученикъ, а който го учи е учитель. Който се учи е човѣкътъ на земята, а който го учи е Богъ, горѣ на небето. Който се учи е дѣтето, а който го учи е майката. Това сѫ все сравнения.

По нѣкой пѫть намъ се вижда, че животътъ е лесенъ за разбиране, то е, защото той така се опростотворява въ ума ни, като че нѣма никакъвъ смисълъ. Защо е така? Защото всички нѣща, който се опростотворяватъ, изгубватъ смисъла си. Нѣкой пѫть животътъ ни се вижда толкова сложенъ, че ние съвсѣмъ се оплитаме. Това сѫ двѣ крайности. По нѣкой пѫть нѣкой ученъ човѣкъ мисли, че всичко знае, а другъ нѣкой мисли, че знае много малко. И двамата сѫ подъ единъ знаменатель, но се различаватъ въ съзнанието си. Онзи, който мисли, че знае много, не е виждалъ човѣкъ по-ученъ отъ себе си, за това мисли така. Онзи пъкъ, който е срѣщалъ по-ученъ човѣкъ отъ себе си, казва: има хора, който знаятъ много, тъй че азъ, въ сравнение сѫ тѣхъ, малко зная. Слѣдователно, за да прави човѣкъ тия сравнения, трѣбва да има едно дълбоко вѫтрѣшно разбиране, не трѣбва да мѣри нѣщата съ себе си. Ако мѣри съ себе си, нѣма защо да прави сравнения.

И тъй, казваме: който се учи. Това, да се учи човѣкъ, е едно вѫтрѣшно побуждение, единъ вѫтрѣшенъ стремежъ. Най-великото състояние вѫтрѣ въ човѣка е да се учи. Онзи, който иска да осмисли живота си, трѣбва да се учи. Онзи, който иска да живѣе, трѣбва да се научи, какъ да живѣе, т.е. той трѣбва да добие закона на Любовьта.

Сега, всички думи „да се обичаме, да вѣрваме, да имаме знания“ по настоящемъ изискватъ обяснение. Какво значи да знаешъ? Всѣки казва, че знае. Това, което хората знаятъ, не е знание, то е паметарство, т.е. знание по паметь. Еди-кой си челъ нѣкоя книга, еди-кой си челъ нѣкой романъ, еди-кой си челъ нѣкое научно съчинение, запомнилъ нѣщо отъ него и казва: азъ зная. Е, какво знаешъ? – Зная, че земята се върти около слънцето. Ти провѣри ли това? – Не, четохъ въ еди-коя си книга. Тогава ще кажешъ: четохъ въ едно научно съчинение, единъ ученъ казва, че земята се върти около слънцето. Другъ нѣкой казва: азъ зная, че отъ земята до слънцето има 92 милиона мили разстояние. Ами ти измѣри ли го? Не, но зная. Чудни сѫ хората! Другъ нѣкой челъ нѣщо по сѫщия въпросъ и казва, че разстоянието между слънцето и земята е 93 милиона мили. При тия двѣ твърдения се явява разлика отъ единъ милионъ. Казвамъ: какво е това научно измѣрване, което ражда разлика отъ единъ милионъ? Питамъ тия учени: какъ измѣрихте туй разстояние? – Е, въ математиката има извѣстни ѫгли, та измерването става по голѣмината имъ, по дължината на тѣхнитѣ страни. Какви сѫ тия ѫгли, какви сѫ тия страни? Какъ е възможно: единиятъ измѣрвалъ съ ѫгли, другиятъ съ прави линии и да произлѣзе разлика отъ единъ милионъ километри? Какво е това измѣрване на ѫглитѣ? Това е единъ методъ, съ който си служатъ ученитѣ, азъ го наричамъ „методъ на прѣдположение“. Така, въ турски езикъ има извѣстни думи, които се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ, но иматъ различно значение. Турчинътъ като срещне нѣкоя такава дума, казва: не иде на кажемъ тази дума, кажете друга нѣкоя. Той пише, пише, нищо не излиза. Запримѣръ, въ турски езикъ думитѣ лопата, шивачъ и слѣпа коза се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ. Единъ турски началникъ пише до кмета да му се изпратятъ 40 лопатари – хора да ринатъ земя. Кметътъ чете, чете, казва: „На нашия началникъ трѣбватъ 40 кюркчии“. Праща му 40 кюркчии да шиятъ, т.е. 40 шивачи. Началникътъ пише, че не му трѣбватъ шивачи. Кметътъ мисли, мисли, казва си: „Сигурно началникътъ има много работници, та му трѣбватъ 40 слѣпи кози“. Нѣма какво, изпраща му 40 слѣпи кози. Началникътъ пакъ повтаря молбата си: „Изпратете ми 40 лопатари“. Едва при този случай кметътъ се досѣща, че началникътъ иска 40 лопатари, работници и му ги изпраща.

Та, сега и ние въ нашитѣ изслѣдвания направимъ една погрѣшка, че втора, че трета, докато се изправимъ. Подъ „знание“ подразбирамъ извѣстни истини, които ние сме провѣрили веднъжъ, дважъ, докато получимъ най-послѣ най-малкия, микроскопически резултатъ. А тѣзи знания, които сте добили само отъ четене, безъ провѣрка, безъ опити, тѣ се отнасятъ до паметьта на човѣка. Ето защо, всички истини, които взимаме отъ другитѣ хора, трѣбва да ги провѣряваме. Когато изучаваме живата природа, трѣбва да я разглеждаме като една книга, оставена прѣдъ насъ за проучване. Всички животни, всички растения, всички звѣзди сѫ Божественитѣ азбука, слогове и прѣдложения на невидимия свѣтъ. Задъ този свѣтъ, който ние виждаме, сѫществува единъ невидимъ, много по-съвършенъ, по-обширенъ отъ видимия. Слѣдователно, туй видимото е азбука, чрѣзъ която можемъ да се домогнимъ до невидимия свѣтъ. Срѣщаме единъ вълкъ и казваме: вълкъ е това! Добрѣ, каква роль играе този вълкъ въ природата? – Много проклето животно е вълкътъ! Защо, въ какво седи неговата проклетия? – Дави овцитѣ. Е, че ако е така, човѣкъ ги дави повече. Какво лошо има въ това? Вълкътъ ще изяде 1–2–3–10 овци, а човѣкъ ще заколи много повече, при това, ще накълца месото имъ и ще го консервира. Значи, и вълкътъ яде овци, и човѣкътъ яде овци, а при това човѣкътъ минава за праведенъ, за светия. Защо вълкътъ да е виноватъ, а човѣкътъ да не е виноватъ? Човѣкътъ е, казватъ, господарь. Слѣдователно, като господарь, той ималъ право да яде овци, а вълкътъ – нѣма. И слушаме ние днесъ всички религиозни хора да казватъ, че въ Писанието било казано, какво всичко живо е създадено за да се яде. Азъ ще направя едно възражение. Когато Господь създаде крушата, какво каза, дървото ѝ ли да ядемъ, или плода ѝ? Питамъ те: ако ти отидешъ да изядешъ една круша съ стеблото ѝ, съ дънера ѝ, какво ще стане съ тази круша? Казватъ: трѣбва да ядемъ! Да, но ще изядешъ само плода на крушата, а сѣменцата ѝ ще посѣешъ. Ако ти изядешъ една круша, а сѣменцата ѝ посадишъ, имашъ право да я ядешъ, но ако опапашъ цѣлата круша, заедно съ сѣменцата ѝ, казвамъ: ти не си нищо друго, освѣнъ единъ червей, който знае само да гризе – ти не си разбралъ смисъла на живота. И сега, нѣкои казватъ: явили се въ свѣта едни неправовѣрни хора. Защо не сѫ правовѣрни? Защото казватъ, че не трѣбва да се яде месо. А тия, които казватъ, че трѣбва да се яде месо, тѣ сѫ правовѣрни! Но, въ първата глава на Битието се казва, че човѣкъ трѣбва да се храни само съ плодове. И казва по-нататъкъ Писанието, че царството Божие не седи въ ядене и пиене. Ами въ какво? – Когато ядешъ, да ядешъ само това, което Богъ е опрѣдѣлилъ и то съ благодарность. Разбира се, това се отнася до вѣрующитѣ хора, до тия, които сѫ умни, които иматъ разбирания. Онѣзи хора, които вѣрватъ въ Бога, азъ ги харесвамъ. Подъ думата „вѣрующъ“ човѣкъ азъ подразбирамъ този, който разбира дълбокия смисълъ на нѣщата. Ако ти внесешъ въ твоя организъмъ храна, която може да отрови кръвьта ти, и съ това да повлияе върху здравето на дѣцата ти, тази храна полезна ли е? Днесъ има споръ между всички лѣкари по въпроса за храната. Едни доказватъ, че месото е врѣдно, а други доказватъ, че не е врѣдно. Азъ казвамъ: има и друго разсѫждение. Медътъ на пчелитѣ е сладъкъ, но не и самитѣ пчели, които сѫ въ кошеритѣ. Човѣкъ може да си вземе малко медецъ отъ пчелитѣ, той е господарь на това, но не е господарь и на самитѣ пчели. Слѣдователно, въ сегашнитѣ условия, при които се намираме, вѣрующиятъ човѣкъ има право да вземе млѣкото на кравата, това му е позволено, но да вземе месото ѝ, това нигдѣ въ Божия законъ не е писано. Азъ говоря за вѣрующитѣ, за онѣзи, които обичатъ Бога. Днесъ хората се оправдаватъ съ това, което се пише въ Светото Писание. Защо? Защото взиматъ тия истини и ги тълкуватъ буквално. Ако вземемъ този стихъ, дѣто Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми“ – и го тълкувате буквално, какво ще стане? Вие ще се изядете единъ другъ, ще изядете даже и най-святитѣ и най-ученитѣ си хора. Ученицитѣ Христови поставили този въпросъ прѣдъ Христа ребромъ, той да имъ разясни скрития му смисълъ. Христосъ имъ каза: „Този стихъ се отнася до моитѣ думи. Ако не приемете думитѣ ми, които сѫ Словото Божие, Духътъ Божий, и не станатъ ваша плъть и кръвь, вие не може да придобиете животъ вѣченъ“. Съ туй Слово трѣбва да се храните постоянно, и туй Слово трѣбва да излиза отъ устата на онзи, който вѣрва. Ако всички ние схващахме въпроса така живо, ако всички ние обичахме Бога съ всичкото си сърдце, ако Богъ не бѣше за насъ една отвлѣчена единица, едно отвлѣчено сѫщество, за което да споримъ, дали сѫществува или не сѫществува, всичкитѣ наши недоразумения и криви заключения щѣха да изчезнатъ. Сегашнитѣ недоразумения, които сѫществуватъ между хората, произтичатъ отъ факта, че тѣзи хора не сѫ въ връзка съ Бога. Законътъ въ природата е слѣдниятъ: всѣко сѫщество, което не е въ връзка съ Бога, нѣма условия да живѣе. Растенията, които сѫ извънъ почвата, изсъхватъ; рибитѣ, които сѫ извънъ водата, умиратъ; птицитѣ, които сѫ извънъ въздуха, умиратъ. Сѫщиятъ законъ, сѫщата аналогия се отнася и до човѣка. Човѣкъ може да излѣзе вънъ отъ Бога, може да не вѣрва, но въ това невѣрие той ще внесе мракъ и тъмнина въ душата си, ще изгуби свѣтлината си, ще изгуби смисъла на живота си. Та, казвамъ: въ всѣко нѣщо има смисълъ. Запримѣръ, като срещнемъ единъ вълкъ, какво означава вълкътъ, какъвъ смисълъ има той? Срещнемъ мечка. Какъвъ смисълъ има тя? Често ние уподобяваме човѣка на нѣкое животно. Казваме: вълкъ е той, мечка е той, овца е той. Христосъ пъкъ казва за себе си: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“. Какво означава живиятъ хлѣбъ? Нѣкои наричатъ Христа „Агнецътъ Божий“ – пакъ уподобление правятъ. Какво означава това? И въ този смисълъ, нѣкои народи отъ старитѣ врѣмена, като сѫ разбирали това нѣщо, сѫ се покланяли на нѣкои животни, като сѫ ги считали за символъ на нѣщо велико. Ние се чудимъ, запримѣръ на египтянитѣ, какъ е възможно, тѣ които сѫ били толкова културни да се кланятъ на тѣхния аписъ – животно отъ рода на млѣкопитающитѣ. Нима ние днесъ не се кланяме прѣдъ онази каса, пълна съ златни, звонкови монети? Нима ние не се кланяме прѣдъ онзи богатъ банкеръ? – Покланяме се и прѣдъ пълната каса, покланяме се и прѣдъ богатия банкеръ. При това, като влѣзешъ при него, очите ти сѫ отворени на четири. Защо? Казвашъ: е, нужда имамъ. Сега, въпросътъ не е за външнитѣ хора, да оставимъ тѣхъ на страна, въпросътъ се отнася до вѣрующитѣ, до онѣзи, които вѣрватъ въ Бога. Питамъ: опитали ли сте вие вашата сила, какъ можете да противостоите на паритѣ, да живѣете безъ тѣхъ? Това, че не можете да живѣете безъ пари, не е само едно вѣрую, това е едно внушение. Ученитѣ хора правятъ опити въ това отношение и сѫ забѣлѣзали, че когато се тури една мисъль въ човѣка, той не може да ѝ противостои. Нѣкой пѫть устоява, нѣкой пѫть – не може. И въ живота има такива наклони плоскости, че като те турятъ на някоя отъ тѣхъ, не можешъ да устоишъ. Тамъ е изкушението! Прѣдставете си, че някой иде на срѣща ви съ револверъ, но вие не можете да се браните, нѣма ли да се намѣрите въ изкушение? Прѣдставете си, че нѣкой иска да изнасили жена ви. Вие нѣма ли да извадите револвера и да го убиете? Това сѫ все прѣдположения, нѣща, които може да станатъ, може и да не станатъ. Но, щомъ ти живѣешъ въ Бога, какъ е възможно, да дойде нѣкой да направи едно прѣстѫпление противъ волята Божия? Слѣдователно, ние въ живота си правимъ допущения, прѣдположения за това – за онова и все казваме, че вѣрваме въ Бога. Вие имате дъщери, синове, но си казвате: възможно е тия дѣца да ме не гледатъ на стари години, отгдѣ да зная, затова нека си туря поне малко парици въ банката. Вие уповавате на дъщеря си, на сина си, но уповавате и на паритѣ. Казвате: е, да се намиратъ тамъ малко пари! То значи: като се намиратъ тия пари, все ще се намѣрятъ нѣкои хора, които ще ме гледатъ, ако не заради мене самия, то поне заради паритѣ. И така, спестишъ си 100–200,000 лева. Но, като имашъ тия 100–200,000 лева, нѣма ли да умрѣшъ по сѫщия начинъ, както и ако да ги нѣмаше? – Щеше да умрѣшъ еднакво. И въ края на краищата, какво си свършилъ? Нека разумно погледнемъ на резултатитѣ въ живота. Ама вие казвате: е, азъ да си поживѣя сега, че като умра, като отида на онзи свѣтъ, тогава да бѫде каквото ще. Не, това не е правилно разсѫждение. Слѣдъ като умрѣшъ, ти ще се намѣришъ въ чудо, че пакъ живѣешъ, пакъ имашъ чувства и желания, пакъ имашъ рѫцѣ, крака, тѣло, както и сега: само че туй тѣло, което ще имашъ въ духовния свѣтъ не е тъй гѫсто, тъй грубо, както това, което имашъ на земята. Като се намѣришъ въ онзи свѣтъ, ти ще се очудишъ, ще кажешъ: е, имало другъ свѣтъ! И тамъ ще живѣешъ, ще ходишъ, ще говоришъ, но ще намѣришъ слѣдующата разлика: говоришъ на жена си – не ти обръща внимание; говоришъ на дъщеря си, на сина си – не ти обръщатъ внимание; говоришъ на слугитѣ си – не ти обръщатъ внимание. Разгнѣвишъ се, казвашъ: какъ тъй, тѣзи хора оглушѣли ли сѫ, оглупели ли сѫ, че не ми обръщатъ внимание? Разправяха ми единъ случай за единъ заминалъ за онзи свѣтъ, дали е вѣренъ случай, или не, не зная, но той е слѣдниятъ: нѣкой си дѣдо Стоянъ умрѣлъ. Той не билъ много благочестивъ човѣкъ, напротивъ билъ голѣмъ скѫперникъ, парата дѣлѣлъ на двѣ. Като умрѣлъ, жена му, дѣцата му си въздъхнали свободно и си казали: добрѣ, че дѣдо Стоянъ умрѣ, та да можемъ свободно да си поживѣемъ. Тѣ поканили приятели, сложили богата трапеза, да ядатъ и да пиятъ. Едва се наредили, забѣлѣзватъ, че всичко по масата започва да се разхвърля. Омагьосана е стаята нѣщо, казватъ си. Всички чинии, лѫжици, вилици започнали да се движатъ. Най-послѣ нѣкой отъ сѫсѣдитѣ се досѣтилъ, че това е духътъ на дѣда Стояна, който иска да вземе участие въ угощението. Наредили тогава на масата чиния, вилушка, лъжица и за дѣда Стояна, сипали му ядене, турили му столъ, и слѣдъ като наредили всичко това, дѣдо Стоянъ вече си кротувалъ, нищо не разхвърлялъ. Казватъ: защо този столъ е празенъ? – Не е празенъ, дѣдо Стоянъ седи на него. Нѣкой ще каже: това сѫ приказки отъ 1001 нощь! Че и сегашниятъ свѣтъ е отъ 1001 нощь. Всѣки може да провѣри тѣзи нѣща и да види, до колко сѫ вѣрни.

И тъй сегашниятъ човѣшки животъ на земята е крайниятъ прѣдѣлъ на сегашния козмосъ, дѣто всичкитѣ нѣща се посрѣщатъ: у човѣка ще се роди нѣщо по-хубаво, нѣщо ново ще се създаде. Човѣкътъ е крайниятъ прѣдѣлъ, крайната граница на битието. По-долу отъ човѣка ние не можемъ да знаемъ, и по-горѣ, по-далечъ отъ него не можемъ да отидемъ. Надъ насъ има други, по висши сѫщества: ако слѣземъ долу въ ада, и тамъ има другъ свѣтъ. Лошитѣ духове нѣматъ нищо общо съ насъ. Човѣкъ се намира между двѣ противодѣйствуващи сили въ природата. Всѣки е опиталъ това нѣщо. Запримѣръ, някой ви обича, но въ даденъ моментъ не ви направи една услуга. Веднага у васъ се зараждатъ лоши чувства. Отгдѣ дойдоха тѣ? Тѣ не сѫ ваши, тѣ сѫ чужди. Нѣкои мислятъ, че адътъ е образуванъ отъ паднали ангели. Не, той е пъленъ съ сѫщества отъ човѣшката раса. Той е пъленъ съ всички онѣзи хора, които не сѫ изпълнили волята Божия, които сѫ вървѣли по свой пѫть, които сѫ вършили най-голѣмитѣ прѣстѫпления. Тия сѫщества сѫ жителитѣ на ада, затова водятъ най-разгуленъ животъ. Всичкитѣ тия лоши думи, цѣлиятъ този рѣчникъ отъ извратени слова се дължи все на тѣхъ, на лѣво – на дѣсно ги употрѣбяватъ. Тъй че жителитѣ на ада сѫ хора, не сѫ духове. Духоветѣ не знаятъ тѣзи думи. Небето пъкъ е пълно само съ добри хора. Ами че ангелитѣ сѫ все такива добри хора. Казвате: Господь създалъ ангелитѣ. Не, това е едно заблуждение! Господь не създава. Създаването е единъ механически процесъ. Въ свѣта има раждане. Раждането е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, процесъ на Божествения Духъ. Всички напреднали сѫщества сѫ минали по извѣстенъ пѫть на развитие подъ рѫководството на Божия Духъ и сѫ достигнали до тази степень на развитие, въ която се намиратъ. Та, казвамъ: всѣки единъ отъ васъ може да стане ангелъ, може да стане и дяволъ, споредъ както живѣе. И по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да възприеме единъ добъръ, или единъ лошъ животъ. Нѣкои питатъ: въ какво седи добриятъ животъ? Добриятъ животъ седи въ това, да сподѣлишъ всичко, което имашъ съ своитѣ ближни. Лошиятъ животъ седи въ това, да не сподѣляшъ нищо съ своитѣ ближни. Нѣкои казватъ: ами човѣкъ нали обича своитѣ дѣца, своето сѣмейство? Не, това не е мѣрило, че човѣкъ води добъръ животъ. Че и вълчицата обича своитѣ дѣца, но тази вълчица задига дѣтето на овцата и го занася на своитѣ дѣца, като казва: хайде, мама, хапнете си! Питамъ: каква е тази любовь, за образецъ ли е, Божия Любовь ли е? Слѣдователно, човѣкъ веднъжъ заживѣлъ съ Божията Любовь, веднъжъ просвѣтенъ въ Божия Духъ, живѣе вече добъръ животъ. Защо? Защото Господь едноврѣменно прониква въ всички хора. Тѣлата на всички хора сѫ подъ влиянието, подъ разположението на Бога. Богъ разполага сѫ тѣхъ. Той едноврѣменно има друго едно по-високо проявление. Когато дойде едно сираче въ дома ти, и ти направишъ разлика между него и твоитѣ дѣца, това не е по Бога, Богъ не живѣе вече въ тебе. Ти не трѣбва да правишъ никаква разлика между твоитѣ дѣца и това дѣте. Ти ще се отнасяшъ съ туй дѣте тъй, както съ твоитѣ, разбира се, ако то бѫде скромно. Ти ще бѫдешъ спрѣмо туй дѣте тъй добъръ, както и спрѣмо своитѣ дѣца, защото Духътъ Божий, който живѣе въ твоитѣ дѣца, живѣе и въ туй бѣдно дѣте.

Ние, съврѣменитѣ хора, имаме особени схващания за живота, отъ който произтичатъ всичкитѣ наши нещастия въ свѣта. Запримѣръ, често ме запитватъ: защо умрѣ моето дѣте? Защо го взе Господь, трѣбваше ли да умрѣ? Чудни сте вие хората! Това дѣте не бѣше твое. То бѣше единъ ангелъ, изпратенъ отъ небето за 10 години при тебе, да придобие една опитность. Слѣдъ като си свърши работата, слѣдъ като си научи урока, за който бѣше дошло, Господь си го взе. То се върна на небето. Защо ще плачешъ на чуждъ гробъ? Това дѣте не е твое. Другъ примѣръ. Нѣкой взелъ отъ нѣкого 10,000 лева на заемъ и послѣ казва, защо ще ги връщамъ? – Ще ги върнешъ, ползувалъ си се отъ тѣхъ. Чудни сѫ тия майки, като казватъ: защо ми отиде дѣтето? Така да казва единъ вѣрующъ, то значи да не разбира Божия законъ. Това дѣте не е твое, то е ангелче, което трѣбваше да си отиде. Умрѣ ли дѣтето ти, ще кажешъ: Господи, благодаря Ти, че взе моето ангелче, прати ми друго нѣкое. Пъкъ много ангелчета има по свѣта! Щомъ твоето ангелче си отиде, иди въ другъ домъ и кажи: сестро, азъ се радвамъ на твоето ангелче тъй, както и на моето. Пъкъ и нейното ангелче скоро ще си отиде. Че онзи свѣтъ е нѣщо много хубаво! Тамъ има музика, поезия, художество! Тамъ нѣма караници между мѫже и жени, сладъкъ езикъ между тѣхъ сѫществува. Навсѣкѫдѣ слушашъ звученъ, музикаленъ езикъ. Нѣкои казватъ: а, страшно е на онзи свѣтъ! Дали скоро ще умра? Казвамъ: е, да умрѣшъ, хубаво е, но не те искатъ още. Не е добрѣ да умрѣшъ, да заминешъ отъ този свѣтъ безъ да сѫ те повикали, че да чакашъ съ години прѣдъ вратата на онзи свѣтъ. Ти чукашъ, никой не те приема, ти чукашъ никой не те приема. Отъ тамъ ще ти кажатъ: не е врѣме още да дойдешъ въ този свѣтъ, ще се върнешъ назадъ. Това е лошото! Има много такива души, които се скитатъ между този и онзи свѣтъ, че не сѫ нито тукъ, нито тамъ. Това сѫ били все отчаяни хора, които сѫ се самоубили.

Сега апостолъ Павелъ се обръща къмъ вѣрующитѣ съ стиха: „Който се учи“.

За да разбираме нѣщата, ние всѣкога трѣбва да допуснемъ извѣстни истини, съ които да ги измѣрваме, да ги сравняваме. Да се съмнявашъ, това не е знание. Нѣкой се съмнѣва въ нѣкого, казва: азъ се съмнѣвамъ въ неговата честность. Хубаво, ти, който се съмнѣвашъ, честенъ ли си? Само абсолютно честниятъ човѣкъ може да знае, дали другиятъ на срѣща му и честенъ, или не. Само абсолютно добриятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е добъръ, или не. Само абсолютно разумниятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е разуменъ, или не.Този, който не е разуменъ той може само да прѣдполага. Ние трѣбва да бѫдемъ въ връзка съ самитѣ нѣща, или най-малко ние трѣбва да имаме дружба или общение съ нѣкой човѣкъ, за да го познаемъ. Трѣбва да има една малка обмѣна между нашитѣ чувства. Послѣ, като срѣщнемъ нѣкой човѣкъ, казваме: лицето на този човѣкъ е красиво. Въ какво седи красотата на едно лице? – Всѣка една частъ отъ нашето лице трѣбва да бѫде жива, а не мъртва. Лицето ни трѣбва да бѫде тъй подвижно, че отъ всѣка часть на лицето ни да радиира онази Божествена свѣтлина. Отъ всички части на лицето ни трѣбва да излизатъ най-хубавитѣ, най-възвишенитѣ нѣща. То трѣбва да е като единъ рефлекторъ на нашия вѫтрѣшенъ животъ. Въ какво именно седи красотата на нѣкой човѣкъ. – Челото му да бѫде голѣмо. Голямото чело на нѣкой човѣкъ говори за неговия умъ. Нѣкой има голѣма глава. Да, но голѣмата глава не говори за голѣмината на челото, не говори и за ума на човѣка. Главата на нѣкого може и да е малка, и челото му да изглежда малко, но това още не е мѣрката, по която да се сѫди за неговата интелигентность. Голѣмо чело е това, което отговаря на една математическа величина, на една геометрическа форма. Широкото, голѣмото чело показва най-възвишенитѣ мисли у човѣка. Долната часть на лицето показва настроенията, възможноститѣ, съ които човѣкъ може да се прояви. Когато лицето на човѣка е по-голѣмо, за него казватъ: душа има този човѣкъ! Колкото лицето е по-дребно, толкова по-дребнавъ е той. Но, азъ не говоря за онази натрупаность отъ мазнини по лицето, но подразбирамъ онова живо, подвижно лице безъ мазнини. Онзи човѣкъ, на когото лицето е прѣтрупано отъ мазнини всѣки день ще го видишъ, че ту заушка се явила въ него, ту циреи, ту нѣкаква ангина. Не за такова лице говоря азъ, но за онова живото, подвижното, въ което всѣки мускулъ играе. Изразителенъ е такъвъ човѣкъ! И като го погледнешъ, благость диша отъ него, довѣрие ти внася. Въ такъвъ човѣкъ нѣма никакво раздвояване. Азъ гледамъ, нѣкой човѣкъ ме погледне и изведнъжъ бързо си свали очитѣ. Защо? – Страхъ го е да не проникна въ душата му. Нѣма защо да се страхува – азъ отдавна съмъ проникналъ. Ще бѫде смѣшно, почвата да се страхува отъ водата. Водата е проникнала вече въ почвата и постоянно прониква. Водата не създава злото. Нѣкой пѫть тя носи зло, но повече носи благословение за растенията. Слѣдователно, ако този животъ проникне въ насъ, нѣма какво да се плашимъ. Тия очи – това сѫ все прозорци. Нѣкой казва: страшни очи има той. Какво страшно може да има въ тия очи? Нѣма нищо страшно въ свѣта. Ако ние имаме вѣра, че Богъ, съ своята разумность на всѣкѫдѣ царува, и че всички сме заобиколени съ множество свидѣтели, разумни сѫщества, които се интересуватъ, грижатъ за насъ, ние другояче бихме гледали на всички нѣща. Тия сѫщества не ни наблюдаватъ отъ любопитство, но по нѣкой пѫть, когато дигаме голѣмъ шумъ, тѣ се спиратъ, за да ни помогнатъ. Иначе, тѣ се занимаватъ съ своитѣ работи: тѣ сѫ благородни сѫщества. Каквото и да правимъ, ние сме забавление за тѣхъ. Нѣкой пѫть хората се биятъ помежду си и казватъ: Господь не вижда ли, че ми изтръгнаха космитѣ? Тогава Господь изпраща нѣкои отъ тия разумни сѫщества да примирятъ хората.

И тъй, ние трѣбва да изхвърлимъ злото отъ себе си, да се освободимъ отъ лошитѣ обходи, а за това трѣбва да се прѣобразимъ коренно. Ти вървишъ по пѫтя, виждашъ, че нѣкой бие вола си. Какво ще направишъ? Азъ бихъ постѫпилъ по слѣдующия начинъ: Ще се спра прѣдъ този човѣкъ и ще му кажа: приятелю, какво носишъ въ колата си? – Е, малко житце, около 3–4 кгр. По колко мислишъ да го продадешъ? – По толкова. Дай ми житото си, азъ ще го купя. Ще взема житото, ще му го платя добрѣ и ще освободя воловетѣ отъ бой. Вие сега ще кажете: ако почна да плащамъ всѣки день за туй, за онуй, на кѫдѣ ще му излѣзе смѣтката? Вие сте чудни хора, като се боите, че ще плащате. Ако почнешъ да плащашъ, всичко около тебе ще протече. Богатството е като единъ изворъ. Ти само не го запушвай, отпуши го, то ще протече. Ние всѣкога туряме прѣгради и затова не успѣваме. Вие казвате: не може да се прави добро. Не, вѣчно ще правишъ добро. Доброто. е единъ вѣченъ изворъ. Ти го отпуши и ще видишъ, какъ той ще протече. Доброто е едно богатство. Нѣкой казва: до сега правихъ добро, но отъ сега нататъкъ нѣма вече да правя добро. Не, ти прави добро всѣкога, не се разкайвай, доброто е вѣченъ изворъ.

Казва апостолъ Павелъ: „Онзи, който се учи, трѣбва да научи онѣзи велики нѣща въ природата“. Отъ кого? Кой е учительтъ? – Богъ е, който учи. Той може чрѣзъ много нѣща да те учи. Той може да те учи чрѣзъ жена ти, чрѣзъ дѣцата ти, чрѣзъ учителя ти. Ние чакаме сега да се пенсионираме, че тогава да се заемемъ да работимъ за себе си, за Бога. Азъ слѣдя, правя си своя статистика за тия случаи. Нѣкой казва: мене ми трѣбватъ още 4–5 години, докато се пенсионирамъ. Добрѣ, пенсионира се, но какво става? – Пенсионира се и умрѣ. Не, човѣкъ докато не се е пенсиониралъ, може да работи, има условия за работа, има и стремежъ. Като се пенсионира вече, той не намира цѣль за какво да работи. Нѣкой казва: азъ като остарѣя, тогава ще работя за Бога. Той ще изхарчи всичкитѣ си сили въ единъ непорядъченъ, разгуленъ животъ, и като прахоса всичкия си животъ, тогава съ тояжката си и съ пъшкане, „охъ-охъ“, ще отиде да проповѣдва Словото Божие, ще отиде да лѣкува болни. Не, младитѣ ще ходятъ да проповѣдватъ Словото Божие, тѣ ще говорятъ за Бога. Ще кажете: защо младитѣ само, ами ние, които сме остарѣли какво трѣбва да правимъ? Какво подразбирамъ подъ стари хора? Всѣки човѣкъ, който прави грѣхове, той е старъ, той остарѣва. А всѣки човѣкъ, който се възвръща къмъ любовьта, подмладява. Любовьта подмладява хората. Почнете да обичате Господа и ще се подмладите. Възлюбете вѣрата, почнете да проповѣдвате за Бога, изхвърлете съмнѣнието и лицето ви ще просветне, вие ще се подмладите. Подмладите ли се, тогава и знанието ще дойде. Ще кажете: може ли тия нѣща? – Може, ние сме ги опитали. Турете тази мисъль въ себе си.

И тъй, ние дохождаме до слѣдното заключение: животътъ е въ пълно разположение на самитѣ насъ. Щомъ е така, ние можемъ да подобримъ живота си, защото това е волята Божия. Богъ, който живѣе въ насъ, ни казва, че чрѣзъ Него можемъ да подобримъ своя животъ, а не трѣбва да чакаме нашитѣ ближни да подобрятъ живота си, че тогава ние. Всѣки ще подобри своя животъ за себе си и ще приложи закона. Когато всички оправимъ живота си, ще имаме нови отношения единъ къмъ другъ. Тѣзи нови отношения ние не ги знаемъ. Днесъ нѣма отношения между господарь и слуга, и дружба нѣма, но между тѣхъ има една стѣна, която ги дѣли. Днесъ нѣма отношения между Бога и единъ вѣрующъ, който Му служи само отъ страхъ. Днесъ нѣма онова правилно разбиране, съ което трѣбва да се служи на Бога, да се разбира онзи великия законъ. Отъ любовь трѣбва да се служи на Бога!

Сега, въ какво трѣбва да се учимъ ние? Ще ви приведа единъ примеръ за единъ отъ древнитѣ царе. Този царь билъ много уменъ, наричалъ се Синусий. Въ своята приемна той ималъ единъ, столъ, украсенъ съ скѫпоцѣнности. Прѣдъ този столъ имало една масичка съ всѣкакви богатства, и онзи, който седнѣлъ на този столъ, ималъ право, слѣдъ като стане отъ него, да вземе каквито богатства иска отъ масичката и да ги занесе дома си. На този столъ имало надписъ: смърть и животъ! Обаче, забѣлѣжително било това, че никой не смеялъ да седне на този столъ. Защо? Подъ този столъ имало нѣкакви дупки, въ който се крияли кобри, който излизали веднага отъ дупкитѣ си, щомъ нѣкой се осмѣлѣвалъ да седне на стола и го ухапвали. Правилото за сѣдането на стола било слѣдното: всѣки, който искалъ да седне на този столъ, трѣбвало да бѫде съ голи рамѣнѣ и голъ гърбъ. Слѣдователно, ако той може да издържи на ухапването на тия кобри, той можелъ да вземе туй богатство, ако не издържи, моментално умиралъ. Мнозина опитвали този столъ и знаяли, какъвъ е. Какъвъ е? – Който обича, нека го опита.

И тъй, ние, съврѣменитѣ хора, всѣкога седимъ на този столъ, който носи смърть. Ние желаемъ външни богатства, отъ който умираме. Външнитѣ богатства днесъ раждатъ умраза между хората. Защо? Защото щомъ човѣкъ забогатѣе, той нѣма вече приятели. Даже жена му, дѣцата му не сѫ му вече приятели. Той не може да бѫде напълно увѣренъ, че тѣ го обичатъ. Забогатѣе ли, той е изключенъ за тѣхъ, не сѫществува вече за тѣхъ, тѣ обичатъ неговитѣ пари. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. Добрѣ, то не е голѣма работа. Ще седнете на този столъ и ще забогатѣете. Сега, не трѣбва да вадите заключение, че не трѣбва да бѫдете богати. Има богатства, който трѣбва да придобиете, но трѣбва да знаете Истината, че като седнете на този столъ, и да ви ухапи кобрата, да не умрѣте. Синъ ти, жена ти, дъщеря ти не трѣбва да ламтятъ за туй външно богатство. Като говоря за богатство, азъ разбирамъ онова вѫтрѣшно богатство на Любовьта, на знанието и на Добродѣтелитѣ. Туй е истинското богатство! Има ли го човѣкъ въ себе си, той всѣкога може да бѫде богатъ. Туй богатство почива на слѣдующия законъ: всички онѣзи хора, който сѫ разбогатели по единъ естественъ начинъ въ кръвьта имъ се съдържа злато, и то толкова, колкото е количеството на външното злато, което притежаватъ. На това вѫтрѣшно злато въ кръвьта имъ се дължи богатството. Азъ не говоря за ония богати хора, който врѣменно сѫ разбогатели, по единъ неестественъ начинъ. Щомъ човѣкъ стане богатъ, той трѣбва да внесе едно малко количество злато и въ кръвьта си. Щомъ придобие туй живото злато отвѫтрѣ, той ще привлѣче златото и отъ вънъ. Ще видишъ тогава, какъ този ти носи, онзи ти носи. Значи, за да имашъ външното злато, трѣбва да имашъ туй вѫтрѣшното злато въ кръвьта си. Ако вие придобиете туй външно злато безъ да имате вѫтрѣшното злато въ кръвьта си, тази кобра ще дойде да ви ухапи, и вие ще умрѣте. Коя е тази кобра? – Това е онзи апашъ, разбойникъ, който ще ви ограби, удуши, ще ви вземе всичкото богатство. Имашъ ли туй живото злато, никой не може да ви ограби, да ви окраде. Ами че онзи, който иска да ми краде златото, азъ нѣма защо да го чакамъ да дойде да ме обере въ кѫщи, но ще го срѣщна на улицата и ще му кажа: приятелю, нѣма защо да ме крадешъ, кажи колко искашъ и азъ ще ти дамъ. – Е, 1,000–2,000 лв. Ето, вземи ги, и когато имашъ нужда пакъ ела. Ще му дамъ колкото му трѣбватъ и съ това ще станемъ приятели съ него, нѣма какво да ме краде. При това, има другъ единъ законъ, споредъ който честното богатство никой не може да го краде. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ американския животъ, може да го вземете като анекдотъ или като приказка, съ който се потвърждава този законъ. Единъ християнинъ, бѣднякъ билъ той, често ходилъ на църква, но цѣлата му молитва била все за пари, тъй силно била концентрирана мисъльта му къмъ паритѣ. Той се молилъ на Господа така: Господи, ти знаешъ, че имамъ нужда отъ пари, прати ми парички отнѣкѫдѣ. Азъ ще посветя живота си за Тебе, но помогни ми! Видишъ ли отъ 4–5 години какъ реформирахъ живота си, искамъ да Ти служа, но не ме забравяй, Господи, прати ти парички! Молилъ се, молилъ се и една вечерь, като се връща дома си, вижда прозореца на кѫщата на единъ банкеръ отворенъ и на прозореца сложена една торба съ пари, които банкерътъ, както броилъ, дошло му нѣкакво вдъхновение, отишълъ да се помоли Богу и ги забравилъ. Този бѣдниятъ християнинъ, като вижда торбата съ паритѣ веднага я взима и си казва: благодаря Ти Боже, за гдѣто ми чу молитвата. Занася я дома си и започва да се моли Богу, обаче веднага торбата изпѫква между него и Бога. Спира се и си казва: е, тази вечерь молитвата ми не върви, утрѣ, ще провѣря, да видя дали ще се яви пакъ торбата. На другата сутринь отива при торбата, попипа я малко, порадва и се започва да се моли, казва: благодаря Ти Господи! Моли се, но молитвата пакъ не върви, торбата отново изпѫква. Вториятъ, третиятъ день все сѫщото нѣщо се повтаря. Казва си: Господи, защо ми даде тази торба? Господь му казва: тази торба не е за тебе. Иди, занеси паритѣ на господаря и ги остави, нека той ти даде отъ любовь колкото иска. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ закона на Любовьта. Не е ли придобито чрѣзъ любовьта, то носи смърть и проказа. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ поть на лицето и чрѣзъ трудъ. Знанието, мѫдростьта, всичко трѣбва да се употрѣби, за да донесе онова вѫтрѣшно богатство.

Апостолъ Павелъ казва: „Който се учи“.

Е, защо ние да не започнемъ споредъ този законъ и да се постараемъ да уредимъ живота си? Можемъ да уредимъ живота си. Кой ще ни покаже какъ да го уредимъ? – Онзи, който ни учи. И съврѣменнитѣ страдания не сѫ нищо друго, освѣнъ това, че невидимиятъ свѣтъ ни прѣдава горчиви уроци, за да дойдемъ до онова вѫтрѣшно познание, отъ което произтича живота. Не е ли хубаво да прѣкараме единъ животъ въ миръ и съгласие съ самитѣ насъ? Какво по-хубаво отъ това, да станешъ сутринь, да се помолишъ Богу, да ти дойдатъ онѣзи хубави мисли отъ всевъзможенъ характеръ, които ти даватъ потикъ, подемъ, да имашъ миръ въ себе си отколкото да станешъ сутринь, че това те боли, онова те боли, коститѣ те болятъ, подагра имашъ, усѣщашъ се хилавъ, слабъ и лѣкаритѣ единъ слѣдъ другъ току влизатъ и излизатъ отъ дома ти. Това сѫ блага за човѣшката душа. Азъ говоря за онѣзи блага, които може да те ползуватъ – да бѫдешъ богатъ и да се радвашъ, а сѫщо и всички твои близки около тебе да се радватъ, че си и външно, и вѫтрѣшно, по сърдце богатъ. Има и външни, и вѫтрѣшни богатства.

Сега, дойдатъ нѣкои, казватъ: нека се откаже този братъ отъ богатствата си. Отъ богатствата си може да се откаже само онзи човѣкъ, който заминава за небето. Този братъ пита: ами какъ ще си раздамъ богатството? Азъ още не заминавамъ за небето. Казвамъ му: е, братко, ти трѣбва да си заминешъ вече, раздай си богатството! Ами ти сигуренъ ли си? Да не ме лъжешъ? Не, още тази вечерь повикай нотариуса и раздай всичко, че утрѣ да не си закъснѣлъ. Защо ще оставишъ другитѣ да дигатъ шумъ слѣдъ тебе? Раздай всичко и си тръгни свободенъ! Ние чакаме другитѣ да уреждатъ работитѣ ни. Не, нашитѣ работи никой не може да ги уреди, освѣнъ ние самитѣ. Богатиятъ човѣкъ нѣма право да оставя синъ му или дъщеря му да му уреждатъ работитѣ, да му оправятъ обърканитѣ тевтери. Защото, ако остави другитѣ да му оправятъ обърканитѣ смѣтки, той ще остане между небето и земята и ще ходи немилъ-недрагъ. Ако остави това на другитѣ, такъвъ човѣкъ ще се намѣри въ положението на онзи български свещеникъ, който взималъ пари отъ хората да имъ споменава имената, но не ги споменавалъ. Събралъ една голѣма торба, пълна съ поменици, но не ги споменавалъ. По едно врѣме умира, но не отива горѣ на небето, а остава да се скита по земята. Идва новъ свещеникъ въ църквата, влиза въ олтаря, иска да служи, но веднага стариятъ свещеникъ му се явява. Новиятъ свещеникъ избѣгва и казва на паството си: „Ще ме извините, не съмъ разположенъ да служа тукъ“ – и си отива. Идва вторъ свещеникъ, но и той избѣгва. Нѣколко души свещеници избѣгали, плашили се отъ стария свещеникъ, който имъ се явявалъ. Послѣдниятъ свещеникъ, който дошълъ, билъ по-смѣлъ, запитва стария свещеникъ, какво иска. Той му показва торбата съ поменицитѣ и му казва: „Моля ти се, прочети всички тия имена, защото не мога да отида нагорѣ“. Когато новиятъ свещеникъ отслужилъ всички тия имена, стариятъ вече прѣстаналъ да се явява. Сега ние казваме: Това сѫ все анекдоти. Не, съ неизпълнението волята Божия човѣкъ се спъва. И колкото по-високо седи човѣкъ въ свѣта, толкова повече се спъва. И царе, и свещеници, и владици, и учители съ неизпълнението волята Божия, съ неизпълнението на онова, което Богъ имъ възложилъ, тѣ се все повече и повече свързватъ и трѣбва да седятъ дълго врѣме на земята, докато се развържатъ. Отговорности има човѣкъ въ този свѣтъ! Слѣдователно, всички хора тукъ на земята се учатъ, всички сѫ дошли въ този пѫть да научатъ единъ великъ законъ, какъ да служатъ на Бога правилно. Щомъ служатъ правилно, тогава, каквито и да сѫ, и царе, и владици, и просяци, и учени, и прости, всички горѣ на небето сѫ на едно мѣсто. Тамъ тѣ сѫ ангели и минаватъ за братя. Тукъ на земята се различаватъ, но на небето сѫ едно и сѫщо нѣщо. И когато говоримъ за братство, ние разбираме братството горѣ на небето, а не тукъ на земята. Тукъ, двама братя раздѣлятъ имането на баща си. Единиятъ взима повече, другиятъ – по-малко. Това братство ли е? Истинскитѣ братя трѣбва единъ другиму да си помагатъ. Сестри, който, се обичатъ, трѣбва да си помагатъ едни други. Между тѣхъ не трѣбва да се яви ни сѣнка отъ зависть. Щомъ си завиждатъ, тѣ не сѫ сестри.

Послѣ, говоримъ, че сме българи. Какви българи сме, щомъ се измъчваме единъ другъ? Англичанинъ съмъ, казва нѣкой. Въ англичанитѣ има поне това нѣщо, че тѣ си зачитатъ правата единъ на другъ. Англичанинътъ, когато дойде да се бие, той ще свие юмрука си, ще удари другия по носа и само ще го разкървави. Послѣдниятъ ще се поизчисти и въпросътъ е рѣшенъ. Българинътъ не постѫпва така. Единиятъ ще вземе единъ колъ, и другиятъ ще вземе единъ колъ, че като започнатъ – този удря, онзи удря. Погледнешъ, единиятъ съ счупена рѫка, другиятъ съ счупена глава и се върнатъ дома си – герои. Туй не е разбиране на Божествения законъ. Какъ! Да, това не е никакъвъ Божественъ законъ. Всичкитѣ тия груби нрави трѣбва да се смекчатъ само чрѣзъ този Божественъ законъ на свободата. Всѣки народъ трѣбва да живѣе разумно, споредъ Божия законъ, понеже всѣки народъ е единица, образувана отъ хиляди и милиони хора, отъ който всѣки за себе си трѣбва да живѣе разумно.

И тъй, казва апостолътъ: Онзи, който се учи.

Какво учи българинътъ отъ толкова врѣме? Да изпълнява Божия законъ ли? Не, пѫтьтъ, по който вървятъ българитѣ отъ толкова врѣме, донесе ли имъ нѣщо добро, спечелиха ли нѣщо хубаво? Защо не спечелиха? Отъ 1912 г. българитѣ все се биятъ. Тѣ не вървятъ въ правия пѫть. Тѣ казватъ: ние ли сме най-голѣмитѣ грѣшници? Не, българинътъ трѣбва да живѣе като българинъ, въ душата на когото трѣбва да има четири качества: да бѫде честенъ, справедливъ, добъръ и интелигентенъ. Въ него трѣбва да прониква Божията Любовь и да каже: Господи, каквото ни дадешъ, ние ще бѫдемъ доволни и ще изпълнимъ волята Ти, не споредъ църквата, а споредъ Твоя законъ на справедливостьта и ще покажемъ на свѣта, че ние разбираме Божията Любовь и Господь царува навсѣкѫдѣ. Между васъ не трѣбва да има никаква зависть, никаква злоба. А днесъ, кой какъ те срещне, пита те: ти православенъ ли си? Добрѣ, ти като си православенъ, разбирашъ ли Божия законъ? Не, въ това православие има неразбиране на Божия законъ.

И послѣ, какви ли не други работи се разискватъ кой билъ виновенъ за тази, или онази работа. Никой не е виновенъ. Много народи има на земята, които страдатъ. Българитѣ страдатъ още повече. Всѣки народъ си е самъ виновенъ. Сега вие живѣете между този народъ и, за да му помогнете, трѣбва да разбирате Божия законъ. Писанието казва: „Богъ поругаемъ не бива. Кой каквото сѣе, това и ще пожъне“. Не че въ Бога има нѣкаква умраза или нѣкакво неразположение къмъ когото и да е, но Богъ гледа еднакво спрѣмо всички сѫщества и народи. Когато единъ народъ живѣе съобразно Божиитѣ закони, когато изпълнява волята Божия, Той ще му изпрати разумни управници, разумни духовници, разумни учители, разумни майки, бащи, сѫдии и всичко друго, а когато единъ народъ не живѣе споредъ Божия законъ, тогава Той ще му изпрати такива управници, духовници, учители, майки и бащи, каквито той не е очаквалъ.

Сега, ние разглеждаме живота отъ духовно гледище. Този животъ, който живѣемъ, не е още самиятъ животъ, то е само едно проявление на живота, а истинскиятъ животъ ще бѫде слѣдъ като заминемъ отъ земята. Единъ българинъ, който живѣе тукъ на земята, българинъ ли е? Не той, слѣдъ като е живѣлъ единъ добъръ, чисть и святъ животъ тукъ на земята, като отиде на небето, ще бѫде единъ ангелъ и ще се нарече „служителъ Божий“. А сега, туй, дали си българинъ, англичанинъ, германецъ, или какъвъ и да е другъ, това сѫ само символи, които иматъ отношения, тъй както сѫ символи мечката, вълкътъ и другитѣ животни. Всички народи на земята съставляватъ само удове на това великото тѣло, въ което се изпълнява волята Божия.

Та, казвамъ: всички вие трѣбва да се повърнете къмъ другъ единъ законъ. Оставете обществото! Тъй, както то се развива, вие не може да го измѣните. Индивидуално ние можемъ да подобримъ, да измѣнимъ своя животъ, и въ подобрението на своя животъ, и нашитѣ окрѫжающи може да се измѣнятъ. Туй подобрение може да стане всѣкога и да се прѣдаде на всѣкѫдѣ. Когато дойде Христосъ въ свѣта, какво бѣше положението на тогавашното човѣчество? – Упадъкъ имаше. Христосъ дойде и съ своя животъ именно даде тласъкъ на човѣчеството. И днесъ 500 милиона хора живѣятъ по-добрѣ, по-културно, отколкото сѫ живѣли въ врѣмето на римската империя. Неговото дохождане даде тласъкъ, подигане на жената. Отъ тогава у жената има единъ по-благороденъ импулсъ, който се дължи на този тласъкъ, който Христосъ донесе. Наистина, има още много работи, които може да се желаятъ, но Христосъ казва: Втори пѫть когато дойда, ще донеса нѣщо ново. Днесъ толкова може да носите, но когато бѫдете готови за нѣщо повече, тогава Духътъ ще дойде, и невидимиятъ свѣтъ ще ви се открие. Този свѣтъ нѣма да ви се открие тъй, както нѣкои казватъ: азъ видѣхъ на сънь нѣщо, но едва си го спомнямъ. Не, онзи свѣтъ ще бѫде тъй реаленъ, тъй отворенъ, ще говорите съ ангелитѣ, съ своитѣ разумни братя тъй, както говорите приятель, съ приятель, учитель съ ученикъ. Тогава ще имате положителни знания. А сега, какво? Събудилъ си се сутриньта, видѣлъ си нѣкакъвъ сънь, но го нѣма. Или, видѣлъ си едно видѣние, но не знаешъ, какво значи. Добрѣ, какъ ще докажете това нѣщо? Ще кажете: е, това е една халюцинация. Хубаво, ами слѣдъ като умрѣ човѣкъ, слѣдъ като се разложи, това не е ли халюцинация? Кѫдѣ отиде този човѣкъ, кѫдѣ отидоха дробоветѣ, мозъка, нервитѣ му? Ако всичко това бѣше реално, гдѣ отиде неговото сърдце, за което казватъ, че люби? Гдѣ отиде неговата топлина, кръвь, неговитѣ мускули? Казватъ, че този човѣкъ се разложилъ, изгнилъ. Ами че този изгнилиятъ човѣкъ, това ли е човѣкътъ? Има нѣщо, което не умира. И тукъ въ този свѣтъ, и въ онзи свѣтъ, това, което не умира, което не се разлага, това е човѣкътъ. То нито остарява, нито се подмладява. Вие седите нѣкой пѫть и казвате, е, старини дойдоха, защо не разбирате Бога. Казвате: е, сиромашия дойде. Защо идва сиромашията? – Защото не работите. Страдания идватъ. Защо идватъ страданията? Защото на сте живѣли споредъ пълнотата на Божията Любовь. Кой отъ васъ е живѣлъ споредъ този великъ Божий законъ, та да е толкова отзивчивъ, като нѣкоя струна, която щомъ бутнешъ, да отговори ясно на тона? Добрата цигулка се познава по това, че като бутнешъ нѣкой тонъ отъ една струна, той веднага зазвучава чисто, ясно. Има нѣкои цигулки, на които тоноветѣ не сѫ вѣрни, позициитѣ сѫщо не сѫ вѣрни.

Апостолъ Павелъ казва: „Онзи, който се учи“.

На какво трѣбва да се учимъ? Най-първо ние трѣбва да имаме онази абсолютна вѣра. Въ какво трѣбва да имаме вѣра? – Въ онзи живия Господь, който живѣе въ насъ, който сѫществува на всѣкѫдѣ, подъ чието зорко око е всичко, и отъ когото всичко зависи. И тогава като говоримъ за Христа, трѣбва да знаемъ, че Той е Божий посланникъ, дошълъ да изпълни Неговата воля. Такива сѫ били всички пророци. Христосъ е най-възвишеното проявление на Бога. До сега, човѣкъ съ такава любовь, съ такава широчина на душата, отъ която да диша такова пълно безкористие, съ такова забравяне на себе си, като това въ Христа, не се е явилъ. По това именно се отличава Христосъ. Като говоря за Христа, разбирамъ човѣкъ, на когото душата е напълно погълната въ Бога, и Богъ напълно се проявява чрѣзъ него. Да любимъ Бога, значи да се прояви Богъ въ насъ, и ние да се погълнемъ отъ Него. Тогава нѣма да ни е страхъ отъ никакви болести, отъ никаква сиромашия и всѣки моментъ ще бѫдемъ готови да прѣнесемъ всички страдания, всички нещастия съ радость. Каквото ни дойде, да кажемъ: Господи, да бѫде Твоята воля. Тогава, и въ ада, и въ рая да сме, ще знаемъ, че сме съ Него, и Той ще ни избави и възкръси. Това не значи, че трѣбва да бѫдемъ индиферентни, но да забравимъ себе си, да бѫдемъ въ пълно очакване и да провѣримъ този законъ. Христосъ провѣри този великъ законъ на Божията Любовь и съ пълна вѣра се прѣдаде на Бога, като каза: „Боже, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си“.

И тъй, ти ще учишъ. Защо? – За Бога. Ще работишъ, ще придобивашъ богатство. Защо? – За Бога. Ще търгувашъ. Защо? – За Бога. Ти трѣбва да употребишъ абсолютно всичко въ свѣта, за да извършишъ волята Божия. Ти трѣбва да направишъ всичко за Божията Любовь, за Бога. Имашъ красота. Защо ти е тази красота? – За Бога. Здраве имашъ. За кого? – За Бога. Всичко ще употребишъ все за Бога. До сега си работилъ за себе си, но отъ сега нататъкъ ще работишъ за Бога. Ще знаешъ, че каквото ти се случи всичко това е, за да се разшири твоята душа. Нѣкой пѫть вие ми казвате: не виждашъ ли нашитѣ страдания? – Виждамъ ги, но виждамъ задъ тия страдания нѣщо хубаво, нѣщо красиво. Пъкъ не страдашъ само ти. Има хиляди милиони сѫщества, които страдатъ заедно съ тебе. Всички хора страдатъ. Хубаво нѣщо сѫ страданията. Защо? – Защото Господь иде и ще даде една обща амнистия, за всички ще има едно благо. Небето иде на помощь, и тогава всички ще бѫдатъ радостни и весели, на всички ще се дадътъ условия за развитие. Казвате: ама въ този животъ ли? – Въ този животъ, сега му е врѣмето. Но още тукъ, докато сме въ плъть ли? – Да, докато сте още въ плътьта си. Царството Божие не е въ материалния свѣтъ, то е вѫтрѣ въ душитѣ ви. Всѣки човѣкъ не може да го види. Царството Божие може да се види само отъ този, който има развити очи,

Та, казва апостолъ Павелъ: „Онзи който се учи“.

Ние сега се учимъ на хиляди нѣща, на много тежки работи. Всички сме изложени на разочарования. Всички се безпокоимъ отъ мисъльта, какъвъ ще бѫде нашиятъ край. Краятъ на всички хора ще бѫде смърть. Онзи, който се бие на бойното поле, умира; майката умира, бащата умира, синътъ умира, дъщерята умира, приятельтъ умира, всичкото богатство, което имаме ще се разпръсне. Какво ще ни остане отъ живота? Какво реализиране очакваме на земята? Не, Богъ, който ни учи сега, иска да ни покаже, че всичкитѣ блага, които сѫ пратени на земята, Той нѣма да ги прѣкѫсне, но трѣбва да признаемъ, че всичко иде отъ Него. Като отидешъ при единъ богатъ братъ, нѣма да го заплашвашъ съ револвера си, но ще го питашъ: ти познавашъ ли Бога? Ако ти каже, че Го познава, ще му зададешъ другъ въпросъ: ти готовъ ли си да изпълнишъ волята Божия? – Готовъ съмъ. Само при тия условия ти ще му поискашъ това, отъ което имашъ нужда, а не да го оскубвашъ, защото билъ богатъ, у всинца ни трѣбва да се яви тази Любовь, за да познаемъ, че Богъ ни обича.

Сега на какво уподобявамъ страданията на сегашното човѣчество? Тия страдания, азъ си прѣдставямъ като една яйцеобразна жилезна черупка въ която всѣки човѣкъ е затворенъ. Въ тази черупка го очаква смърть, затова дойде единъ ангелъ и удари съ чука си върху това яйце, за да го разбие. Ти казвашъ: какво става съ мене, ще ме убиятъ! Ангелътъ удари още единъ пѫть. Ти пакъ казвашъ: какво става съ мене, докога ще се сипятъ ударитѣ на сѫдбата върху мене? – Докато се разчупи туй яйце, и ти излѣзешъ вънъ отъ него. Всички тия страдания, всички нещастия, които изживѣваме не сѫ нищо друго, освѣнъ разчупване черупкитѣ на туй яйце, от което нашитѣ души ще излѣзатъ, за да се съединятъ съ истинския животъ, отъ който сме произлѣзли, и за който сме призвани да живѣемъ.

И тъй, стихътъ казва: „А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“.

Богъ иска всинца ни да направи участници на онова благо, което е у Него. Затова именно Той ни изпраща всички страдания. Страданията сѫ освобождение отъ връзки, които сѫ сѫздадени въ миналото. Богъ ще скѫса всички връзки и ще остави само една връзка – между Него и насъ. Всичко останало ще бѫде само отношения, а не връзки. Тогава ще има само единъ Господь, а хората помежду си ще бѫдатъ само братя и сестри на небето.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 30 ноемврий, 1924 г. въ гр. София.

Ти си!

И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго“. (Матея 16:16)

Съзнателниятъ животъ се изразява въ питания и отговори. Тия запитвания не се отнасятъ само до външни лица, но нѣкой пѫть ние запитваме и себе си. Често, слушамъ, нѣкой седи и се запитва: сега какво мислишъ да правишъ? Сутринь домакинята, като стане, запитва се: какво трѣбва да сготвя днесъ? Като се запита, отговаря си: това ще сготвя, онова ще сготвя. Често, единъ запитва – другъ отговаря.

Сега апостолъ Петъръ се намира въ положението на ученикъ. Той отговаря на Учителя си, че го мисли, да е Христосъ, Синъ на Бога живаго. Питамъ: слѣдъ като ученикътъ отговори, какво е спечелилъ? Човѣкъ може да отговори правилно, а при това туй е само начало на една работа, която трѣбва да се извърши. Учительтъ може да запита ученика, какъ може да стане извѣстна работа, или какъ може да се разрѣши извѣстна задача. Ученикътъ казва: задачата може да се разрѣши така и така. Но, слѣдъ като ученикътъ е казалъ, какъ трѣбва да се разрѣши задачата, тя още не е рѣшена. Слѣдователно, ученикътъ самъ трѣбва да излѣзе и да започне разрѣшаването на задачата.

Често, като ви срещнатъ нѣкои на пѫтя, запитватъ ви: вие какво мислите за Христа? Такъвъ маниеръ иматъ всички евангелисти. Тѣ ще ви запитатъ: ти какво мислишъ за Христа, какъ вѣрвашъ въ Него, за какъвъ го мислишъ? Ако се укаже, че ти мислишъ тъй, както е тѣхното вѣрую, считатъ те за правовѣренъ и можешъ да общувашъ съ тѣхъ. Това е начинъ, методъ. Въ училищата всѣки си има методъ за прѣподаване.

Сега, какво означаватъ думитѣ „Исусъ и Христосъ“? – Това сѫ двѣ названия, двѣ имена. Нѣкои казватъ: трѣбва да признаемъ, че Исусъ Христосъ е Синъ Божий. Много добрѣ, съгласенъ съмъ съ това, но има двѣ положения въ свѣта, въ практическия животъ, които човѣкъ трѣбва да разрѣши. Азъ слагамъ прѣдъ васъ два самуна хлѣбъ, направени отъ най-хубавото пшеничено брашно и казвамъ: какви сѫ тѣзи самуни? Нѣкой отговаря: Учителю, това сѫ самуни хлѣбъ, направени отъ най-хубавото пшеничено брашно. Казвамъ: право отговори. Питамъ по-нататъкъ: слѣдъ като позна, че тѣзи самуни сѫ отъ най-хубавото пшеничено брашно какво спечели? Ти отговори правилно, но самунитѣ седятъ при мене. Добрѣ, тѣзи самуни сѫ на трапезата, и ще ги опиташъ, да видишъ, дали отговорътъ ти е правъ, или не. Той самъ трѣбва да опита, дали твърдението, което далъ за тѣзи самуни е право, или не. Та въпросътъ има и друга една страна: не е достатъчно човѣкъ само да познае, че Исусъ Христосъ е Синъ Божий, но и да опита това. Подъ думата „Синъ Божий“, ние прѣвеждаме думитѣ „любовь и животъ“. Тия думи, тъй както се употрѣбяватъ, още не сѫ самитѣ думи. Какъ трѣбва да възприемемъ Любовьта? – Любовьта трѣбва да я възприемемъ чрѣзъ волята. Мнозина искатъ да възприематъ Любовьта само чрѣзъ ума. Не, Любовьта чрѣзъ ума не може да се възприеме. Любовьта е само слуга, и затова, когато иде въ свѣта, трѣбва да се възприема чрѣзъ волята. Слѣдователно, всички онѣзи хора, които иматъ Любовь, сѫ все волеви натури. Когато човѣкъ има извѣстно желание, той свѣта ще прѣброди, но ще го постигне. Това нѣма защо да ви го доказвамъ, вие имате хиляди аргументи, хиляди доказателства въ живота. Въ свѣта има толкова силни доказателства за това, вие сами може да ги прослѣдите.

„Ти си Христосъ, Синъ на Бога Живаго“.

Сега, може да ви запитамъ: вие мислите ли, че Христосъ, който дойде прѣди 2,000 години дѣйствително бѣше Синъ Божий? Вие може да ми дадете единъ положителенъ, а може да ми дадете и единъ отрицателенъ отговоръ. И единиятъ, и другиятъ отговоръ оставатъ безъ послѣдствие, безъ резултатъ. Защо? Защото има много хора, които отричатъ, че Христосъ е Синъ Божий, а при това живѣятъ единъ добъръ животъ, съобразно Христовото учение. Има много хора пъкъ, които не отричатъ въпроса, положително твърдятъ, че Христосъ е Синъ Божий, но не живѣятъ съобразно Неговото учение. Силата не е въ твърдението или отричането, но въ самия животъ.

Сега, въ християнския свѣтъ, подържатъ, че само онѣзи хора ще се спасятъ, които вѣрватъ въ Христа, а онѣзи външнитѣ, езичницитѣ нѣма да се спасятъ. Питамъ: на какво се обосновава това твърдение? Билъ ли е нѣкой съвѣтникъ на Бога, та да знае, кой се спасява, и кой не? Кой отъ тѣзи богослови, философи, учени, проповѣдници сѫ били въ това врѣме, когато Богъ е създавалъ свѣта? Когато Богъ е рѣшилъ да направи човѣка, създалъ го, но съвѣтвалъ ли се е съ нѣкого? Може ли нѣкой отъ свѣтиитѣ да каже, че билъ въ това врѣме при Бога? Всички ще кажатъ: прѣдполагаме, но нищо не знаемъ. Турцитѣ казватъ: олабелиръ – възможно е. Знаете ли, колко сѫ смѣшни тия заключения? Единъ отъ турскитѣ султани поискалъ да се явятъ най-умнитѣ хора при него и да му кажатъ нѣщо, което не може да бѫде, т.е. нѣщо, което султанътъ не може да повѣрва, нѣкоя лъжа. Той опрѣдѣлилъ едно голѣмо възнаграждение на онзи, който му каже една отрицателна истина. И започватъ да се изреждатъ учени философи отъ разни краища. Идва единъ турски философъ, който му казва: „Царю ефенди, майка ми насади едно паче яйце, но като се търкулна това яйце, отъ него излѣзе една камила“. „Олабелиръ – възможно е“, казва султанътъ. Този философъ си заминава. Значи султанътъ не отрича тази истина. Идва другъ единъ философъ и казва на султана: „Баща ми изтръгна единъ косъмъ отъ брадата си, направи го на мостъ, който постави на Дунава, и всичкитѣ наши войници минаха по него“. „Олабелиръ“ казва султанътъ. Трети, четвърти философъ се изредили, кажатъ нѣщо на султана, той имъ каже „олабелиръ“, и тѣ си заминаватъ. Най-послѣ идватъ нѣколко души хамали, носятъ единъ голѣмъ, празенъ кюпъ, който може да събере 400–500 кгр. злато и го слагатъ прѣдъ султана. Този философъ, който намислилъ да му каже една истина, каквато султанътъ искалъ, разказва: „Царю ефенди, баща ти отвори война на московцитѣ и взе на заемъ отъ баща ми този кюпъ пъленъ съ злато. Сега идвамъ да си го взема“. „Не може да бѫде!“ – Казва султанътъ. Защо казва, че не може да бѫде? Защото, ако каже олабелиръ, ще трѣбва да си плати дълга.

И тъй, когато нѣкой пѫть ни поставятъ въ едно противорѣчие, въ което трѣбва да платимъ, ние казваме: туй е лъжа, това не може да бѫде! А за всѣко нѣщо, което не ни засѣга, за което нѣмаме отговорность, казваме: олабелиръ! – т.е. това може да бѫде.

Христосъ не е една отвлѣчена личность въ свѣта. Подъ думата личность, ние не подразбираме единъ обикновенъ човѣкъ, едно обикновено съзнание. Подъ думитѣ Исусъ Христосъ ние разбираме едно велико, всеобемляще проявление на Божия Духъ, отъ който изтича Любовьта. Отъ тази Любовь се ражда живота, който ние търсимъ. Христосъ не е едно вѣрую, Христосъ е животъ. Христосъ не е една философска система, затова не може да се разбере съ ума. Прѣди всичко, сърдцето трѣбва да разбере Христа, а послѣ ума. Вие може да направите едно малко възражение: защо първо сърдцето трѣбва да разбере Христа, а послѣ ума? За мене това нѣщо е много естествено. Сърдцето, въ дадения случай, е ученикътъ, който трѣбва да разбира, а не учительтъ. Умътъ е учительтъ, затова не той трѣбва да възприеме Любовьта. Сърдцето е, което трѣбва да възприеме Любовьта. Въ сърдцето липсва Любовьта. Слѣдователно, тази велика сила – Любовьта – трѣбва да се възприеме чрѣзъ сърдцето, за да укрепне то. Нѣкои не могатъ да разбератъ това и питатъ: защо не можемъ да възприемемъ Любовьта чрѣзъ ума? Законътъ е такъвъ. Кой трѣбва да яде, ситиятъ или гладниятъ? – Гладниятъ. Кой трѣбва да пие вода? – Жадниятъ. Кой трѣбва да се учи, учениятъ или невѣжиятъ? Учениятъ човѣкъ може ли да се учи! Не може. Невѣжиятъ само може да се учи. Въ свѣта има два вида хора: едни, който се учатъ отъ другитѣ, и втори, който се учатъ сами отъ себе си. Единъ великъ духъ отъ небето самъ се учи. Нему Богъ дава цѣла една слънчева система да я управлява, и отъ резултатитѣ на своята работа той изважда изводитѣ си и самъ се поправя. Докато този духъ оправлява тази слънчева система, до тогава ще сѫществуватъ хората, до тогава ще се учатъ, ще се биятъ, ще разискватъ, има ли граждански права, или не, дали трѣбва да сѫществува България, или не, трѣбва ли да сѫществуватъ другитѣ народи или не и т.н. Всички хора спорятъ, считатъ, че сѫ много важни фактори. Дѣйствително, хората сѫ важни фактори за свѣта, но този духъ, който рѫководи цѣлата слънчева система, се учи отъ тѣзи толкова важни фактори, прави си своитѣ изводи, и слѣдъ като завърши цѣлия процесъ на своето велико развитие, явява се прѣдъ Бога, и казано на вашъ езикъ, дава отчетъ за всичко, което е сторилъ. Той казва: еди-кѫдѣ си моето знание проработи добрѣ, еди-кѫдѣ си не проработи добрѣ. Като дойда втори пѫть, ще го поправя. Има хора, който дълго врѣме трѣбва да ги убѣждавашъ, че сѫ на кривата страна. На нѣкой човѣкъ трѣбва дълго врѣме да му разправяшъ, че грѣши. Той казва: не, азъ съмъ на правата страна. Сега всички съврѣменни хора сѫ все на правата страна, а при това има извѣстни криви положения въ живота.

Апостолъ Петъръ, за когото се говори въ стиха, е човѣкъ бързъ по натура, сангвиникъ. У човѣка има една чърта, съ малко трудъ, много нѣщо да добие, и като добие нѣщо, той го държи за себе си, консерваторъ е. Той казва: азъ не обичамъ да дигамъ много шумъ, да дигамъ мотиката. Спечеленото трѣбва да се държи. Консервативнитѣ хора наричамъ хората на малкия трудъ, а либералитѣ – хора на чрѣзмѣрния трудъ. Тѣ много работятъ, но и много харчатъ – ядатъ, пиятъ и казватъ: ще работимъ и ще си платимъ дълговетѣ.

И тъй, всѣко едно твърдение въ свѣта трѣбва дълбоко да се възприеме въ човѣшкото съзнание. Човѣкъ все трѣбва да има нѣщо въ живота си, на което да се осланя. Човѣкъ трѣбва да има една прѣобладающа идея въ живота си която да го подтиква. Тази прѣобладающа идея ще бѫде най-високиятъ върхъ, отъ който той ще измѣрва всички други положения. Нѣкой може да те пита защо трѣбва да имаме една идея? – Тя е една необходимость. Защо трѣбва да обичаме? – Обичьта е една необходимость. Защо трѣбва да живѣемъ? – Животътъ е една необходимость. Защо трѣбва да се учимъ? – Учението е една необходимость. Защо трѣбва да работимъ? – Работата е една необходимость. А сега, нѣкой казва: азъ не искамъ да живѣя, искамъ да се самоубия. Самоубийството не е една необходимость. Прѣдставете си, че живѣете въ единъ свѣтъ, непоносимъ за васъ и искате да се хвърлите отъ една висока скала надолу, да се самоубиете. Но онѣзи висши, разумни сѫщества измѣнятъ вашето твърдо вещество въ въздухообразно, и вие падате отъ скалата, като едно леко перце, не можете да се убиете. Послѣ, искате да се хвърлите въ нѣкоя нагорещена пещь, тамъ да изгорите. Но тия сѫщества прѣвръщатъ материята ви въ огнеупорна, и вие не можете да изгорите. Навсѣкѫдѣ търсите смъртьта, но не можете да се самоубиете. Питамъ: защо не можете да се самоубиете? – Не зависи отъ васъ. Нѣкой пѫть е благословение човѣкъ да умре. Защо човѣкъ иска да умре? – Всички хора, които искатъ да умратъ, то е затова, защото иматъ желание да ликвидиратъ съ старитѣ си дългове. И дѣйствително, тѣ забравятъ дълговетѣ си, като умратъ, но законътъ е такъвъ, че слѣдъ като дойдатъ втори пѫть на земята, пакъ ги хващатъ. А дали приемате прѣраждането, или не, това за природата нищо не значи. Нѣкой открадналъ отъ българската държава 10 милиона и избѣгалъ въ странство. Слѣдъ 20 години отново се връща въ България. Властьта забравила ли е това? Не, ще го пипне веднага. Какъ? Изминали сѫ се вече 20 години. Тия 20 години не обезличаватъ ли 10-тѣ милиона? Не обезличаватъ. Ако властьта не прощава, природата е още по-строга въ своитѣ изисквания.

Сега, да се повърна къмъ мисъльта си. Вие се намирате на земята, искате лесно да рѣшите своитѣ задачи. Всѣки иска да живѣе добрѣ, но за да живѣе добрѣ, трѣбва да има условия. Какви условия? – Външни и вѫтрѣшни. Азъ ще ви обясня, какви сѫ външнитѣ условия. Хамбарътъ ти е пъленъ съ жито. Това сѫ външнитѣ условия. Слѣдъ като стомахътъ ти приеме туй жито, ще бѫде ли въ състояние да извади отъ него нужднитѣ сокове за работа? Това сѫ вѫтрѣшнитѣ условия. Вие може да възприемете всичкото жито, а стомахътъ ви да не позволява да се прѣработи: може пъкъ стомахътъ ви да работи, но да нѣмате жито. Ето защо, казвамъ: за вашето развитие, външнитѣ и вѫтрѣшнитѣ условия трѣбва да сѫществуватъ едноврѣменно. Външнитѣ условия сѫ отъ Бога, а вѫтрѣшнитѣ условия – отъ насъ. Такъвъ е законътъ. И ако ние, съврѣменнитѣ хора, сме хилави, ако ние имаме такива изопачени възгледи за живота, ако нашето сърдце е така изопачено, това сѫ вѫтрѣшни условия, за които ние сме причината. За това нѣщо нѣма двѣ мнѣния. Това нѣма да го доказвамъ. Ако го доказвамъ, то ще бѫде губене на врѣме. Вслѣдствие на това, идватъ и външнитѣ условия на живота. Често нѣкои казватъ: мене хората не ми помагатъ. Защо не ти помагатъ? Защото въ тебе вѫтрѣшнитѣ условия сѫ изопачени. Защо нѣкой човѣкъ не помага на другъ? Лежатъ двама души въ болницата, болни отъ нѣкоя тежка болесть – и двамата не могатъ да се мръднатъ отъ леглата си. Единиятъ казва на другия: моля ти се, помогни ми да си обуя чорапа! Той не може да обуе своя чорапъ, а другарьтъ му иска помощь отъ него. Смѣшно е това положение! Ами ти защо не си го обуешъ самъ? – Не мога. Че и азъ не мога. Тъй се разговарятъ и двамата, но това е игра на думи. Боленъ на боленъ не може да помогне. Може да се разговарятъ, може да се утѣшаватъ, но физически не могатъ да си помогнатъ. Слѣдователно, събератъ ли се двама души болни тѣ не могатъ да си помогнатъ. Нашитѣ възгледи за живота, и въ ума, и въ сърдцето ни трѣбва да бѫдатъ еднакви. За сега, ние не страдаме отъ умствени изопачавания. Умътъ не е виновенъ за нашитѣ погрѣшки, сърдцето е виновно. Сърдцето го наричатъ мекия принципъ. Ако питате съврѣменнитѣ хора, всѣки иска да живѣе охолно, всѣки иска да живѣе безъ трудъ, всѣки иска баща му да му остави наслѣдство отъ 5–10 милиона лева, да има автомобили на разположение, всѣки иска да има на готово ядене, пиене, а той да ходи като царски синъ. Всички желаятъ това, но възможно ли е? Не е възможно. Всички искатъ да бѫдатъ милионери. Възможно ли е? Не е възможно. При условията, въ които живѣемъ на земята, нѣма толкова злато, а при това, ако всички станемъ толкова богати, кой ще ни слугува? И, ако се намѣрите въ положението на богатитѣ, на силнитѣ хора въ свѣта, знаете ли какво ще бѫде? Вие още не сте опитали положителната страна на богатството, на властьта. Знаете ли, че властьта е хиляди пѫти по-опасна, отколкото сегашното положение, въ което се намирате? Ако човѣкъ има власть да направи това, което иска, знаете ли какво може да причини и на себе си, и на другитѣ?

Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ ученъ философъ. Това е единъ разказъ съ много вариации. Този философъ живѣлъ въ древностьта, изучавалъ природата, съ цѣль да намѣри онзи алхимически камъкъ, съ който, каквото бутне да го прѣвърне на злато, за да може да подобри живота си. И най-послѣ му се удало да намѣри този философски камъкъ, тъй се прѣдава въ разказа. За да го открие, обаче, той работилъ дълго врѣме, и единъ день му се явява единъ отъ гениитѣ на природата и му казва: „Вие проучихте ли този въпросъ“? – Проучихъ го много добрѣ. Тази сила, която ще ви се даде, можете ли да я употрѣбите правилно и на мѣсто? – Мога, азъ ще я употрѣбя за своето благо и за благото на човѣчеството – дава той своето обѣщание. Тогава гениятъ му дава една пръчица и казва: ще държишъ скрита тази пръчица и ще я изваждашъ, само когато ти потрѣбва. Каквото пожелаешъ, ще бутнешъ съ тази пръчица, и всичко ще стане споредъ твоето желание. Връща се той въ кѫщи, започва да хлопа съ пръчицата на масата, за да се сложи яденето, обаче каквото пипнелъ, всичко се прѣвръщало въ злато: чинии, чаши, вилици, лъжици, ножчета, всичко се прѣвърнало въ злато. Слугитѣ донесли яденето му, но бутналъ съ пръчицата си, и яденето се прѣвърнало въ злато. Донесли му хлѣбъ, бутналъ го по нѣкакъвъ начинъ съ пръчицата, и той се прѣвърналъ въ злато. Дошли жена му, дѣцата му, приятелитѣ му около него, той не си изказва тайната; тѣ, обаче го прегърнали, но по нѣкакво нещастие, доближили се до пръчицата му и се прѣвърнали въ злато. При това нещастие той си казалъ: а, пропуснахъ единъ великъ фактъ. Сега, мнозина отъ васъ си казватъ: е, Господь да ми даде тази или онази сила! Казвамъ: проучилъ ли си въпроса, какъ да манипулирашъ съ нея? – Проучилъ съмъ, разбира се. Да, и ти като онзи философъ ще прѣвърнешъ цѣлия свѣтъ само мумии отъ злато. Питамъ: какво ще правишъ, когато и яденето ти ще се прѣвърне въ злато и не ще можешъ да ядешъ? – Гладенъ ще бѫдешъ. Съврѣменнитѣ хора толкова обичатъ златото и парицитѣ, че всички мислятъ само за тѣхъ, но не знаятъ какъ да прѣвърнатъ тази жажда за злато въ жажда за друго нѣщо. Тази алчность, тази жажда за злато трѣбва да се прѣвърне въ жажда къмъ нѣщо велико, неизмѣнно. Какво нѣщо е великата любовь? – Тя е една сила, недостѫпна за хората. Всички говоримъ за Любовьта, но тя е недостѫпна. Любовьта като сила, трѣбва да се прѣвърне въ животъ, въ най-малката сила, и послѣ, да можешъ по косвенъ начинъ да прѣвърнемъ Любовьта въ злато. Днесъ майкитѣ и бащитѣ прѣдставляватъ една велика лаборатория, въ която се изучава Любовьта. И майкитѣ даже не знаятъ какво нещо е любовь. Какво изучаватъ майкитѣ? Тѣ изучаватъ любовьта въ една отъ нейнитѣ прояви. Сега, гледамъ, мнозина се запалили, казватъ: гори ми сърдцето. Да, но горението не е любовь. То е едно проявление на любовьта. Любовьта не е горение, любовьта не е и животъ. Защо? – Защото въ живота всѣкога има едно ограничение. Въ живота има и радости, и скърби. Нѣкой казва: ако не бѣхъ любилъ, нѣмаше да имамъ скърби. Не, условията въ живота произвеждатъ и радоститѣ, и скърбитѣ. Щомъ си се наялъ, пипнешъ коремчето си и казвашъ: е, добрѣ ми дойде тази печена кокошка. Това разбирамъ животъ! Но утрѣ въ коремчето ти нѣма печена кокошка, нѣма никакво ядене, нѣма винце, казвашъ тогава: мѫчи ме страданието. Не, животътъ изисква съвсѣмъ друго нѣщо. Ние разрѣшаваме много лесно тия въпроси – икономическитѣ условия лесно ги разрѣшаватъ. Всѣка държава отъ хиляди години развива тия икономически условия. И Адамъ разрѣшаваше този икономически въпросъ, за което го изпѫдиха отъ рая. Слѣдъ като разрѣши този въпросъ, жена му каза: да сключимъ единъ земенъ заемъ! Тази змия, която се бѣше обвила около дървото, бѣше единъ посланикъ, изпратенъ да сключи договора за заема. Послѣ Господь запита Адама: „Ти ли си този, който правѣше заеми? Вънъ скоро! Въ Божията държава не се позволява никакъвъ заемъ“. Заемътъ е нѣщо изкуствено. Въ Божието царство всички нѣща сѫ прѣдвидени. Въ Божията държава всички закони, всичко онова, което е необходимо за нашия умъ, за нашето сърдце, за нашето тѣло, всичко е прѣдвидено въ Божия бюджетъ, до най-малкитѣ подробности. Сега, нѣкои казватъ: това търпи доказателства. Да, търпи доказателства. Това е една математическа вѣроятность която може да се докаже по дългия пѫть на опита, а може да се докаже и изведнъжъ. Запримѣръ, по закона на разсъждението, може да познаете, дали единъ човѣкъ е добъръ, или лошъ, слѣдъ много години, а по закона на интуицията, може скоро да познаете, дали единъ човѣкъ е добъръ, или не. Дали ще може да вършите работа съ него, или не. Нѣкой ще каже: какъ е възможно това? Ще обясня идеята си, за да стане достѫпна за вашия умъ. Прѣдставете си, че азъ трѣбва да посѣтя слънцето. Какъ? Допуснете тази вѣроятность, че жителитѣ на слънцето ме канятъ да имъ направя едно посѣщение. Има два начина за отиване на слънцето. Азъ тръгвамъ за слънцето съ бързината на свѣтлината и въ осемь минути съмъ тамъ. Другъ единъ господинъ, мой приятель сѫщо е поканенъ да отиде на слънцето, но той тръгва съ най-бързия тренъ, който пѫтува съ бързина 150–200 клм. въ часъ. Какъ мислитѣ слѣдъ колко години този господинъ ще стигне на слънцето съ този бързъ тренъ? – Ще му вземе най-малко 200 години. Азъ ще стигна само слѣдъ осемь минути, ще поразисквамъ малко съ жителитѣ на слънцето и скоро ще се върна на земята. Туй пѫтуване съ бързия експресъ е нашиятъ разсѫдъкъ. Нѣкой казва: ние разсѫждаваме. Да, ще стигнешъ до слънцето слѣдъ 200 години. Затуй хората казватъ, че опитностьта учила хората. Да, опитностьта на дългия пѫть. Това е до начина на движението. У нѣкои хора съзнанието се движи полека, а у други хора съзнанието се движи бързо. Че, ако вие четете Сведенборга, единъ съвършенъ човѣкъ, у когото религиознитѣ чувства сѫ силно развити, ще видитѣ, че той разправя за работи, за който вие бихте казали: дали всичко това е вѣрно, или не; дали този човѣкъ е съ ума си, или не. Не, това сѫ истински нѣща. Той разправя, какви сѫ ангелитѣ, какъ живѣятъ, какво мислятъ. Слѣдъ туй описва всички хора на земята, въ Англия, въ Франция, въ Африка и другадѣ, описва ги най-подробно, разправя, че ходи при тѣхъ, че се разговаря. Какво ще кажете вие на всичко това? Сведенборгъ казва: „Ако вашитѣ чувства сѫ развити тъй, както моитѣ, вие ще можете да провѣрите тия нѣща“. За да ги провѣри човѣкъ, изисква се единъ организъмъ малко по-другояче устроенъ отъ сегашния. Единъ човѣкъ който обича материалния свѣтъ, не може да влѣзе въ небето, защото неговата материя, неговото съзнание не може да се трансформира тъй лесно. Вземете запримѣръ хора, който отъ 2,000 години вѣрватъ въ Христа, а щомъ дойде нѣкой при тѣхъ, тѣ го запитватъ: ти вѣрвашъ ли въ Христа, и какъ вѣрвашъ? Другиятъ казва: по този въпросъ азъ имамъ малко по-друго мнѣние. Току видишъ, скарали се, спорятъ – не се разбрали. Гледашъ ги, въ обикновения животъ и двамата живѣятъ по единъ и сѫщъ начинъ. Тѣ се различаватъ само въ възгледитѣ си, иначе единиятъ дава пари съ 15% лихва, а другиятъ – съ 20%. Христовото учение въ това нѣщо не се бърка. Христовото учение изключва лихвитѣ. Лихварството не е наука, лихварството не е една необходимость. Ще каже нѣкой: ами отъ кѫдѣ трѣбва да прѣживѣемъ? Тогава и земедѣлецътъ може да каже: ако азъ не ора и не сѣя нивитѣ си, какъ ще се прѣхраня? Ще гладувамъ. Ако пък ора и сѣя, стомахътъ ми ще бѫде пъленъ, хамбарътъ ми ще бѫде пъленъ. Питам: когато Господь създаде свѣта, имаше ли въ бюджета си прѣдвидени банкери и лихвари? Не, банкитѣ и лихвитѣ, това сѫ случайни единици, врѣменни, палеативни срѣдства, както въ търговията, вземашъ пари срѣщу една полица, послѣ отъ тукъ вземашъ да я посрещнешъ, отъ тамъ вземешъ, отъ 4–5 мѣста вземешъ, докато най-послѣ фалирашъ. Питамъ това наука ли е? Ако отидете въ Америка, или кѫдѣто и да е изъ съврѣменния свѣтъ, ще видитѣ, че свѣтътъ навсѣкѫдѣ е майсторъ въ уреждане на такива полици. Казватъ за нѣкого: а, той е голѣмъ финансистъ. Вѫтрѣ въ шесть месеца той отъ тукъ ще вземе пари, отъ тамъ ще вземе, ще направи два, три пѫти прѣвръщания, оборотъ, но най-послѣ казва: е, изчерпи се кредитътъ азъ ликвидирамъ. Това е човѣшката страна на въпроса. Да кажемъ, че нѣкой човѣкъ ми дължи 20,000 лв. Въ сѫщность, този човѣкъ дължи ли ми? Какво съмъ далъ нѣкому? – 20,000 лв.! Че това злато не е мое. Тогава ще мязаме на онзи българинъ тамъ въ провадийско, който дава на единъ турчинъ осемь крини жито на заемъ и слѣдъ осемь години турчинътъ му го изплаща заедно съ лихвитѣ. Обаче, българинътъ като си направилъ по своему смѣтката, намира, че турчинътъ има да му дава още 80 крини. Питамъ: какъ тъй? Каква е тази философия, която е залегнала тъй дълбоко въ живота? Когато дойдемъ до онова вѫтрѣшно разбиране, ще видимъ, че Богъ ни е изпратилъ въ свѣта бѣдни, защото Той изисква нѣщо отъ насъ. Никой нѣма право да залага своя животъ. Никой нѣма право да изопачава своя умъ! Никой нѣма право да изопачава своето сърдце! Защото, ако човѣкъ ги изопачи, той ще страда, ще отговаря за това нѣщо. Отъ какво произтичатъ страданията? Страданията въ свѣта не сѫ нищо друго, освѣнъ знакъ, че ние сме нарушили единъ законъ на разумни сѫщества. Туй показва, че ние сме заобиколени съ разумни сѫщества, и когато прѣстѫпимъ тѣхнитѣ закони, тѣ спиратъ своя бюджетъ по отношение къмъ насъ, ние започваме да страдаме и болеститѣ идватъ. Забѣлѣжете, щомъ човѣкъ прави грѣхове, болеститѣ идватъ. Прѣстане ли да прави грѣхове, рѣши ли да води единъ абсолютно изправенъ животъ, болеститѣ прѣставатъ да го посѣщаватъ. Грѣхътъ е най-ужасната болесть, която може да зарази човѣка. Запримѣръ, азъ мога да мина покрай васъ и да ви кажа, че ви обичамъ! Мога да ви заколя и опеча една хубава кокошка; мога да ви наточа отъ най-хубавото старо вино, но туй винце, тая кокошка не сѫ мои нѣща. Туй винце най-първо бѣше сладко, и човѣкътъ послѣ го направи кисело. Сегашното вино, това сѫ човѣшки сокове. Ще те черпи човѣкъ отъ своитѣ сокове, че ще прокопсашъ. Бихъ желалъ да срещна единъ човѣкъ, който като е пилъ вино, да е прокопсалъ. Защо? Защото това сѫ човѣшки сокове. Ще пиешъ това кисело ферментирало вино, че ще прокопсашъ! Е, какво да правя тогава? – Ще ядешъ гроздето тъй, както е създадено, то е сладко въ този естественъ видъ. Слѣдователно, ние можемъ да направимъ нашия животъ горчивъ и киселъ, каквото е самото вино.

Ние, съврѣменнитѣ хора, не мислимъ сериозно върху живота. Имашъ да вземашъ отъ нѣкого и постоянно мислишъ за това. Така животътъ ти вкисва. Вкисва животътъ и на другия. Кажи: заради Бога, заради Любовьта тегля чърта отгорѣ и задрасквамъ този дългъ. Това да сторишъ не за да покажешъ, че си щедъръ, но да постѫпишъ съобразно Божия законъ – заради Бога, заради Любовьта. Тогава и Богъ нѣма да те остави сиромахъ. Забѣлѣжете, въ цѣлата окултна литература въ цѣлата религия, нѣма примѣръ, дѣто човѣкъ да е живѣлъ съобразно Божиитѣ закони и да е умрѣлъ сиромахъ. Такъвъ човѣкъ всѣкога е билъ богатъ. Нѣкой ще каже: ще умра гладенъ. Не, ако живѣешъ споредъ Божиитѣ закони, ако вършишъ волята Божия, ти ще имашъ изобилно отъ всичко.

Сега ви моля да не си правите бързи заключения, да не мислите, че това може да стане лесно. За да можемъ да приложимъ Божиитѣ закони, изисква се една абсолютна вѫтрѣшна чистота. Ние, съврѣменнитѣ хора, който сме нечисти, не трѣбва да сѫдимъ, да казваме, че еди-кой си не живѣе чистъ животъ. Не, за да можемъ да сѫдимъ другитѣ хора, за да имъ помогнемъ, най-първо ние трѣбва да бѫдемъ абсолютно чисти и по умъ, и по сърдце. Щомъ имаме тази чистота, тогава ще имаме знания, тогава ще бѫдемъ богати.

Въ природата има много ресурси за забогатяване. Ако българитѣ бѣха по-умни хора и бѣха рѣшили да живѣятъ по Бога, не тъй както сега живѣятъ, но истински, както трѣбва, тѣ въ една година отгорѣ щѣха да платятъ дълговетѣ си и никакви репарации нѣмаше да има. Сега ще кажете: кажи ни какъ да си изплатимъ дълговетѣ, че тогава да живѣемъ за Бога. Не, тези нѣща сѫ опитвани, опитвани. Богъ е опиталъ всички народи, всички религиозни хора и се убѣдилъ, че тѣ сѫ пословични съ своитѣ лъжи и неиздържани обѣщания. Книгата въ небето е пълна само съ лъжи и съ неизпълнени обѣщания. Едва тукъ-тамѣ ще срещнете единици, които, като сѫ обѣщали нѣщо сѫ го изпълнили. Нѣкой живѣлъ добъръ животъ 5–6 години, но послѣ казва: е, ще си поживѣя малко. Нѣкой пъкъ живѣлъ прѣзъ цѣлия си животъ разгулно, свободно, но послѣ, 2–3 години къмъ края на живота си започва да живѣе добъръ, чистъ животъ. Не, приятелю, откакъ си се родилъ, докато умрѣшъ, ще живѣешъ единъ чистъ и святъ животъ. Ама може ли? – Може! То не е въ врѣме и пространство. И Христосъ казва: „Това плъть и кръвь не сѫ го открили, Отецъ ми въ тебе го открилъ. И ти слѣдъ врѣме ще разберешъ тази велика Истина. И казва му още: азъ ще ти дамъ ключоветѣ“. Вие ще кажете: на Петра дали ключоветѣ. Не, само онзи има ключоветѣ на рая, който има Любовьта. На всѣки едного отъ васъ Господь може да даде ключоветѣ отъ рая, стига да имате Любовь, стига напълно да сте отдали въ служене на Бога своя умъ, своето сърдце и своята воля. Всѣки такъвъ човѣкъ ще има ключоветѣ на земята и на небето. Ще кажете: а, уреди се вече въпросътъ. Какво ще уреждате? Какво, мислите, означаватъ ключоветѣ? Апостолъ Петъръ отъ 2,000 години изучава все този законъ. Господъ му далъ да държи ключоветѣ, но той си взелъ такава беля на главата съ тѣхъ. Той едва сега започва да разбира този законъ, защо Господь му даде да държи ключоветѣ. Понеже небето желае да помогне на хората, даде на ап. Петра ключоветѣ, та постоянно да слиза, да упѫтва хората къмъ Любовьта. Той наистина отваря вратата, но не за онѣзи, които влизатъ въ рая, а за тѣзи, които слизатъ отъ небето за земята. Ти като отивашъ отъ земята за небето, можешъ да хлопашъ и 10 пѫти на вратата на ап. Петра, но нѣма да го видишъ, той нѣма да ти отвори, но ако слизашъ отъ небето, той ще бѫде първиятъ, който ще ти отвори. Онзи пъкъ, който отваря вратата на ада е Христосъ. Той отваря на онѣзи, които влизатъ въ ада и излизатъ отъ ада. Апостолъ Петъръ отваря на праведнитѣ, а Христосъ – на грѣшнитѣ. Нѣкои казватъ: да запалимъ една свѣщица на апостолъ Петра. И 100 свѣщи да запалите, нищо нѣма да ви ползува. Не, ще запалите тази свѣщь въ вашето сърдце и ще пожертвувате живота си за васъ, и за вашитѣ ближни. За кои ближни? – За онѣзи, които Богъ обича, на които Богъ иска да услужи. Ще кажете: ами защо Господь не ни каже, какво иска отъ насъ. Богъ изисква отъ насъ служители. Вие заставяте хората да ви служатъ съ стражари, съ камшикь, а Богъ изисква отъ насъ служители съ любовь, съ онази вѫтрѣшна прѣданость, безъ никакъвъ ропотъ. Отъ такива работници се нуждае Той! Не че Богъ самъ не може да оправи свѣта, но Той опитва нашитѣ умове, ние какво можемъ да направимъ. Той самъ може да оправи свѣта, но иска и ние да вземемъ участие въ дѣлото Му, за да получимъ дѣлъ. И въ посланието апостолъ Павелъ казва, че ние сме съработници съ Бога. И въ това е величието на Бога, че той ни допуща да вземемъ дѣлъ въ туй велико дѣло. А какво по-велико дѣло отъ това, да опитаме Божията Любовь? Азъ зная, че много отъ васъ иматъ опитности отъ любовьта, но питамъ ви, задържали ли сте я за дълго врѣме? Азъ виждамъ, че нѣкои могатъ да задържатъ любовьта за 1–2 минути, или за 1–2 секунди, или най-много половинъ часъ и слѣдъ това и любовьта изчезва. Вие знаете ли на какво мязате? – На онѣзи дами, които се пръскатъ съ тия хубавите, миризливи парфюми. Срещнешъ нѣкоя дама, хубаво облѣчена, нагиздена, поусмихва се и отъ далечъ мирише на парфюмъ. Дойде възлюблениятъ при нея, казва: колко хубаво мирише! Не мирише тя, теменужката мирише. Казвате: колко хубаво мирише – на розичка! Не мирише тя, розата мирише. Не се лъжемъ ние отъ тѣзи възгледи! Ако тази теменужка, ако тази роза е могла да изкара единъ толкова хубавъ ароматъ, че ние искаме да го обсебимъ за себе си, защо, по сѫщия законъ, ние да не можемъ да култивираме единъ такъвъ живъ ароматъ за нашата душа? Защо ние да не можемъ да култивираме тази роза въ нашето сърдце и да имаме този ароматъ? Можемъ да обработваме тази роза вѫтрѣ въ насъ и да използваме нейния ароматъ. Азъ не съмъ противъ ароматитѣ, но има мъртви аромати, има и живи аромати, които произтичатъ отъ самия животъ.

Ап. Петър казва: „Ти си Синъ на Бога Живаго“.

Тогава, Христосъ като влѣзе въ насъ, ние трѣбва да вземемъ Неговия образъ. Ап.Павелъ казва на едно мѣсто: „На мѫки съмъ, докато се прѣобрази Христосъ въ мене“.

Сега, човѣкъ може да напусне обществото, може да раздаде имането си, може да направи хиляди добрини, но съ туй нѣма да разрѣши въпроситѣ. Ако обаче той възприеме въ себе си Божествената Любовь, ако възприеме Божията Мѫдрость и ако най-послѣ, въ дълбочината на душата си възприеме Божията Истина, той сѫществено е разрѣшилъ въпроситѣ, подготвилъ се е за тия дълбоки истини. Азъ мога да ви разправямъ за тия работи, те не сѫ отвлечени, даже много близки сѫ за васъ, но като ме слушате, ще си кажете: умътъ на този човѣкъ не е на мѣстото си. Ами че и азъ като ви гледамъ, виждамъ, че и вашиятъ умъ не е на мѣстото си. Ами че азъ виждамъ нѣкой отъ васъ слѣдъ двѣ години ще бѫде въ затворъ; другъ нѣкой слѣдъ една година на рѫцѣ ще го носятъ, свещеници ще го опѣватъ, надгробна рѣчь ще му държатъ! Виждамъ, че трети нѣкой ще изгуби цѣлото си имущество. Защо? – Вие мислите, че сте осигорени, че имате обществено положение. Не, вие се лъжете. Обществено положение има само онзи, който люби Бога; обществено положение има само онзи, на страната на когото сѫ ангелитѣ, светиитѣ. Онѣзи, които нѣматъ гребенъ, които съ треска се чешатъ, както казва едно силно българско изречение, тѣ нѣматъ никакво обществено положение.

Та, запитватъ сега: по кой начинъ трѣбва да оправимъ живота си? Христосъ, този великъ Божественъ Духъ, и днесъ хлопа на сърдцата на хората и казва: не наживѣхте ли се на вашитѣ глупости? Е, нѣкой седналъ тамъ, пише цѣли томове, цѣли теории върху нѣкои въпроси; другъ нѣкой пише за буболечкитѣ; трети пъкъ изслѣдва газоветѣ, пише нѣщо върху тѣхъ. Христосъ хлопа на сърдцето на историка и пита: ти свърши ли своята история? Хлопа на сърдцето на тоя, който се занимава съ бубулечкитѣ. И пита: ти свърши ли въпроса съ бубулечкитѣ? А ти тамъ, свърши ли въпроса съ газоветѣ? Нѣкои пъкъ иматъ още много хиляди, милиони левове и тѣхъ пита: вие свършихте ли съ паритѣ? А тѣ все пишатъ, пишатъ, бързо смѣтатъ. Нѣкои отъ васъ казватъ: Господи, всичко е добро въ този свѣтъ, но ние сме много бѣдни. И всички днесъ все парици искатъ отъ Христа. Въ църквата като отидешъ, пари искатъ; кѫдѣто и да отидешъ пари и все пари ти искатъ, и ние вече сме се убѣдили, че не можемъ безъ пари. Дѣйствително, тъй както сме направили живота си, тъй е, но трѣбва да внесемъ въ него единъ новъ елементъ – да внесемъ Божествената Любовь въ сърдцата си, да направимъ паритѣ слуги на Любовьта, да видимъ, какъвъ ще бѫде резултатътъ. До това врѣме, паритѣ нека седятъ на мѣстото си.

Днесъ, като отидешъ при нѣкой търговецъ и извадишъ кесията си, той казва: азъ имамъ довѣрие въ тебе, честенъ човѣкъ си. Имашъ ли кѫща, честенъ човѣкъ си; имашъ ли ниви, честенъ човѣкъ си. Казвамъ: довѣрие иматъ на кесията ти, на кѫщата ти, на нивитѣ ти, но не и на тебе, а щомъ изгубишъ нивитѣ си, кѫщитѣ си, никой нѣма довѣрие въ тебе. Тогава нѣкой дойде, казва: азъ вѣрвамъ, че ти си добъръ християнинъ. Защо си добъръ? Защото си богатъ.

Сега Христосъ задава въпроса: какво мислятъ хората за мене, кой съмъ? Защо ме обичате, затова, че ви давамъ всичкитѣ си блага, или малко по-другояче? Питамъ ви и азъ: защо обичате Господа? Защо Му се молите всѣки день? – За парички – нищо повече! Азъ бихъ желалъ да срещна нѣкой, който се моли безкористно. Нѣкоя мома е горда, но възлюбениятъ ѝ я разлюби. Тръгва тя тогава по църкви, моли се пали свѣщи. Защо? – За да я залюби отново. Нѣкой изгубилъ нѣщо – моли се, плаче. Азъ бихъ желалъ да срещна нѣкоя душа, която да се моли безкористно, вънъ отъ всички материални несгоди, вънъ отъ всички тревоги, та и като я сполетятъ всички нещастия да има благородство въ себе си, да лъха отъ тази душа аромата на розата, на теменужката и да каже: Господи, благодаря Ти! Това значи да познаваме Христа. Вие казвате: ти искашъ да ни научишъ да станемъ сиромаси. Нѣма защо да ставате сиромаси, вие и безъ това сте сиромаси, вие сте роби въ Египетъ, камшикъ има опрѣдѣленъ за васъ. Жена ти възстава, дѣцата ти възставатъ. Защо? – Да работишъ. Ако не работишъ, камшикъ има. Казвашъ: азъ съмъ трудолюбивъ човѣкъ. Трудолюбивъ си, защото иначе камшикъ ще има. Другъ законъ има въ свѣта, споредъ който ще работишъ за жена си, за дѣцата си, за държавата, за всички, но отъ любовь! Любовьта да стане като единъ мощенъ принципъ, като единъ двигатель въ живота ви, та всички тия сили, които създаватъ злото въ свѣта, да се прѣвърнатъ чрѣзъ любовьта въ добро.

И тъй, Христосъ запитва Петра: „Ти какво мислишъ за мене?“ Петъръ Му казва: „Ти си Синъ на Бога Живаго“.

Азъ бихъ желалъ да се развие у васъ съзнанието, да дойдете до туй ново схващане, да вземете туй ново направление въ живота си, та всѣка тѫга, всѣко страдание да се разтопи, за да могатъ новитѣ условия да влѣзатъ въ вашия животъ.

И въ съврѣменната наука има единъ омагьосанъ крѫгъ. Ние изучаваме много нѣща, но въ това изучаване нѣма такова единство, чрѣзъ което да дойдемъ до едно коренно разрѣшение на въпроситѣ, чрѣзъ което умътъ ни да се просветли за възприемане на Божественото учение. Сега има споръ между религия и наука. Никакъвъ споръ не трѣбва да има. Ние произвеждаме спора. Ако религията се прѣвърне на Любовь, тя е на мѣстото си; ако науката се прѣвърне на Мѫдрость, тя е на мѣстото си. Религията азъ наричамъ забавачница за хората, а науката – учителка за възрастнитѣ дѣца. Ако дойдемъ до църквата, тя е забавачница за хората, а държавата – учителка. Това сѫ общи положения, общи принципи, които като схванемъ, ще видимъ, че не може да се явява никакъвъ споръ. Сегашниятъ ни животъ трѣбва да се прѣобрази. Какъ? – Като промѣнимъ възгледитѣ си за живота, а това ще стане, като вложимъ въ него принципитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Щомъ дойдете въ свръзка съ Бога, Той ще ви даде сили да сторитѣ това.

Сега, азъ желая да се запознаете съ Христа. Вие познавате Христа, но само външно, вѫтрѣшно още не сте Го познали. Да викате нѣкого у дома си на гости, това не значи, че го познавате; да живѣете 10–15–20 години заедно съ него, и това още не значи, че го познавате, но когато два живота се слѣятъ въ единъ, да стане сливане, то значи познаване. Това нѣщо въ будическото поле се казва сливане. Тогава всички противорѣчия въ свѣта изчезватъ. Човѣкъ вече не вижда злото и започва да работи тъй, както Богъ работи. Трѣбва сливане въ Бога на два живота, на четири живота, на осемь живота, на шестнадесетъ живота и т.н., до като животътъ на цѣлото човѣчество се слѣе въ едно. Тогава ще се образува тази хармония, която сегашнитѣ народи очакватъ.

И тъй, за всички е нужно сливане и познаване на Христа вѫтрѣшно като Любовь, познаване на Христа вѫтрѣшно като Мѫдрость и познаване на Христа вѫтрѣшно като Истина. Това е дълбокиятъ смисълъ, който трѣбва да залегне въ всѣки умъ, въ всѣко сърдце, въ всѣка душа и въ всѣки духъ.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 7 декември, 1924 г. въ гр. София.

Да Го посрещнатъ

„На утрѣшния день народъ много, който бѣше дошелъ на праздника, като чуха, че иде Исусъ въ Ерусалимъ, (13) взеха вейки финикови, та излѣзоха да Го посрещнатъ, и викаха: Осана! Благословенъ който иде въ името Господне, Царь Израилевъ!“. (Иоана 12:12,13)

„Излѣзоха да Го посрѣщнатъ“ – това сѫ най-важнитѣ думи въ стиха. Онова, което има да кажемъ, то не се съдържа въ стиха.

Този стихъ е единъ отъ обикновенитѣ стихове. Вижда се, че онзи народъ, който излѣзе да посрещне Исуса, имаше сѫщитѣ стремежи, каквито и вие имате. Значи, въ този народъ имаше всички възможности да разбиратъ Истината, да разбиратъ Любовьта и да я възприематъ, както и сегашнитѣ хора. Смисълътъ на този стихъ, обаче, е въ това, защо този народъ излѣзе? – Да Го посрещне. Ние не се занимаваме толкова съ миналитѣ работи, тѣ сѫ за насъ само една опитность, насъ ни интересува настоящето.

Всѣки човѣкъ въ себе си има една свѣтла идея, която по нѣкой пѫть излиза да посрещне. Ние наричаме идеалъ онова великото нѣщо въ насъ, за което имаме единъ свещенъ трепетъ, което очакваме съ години, за да го посрещнемъ. Но у насъ все-таки има извѣстни недоволници, извѣстни фарисеи, учени хора, който казватъ: я си гледайте хала, какво си губите врѣмето, вие се осигурете, туй е за младитѣ. Тъй е, човѣкъ е раздѣленъ въ себе си. Когато у човѣка започне да се развива духовния животъ, въ него се явява една вѫтрѣшна борба. Нѣкои казватъ: безъ борба не може ли? – Не може. Азъ не говоря за онази обществена борба, азъ не говоря за онази борба между пехливани, която по модерному, на културенъ езикъ наричатъ инцидентъ – станалъ нѣкѫдѣ нѣкакъвъ инцидентъ – на български пъкъ казватъ, „случайность нѣкаква“. Е, хубаво, нѣмамъ нищо противъ този инцидентъ, или противъ това, че станало нѣщо, случило се нѣщо.

И тъй, всѣки човѣкъ има една свещена идея. Ние нѣкой пѫть се запитваме: защо този народъ не прие Исуса? Съврѣменнитѣ историци не сѫ разрѣшили въпроса. Ако кажемъ, че евреитѣ бѣха некултуренъ народъ, не е вѣрно. Това бѣха хора съ култура, който цѣли 400 години се учиха въ Египетъ. Тѣ имаха една възвишена култура. Тѣ имаха много учени равини, много учени хора, капацитети, както ги казватъ сега. Тѣ имаха такива учени, че каквото кажеха, свѣтътъ се потресваше. Историцитѣ иматъ всичкото добро желание да обяснятъ причинитѣ, защо евреитѣ не приеха Христа, но нѣщата не могатъ да се обяснятъ тъй лесно. Защо? Като се дойде до религиознитѣ, до набожнитѣ хора, като се дойде до духовния свѣтъ, работата се слага малко по-другояче. Религиознитѣ хора казватъ, че Господь управлява навсѣкѫдѣ въ свѣта, че Той е всесиленъ, че Той може да направи това-онова, че животътъ и всичко друго става все по Неговата воля. Той казва: ти ще воювашъ. Съгласенъ съмъ. И щомъ се свърши сражението, ти се върнешъ дома си. Обаче Богъ праща единъ човѣкъ на земята да каже Неговата Истина, но въ дадения случай този сѫщиятъ Господь не иска да му помогне, щото хората да възприематъ, да разбератъ тази Истина. И тогава, този горкиятъ човѣкъ се чуди, защо не го приели. Исаия казва така: „Господи, кой повѣрва въ нашето проповѣдване“? Послѣ, за да се избѣгне друго едно противорѣчие, Исаия сѫщо казва: „Ослѣпилъ си очитѣ имъ, затворилъ си ушитѣ имъ за да не могатъ да видятъ, нито да чуятъ“. Е, хубаво, ако Господь е ослѣпилъ очитѣ имъ и затворилъ ушитѣ имъ, за да не могатъ да видятъ, нито да чуятъ, какво е виновенъ за това народа? Исаия не е виновенъ, вината е въ прѣводчицитѣ, въ тия, който прѣвеждатъ.

Сега, азъ не искамъ да произнеса една обвинителна рѣчь, но говоря тъй инцидентно, или прѣведено на български езикъ, на културенъ езикъ, мимоходомъ говоря. Та казвамъ: всѣки човѣкъ, колкото и да е малъкъ, все има по една свещена идея въ себе си, но и въ него се намиратъ тези отрицателни сили. Всички онѣзи разсипани хора, които се отчайватъ отъ живота си, тѣхната идея е разпъната, изгубена, и тѣ си оставатъ немили-недраги. И дѣйствително, всѣки човѣкъ, който остава безъ идея, въ каквото и да е отношение, той все не може да сполучи въ живота си. Човѣкъ и като търговецъ трѣбва да има идея; и като писатель трѣбва да има идея; и като музикантъ трѣбва да има идея; и като художникъ трѣбва да има идея. Въ каквото направление и да е той, все трѣбва да има една идея, която да му дава потикъ. Пъкъ най-послѣ, и кръчмарь да е, трѣбва да има една идея въ себе си; и касапинъ да е, трѣбва да има една идея въ себе си; и воененъ да е, трѣбва да има една идея, която да го подтиква. Работитѣ у насъ седятъ по единъ начинъ, а у други – по другъ начинъ. Казвамъ: коя е основната причина, която ни прѣчи да възприемемъ великата Истина въ свѣта? Възраженията сѫ тѣзи, че ако ние възприемемъ великата Истина тъй, както не сме подготвени, ще имаме голѣми страдания. Това не е вѣрно. Азъ нѣма да оспорвамъ това, но ако прослѣдите Толстоя, който прави своитѣ разсѫждения върху тѣзи думи, ще се увѣрите, че това не е така. Ако казвате, че само религиознитѣ, набожнитѣ хора страдатъ, не сте прави. Онѣзи хора, които не сѫ религиозни, които не сѫ набожни, страдатъ повече. Слѣдователно, когато нѣкой се оправдава, че не може да възприеме тази идея, защото ще страда, казвамъ му: ти и безъ да я възприемешъ, ще страдашъ. Страданията въ свѣта ще дойдатъ като неканени гости. Нали въ съврѣменнитѣ държави има сѫдебни пристави? Е, така и на тебе най-първо сѫдебниятъ приставъ ще ти изпрати единъ червенъ листъ да отидешъ доброволно да си платишъ дълга. Ще се мобилизирашъ съ банкноти, съ звонкови монети отъ тукъ – отъ тамъ, ще отидешъ при сѫдебния приставъ и ще кажешъ: азъ съмъ готовъ да изпълня твоята заповѣдь. И тъй, ти ще воювашъ. Противъ кого? – Противъ дълговетѣ си. Ще има стрѣлба, това-онова и горѣ въ 15–20 минути ще се върнешъ единъ листъ, че почтено си свършилъ сражението, или казано на простъ езикъ – изплатилъ си дълговетѣ си. Въ случай, че доброволно не изплатишъ дълговетѣ си, не приемешъ червения листъ, не му се подчинишъ, тогава ще дойдатъ двама ангели – ще те биятъ и ще те заставятъ да си платишъ дълговетѣ. Искашъ, не искашъ ще ги платишъ. Страданието въ този свѣтъ ще ти изпрати единъ червенъ листъ и ще каже: искамъ да те посѣтя, много се затѫжихъ за тебе. Ако ти не го приемешъ доброволно, то ще дойде по който и да е начинъ. Сега философствуватъ: Можемъ ли да избѣгнемъ страданията – можемъ да ги избѣгнемъ. Има една наука, споредъ която по единъ правиленъ начинъ ние можемъ да избѣгнемъ страданията. Кога? – Когато ликвидираме съ всички свои стари сметки, когато ликвидираме съ всички свои стари вѣрвания, когато ликвидираме съ всички свои стари обичаи, изобщо съ всичко старо и започнемъ съ новото. Само тогава страданията въ свѣта ще прѣстанатъ. Сега, ако ме питате, защо дойдоха страданията ще ви кажа: когато човѣкъ излѣзе отъ Бога и помисли, че може да живѣе безъ Него, всичкитѣ страдания се наредиха слѣдъ него като войници въ бой и отъ тогава насамъ свѣтътъ все страда. Казвате: ами тогава какво трѣбва да направимъ? – Ще мислите, че може да живѣете само съ Бога и отъ тозъ моментъ всички страдания ще прѣстанатъ, т.е. нѣма да прѣстанатъ, но ще започне живота на великата култура, която ще даде единъ великъ импулсъ. Обаче, за да дойде тази велика култура, ние трѣбва да се обърнемъ къмъ онази посока, отдѣто иде Божествената свѣтлина. Вие ще кажете: отгорѣ иде тази свѣтлина. Не, отъ главата вѫтрѣ иде тази свѣтлина. Работи тази глава! За физическия свѣтъ свѣтлината иде отгорѣ, но за насъ хората свѣтлината не иде отгорѣ. Човѣшкиятъ мозъкъ, човѣшката глава е единъ акумулаторъ, отдѣто се прѣдава Божествената свѣтлина. За насъ, тази свѣтлина иде отъ мозъка, отъ сърдцето, отъ душата, отъ духа. Това сѫ все фантастически думи, защото умътъ не се вижда, сърдцето не се вижда; душата не се вижда и духътъ не се вижда. Всички тия думи, съ които си служимъ, сѫ невидими. За сега, има нѣколко думи въ които хората вѣрватъ. Въ ума вѣрватъ, въ сърдцето вѣрватъ, и въ живота вѣрватъ. Въ туй сме заставени да вѣрваме, защото всѣки чувствува болка, всѣки мисли, всѣки живѣе. Тѣзи думи – умъ, сърдце и животъ, сѫ придобили гражданство, но думитѣ душа и духъ не сѫ придобили гражданство. Дали има духъ, дали има душа, това е споръ. Писатели и поети казватъ, запримѣръ: духътъ на този народъ витае надъ него, духътъ на този поетъ витае около гроба си – макаръ да отричатъ, че има духъ. Човѣкъ, самъ по себе си, е единъ затворенъ гробъ, и Христосъ казва: „Вие сте гробища варосани“. Какво търси единъ духъ около гроба си, около мъртвитѣ и тамъ да витае? Значи, макаръ и въ поетическа форма употрѣбени тия слова, показватъ, че човѣкъ, самъ по себе си, прѣдставя единъ затворенъ гробъ. Като е тъй, има вѣрване, че единъ день хората ще излѣзатъ отъ гробоветѣ си. Това е символически езикъ, въ който, ако се впуснемъ, ще има много противорѣчия и отъ едната, и отъ другата страна. За насъ важниятъ въпросъ е да се подигнемъ надъ сегашнитѣ условия, въ които живѣемъ, да се домогнемъ до Божествената Истина, която ни е необходима сега. Дали ти вѣрвашъ, или не, ще живѣешъ по сѫщия начинъ. И който вѣрва яде, и който не вѣрва яде. Хората може да спорятъ, дали трѣбва да иматъ кѫща, или не. Казвамъ: всички все трѣбва да иматъ кѫщи, дѣто да живѣятъ. Може да споришъ върху въпроситѣ за икономическитѣ условия, но все-таки икономическитѣ условия указватъ извѣстно влияние. Ако нѣкой човѣкъ мисли, че икономическитѣ условия не указватъ влияние върху живота, той не разбира законитѣ. Най-първо човѣкъ е свободенъ, отпослѣ се ограничава. Докато ти не си направишъ единъ корабъ, свободенъ си, но въ моментътъ, въ който направишъ единъ корабъ и влѣзешъ съ него въ бурното море, ти вече се ограничавашъ съ своя собственъ корабъ, съ своето собствено произведение. Тогава ти нѣма да се ширишъ свободно въ морето, но най-малкото, поне ще се позатворишъ и нѣма вече да имашъ туй хубаво разположение. Тѣзи вълни ще те хвърлятъ съ твоя корабъ на една, на друга страна, нѣма да искатъ да знаятъ, дали си царь, или си бѣденъ. Тѣ казватъ: ние имаме съвсѣмъ друго прѣдназначение. Съ всички, които влѣзатъ въ морето, постѫпваме по единъ и сѫщъ начинъ.

Казва се въ стиха: „Излѣзе народътъ да посрещне Исуса“. Мислите ли, че ако днесъ Христосъ дойде между съврѣменнитѣ хора, тѣ биха Го посрещнали по-добрѣ? Не, работата днесъ е още по-лоша. Най-първо, какъ ще примири Исусъ интереситѣ на тия воюващи страни? Какъ ще имъ докаже, че учението, което носи, ще имъ донесе подобрение? Тѣ веднага ще му кажатъ: докажи! Пакъ ще се подигне въпросътъ: хлѣбъ, хлѣбъ! – Нищо повече. Жито трѣбва? Всѣки градъ трѣбва да се храни. Най-първо икономическиятъ въпросъ ще изпѫкне на сцената, но той не е сѫществениятъ. За да се създаде единъ параходъ, не зависи ли отъ степеньта на културата на човѣка и отъ неговото знание? Този параходъ напълно ще зависи отъ онова знание, което човѣкъ прилага въ построяването на кораба. Колкото този човѣкъ е по-далновиденъ, толкова и неговиятъ корабъ ще бѫде по-хубавъ. Колкото неговата интелигентность е по-слаба, толкова и корабътъ ще бѫде по-слабъ; и като влѣзе въ морето, всички икономически условия ще се сложатъ тъй, че всички провизии ще се развалятъ, и възможно е тогава човѣкъ, при всичкото изобилие на тѣзи припаси да не може да се ползува. Най-послѣ, азъ казвамъ: философията не е тамъ; дали единъ човѣкъ е богатъ, или не. Но питамъ: този богатъ човѣкъ използувалъ ли е богатството си тъй, както трѣбва, или не? Три положения има, въ които богатиятъ човѣкъ трѣбва да използува богатството си. Първото положение: да го използува като индивидъ за себе си, това му се налага. Второто положение да го иждиви за обществото и третото положение да го иждиви за Бога. Добрѣ, ако този човѣкъ се намира въ първото положение, иска да иждиви богатството за себе си, той ще срещне извѣстни ограничения. Запримѣръ, ако неговиятъ стомахъ е разваленъ, той не ще може да яде. Иска му се печена кокошка, иска му се 4–5 килца 10-годишно винце „малага“, донесено отъ Испания. Даватъ му всичко това, не може да го използува. Като изяде печената кокошка и изпие винцето, почне да се тръшка по земята, да се вие на четири. Вземе слѣдъ това малко рациново, прочисти се и послѣ казва: слава Богу, освободихъ се. Но, човѣкъ има крѣпъкъ духъ. Той се поухитри слѣдъ това и казва: тази първата кокошчица имаше нѣщо. Жена ми не бѣше я опекла добрѣ, та стомахътъ ми не можа хубаво да я смѣли, но тази втората ще я задуши вече въ тенджерата. Турятъ кокошката въ тенджерата, задушаватъ я. Но и този пѫть стомахътъ се разстройва. Е, сега пъкъ въ винцето е вината. Добрѣ ще взематъ вино отъ друго мѣсто. Пие отъ това ново вино, но започва пакъ: олеле!… Ту виното виновно, ту кокошката виновна. Мисли си той: защо тѣзи кокошки не седятъ въ стомаха спокойно, но се повръщатъ назадъ? Казвамъ: ти не можешъ и не трѣбва да използувашъ богатството само за себе си. Ако ти си единъ разуменъ човѣкъ, нѣма да използувашъ богатството си така, но ще кажешъ: азъ нѣма да ямъ кокошки, дайте ми малко жито, малко оризецъ, малко овесена чорба, малко тарахана. Защо? – Камшикъ има. И такъвъ човѣкъ, върху когото играе камшикътъ на природата, като дойде нѣкой неговъ приятель, казва: азъ съмъ много скроменъ въ яденето си, почти вегетарианецъ съмъ станалъ. Разбира се, камшикъ има. И сега почти всички вегетарианци сѫ все болни хора. Ами че азъ до сега не съмъ видѣлъ единъ здравъ вегетарианецъ. Тѣ сѫ все болни хора, които искатъ да се лѣкуватъ съ вегетарианство. Това още не е идея. Азъ бихъ желалъ да видя единъ вегетарианецъ, който се е родилъ такъвъ. Всички маймуни сѫ вегетарианци от рождение. Никой не имъ прѣподава, никой не ги кара да не ядатъ месо. Тѣ иматъ отлично разположение, здрави сѫ, обаче щомъ дойдатъ между хората тѣ се научаватъ да ядатъ месо и започватъ да боледуватъ като насъ. Ако една маймуна се върне между другитѣ маймуни, ще имъ каже: не си струва човѣшката култура!

Сега, при отричане на богатството при думата „богатъ“, друго нѣщо се разбира. Подъ богатство ние разбираме онази идея, която може да те отдалечи отъ Бога. Ако ти се влюбишъ въ своето богатство, това може да те отдалечи отъ Бога. Злото е там, дѣто има хора, които така се влюбватъ въ паритѣ си, че цѣли 4–5 часа се занимаватъ съ тѣхъ: изваждатъ ги, броятъ ги, пипатъ ги. Но въ тия пари има едно зло – доказано е – тѣ поглъщатъ живота на човѣка. Всички статистически данни доказватъ, че богатитѣ хора сѫ нещастни. Защо? – Парите, които пипатъ, поглъщатъ тѣхнитѣ жизнени сокове. Слѣдователно, колкото по-малко пипа единъ богатъ човѣкъ паритѣ си, толкова по-добрѣ за него. Кой отъ васъ не пипа банкноти? Всѣки пипа, весело му става, но скѫпо му струва това пипане. Вземешъ, запримѣръ 1,000 лв., радвашъ се, но това не сѫ 1,000 лв., ти се мамишъ съ тия книги. Колко струва днесъ курса на паритѣ? Значи, идеята седи въ това, че човѣкъ най-първо трѣбва да има любовь къмъ Бога, къмъ Онзи, който му е далъ първоначалния животъ. Защото, по-голѣмо благо въ свѣта отъ живота нѣма. Най-голѣмото благо въ живота на човѣка е неговиятъ духъ. Духътъ е родилъ второто благо – живота. Третото благо кое е? – То е кръвьта, отъ която зависи неговото здраве. Слѣдователно, духътъ, това е разумното у човѣка. Подъ животъ разбираме всичко туй, което човѣкъ съзнава: да се радва на всички блага, на всичко, което е опиталъ, на здравето си, за да бѫде чрѣзъ тѣлото си въ съприкосновение съ живата природа и да изпита благата, които Богъ му е далъ. Всѣки отъ насъ може да има блага. Никой не ни е забранилъ да имаме блага, но ние съ нашата неразумность си прѣпятствуваме единъ на другъ. Прѣпятствие има между богатитѣ хора, прѣпятствие има и между религиознитѣ хора. Азъ не се чудя, защо бѣднитѣ и богатитѣ хора спорятъ помежду си. Тѣ спорятъ, че еднитѣ иматъ земя, кѫщи, а другитѣ нѣматъ. За мене този въпросъ е разрѣшенъ, но вземете християнскитѣ народи, които подържатъ едно вѣрую, които иматъ единъ Учитель, а като се срещнатъ православни, католици и евангелисти, всички спорятъ помежду си, всички иматъ особени схващания за Христа. Тѣ се запитватъ: ти вѣрвашъ ли че Христосъ е Синъ Божий? – Вѣрвамъ. Вѣрвашъ ли че Христосъ е Богъ? – Вѣрвамъ. Е, тогава ти си отъ нашитѣ. Какво се разбира подъ думата Синъ Божий? Какво се разбира подъ думата Богъ? Думитѣ „Синъ Божий и Богъ“ не рѣшаватъ въпроситѣ.

И тъй, този народъ излѣзълъ да посрещне Исуса. Прѣдполагамъ, че всички хора сѫ били разумни. За да посрещнемъ една своя идея, ние трѣбва да бѫдемъ разумни. За да можемъ да я реализираме, сѫщо трѣбва да бѫдемъ разумни. Онзи великъ художникъ, който иска да реализира своята идея, онзи скулпторъ, който иска да реализира своята идея, онзи лѣкарь, който иска да прояви своето изкуство, все трѣбва да бѫдатъ разумни хора. Вслѣдствие отдалечаването ни отъ Бога, като не живѣе Богъ повече въ насъ, въ насъ се заражда първия принципъ – нашата индивидуалность – ние искаме блага само за себе си. И всичкиятъ споръ на земята произтича все отъ стремежа да се задоволи този принципъ.

Сега, ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ изъ културата на древния Египетъ. Куханъ-Баръ, тъй се наричалъ единъ великъ жрецъ въ Египетъ, билъ посѣщаванъ отъ мнозина, който искали да се домогнатъ до онова знание, съ което древниятъ Египетъ разполагалъ. Този жрецъ билъ толкова добросъвѣстенъ, че прѣдупрѣждавалъ всички, на какви страдания може да се подложатъ. Той най-първо ги завеждалъ при единъ креватъ съ игли и ги запитвалъ: ще можете ли да изтърпите тия страдания, да ви подхвърлятъ на тия игли, докато ви изтече всичката кръвь? Слѣдъ това ги завеждалъ прѣдъ едно огнище и имъ казвалъ: виждате ли тази пирустия, ще ви прѣобръщатъ, ще ви пекатъ отъ едната и отъ другата страна. Ако може да издържите на тия и на редъ други изпитания, ще ви приематъ да учите великитѣ тайни на школата.

Тази школа сѫществува въ цѣлия свѣтъ. Всички ние, съврѣменни хора, сме изложени на единъ великъ вѫтрѣшенъ изпитъ. Богатството и сиромашията, всички болести, всички тия обществени перипетии, който ставатъ сега, указватъ върху индивида голѣмо влияние. За да може човѣкъ да издържи този великъ изпитъ, трѣбва да има една свещена идея. Безъ тази свещена идея ние не можемъ да се домогнемъ до самата Истина. Човѣкъ трѣбва всѣкога да има погледа си прикованъ къмъ каква и да е посока. Ако вие поставите и най-великиятъ художникъ прѣдъ една рамка безъ платно, а въ рѫката си нѣма четка и бои, той не може да прояви своя талантъ. Той може да я замисля въ ума си, но не може да я реализира и всѣкога ще усѣща въ себе си една тѫга. Ако великиятъ музикантъ нѣма прѣдъ себе си единъ инструментъ, чрѣзъ който може да прояви своя талантъ, той ще усѣти вѫтрѣшно една велика тѫга. Ако учениятъ човѣкъ нѣма пособия, нѣма книги, за да работи, той ще усѣти една вѫтрѣшна тѫга. Ако ученикътъ нѣма условия да се учи, ако синътъ нѣма баща и майка, който да го подържатъ, тѣ ще усѣтятъ за всички тия лишения една вѫтрѣшна тѫга, ще почувствуватъ, че тѣхнитѣ идеи не може да се реализиратъ. Защо? – Нѣматъ възможности. Но, туй, платно, този инструментъ, тия книги, тия срѣдства може да се доставятъ, по който и да е начинъ.

Въ свѣта, въ който живѣемъ, Богъ ни е далъ всичкитѣ възможности, но често ние сами си прѣпятствуваме. Ако азъ влѣза въ единъ домъ, трѣбва да внеса въ него миръ и спокойствие, трѣбва да се опретна да работя. Но, ако влѣза въ единъ домъ и започна да бия дѣцата, ще бѫда ли добъръ гостъ? – Не. Значи, отъ насъ зависи да използваме разумно всички блага, всички възможности, който ни сѫ дадени.

И тъй, у всинца ни трѣбва да има добри обходи. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме много лековѣрни, вѣрваме повече на външнитѣ проявления. Ние вѣрваме, че единъ човѣкъ страда много, ако плаче и вика. Не е тъй. Дълбокитѣ страдания на човѣшката душа не могатъ да се изразятъ съ викане. Дълбокитѣ рѣки шумъ не правятъ, малкитѣ рѣкички много шумъ правятъ. Въпросътъ сега е тамъ, дѣто всички казватъ, че свѣтътъ страда много. Кой нѣма страдания? – Всѣки има страдания. Ние сме пратени отъ небето да благуваме ли? – Не, да се учимъ. Въ първо врѣме, човѣкъ за да научи нѣщо, трѣбва да има извѣстни лишения. Лишенията сѫ единъ врѣмененъ методъ. Тия врѣменни лишения, тия врѣменни скърби ще създадатъ въ човѣка единъ характеръ, съ който ще го въведатъ въ царството Божие. Надъ него седи единъ великъ свѣтъ. Ученитѣ хора не се спиратъ прѣдъ този свѣтъ. Ако питамъ всички учени хора, дали тия слънца сѫ населени, ще ми кажатъ, че сега не сѫ населени, а за въ бѫдеще – не знаятъ. Не, тѣзи планети, тѣзи слънца сѫ населени съ сѫщества отъ различна интелигентность. Не е въпросътъ, какви тѣла иматъ тѣ. Тѣ сѫ разумни сѫщества и принадлежатъ къмъ една човѣшка раса. Тази човѣшка раса сѫществува не само на земята, не само на слънчевата система, тя сѫществува и въ Сириуса, тя се намира и въ по-далечни системи. Тази раса постоянно се развива. Слѣдъ като завърши човѣкъ своята работа на земята, какво ще прави? – Ще го пратятъ на друга нѣкоя планета, на небето още нѣма да отиде. Слѣдъ всѣко умиране, ще ходи отъ система въ система, докато се изработи неговиятъ характеръ. Тогава той ще отиде въ другъ единъ свѣтъ, дѣто неговитѣ чувства, сѣтива за физическия свѣтъ ще се затворятъ и ще се отворятъ други чувства, други сѣтива: За сега, обаче, ние сме пратени на земята да изучаваме физическия свѣтъ.

Сега, Христосъ, като се явилъ между този народъ, какво искалъ да му каже? Ще кажете: Той е дошълъ да говори за икономическитѣ условия на живота. Не, Христосъ не е дошълъ да урежда икономическитѣ условия, защото този въпросъ е уреденъ. Господь е пратилъ изобилно храна на земята. Ако ние кажемъ, че трѣбва да работимъ, за да живѣемъ, тогава всички тия микроскопически сѫщества сѣятъ ли? – Не сѣятъ, за всички има храна. Питамъ: какво мислите ще бѫде, ако ние, съврѣменнитѣ хора, се откажемъ да оремъ и сѣемъ? Ние мислимъ, че ще умремъ гладни. Нѣма да умремъ гладни, но животътъ ни ще се измѣни. Ние, съврѣменнитѣ хора, ядемъ повече, искаме повече срѣдства, отколкото сѫ ни нужни. Вземете запримѣръ една бѣдна фамилия – мѫжъ, жена и три дѣца, вземете и една богата фамилия – мѫжъ, жена и три дѣца: на богата фамилия не сѫ достатъчни и 10,000 лв. мѣсечно, а бѣдната фамилия минава съ 1,000 лв. Питамъ: какъ е възможно това, еднитѣ да минаватъ съ толкова малко срѣдства, а на другитѣ не стигатъ и 10,000 лв.? Съ какво минаватъ птицитѣ, съ какво минаватъ млѣкопитающитѣ? Ама ще кажете, че тѣ сѫ некултурни сѫщества. Е, въ какво седи нашата култура? Подъ „култура“ азъ разбирамъ извѣстно познаване на Бога. Всѣка една култура се отличава съ извѣстни схващания за Бога, съ извѣстни принципи, които може да се приложатъ. Християнскитѣ народи се отличаватъ съ своята любовь къмъ Бога, т.е. тѣ сѫ приложили Божествената Любовь повече. За в бѫдеще тази Любовь трѣбва де се приложи още повече. Християнскитѣ народи мислятъ, че сѫ достигнали до върха на тази Любовь. Не, не сѫ достигнали до тамъ. Тѣ още нѣматъ условия за приложение на тази Любовь. При това, за въ бѫдеще трѣбва да се изучватъ методи, какъ да се приложи тази Любовь, какъ да се използуватъ не само физическитѣ, но и духовнитѣ блага, които ни сѫ дадени.

И тъй, народътъ излѣзе да посрещне Христа. Но явиха се фарисеитѣ и казаха: видите ли Го, отиде свѣтътъ съ Него! Хубаво, ако тогавашниятъ свѣтъ бѣше приелъ Христовото учение въ Неговата пълнота мислите ли, че нашето положение щѣше да бѫде по-лошо? Питамъ: защо тогавашнитѣ учени хора не сѫ били готови да възприематъ Христовото учение? Защо ли? Ще дамъ слѣдната аналогия. Двѣ моми обичатъ единъ богатъ, ученъ, красивъ момъкъ и нито едната успѣва, нито другата. Едната казва: отстѫпи ти. Другата казва: отстѫпи ти. Всѣка иска да има момъка. Тия двѣ моми ще се намѣрятъ прѣдъ онази проблема, прѣдъ която се намѣрилъ Соломонъ, когато се явили прѣдъ него и двѣ майки съ едно дѣте. Едната казва: това дѣте е мое. И другата казва: това дѣте е мое. И двѣтѣ не отстѫпватъ, всѣка иска да вземе дѣтето за себе си. Тукъ се показва мѫдростьта на Соломона. Той, за да изпита, коя е истинската майка на дѣтето, казва: „Раздѣлете това дѣте на двѣ половини и дайте на всѣка майка по една половина!“ Истинската майка я заболѣва сърдцето при това рѣшение и казва: „Не, нека тя вземе дѣтето, но поне цѣло да остане“. Тия двѣ моми сѫ двѣтѣ майки. Питамъ: коя отъ тѣхъ е истинската? – Която отстѫпи. Тази, която иска да се раздѣли дѣтето, е мащехата. Кой е истинскиятъ богатъ човѣкъ? – Който отстѫпва богатството си. Мислите ли че този човѣкъ, който отстѫпва богатството си, е сиромахъ? Не, този, който отстѫпва богатството си, е истинскиятъ богатъ човѣкъ, той има знания. Ако имамъ 100 милиона лева и бихъ ги далъ на българитѣ, всички ще пишатъ добрѣ за мене, ще кажатъ: нѣма такъвъ добъръ човѣкъ като този. Горкиятъ, даде си всичкото богатство, осиромаше! Азъ зная гдѣ се намира всичкото богатство на природата. Сегизъ-тогизъ мога да си разравямъ по малко. Човѣкъ, който служи на Бога, той е въ пълния смисълъ на думата богатъ. Такъвъ човѣкъ никога не може да бѫде сиромахъ. Хора, който сѫ сиромаси, не могатъ да служатъ на Бога. Ще бѫде смѣшно, да живѣешъ при най-богатия господарь, и да бѫдешъ сиромахъ! Да живѣешъ въ най-голѣмото изобилие, и да бѫдешъ гладенъ? Турцитѣ казватъ: и да го видишъ, не вѣрвай!

Всичко онова, което насъ ни отдалечава, то е, че ние не вѣрваме въ възможностьта да се свържемъ съ Бога и да работимъ разумно. Можемъ да се свържемъ съ Бога! Богъ обича разумни сѫщества около себе си. Неразумнитѣ Господь ги оставя въ абсолютно пълна свобода, да се учатъ отъ своя животъ. И сега, Господь пакъ ни наблюдава, но ни оставя да се учимъ отъ страданията си. Раждаме се, умираме, идватъ страдания, епидемии, ставатъ катастрофи, плачемъ, молимъ се. Той все ни гледа и казва: „Тѣзи дѣца плачатъ, но не слушатъ“. Всичко това ще се продължава до тогава, докато въ насъ се зароди едно дълбоко желание да изпълнимъ волята Божия не по външни заповѣди, а по дълбоко вѫтрѣшно разбиране. Това е великото въ живота! Това значи да посрещнемъ Исуса, това значи да посрещнемъ Божествения Духъ и да Го възприемемъ вѫтрѣ въ себе си!

И тъй, Божествениятъ Духъ слиза! Нѣкои искатъ да Го видятъ съ крилѣ. Не, когато Божествениятъ Духъ ви дойде на гости, вие ще почувствувате единъ вѫтрѣшенъ миръ, една вѫтрѣшна умствена стабилность каквато никога не сте чувствували; при това ще се зародятъ въ насъ нови мисли, нови желания. Въ който день стѫпи Божествениятъ Духъ въ кѫщата ви, сиромашията, всички несгоди ще си взематъ торбичкитѣ и една слѣдъ друга ще си отиватъ и ще ви казватъ: сбогомъ, сбогомъ! Този Духъ ги изпраща една слѣдъ друга и имъ казва: „Вие свършихте вече своята работа, сега азъ започвамъ моята“. Всички ще си отидатъ, а ти ще започнешъ да учишъ новото учение. Нѣкои казватъ: ние трѣбва да докажемъ, че сме добри и невинни хора. Ти не можешъ да докажешъ своята невинность. Йосифъ можа ли да докаже своята невинность, когато жената на господаря му го обвини? Не, тя дори взе дрехата му и каза на мѫжа си: „Този младиятъ евреинъ се подигра съ мене“. Какво направиха съ него? – Затвориха го въ тъмница и го държаха тамъ двѣ години, докато Богъ не го извади. Прѣкараха го прѣзъ училището. Така ще бѫдете поставени и вие. Какъ ще докажете, че сте невинни? Човѣкъ въ себе си трѣбва да знае, дали е виновенъ, или не. Азъ не зная ли прѣдъ себе си, дали съмъ правъ, или не? Слѣдователно, всѣки единъ отъ васъ трѣбва да чака, докато се събуди Божественото въ него, докато Богъ не го посѣти. Богъ ще го посѣти, по който и да е начинъ. То е великото! Ние трѣбва да се примиримъ съ Бога. Нѣкои отъ васъ са се примирили вече и на тѣхъ казвамъ: вие трѣбва да се учите на закона на служенето! Нѣкои казватъ: ние го знаемъ. Казвамъ: тогава, има друго училище. Ще учите закона на Любовьта! – И това прилагаме. Ще учите закона на вѣрата! – И това прилагаме. Ще се учите на великия Божи Духъ! Има велики нѣща, който отъ сега ще започнете да учите. Има много нѣща за прилагане. Опитали ли сте вие, какво нѣщо е законътъ на Любовьта? Щомъ дойдете до положение да дѣйствувате съ закона на Любовьта, да влѣзете въ Него, въ този смисъль, както азъ употрѣбявамъ думата, невъзможно е нѣкой да ви направи пакость, защото въ дадения случай можете да ставате видимъ и невидимъ. Щомъ дойде нѣкой да ви направи пакость, вие веднага изчезвате. Ти си една хубава мома, нѣкой иска да те пригърне, да те цѣлуне. Щомъ помисли това, веднага закона на Любовьта дѣйствува, и тя изчезва. Никой не може да те опетни, никой не може да ти направи бѣда. Иска нѣкой да те обере – не може. Стига да влѣземъ въ закона на Любовьта, ние влизаме вече въ единъ магически лабиринтъ. Нѣкой казва: азъ любя. Питамъ: ти можешъ ли да ставашъ видимъ и невидимъ? Че какъ може това? – Е, ти не си позналъ още Любовьта. Тази любовь, която сега имаме, е чисто човѣшка. Че кой отъ васъ не се гнѣви за нищо и никакво? Нѣкой день имашъ богато разположение на душата си, което струва милиарди, създава ти такава радость и веселие, но нѣкой има да ти дава 1,000 лв. и не иска да ти ги плати – ти веднага кипвашъ. Казвашъ: развали ми разположението! Защо пожертвува щастието си за 1,000 лв? Нѣкой жертвува туй свое щастие, туй вѫтрѣшно богатство за едно ядене, за единъ кривъ погледъ отъ нѣкого, или че нѣкой казалъ нѣщо по нашъ адресъ. Ако ти разбирашъ закона, благодари на Бога, че еди кой си те погледналъ на криво. Нѣкой ти казалъ нѣщо лошо, благодари на Бога.

Единъ день пѫтувамъ съ трамвая и единъ господинъ ми казва: Господинъ Дѫновъ, познавате ли ме? – Не ви познавамъ, по човѣшки му говоря. Много злѣ пишатъ вѣстницитѣ за васъ. Защо не ги дадете подъ сѫдъ? Нищо, азъ се радвамъ. Защо? Радвамъ се, че за да пишатъ вѣстницитѣ злѣ противъ мене, говори, че не съмъ ги подкупилъ. Ако пишѣха добрѣ, щѣха да ме обвинятъ, че съмъ ги подкупилъ. Благодаря на вѣстницитѣ, че сѫ честни и почтени, че пишатъ безъ пари. Тъй че щомъ хората говорятъ за тебе лошо ще знаешъ, че тѣзи хора сѫ искрени, не сѫ подкупени, пишатъ отъ сърдце. Ако нѣкой изявява любовьта си къмъ тебе, ще кажатъ: обичатъ го заради паритѣ му. Ако дадешъ нѣкому пари, или друго нѣщо, ще кажатъ: той пише, или говори хубаво за него заради паритѣ му. Пъкъ ако нѣкой те мрази, тукъ поне си сигуренъ, че този човѣкъ е искренъ, съ нищо не си го подкупилъ. Така Господь прави. По нѣкой пѫть Той ни изпрати сиромашията, да види, до колко Го обичаме. Когато сме облѣчени хубаво, когато ни дава пари, казваме: колко е благъ Господь! Като Него нѣма другъ. Послѣ, като дойде сиромашията, казваме: вижъ, този Господь не е толкова справедливъ, види се, че и въ Него има пристрастие. Азъ почнахъ малко да се колебая. Взехъ да чета нѣкаква философия, и тамъ се казва, че въ свѣта нѣма оправия. Зарѣжи му края! Мисля си: какво да се прави тогава? – Почни да бъркашъ въ каситѣ! Тъй се явяватъ онѣзи символи, онѣзи примѣри изъ живота. Отива единъ търговецъ на стока при началника на гарата въ единъ български градъ и му казва: господинъ началникъ, отпусни ми нѣколко вагона да си прѣнеса стоката! – Не може. Аманъ, господинъ началникъ, жена имамъ, дѣца имамъ, услужи ми! – И му показва 10-тѣ си пръста. Какво значатъ тия 10 пръста нагорѣ дигнати? – Ще ти дамъ 10,000 лв., услужи ми. А, казва началникътъ, моля, моля, зимно врѣме е, този човѣкъ има жена, дѣца, услужете му. Веднага дава разпореждания, отпущатъ му вагони. Питамъ сега: при такава една култура, при такова едно разбиране, когато насъ тъй лесно могатъ да ни подкупятъ, какво благо можемъ да очакваме? Вижъ, азъ похвалявамъ този началникъ въ едно отношение. Ако този началникъ само за 10,000 лв. Веднага отпуща вагонитѣ, защо ти, комуто Господь е далъ едно богатство отъ милиарди, не вършишъ волята Божия? Защо спирашъ тия вагони? Тебе Господь ти е платилъ хиляди пѫти повече, защо не вършишъ Неговата воля? Седишъ и мислишъ, дали има Господь, или нѣма. Казвашъ: като отида на онзи свѣтъ, ще провѣря, дали има Господь, или не. Ами че и тамъ има хора, които се съмнѣватъ, дали има Господь, или не; и тамъ има безвѣрници. Човѣшкото безвѣрие е плодъ на човѣшкото разбиране. Щомъ нѣма любовь, разбирането е криво; щомъ има любовь, разбирането е право. Слѣдователно ние мислимъ, че всички нещастия произтичатъ отъ факта, че Богъ иска да наложи волята си върху насъ, да ни направи роби. Даже ние учимъ, че ако вѣрваме въ Бога, нѣма да имаме забавления, музика, ще седимъ като мумии. Не е така. Вие трѣбва да бѫдете единъ крилатъ ангелъ, да видите Божието лице, да познаете какво нѣщо е Божията Любовь, да видите, какво нѣщо е Божествениятъ свѣтъ! Той е такава интенсивность, за каквато нѣмате понятие дори. И, слѣдъ като Господь подпише на този ангелъ единъ свободенъ билетъ, съ който да може да посѣти всички слънчеви системи, да види тамъ какви богатства има, какви култури, какви театри, концерти, каква музика, каква поезия, тогава ще се разбере, че Божиитѣ пѫтища, Божиитѣ планове не сѫ такива, каквито ние ги мислимъ, каквито сѫ на нашата слънчева система. Нашата слънчева система е на опашката. Ние сме въ прѣградието на този великъ Божественъ градъ, още не сме вѫтрѣ. Вие ще ми кажете: какъ ще докажешъ това? Азъ не мога да го доказвамъ, мога само да ви го дамъ като една вѣроятность, може да ви дамъ едни формули, съ които да работите. Ама трѣбва да ни го докажешъ! Какъ мога да ви докажа това нѣщо? То е тъй далечно!

Ученитѣ хора доказватъ, че нашата слънчева система е въ прѣградието на млѣчния пѫть. Ученитѣ окулисти пъкъ доказватъ, че нашата култура е една отъ идеалнитѣ култури, но съ тази идеална култура ние създаваме само съмнѣния. Нашата наука е наука на съмнѣнията, на относителнитѣ истини и тогава казваме: материалното е реално само за материята, и духътъ е реаленъ само за духа. Духътъ не признава материята, и материята не признава духа. Има нѣща, които трѣбва да се свържатъ. Материялниятъ животъ и духовниятъ животъ сѫ два живота, между които трѣбва съединителна нишка. Всички онѣзи хора, които иматъ тази съединителна нишка, закона на съотвѣтствието, ще разбератъ, каква е тази връзка между материята и духа. Слѣдователно, сега имаме единъ относителенъ, промѣнчивъ животъ, който се диференцира. Този животъ за въ бѫдаще, слѣдъ милиони години ще стане сѫщественъ. Сега той е въ началото си.

Ще ви дамъ една математическа задача: Вие можете ли да умножавате единицата? Не, колкото и да умножавате единицата, тя не се умножава. Можете ли да я събирате? – Не можете. Не можете и да я изваждате. Нѣкой ще каже: какъ да не може? Единица по единица правятъ двѣ единици. Не въ свѣта сѫществува само една единица. Съ какво ще я съберешъ, съ какво ще я извадишъ, съ какво ще я умножишъ? Тогава, отъ гдѣ се явиха другитѣ числа 2,3, 4 и т.н.? – Отъ дѣлението на единицата. Съ другитѣ числа можешъ да събирашъ, да вадишъ, да умножавашъ и да дѣлишъ. Значи, свѣтътъ е произлѣзълъ чрѣзъ дѣление. И ние въ свѣта не събираме съ цѣли числа, а съ дроби, съ частици на единицата. Слѣдователно, първоначално единицата се е раздѣлила и произлѣзлитѣ отъ нея числа се умножаватъ, дѣлятъ и т.н., тъй че ние работимъ съ дробитѣ. Питамъ: при такова едно събиране, изваждане, умножение частитѣ на единицата, каква наука може да имате? Нѣкой казва, че 2+2=4. Казвамъ: да, 2 и 2 прави 4, но 4 е равно на единица. Какъ тъй? По вашата теория всѣка една ябълка е равна на 250 грама. Четири ябълки по 250 гр. правятъ едно кило. Значи, 4=1 кило, равно на единица. Вие казвате, че 4 е по-голѣмо отъ единицата. Казвамъ: при такова едно разбиране, какво понятие може да имате за нѣщата? Ние сега сме се раздробили и всѣки мисли, че е нѣщо много голѣмо. Не, ти си една малка частица отъ единицата въ свѣта. Ти знаешъ ли кога се отдѣли отъ Бога? Помнишъ ли този моментъ? Нѣкой казва: азъ зная много нѣща. Кажи тогава кога се отдѣли отъ Бога? Азъ чувахъ да разправятъ за едно момче отъ България, което казвало, че помни когато майка му се женила то играло на хорото. Е възможно ли е това нѣщо? Всѣки отъ васъ, който чуе тѣзи работи, ще каже: дѣтински приказки сѫ тия нѣща. То не е играло материялно, но като душа, която очаквала да се въплоти, то играло, било около хорото, взело е участие.

Ние, съврѣменнитѣ хора, признаваме само нѣща, които ставатъ. Да ви приведа другъ фактъ. Прѣдставете си, че вие сте въ едно здание пълно съ барутъ. Имате една клечка кибритъ, запалите я и и казвате: слушай, азъ ще те туря въ барута, но да не направишъ нѣкоя пакость да се запалишъ внимавай! Питамъ: тази клечица ще послуша ли твоята заповѣдъ? Щомъ я туришъ при барута, тя ще го запали веднага и той ще хвръкне. Така правимъ и ние, съврѣменнитѣ хора. Запалимъ своитѣ клечки, отиваме съ тѣхъ при барута, туряме ги вѫтрѣ и казваме на клечицитѣ: вие нѣма да запалите барута, ще гледате да изпълните волята Божия. Тази клечка не разбира отъ никакъвъ моралъ. Е, какво да се прави тогава? – Ще намокришъ барута, ще запалишъ клечката и тогава ще я приближишъ до барута. Тя ще си гори, а съ барута нищо нѣма да стане. Прѣведете сега тѣзи символи. Какво прѣдставлява барута? – Това е човѣшката алчность, да има човѣкъ всичко въ изобилие. Тази алчность ни е турила всички въ тревога. Когато, обаче, Божията Любовь се приложи между хората разумно, тогава много отъ несгодитѣ, които сега сѫществуватъ въ свѣта, ще се отстранятъ.

Защо е дошълъ Христосъ въ свѣта? – Той дойде да скачи хората духовно съ Бога, да направи тази връзка. Ние по плъть сме скачени, но духовно не сме. Обаче, като дойде Христосъ, тогава имаше двѣ компании въ свѣта: окултиститѣ ги наричатъ, компания на Бѣлата Ложа, и компания на черната ложа. Послѣдната нѣмаше интересъ Христосъ да направи една нова инсталация и затова казваше, ние ще се стремимъ, по какъвто и да е начинъ, да развалимъ тази компания. И знаете ли на какво мязаше тази работа? Когато балканскитѣ народи направиха съюзъ помежду си, дойде Австрия и каза: „Ние трѣбва да похарчимъ много милиони, но да развалимъ този съюзъ!“ Питамъ: Австрия, слѣдъ като развали балканската конфедерация, прокопса ли? Не само тогава, въ врѣмето на Христа, бѣше така, но и днесъ хората не искатъ тази нова инсталация. Не я ли приематъ тѣ ще се намѣрятъ въ положението на Австрия. Е, какво отъ това? – Ще страдатъ. И като питатъ, защо е дошълъ Христосъ, казвамъ: Христосъ е дошълъ да направи нова инсталация, да ни научи на този великъ законъ на Любовьта, на послушанието, да вършимъ волята Божия отъ любовь, а не само съ привидни жертви и съ темяни. Христосъ казва: „Темянътъ трѣбва да бѫде въ сърдцето ви, жертвеникъ трѣбва да бѫде сърдцето ви!“ Всичко у васъ трѣбва да бѫде ангажирано съ Божествената Любовь, съ всичко чисто и възвишено. Човѣкъ трѣбва да обича и своитѣ ближни. Кои сѫ вашитѣ ближни? – Не тѣлата, а душитѣ на хората сѫ вашитѣ ближни. Колко ми е приятно, когато срѣщна нѣкоя душа, спрѣла се и говори на друга душа! Срѣщамъ други двама, облечени хубаво, вървятъ заедно, но не се обичатъ. Какво виждамъ? – Тѣхнитѣ души не се докосватъ никакъ, тѣ сѫ студени като ледъ, чужди сѫ единъ на другъ.

Сега вие казвате: възможно ли е това ново учение да се приложи при сегашнитѣ условия? – Именно сега може да се приложи. Отъ васъ днесъ не се изисква да отивате по горитѣ. Въ България нѣма скрити мѣста, дѣто да станешъ постникъ. Ако станешъ нѣкой виденъ светия, ще започнатъ да се изреждатъ отъ Европа хора, които ще тѣ фотографирватъ, ще изучаватъ живота ти, ще пишатъ за тебе туй-онуй и ще се намѣришъ въ чудо, въ беля; ще се чудишъ, кѫдѣ да се скриешъ. Тукъ нѣма скрити мѣста, и въ Европа сѫщо нѣма скрити мѣста. Не, има само единъ начинъ, по който можемъ да живѣемъ – той е, да се свържимъ съ Бога! Азъ ви обръщамъ внимание на слѣдующитѣ нѣща. Ако вие се колебаете, ако вие очаквате да придобиете Истината слѣдъ като умрете, това не е наука. Този въпросъ се рѣшава сега, или никога!

Азъ мога да ви дамъ два закона, съ които да провѣрявате нѣщата. Всѣки отъ васъ може да провѣри, дали извѣстна истина е права, или не. Какъ? Когато искате да направите нѣкаква връзка съ нѣкой човѣкъ, въ каквото и да е отношение, запримѣръ, да купите заедно кѫща, да направите една търговска сдѣлка, или да станете учитель нѣкому, ако усѣтите вътрѣ въ себе си едно спокойствие, съ този човѣкъ може да вършитѣ работа безпрѣпятствено. Вие ще може да разчитате на него. Опитайте това нѣщо! Ако пъкъ този човѣкъ не може да свърши вашата работа, вие ще усѣтите една вѫтрѣшна тѫга, като че нѣщо стѣга сърдцето ви. Какво показва това? – Че този човѣкъ нѣма да устои. Това е не защото той има зла воля но, толкова може. Съ това стѣгане на сърдцето ви, природата иска да каже, че условията въ живота ви, всичко така ще се стече, че нѣма да успѣете. Тръгнете на пѫть, но сърдцето ви се стѣга нѣщо – не тръгвайте. Ако искате да знаете, дали туй, което ви говоря е Истина или не, вижте, ако нищо не стѣга сърдцето ви, приемете я, изучавайте тази Истина, но ако сърдцето ви се стѣга, не я приемайте, азъ не ви я налагамъ. Тогава изучавайте Библията, изучавайте учението на хората, които сѫ живѣли по Бога.

Послѣ, вземете прѣдъ видъ слѣдното правило. Намирашъ се въ нѣкакво изпитание, омоталъ си се нѣкѫдѣ, но ти се дава възможностъ да излѣзешъ отъ това положение. Какъ трѣбва да постѫпишъ? Заплетешъ ли се, направи туй, което не ти е угодно, което не е въ твой интересъ. Направишъ ли туй, което не е въ твой интересъ, ти ще спечелишъ; направишъ ли туй, което е въ твой интересъ, ще изгубишъ. Направете единъ такъвъ опитъ. Запримѣръ, рѣшавате да станете сутринь въ 4 ч., да четете нѣщо, или да размишлявате. Събудите се, но си кажете: хайде, още малко да си поспя. Не, не се подавайте на тази слабость! Въ този случай направете туй, което не ви е приятно. Легнете ли да спите, ще объркате работитѣ си и ще станете неразположени. Като казахъ това на една госпожа, тя ми разправи една своя опитность. Дѣтето ѝ заболѣва отъ око, явява се силенъ отокъ. Мѫжътъ ѝ казва: да му се направи операция. Отиватъ на болницата, лѣкарьтъ прѣглежда дѣтето, намира, че е нужна операция. Казва на майката да остане съ дѣтето, та сутриньта да се направи операцията. Прѣзъ нощьта майката я хваща едно вѫтрѣшно безпокойствие и намисля, като стане сутриньта, да бѣга отъ болницата. Но не искала да легне да спи, да не би да сънува лошь сънъ. Обаче, заспала и по едно врѣме чува кукумявка. Казва си: не, ще бѣгамъ. Започва да разсѫждава, казва си: тази кукумявка може да се обажда за другъ нѣкой боленъ, който умира, но страхува се да пита, дали има нѣкой умирающъ. Къмъ 6 ч. с. рѣшава да си отиде, но веднага идва болничниятъ служащъ да каже, че масата за операцията е готова. Е, ще се отива на операция, си казала тя. Рѣшава се, най-послѣ, и операцията излиза сполучлива. Казвамъ на тази госпожа: ти си постѫпила по сѫщия законъ – направила си туй, което ти е неприятно. Слѣдователно, туй, което е неприятно за насъ, носи едно благо, а туй, което по видимому е благо за насъ, носи нашето нещастие.

И тъй, сега се приближаваме къмъ основния законъ. Азъ се обръщамъ сега къмъ васъ като къмъ приятели. Вие сте въ свѣта и имате нужда отъ подкрепа. Нѣкой отъ васъ имате нужда отъ подкрѣпа въ материално отношение – пари нѣмате. Отъ гдѣ ще ги вземете? Нѣкои отъ васъ сте болни. Отъ гдѣ ще вземете здраве? Нѣкои сте изгубили общественото си положение. Какво трѣбва да правите? – Ще имате една основна идея, ще се свържете съ основния законъ на Любовьта, и вашето положение нѣма изведнъжъ да се подобри, но постепенно ще излѣзете отъ това положение, въ което се намирате. Само така ще видите, че въ свѣта има единъ идеалъ, животътъ ви ще придобие единъ вѫтрѣшенъ смисълъ, и вие ще бѫдете полезни не само за васъ, но и за вашитѣ ближни. Затова, всѣки отъ насъ трѣбва да работи на Божественото лозе!

Сега, нѣкои може да кажатъ: а, той тъй говори! Не, всички трѣбва да говоримъ така, и съ умъ, и съ сърдце, и съ душа, и съ духъ. Всички трѣбва да бѫдемъ тъй искрени, тъй невинни, както дѣцата. И право е казалъ Христосъ: „Ако не станете като малкитѣ дѣца, не можете да влѣзете въ царството Божие“.

За сегашнитѣ хора, за вѣрующитѣ се иска не само вѣра, не само любовь, но се изисква чистота и невинность, които сѫ една вѫтрѣшна връзка между доброто и Истината. За сега между доброто и Истината нѣма връзка, защото доброто е добро за сърдцето, а Истината е Истина за ума. Между ума и сърдцето нѣма връзка. Умътъ мисли едно, сърдцето чувствува друго, а когато дойде тази невинность, тя се свързва съ ума; умътъ се свързва съ душата; душата – съ духа, а духътъ, който носи всички велики блага на козмоса, се свързва съ Бога, и тогава животътъ за насъ придобива смисълъ и казваме: ние сме дошли отгорѣ, за да извършимъ волята Божия и ще я извършимъ тъй, както Богъ изисква. И най-послѣ, като напуснемъ земята и тръгнемъ за онзи свѣтъ, всички наши по-голѣми братя, които сѫ изпълнили волята Божия, които сѫ завършили своето развитие ще кажатъ: ние сме доволни, че извършихте волята Божия, елате съ насъ, ние имаме нова култура, разполагайте съ всичко наше. Туй е фактъ! Тъй ще бѫде съ всички, които сѫ извършили волята Божия!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 14 декемврий, 1924 г. въ гр. София.

Миротворци

„Блажени миротворцитѣ; защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. (Матея 5:9)

Противорѣчиво е днесъ да говоришъ за миротворство, противорѣчиво е да говоришъ за миротворци. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на хората за сиромашия, че трѣбва да бѫдатъ сиромаси. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на съврѣменнитѣ хора за болести. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на съврѣменнитѣ хора за тъмнината. Противорѣчиво е днесъ да имъ говоришъ, че въ свѣта има нѣкакъвъ си Промисълъ, че имало нѣкаква вѣчна Любовь. Всичко това е все противорѣчия.

Българитѣ иматъ една пословица, която казва: „Той има кокоши умъ“. Тѣ употрѣбяватъ този изразъ за нѣкой човѣкъ, за когото искатъ да изразятъ нѣщо лошо. Че въ какво е лошъ кокошиятъ умъ? Кокошката не се напива, пари не краде, хора не убива, затвори не гради, несправедливи закони не създава. Тогава въ какво е крива кокошката, та казватъ „кокоши умъ“. Кокошиятъ умъ седи въ слѣдното; като дадешъ на кокошката жито въ една крина, тя почва съ краката си да го рови, разхвърля го навънъ и слѣдъ като го разрови, започва да мисли, че е изровила нѣщо отнѣкѫдѣ. Това показва, че тя не може да използува ония блага, които ѝ се даватъ, а ги разравя. Та, въ туй отношение, когато казватъ „кокоши умъ“, то значи, че и ние, като тази кокошка, не можемъ да използуваме Божиитѣ блага, които ни се даватъ. А нѣкои мислятъ, че кокошката не може да мисли. Не, въ нѣкои отношения тя може да мисли по-добре, отколкото самиятъ човѣкъ.

„Блажени миротворцитѣ, защото Синове Божии ще се нарекатъ“.

Какво означава думата „миротворци“? Миротворство е едно отъ великитѣ качества. Само на кои? – На великитѣ души, на хората съ характеръ. Миротворството не е качество свойствено на проститѣ хора; то не е свойствено и на обикновенитѣ хора; то даже не е свойствено и на гениалнитѣ хора. То е свойствено само на ония човѣци, които иматъ разумни души. Човѣкъ трѣбва да придобие това качество. Той не се ражда съ него, но той го придобива, той го развива. Ако човѣкъ се раждаше съ това качество, то щѣше да бѫде едно пристрастие, отъ страна на Провидението. И въ това именно е похвалата на човѣка, че той може да го придобие.

Сега, онѣзи, които философствуватъ ще кажатъ: тогава гдѣ е Божията благодатъ? Ами че въ какво седи Божията благодатъ? Ако Богъ ще влѣе въ насъ всичко на готово, тогава какъвъ смисълъ има живота ни? Въ такъвъ случай нека Богъ си живѣе самъ, нека самъ се проявява. Нѣкои казватъ: тогава, ние виждаме голѣмо противорѣчие въ това, дѣто се казва, че всичко трѣбва сами да придобиемъ, а пъкъ въ Писанието е казано, че всичко е отъ Бога. Каква е тази ваша философия? Не е въпросътъ тамъ. Това, че ние живѣемъ и се движимъ въ Бога, това е отъ Него, а това, че ние се проявяваме, то е отъ насъ. Нима онази кокошка, която рови съ краката си и изхвърля житото навънъ, та това е отъ Бога? Каква нужда има Богъ отъ това, да рови туй зърно? Като че Богъ не знае туй зърно, та трѣбва да го опитва сега, да се учи? Въ това нѣма никаква философия. Че каква философия има въ това, човѣкъ да съгради една кѫща и послѣ да я събори? Ще кажете: отъ Господа е това. Не, отъ човѣка е това. Нѣкой убилъ нѣкого и послѣ казватъ: тъй направилъ Господь, тъй е наредилъ Той. Ние сме направили това, а послѣ казваме, че Господь го направилъ оправдаваме се. Въ Писанието се казва: че Господь не се изкушава. Каква нужда има Господь отъ това, да убие този или онзи? Каква нужда има Господь да прави затвори? Господь, Който има всичко въ себе си, каква нужда има отъ тѣзи дѣтински промѣни? Слѣдователно, като мислимъ така, ние опорочваме Божието име, ние опорочваме Божията Любовь. Казва се въ Писанието, че Миротворцитѣ ще се нарекатъ Синове Божии. Да бѫдешъ Синъ Божий, това е най-възвишеното положение, което нѣкой може да има по отношение на Бога. Разбира се, като кажемъ, че можемъ да бѫдемъ Синове Божии, веднага ще се родятъ противоречия, съмнѣния: можемъ ли да бѫдемъ Синове Божии, или не? Азъ не обичамъ да споря, дали можемъ да бѫдемъ Синове Божии. Който разсѫждава, и който размишлява, може да разрѣши всички задачи; който не разсѫждава, който не размишлява, никакви задачи не може да разрѣши. Нѣкои ми казватъ: ама азъ не мога да видя това нѣщо. Е, да видишъ, или да не видишъ, то е нѣщо относително. Ако азъ, слѣдъ като седя тукъ въ София, не мога да видя една игла на Витоша, това не е единъ недѫгъ на моитѣ очи. Обаче, азъ мога да стана отъ тукъ, да отида на Витоша и да намѣря тази игла. Тамъ ще я видя. Нѣкой казва: ти си ученъ човѣкъ, вижъ иглата отъ София. Азъ ще ви възразя: ако ти си дѣйствително ученъ човѣкъ ще отидешъ самъ на мѣстото и ще видишъ тази игла отъ близо. Само глупавитѣ хора разглеждатъ нѣщата отдалечъ. Хубаво, щомъ разсѫждавате така, щомъ вашата философия е такава, бѫдете послѣдователни. Турете тогава хлѣба отдалечъ, поглеждайте го отъ тамъ и се наяждайте. Защо влизате въ противорѣчия? Ако това е едно правило въ живота, нека го приложимъ въ всички отношения, нека бѫдемъ послѣдователни въ своята мисъль! Погледни хлѣба отъ половинъ километъръ разстояние и се наяжъ! Да, когато дойде въпросъ за хлѣба, ти го вземешъ въ рѫцѣтѣ си и се вторачвашъ въ него, а щомъ се отнася за друго нѣщо, щомъ се отнася за иглата на Витоша, казвашъ: и отъ тукъ може да се види. Азъ разсѫждавамъ по слѣдния начинъ: когато имашъ да вземашъ пари отъ нѣкого, ти се вторачвашъ, приближавашъ се къмъ него и казвашъ: паритѣ дай по-скоро! Когато пъкъ имашъ да давашъ нѣкому, отдалечавашъ се отъ него. „Интересецъ бабамъ“, казватъ турцитѣ. Но, този интересъ е двоякъ: интересъ когато имашъ да давашъ, и интересъ, когато имашъ да взимашъ. Когато имашъ да давашъ, ти туряшъ нѣщата отдалечъ, а когато имашъ да взимашъ, туряшъ нѣщата наблизо. Въ първия случай казвашъ: колкото по-далечъ, толкова по-добрѣ. Вие ме запитвате: защо този господинъ стои толкова далечъ отъ онзи? Защото има да дава. Ами защо еди-кой си е много близъкъ съ онзи тамъ? Защото има да взима. Казва се: еди-кой си се оженилъ за еди-коя си. Защо? Защото има да взима, та я взелъ въ кѫщата си. Ама защо еди-кой си изпѫдилъ жена си, отдалечилъ се отъ нея? Защото има да и дава. Това сѫ философски разсѫждения, тѣ не сѫ сѫществени, тѣ сѫ само извѣстни положения.

И тъй, Писанието казва: „Блажени миротворцитѣ!“. Миротворството е едно качество, което се придобива, но не въ единъ животъ. То е едно качество, за придобиването на което се изисква цѣлата вѣчность. Сега, азъ нѣма да се занимавамъ съ математика, да ви доказвамъ, че за да се развие у васъ миротворството, се изисква едно число отъ години съ множество нули. Но да оставимъ това число, вие нѣма да го разберете. Едно ще знаете, че за да се развие миротворството, изисква се цѣлата вѣчность. Подъ думата вѣчность, азъ разбирамъ, че всички онѣзи добродѣтели, които се проявяватъ въ Божественото естество, трѣбва да дойдатъ и да подкрѣпятъ мира. Мирътъ, миротворството е най-хубавото качество, което човѣкъ трѣбва да има въ себе си. Съ това се отличава ангелскиятъ свѣтъ. Свѣтътъ на мира е ангелскиятъ свѣтъ. Тамъ, дѣто има миръ, само тамъ ще може да има музика, поезия, изкуство, животъ въ своята пълнота. Дѣто нѣма миръ, не може да има никаква култура. Разбирайте „култура“ Въ пълния смисълъ на думата.

Писанието казва: „Блажени миротворцитѣ, защото Синове Божии ще се нарекатъ“.

Нѣкои казватъ: да примиримъ хората! Не да ги примиримъ, но да ги научимъ на онзи великъ законъ да бѫдатъ миротворци. Да примиришъ хората, това не е изкуство. И сега, ще проповѣдватъ на хората, че трѣбва да бѫдатъ миролюбиви. Християнитѣ трѣбва да бѫдатъ не „миролюбиви“ хора, а „миротворци“ трѣбва да бѫдатъ, въ себе си трѣбва да носятъ това качество. Може да се познае, че тѣ носятъ това качество, ако сѫ Синове Божии. Само Синоветѣ Божии могатъ да бѫдатъ миротворци. Нѣкой казва: азъ примирихъ еди-кой си хора. Че кой не може да примирява? Кой не може да примирява съ тоягата? Но това примирие ли е? Кой не може да омиротворява една страна? Но това миротворство ли е? Не е.

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Кога? Когато човѣкъ прояви туй качество въ себе си. Вие ще провѣрите това. Щомъ дойде миротворството въ васъ, вие ще турите редъ и порядъкъ на всѣка една ваша мисъль, на всѣко едно ваше желание, на всѣко едно ваше дѣйствие. Туй миротворство ще ви свърже съ Бога, съ небесния свѣтъ, съ светиитѣ. Миротворството ще ви свърже още съ свѣта на ангелитѣ, съ всички слънчеви системи, понеже сте Синове Божии. Слѣдъ като ви свържатъ съ Бога, вие ще бѫдете въ сила да проявите вашето миротворство и отвънъ.

„Блажени миротворцитѣ“, казва Христосъ. Онѣзи, които любятъ Христа, вѣрватъ ли въ тия думи? Мене по нѣкой пѫть ме очудватъ хората, когато говорятъ за Любовьта, а не вѣрватъ въ Любовьта. Съврѣменната любовь е такава, че когато нѣкой възлюби нѣкого, не му вѣрва вече. Нѣкой казва за нѣкого: азъ го много обичамъ. Да, защото той ти дължи. Това не е миротворство. Ти имашъ да взимашъ отъ него и постоянно го подозирашъ, че той не може да си изплати дълга. Ти обичашъ нѣщо въ нѣкого, но какво? – Обичашъ онова, което си вложилъ въ нѣго, искашъ да си го вземешъ и слѣдъ като си го вземешъ, казвашъ: за този човѣкъ вече петь пари не давамъ. Въ първо врѣме, за да го залъжешъ малко, казвашъ му: азъ имамъ за тебе добро понятие, ти си добъръ човѣкъ. Да, но това е залъгалка. Обичамъ те, но я ми дай паритѣ! Кога си вземешъ паритѣ, казвашъ: страшенъ вагабонтъ си, азъ вече петь пари ти не давамъ. Това е сегашната култура. Прѣди 2,000 години хората сѫ били такива, и сега сѫ такива. Всичко това ние вършимъ всеки день и не се срамимъ отъ себе си. Ние сме станали толкова дебелооки, че не ни е срамъ. Слѣдъ като кажемъ такава нѣкоя дебелашка, груба, та послѣ казваме: ама че я казахъ! Хубава излѣзе! И сега, религиознитѣ хора, като взематъ нѣкои листове отъ Евангелието, четатъ, прѣлистватъ и казватъ: тъй е казалъ Христосъ, тъй е казалъ апостолъ Павелъ, тъй е казалъ евангелистъ Матей, евангелистъ Иоанъ, пророкъ Исаия и др. Разбра ли ти сега? Казвамъ: ами ти разбра ли? Нито ти, нито азъ сме разбрали още. Щомъ е така, защо ще убѣждаваме единъ човѣкъ да вѣрва въ Бога? Нѣкой казва, че трѣбва да имаме вѣра. Бихъ ви запиталъ: въ какво трѣбва да имате вѣра? Понеже вѣрата е единъ законъ на ума, казвамъ: слушайте, приятелю, ние сме двама души на земята и, за да се разберемъ, ти трѣбва да вѣрвашъ, т.е. трѣбва да събудишъ твоята разумность и интелигентность, и азъ трѣбва да вѣрвамъ, т.е. да събудя своята разумность и интелигентность, та слѣдъ като събудимъ разумностьта и интелигентностьта, която Богъ е вложилъ въ насъ, ние ще можемъ да живѣемъ като разумни сѫщества. Слѣдователно, ние ще видимъ, че сме двѣ разумни сѫщества, които трѣбва да се споразумѣятъ. Вие казвате: ние може да вѣрваме единъ на другъ. Какъ? Хората прѣнасятъ вѣрата въ областьта на чувствата и любовьта, а ние прѣнасяме вѣрата въ другъ единъ свѣтъ, ние я взимаме въ другъ смисълъ. Вѣрата не е любовь. Вѣрата е законъ на ума, на знанието. И апостолъ Павелъ искалъ да докаже, че пѫтьтъ на Мѫдростьта е пѫть на спасението. Чрѣзъ Мѫдростьта хората се спасяватъ, чрѣзъ Любовьта хората добиватъ животъ, а чрѣзъ Истината се освобождаватъ. Отъ какво се освобождаватъ хората. Когато една майка се освободи отъ своето дѣте, какво показва това? Ако единъ човѣкъ може да роди мира въ себе си, като едно свое дѣте, той се освободилъ, той разбралъ дълбокия смисълъ на мира. Какво нѣщо е мирътъ? Мирътъ се явява въ свѣта всѣкога слѣдъ единъ катаклизъмъ, слѣдъ едно голѣмо разбъркване. Та, като дойдатъ разумнитѣ сѫщества да разбъркатъ всичко въ свѣта и послѣ се заематъ да поставятъ всичко въ съчетание, казваме, че въ тази държава има миръ, има редъ и порядъкъ. Редътъ и порядъкътъ сѫ само изводи на мира. И защо много отъ съврѣменнитѣ хора полудѣватъ? Защото нѣматъ миръ. Ами че азъ слѣдя това! Нѣкои религиозни казватъ, че еди-кой си, че еди-коя си полудѣли. Че какъ нѣма да полудѣятъ? Тѣ нѣматъ миръ въ себе си, тѣ нѣматъ любовь въ душата си. Азъ не съмъ срещналъ до сега човѣкъ въ свѣта, който да има миръ, вѣра, надежда и любовь въ душата си и да е полудѣлъ. А хиляди хора съмъ срѣщналъ, които полудѣватъ, защото нѣматъ миръ, вѣра, надежда и любовь въ душата си. Какво нѣщо е полудѣването? – Разбърква се ума имъ, и тѣ ставатъ избухливи вѣщества. Каква е разликата между силата на една бомба и силата или енергията, която иде отъ слънцето? Разликата е тази, че бомбата извѣднъжъ избухва и разрушава всичко на около си, а онѣзи енергии, които идватъ послѣдователно отъ слънцето, постепенно падатъ върху човѣка, като го подигатъ и възрастватъ неговитѣ сѣменца. Слѣдователно, човѣкъ въ даденъ случай може да заеме положението на една бомба, да експлодира и да мисли, че има характеръ. Въ какво седи човѣшкиятъ характеръ? – Човѣшкиятъ характеръ седи въ разумно написанитѣ нѣща въ неговата душа. Когато човѣкъ пази нѣщата, които Богъ е написалъ въ неговата душа, това показва, че той има характеръ. Божествениятъ Духъ и сега още пише въ човѣшката душа. Всички разумни нѣща въ човѣшката душа, които не търпятъ никакво коригиране, никакво поправяне, сѫ написани отъ Божествения Духъ. Той не само че ги е написалъ, но ги е дълбоко врѣзалъ въ душата на човѣка. Това се нарича характеръ!

И тъй, мирътъ, миролюбието, което човѣкъ трѣбва да има въ себе си, е едно отъ благороднитѣ качества, чрѣзъ което човѣкъ може да запази своето равновѣсие. Щомъ човѣкъ е миротворецъ, той ще стане Синъ Божий. Щомъ човѣкъ има това качество въ себе си, всички сили ще се балансиратъ въ него, той е човѣкъ, който може всичко да направи. Или, казвамъ другояче: той е човѣкъ, който всичко е направилъ. Често ние казваме: а, азъ мога така да направя, че да оправя България! Смѣшно е това нѣщо – да оправишъ България, да оправишъ Англия, да оправишъ Америка! Азъ казвамъ: ти оправи ли себе си? Азъ съмъ, казва нѣкой, благороденъ човѣкъ. Казвамъ му: ела да живѣемъ единъ мѣсецъ заедно, че ще видишъ, колко сме благородни и двамата. Единъ мѣсецъ ти ще плащашъ и за мене, и за себе си; ти ще готвишъ, а азъ ще ямъ. Прѣзъ това врѣме азъ ще гледамъ на лицето ти, дали то ще се измѣни, или не. Вториятъ мѣсецъ ти ще ме изпиташъ: азъ ще плащамъ, азъ ще готвя, а ти ще ядешъ, и ще гледашъ на моето лице. Ако твоето и моето лице се измѣнятъ, ние не сме миротворци. Но ако твоето и моето лице не се изменятъ ние сме миротворци. Нѣкой казва: азъ направихъ едно добро дѣло. Не, благодари, че въ това дѣло твоятъ умъ и твоето сърдце взеха участие. Благодари, че има възможность да се проявишъ. Азъ нѣма да мисля да нахраня цѣлия свѣтъ но ще помисля само да ми се отдаде случай да направя едно добро дѣло, защото онзи, който е създалъ свѣта е промислилъ за него. Да се заемамъ азъ да промислямъ за цѣлия свѣтъ, това е светотатство! Богъ, който е създалъ свѣта, всичко е прѣдвидѣлъ. Той всичко е промислилъ, и за най-малкитѣ животинки, който живѣятъ въ дълбочинитѣ на океанитѣ, и за най-висшитѣ сѫщества. На всички е далъ условия за животъ. Нѣкои казватъ: защо сѫществува смъртьта, защо ставатъ всички тия промѣни въ свѣта? Това сѫ Божии работи. За всички тия работи ти нищо не разбирашъ и казвашъ: защо сѫществува смъртьта? Вие сте чудни! Богъ другояче гледа на смъртьта; Богъ другояче гледа на всички работи. Ако азъ взема едно парче ледъ и го стопя на огъня, та го прѣвърна въ вода, вие какво ще кажете? Ще кажете: умрѣ ледътъ! Не, това не е философия. Ледътъ се е прѣвърналъ на вода. Питамъ едного: тази вода отъ ледъ ли е станала, или ледътъ е станалъ отъ вода? Той ще каже, че водата е станала отъ ледъ. Не, водата отъ ледъ никога не става, но ледътъ става отъ вода. Нѣкой казва: отъ умразата ще се роди любовь. Това е крива философия. Отъ умразата любовь не се ражда. Отъ любовьта умраза става. Кога? – Когато любовьта е малка. Тогава казвамъ: малката любовь създава леда, а голѣмата любовь създава водата. Малката любовь произвежда леда, и като го пипнешъ, студенъ е, а голѣмата любовь произвежда водата. Слѣдъ туй пъкъ още по-голѣмата любовь създава паритѣ; още по-голѣмата любовь създава пламъкъ и огънь; още по-голѣмата любовь създава свѣтлината, а още по-голѣмата любовь какво създава? – Създава мира? Въ древностьта, при единъ отъ знаменититѣ адепти, Ешавора, се явява архангелъ Аниелъ и му донася двѣ написани книги, като му казва: Въ тия двѣ книги се съдържа знанието на цѣлото човѣчество. Едната книга ще запазишъ за себе си, никой да не я пипа, освѣнъ ти, а другата книга ще оставишъ отвънъ, да се учатъ по нея твоитѣ ученици. И върналъ се тогава ангелътъ въ свѣта на свѣтлитѣ духове. Започналъ тогава Ешавора своята работа. Поканилъ той всички ония на който съзнанието било подигнато, да дойдатъ да се учатъ отъ новата книга. Започнали да идватъ ученици единъ слѣдъ другъ да се учатъ. Всѣки който свършвалъ, трѣбвало да прѣлисти книгата, да прочете най-важното мѣсто и слѣдъ туй да затвори книгата. Обаче, всѣки единъ ученикъ, като намиралъ най-важното мѣсто, толкова се влюбвалъ въ него, че отрѣзвалъ листа, който билъ тъничъкъ и го скривалъ въ себе си. Излизали си ученицитѣ отъ тамъ пакъ единъ по единъ. Това послѣдно прѣлистване на книгата се считало единъ видъ като дипломъ за завършване на училището. Тъй като се изреждали ученицитѣ единъ слѣдъ другъ, година слѣдъ година, книгата се доста смалила. Ученицитѣ, който идвали отпослѣ, казвали на Ешавора: „Тази книга не е пълна, отъ небесния свѣтъ не сѫ се доизказали, забравили сѫ да напишатъ нѣкои нѣща“. Е, казалъ имъ той, недописаното пъкъ вие ще го напишете. Всички тия ученици продължавали все тъй да четатъ отъ тази книга и да си откѫсватъ по единъ листъ отъ най-хубавото мѣсто, което имъ харесва, докато най-послѣ Ешавора забранилъ да се отваря тази книга. И сега, отъ тази книга, за свѣта сѫ останали само два листа: Стария и Новия завѣтъ. И днесъ, всѣки единъ отъ васъ носи по единъ листъ отъ тази книга. Отъ всичкото това знание, което се разпръснало изъ свѣта, станала днешната голѣма галиматия. Тия листа не били номерирани, та не знаятъ хората, кой какво носи, забравили. Сега и въ науката, и въ религията, всѣки пише по цѣли томове върху този листъ, който е взелъ отъ тази книга. Всѣки написва по нѣщо, но откѫдѣ сѫ тия листове? И онѣзи, които сѫ взели листа на миротворцитѣ, и тѣ пишатъ по нѣщо. Но слѣдъ като се биятъ, биятъ хората, най-послѣ казватъ: елате да се примиримъ сега! Уилсонъ даде на свѣта 14 точки за мира – миротворецъ бѣше той! Но, това е външниятъ свѣтъ. Да се върнемъ ние къмъ себе си! '

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“.

Сега, нѣкой може да каже така: не съмъ ли азъ Християнинъ? Казвамъ: да, християнинъ си. Не съмъ ли азъ, който вѣрвамъ въ Христа? Казвамъ: да, вѣрвашъ въ Христа. Не съмъ ли азъ, който обичамъ Бога? Казвамъ: да, вѣрвамъ, че обичашъ Бога. Ами не съмъ ли азъ, който служа на отечеството. Да, ти си, който служишъ на отечеството. Не съмъ ли азъ, който обичамъ човѣчеството? Да, ти си, който обичашъ човѣчеството. Азъ питамъ: че коя кокошка не обича своитѣ пиленца, коя кокошка не обича своитѣ яйца? Слѣдъ като снесе едно яйце, куткудяка. Това, че азъ вѣрвамъ въ Христа, това показва само единъ моментъ на вѣрване. Че азъ любя, това показва само единъ моментъ на любовь. Туй, дѣто ние изказваме, че азъ любя нѣкого, какво означава? Сега ли го залюби? – Ами сега, когато го видѣхъ. Казвамъ: ако е така, съжалявамъ. Ако любовьта сега се заражда въ вашитѣ сърдца, това не е любовь. Ако вѣрата сега се заражда въ васъ, това не е вѣра. Азъ мога да нарека тия нѣща любовь, вѣра, но не е така. Ако доброто сега се заражда въ вашата душа, това не е добро. Ако вие запалитѣ една свѣщь и кажете, че вие създадохте тази свѣщь, това не е вѣрно. Тази свѣтлина сега ли се е образувала? – Сега. Не, приятелю, тази свѣтлина си е сѫществувала, тя е била, а сега само се проявява; пъкъ тя още не е проявена въ свѣта въ своята пълнота. Въ древностьта, при единъ вѣрующъ, който живѣлъ 20 години въ една пещера въ пустинята, идва единъ господинъ и вижда, че този постникъ чете Библията на една малка свѣщь. Тогава той му казва: ако ти четешъ Библията на тази малка свѣщь, нищо не ще можешъ да разберешъ отъ нея. Постникътъ му отваря една врата и отъ нея излиза такава блѣстяща свѣтлина, че този господинъ ослѣпѣлъ, не могълъ да издържи на тази свѣтлина. И слѣдъ това той му казва: азъ чета библията при такава свѣтлина, отъ която хората, като не разбиратъ законитѣ, ослѣпяватъ. Свѣщь, която носи свѣтлина и знание за васъ, която носи свобода за васъ, не произвежда никакви противорѣчия. Тази свѣтлина ни свързва съ Бога, съ онзи великъ изворъ на Любовьта.

Може ли нѣкой отъ васъ да ми обясни, кои сѫ били побудителнитѣ причини на Божественото естество въ Бога, да създаде всички тия свѣтове? Било ли е необходимо Богъ да създаде тия свѣтове, или въ Него е имало нѣкаква милость? Било ли е врѣме, когато тази вселена да не е сѫществувала? Не, тя всѣкога е сѫществувала. Нѣкои казватъ, че сегашната вселена щѣла да изчезне. Не това сѫ наши прѣдположения. Свѣтътъ всѣкога е билъ, и всѣкога ще бѫде, защото той е едно проявление на Бога, а въ Бога нѣщата сѫ всѣкога послѣдователни. Има промѣни, но нѣщата сѫ всѣкога постоянни. Слѣдователно, нашето сегашно слънце, споредъ както казва Мойсей до четвъртия день при създаването на свѣта го нѣмало. И рече: Богъ – „Да бѫде виделина“ – и стана виделина. А до тогава, споредъ както казва Мойсей, нѣмало слънце. Въ четвъртия день, казва се въ Писанието, Богъ направилъ слънцето и мѣсечината. Какво означава това слънце? То значи, че въ четвъртия день на козмическия човѣкъ се проявилъ човѣшкиятъ разумъ – най-възвишеното нѣщо въ човѣка. Тогава се създалъ умътъ въ този козмически човѣкъ, и той съзналъ, че може да мисли и да работи, както Богъ работи въ свѣта. Това подразбиралъ Мойсей, като казалъ, че въ четвъртия день Богъ създалъ слънцето. Мойсей не говори за това обикновено слънце, защото за насъ въ природата день и нощь нѣма, т.е. днесъ и утрѣ нѣма. Като казваме „днесъ и утрѣ“, то е за онази неразумна природа. Какво отношение има между изгрѣването и залѣзването на слънцето? За разумния човѣкъ тия процеси иматъ съвсѣмъ друго значение. Азъ мога да правя разлика между изгрѣването и залѣзването на слънцето. Въ какво се проявява тази разлика? Когато изгрѣва слънцето на изтокъ, насъ ни радва това нѣщо, но когато залѣзва на западъ, за насъ настава една скърбь. Ами защо да скърбимъ? Когато у насъ слънцето залѣзва, за другитѣ пъкъ изгрѣва, а когато за тѣхъ залѣзва, за насъ изгрѣва. И тъй, има ли изгрѣване и залѣзване на слънцето? – Въ свѣта има само единъ изгрѣвъ. Изгрѣването на слънцето за насъ ние наричаме изгрѣвъ, а изгрѣването на слънцето за другитѣ наричаме залѣзъ. Слѣдователно, когато любовьта се прояви за другитѣ хора, ние казваме: нашата любовь залѣзе вече. Не е така. Ако ти можешъ да пѫтувашъ съ бързината на свѣтлината, ако можешъ да вървишъ съ бързината на това слънце, ще има единъ вѣченъ день, но понеже ние сме материялисти, затова има день и нощь за насъ. Нѣкои казватъ: страшно нѣщо е тъмнината. Питамъ: защо има тъмнина? Азъ другояче гледамъ на тъмнината. Прѣдставете си, че вие сте работници, и като такъвъ, за васъ, работницитѣ, нѣма никакъвъ законъ, който да опрѣдѣля по колко часа на день да работите. Ако нѣма залѣзване на слънцето, какво ще направишъ тогава? – Ще работишъ, докато грѣе слънцето. А тъй, като работникъ, седите при господаря си и му работитѣ, но докато грѣе слънцето, господарьтъ ви не ви пуща да си отидите дома. Щомъ, обаче, залѣзе слънцето, той ви пуща да си вървите дома и казва: хайде върви си сега! Лошо нѣщо ли е тъмнината? Казвамъ: свѣтлината ти дава възможность да работишъ, а тъмнината ти дава възможность да почивашъ. Кое условие е по-добро? Защо господарьтъ ти не иска да работишъ на тъмно? Тъмнината е дошла, за да те освободи, да ти даде възможность да си починешъ. Понеже твоятъ господарь е неразуменъ, Господь е създалъ отвънъ тъмнината, за да те освободи, да си починешъ малко. Господарьтъ ти казва: хайде сега си върви, та утрѣ, като изгрѣе слънцето, ще дойдешъ пакъ да работишъ. Е, ако по нѣкой пѫть въ душата ти дойде една малка тъмнина, това лошо нѣщо ли е? Ти имашъ свѣтлина, радостно ти е на душата, свѣтло ти е на ума, но мразишъ нѣкого и постоянно го носишъ въ ума си. И тъй както ти е свѣтло, кажешъ си: азъ ще му дамъ нѣму! – Кроишъ си разни планове. Е, тази свѣтлина въ дадения случай не ти ли прѣчи? Но, дойдатъ слѣдъ това голѣми страдания, скърби и ти забравишъ този човѣкъ. Питамъ: какво нѣщо сѫ скърбитѣ, страданията? – Тѣ сѫ тъмнина, която е дошла специално за тебе. Е, тази тъмнина не е ли едно добро въ този случай? – Добро е, тя те е оправила въ пѫтя ти, върнала те е отъ лошитѣ ти намѣрения. Кое състояние е по-хубаво сега за тебе? – Второто. И тъй, това, което е тъмнина за насъ, за другитѣ е свѣтлина. Онази свѣтлина, която не може да реагира върху нашитѣ очи, тя се прѣдставлява за насъ като тъмнина, а онази свѣтлина, която реагира върху нашитѣ очи, се прѣдставлява като свѣтлина. Слѣдователно, нашата свѣтлина за другитѣ сѫщества е тъмнина, а нашата тъмнина, която настава вечерно врѣме е свѣтлина за по-напрѣдналитѣ сѫщества. Тъй щото, въ свѣта всичко е свѣтлина. Казва Писанието: „Свѣтлината свѣти въ тъмнината, и тъмнината я не обзе.“ Вие тогава казвате: виждате ли, тъмнината не обзе свѣтлината! Не, евангелистъ Иоанъ, като е писалъ това нѣщо, като окултенъ ученикъ, друго нѣщо е подразбиралъ. Сега, азъ нѣма да се спирамъ да обяснявамъ всичко това, понеже ако се спра да обяснявамъ, вие ще се намѣрите въ положението на онзи бѣденъ човѣкъ, прѣдъ когото се отваря една стая съ най-хубави скъпоцѣнни камъни. Този бѣденъ човѣкъ, като види всички тия скѫпоцѣнни камъни, въ главата му ще дойдатъ всичкитѣ изкушения, и той ще почне да мисли откѫдѣ да влѣзе.

Цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ днесъ се намира подъ хиляди заблуждения и християнскиятъ свѣтъ сѫщо се намира подъ такива заблуждения. Нѣкой казва за примѣръ: ами Господь не може ли да оправи тази работа? – Може, какъ не! Е, тогава азъ нѣма повече да ора, да сѣя, да копая. И започва молитвата си. Господи прати ми нѣкой човѣкъ, който да оре, да сѣе, да копае заради мене! Моли се, моли се дълго врѣме. Най-послѣ азъ го чуя, намѣря нѣкой човѣкъ, който да му оре, да му копае и да му пратя. И тогава той си казва: ето, Господь ме послуша. Това нѣщо лесно мога да направя азъ. Защо? – Защото хора за работа все ще се намѣрятъ. Казвамъ на едного: слушай: колко искашъ да ти платя, за да работишъ за онзи? – 100 лева. Хубаво, иди да работишъ! Азъ му изпращамъ този човѣкъ, за да не безпокои Господа. На втория день стане, пакъ безпокои Господа. Пакъ пратя нѣкого. На третия день пакъ се моли. Този пѫть вече не изпращамъ никого. Той си казва: а, днесъ молитвата ми не се чу! Не, у насъ такива моления не ставатъ, такива молитви не се приематъ! Злѣ се молимъ ние, съврѣменнитѣ хора. Работата е едно благословение за насъ. Да орешъ, да копаешъ, да сѣешъ, да жънешъ, да работишъ, това е една привилегия! Ако ти мислишъ, че Господь трѣбва да те освободи отъ ралото, отъ мотиката, зле разбирашъ законитѣ. Та ти още не си работилъ! По малко ще работишъ! Тъй е казано. Ти като влѣзешъ въ училището, изведнъжъ нѣма да свършишъ всичката си работа! По малко, по малко. Днесъ малко, утрѣ малко и т.н. Ама, казва нѣкой, азъ искамъ изведнъжъ да стана чистъ и святъ човѣкъ! – Не може изведнъжъ. Днесъ ще бѫдешъ една вощена свѣщъ, утрѣ ще бѫдешъ двѣ вощени свѣщи, на третия день ще бѫдешъ три вощени свѣщи и слѣдъ врѣме ще имашъ свѣтлината на 100 милиона свѣщи. Като отидешъ на онзи свѣтъ, тази свѣтлина ще бѫде пакъ като свѣтлината на една свѣщъ и ще започнешъ отново да изучавашъ Божия законъ.

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Миротворството е едно отъ качествата на великитѣ души. Срѣщалъ съмъ нѣкои християни, които казватъ: ние се родихме отъ Бога. Хубаво, родилъ се отъ Бога, а дошълъ да спори съ мене, да ми казва: ти не си на правата страна'. Е казвамъ му, тогава ти не си на правата страна. Ти мене нѣма да ми казвашъ, дали съмъ на правата, или на кривата страна. Дали съмъ роденъ отъ Бога, или не, дали съмъ на правата страна, или не, това азъ зная. Нима волътъ не знае, че е волъ? Той знае това. Азъ на вола нѣма какво да доказвамъ логически, нито математически, че се различава отъ мене. Ще му кажа: ела тукъ при мене, тукъ има огледало. Хайде да застанемъ прѣдъ огледалото! По какво се различаваме сега? Той ще погледне, ще му кажа: на моята глава роги нѣма, на твоята има. Послѣ, азъ имамъ двѣ рѫцѣ и на тѣхъ по петь пръста, а ти имашъ четири крака и на тѣхъ по едно раздвоено копито. Най-послѣ си съблѣка дрехитѣ. По какво се различаваме? Азъ нѣмамъ козина, а ти имашъ козина по цѣлото си тѣло. Е, каква е философията сега. Волътъ пита: кой ми тури рогата? – Ти. Кой ми тури копитата? – Пакъ ти – нищо повече. Ами на тебе кой ти сне рогата? – Азъ. Кой ти сне копитата? – Азъ. Какъ? – Ако ми станешъ ученикъ, ще кажа – нищо повече. Сега, това е една алегория въ нашия животъ. Нѣкой питатъ: какъ ще познаете, кой вѣрва въ Христа, и кой не вѣрва? Какъ ще познаете, кой е роденъ отъ Бога, и кой не е роденъ отъ Бога? Родениятъ отъ Бога грѣхъ не прави, казва Писанието. Родениятъ отъ Бога има въ душата си такава велика Любовь, такъвъ великъ изворъ на любовьта, че никакви противоречия за него не сѫществуватъ. Родениятъ отъ Бога има една такава пръчица, че съ нея всичко може да направи. На него всички хора му сѫ братя – не по тѣла, а по души. Когато ти си роденъ отъ Бога, ти ще се разговаряшъ съ душитѣ на всички хора. Прѣди нѣколко врѣме дойде една сестра и ми казва: искамъ да дойда да спя въ твоята кѫща. Не, ти не ще можешъ да спишъ тукъ. На тебе ти е опрѣдѣлено, гдѣ да спишъ. Този градъ е голѣмъ, иди при тия хора, при които ти е опрѣдѣлено да имъ поговоришъ, и ще те приематъ. Ами какъ да ги намѣря? – Ще ги намѣришъ тъй, както и другъ пѫть си ги намирала. Споредъ вашата философия вие ще кажете: жестоко е това нѣщо! Хубаво, ами защо онзи ангелъ дойде при Корнелий и му каза да отиде въ Кесария и да попита за Петра? На Петра бѣ опрѣдѣлено да поговори, да проповядва на Корнелия. Ангелътъ не се спря да разправя на Корнелия тази велика Истина, но го прати при Петра. Ангелътъ си има по-важна работа. Ангелътъ не се занимава съ забавачница. Това, което казва ангелътъ на Корнелия, се подразбираше така: повикай Петра да ти разкаже това, което хората трѣбва да знаятъ за забавачницата. Той се занимава съ забавачница. И сега, всичкитѣ църкви на свѣта азъ наричамъ забавачници. Всички хора, които се раждатъ, азъ ги наричамъ хора на забавачницата. Е, кое пиле, като се роди, не се радва? Кое теле, като се роди, не се радва? Пилето казва: азъ се родихъ. Телето казва: азъ се родихъ. Човѣкътъ казва: азъ се родихъ. Хубаво, и тримата се родиха, но еднакви ли сѫ и тримата по своето раждане? Пилето казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като пиле. Телето казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като теле. Човѣкътъ казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като човѣкъ. Нѣкой ангелъ казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като ангелъ. Това е истинската философия, това е дълбокото, вѫтрѣшното разбиране на нѣщата. И тогава, ти като се родишъ като ангелъ, ще имашъ онзи дълбокъ миръ въ себе си, ще бѫдешъ миротворецъ, ще бѫдешъ Синъ Божий, и гдѣто и да отидешъ, ще ти бѫде безразлично. Ти ще бѫдешъ свързанъ съ Бога, ще имашъ свѣтлина, и дѣто и да влѣзешъ между хората, ще бѫдешъ образецъ. Смисълътъ на живота седи въ това, да нѣма противоречия. И тогава, азъ нѣма да се спирамъ да ви убѣждавамъ да вѣрвате като мене. Нѣма защо да вѣрвате като мене. Вие може да си мислите свободно. Вие може да живѣете въ този свѣтъ, въ който и азъ живѣя; и азъ мога да живѣя въ този свѣтъ, въ който вие живѣете, но той да е единъ разуменъ свѣтъ, та като се срещнемъ да се разберемъ. А не тъй, като ме срещне нѣкой, да се стъписа, да се стресне, като да е срещналъ нѣкоя мечка. Нѣкой казва за другиго: ама той е по-ученъ отъ мене. Ами че какво отъ това? Азъ се радвамъ, че той е по-ученъ. Ама еди-кой си е по-уменъ, по-силенъ отъ мене. Че какво отъ това? Като е по-уменъ, като е по-силенъ, той ще ти услужи. Като казвашъ, че нѣкой е по-ученъ, по-уменъ или по-силенъ отъ тебе, значи едно користолюбие се крие въ тебе. Ти си единъ горделивецъ. Ама той ще ме засѣнчи! Ако работата се състои въ това, че еди-кой си щѣлъ да те засѣнчи, какво по-добро отъ това? Азъ ще кажа: приятелю, я ми кажи какъ изработи твоята доброта? Кажи ми методътъ си, по който си я изработилъ, та да мога и азъ да стана по-ученъ, по-уменъ и по-силенъ. Мене ме радва това? А вие казвате: е, азъ отъ него ли ще се уча? Ами отъ кого ще се учишъ? – Отъ своя духъ. Че и кокошката може да каже така: азъ ще се уча отъ своя духъ. Ако се учи отъ своя духъ, какво ще стане? – Кокошка ще стане. И телето може да каже: азъ ще се уча отъ своя телешки духъ. Ако се учи отъ своя духъ, какво ще стане? – Теле ще стане. И човѣкътъ може да каже така: азъ ще се уча отъ своя духъ. Ако каже така, какво ще стане отъ него? – Човѣкъ ще стане. Но, ако нѣкой каже: азъ ще разсѫждавамъ като нѣкой ангелъ, ще се уча отъ него – какво ще стане отъ него? – Ангелъ ще стане.

И тъй, Духътъ Божий има степени на проявление. Та, като дойдете до това положение, вие трѣбва да бѫдете толкова чистосърдечни, толкова безпощадни къмъ себе си, толкова искрени въ душата си, толкова истинолюбиви, че въпросътъ за намирането на Истината да бѫде тъй поставенъ у васъ, както Богъ го е вложилъ въ душитѣ ви. По отношение на Бога вие ще се поставите съ всичкото си смирение. Ще кажете въ себе си: азъ искамъ да бѫда миротворецъ, искамъ да бѫда Синъ Божий. Това е най-хубавото качество. Ще каже нѣкой: ама ти не си такъвъ. Нищо, азъ търся методъ. Туй нѣщо азъ съмъ го ималъ нѣкога, и сега искамъ да го намѣря. Всички ще бѫдемъ Синове Божий. Но кога? – Когато бѫдемъ миротворци. Когато проявимъ миротворството въ себе си, това ще бѫде печатъ, че сме Синове Божий. Нѣкои искатъ първо да бѫдатъ Синове Божий, а послѣ да проявятъ миротворството. Не, това не е възможно.

Сега, да се повърна къмъ мисъльта си. Тия въпроси, които развивамъ, не трѣбва да ви смущаватъ. Това сѫ само методи, които изяснявамъ, но въ всѣка една бесѣда има една основна мисъль, която трѣбва да остане въ ума ви. Вие идвате при мене и носите своята свѣщь, обаче нѣмате запалка, съ която да я запалите. Питате ме, мога ли да ви я запаля. Азъ мога да ви я запаля, но не обръщайте внимание на моитѣ особености. Азъ мога да бръкна въ джеба си, да извадя една кутийка, да я развия отъ книжката ѝ, но всички тия нѣща ще ги оставите на страна. Вие ще чакате тихо и спокойно. За васъ е важенъ онзи моментъ – да извадя една клечка кибритъ, да драсна и да запаля вашата свѣщь. А това, от гдѣ ще извадя този кибритъ, какъ ще го развивамъ, какво ще ви говоря, какви пояснения, какви допълнения ще ви давамъ, не е важно. Важното е изваждането на клечката кибритъ и запалването на вашата свѣщь. Като запаля свѣщьта ви, ще кажете: радвамъ се, че ми запали свѣщьта, та сега ще можемъ да вървимъ заедно. Казва единъ стихъ отъ Писанието: „Ако трѣбва да запаля своята свѣщь, отъ Словото Божие трѣбва да я запаля, за да гори безъ да изгаря“. А сега ние имаме едно извратено понятие, че всички нѣща, които живѣятъ, горятъ. Да, горятъ, но изгарятъ, а свѣщь, запалена отъ Божествения огънь, гори и не изгасва. Туй вѣчно горение ние наричаме законъ на растене. Ами че ако вие погледнете на единъ човѣкъ, какво прѣдставлява той? – Той е една запалена свѣщь, която расте на Божествения огънь, въ Божествения Духъ вѫтрѣ. Изгасете този огънь, и всѣко растене, всѣко сѫществуване ще изчезне. Ние растемъ при огъня. Сега нѣкой ще ми каже: а, ние трѣбва да се пазимъ отъ огъня! Не! Миротворецътъ не живѣе въ въздуха. Той живѣе въ този Божественъ огънь, въ най-усиленитѣ пламъци. Само такъвъ човѣкъ може да бѫде миротворецъ. Ако вие искате, тъй както си дишате въздуха да бѫдете миротворци, лъжете се, това никога не може да бѫде! Каква е тази ваша философия? Насъ сѫ ни заблудили, че огъньтъ е опасенъ и затова го държимъ само въ печкитѣ си. И за слънцето казваме сѫщото: нека седи то далечъ отъ насъ, защото ако дойде на земята, ще изгори всичко. На тия учени хора, които подържатъ тази теория, азъ казвамъ че на слънцето, въ неговия огънь вѫтрѣ, живѣятъ сѫщества. А, живѣятъ сѫщества! Да, както има риби, които живѣятъ въ водата, както има птици, които живѣятъ въ въздуха, така има и сѫщества, които живѣятъ въ слънцето вѫтрѣ, въ този огънь. Казвате: това науката не е доказала. Казвамъ: моята наука е доказала че въ слънцето живѣятъ сѫщества. Казвате: това е отъ 1001 нощь. Азъ казвамъ: това е книга на 1002 нощи. Азъ имамъ книга на 1003 нощи, на 1004, на 1005 нощи. Туй е книгата на огъня. Блаженъ е онзи който може да живѣе въ огъня. Този свещенъ огънь е, който ще ни очисти отъ всички грѣхове, който ще ни смъкне всички нечистотии, който ще изхвърли тази тъмнина отъ насъ и ще ни направи свѣтли, чисти като кристалъ. По какво се познава чистотата на единъ кристалъ? – Чистотата на единъ кристалъ се познава по това, че той може да прѣчупва свѣтлината. Ако свѣтлината влѣзе въ единъ кристалъ и се прѣчупи, тогава той придобива цѣна. Ако свѣтлината не се прѣчупва, той не струва нито петь пари. Ако твоята душа влѣзе въ тази чистота, и свѣтлината ти не се прѣчупва, колко струва твоята душа?

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“.

Що е миротворството? – Миротворството е единъ великъ Божественъ лѫчъ, който излиза отъ дълбочинитѣ на човѣшката душа.

Миротворцитѣ ще се нарекатъ Синове Божии, ако издаватъ Божествена свѣтлина която излиза отъ този Божественъ пламъкъ, който е създалъ свѣта.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 21 декемврий, 1924 г. въ гр. София.

Които гладуватъ

„Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. (Матея 5:6)

Каква е била интимната мисъль, която занимавала ума на Христа, когато е произнесалъ тази своя рѣчь на планината? Кои сѫ били подбудителнитѣ причини, които сѫ Го заставили да я произнесе? Има много прѣдположения, но това сѫ само вѣроятности, това сѫ само догадки, тълкувания – едни по-близки, други по-далечни. Има само единъ, който знае, какво е мислилъ Христосъ, той е самиятъ Христосъ. Само Той знае, каква е била интимната мисъль у Него, а ние можемъ само да прѣдполагаме. По нѣкой пѫть ние идваме до убѣждението, че знаемъ нѣщо, като че разбираме живота, като че всичко ни е ясно. И дѣйствително, туй наше състояние е вѣрно. Денемъ всичко виждашъ, пѫтьтъ ти е отворенъ, накѫдѣто погледнешъ – сигуренъ си, смѣлъ, рѣшителенъ си, смѣло водишъ. Щомъ се свечери, обаче, щомъ стане тъмно като въ рогъ, ти веднага се спирашъ, не си тъй смѣлъ вече, почвашъ да се спъвашъ, знанието ти се ограничава.

И тъй, нѣкой запитватъ: защо азъ нѣкой пѫть мисля, че зная, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не зная? Психологически азъ обяснявамъ този фактъ така: знаешъ, защото день има у тебе; не знаешъ, защото вечерь има у тебе. Други запитватъ: защо нѣкой пѫть азъ се чувствувамъ тъй смѣлъ, рѣшителенъ, всичко мога да направя, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не мога да направя? Казвамъ: като изядешъ по 2–3 кокошки, силенъ си, а като ядешъ само сухъ хлѣбецъ, нищо не си. Онзи конь, който яде зобчица, той е силенъ, подскача, подскача; а онзи който яде само сухата слама той си прави своитѣ разсѫждения, защо не може да подскача. Тия двата коня се събератъ, и първиятъ казва на втория: какво си се свилъ, подскочи като мене. – Е, азъ не ямъ като тебе зобъ, ами слама ямъ.

Питамъ сега: когато тълкователитѣ създаватъ своитѣ теории, кои сѫ подбудителнитѣ причини за това? Когато извѣстни писатели, извѣстни моралисти, извѣстни философи пишатъ върху нѣкой въпросъ, кои сѫ подбудителнитѣ причини, които ги заставятъ? Интимната им мисъль дава директива, направление на цѣлата имъ работа. Но коя е интимната имъ мисъль? Сега, започватъ философскитѣ разсъждения. Влиза ученикътъ въ училището, да кажемъ въ първи гимназиаленъ класъ, и учительтъ започва да обяснява, що е точка. Учительтъ казва, че точката нѣма никакво измѣрение, не заема никаква часть отъ пространството, но при това сѫществува въ ума ни. Значи, туй, което не заема никакво мѣсто и пространство, сѫществува като нѣкаква идея. Тогава, споредъ нашитѣ схващания, само туй е реално, което заема нѣкакво мѣсто. При всичко това, учительтъ започва да разправя на ученицитѣ си за точката, която не заема никакво пространство. И тогава запитватъ: какво нѣщо е точката? Казвамъ: точката е първото проявление на единъ разуменъ животъ. Е, какво иска тази точка? Послѣ запитватъ: ами какво означава правата линия? Казвамъ: правата линия, това сѫ възможноститѣ на точката. Послѣ учительтъ разправя за плоскостьта, за квадрата. Какво означава квадрата? Той казва: квадратътъ е пространство, затворено отъ четири линии. Азъ казвамъ: квадратътъ, това сѫ възможноститѣ на правата линия. Най-послѣ идваме до 3-то измѣрение, до куба. Какво нѣщо е кубътъ? Кубътъ, това сѫ възможноститѣ на квадрата – нищо повече. Питамъ: сега разбрахте ли всичко това? Въ разбирането трѣбва да има вѫтрѣшни отношения. Да разясня мисъльта си. Учительтъ разправя на ученицитѣ си за числата, говори имъ за 1, 2, 3, 4, 5–10. Пита ги: разбрахте ли? – Разбрахме. Какво? – Разбрахме за числата отъ 1–10. Добрѣ. Отиде си малкиятъ Драганчо въ кѫщи, пише числата отъ 1–10, майката се радва. Да, но тѣзи числа сѫ живи, тѣ не сѫ само символи, тѣ иматъ свои отношения. Когато ние казваме 1+2, какво означава това? – Значи да ги съберемъ. Е, може ли 1+2 да се събератъ? Въ математиката казватъ, че по-голѣмо число отъ единицата нѣма, а учительтъ те учи да събирашъ 1+2, туй малкото число да го сѫберешъ съ голѣмото. Не е ли смѣшно да ви дамъ едно бакърче да съберете морето въ него? Ако тълкувате буквално, какво прѣдставлява събирането на числата 1+2? Това сѫ само отношенията на нѣщата. Има извѣстни условни знаци въ математиката, съ които изразяватъ дѣйствията. Тѣ могатъ да бѫдатъ плюсъ или минусъ, могатъ да бѫдатъ знакътъ за умножение или дѣление. Питамъ: тия числа, 1,2,3, и т.н., тъй както ги пишете, сѫществуватъ ли въ природата? Не, природата си има съвсѣмъ други числа, съвсѣмъ друга азбука. Тя не признава нашитѣ числа. Символитѣ, съ които ние си служимъ, никѫдѣ въ природата ги нѣма. Азбуката, съ която ние си служимъ, нѣма я въ природата. Послѣ, гдѣ срѣщаме въ природата геологията тъй, както ние я знаемъ? Да, писали сѫ ученитѣ, че еди-кой си пластъ билъ тъй прѣчупенъ, еди-кой си иначе, но това доказано ли е? Ние казваме: еди-кой си геологъ го е доказалъ. Може да го е доказалъ, може и да не го е доказалъ. Не, има единъ вѫтрѣшенъ законъ, има извѣстни вѣроятности, които опрѣдѣлятъ нѣщата. Математиката има своя външна страна – това е геометрията. Всички геометрически фигури сѫществуватъ въ природата. Слѣдователно, геометрията е езикътъ на математиката. Ако единъ математикъ не може да прѣвърне своитѣ математически величини въ геометрически форми, той нищо не разбира отъ математиката. Да прѣвърнемъ това нѣщо въ ума си. Какво означава тази мисъль? – Че всѣка една сила, която дѣйствува, трѣбва да и се даде направление.

Сега, вие ще ми зададете въпроса: какво отношение иматъ всички тия разсѫждения съ закона: „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ?“ Ами че това е единъ философски въпросъ! Питамъ азъ: защо гладуватъ и жадуватъ хората? Днесъ цѣлиятъ икономически свѣтъ разрѣшава този важенъ въпросъ за глада. И азъ казвамъ: ние имаме цѣль единъ социаленъ въпросъ за глада. Казватъ: трѣбва да се хранимъ. Питамъ: въ коя епоха на човѣчеството гладнитѣ не сѫ хранени? Тѣ всѣкога сѫ били хранени, но въпросътъ пакъ не е билъ разрѣшенъ. Не мислете, че тъй лесно можемъ да разрѣшимъ този въпросъ на глада. Защо? – Гладътъ е една сила въ свѣта, която продължава живота. Азъ не говоря за мѫчението, но казвамъ, че гладътъ е сила въ природата която продължава живота, прави го по-интенсивенъ, а тази интенсивность именно го продължава. Гладътъ внася едно разширение въ живота. Ако схванемъ така въпроса, че гладътъ е едно условие, за да може животътъ да се развива добрѣ, ние сме на права посока, но ако схващаме, че гладътъ е мѫчение, ние сме на крива посока. И тогава ние ще се намираме въ единъ условенъ свѣтъ, въ който нѣма никаква разумность. Нима онази първична разумна сила, която е създала цѣлия козмосъ, която е допуснала да се прояви туй чувство на гладъ, нѣма свой дълбокъ замисъль? Ще умра отъ гладъ, казва нѣкой. Е, то е наше прѣдположение. Умирането въ природата подразбира минаване отъ едно състояние въ друго. Споредъ насъ, това е смърть. При тази смърть нѣкой пѫть става разредяване, нѣкой пѫть сгѫстяване на материята. И при това се явява извѣстна интенсивность на силитѣ, които дѣйствуватъ на всички процеси, които сѫществуватъ въ природата. Трѣбва да дадете едно разумно тълкуване, а не такова, каквото съврѣменниятъ животъ ни налага. Напримѣръ, всички хора искатъ да иматъ удоволствия въ живота. Насищане въ природата сѫществува, но удоволствия не сѫществуватъ. Що е удоволствието? – Удоволствието е сѣнка на насищането. Онзи пияница, който пие чаша слѣдъ чаша, се удоволствува. Влѣзе нѣкой пияница въ кръчмата, дойде подиръ малко другъ, опасно е да имъ се турятъ имена, ще ги наречемъ номеръ едно и номеръ двѣ, ще си кажатъ: хайде сега приятелю, да се чукнемъ за наше здраве! Чукнатъ се, дигнатъ високо чашитѣ си, изпразнятъ ги, това е удоволствие! Една чаша, двѣ, три, четири, че до десеть. Хубаво, какво придобиха, слѣдъ като изпразниха тия чаши? Е, казватъ, да позабравимъ нашитѣ тѫги, нашитѣ скърби. Забравятъ ли ги? – Да, врѣменно ги позабравятъ, но на другия день ги заболява главата, туй-онуй, тѫгата пакъ дойде, пакъ отиде при кръчмаря, дойде номеръ двѣ, номеръ три, наредятъ се: хайде да се чукнемъ! Чукатъ се тѣ, изпразватъ се чашитѣ една слѣдъ друга, но кръчмарьтъ си пише, нищо не пропуща. Погледнешъ, слѣдъ 2–3 години, тия, които се чукали, останали послѣдни голтаци. Събератъ се слѣдъ това номеръ едно и номеръ двѣ и си говорятъ: е, какво ще кажешъ? Какво да кажа? На какъвъ халъ ни докара Господь! А, Господь ви докара на този халь! Кръчмаринътъ ли? Не, номеръ едно и номеръ двѣ сами се докараха на този халъ. Господь никѫдѣ и никога не е създавалъ кръчми. Ние сами си създадохме кръчмитѣ, ние сами създадохме чашитѣ. Туй е едно удоволствие, казвате вие. Да, но то е едно отъ грубитѣ удоволствия. Въ свѣта сѫществуватъ хиляди удоволствия, които разрушаватъ живота. Удоволствието, като единъ малъкъ масажъ, е необходимо, даже въ нѣкои случаи е приятно, но всѣкога човѣкъ трѣбва да бѫде наситенъ. Насищането е смисълътъ въ живота. Слѣдователно, въ човѣка, въ всѣко едно направление трѣбва да има една жажда, единъ гладъ. За какво? – Може да е за хранене, може да е за знание, може да е за добро. Жаждата гладътъ сѫ единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Ако вие нѣмате този гладъ за знание, бихте ли се учили? Ако вие нѣмате този гладъ за духовенъ животъ, бихте ли го търсили? При това, всички искаме да се освободимъ отъ глада. Азъ бихъ казал: не трѣбва да се освобождаваме отъ глада, а трѣбва да го разберемъ. Ако гладуваме, причината сме ние. Гладътъ, който сѫществува не е въ недоимъка на живота. Не, има достатъчно храна, достатъчно хлѣбъ за всички хора. Хората още не сѫ разбрали смисъла на живота. Кога ще го разбератъ? Когато всички ние съзнаемъ, че сме дошли на земята да изпълнимъ волята на Онзи, който ни е далъ животъ. Сега всички хора – и богати, и сиромаси, казватъ: ние нѣмаме ли право да се удоволствуваме въ живота си, както искаме? Не, нѣмате право да се удоволствувате: тъй е писано въ Божията книга. Ти може да гладувашъ и да жадувашъ, но за какво? – За правдата. Та казвамъ: Правдата е единъ вѫтрѣшенъ процесъ за разпрѣдѣляне на всички Божествени блага по всички части на тѣлото. Това е кръвообращението въ човѣка, това е неговата артериална и венозна кръвь, която отива къмъ крайнинитѣ, за да може всѣка клѣтка да приеме и да изпълни задълженията си, които има. Туй е единъ законъ, който сѫществува и за цѣлото човѣчество, и за отдѣлния народъ, и за обществото, и за индивида – да може въ човѣка да става правилно кръвообращение, едно правилно циркулиране на кръвьта, за да не стане нѣкакво подпушване. Това виждаме и въ самия животъ. Нѣкой взиматъ Правдата въ абстрактенъ смисълъ и казватъ: Правдата има ли смисълъ въ живота? Има, разбира се, тя е кръвообращението у човѣка. Че нѣкой пѫть, твоето кръвообращение не върви правилно, това не изключва кръвообращението изобщо. Слѣдователно, и онѣзи най-малкитѣ частици, които сѫ на крайнинитѣ, вслѣдствие на това кръвообращение се хранятъ. Ти трѣбва дълбоко да почувствувашъ глада и жаждата, защото тѣ сѫ езикътъ на Бога. Когато ти чувствувашъ гладъ, когато чувствувашъ жажда, Божественото съзнание взима участие, Богъ разбира този езикъ. Богъ разбира езика на глада и на жаждата, но не разбира езика на удоволствието. Седи онзи бѣдниятъ човѣкъ, който е гладувалъ три дни, гладенъ е той, но Богъ разбира този езикъ и взима нужнитѣ мѣрки, за да му достави храна – хлѣбъ. Когато, обаче, онзи богатия седи и си мисли, какво прасенце, какви патки и пуйки да си приготви за Коледа, този езикъ не е понятенъ за Бога, и тогава Богъ казва: „На този богатия ще наложитѣ глоба“. Сегашнитѣ хора казватъ: е, блазе на богатитѣ! На кои богати? Които се удоволствуватъ? Глоба на тѣхъ! Знаете ли каква глоба имъ се пада? Голѣма глоба ще се наложи на богатитѣ. За тѣхъ ще има чл. 4. Този членъ е отмѣненъ вече отъ законитѣ на земята, но на небето не е отмѣненъ, той тамъ сѫществува. За жаднитѣ, и за гладнитѣ Богъ казва: „На тия хора да се помогне, отъ кѫдѣто и да е, да се задоволятъ тѣхнитѣ нужди, да се наситятъ и да благодарятъ“. Насищането не седи въ онова прѣизобилие, което може да имъ се даде, но то седи въ онази чиста храна, която може да приематъ. Въ какво се състои тази чиста храна? Въ онова добрѣ сварено жито, въ онзи чистъ, хубавъ оризецъ. А какво правятъ хората? Като взематъ малко печено брашанце, че малко захарчица, малко орѣхи, та нашарятъ отгорѣ онова жито. Че взематъ послѣ малко млѣко и съ него сваряватъ ориза. И безъ млѣко може ориза, и безъ захарчица и орѣхи може житото. Ако човѣкъ яде въ такъвъ простъ видъ житото и ориза, ще има ли диабетисъ? – Нѣма да има никакъвъ диабетисъ. Азъ не зная, дали животнитѣ по горитѣ страдатъ отъ диабетисъ. – Не, само културнитѣ хора. Какво значи диабетисъ? – Диабетисътъ е признакъ на това, че хората не изпълняватъ Божия законъ. Всички болести, отъ които ние, съврѣменнитѣ хора, страдаме, не зная на какво би трѣбвало да ги уподобя. Тѣ прѣдставляватъ единъ обвинителень актъ противъ насъ. Небесниятъ прокуроръ казва: „Диабетисътъ, тифусътъ, чумата, хремата и редъ други болести, които лѣкаритѣ познаватъ, сѫ единъ обвинителенъ актъ противъ васъ“. Ние искаме да се освободимъ отъ страданията, отъ болеститѣ, но това сѫ грѣховетѣ на миналитѣ поколения. Ние, съврѣменитѣ хора, изкупваме грѣховетѣ на нашитѣ дѣди и прадѣди. Нашата кръвь не е чиста, както е била едно врѣме. При такава една кръвь, какво може да очакватѣ, какъвъ животъ може да имате, какво щастие ще ви дойде? Гледамъ, дойде нѣкой при мене, страда отъ нѣщо. Виждамъ, че кръвьта му е нечиста и пише за него, че слѣдъ нѣколко мѣсеца ще го повикатъ на онзи свѣтъ. Казватъ за нѣкого: какъ се поправи, надебелѣ въ лицето си този човѣкъ! Казвамъ: за това задебеляване глоба ще му се наложи.

Съврѣменнитѣ хора днесъ, като имъ се каже Истината, докачатъ се. Казва нѣкой: ама защо ме плашишъ? Не, азъ ти казвамъ истината. Ти вървишъ по една изгнила греда, която се клати и ти казвамъ като на приятель: не минавай прѣзъ тази греда, не прави опити! Тази греда е гнила, ще се счупи, ти лесно ще се подхлъзнешъ и ще паднешъ долу. Ами какво да правя? Почакай, ще туря здрава греда, и тогава и ти, и дѣцата ти ще минатъ по нея. Ние, съврѣменнитѣ хора, искаме да минемъ прѣзъ тази греда, и не се стремимъ да изправимъ живота си. Казватъ: ама чакай, лѣкаритѣ ще дойдатъ! Нѣмамъ нищо противъ лѣкаритѣ, но и лѣкаритѣ трѣбва да покажатъ на хората, какъ да се живѣе. Всички хора трѣбва да застанатъ на кракъ и да проповѣдватъ поне тази Истина, че всѣки човѣкъ трѣбва да гладува и жадува за Правдата. Правдата, това е едно качество, единъ методъ на милосърдие, на миротворство. За да има миръ, въ която и да е държава, трѣбва да има Правда. Има ли безправие въ една държава, всѣкога въ нея ще сѫществува анархия. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора разискватъ, че еди-кой си билъ причина за анархията въ държавата. Не, отворете страницитѣ на историята въ миналото, въ настоящето, проникнете и въ бѫдащето и ще видите, че безправието, въ която и да е държава, е било причина за тази анархия. Навсѣкѫдѣ закона е единъ и сѫщъ. Щомъ има безправие, веднага ще се яви и анархията.

И тъй, когато Христосъ е проповѣдвалъ тази бѣседа, Той далъ 9-тѣ правила, 9-тѣ метода за живота. Първото блаженство е слѣдното: „Блажени натѫженитѣ, защото тѣ ще се утѣшатъ“. Азъ ще ви дамъ само едно малко тълкуване на тия думи. Ако искашъ да се утѣшишъ, нажали се, наскърби се нещо. Изгуби нещо, за да се утѣшишъ. Нѣкой казва: искамъ да ме утѣшатъ. Христосъ казва: „Ако искашъ да тѣ утѣшатъ, стани нажаленъ, поплачи си малко“. Е, казва той, нѣма да ставамъ баба, жена, та да плача! Хубаво, щомъ не искашъ да бѫдешъ баба, тогава нѣма да се утѣшишъ. Кого утѣшаватъ? – Онова малкото дѣтенце въ люлката, като поплаче, като покрѣка малко, дойде майката, побави го, погали го и то я погледне, прѣстава да плаче. Майката казва: хубаво, че си поплака. Ти се понатѫжи малко, изпълни първото Христово правило.

„Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята“, казва Христосъ. А, втасахме я сега, кроткитѣ щѣли да наслѣдятъ земята! Не, да дигнешъ пушката си, че да извадишъ онѣзи два парабела съ ония ми ти десетина патрона, че кой какъ мине покрай тебе, да се чуди, гдѣ да се дѣне! Тъй казватъ съврѣменнитѣ хора, но Христосъ казва: ако имашъ единъ дѣдо, отъ когото очаквашъ наслѣдство, и отидешъ при него съ пушката си, съ своитѣ патронташи, този твой дѣдо наслѣдникъ ще те направи ли? – Не, наслѣдникъ нѣма да тѣ направи. Той ще си каже: този синковецъ ще изяде всичкото имане. Като отидешъ при дѣдо си, безъ пушка, безъ патронташи, безъ всѣкакви парабели ще му се явишъ. Ще седишъ при него кротъкъ, нажаленъ, ще го пригърнешъ, ще го целунешъ и ще го питашъ: какво искашъ дѣдо? Слѣдователно, за да наслѣдимъ ние земята, която е Божествена, трѣбва да бѫдемъ кротки. Кротостьта е едно велико качество, една велика сила. Кроткиятъ човѣкъ не е слабъ, той е стихия, но се въздържа, знае да влада сърдцето си, знае да влада ума си но не тъй съ юзди. Българитѣ иматъ една пословица, казватъ: „Навий му юларя, че го пусни!“ Азъ не съмъ съгласенъ съ философията на тази пословица. Ако ти искашъ да пуснешъ нѣкого, разрѣжи юларя му и така го пусни, безъ юларь. Ако ти го пуснешъ съ юларь, той ще се развие и тогава е опасно положението му, ще се закачи нѣкѫдѣ. Въ такъвъ случай, защо ще го излагашъ на опасность? Онѣзи хора, които иматъ навитъ юларь, всѣкога сѫ изложени на опасность. Тия, кроткитѣ хора, които подразбира Христосъ, сѫ много по-силни съ своитѣ орѫжия, отколкото съврѣменнитѣ хора съ своитѣ пушки и парабели. Примѣри за такива силни хора имаме въ Индия между йогитѣ. Между англичанитѣ, много отъ тия които се мислятъ силни, прѣдприематъ експедиции по Хималаитѣ, искатъ да се качатъ на върха Евересъ, но слѣдъ като сѫ прѣдприели до сега три експедиции, казватъ най-послѣ: невъзможно е! Тия англичани, които сѫ толкова материалисти, започватъ да разправятъ, че имъ се явявали старци съ бѣли дрехи. Индуситѣ, които ги придружавали, имъ казвали: „Не се качвайте по-нагорѣ, не минавайте надъ тази зона, тия мѣста сѫ свещени“ . Индуситѣ, като дойдатъ до тази зона, умиратъ, но англичанитѣ минаватъ задъ тази зона, явяватъ имъ се тия старци, които имъ казватъ, че слѣдъ 15 дни ще умратъ.

Съврѣменната наука мисли, че ѝ е позволено да бърка навсѣкѫдѣ. Наистина, съврѣменнитѣ учени навсѣкѫдѣ сѫ бъркали – и въ човѣшкия стомахъ, и въ сърдцето, и въ мозъка; не е останало мѣсто, кѫдѣто да не сѫ пипали. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора говорятъ за моралъ, говорятъ за честь! Не може да се говори за честь, тѣлото ви е опозорено. Най-първо се излѣкувайтѣ, бѫдете здрави и тогава говорете за моралъ! Има ли болести, нѣма моралъ. Чудно нещо! Нѣкоя жена е разгърдена и, като види нѣкой мѫжъ, скоро бърза да се закрие. Защо? – Безнравствено било! А послѣ, сѫщата тази жена ще я видите на операционната маса, прѣдъ лѣкари и студенти, разглеждатъ я, проучватъ я. Това, че е разгърдена, ние считаме за неморално, а прѣдъ лѣкаритѣ е морално! Не, казватъ, тѣ сѫ лѣкари, това е за опити. Ние не трѣбва да бѫдемъ голи, всички трѣбва да бѫдемъ облѣчени. Ако единъ юнакъ седне на масата за операция, за да го спасятъ лѣкаритѣ, азъ не го считамъ юнакъ, той е най-голѣмиятъ страхливѣцъ. Гдѣ останаха неговата пушка, неговитѣ парабели, неговитѣ патронташи? Нека сега извади парабелитѣ на тия циреи, нека сега имъ свирне! Свирни сега на цирея си! – А, може да се нараня! За себе си държи смѣтка, че може да се нарани, а за другитѣ не мисли. Азъ не го считамъ герой. За себе си има една философия, а за другитѣ – друга.

Та казвамъ: когато дойдемъ до истинското учение, голотата трѣбва да изчезне отъ насъ. Да обсебвашъ едно чуждо тѣло за себе си, да се удоволствувашъ съ него, това е прѣстѫпление! Да целунешъ единъ човѣкъ, когато е изстиналъ, да го вземешъ въ кѫщи и да го стоплишъ като майка, това разбирамъ, но да се удоволствувашъ съ нѣговото тѣло, това не го разбирамъ, то е пиянство. Казвате: еди-кой си е мораленъ, еди-кой си не е мораленъ. Що е моралностьта въ човѣка? – Тя се опрѣдѣля отъ единъ вѫтрѣшенъ законъ. Мораленъ е този човѣкъ, който държи твоето сърдце, твоя умъ, твоята душа и твоя духъ тъй свещено въ себе си, както своитѣ. Защо спрямо себе си да имаме единъ законъ и да бѫдемъ снизходителни, а спрѣмо другитѣ не? Еднакъвъ моралъ, еднакви правила трѣбва да имаме и спрѣмо себе си, и спрѣмо другитѣ. Като срещнешъ единъ богатъ и единъ сиромахъ, каква разлика има между тѣхъ? И единиятъ мисли, и другиятъ мисли; и единиятъ чувствува, и другиятъ чувствува. И двамата, обаче, иматъ различно прѣдназначение въ свѣта. И сиромаситѣ сѫ хора благородни, и богатитѣ сѫ хора благородни. Това е служба! Нѣкой пѫть осѫдятъ богатитѣ хора. Азъ не ги осѫждамъ, но ги съжалявамъ. Когато ми говорятъ за нѣкой богатъ човѣкъ, азъ го виждамъ като единъ конь, впрегнатъ въ една каруца, тегли тази каруца, на нея 20–30 кѫщи натоварили, изпотилъ се, горкиятъ! Гледамъ слѣдъ него бѣдниятъ: той погладувалъ, пожадувалъ, но и той тегли каруца, само че празна. Тия двама души трѣбва сами да се разправятъ. Какъ? Азъ разсѫждавамъ: сиромахътъ трѣбва да вземе малко отъ товара на богатия. Дойде богатия до единъ рѫтъ, не може да кара повече, погледа, че следъ него идва сиромаха, нека му каже: братко можешъ ли да вземешъ малко отъ моя товаръ? – Мога, мога. Като стигнатъ до върха на планината, сиромахътъ трѣбва да каже: ако обичашъ да си вземешъ пакъ своитѣ работи, заповѣдай! – Искамъ. Добрѣ ето ги! Тръгва си пакъ сиромахътъ съ своята празна каруца. Питамъ: кое състояние е по-хубаво? философски разгледано, послѣдното състояние е по-хубаво но споредъ васъ не е тъй. Вие казвате: какво се е раздрънкала тази празна каруца? Не си струва тя. И жената като види, че мѫжътъ ѝ се връща съ празна каруца, казва: не съмъ доволна отъ тебе, не си мѫжъ! Прави сте, богатиятъ има здравъ гръбнакъ, може да носи, а сиромахътъ има слабъ гръбнакъ, не може много да носи. Когато гръбнакътъ на сиромаха стане здравъ, и него Богъ ще може да натовари. Господь има толкова материалъ, че всѣкиго може да натовари. Нѣкой казва: е, тъй, да съмъ богатъ! Ученитѣ изчисляватъ, че въ океана има около 10 милиона тона злато. Всѣки човѣкъ по колко килограма злато може да носи? Ако може да носи по 100 кгр., тогава 200 милиона хора трѣбва да се впрѣгнатъ, за да прѣнесатъ всичкото това злато. Щомъ сте жадни за това злато, единъ день, когато ви дойде врѣмето, ще си извадите отъ него.

Христосъ казва: „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята“. Щомъ наслѣдятъ земята, тя е една реторта, отъ която може да извадите туй богатство. Слѣдователно, само кроткиятъ човѣкъ може да забогатѣва. Само кроткиятъ човѣкъ може да има туй велико търпѣние. Това е вѣрно. Всички учени хора, които сѫ били кротки, сѫ имали този резултатъ.

„Блажени милостивитѣ, защото тѣ помилвани ще бѫдатъ“, казва Христосъ.

Въ български езикъ думата „помилвани“ се употрѣбява въ различни случаи. Нѣкой осѫденъ може да бѫде помилванъ; и дѣтето може да бѫде помилвано отъ своята майка. Всѣки човѣкъ, който иска да бѫде помилванъ, трѣбва да бѫде милостивъ. Нѣкой казва: азъ не искамъ да бѫда милостивъ. Слушай, ако искашъ да бѫдешъ помилванъ, непрѣменно трѣбва да имашъ милостиво сърдце. Ами че това е едно велико качество у човѣка, това е единъ благороденъ импулсъ! Ние, съврѣменнитѣ хора, изхвърляме най-хубавото, най-благородното отъ себе си и казваме: да бѫдемъ смѣли и рѣшителни! Да, но въ това нѣма никаква философия. Въ какво седи тази смѣлость?

Казва Христосъ: „Блажени, които жадуватъ и гладуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. Когато у насъ се зароди тази жажда, да придобиемъ всичко онова възвишено и благородно, за което копнѣе душата ни, тогава Богъ ще дойде: Този е пѫтьтъ. Когато нашитѣ сърдца сѫ така приготвени, само тогава Господь ще дойде да живѣе въ насъ, и когато Той дойде, ще приготви онѣзи велики блага, които очакваме. Ние, съврѣменнитѣ, хора, не сме щастливи, и прѣди насъ не сѫ били щастливи, и когато дойдатъ слѣдъ насъ сѫщо нѣма да бѫдатъ щастливи. Защо? Защото имаме една крива основа въ живота и говоримъ нѣща, които не сѫ вѣрни. Има нѣща вѣрни но не всички. И тогава ние се намираме въ положението на онзи староврѣмененъ герой, който си направилъ една крѣпость срѣщу неприятеля отъ соль и отъ захарь, твърди като камъкъ – това намѣрилъ наоколо си. Но, като дошълъ дъжда, сольта и захарьта се стопили и отворили мѣсто за неприятеля. Въ нашия животъ има слаби мѣста, които всѣкога могатъ да се отворятъ. Тия мѣста сѫ вратитѣ за вашия неприятель. Тѣ сѫ сольта и захарьта. Колкото и да си силенъ, колкото и да си герой, като дойде водата, тя ще ги подмие, ще ги разтвори. Господь е оставилъ за свѣта една врата за сладкия животъ, и една врата за соления животъ, и ако ти си ги заключилъ, а не бѫдешъ кротъкъ, Господь единъ день ще изпрати водата и тѣзи врати ще се отворятъ за неприятеля. Водата ще задигне тия врати и тогава всички отвънъ свободно ще влѣзатъ въ дома ти. Водата, това е Божествениятъ животъ, който иде сега въ свѣта.

„Блажени праведнитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ царството Божие“.

„Блажени, които жадуватъ и гладуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“.

Сега, ще ви приведа единъ малъкъ разказъ, изъ онова митическо състояние на човѣчеството. На нѣкой си царь – Бенамъ Саватъ било прѣдсказано, че въ дома му ще се роди дъщеря, която ще бѫде една отъ най-знатнитѣ и виднитѣ членове въ царството. Тя ще бѫде най-умна, най-благородна, но ще бѫде особена въ своитѣ проявления. Името ѝ ще бѫде Иурания. Българинътъ, като чуе това име, ще каже: е оране трѣбва! Гъркътъ пъкъ ще разбере небето – Урания. Не, името на тази царска дъщеря било Иурания. Слѣдъ като се родила, събрали се най-умнитѣ мѫдреци въ царството да я възпитаватъ. Когато завършила 21 година, своето пълнолѣтие, споредъ тогавашнитѣ обичаи, трѣбвало да се явятъ 10 души кандидати, царски синове, които да направятъ прѣдложение за рѫката ѝ. Единъ отъ учителитѣ ѝ казалъ, че нейниятъ избраникъ трѣбва да има едно качество, а то слѣдующето: той трѣбва да носи въ себе си свещения огънь. Тѣлото му трѣбва да се отваря, и сърдцето му да става олтарь на този свещенъ огънь, който да гори тамъ, а на свѣтлината му тя да чете свещената книга Исаваатъ. Започнали да се изреждатъ кандидатитѣ единъ слѣдъ другъ. Първиятъ дошълъ, донесълъ всичкитѣ си подаръци, и тя го приела въ една своя стая, направена само отъ кристалъ, херметически затворена, и му казала: ти можешъ ли да отворишъ тѣлото си и въ сърдцето ти да се породи онзи свещениятъ огънь? Не, това го нѣма въ мене. Е, тогава ще дойдешъ идущата година. Изпратила този кандидатъ. Дошълъ вториятъ, третиятъ, изреждали се единъ слѣдъ другъ, и тя изпращала всички по сѫщия начинъ – никой не могълъ да направи това, което тя искала. Най-послѣ дошълъ десетиятъ, нейниятъ избраникъ. Той легналъ – ще помислите, че умрѣлъ – не, той отворилъ тѣлото си, отворилъ сърдцето си, и въ него се явява този, свещениятъ огънь, отваря се и тази свещена книга Исаваатъ, и тя вече могла да чете. Уводнитѣ думи били слѣднитѣ: „Възможноститѣ на Любовьта сѫ възможности на живота. Възможноститѣ на живота сѫ възможности на сърдцето. Възможноститѣ на сърдцето сѫ възможности на ума. Възможноститѣ на ума сѫ възможности на душата. Възможноститѣ на душата сѫ възможности на Духа. Възможноститѣ на Духа сѫ възможности на Бога“.

И тъй, любовьта въ живота трѣбва да бѫде възможна. Азъ не говоря за тази любовь, която вие разбирате, въ която се зараждатъ подозрения, ограничения, плътски състезания. Това не е любовь, това сѫ примѣси, това е окисляване. Азъ говоря за онази Божествената Любовь, която прониква въ човѣшката душа. Тя носи едно отъ най-великитѣ блага, които човѣкъ до сега не е опиталъ. Любовьта прави човѣка господарь на себе си. Тя не заробва човѣка. Онзи, който те люби, той ще те освободи; а онзи, който те вързва, той те възпитава. Майката може да бѫде емблема на Любовьта. Учительтъ може да бѫде емблема на Мѫдростьта. Кой може да бѫде емблема на Истината? Любовьта може да дойде чрѣзъ майката, само тя може да даде животъ. Мѫдростьта и знанието може да дойдатъ чрѣзъ Учителя, а свободата и Истината чрѣзъ кого ще дойдатъ? Свободата и Истината ще дойдатъ чрѣзъ твоя възлюбенъ, който ще ти отвори свещената книга на Исаавата и отъ тази книга ти ще можешъ да четешъ. Онзи, който отвори тази книга и може да чете отъ нея, веднага ще бѫде свободенъ. Като са пукне онова житно зърно и сѣменцето се разрасне нагорѣ, то е свободно вече отъ този затворъ. Щомъ се пукне туй сѣменце, този разуменъ духъ, който е билъ затворенъ въ него, веднага отива нагорѣ въ невидимия свѣтъ и започва да работи. Въ херметическитѣ, затворенитѣ, станции на всички сѣменца седятъ затворени разумни сѫщества, изучаватъ нѣщо. Вие ще кажете: какъ е възможно въ това сѣменце да е затворенъ единъ духъ? Той е като една точка, безпространственъ, който сѫществува като идея вѫтрѣ въ насъ. Тази идея е извънъ всѣко врѣме и пространство, а влада врѣмето и пространството. Тя е извънъ живота, а влада живота. Тя е извънъ разумностьта, а влада разумностьта.

Сега съврѣменнитѣ учени хора разискватъ по въпроса, що е сила? Всѣка една сила е сглобена отъ нѣколко способности. У човѣка, запримѣръ, като се сглобятъ 4–5 способности, правятъ го силенъ, енергиченъ. Силитѣ, енергиитѣ, това сѫ способности. Слѣдователно, елементитѣ на нѣкоя сила може да бѫдатъ отъ умственъ характеръ; елементитѣ на нѣкоя сила може да бѫдатъ отъ сърдеченъ характеръ. Нѣколко морални чувства, събрани заедно, може да образуватъ една сърдечна сила. Тъй че, ако вие разложите една Божествена сила на ума, може да намѣрите вашитѣ способности на ума. Ако разложите една Божествена сила на сърдцето, може да намѣрите вашитѣ чувства. Сега вие разглеждате силитѣ като чувства, а трѣбва да поставитѣ чувствата като сили. Ако разглеждате умственитѣ сили, трѣбва да ги поставитѣ като способности. Прилагане на силитѣ трѣбва. Та, казвамъ: тази свещена книга трѣбва да се изучава. За това нѣщо и старитѣ гърци сѫ казвали: „Човѣкъ трѣбва да се познае“. Тази написана книга е самиятъ човѣкъ. Колко велики нѣща има написани въ вашия мозъкъ, на вашитѣ очи, на вашитѣ вѣжди, на вашия носъ, на вашето лице, на вашето чело! Това е единъ цѣлъ животъ, който се отразява. Е, казватъ, това е лице! Да но колцина отъ васъ сѫ чели тѣзи свещени писма написани на човѣшкото лице? Колцина отъ васъ сѫ могли да прочетатъ онази дълбока скърбь, написана въ душата на нѣкой човѣкъ? Този човѣкъ може да е царь, може да е богатъ, може да има всичко на земята, но той е незадоволенъ, вѫтрѣ въ душата си усѣща една празнина, усѣща гладъ и жажда. Този гладъ, тази жажда въ него, това е Божественото. Благодарение на този гладъ и тази жажда, Богъ ни показва Истината, къмъ която трѣбва да се стремимъ. Туй ние наричаме Богъ, природа и т.н. Когато ние така схванемъ този живия Господь и го разберемъ, Той ще вземе участие въ всичкитѣ наши дѣла. Кога ще вземе Богъ участие въ нашия животъ? – Когато възлюбимъ Бога, когато отворимъ сърдцата си и ги направимъ олтарь, на който да гори този свещенъ огънь на Любовьта и на нейната свѣтлина да четемъ свещената книга. Само тогава Богъ ще ни посѣти. Защо сега Богъ не може да ни посѣти? Защото този огънь никѫдѣ не гори а щомъ не гори той, на какво ще четемъ свещената книга? Ти убеждавашъ единъ човѣкъ, че има Любовь, че има Мѫдрость, че има Истина, а той ти казва, че човѣкътъ трѣбва да яде и да пие. Не, въ яденето нѣма никакъвъ смисълъ, то е само единъ механически процесъ. Какъвъ смисълъ има въ яденето? Гледашъ, нѣкоя красива дама и нѣкой младъ момъкъ седнали да ядатъ и току си кривятъ устата на една на друга страна, изпълняватъ нѣкакво си тайнство. Ние сме смѣшни карикатури прѣдъ небето съ своитѣ разбирания. Дъвкането е свещено, само когато служишъ на Любовьта. Служишъ ли на Любовьта, можешъ да кривишъ устата си. Запримѣръ, азъ дигамъ и слагамъ мотиката на лозето си цѣлъ день, огъвамъ се. Вижъ, туй огъване вече е на мѣстото си. Когато азъ ямъ и съзнавамъ, че трѣбва да пратя туй ядене на онзи, който работи за мене, ще кажа: Господи, ще си кривя устата, но ще изпратя всичкия необходимъ материалъ, за да съградишъ нѣщо въ мене. А сега, нѣкой яде, огъва се, криви си устата, радва се и казва: а, кокошката е сладка! Да, за тебе е сладко, но за нея е горчиво. Ти ядешъ, но на нея не е сладко. Казва: ехъ, сладъкъ е хлѣбецътъ! Да, сладъкъ е, но я да те туримъ на воденичния камъкъ, че ще видишъ! Вие заколите агнето, опечете го и казвате: агнето вече не чувствува болка. Вие се лъжете. Когато нѣщата въ природата не ставатъ съ любовь, има една вѫтрѣшна скърбь, която съ нищо не може да се уталожи. Когато агнето се пече, винаги отъ него оставатъ живи клѣтки, които не могатъ да умиратъ даже и при 300–400 градуса. Тия клѣтки, като влѣзатъ въ тебе, ще те пекатъ, тѣ сѫ живи. Вие казвате: науката е доказала това-онова. Чакайте! Какво е доказала науката? Науката едва е започнала да доказва нѣщата. Азъ бихъ желалъ всички учени хора да иматъ туй смирение, да признаятъ, че има болести въ свѣта и искрено да кажатъ, на какво се дължатъ тѣ. Ще кажете: ама може ли безъ болести? – Може. Ние можемъ да прѣчистимъ своята кръвь и тогава нѣма да боледуваме. Но кога ще бѫде това? – Когато имаме тази свещена Любовь на правдата. Правда трѣбва да има въ всинца ни, справедливи трѣбва да бѫдемъ!

Като седя нѣкой пѫть въ стаята си, гледамъ, имамъ на разположение дрехи, ковьори, 10 души да облека. Размишлявамъ си: кой-какъ дойде ще каже, че стаята ми е много добрѣ мобилирана, че би желалъ и той да живѣе тукъ. Казвамъ си: да, това за мене е единъ мобилиранъ затворъ. Ще ме залъгватъ съ една кирлива черга! Смисълътъ не е въ това. Пъкъ нѣкой пѫть гледамъ, отъ печката ми излиза толкова димъ, че пердетата ми ставатъ черни. Казватъ: отлична е стаята му! Не е отлична тази стая, толкова димъ гълтамъ въ нея. Казвамъ си: не ме гледайте въ тази стая. Елате да ме видите въ онази херметическа стая, която е направена отъ стъкло и за която Мойсей казва: „Събуй си обущата“! Когато дойде нѣкой, който ме обича и когото обичамъ, ще го въведа въ тази свещена стая. Нѣкой казва: азъ го обичамъ, така мисля за него. Питамъ: съ коя любовь обичашъ, съ тази въ която има промѣни? Не, въ Божията Любовь нѣма никакви промѣни но има отваряне на сърдца, има веченъ стремежъ за помагане.

Христосъ казва: „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Божията правда, защото тѣ ще се наситятъ“. Гладътъ, жаждата, това сѫ едни велики сили, на които трѣбва да дадемъ ходъ, не трѣбва да се плашимъ отъ тѣхъ. Това сѫ качества, свойства вѫтрѣ въ живота. И сега всички трѣбва да жадувате и гладувате не за хлѣбъ, но за онази велика Божествена Любовь, да дойде по-скоро тя въ свѣта. Само тогава ще се разрѣшатъ въпроситѣ въ свѣта. Трѣбва да има абсолютна правда спрѣмо всички хора безразлично. Правдата е отношения на души. Дойде ли правдата, ще се яви онова уважение, онова почитание, което трѣбва да иматъ всички хора единъ къмъ другъ. Тогава нѣма да гледаме единъ на другъ съ прѣзрѣние, но ще бѫдемъ свещени единъ за другъ. Това не значи, че трѣбва да забравимъ себе си, но да туримъ всѣко нѣщо на мѣсто и да познаемъ, кога ще дойде онзи нашъ възлюбленъ. Трѣбва да знаемъ, че всичко, което сега вършимъ на земята, е приготовление за онзи великъ Божественъ животъ, който иде. Трѣбва да знаете, че прѣди повече отъ 20 милиона години човѣкъ е билъ въ едно животинско състояние, не е билъ тъй интелигентенъ, както сега, не е ималъ тия условия да се прояви, миналъ е прѣзъ много форми, докато стигне сегашното си състояние. И отъ сега нататъкъ пакъ ще минава прѣзъ много форми, докато дойде до по-високо положение. Но всички тия форми, прѣзъ които е миналъ, не трѣбва да бѫдатъ едно унижение за него. Като види единъ волъ, трѣбва да отиде при него, да му каже: братко, азъ живѣхъ едно врѣме при васъ, изпълнявахъ сѫщата служба. Баба ми, дѣдо ми сѫщо сѫ минали прѣзъ този пѫть. Много съмъ ви благодаренъ. Послѣ нека го помилва, нека го погали малко. Този волъ много ще се зарадва. Това е философия! А вие ще кажете: а, това говедо! Послѣ, като види единъ конь, нека отиде при него, да го погали, да му поговори сѫщото нѣщо, да му благодари. Като отиде на лозето, нека помилва гроздето, нека му каже, че едно врѣме и той е билъ въ това състояние, затова го разбира. Сѫщо да постѫпи и съ плоднитѣ дървета – ябълки, круши и др. Прѣди много милиони години човѣкътъ е билъ едно плодно растение. Чудни сѫ хората! Казватъ: какъ, азъ да съмъ билъ дърво, азъ да съмъ билъ лоза или нѣкакво животно! Ами тогава, запитвате ли се, отъ гдѣ се породила у насъ тази любовь, това чувство къмъ тия ябълки, круши, грозде и другитѣ плодове? Връзки имаме ние съ тѣхъ, живѣли сме заедно съ тѣхъ, били сме въ тѣхното положение, затова ги обичаме. Ами нали Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие пръчкитѣ, и всѣка пръчка, която не дава плодъ, Отецъ ми я отрѣзва и посажда отново, за да даде повече плодъ“. Не е унижение да бѫдешъ ябълка! Азъ прѣдпочитамъ да бѫда една хубава ябълка, една хубава круша, една хубава лозена пръчка, отколкото да нося единъ патрондашъ.

Чрѣзъ тази правда Богъ сега ни учи, какъ да разпрѣдѣляме тѣзи енергии, какъ да служимъ на човѣчеството. Правдата е, която опрѣдѣля отношенията между хората. За въ бѫдаще прѣдъ насъ седи едно велико благо. Тѣзи отъ васъ, които сѫ готови, ще разбератъ тази велика истина, а нѣкои може да кажатъ: не, ти ни кажи сега нѣщо реално, какво трѣбва да направимъ, за да излѣземъ отъ туй безизходно положение. Казватъ: добрѣ, твоето безизходно положение е за 1,000 лв. Ела при менъ, ще ти дамъ 1,000 лв., и ти ще бѫдешъ въ изходно положение. Гостилничарь си, нѣмашъ нито петь пари въ джоба си. Ела при менъ, азъ ще ти дамъ 1,000 лв. Слѣдъ като му дамъ 1,000 лв., той ще ми каже: добрѣ, ти ми даде сега 1,000 лв., но за другия мѣсецъ какво ще правя? Пакъ човѣшкото иде. Ти си осигуренъ за единъ мѣсецъ, нѣма какво повече да се безпокоишъ. Богъ ще промисли по-нататъкъ. Въ насъ трѣбва да има вѣра, че Богъ, който ни е създалъ, ще се погрижи за насъ, ще осигури нашето бѫдеще. Кой е онзи баща, който не се грижи за своя добъръ синъ? Кой е онзи учитель, който не се грижи за своя добъръ ученикъ? Кой е онзи господарь, който не се грижи за своя добъръ слуга? Вие казвате: забравилъ ме е Господь. Не, ще учите! Ако искамъ учительтъ ми да ме люби, ще уча. Ако искамъ майка ми да ми даде животъ, да ме люби, ще я обичамъ, ще я почитамъ отъ всичкото си сърдце, тъй както Бога почитамъ и обичамъ. И тогава, онзи, който ще ни донесе тази свобода, който ще ни отвори онази велика свещена книга да разберемъ тѣзи велики истини, да разберемъ възможноститѣ на живота, върху които трѣбва да размишляваме, това ще бѫде нашиятъ възлюбенъ. Нѣма по-хубаво състояние отъ това, да чувствувашъ Божието присѫствие въ дълбочината на душата си! Ти си боленъ, и Богъ отвѫтрѣ ти казва: „Не бой се, слѣдъ една седмица ще оздравѣешъ“! Ти оздравѣешъ, но пакъ се усъмнишъ. Оплетатъ се твоитѣ материални работи, и Той ти казва: „Не бой се, ще се оправятъ“. И дѣйствително, не мине много врѣме, дѣдо ти умре, остави ти наслѣдство, и твоитѣ работи се оправятъ. Искашъ да се учишъ, да слѣдвашъ нѣкѫдѣ, но срѣдства нѣмашъ. Той ти казва: „Не бой се, ще ти се отвори пѫтя“. Отваря ти се пѫтьтъ. Музикантъ си, обезсърчишъ се. Туй Божественото вѫтрѣ ти казва: „Не бой се, не се обезсърдчавай“! Писатель си, обезсърдчишъ се. Учитель си, обезсърдчишъ се. Майка си, обезсърдчишъ се. Не бой се! Туй Божественото у насъ всѣкога говори. Богъ е, който говори въ насъ, но трѣбва да имаме тазъ беззавѣтна Любовь!

Вие казвате: този човѣкъ, тамъ на масата, вѣрва ли въ всичко това, което говори? Този въпросъ, дали вѣрвамъ, или не, се отнася до мене. Азъ не се спирамъ на това, дали вие ще вѣрвате, но казвамъ: опитайте и ще видите! Вземете тази сѣмка, посѣйте я така и така, и ще видите! Има Единъ въ свѣта, който може да взима участие въ вашия животъ! Той е този живиятъ Господь, за когото ви говоря. Той ще бѫде съ васъ въ всичкитѣ положения на живота ви, и при сърдцето ви, и при ума ви. Въ най-мѫчнитѣ моменти на живота ви, Той ви казва: „Не бойте се, работата ви ще се уреди!“ И урежда се работата ви. Сжщото е и съ всѣки единъ народъ. Народитѣ не трѣбва да се самоизтрѣбяватъ съ орѫжия. Господь живѣе въ всички народи, но каквото имъ каже, трѣбва да го слушатъ.

Всичко това, което ви говоря, това сѫ думи на великия разуменъ животъ, който всички сте опитали. Азъ проектирамъ извѣстни лѫчи, но тази свѣтлина иде отъ друго мѣсто. Не мислете, че азъ искамъ да играя роля на единъ грамофонъ, но говоря отъ изобилието, въ което живѣя. Азъ оставямъ това изобилие да мине прѣзъ васъ, пъкъ вие ще дадете на другитѣ. Божественото не търпи спънки! Всички ще дадете мѣсто на Бога и ще го обикнете! Само тогава лицата ви ще бѫдатъ млади, хубави, свѣтящи; само тогава погледътъ ви ще бѫде благороденъ, милъ; само тогава всичкитѣ ви работи бързо ще се разрѣшатъ!

Та, ако дойде обезсърдчение, радвайте се, не малодушествувайте! Даже и най-голѣми противорѣчия да се родятъ въ живота ви, нека се родятъ! Туй сѫ възможности за проявление на Бога. Даже и въ дъното на ада да отидете, ще познаете, колко е великъ Богъ, ще познаете Неговата Любовь. И когато дойдатъ най-голѣмитѣ нещастия въ живота ви, вложете надеждата, да видите, колко велика е Божията Любовь, Божията Мѫдрость, Божията Истина! Не мислете, че извънъ Бога ще добиете великото. Не, великото се добива само въ Бога. Всички трѣбва да бѫдемъ въ връзка съ Него! Това е смисълътъ на нашия животъ!

„Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“, казва Христосъ. Да гладуваме и жадуваме за кого? – За Този, който ни е далъ живота.

Да гладуваме и жадуваме за какво? – За благородни чувства.

Да гладуваме и жадуваме за какво? – За благородни мисли, за онова възвишеното, великото въ свѣта! Само то ще вложи своята Свѣтлина и Духъ въ насъ, за да разтърси всѣка една клѣтка отъ нашия организъмъ.

И като стана сутринъ рано, никаква мисъль за работата си, а първо да отправя душата си къмъ Онзи свещенъ трепетъ на живота! Тогава ще взема мотиката и ще отида да работя на лозето.

Любовь къмъ Бога, Любовь къмъ тази абсолютна велика Правда, която е еднаква къмъ всички! – Това е смисълътъ на живота. Това е къмъ което Богъ ни призовава сега всинца – да дойде да живѣе въ насъ и да направлява работитѣ ни. Само така ще разберемъ смисълъ на този животъ, въ който сме потопени. Нѣма по-красиво състояние отъ това!

„Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ съ Божествената Любовь“!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 28 декемврий, 1924 г. въ гр. София.

Моята заповѣдъ

Ще взема нѣколко интимни думи отъ рѣчьта на Христа къмъ своитѣ ученици.

Тая е моята заповѣдь, да имате любовь помежду си както ви азъ възлюбихъ. (Иоана 15:12)

Въ паралелъ съ това ще взема едно изречение, прѣводъ отъ свещената книга: „Люби, учи, свободенъ бѫди!“

Разумниятъ животъ, самъ по себе си, трѣбва да се разясни. Туй разяснение е необходимо за човѣшката душа. То е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, важенъ и необходимъ. Затова именно човѣкъ е дошълъ на земята. Земята не е била, и нѣма да бѫде едно постоянно жилище на човѣка. Тя е едно прѣходно жилище. Човѣкъ е гостенинъ тукъ на земята и слѣдъ врѣме ще я напусне. Слѣдователно, при сегашното негово гостуване на земята, той има да научи извѣстни уроци, да придобие извѣстни знания. Той нѣма защо да се оплаква отъ тия уроци, той е пѫтешественикъ. Попитайте онзи англичанинъ, който се качва по високитѣ върхове на Алпитѣ, оплаква ли се отъ мѫчнотиитѣ, които срѣща? Единъ англичанинъ счита за привилегия да мине прѣзъ всичкитѣ мѫчнотии, за да стигне върховетѣ. Нима онѣзи англичани, които искатъ да се качатъ на Хималаитѣ, да стигнатъ върха Евересъ, има защо да се оплакватъ? Не, нѣкои отъ тѣхъ жертвуватъ живота си даже. Онѣзи хора, обаче, които не разбиратъ смисъла на живота, казватъ: не струва човѣкъ да прави толкова усилия. Най-великитѣ нѣща въ живота седятъ именно въ такива условия. Въ какво седи разликата между едно животно и човѣка? – Въ интенсивностьта на тѣхнитѣ усилия. Човѣкъ има високи стремежи въ живота си, а едно животно има обикновени стремежи. Пъкъ и между всички хора пакъ има разлика. Всички хора нѣматъ еднакви стремежи. Нѣкои казватъ: ние съ философия не се занимаваме. Питамъ тогава: съ какво се занимавате? – Съ обикновенитѣ нѣща въ живота. Философията е за философитѣ. Е, нѣма съмнение, че туй изречение е право. Философията е за философитѣ. Мѫдростьта е за мѫдритѣ хора, глупостьта е за глупавитѣ хора. Подъ думата „глупавъ животъ“ разбирамъ единъ обикновенъ животъ, въ който състоянията не сѫ разяснени. Ние не знаемъ, защо трѣбва да живѣемъ. Ние не знаемъ, причинитѣ на страданията. Раждаме се като дѣца, растемъ и остарѣваме, а при това, ако ни запитатъ, защо се раждаме и защо остарѣваме, ще кажемъ: такъвъ е законътъ на природата. Е, какъвъ е този законъ? – Законъ се дава само на разумнитѣ сѫщества, а на неразумнитѣ сѫщества се туря юларъ, никакъвъ законъ не имъ се дава. На воловетѣ не казватъ: новъ законъ се пише. Турятъ имъ юларъ и казватъ: ще вървишъ напрѣдъ! Разумнитѣ сѫщества, които разбиратъ какво нѣщо е законъ, нѣматъ гемъ, нѣматъ юларъ и на тѣхъ се казва: нова заповѣдь се пише; или, тази е моята заповѣдь: „да имате любовь помежду си“. Хората, при сегашнитѣ условия, при които се намиратъ, не могатъ да схванатъ, какво нѣщо е истинската любовь, която, се проявява. Защо? Тия органи, съ които могатъ да я схванатъ не сѫ още съградени у тѣхъ. Прѣдставете си единъ човѣкъ, който има слаби прояви на електричество и магнетизъмъ въ себе си. Какъ се проявяватъ тия сили въ него? – Тѣ се проявяватъ въ видъ на извѣстни течения. Това сѫ сѫстояния на самата жива природа. При слабитѣ прояви едва забѣлѣзваме нѣкакви движения, а при силнитѣ прояви тия движения сѫ много силни и произвеждатъ такъвъ ефектъ, какъвто може да се прѣдизвика отъ силния електрически токъ. Това лесно може да провѣрите въ града Вашингтонъ, гдѣто американцитѣ иматъ два голѣми топа, свързани съ силни електрически батерии, които топове се намагнитизирватъ така силно, че всѣки, който отива тамъ съ нѣкакъвъ желѣзенъ прѣдметъ, или съ обуща съ гвоздеи, трѣбва да ги остави вънъ и така да влѣзе, иначе, ще намѣри обущата си свалени отъ краката. Този магнетизъмъ нѣма да те пита, благороденъ ли си, или простъ. Всѣки, който отива съ обуща, подбити съ гвоздеи, ще намѣри обущата си закачени на топа. Тъй бързо става това, че нѣма врѣме да се сѣтишъ, какъ е станало. Ние нѣкой пѫть се спираме прѣдъ природата и питаме: защо става това нѣщо? Когато отивашъ при единъ такъвъ силенъ токъ, нищо нѣма да питашъ. Ще оставишъ навънъ всичкото желѣзо, което имашъ въ себе си и ще влѣзешъ безъ желѣзо. Значи, магнетизмътъ казва: азъ не искамъ никакви орѫжия. Той взима всичкитѣ ти орѫжия. Човѣкъ, който отива при Любовьта съ желѣзо, по сѫщия законъ ще постѫпятъ съ него и тукъ. Всичкото желѣзо, което е у тебе; всичкото сребро, което е у тебе; всичкото злато, което е у тебе и всичко туй, което те е спъвало въ живота, ще оставишъ на страна и така ще отидешъ при Любовьта. Мнозина запитватъ: ами безъ това не може ли? – Не може. При сегашнитѣ условия на живота има много нѣща, безъ който не може, но въ този великъ законъ на живота, къмъ който се стремимъ ние, разумнитѣ сѫщества, много отъ сегашнитѣ нѣща ще станатъ за насъ непотребни. Тия прѣходнитѣ състояния не трѣбва да считаме за вѣчни, за неизмѣни. Туй, което сега ти служи като една потрѣба, ти го използувай, но не обвързвай сърдцето и ума си съ него, да мислишъ, че като ти е полезно днесъ, ще ти е полезно и слѣдъ вѣковете. Не, за сега само ти е потрѣбно. Обаче въ закона на Любовьта има нѣщо особено, различно отъ това въ обикновената любовь. Обикновената любовь внася разединение и умраза между хората. Сега, нѣкои казватъ: какъ се е родила умразата? Азъ се изразявамъ математически, казвамъ: плюсъ и плюсъ даватъ плюсъ. Плюсътъ означава една положителна сила. Когато хората сѫ положителни, когато и природата е положителна, получава се една положителна величина, която е злото. Когато природата е положителна, а ние сме пасивни, или отрицателни, ражда се доброто. Това сѫ само прѣдположения. Това можемъ да докажемъ на всѣки едного отъ васъ. Запримѣръ, двама млади хора отъ София спорятъ за една хубава кѫща въ града, на много хубаво мѣсто, добрѣ съградена. И двамата сѫ заинтересувани, искатъ да я купятъ. Защо? – И двамата сѫ млади, искатъ да се женятъ, а тѣхнитѣ възлюбени искатъ именно тази кѫща. По-хубава отъ тази кѫща нѣма, затова и двамата се сърдятъ, претендиратъ за нея. Обичатъ тази кѫща и считатъ, че само въ нея е тѣхното щастие, защото и тѣхнитѣ възлюбени я обичатъ. Ако единиятъ отстѫпи, безъ да се бори, ще кажатъ за него: той е малодушенъ, той е баба. За другиятъ пъкъ, който настоява, ще кажатъ: а той е герой! Въ Любовьта има единъ законъ, споредъ който, онзи, който отстѫпва, е юнакъ; а онзи, който не отстѫпва е баба. Вие ще кажете сега: защо е баба? Прѣди 10–15 години отъ Варна излѣзе единъ тренъ, мина прѣзъ Гебедже и продължи по-нататъкъ пѫтя си. Обаче, къмъ Гебедже излѣзе единъ биволъ, наежи се срѣщу машината и каза: никого не пущамъ да мине отъ тукъ! Машинистътъ дава сигналъ – пиу, пиу, но биволътъ не отстѫпва. Машинистътъ пуща машината, и тя минава върху този биволъ, който става само на кожа и кости. Какво спечели този гебедженски биволъ? – Искаше да покаже своето юначество. Що му трѣбваше да стои на пѫтя на тази желѣзница? Тамъ гората е широка, да отиде и да пие вода, колкото иска. Да, но той искаше да покаже своето юначество. Онѣзи, който се противятъ на законитѣ на Любовьта, участьта имъ всѣкога е като участьта на този биволъ. Всѣко едно сѫщество, въ което се поражда желание да тури ограничения въ проявленията на Божията любовь, бива смачквано като този биволъ. Ще ви дамъ друго едно сравнение. Прѣдставете си, че вие отивате при единъ прѣкрасенъ изворъ, при който нѣкой благочестивъ, разуменъ човѣкъ е направилъ една хубава, мраморна чешма, съ хубаво корито, съ хубави широки кранчета. Прѣдставете си сега, че всички тия хора, който отиватъ всѣки день да черпятъ вода отъ този изворъ, рекатъ да си отчупватъ по едно парченце отъ мрамора. Какво би станало съ тази чешма? – Ще се развали. Не е важно да взимаме камъчета отъ тази чешма, но водата на този изворъ е важна. Законътъ на Любовьта казва: ще вземешъ отъ водата на този изворъ, а камънитѣ, които сѫ украшения, ще оставяте незасегнати. Чешмата това е човѣшкото тѣло, а любовьта, която се проявява въ човѣка – това е водата на този прѣкрасенъ изворъ. Ние мислимъ, че като обсебимъ тѣлото, ще придобиемъ Любовьта. Не, Любовьта е извънъ тѣлото, а тѣлото е условие, чрѣзъ което тя се проявява. Каква е разликата между любовьта на една птичка и любовьта на единъ човѣкъ? Нима птичката не защищава своитѣ малки, не се жертвува за тѣхъ по сѫщия начинъ, както и майката защищава и се жертвува за своитѣ дѣца? Ще кажете: да майката се жертвува! По отношение на любовьта, и майката се жертвува, и птичката се жертвува. Любовьта имъ има еднакво проявление, само че по количество майката е единъ голѣмъ изворъ, а птичката – по-малъкъ. По отношение качеството на любовьта, обаче, водата и на голѣмия, и на малкия изворъ е еднаква. Нѣкой пѫть ние мислимъ, че се различаваме въ любовьта си. Туй различие е само привидно. Прѣдставете си единъ голѣмъ изворъ въ периферия, и водата отъ него изтича отъ множество различни цѣви. Да кажемъ, че нѣкой цѣви сѫ прави, други образуватъ разни букви, трети сѫ спиралообразни, четвърти – крѫгообразни, пети дѫгообразни, изобщо съ всевъзможни форми. Сега, прѣдставете си, че нѣкои отъ васъ получаватъ водата отъ една цѣвь, а други отъ друга цѣвь. Какво ще кажете за водата отъ тия различни цѣви? Ще кажете: моята вода е по-хубава. Защо? Защото моята цѣвь не мяза на твоята. Вѣрно е, че тия цѣви не сѫ еднакви, но не сѫ цѣвитѣ, които опрѣдѣлятъ качеството на водата. Слѣдователно, ако единъ човѣкъ има единъ видъ характеръ, другъ човѣкъ – другъ характеръ, нѣкое животно пъкъ – свой особенъ характеръ, любовьта на всички тия сѫщества, обаче, ще се проявява по единъ и сѫщъ начинъ. Въ проявлението на любовьта между хората и животнитѣ сѫществува само тази разлика, че когато любовьта се проявява въ животнитѣ, съзнанието у тѣхъ се пробужда мигновено и послѣ пакъ загасва. А когато любовьта се пробужда у човѣка, съзнанието се проявява и задържа за по-дълго врѣме. Слѣдователно, проявлението на любовьта зависи отъ пробуждането на съзнанието. Какво изисква тази любовь, когато се пробужда нашето съзнание? Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ отъ младитѣ царе въ Европа, чието име нѣма да кажа. Този случай е станалъ прѣди войната. Единъ день този царь излиза на разходка съ своя файтонъ и по пѫтя срѣща единъ дѣдо и една баба, които се подпиратъ на тояжката си, едва вървятъ. Като ги вижда, царьтъ веднага спира файтона си и казва на тия стари хора: „Заповѣдайте, качете се на моя файтонъ да продължите пѫтя си“! Качватъ се тѣ на файтона при него, и той започва да ги занимава. Питамъ какви сѫ били побужденията на този младъ царь, за да спре файтона си, да покачи въ него тия двама старци и да се разговаря по цѣлия пѫть съ тѣхъ? Въ него имаше нѣкакви побуждения. Този дѣдо казва на царя: „Е, синко, благодаря ти, че ме покани въ файтона си, краката ми се бѣха откѫснали отъ умора, всрѣдъ пѫтя щѣхъ да си остана“. – Нѣма нищо, мене ми е приятно, че ми се отдаде случай да ви услужа. И бабата сѫщо казва на царя: „Господь здраве да ти дава, синко, ако не бѣше ти, щѣхме да си останемъ по пѫтя“. – Нѣма нищо, мене ми е приятно, че ви срещнахъ и можахъ да ви услужа. Той ги завежда до кѫщата имъ, взима имъ адреса и казва: „И другъ пѫть бихъ желалъ да ви услужа“. Тѣ му казватъ: „Е, синко, такива хора много рѣдко се срѣщатъ, не знаемъ гдѣ си възпитанъ“. – Не, има добри хора по свѣта, има ги навсѣкѫдѣ. Когато човѣкъ иска да прояви любовьта, той може и като царь да я прояви, може и като простъ, като бѣденъ човѣкъ пакъ да я прояви. Въ тоя случай тия двамата стари хора сѫ били разумни, добри хора! Сега, азъ нѣма да ви разправямъ нищо за разговора, който се е водилъ между тѣхъ. Това е единъ цѣлъ разказъ. Царьтъ е почерпилъ единъ великъ урокъ отъ този разговоръ. Стариятъ дѣдо казва на царя: „Е, синко, добрѣ да живѣешъ! Виждашъ ли моята глава, какъ е побѣлѣла отъ страдания? Много съмъ страдалъ въ живота си, и знаешъ ли защо съмъ дошълъ до туй положение? Гледай ти поне да бѫдешъ изпълнителенъ, и прави на всички тъй, както направи и на насъ. Бѫди тъй услужливъ не само къмъ старитѣ, но и къмъ всички нуждающи се!“ Какво би било отъ васъ, ако въ сърдцата ви би проникнала тази любовь! Не че тази любовь не сѫществува въ васъ, но нѣкой пѫть не искате да я проявите, а за сега проявявате само любовьта, която разединява. Любовьта има еднакво проявление въ всички хора. Когато тя дѣйствува въ човѣка, кара го да люби, да се учи и свободенъ да бѫде. Любовь, която не прави човѣка свободенъ, не е любовь. Любовь, която обвързва човѣка, която носи заблуждения за него, която го спъва и събужда въ него онѣзи отрицателни качества, е положителна любовь, тя не е за насъ. Онази любовь, която сега е потрѣбна на съврѣменното човѣчество, е любовьта, която носи сила вѫтрѣ въ себе си. Тя е любовьта, която трѣбва да внесе миръ, разумность и търпение въ човѣшката душа. Тази любовь трѣбва да внесе себеотрицание въ човѣшката душа. Тази любовь трѣбва да внесе свободна жертва въ човѣшката душа. Когато ние изучаваме самата природа, виждаме, че въ своитѣ прояви тя носи всички благородни качества. И ако нѣкой пѫть ни се показва така груба, то е просто, за да ни упѫти, да ни покаже правия пѫть. Нѣкой пѫть ни прави като дѣцата. Съ това тя иска да каже: ти трѣбва да имашъ духа на младото дѣте. Какъвъ е духътъ на младото дѣте? – То има силна вѣра. Въ него нѣма двѣ мнения. Каквото кажешъ на онова непокварено дѣте, то вѣрва безъ колебание, безъ всѣкакво съмнѣние. Дѣтето, това е човѣкътъ който е готовъ да се учи. Стариятъ човѣкъ е разумния човѣкъ. Стария човѣкъ въ материалнитѣ работи не е готовъ да дава. Той тамъ не е щедъръ, но ако дойде да ти разправя едно-друго, той е готовъ да ти разправя съ часове. Седни при нѣкой дѣдо, ще видишъ, какъ е готовъ да ти разправя това-онова съ часове: но бутнешъ ли този дѣдо за кесията, той казва: не пипай! Умътъ пипай, всичко пипай но кесията не пипай! Вслѣдствие на това, онѣзи, които бутатъ кесията на дѣдото, иматъ много лошо мнѣние за него и казватъ: много стипца човѣкъ е този дѣдо! Дѣдото казва: „Паритѣ развалятъ човѣка, дѣдовото. Ако ти дамъ пари, ти ще отидешъ да пиешъ, това ще направишъ, онова ще направишъ, ще се развалишъ. Ако искашъ, азъ мога да ти дамъ знания“. И готовъ е този дѣдо, това да ти разправя, онова да ти разправя. Но младиятъ, слуша, слуша, току бръкне въ кесията. Този младъ не разбира духа на дѣдото, а дѣдото го разбира. Има млади, които разбиратъ дѣда си, и тогава се образува хармония между млади и стари. Любовь между двама млади не може да сѫществува. Азъ мога да ви докажа това. Двама млади не може да се обичатъ, но младъ и старъ могатъ да се обичатъ. Между тѣхъ може да се завърже най-хубавата, най-идеалната любовь. Дѣдото слѣдъ 4–5 години ще замине, у него, нѣма никаква користолюбива цѣль къмъ младия. Между дѣдото и младия може да се образува такава връзка, че единиятъ и другиятъ добрѣ да се разбиратъ. Слѣдователно, между насъ и природата може да се образува най-интимна връзка. Защо? – Природата е стара. Тя носи всички знания, всички богатства въ себе си, и ние, като млади, които сме дошли, на земята да се учимъ, тя е готова да ни услужи. Но и тя си има своя кесия. Щомъ бутнешъ кесията ѝ, тя казва: а, дѣдовото, не може! И като казватъ, че има нѣща невъзможни, вѣрно е. Защо? – Тия богатства сѫ врѣдни за насъ.

Сега, Христосъ се обръща къмъ своитѣ интимни ученици, които Го разбиратъ, и имъ казва: „Да имате любовь помежду си! Отъ това свѣтътъ ще познае, че сте мои ученици“. Кой свѣтъ? – Не този неразумниятъ свѣтъ, но висшиятъ, Божествениятъ свѣтъ. Този висшъ свѣтъ, въ който царува Любовьта, ще познае, че сте мой ученици по това, че Любовьта прѣобладава въ васъ. А щомъ този висшиятъ, Божествениятъ свѣтъ познае, че сте мои ученици, тогава вие ще имате всичкото негово благоволение.

И тъй, при сегашнитѣ условия човѣчеството минава въ една нова фаза. Именно тази новата любовь трѣбва да се насади. Туй наричатъ любовь между народитѣ, любовь между обществата. Съврѣменното човѣчество търси единъ методъ, единъ начинъ, по който народитѣ ще могатъ да се споразумѣятъ, но тѣ може да се споразумеятъ само възъ основа на Божествената Любовь. Тя ще дойде по единъ много естественъ начинъ. Всички съврѣменни народи се отличаватъ по нѣкакви качества. Българитѣ, като народъ, се отличаватъ; англичанитѣ, като народъ, се отличаватъ; французитѣ, като народъ, се отличаватъ; германцитѣ, като народъ, се отличаватъ; руситѣ, като народъ, се отличаватъ; китайцитѣ, като народъ, се отличаватъ; японцитѣ, сѫщо като народъ, се отличаватъ. Всички народи се отличаватъ по нѣщо, но за да познаете единъ народъ, трѣбва да живѣете дълго врѣме между него, за да видите, какви сѫ неговитѣ основни качества, които го характеризиратъ, като народъ. Тия характеристики, тия различия, които сѫществуватъ между народитѣ, само любовьта може да ги смекчи, да ги облагороди. Тия отношения, тази непримиримость, която сѫществува въ живота на народитѣ, само Божествената Любовь, само съзнателната любовь може да я изглади. Само тя може да внесе вѫтрѣшния смисълъ въ живота. Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици и имъ казва: „Тази е моята заповѣдь: да имате любовь помежду си!“ Христосъ е говорилъ дълго врѣме на своитѣ ученици, но сега нѣмамъ врѣме да възпроизвеждамъ тази бесѣда. Той ги училъ три години и имъ казвалъ, какви сѫ качествата на Божията Любовь, какви сѫ основнитѣ ѝ правила. И тази любовь си има свои правила. Азъ казвамъ, че едно отъ качествата на тази любовь е като видишъ онзи, когото обичашъ, сърдцето ти да се зарадва. Бащата като види сина си, да се зарадва; майката като види дъщеря си, да се зарадва. Даже хората трѣбва да се радватъ не само на своитѣ ближни, но и на по далечнитѣ отъ тѣхъ. Въ нѣкое сѣмейство кравата се изгубила, нѣма я 4–5 деня, и всички се безпокоятъ за нея, мислятъ си, дали не я изялъ нѣкой вълкъ. По едно врѣме чувашъ, че кравата мучи. Иде, иде кравата – всички ставатъ на крака, посрѣщатъ я. Защо? – Полезна имъ е тя. Само че тази любовь трае за малко врѣме. И сега, при тази Божествена радость трѣбва да се стараемъ да запазимъ любовьта си.

Мнозина християни мислятъ, че Любовьта е сила, която може да дойде отвънъ. Не, любовьта може да дойде само отвѫтрѣ, отъ дълбочината на човѣшката душа. Въ тази дълбочина работи човѣшкия духъ, който има всички възможности, всички условия да ти даде тази Любовь. Когато тази Любовь се прояви, Духътъ започва да работи за онази велика Мѫдрость, която е необходима, за да схванемъ смисъла на нашия животъ. Слѣдъ това Той започва да приготовлява условията за свободата, която е висшето, къмъ което се стремимъ. Всички, се стремимъ къмъ какво? – Да се освободимъ отъ онѣзи ограничения, които свѣтътъ ни налага. Свобода има само въ Бога. Като казвамъ „Богъ“ Вие разбирате Бога споредъ вашитѣ вѣрвания. Не, не за това вѣрване ви говоря азъ, не за тази свобода, която вие познавате. Подъ свобода азъ разбирамъ състоянието, което има рибата, когато напусне водата и отиде въ въздуха. Тя може да направи разлика въ това си ново състояние. Прѣдставете си, какво ще бѫде състоянието на една птица, която напуща въздуха и отива въ една още по рѣдка срѣда? Тя ще се усѣти свободна и ще започне единъ още по смисленъ животъ. Така ще се почувствуваме свободни и ние, когато промѣнимъ срѣдата на нашия животъ, когато дойдемъ до една по-висша срѣда, дѣто можемъ да задоволимъ всички свои нужди по единъ естественъ начинъ. Тогава нѣма да работимъ и ще дойдемъ до положението, както пише онзи вѣстникъ: „не работи!“ Не, въ този вѣстникъ „не работи!“ не се подразбира да не работишъ, но се подразбира да не се трудишъ, да не се мѫчишъ. Една срѣда има Божествената Любовь, дѣто твоитѣ нужди се задоволяватъ по Божествено. Ти самъ нѣма да си образувашъ тази срѣда, тѣзи условия, но обществото, окрѫжаващитѣ те хора, ще ти създадатъ тази срѣда. Всички онѣзи, които те заобикалятъ, ще те разбератъ. Ти ще разбирашъ Бога, и тѣ ще те разбератъ: ще живѣешъ въ миръ. Ще кажете: е, какво идеално има въ такъвъ животъ? Какво идеално ли? Око не е видѣло, и ухо не е чуло възможноститѣ, които се съдържатъ въ такъвъ единъ животъ. Първата възможность, която съществува е слѣдната: ти ще имашъ carte-blanche, свободенъ билетъ за пѫтуване. Съ този свободенъ билетъ ти ще имашъ възможность да посѣтишъ всички слънчеви системи, да гостувашъ, дѣто искашъ и по колкото врѣме искашъ, и въ която слънчева система да отидешъ, ще бѫдешъ добрѣ дошълъ. Питамъ тогава: животътъ ще има ли смисълъ? – Ще има, разбира се. Но ще кажете вие: това сѫ далечни работи, това сѫ приказки изъ 1001 нощь. Това сѫ Аладиновитѣ приказки. Не, това сѫ възможноститѣ, къмъ които човѣшката душа се стреми, и които единъ день ще постигне. Това е висшиятъ идеалъ – да се съединимъ съ Бога, да бѫдемъ служители нему, да влѣземъ въ Божествения свѣтъ, да изявимъ любовьта си къмъ Него. Това е, което е скрито въ насъ. То ще ни покаже, въ какво седи Божията Любовь. Ние още не знаемъ, въ какво седи Божията Любовь.

Съврѣменнитѣ хора се колебаятъ. И вѣрующи, и невѣрующи се съмнѣватъ. Щомъ дойдатъ прѣдъ едно мѫчение, казватъ: кой знае, Господь, Който е толкова великъ, който се занимава съ такива велики работи, съ едно такова нищожно сѫщество, като мене, ли ще се занимава? Той не може да се занимава съ мене. Ако грѣшишъ, ако вървишъ по своята воля, Богъ не се занимава съ тебе; но ако се стремишъ къмъ Неговата Любовь и вършишъ Неговата воля, колкото и да си малъкъ, колкото и микроскопическа любовь да имашъ, Той те държи въ своя умъ, занимава се съ тебе. И ако нѣкои хора успѣватъ, а други не успѣватъ, ако нѣкои сѫ благородни, а други неблагородни, азъ отдавамъ това на слѣдното нѣщо: колкото повече врѣме Господь те държи въ ума си, толкова повече успѣвашъ, толкова по-благороденъ ставашъ, а колкото по-малко те държи въ ума си, толкова по-малко успѣвашъ, толково по-неблагороденъ си. Нѣкой пѫть като те тури задъ гърба си, въ нищо не успѣвашъ, и всичко ти тръгва назадъ. Тогава и хората те забравятъ и те занасятъ на гробищата. Всички хора, които сѫ на гробищата, сѫ все отъ забравенитѣ. Ако хората мислятъ, че на земята, или на гробищата има почивка, тѣ не разбиратъ смисъла на живота. Ако, слѣдъ като излѣземъ отъ туй малко тѣло, въ което днесъ сме затворени и можемъ да се освободимъ отъ него тъй, както се освобождава бубата отъ пашкула си и хвръква на високо като пеперуда, това разбирамъ. Такъвъ да е смисълътъ на живота, разбирамъ. Ще ти каже нѣкой: ти ще умрешъ! Отговори: не, азъ само ще измѣня своето състояние.

Сега, не е въпросътъ да мислимъ, какъвъ трѣбва да бѫде задгробниятъ животъ. Външната страна на духовния животъ е хиляди пѫти по-красива, отколкото на физическия. Вѫтрѣшната страна пъкъ, дѣто Любовьта царува, дѣто Мѫдростьта царува, дѣто Истината царува, е хиляди пѫти по-красива отъ нашия животъ тукъ на земята. И, ако казваме, че духовниятъ животъ не струва, ние сме дошли до края на нашето сѫществуване. Въ такъвъ случай, кажете ми: какъвъ е смисълътъ на този животъ тукъ на земята? – Да яде човѣкъ. Не, въ яденето, което сега употрѣбяваме, има извѣстни горчивини. Ако ти си на бойното поле и те ранятъ на нѣколко мѣста, а слѣдъ това ти дадатъ най-хубавата супица, туй ядене ползува ли те нѣщо, има ли нѣкакъвъ смисълъ? Тукъ те боли, тамъ те боли. Има разлика въ това, когато нѣкой здравъ човѣкъ яде, и когато нѣкой боленъ човѣкъ яде. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме толкова наранени, та казваме, че има нѣщо въ любовьта, което причинява болка, има нѣщо, което липсва въ любовьта. Ние сме толкова изопачени, че като любимъ нѣкого, искаме той да се жертвува заради насъ. На какво основание? За мене, като ученикъ, важи жертвата, която ще направи когато нѣкой учитель, когато нѣкой виденъ ученъ ме повика отъ игрището, иска да напусна играта. Тази жертва има смисълъ, защото този човѣкъ ще ми даде нѣщо. Но, ако този човѣкъ е невѣжа и повика младитѣ въ прашната стая и ги забавлява само, какъвъ смисълъ има тази жертва? Ако този учитель може да даде такива знания на ученицитѣ си, че въ тѣхъ да има смисълъ, да има разбиране на живота, това повикване го разбирамъ. Слѣдователно, когато идемъ при Любовьта, ние казваме: Любовьта е сила въ своето изявление. Тя дава плодове. Това вече го разбирамъ. Въ това има смисълъ. Когато Божествениятъ Духъ дойде, Той казва: „Елате да ви науча, какво нѣщо е Любовьта!“ Духътъ може ли да учи? – Може, разбира се. Че кой учи? Като говоря съ устата си, тя ли говори? Като виждамъ съ очитѣ си, тѣ ли виждатъ? Не, задъ устата ми седи туй невидимото, което говори. Задъ очитѣ ми седи туй невидимото, което вижда. Невидимото говори, невидимото чува, невидимото вижда – то прави всичко. Нѣкой пѫть вие казвате: сърдцето ми тупа, чувствувамъ любовь. Кой може да покаже тази любовь на сърдцето? Казватъ: е, какъ се зачервило лицето! Чудно нѣщо! Като се зачервило лицето, това любовь ли е? Ако е въпросътъ за зачервяване, азъ мога да зачервя и своята соба, азъ мога да зачервя и една книга. Червеното лице не показва любовь, то е едно съвпадение на нѣщата. Червениятъ цвѣтъ на любовьта може да изпѫква като единъ признакъ, но това ни най-малко не показва тази любовь, която носи животъ въ себе си. И тогава падаме въ заблуждение, мислимъ, че сме напипали нѣщата, напипали любовьта и казваме: е, лицето му е червеничко. Хубаво, но слѣдъ двѣ години това лице не е червеничко, а жълтичко и казваме: не е червено вече лицето. Тамъ е погрѣшката, че ти повѣрва въ червеното лице. Ти трѣбваше да повѣрвашъ въ Любовьта, която, когато дойде, не носи червеното лице, но носи единъ свѣтълъ, свѣтящъ образъ, съ единъ мекъ гласъ, съ една разумность въ очитѣ. Когато Любовьта дойде въ кѫщата ти, ще я изчисти, ще ти послужи, ще внесе миръ и радость, и когато си свърши работата, ще си излѣзе навънъ и ще отиде на друго мѣсто. Тя има остро ухо. Щомъ усѣти, че ти имашъ нужда отъ нея, веднага пакъ ще дойде при тебе. Тя повдига хората, насърдчава ги, за да могатъ да понесатъ всичкитѣ мѫчнотии. Тя казва на хората: не бойте се, докато азъ работя въ свѣта, всичко ще е въ редъ, всичко ще се оправи. Сега, като казвамъ, че тя всичко оправя, какво подразбирамъ подъ това? Азъ подразбирамъ, че задъ нея седи Богъ – онзи разумниятъ, великиятъ, непознаваемиятъ, неизмѣняемиятъ за хората, за когото тѣ спорятъ, дали сѫществува, или не.

И сега, седнали нѣкои да казватъ за насъ: какво сѫ взели тия хора да говорятъ за Бога? Не, за Бога още не сме говорили. Туй, което хората говорятъ, то още не е за Бога. Азъ бихъ желалъ да чуя нѣкой да говори за Бога, но да говори съ любовь и да бѫде образецъ на Любовьта. Светотатство е да се говори за Бога безъ Любовь! Щомъ отидешъ при единъ човѣкъ, комуто искашъ да говоришъ за Бога, не му говори най-напредъ за Бога, за Любовьта, но му покажи, въ какво седи тази любовь. Започни съ най-малкитѣ нѣща. Изчисти кѫщата му. Гладенъ е, заведи го дома си и го нахрани съ най-скромното ядене. Сипи му малко бобъ. Не го завеждай въ най-хубавата гостилница да го нахранишъ. Това не е любовь. Ти ще проявишъ любовьта си въ най-малкото, и ако съзнанието на този човѣкъ е пробудено, като излѣзе навънъ, той ще си въздъхне свободно, ще подигне погледа си нагорѣ и ще каже: има хора по свѣта, у които живѣе Божията Любовь. Любовьта не прави разлика. Къмъ всички сѫщества, каквито и да сѫ, тя гледа съ еднакво око. А ние нѣкой пѫть гледаме отъ висотата на своето положение къмъ всички други хора и казваме: той не е като мене уменъ, той не е като мене тъй културенъ. Ами ако рече Господь да те погледне отъ висотата на своето положение, какъ ще се почувствувашъ? Той ще погледне на тебе тъй, както ти поглеждашъ къмъ всички други души, въ които Богъ живѣе. Ако видишъ нѣкой заякъ съ счупенъ кракъ, ще му кажешъ: слушай, моятъ братъ не е знаялъ, като ти счупилъ крака, но азъ ще ти помогна. Ти си добро зайче, азъ познавамъ това по голѣмитѣ ти уши. Ще починешъ малко, азъ ще ти поправя крака. Ти нѣмашъ никаква злоба въ себе си, затова ще ти помогна. Голѣмитѣ ти уши показватъ щедрость. Наистина, по нѣкой пѫть прѣгризвашъ коритѣ на дърветата, но то е отъ нѣмай-кѫдѣ. Тъй, че ако ти погледнешъ така снизходително къмъ това зайче, и Господь ще погледне така къмъ тебе. Господь ще каже както постѫпи ти съ това, малко зайче, така ще постѫпя и азъ съ тебе. Вие не можете да избѣгнете този великъ законъ. Както ти си постѫпилъ въ дадения моментъ съ нѣкого, така ще постѫпятъ и съ тебе. Слѣдователно, ако ние искаме да бѫдемъ умни така трѣбва да постѫпваме. Кой отъ васъ не иска да бѫде уменъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде благороденъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде силенъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде способенъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде богатъ? Всичко това вие може да имате само при едно условие: когато вие имате моята любовь, можете да разполагате съ това, съ което азъ разполагамъ; и когато ние любимъ Бога, и Той ни люби, можемъ да разполагаме съ всичко, съ каквото и Той разполага.

Сега, ние се срѣщаме, и казваме единъ за другъ: той е отъ друго вѣрую. Споредъ мене, има само едно вѣрую – вѣрую въ Любовьта. Азъ бихъ казалъ така: вѣрвамъ въ едната истинска Любовь, която изтича отъ Духа; вѣрвамъ въ едната истинска Мѫдрость, въ която се проявява Духътъ; вѣрвамъ въ едната Истина, въ която се проявява Богъ. Туй е едно вѣрую. Щомъ вѣрвашъ въ всичко това, ти имашъ вече вѣрую. Може да си единъ търговецъ – нищо отъ това. Може да си единъ воененъ – нищо отъ това. Може да носишъ една шашка, но ако Богъ се проявява въ тази шашка, нищо отъ това. Тя ще бѫде едно благословение, ти ще защищавашъ слабитѣ съ нея. Ако ти си учитель, ако ти си свещеникъ, или каквото и да е, и тази любовь се проявява въ тебе, всичката твоя работа, твоятъ езикъ ще бѫде на мѣстото си. Ние казваме: кога ще дойде Господь, да влѣе въ насъ тази Любовь? Господь се проявява всѣки день. Той хлопа на вратитѣ на сърдцата ни, очаква да му отворимъ и казва: „Дѣца, иде вече този день!“ Ученитѣ казватъ: да, ще дойде този день, но по закона на еволюцията. Ние казваме: за нѣкой е дошълъ този день. Нали мнозина отъ васъ сте развъждали бубитѣ. Какво сте забѣлѣзали? Всички въ единъ день ли завиватъ пашкула си? Не, едни завиватъ пашкула си по-рано, а други – по-късно. За нѣкои буби деньтъ е дошълъ. Но, вие не чакайте да излѣзете всички заедно! Ако ти чакашъ да излѣзете всички заедно, врѣмето ти ще мине. Въ този вѫтрѣшенъ стремежъ, именно, трѣбва да проявимъ Божията Любовь. Тази Любовь ни най-малко не изисква да напуснемъ общественото си положение; тази любовь ни най-малко не изисква да напуснемъ обществото, народа си, дома си, жената си, дѣцата си, тя изисква да осмислимъ живота си. Ако ти си жененъ, тя изисква отъ тебе, да покажешъ на жена си, въ какво именно седи Божията Любовь. Тя изисква да покажешъ на приятеля си добрата ѝ страна, да изявишъ прѣдъ него тази Божия Любовь. Запримѣръ, ние често правимъ жертви, но въ тия наши жертви още не седи Божията Любовь. Азъ мога да дамъ на приятеля си половината си имане, но въ това още не седи Божията Любовь. Всичко, което правимъ сега, това е едно предисловие. Има велики нѣща въ Божията Любовь и когато ги правишъ, ти ще ги изнесешъ само прѣдъ себе си и ще считашъ, че това е едно благословение. Ако вие можете да покажете най-малката любовь, първиятъ признакъ, по който ще познаете, че имате Божието благословение, е въ това, че ще ви се открие нѣщо велико. Ако човѣкъ би могълъ да изрази най-малката Божествена Любовь, моментално прѣдъ неговия взорь, като че ли ще се дигне една завѣса и ще види възвишени сѫщества, които живѣятъ въ Любовьта. Те ще му се усмихнатъ и ще кажатъ: „Да, върви по пѫтя! Този е пѫтьтъ, по който и ние вървимъ.“ И слѣдъ това тази завѣса моментално пакъ ще падне. Той ще си помисли дали това е вѣрно, или не; дали това е халюцинация, или не. Хората казватъ: а, това е халюцинация! Че кое не е халюцинация? Утрѣ твоята кѫща може да изгори – това е една халюцинация; паритѣ си може да изгубишъ – това е една халюцинация. Не, има една реалность. Ако тази завѣса всѣки день се вдига, и ти виждашъ всичко онова, което дава животъ, всичко онова, което осмисля нѣщата, ти ще се обезсърдчишъ ли? Тази завѣса пакъ ще падне прѣдъ твоитѣ очи, но вие нѣма да имате никаква тѫга, никаква скърбь. Не че нѣма да имате никаква тѫга, но вие съ радость ще носитѣ вашитѣ страдания. И като дойдете чрѣзъ това учение до тази любовь вие ще имате едно качество, и то е слѣдното: всѣки, който може да прояви Божията Любовь, той ще може да носи цѣлата земя на гърба си. Ще кажете сега: а, ще може да носи земята на гърба си! Да ще може. Щомъ такъвъ човѣкъ може да носи земята на гърба си, той е герой, и никой не може да му прави пакости. Какъ смѣе нѣкой да ми пакости, когато нося цѣлата земя на гърба си? Малко да се поразтърся, ще видите и ще патите. Ще кажа: не ме бутайте, защото азъ нося цѣлата земя на гърба си и тичамъ по нейната орбита! Не ме бутай, защото азъ нося цѣлата земя, отъ менъ зависи вашето щастие. Кой си ти, който носишъ земята? Какво искашъ да кажешъ съ това? – Искамъ да кажа, че ако любите Бога, земята нѣма да се тресе; ако не любитѣ Бога, земята ще се тресе. Онзи, който люби Бога, ще може да носи земята на гърба си. Единъ фигуративенъ изразъ ви казвамъ. Ще кажете: ама че много е казано! Въ Писанието е казано, че Господь държалъ всичкитѣ свѣтове въ шепата си, а азъ казвамъ, че нося земята на гърба си. Господь държи земята въ рѫката си, а азъ – на гърба си. Да държишъ на рѫката си всичкитѣ свѣтове и земята заедно, за това се изисква голѣма сила! Слѣдователно, за да бѫдете силни хора, ще ви кажа, какъвъ опитъ трѣбва да направите. За да се кали единъ християнинъ, за да се кали единъ вѣрующъ, трѣбва да направятъ единъ опитъ. Опитвали ли сте се нѣкой пѫть мислено, да видите, дали можете да носите на гърба си по три, четири, петь до десеть тона тяжесть? Човѣшката сила може да се развие. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, отъ който ще видите, че е възможно това. Единъ хилавъ неврастеникъ, американски студентъ, билъ на едно прѣдставление, въ което единъ отъ американскитѣ ужилисти, който билъ много силенъ му ударилъ една плѣсница, и той се търкулилъ три пѫти на земята. Този американецъ билъ много уменъ и си казалъ въ себе си: ще ти докажа, че не съмъ толкова слабъ. Започналъ този студентъ да изучава живота на ужилиста, да разбере, какъ е придобилъ тази сила, и като разбралъ, заелъ се всѣки день да прави редъ упражнения. Въ продължение на 10 години той добилъ такава сила, че могълъ съ двѣтѣ си рѫцѣ да дига единъ конь съ двѣ малки кончета. Единъ день той отива при този ужилистъ и му казва: ти знаешъ ли кой съмъ? – Не зная. Тогава той го подига съ едната си рѫка въ въздуха и му казва: ето кой съмъ! Кой си, наистина? – Азъ съмъ този, на когото прѣди 10 години ти удари една плѣсница и ме търкули три пѫти на земята. – Ще ме извинишъ, азъ не те познавахъ. Както виждате, човѣкъ, може да развие въ себе си сила. Така може да развие въ себе си и тази мощна сила на Любовьта. А ние безъ да сме развили въ себе си тази сила на Любовьта, казваме: не можемъ. Можемъ да я развиемъ! Ако този хилавъ студентъ може въ продължение на 10 години да развие въ себе си такава сила, че да може съ двѣтѣ си рѫцѣ да дигне единъ конь и двѣ малки кончета, значи всѣки отъ васъ може да развие въ себе си тази сила на Любовьта. Вие казвате: какво нѣщо е Любовьта? Любовьта е сила, съ която можете да носите на гърба си цѣлата земя. Тогава ще казвате: Господи, всичкитѣ страдания, който ми дойдатъ, ще мога да ги нося.

И тъй, стихътъ: „Всичко мога да направя чрѣзъ Господа Исуса Христа“ – има вече смисълъ. Всичко можемъ да направимъ. Чрѣзъ кого? – Чрѣзъ Любовьта Божия. Богъ иска вѫтрѣшно да ни се изяви.

И Христосъ казва: „Тази е моята заповѣдь: да имате любовь помежду си, и този висшиятъ Божественъ свѣтъ да знае, че сте мои ученици“. На всѣки единъ отъ васъ прѣдстои едно велико вѫтрѣшно учение: да промѣни своя животъ и вѫтрѣшно, и външно – да прѣобрази напълно себе си. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва всѣки день да се огледва въ огледалото и да види, дали лицето му се е измѣнило. Не само лицето му трѣбва да се измѣни, но и умътъ, и сърдцето му. Не казвамъ така да се измѣнитѣ, че да се забравитѣ, но всѣки день да усѣщате, че нѣщо благородно, възвишено се влива въ вашата душа, нѣщо ново се заражда вѫтрѣ въ васъ, и вие растете отъ сила въ сила, отъ любовь въ любовь, отъ знание въ знание, отъ свобода въ свобода. Това е великото, къмъ което онѣзи, който любятъ Бога, трѣбва да се стремятъ. Тогава, всичкитѣ ви занятия въ живота, каквито и да сѫ, ще се осмислятъ.

И тъй, като имате любовь помежду си, вие ще дойдете до онзи първиченъ животъ, който ще ви освободи по единъ разуменъ начинъ отъ сегашнитѣ ограничения на живота.

Слѣдователно, прѣдъ васъ седи една вѫтрѣшна велика наука: Люби, учи, Свободенъ бѫди!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 4 януарий, 1925 г. въ гр. София.

Тѣсниятъ пѫть

„Понеже тѣсни сѫ вратата, и стѣсненъ е пѫтьтъ, който води въ животъ, и малцина сѫ които ги намѣрватъ“. (Матея 7:14)

Въ свѣта всичко се свежда къмъ живота. Животътъ е основа на онова велико проявление на битието. Въ живота ние провѣряваме всичкитѣ истини. Какво е битието извънъ живота, това е непознато за човѣка. Разбира се, ние не говоримъ за обикновения, за ограничения животъ, който има обекти. Всѣки животъ, който има извѣстни обекти, е ограниченъ. Слѣдователно, индивидътъ, или човѣкътъ, или душата, които иматъ извѣстенъ обектъ, не могатъ да разбератъ пълнотата на онзи животъ, за който азъ говоря. Щомъ имате обектъ, въ какъвто и да е смисъль, той ви ограничава. Обектътъ е стремежъ къмъ нѣщо материално. Вие се раждате на земята, посвещавате цѣлия си животъ само за да направите една кѫща. Кѫщата, въ този случай, е единъ обектъ. Направите си една кѫща съ 3–4 стаи и се считате радостни и щастливи, че сте сполучили да реализирате това си желание. Не се мине много врѣме, обаче, и вие заминавате отъ свѣта. Другъ нѣкой пъкъ се ражда съ силно желание да свърши гимназия, университетъ и слѣдъ това да заеме високо обществено положение. Това е пакъ обектъ, материяленъ стремежъ въ неговия животъ. Постигнете и това – свършите университета, заемете високо обществено положение и слѣдъ това заминавате отъ този свѣтъ. Тамъ, дѣто сѫществува обектъ, какъвто и да е, въ каквото направление и да е, той спъва човѣка въ разбирането на онази велика Истина, която носи свобода за неговата душа. Или, съ други думи казано, това ще донесе свобода въ живота му, а не за неговата душа, защото за васъ душата е нѣщо непознато; споръ има още за нейното сѫществуване. А върху живота нѣма споръ: и простиятъ, и учениятъ, еднакво го разбиратъ. Учениятъ може да философствува върху живота, простиятъ може да говори за живота, но и единиятъ, и другиятъ, когато си счупятъ крака, еднакво чувствуватъ болката; и единиятъ, и другиятъ, еднакво чувствуватъ радостьта; и единиятъ, и другиятъ, щомъ седнатъ на трапезата, еднакво чувствуватъ благата на храната. Нѣкой може да философствува, да говори че животътъ се изразява въ това, въ онова, но я ми кажете, щомъ се изключи яденето, пиенето, обличането, заемането на разни служби, дишането, гледането, въ какво седи вашиятъ идеаленъ животъ? – Извънъ тия форми животътъ ви не може да се изрази. Не е достатъчно да казвате, че има идеаленъ животъ, но въ какво се изразява този животъ, въ какво се изразява тази идея? Нѣкой пѫть религиознитѣ хора мислятъ, че знаятъ всичко. Какво нѣщо сѫ религиознитѣ хора? – Тѣ сѫ хора, които сѫ свършили училище, безъ да сѫ учени. Тѣ казватъ: като вдъхне веднъжъ Господь въ ноздритѣ на човѣка, откровението ще дойде. Какво нѣщо е откровението? – Е, тъй, напълва се човѣкъ изведнъжъ, като нѣкое шише. Шише ли е човѣкъ? Не, това сѫ думи, това сѫ фрази, празни приказки, които нѣматъ никакъвъ смисълъ. Когато човѣкъ говори разумно, той трѣбва да разбира, какво означава думата „напълване“. Такова напълване и въ природата не сѫществува. Какъ ще се пълни природата? – Цѣлата природа е пълна. Нѣкой казва: азъ съмъ пъленъ. Съ какво? – Съ радость съмъ пъленъ. Но, погледнешъ го, не се мине много врѣме, и радостьта му я нѣма вече. Казва: празенъ съмъ. Другъ пѫть казва: пъленъ съмъ съ скърбь. И пакъ го погледнешъ, не се мине дълго врѣме, и скърбьта я нѣма вече въ него – изпразнилъ се. Питамъ: радостьта може ли да влиза и да излиза? Скърбьта може ли да влиза и да излиза? – Не, скърбьта нито влиза, нито излиза; и радостьта сѫщо – нито влиза, нито излиза. Обаче, за да си изяснимъ добрѣ нѣщата, ние си ги прѣдставяме въ образци, като че радостьта и скърбьта влизатъ и излизатъ.

Това сѫ редъ обяснения, които не изразяватъ самия животъ. Върху свѣта вие имате извѣстно познание, но за да се разбере, какво нѣщо е животътъ самъ по себе си, за да се види, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията, изисква се повече свѣтлина. Има нѣщо, което спъва хората въ живота и тогава животътъ имъ е изложенъ на извѣстна опасность. Прѣдставете си, че вие пѫтувате вечерно врѣме, въ тъмнина прѣзъ едно планинско мѣсто. Вашиятъ животъ е изложенъ на опасность, и 99% има шансъ да изгубите живота си, ако не сте внимателни. Значи, въ случая тъмнината е, която ви ограничава, и може да ви попрѣчи да постигнете вашитѣ проекти на земята. Идването на свѣтлината, обаче, ще улесни пѫтуването ви. Планинското мѣсто за васъ не е обектъ. Макаръ че хората обичатъ планинитѣ, но те не могатъ да живѣятъ по планинитѣ; макаръ че вие говоритѣ за високитѣ чуки, за Хималайскитѣ върхове, но никой отъ васъ не би желалъ да прѣкара цѣлия си животъ тамъ; макаръ че хората говорятъ за низкитѣ мѣста, но малцина обичатъ да живѣятъ въ долинитѣ. Най-хубавитѣ нѣща ставатъ по тия мѣста, които хората не обичатъ. Защо? Защото природата е разхвърлила благата си навсѣкѫдѣ еднакво. Хубоститѣ на върховетѣ, красивитѣ гледки на високитѣ мѣста, природата е лишила отъ плодове; а липсата на красота въ долинитѣ, природата е допълнила съ благата на плодоветѣ.

Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ“! А ние знаемъ отъ живота, че по широкия пѫть се пѫтува лесно. Широкиятъ пѫть може да бѫде и нагорѣ и надолу, затова ако вземемъ Христовитѣ думи въ букваленъ смисълъ, ще дойдемъ до едно противорѣчие. Ще се запитаме: нима широкиятъ пѫть нагорѣ не е прѣкрасенъ? Къмъ каква погибель може да ни води този широкъ пѫть? Но казва Христосъ: „Тѣсенъ е пѫтьтъ на живота!“ Това е така когато се говори за широкитѣ пѫтища, разбира се по отношение на физическия свѣтъ. Въ физическия свѣтъ пѫтищата сѫ широки, а въ духовния свѣтъ пѫтищата сѫ чрѣзмѣрно тѣсни. Тамъ, едва ли може единъ човѣкъ да мине самъ. За да може единъ човѣкъ да мине прѣзъ тѣсния пѫть, трѣбва да бѫде толкова дребенъ, толкова малъкъ, колкото е дребна и малка една слънчева прашинка едва тя може да мине прѣзъ малката врата на духовния пѫть. Всичкитѣ адепти, всички велики Учители сѫ минали прѣзъ този тѣсенъ пѫть. Казва Христосъ: „Малцина сѫ, които ги намѣрватъ“. Хора, у които съзнанието е пробудено, тѣ сѫ взели този пѫть, тѣ сѫ го намѣрили. Понеже съврѣменнитѣ хора не обичатъ мѫчнотиитѣ, тѣ мислятъ, че въ тия мѫчнотии, въ спънкитѣ на живота, въ страданията, се крие нещастието за тѣхъ. Това сѫ само думи, отношения и илюзии, въ които хората се заблуждаватъ. Мѫчнотиитѣ, които иматъ хората въ сегашния свѣтъ, сѫ имъ предадени по наслѣдство, по закона на внушението. Много пѫти хората се страхуватъ отъ това, отъ което нѣма никаква опасность, а не се страхуватъ отъ това, отъ което трѣбва да се страхуватъ. Това е само по отношение на тѣхното разбиране. Запримѣръ, никой отъ васъ не би се уплашилъ, ако му подадатъ една чашка винце. Даже вие ще считате за привилегия това като отидете нѣкѫдѣ да ви почерпятъ съ петгодишно винце. Вие ще благодарите, че сѫ ви направили голѣма честь, като сѫ ви почерпили съ такова винце. При това, такава една чашка винце е една уловка въ живота ви: отъ него може да се разсипе и здравето ви, а може да изгубите и смисъла въ живота си. Отъ това винце всичко се прахосва, изгубва, изпарява като парата. Обаче, ако пуснатъ една малка мишка на масата ви, изведнъжъ ще скочите. Какво страшно има? Всички ще скочатъ да гонятъ мишката. Въ какво е виновна мишката? На мишката приписватъ много лоши качества. Ако мишката нѣкой пѫть прави пакости, тя не ги прави умишлено, но понеже горнитѣ и зѫби растатъ много, та за да ги скѫси, за да се смалятъ, трѣбва да ги търка постоянно въ нѣкои твърди прѣдмети. Така обясняватъ това нѣщо ученитѣ хора. Затова наричатъ мишкитѣ, зайцитѣ „гризачи“. Мишката казва: „Азъ гриза по необходимость, а не отъ любовь къмъ това изкуство“.

„Тѣсенъ е пѫтьтъ“ – казва Христосъ.

И дѣйствително, хубавитѣ нѣща въ живота се придобиватъ мѫчно. Ония скѫпоцѣнни камъни въ земята не се добиватъ лесно. Тѣ се намиратъ на голѣма дълбочина въ земята и трѣбва специално да се изкопаватъ. Има рудници, дѣто множество рудокопачи по цѣль день копаятъ земята, изкарватъ тия камъни отъ тамъ, и слѣдъ като ги шлифоватъ, продаватъ ги на голѣма цѣна. Слѣдователно, всѣка хубава мисъль, всѣко хубаво чувство, което човѣкъ може да придобие, това сѫ скѫпоцѣнности, заровени нѣкѫдѣ дълбоко. Нѣкой казва: азъ мисля. Да, има обикновени мисли, като обикновенитѣ камъчета, които всѣки подритва. Тѣ сѫ общото, обикновеното мислене. Има и необикновено мислене, необикновени мисли, които сѫ подобни на скѫпоцѣнни камъни, изваждани отъ земята. Тъй че тия необикновени мисли сѫ скѫпоцѣннитѣ, хубавитѣ камъни, заровени въ земята. Кой вижда тия хубави чувства, тия хубави мисли, тъй дълбоко скрити въ човѣка? – Има прозорливи хора, които виждатъ. Тѣ сѫ като нѣкой опитенъ бижутеръ. Веднага различаватъ цѣнното отъ нецѣнното и ги раздѣлятъ. Такъвъ човѣкъ срещне нѣкого и казва: този е обикновенъ човѣкъ, отъ обикновенитѣ камъни. Срещне другъ нѣкой, казва: въ този човѣкъ се крие една отлична, скѫпоцѣнна душа. Скѫпоцѣненъ камъкъ е той! – Започва да го образува. И самиятъ човѣкъ, като съзнае това, започва съзнателно да работи върху себе си. Съврѣменнитѣ хора, обаче, глѣдатъ само на външната страна на нѣщата. Тѣ цѣнятъ човѣка по това, дали той е богатъ, ученъ или силенъ. Дали е богатъ! – Богатството е едно условие за човѣка. Дали е ученъ! – Учението, това е една сила у човѣка. Дали той е богатъ, това значи, дали има условия у него. Дали той е ученъ, това значи, дали той е силенъ. Слѣдователно, въ всички тия нѣща – богатство, учение, сила – ние включваме извѣстенъ вѫтрѣшенъ интересъ, който ни води къмъ живота. Къмъ кой животъ? – Къмъ истинския животъ. Какъ се намира този животъ?

Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ къмъ живота!“ То значи: само въ тѣсния пѫть, само въ мъчнотиитѣ се намира истинския животъ. Онзи човѣкъ, който иска да добие истински смисълъ на живота само той ще намѣри тѣсния пѫть. Защо трѣбва да се добие животътъ? Защото, ако не добиете живота, никога нѣма да бѫдете запознати съ проявитѣ на Любовьта. Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че иматъ Любовь. Не, мога да ви докажа и математически, и геометрически, че туй, което хората наричатъ любовь, не е никаква любовь! Това е илюзия на обектитѣ, не е сѫщинската любовь. Жена обича мѫжа си, умира заради него. Защо го обича? – Тя не обича мѫжа си, обича дѣцата си. Но и въ любовьта къмъ дѣцата си, тя пакъ има единъ обектъ: на стари години да я гледатъ. Гдѣ е онази майка, която познава душата на своето дѣте? Понятието „майка“ опрѣдѣлямъ така: майка е само тази жена, която може да вложи една Божествена идея въ душата на своята дъщеря. Майка, която не може да вложи, Божествена идея въ своята дъщеря, не е майка; и баща който не може да вложи една Божествена идея въ своя синъ, не е баща. И всички майки, чиито дъщери не ходятъ по тѣхнитѣ пѫтища, нѣматъ дъщери; и всички бащи, чиито синове не ходятъ по тѣхнитѣ пѫтища, нѣматъ синове; и всички ученици, които не ходятъ по пѫтя на своя Учитель, не сѫ ученици – нищо повече! Всички вие имате по единъ обектъ въ живота си: или кѫщата, или паритѣ, или службата, или дѣцата, или това-онова. Не, не, за да се прояви любовьта, вие не трѣбва да имате абсолютно никакъвъ обектъ! Да имате обектъ, то значи да концентрирате слънчевата свѣтлина въ единъ крайно малъкъ фокусъ, и тамъ да разтопявате мѫчнотопимитѣ и неразтопимитѣ елементи. Питамъ: на този фокусъ плодоветѣ могатъ ли да зрѣятъ? Ако всички прѣдмети, ако всички хора, ако всички живи сѫщества минаваха прѣзъ такива силни фокуси, щѣха ли да сѫществуватъ, можеха ли да живѣятъ? – Всичко, което мине отъ тамъ, ще се стопи. Въ природата не сѫществуватъ никакви обекти. Тя нѣма фокуси, тя разлива свѣтлината.

Сега, нѣкои отъ васъ, като се молитѣ, казвате: Господи, Ти не знаешъ ли, че азъ страдамъ? Че какво отъ това? Значи Господь да те има прѣдъ видъ; да бѫдешъ обектъ заради Него. Че и онази кокошка, тамъ въ курника, като я колятъ и тя кряка. Каква разлика има между нея и тебе? – Ама азъ съмъ човѣкъ! Пъкъ кокошката казва: азъ съмъ кокошка! И мене Господь създаде, и тебе Господь създаде – Ама азъ съмъ създаденъ по образъ и подобие Божие! Още по лошо за тебе. Ти, който си създаденъ по Бога, не трѣбва да имашъ обектъ, а само една велика идея трѣбва да имашъ въ ума си. Богъ трѣбва да ти бѫде идеята. Никакъвъ обектъ! Ние говоримъ идейно. Кой е онзи, който е станалъ щастливъ отъ своитѣ кѫщи? Желанието да имате кѫщи е самонасочване на вашитѣ енергии въ извѣстно направление. Нима мислите, че онзи художникъ като нарисува нѣкоя картина ще стане по-красивъ? Не, той се упражнява само, рисува своитѣ проекции. Той нарисува една, втора, трета и повече картини, но ако този художникъ се свърже съ една отъ тия свои картини и прѣстане да рисува други картини, неговото изкуство изчезва. А тъй, той нарисува една картина – захвърля я; послѣ нарисува втора, трета и все ги захвърля. Защо? Защото идейното, великото не може да се тури на никакво платно. И когато ми кажатъ че нѣкой художникъ е нарисувалъ нѣщо велико, казвамъ: не, това е цапало. Ако го погледнешъ, ще видишъ, че действително е така. Нѣкой музикантъ като свири, казватъ: а тази музика е нѣщо Божествено! Какво ти Божествено! Виждали ли сте Божественото, чували ли сте го? Ами че вие не можете да се възхищавате отъ една жива картина, пъкъ се възхищавате отъ нѣкоя рисунка! Че хората на земята сѫ по-красиви отъ картинитѣ, рисувани отъ най-великия художникъ. Човѣкъ е една жива картина. Като наблюдавамъ лицето ви, виждамъ, че то играе, има едно постоянно движение отвънъ навѫтрѣ. Вие още не сте живи, не можете да се владѣете още. Има сили, които отвънъ ви дѣйствуватъ, тъй че вие се движите не по ваша воля. Напримѣръ, нѣкой пѫть подскачате. Защо? Защото има нѣщо което ви е ухапало. Послѣ се гърчите, свивате. Защо? – Стиска ви нѣщо, боли ви коремъ, храносмилането ви не е правилно. Рѫцѣтѣ ти се свиватъ неврастеникъ си. Какъ е станалъ този човѣкъ неврастеникъ, отъ какво се разслабили нервитѣ му? – По простата причина, че той си създалъ толкова много обекти, които сѫ запушили неговата нервна система. Много обекти има той въ ума си и въ сърдцето си. И Христосъ когато училъ хората да се отрекатъ отъ себе си, ето какво подразбиралъ Той. Отричане отъ всички обекти, които спѫватъ твоя животъ! Ти люби дъщеря си, но тя да не ти стане обектъ, отъ който да очаквашъ нѣщо. Единъ турски генералъ разправя слѣдния анекдотъ: той билъ въ Албания, прѣзъ врѣме на херцеговинското възстание, иде при него единъ старъ човѣкъ, на около 70 години, плаче оплаква се на генерала. Защо плачешъ? Баща ми ме би. Генералътъ отива да види бащата. Вижда – човѣкъ побѣлѣлъ, старъ, около сто годишенъ, но работи човѣкътъ въ една работилница, коли прави заедно съ баща си, който пъкъ билъ на 120 години. Генералътъ пита: защо го биешъ? – Не работи! Въ този случай синътъ уповава на бащата, него има за обектъ. Другадѣ, бащата уповава на сина; той пъкъ на своя синъ и т.н. Въ какво могатъ тѣ да си помогнатъ? Въ този случай тѣлото е единъ обектъ. Тѣлото не може да бѫде обектъ! Не уповавайтѣ на това което се измѣня. Слѣдователно, за да бѫде една идея чиста, свята и неопетнена въ ума ви, трѣбва да бѫде свободна отъ всички ония груби, материални форми – обекти.

Азъ говоря за онѣзи отъ васъ, които иматъ туй схващане за чистата и свята Любовь на вечната свѣтлина. Казватъ нѣкои: не трѣбва ли да се обичаме? Трѣбва, но какъ? – Безъ материални обекти. Свѣтлината, която обичамъ, мога ли да я похвана, мога ли да я помилвамъ? Значи, могатъ да се обичатъ нѣща и безъ да се похващатъ. Когато у васъ се събуди едно нѣжно чувство, едно нѣжно трептение, можете ли да го хванете и погалите съ рѫцѣтѣ си? – Не можете, но при това то е реално и сѫществено за съзнанието ви. Въпреки всичко, по нѣкой пѫть вие разваляте хубавитѣ нѣща и васъ. Запримѣръ, обичашъ една душа много нѣжно, но по едно врѣме въ ума ти се яви единъ обектъ, ти поставишъ вече единъ обектъ въ своята любовь и прострешъ своитѣ пипала върху нея. Какво става тогава? – Веднага загасишъ тази лампичка на Любовьта. Невидимиятъ свѣтъ е много взискателенъ въ туй отношение. Щомъ види, че ти обичашъ единъ обектъ, завърти крана, загаси свѣтлината, и ти останешъ при Любовьта, въ която нѣма Свѣтлина. И онзи, когото си прѣгърналъ и цѣлуналъ е недоволенъ вече отъ тебе. Защо? Той казва: ти трѣбва да ме обичашъ като Свѣтлината, а това, което направи, е светотатство съ Любовьта. Любовьта не прави душитѣ обекти, а ги оставя свободни. Любовьта на обектитѣ азъ виждамъ въ всички общества, и въ кръчмитѣ – навсѣкѫдѣ въ свѣта. Отива нѣкой богаташъ въ кръчмата съ пълна кесия. Кръчмарьтъ го посрѣща: добрѣ дошѫлъ! Вземи му шапката, закачва му дрехата, поднася му това-онова, казва му: като тебе човѣкъ нѣма! Менъ ми е много приятно, това е привилегия, това е честь за мене да посѣтите кръчмата ми. Обаче, слѣдъ като богаташътъ изпие всичко и нѣма нито петь пари въ джоба си, кръчмарьтъ му дава единъ ритникъ – и хайде навънъ изъ кръчмата! Казва му: азъ не искамъ бѣдни хора. Питамъ: каква бѣше любовьта на кръчмаря? – Любовь съ обекти. Вие какво ще кажете за вашата любовь? Отъ духовно гледище каква е вашата любовь? Гдѣ е вашата любовь? Нали все за любовь приказвате? Ако поставимъ на критика живота ви, гдѣ сѫ вашитѣ послѣдователни постѫпки въ Любовьта? Въ любовьта си, всѣки отъ васъ не постѫпва ли като кръчмаря? Синътъ не е ли изгонилъ майка си и баща си? Има хора на любовьта днесъ, които за една служба сѫ готови да се отрекатъ отъ една свещена идея, отъ Царството Божие, отъ всичко. Отъ всичко се отричатъ, за да запазятъ своето положение. Питамъ: слѣдъ като падне правителството, този депутатъ, който се отрече отъ всичко свято въ себе си, какво е спечелилъ?

Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ, и широкъ е пѫтьтъ“!

Съврѣменнитѣ хора се плашатъ да си кажатъ Истината. И колкото по-малко говорите за Любовьта, толкова повече Любовь ще имате. И колкото по-малко питате хората за Любовьта, толкова повече Любовь ще имате. Питашъ ли много, казвашъ ли, че любишъ, ти губишъ. Ще бѫде смѣшно, като излеза вечерно брѣме съ свѣщьта си, да ви светя, да ме питате: свѣтишъ ли ми? Казвамъ: слѣпъ ли си? Въ Варненско, единъ българинъ каралъ съ колата си слама да я продава. Минава другъ селянинъ и го пита: какво карашъ? – Дърва! Ами че азъ слѣпъ ли съмъ, нали виждамъ сламата? – Е, като виждашъ сламата, защо ме питашъ? Всички ние се занимаваме съ въпроси, които сѫ разрѣшени. Ти виждашъ сламата и питашъ, какво карашъ въ колата. Ти виждашъ, че хората не се любятъ, но питашъ: обичатъ ли се хората? Хората, които се обичатъ иматъ нѣщо чудно, нѣщо особено написано на лицето си. Азъ не говоря за това лице. Това лице за мене е маска. Друго лице има човѣкъ – свещено лице. И на този свещенъ образъ има написано нѣщо отъ свещената книга Исаваръ. И на свещенитѣ очи на човѣка има написано нѣщо особено. Тѣхниятъ погледъ е свещенъ. Такъвъ човѣкъ, който има Любовьта, ако те срѣщне на пѫтя, ти ще усѣтишъ нѣщо подобно, както когато дойдатъ сутриннитѣ слънчеви лѫчи и те помилватъ. То ще бѫде нѣщо възвишено! Ако ти си ималъ най-лошитѣ пориви и желания, всичко туй изчезва прѣдъ този погледъ. Има такива жени, въ които живѣе тази възвишена Любовь, и тѣ, като срещнатъ мѫжъ страстенъ, съ най-низкитѣ пориви, само като го погледнатъ всичко туй пада, стопяватъ се прѣдъ тѣхниятъ погледъ, и въ него се събуждатъ онѣзи Божествени чувства, които сѫ били скрити нѣкѫдѣ дълбоко въ душата му. Отъ този моментъ, този мѫжъ казва: отъ сега нататъкъ, истински мѫжъ ще бѫда! Азъ ще измѣня живота си. Азъ видѣхъ една жена и зная вече, какво значи Любовь! Тази жена си отминава, не му казва нищо, но той се връща дома си прѣроденъ: срѣщнахъ нѣщо! Е, какво срещна – Една жена, която ми направи такова силно впечатление, че никога нѣма да излѣзе отъ ума ми! Каза ли ти нѣщо? – Нищо не ми каза, но не излиза отъ ума ми. Тази жена не е мислила за него. Тя е била само единъ проводникъ, прѣзъ нея е минала Свѣтлината на Любовьта. Тя е била фокусъ, въ който трѣбвало да изгорятъ страститѣ на този мѫжъ. Всѣка една развратна жена, всѣки единъ развратенъ мѫжъ, това сѫ други фокуси, това сѫ хора на обекти. Жената иска да привлѣче единъ мѫжъ на страната си, и мѫжътъ иска да привлѣче една жена на страната си. Приятели, партии, общества, всички искатъ да привлѣкатъ хората на страната си, да ги направятъ обекти на своето учение. Това не е Божествено учение! Всѣки човѣкъ трѣбва да се остави да се разбива естествено, тъй както е неговата природа. Всѣка ябълка трѣбва да се остави да се развива естествено. Всѣки изворъ трѣбва да се остави самъ да тече. Почнемъ ли да се занимаваме съ него, той се разваля. Често хората казватъ: да направишъ този изворъ по-хубавъ. Турятъ мраморни плочи, ограждатъ го, но изворътъ изгубва своята цѣлебность. По-рано изворътъ нѣмаше този хубавъ видъ, но имаше сила въ себе си. А сега, виждашъ нѣкого – облѣченъ е хубаво, бомбе носи, копринена вратовръзка, заема високо положение, пръвъ министъръ е, но изгубва нѣщо. Какво? – Най-свещеното – Любовьта! Той е недоволенъ отъ себе си. Питамъ: такъвъ човѣкъ, който е недоволенъ, ходилъ ли е по тѣсния пѫть? – Не, той е ходилъ по широкия пѫть.

Христосъ обръщалъ вниманието на своитѣ слушатели за този тѣсенъ пѫть. Азъ нѣма да казвамъ Христосъ, но ще го нарека „проповѣдникътъ на Израиля, проповѣдникътъ на Любовьта“, а пъкъ че тогавашнитѣ християни, както и съврѣменнитѣ християни Го наричатъ още Учитель, азъ не зная, до колко съврѣменниятъ свѣтъ може да нарече Учитель този, на когото учението не е изпълнено. Азъ не признавамъ, че съврѣменниятъ християнски свѣтъ сѫ ученици на Христа. И въ туй отношение, Христосъ не е тѣхенъ Учитель. Защото, ако тѣ сѫ ученици, азъ зная, че ученицитѣ трѣбва да живѣятъ съобразно учението на Учителя си. Второ положение: ако ученицитѣ не.ходятъ въ пѫтя на своя Учитель, какъвъ Учитель е той? Слава на майката е нейната дъщеря, но ако дъщерята не може да ходи въ пѫтя на майка си, майката ще страда, ще изкупва грѣховетѣ, ще я заковаватъ на кръста. Днесъ Христосъ още страда на кръста. Не мислете, че Той е свободенъ. И днесъ, въ невидимия свѣтъ другитѣ Учители правятъ упрѣци на Христа, казватъ му: виждашъ ли твоитѣ ученици тамъ долу на земята? На апостолъ Павла, на апостолъ Петра сѫщото имъ казватъ. Единъ день и на васъ ще кажатъ: ето вашитѣ ученици долу, вижте ги! Вие мислите, че сте свободни, и че като умрете, Христосъ ще ви посрещне горѣ, ще ви прѣгърне и ще ви цѣлуне. Не, никакво цѣлуване и прѣгръщане! Ако вие изпълните волята Божия, като отидете въ другия свѣтъ, ще ви обземе една такава Свѣтлина, ще бѫдете толкова весели и радостни, като че имате цѣлия свѣтъ. Накѫдѣто погледнете, навсѣкѫдѣ ще виждате само Свѣтлина – никакъвъ другъ обектъ! Една необятна Свѣтлина ще виждате, навсѣкѫдѣ само Свѣтлина! И себе си нѣма да виждате, нито пъкъ други хора ще виждате, а само Свѣтлина, необятна Свѣтлина! Ще кажете: ами друго нѣщо нѣма ли да има? – Не, тогава хлѣбецъ нѣма да има, винце нѣма да има, но вие ще бѫдете радостни въ себе си. Може да кажете: ама да дойде поне една жена при насъ. Не, като дойде една жена при васъ, тя ще развали Царството Божие. Ако дойде едно дѣте при васъ, и то ще развали Царството Божие. Ще кажете: какъ може да развалятъ Царството Божие? – Ако дойдатъ при васъ, една жена и едно дѣте въ този смисълъ, както вие ги разбирате, тогава тѣ ще развалятъ Царството Божие.

За сега, обектъ на хората е земниятъ животъ. Азъ не говоря за земята, азъ говоря за идейния животъ, който се различава коренно отъ земния животъ, защото човѣшката любовь е любовь на обектитѣ. Тъй е, ако живѣешъ по човѣшки, трѣбва да имашъ обектъ, но ако искашъ да живѣешъ по Божествено, ще живѣешъ безъ обектъ! Кое е Божественото, и кое е човѣшко? Ако ти си въ любовьта съ обектъ, ще ми кажешъ тъй: азъ ще те обичамъ като човѣкъ и ще тѣ прѣгърна и цѣлуна, като човѣкъ. Но нѣма да ми казвашъ: душата ми те обича, затова, заради Господа, чакай да те прѣгърна. Не, това сѫ празни работи, празни приказки. У Господа нѣма обекти! Тогава азъ ще ти кажа тъй: слушай, азъ имамъ 100,000 лв. дългъ, щомъ искашъ да ме цѣлунешъ, ще ми платишъ дълговетѣ. Тогава ние ще се намѣримъ въ положението на онази американка, при която въ една тъмна нощь се приближава единъ негъръ – прѣгръща я и я цѣлува. Тя си помислила че е нѣкой американецъ и се разговаряла сладко съ него, обаче, като стигнали до единъ фенеръ, тя вижда, че този господинъ билъ черенъ, негъръ и веднага извиква полицай. Дава го подъ сѫдъ, иска отъ него обезщетение за нанесената и обида. И всички ние, които се движимъ въ тъмнината на нощьта на живота, мислимъ, че всичко онова, което вършимъ е красиво. Но единъ день ще дойдемъ при Свѣтлината. Та казвамъ: отъ гледището на Божествената Любовь, недѫзитѣ на човѣшката любовь могатъ да се изправятъ само тогава, като се внесе Свѣтлината на Божествената Любовь. Законъ е: безъ Бога любовь между хората не може да има! Самъ Христосъ е казалъ: „Дѣто сѫ двама или трима събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Значи, дѣто е Любовьта, или дѣто е Богъ, тамъ съмъ и азъ – тамъ нѣма обектъ, тамъ Любовьта може да се прояви. Любовьта всѣкога подразбира жертва и разумность въ себе си. Тия двѣ нѣща сѫ необходими за Любовьта. Онзи, който има великата Божествена Любовь въ себе си, той е най-силниятъ и най-разумниятъ.

„Тѣсенъ е“, казва Христосъ, „Пѫтьтъ“! Е, тѣсенъ е, разбира се. Да кажемъ, че сте учитель нѣкѫдѣ. Ако вие обичате отъ сърдце вашитѣ ученици и почнете да имъ прѣдавате тази Божествена Истина, мислите ли, че днесъ ще ви държатъ въ това училище? Мислите ли, че ако почнете като държавникъ да прилагате тази Любовь, ще ви държатъ на този пость! Даже единъ Толстой, който бѣше такъвъ великанъ, гигантъ като писатель съ своя художественъ стилъ, щомъ се осмѣли да заяви великата идея за Любовьта, всички казаха, че неговата гениалность се потъмнила, че той вече е остарѣлъ и оглупѣлъ. Значи, споредъ схващанията на съврѣменнитѣ хора, всички ония, които иматъ обекти въ живота си, сѫ умни хора, а всички ония, които нѣматъ обекти въ живота си, сѫ малко смахнати, оглупѣли, обезумѣли хора.

Днесъ всички питатъ: гдѣ е животътъ? Гдѣ е смисълътъ на живота? – Животътъ е въ тѣсния пѫть; въ тѣсния пѫть е смисълътъ му. Отъ тукъ изваждамъ единъ законъ: ние изгубваме живота си, понеже ходимъ въ широкия пѫть. И колкото повече хората остаряватъ, толкова повече изгубватъ смисъла на живота си. Докато сѫ млади, животътъ за тѣхъ има смисълъ – това погледне, онова погледне, радва се на всичко. Но като остарѣятъ, нищо вече не ги задоволява. Това се дължи все на тия външни обекти. И понеже човѣкъ не е запознатъ съ истинския животъ, той усѣща едно вѫтрѣшно стискане, едно вкисване, едно прѣсищане отъ тия обекти. Сегашниятъ животъ трѣбва да се трансформира и човѣкъ трѣбва да прѣмине отъ едно състояние въ друго. Това е съзнателниятъ животъ; това е, къмъ което ние се стремимъ. Нѣма какво да говоримъ на свѣта, какво искаме. Туй трансформиране ние трѣбва да направимъ, за да опитаме силата на нашия животъ. Защото всѣки единъ животъ се познава по силата, която съдържа въ себе си. За насъ е важно да видимъ, можемъ ли да използуваме условията, при които живѣемъ. Единъ духовенъ човѣкъ, който така разбира живота, който живѣе безъ обекти, той нѣма да употрѣбява вече ралото, той нѣма да си служи съ фабрики. При сегашната култура, фабрикитѣ, огъньтъ, всичко това е необходимо, но ще дойде врѣме, когато електричеството ще измѣсти този димъ, и атмосферата нѣма да бѫде пълна съ сажди, както е сега. По сѫщата аналогия, всички вие, които днесъ ме слушате, и всички ония, които изповѣдватъ Христовото учение, съ какво е пъленъ вашиятъ умъ? – Умътъ ви е пъленъ съ безполезни, безпрѣдметни нѣща, които нѣматъ никаква цѣна; умътъ ви е пъленъ съ идеи и мисли, които носятъ зараза, и то такава зараза, че и бѫдещето поколѣние дори ще бѫде заразено. Туй поколѣние, което иде сега, ще бѫде още по-хилаво отъ сегашното, защото ония идеи, съ които тѣ сѫ заквасени, не носятъ животъ въ себе си.

Казва Христосъ: „Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ Това е казано прѣди 2,000 години. Мислите ли, че днесъ този пѫть е станалъ по-широкъ? – Не, той и днесъ е тъй тѣсенъ, както и тогава. Затуй именно трѣбва да се избератъ ония условия, при които да намѣрите това, което ще осмисли живота ви.

Сега ще ви приведа една малка легенда отъ първитѣ врѣмена на християнството. Анунцио, младъ, виденъ римски патриций, билъ уважаванъ и обичанъ отъ всички млади въ тогавашното врѣме, особено отъ красивия полъ. Всички млади моми, които идвали при него, казвали: безъ тебе не можемъ да живѣемъ, ти си нашето спасение, само ти можешъ да ни избавишъ. Той имъ казвалъ: много добрѣ, само че азъ ще ви поставя на единъ изпитъ, и ако вие издържите изпита, тогава азъ ще отговоря на вашитѣ чувства. Имайте предвидъ, че Анунцио билъ запознатъ съ християнството, само че билъ таенъ привърженикъ. Той ималъ за Учитель нѣкакъвъ си постникъ – Салвий, който живѣялъ далечъ отъ хората. Салвий билъ на около 100 години и затова повече лежалъ на легло, но отъ врѣме на врѣме пишелъ една книга и то съ кръвь – такова било неговото мастило. Анунцио завеждалъ тия момичета при своя учитель, дѣто по закона на Любовьта, всѣка мома която обичала Анунцио, трѣбвало да се остави да ѝ прѣрѣжатъ една жила на рѫката, за да взематъ малко кръвь, понеже съ човѣшка кръвь трѣбвало да бѫде написана книгата на Учителя Салвий. Вие, като слушате този разказъ, ще кажете: жестоко е това! Но я ми кажете, ония хубавитѣ нѣща въ васъ, не се ли написватъ съ кръвь? Какви страдания трѣбва да се прѣкаратъ, докато се дойде до нѣщо хубаво! Христосъ не написа ли всичко съ кръвьта си? Ами мѫченицитѣ? Послѣ, днешнитѣ изобрѣтатели, днешнитѣ идеалисти не написватъ ли всичко съ кръвьта си? Всичко, което е хубаво, съ кръвь се написва. Хората още не сѫ намѣрили друго вещество, съ което да написватъ хубавитѣ работи. Да се напише нѣщо съ кръвь, това е благословение! Жалко, е обаче, когато се излива мастилото, безъ да се напише нѣщо съ него. Нѣкой пѫть ученицитѣ разливатъ мастилата по чиноветѣ си – туй е жалкото. Разлѣно е мастилото на свещената книга – това е жалкото! Сега ставатъ ясни думитѣ на Христа: „Ако не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Е, какъ ще разберете този стихъ? Буквално ли? – Не. Съ думата „кръвь“ Христосъ иска да означи онова живо Слово, което човѣкъ трѣбва да възприеме отъ духовниятъ свѣтъ. Ако обичашъ нѣкого, ти ще станешъ едно съ него, нѣма да бѫдешъ обектъ за него. Станешъ ли обектъ, ти го излагашъ на изкушение. Нѣща които се виждатъ и пипатъ, се покваряватъ. Човѣкъ самъ се покваря. Въ старо врѣме обвиняваха християнското общество, че правѣло оргии. Да, въ врѣмето на Нерона римското общество правѣше оргии, но християнството изключва външната, физическа любовь. Християнството изключва прѣдметната любовь, понеже тя не може да бѫде постоянна. Дайте ми вие примѣръ отъ историята, дѣто двама души, отъ каквото и да е положение да сѫ били, които да сѫ имали материална връзка и до 100 години да сѫ живѣли тъй непреривно добрѣ, безъ да сѫ си казали една горчива дума. Даже между Христовитѣ ученици имаше голѣма бъркотия, понеже въ тѣхъ се яви извѣстенъ обектъ. Павелъ стана обектъ за езичницитѣ, Петъръ за евреитѣ, и тогава стана едно спречкване, докато най-послѣ Павелъ каза: азъ не съмъ за васъ обектъ, нито Петъръ, нито Аполосъ. Така постѫпватъ и днесъ – на всѣко учение ще турятъ по единъ обектъ, за да го опетнятъ.

Божественото учение не може да бѫде обектно! То не е учение на обекта. Християнството не е учение на Христа, то е Божествено учение. Азъ мисля, че ако християнитѣ не носѣха кръстове по себе си, ако въ църквитѣ не държаха Христа на кръста, свѣтътъ щѣше да бѫде по-добъръ, хората щѣха по-малко да се заблуждаватъ. Днесъ хората се заблуждаватъ много. Нѣкой човѣкъ види кръстъ, цѣлуне го, а прѣдъ него седи единъ бѣденъ, него не цѣлува. Ако е за цѣлувка, азъ бихъ прѣдпочелъ да цѣлуна единъ живъ кръстъ, отколкото единъ златенъ въ църквата. Питамъ: какво ви ползува този кръстъ въ църквата? Кръстътъ, това е Божествената Свѣтлина, Божествената Любовь на невидимия, на онзи неосѣзаемия животъ, който влиза въ насъ и ни дава веселие и подемъ. Нѣкой казва: азъ искамъ да видя Бога. Вие можете да Го видите, но не и да Го хванете. Ти можешъ да слушашъ Божествения гласъ. Той ще ти каже така: еди-кѫдѣ си, на еди-коя си улица, ще видишъ една бѣдна жена, ще отидешъ при нея и ще ѝ занесешъ два чувала брашно, дрѣхи, хлѣбъ. Тя и дѣцата ѝ отъ два дни сѫ гладни, викатъ къмъ менъ; затова, ти изпълни моята воля, и сърдцето ти ще се изпълни съ радость. Ти казвашъ: чакай, Господи, да Те видя, кой си! Когато апостолъ Павелъ падна отъ коня си, той чу гласъ, но видѣ ли Господа, видѣ ли Христа? \Не, той видѣ само Свѣтлина. А сега, ще ни прѣдставятъ Христа съ малка брадичка, съ сини очички, съ тънки вѣжди, както другитѣ хора. Искатъ да ни убѣдятъ, че това е разпнатиятъ Христосъ. Никакъвъ разпнатъ Христосъ не е това! Онзи великиятъ Учитель на Любовьта не може да бѫде разпнатъ. Разпнатъ бѣше човѣкътъ, а онзи великиятъ Учитель, който бѣше затворенъ въ тази черупка, казваше: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да положа живота си, но имамъ власть и да взема живота си. Мога да направя това, което азъ искамъ!“ И той казва на Пилата: „азъ съмъ, който разполагамъ съ себе си! Азъ ти заповѣдвамъ да ме разпнешъ! И послѣ пакъ азъ ще заповѣдамъ да ме възкръсятъ“. Туй подразбира Христовата мисъль „имамъ власть“. Казва още на Пилата: „Ще ме разпнешъ, такъвъ е законътъ“! Когато се коронясвалъ рускиятъ царь, патриархътъ отъ синода билъ тъй скроменъ, че не искалъ да му тури короната, но рускиятъ царь му казалъ: „Заповѣдвамъ ти да ми туришъ короната, защото народътъ гледа. Ако азъ я туря, ще кажатъ, че съмъ самозванъ. Ти ще ми я туришъ – нищо повече!“ Чудни сѫ хората, като искатъ да станатъ обекти на Господа. Казватъ: Господи, ти знаешъ ли, колко страдамъ! – Това не е вѣрую, това не е религия! Който мисли за Бога така, той има една обикновена религия, една еретическа религия, която е въздигналъ въ култъ – обектъ е тя за него. Азъ считамъ религия това, когато ти дойдатъ най-голѣмитѣ страдания, да издържашъ и да казвашъ: „Благодаря Ти, Господи, за всичко, което си ми далъ!“ И когато изпаднешъ въ противорѣчия, да кажешъ: „Благодаря ти, Господи, хубаво е всичко туй за менъ“. Срещна нѣкой пияница човѣкъ и му казвамъ отвѫтрѣ: слушай, нѣма да пиешъ повече. – Ама не мога! Ти не си роденъ пияница, отпослѣ си станалъ такъвъ. На нѣкой крадецъ, прѣстѫпникъ, казвамъ: ти не си роденъ крадецъ; ти не си роденъ прѣстѫпникъ, отпослѣ сте станали такива. Други ни накараха. Това сѫ все обекти. Повѣрвайте въ това, което ви казвамъ и ще видите, че слѣдъ като се разрушатъ тия обекти, които сѫ ви въвели въ грѣхъ, вие ще бѫдете свободни. Нѣкои казватъ: безъ пари може ли? – Паритѣ не сѫ ли единъ обектъ? Паритѣ употрѣбявай безъ да мислишъ за тѣхъ! Дръжъ ги отвънъ, не ги туряй въ ума си, да не ставатъ обектъ за тебе.

И тъй, Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ И цѣлиятъ свѣтъ днесъ е свѣтъ само на раздори, на лоши думи, на клюкарства, на съмнѣния, на зависть и на умраза. Казвамъ: това не е наука, тия нѣща всички ги знаете. Доблесть е да признае човѣкъ, какво се крие въ него! Ние сега се нуждаемъ отъ хора, които казватъ, какво се крие въ тѣхъ. Да се събуди хубавото у човѣка, това е наука! У всѣки единъ човѣкъ се крие нѣщо хубаво, мощно, Божествено. И всѣки единъ отъ васъ е призванъ за нѣщо Божествено! Вие не сте роби на условията! Условията сѫ врѣменни ограничения, създадени отъ миналитѣ поколѣния. Срѣдата не е спънка за човѣка. Врѣмето и пространството сѫщо не сѫ спънки за човѣка. Въ врѣмето, въ пространството, въ срѣдата и въ условията сѫ скрити всички възможности и сила или качества, съ които човѣкъ може да работи. Слѣдователно, ние трѣбва да бѫдемъ като онзи великиятъ професоръ, който, като влѣзе въ своята лаборатория, знае всѣко шишенце кѫдѣ се намира и започва своитѣ опити и изслѣдвания. Слѣдъ като направи опититѣ си, излиза изъ своята лаборатория. За насъ тѣлото трѣбва да бѫде като една лаборатория, а не мѣсто за постоянно живѣене. Хубаво е понѣкога човѣкъ да напуща своето тѣло и своята лаборатория, понеже въздухътъ тамъ не е тъй чистъ, както отвънъ. И всѣки единъ човѣкъ трѣбва да пази тѣлото си като една лаборатория. Тамъ трѣбва да се правятъ само опити. Защото само въ тѣлото вие ще намѣрите тия елементи, съ които можете да прѣмахнете недѫзитѣ си. Обаче, да не мислите, че безъ тази лаборатория вие не можете да сѫществувате. То е друго, заблуждение. И тогава хората питатъ: азъ като умра ще живѣя ли пакъ? Че животътъ никога не се свършва. Той е единъ у всички хора, не е раздѣленъ. Чудни сѫ хората! Ако азъ взема една голѣма рѣка и я раздѣля на хиляди малки рѣкички, какъ мислите, тази вода ще бѫде ли различна отъ първата? – Като я слѣешъ, тя пакъ се съединява и става една и сѫща. Азъ казвамъ: водата се е раздѣлила, понеже се яви твърда почва помежду ѝ, но като прѣмине тази почва, водата пакъ се побратимява, съединява се. Това пъкъ, че хората сѫ раздѣлѣни, причина за това сѫ материалнитѣ обекти. Казвате: ти не си като мене, и азъ не съмъ като тебе. Казвамъ: и ти си като мене, и азъ съмъ като тебе, само че трѣбва да влѣземъ въ голѣмото море. Тамъ ще видите, че всички иматъ единъ общъ животъ. Общъ животъ ли? Ами че въ общия животъ се криятъ всичкитѣ хубави нѣща. Кое е по-хубаво, да живѣя единъ индивидуаленъ животъ, или да живѣя живота на Бога? Да имамъ 4–5 кѫщи въ София, да имамъ 4–5 дѣца и да мисля постоянно за тѣхъ – за дрехи, за обуща, за кокошки, за пуйки и да кажа: дѣца, азъ за васъ се грижа и за васъ всичко жертвамъ; или, да имамъ онзи великиятъ Божественъ животъ, да участвувамъ въ живота на цѣлия козмосъ, въ живота на всички разумни сѫщества? Това е Божествениятъ животъ – да чувствувашъ радостьта и веселието на всичко живо! Кое е по-хубаво? – Божественото, разбира се! Тогава нашиятъ животъ ще придобие смисълъ. Смѣшни сѫ хората, като казватъ, че въ общия животъ се губи отдѣлното съзнание. Не, именно въ Божественото, въ великия животъ ти ще запазишъ своето съзнание. Ето идеята, която трѣбва да проникне въ вашата душа. И когато тази Божествена Любовь проникне въ васъ, вие другояче ще разбирате нѣщата. Нѣкои сега казватъ: братко, раздай си имането! Не, азъ считамъ насилие да проповѣдвате на хората да си раздаватъ имането. Ако нѣкой е богатъ, азъ нѣма да обърна внимание на това. Считамъ че това сѫ въпроси за него и азъ нѣма защо да се бъркамъ въ работитѣ му. За себе си азъ имамъ други въпроси, които трѣбва да разрѣша. Онзи, който служи на Божията Любовь, нито дума нѣма да каже за богатството на хората. Ако нѣкой е богатъ, ако нѣкой е красивъ, нито дума нѣма да му кажа. Това сѫ условия за него, които той самъ трѣбва да разрѣши. А сега хората се намѣсватъ да уреждатъ чуждитѣ работи и сѫ ги разбъркали. Не, това сѫ все обекти! Ще се върнемъ и ще живѣемъ безъ обекти! Отъ Божествено гледище ще разрѣшаваме нѣщата. Само тогава ще ги разрѣшимъ правилно, и нѣма да имаме страхъ отъ нищо. Нѣкой казва: азъ безъ такова ядене не мога. Защо? По човѣшки живѣешъ, а при това минавашъ за културенъ. Че азъ като изямъ едно симидче, защо да не съмъ благодаренъ? Съ моето симидче, може би, 10,000 пеперуди биха се нахранили. Даже за тѣхъ е много туй симидче. Питамъ тогава: кой животъ е по-красивъ – този на пеперудата, или моятъ животъ? Животътъ който асимилира по-малко материя, а придобива повече сила е по-хубавъ отъ колкото живота който асимилира повече материя а придобива по-малко сила. Какво сме придобили ние отъ многото храна? Гдѣ е нашата сила днесъ? Кой би станалъ мѫченикъ днесъ за Любовьта? Всички треперятъ сега отъ страхъ, единъ на другъ нѣматъ вѣра. Когато единъ постѫпва по единъ начинъ, всички му приписватъ качества, за които не знаятъ, дали сѫ въ дѣйствителность такива. Разбиране трѣбва, дълбоко разбиране на човѣшкия животъ! Азъ, казва нѣкой, го познавамъ, зная какво мисли той. Е, какво мисли? Той мисли тъй, както и ти мислишъ. И тогава вие мязате на онзи руски мукалитинъ, който се прѣоблѣкълъ въ дрехитѣ на единъ руски генералъ и въ този си видъ се явява прѣдъ руския царь и му казва: азъ зная, какво мислишъ ти сега. – Е, какво? Ти мислишъ, че азъ съмъ еди-кой си генералъ. Не, ти се заблуждавашъ, азъ не съмъ този генералъ. Открилъ значи. Ами че когато ти ме осѫждашъ за една моя постѫпка, ти се излагашъ. Азъ не зная ли, какъвъ съмъ? Ако ти ми приписвашъ извѣстни качества, които въ менъ нѣма, не се ли излагашъ ти? И ако ти ми приписвашъ извѣстни добродѣтели, пакъ за себе си говоришъ. Ако ти дѣйствително ми говоришъ Истината, то е съвсѣмъ друго нѣщо. Споредъ менъ, да казвашъ погрѣшкитѣ на хората, това не е Истина. Да казвашъ доброто на единъ човѣкъ – да. Нѣкои казватъ: Истината е много горчива. Споредъ менъ, горчива Истина нѣма. Азъ зная, Истината е най-сладкото нѣщо отъ всички други нѣща. Други казватъ: Истината носи смърть. Не, Истината носи Свобода! Ама Истината умъртвява. Не, и това не е вѣрно. Истината най-първо умъртвява, но послѣ възкръсява. Тя прѣвръща нѣщата отъ едно състояние въ друго. Тогава какъ ще примиримъ тия противорѣчия? Истината не е горчива. Туй, което внася горчивина, не е Истина; туй, което внася смърть, не е Истина. Туй, което дава свобода, е Истина! Туй, което открива пѫтя за Любовьта, това е Истина; туй, което отваря пѫтя за Мѫдростьта, за Милостьта, за кротостьта, за въздържанието, за всичко онова възвишено и благородно въ човѣшката душа, това е великата Истина, която освѣжава човѣка. Това сѫ сили, това сѫ качества на великия човѣшки животъ. Тогава човѣкъ съзнава, че той е едно съ Бога и казва: Господи, Ти си, който мислишъ въ мене, и азъ изразявамъ Твоята мисъль; Ти си Истината въ мене, и азъ проявявамъ тази Истина; Ти си Любовьта въ мене, и азъ изявявамъ тази Любовь. Така говори човѣкътъ на земята, който е ограниченъ въ онази черупка; така говори онзи адептъ, онзи Учитель. Тогава Господь въ своето благоволение ни отговаря. И когато Великиятъ Учитель каже така, той издава голѣма, голѣма Свѣтлина, душата му се изпълня съ единъ великъ трепетъ, съ онзи свещенъ трепетъ, който той разпраща по цѣлото лице на земята, и отъ който хората ставатъ щастливи.

Отъ двѣ хиляди години хората казватъ: Господи, не си ли чулъ нашитѣ страдания, до кога ще бѫде това Господи, нѣма ли да дойдешъ при насъ? Ами че Той е дошълъ отъ прѣди 2,000 години още, но вие държите вашата врата затворена. Отъ 2,000 години насамъ Божествената Любовь хлопа на вашитѣ сърдца, но тѣхнитѣ врати сѫ още затворени. Великиятъ изпитъ, който се дава на съврѣменното човѣчество върху Любовьта, не можаха да го издържатъ, Христосъ, тази Велика Любовь, казва: „Трѣбва нова свѣтлина на съврѣменнитѣ хора!“ Онѣзи, които слушатъ, казватъ: туй учение е страшно! Защо? – Е, всичко трѣбва да изгубимъ. Да, всичко трѣбва да се изгуби, за да се добие новото! Ако волътъ не изгуби своитѣ копита, своитѣ рога, своята козина – човѣкъ не може да стане; ако свинята не изгуби своята муцуна, своитѣ зѫби – човѣкъ не може да стане; ако вълкътъ не хвърли своитѣ зѫби, своитѣ некти – човѣкъ не може да стане и т.н. Какво лошо има въ туй? И ако ние, съврѣменитѣ хора, не хвърлимъ лошото отъ насъ, не ще можемъ да разберемъ Божественото. Че и ние имаме рога, въ прѣносенъ смисълъ казано, пъкъ имаме и единъ ножъ – ужасенъ е той. Това е езикътъ, най-страшниятъ ножъ въ свѣта, с който човѣкъ може да убие. И най-страшната рѫка въ свѣта, това е човѣшката рѫка! Запримѣръ, нѣкой е царь, седи прѣдъ мастилото, пише присѫда. И Господь седи прѣдъ този царь, казва му тихичко: прости, не подписвай присѫдата! Царьтъ подписва присѫдата. Господь втори пѫть му казва: прости, задраскай написаното! Най-послѣ царьтъ склони, казва: ще изпълня Твоята воля, Господи! – Задрасква подписа си. Азъ желая сега да видя задраскани писма. Всички имате такива писма предъ себе си. Да се задраскатъ сега тия писма, да се види върху тѣхъ тази линия – красива е тя. Царьтъ писалъ: осѫждамъ на смъртно наказание еди-кой си човѣкъ. И послѣ задрасква присѫдата, казва: Не! – Отменямъ рѣшението си. Красиво е туй задраскване! Каква радость има въ едно задраскано писмо! Когато осѫдениятъ човѣкъ види тази линия, зарадва се. Колко е красиво! Трепне му сърдцето отъ радость – новъ животъ е тя за него. Ако беше видѣлъ писмото по-рано, пакъ щѣше да му трепне сърдцето, но какъ? – Отъ страхъ. Питамъ: вие, като се върнете дома нѣма ли да направите добрѣ, ако задраскате тѣзи писма? Вие ще кажете: колко сѫ жестоки царетѣ! Не, ние за царе не говоримъ.

Колко малко ние, хората, разбираме отъ Божията Любовь. И колко малко я проявяваме, при ония възможности, които имаме въ насъ. Всѣки день ни се даватъ хиляди случаи да проявимъ Любовьта, а ние седимъ и казваме: еди кой си свещеникъ не служи добрѣ. Не, отъ това гледище, не сѫ виновни свещеницитѣ. И владицитѣ не сѫ виновни. Това сѫ хора, съ други думи, това сѫ рѣки, минали прѣзъ нѣкой голѣмъ градъ, натрупанъ съ нечистотии и днесъ казватъ: градоветѣ ни оцапаха. Азъ бихъ имъ казалъ единъ начинъ, по който и тѣ и всинца можемъ да се освободимъ отъ тия нечистотии. Какъ? – Прослѣдете промѣнитѣ на водата. Водата може да мине и въ друго състояние. Тя може да стане на пара, пъкъ може да се разложи и на своитѣ елементи и да отиде въ пространството. Като отиде нагорѣ, тя ще стане чиста и свята, и тогава хората ще я използуватъ. Ученитѣ хора забѣлѣзватъ, че водата на земята започва да се намалява. Ако туй намаление започва отъ сега, какво показва това? – Че за въ бѫдаще хората ще се нуждаятъ по-малко отъ обикновена вода; тѣ ще се нуждаятъ отъ необикновена вода, която сега ще се яви. На земята ще дойде нова вода. Тя ще извира сама – ще изтича, и пакъ ще се изгубва. И само отъ извора ще може да я пиете. Рѣки нѣма да има. Тогава какво ще правитѣ, я ми кажете? Какви воденици ще правите на този изворъ? Вие ще кажете: това сѫ само вѣроятности. За васъ – да вѣроятности сѫ, а за менъ – това сѫ велики Истини, които азъ зная. Азъ, като казвамъ за менъ, подразбирамъ безличното, това, което е безъ обекти, Божественото. Казвате си: какво ли мисли нашиятъ Учитель? – Вашиятъ Учитель мисли това, което и Богъ мисли. А какво мисли Богъ, вие не знаете. Богъ мисли да направи една вселена, по-голѣма отъ тази. Той за въ бѫдаще мисли да създаде 10 милиарда слънца, и всѣко слънце да бѫде 10 милиона пѫти по-голѣмо отъ сегашното. И послѣ, Господь мисли да създаде сѫщества още по-велики отъ тия, които днесъ сѫществуватъ. Които отъ васъ сѫ достойни, Богъ ще ви прѣнесе въ тѣзи нови слънца. Ще кажете: тъй ли е всичко това? Ами, я ми кажете, туй, което знаете, колко е вѣрно? Ако азъ подложа вашитѣ знания на една строга критика, какво знаете въ сѫщность? Питате ме, какво мисли Господь. Това мисли Господь, казахъ ви. Вашиятъ умъ може ли да схване това нѣщо? – Не може да го схване. Слѣдъ като се освободитѣ отъ тлѣнното въ васъ, слѣдъ като се освободитѣ отъ тази материя, съ която сте обгърнати, тогава ще разберете великото въ живота, ще се облѣчете въ радость и веселие, и ще си кажете въ себе си: ние знаемъ защо живѣемъ; ние знаемъ защо страдаме; ние знаемъ защо умираме. Подъ думата „смърть“ ние разбираме друго нѣщо, а не обикновената смърть.

Тѣсенъ е пѫтьтъ, който води въ живота. Всички вие, които ме слушате, трѣбва да имате единъ трѣзвъ умъ. Вие, казвате: врѣмето не е дошло още. Врѣмето е дошло, то е сега; и слѣдъ 10 милиона години, то е пакъ сѫщото. Врѣмето нѣма да се измѣни. Нѣщата по нѣкой пѫть се повтарятъ, но не въ сѫщата форма. Сега е врѣмето! Туй учение можете да го приложитѣ още днесъ! Тогава ако вземете буквално Христовитѣ думи „раздай всичко“, ще кажете: азъ ще отида да раздамъ всичко. Кому ще го раздадешъ? Азъ държа единъ списъкъ, кой, какво ми е далъ и ще му го върна назадъ. Азъ не се нуждая отъ вашитѣ подаръци. Азъ мога да живѣя и безъ вашитѣ ризи, и безъ вашитѣ килими, а ако съмъ ги приелъ, това правя отъ друго съображение. Това е обикновеното въ свѣта. Ако азъ ви проповѣдвамъ, за да ме облагодѣтелствувате, това е животътъ на единъ волъ. Ако искате да знаете, въ това отношение, бихъ проповѣдвалъ слѣдното нѣщо: слѣдъ като нахранитѣ всички, които ядатъ много, слѣдъ като вие се нахранитѣ, на вашия Учитель ще дадете по възможность най-малкото, туй, което никой не взима. Защо му е тази изобилна храна? Той нека живѣе като Учитель! – Безъ хлѣбъ. Пъкъ и защо му е шапка? Той може и безъ шапка да живѣе, и безъ обуща може да ходи. Та нима като му дадете обуща, ще го обичате повече? Не, азъ не съмъ отъ тѣзи, които си правятъ илюзии отъ това. Но азъ не искамъ да бѫда съблазънъ никому. А сега, кой какъ влѣзе въ моята стая, погледне натукъ-натамъ. Казвамъ: всичко това не е мое, азъ съмъ намислилъ да го върна. Всичко е подаръкъ дадено, азъ го пазя, чуждо е, а чужди нѣща азъ не раздавамъ. Само Господь може да раздава всичко. Питатъ ме: Ами ти какво правишъ? – Азъ гледамъ, какво прави Господь и се уча отъ Него. Бихъ желалъ всички вие да се учите да постѫпвате, както Богъ постѫпва. Това е благородство, това е жестъ на душата! Бѫдете смѣли, смѣли! Казватъ ми нѣкои: тази сестра много си окичила кѫщата. Казвамъ: тази сестра не мисли право. Тя физически си е окичила кѫщата, но духовно не я окичила. На това не обръщайтѣ внимание. Бѫдете благодарни на малкото! Ако те поканятъ, благодари! Ако те поканятъ да седнешъ на земята пакъ благодари! Ако ти дадатъ столъ, пакъ благодари! Доблесть се иска отъ човѣка! Въ всички хора забѣлѣзвамъ изопачаване на мислитѣ. Въ насъ има само една мисъль, нѣма и онде и овде. Съ пари нито въ джендема, нито въ рая отиваме. Ние не вѣрваме въ тази максима, която казва Славейковъ: „Парице, парице, всесилна царице“. Ние сме хора, които вѣрваме въ човѣшкия духъ, въ човѣшката мисъль, въ ония възвишени и Божествени чувства. Ние вѣрваме, че въ всички души има нѣщо хубаво, което ще се събуди. У нѣкои вече се е събудило, а у нѣкои още чака.

Сега, нѣкои, като изучаватъ Писанието, казватъ: Господи, прати единъ особенъ ангелъ до мене. И всѣки единъ отъ васъ очаква единъ специаленъ ангелъ. Азъ доколкото зная, Господь е изпратилъ до васъ 100 специални ангели, а вие още чакате. До дѣва Мария Той изпрати единъ ангелъ, и тя веднага се събуди. До васъ други ангели нѣма да дойдатъ повече. Никакви ангели не чакайте вече! Тѣ дойдоха, но вие спѣхте. Сега тѣ ще ви кажатъ: закѫснѣли сте! Тогава какво да правимъ? – Трѣбва да вървимъ въ пѫтя на Божията Любовь! – Нищо повече. Казвате: ще видимъ Христа. Да, да, всички ще Го видите. Когато влѣзете въ новия животъ, т.е. когато минете прѣзъ тѣсния пѫть, ще изгубите всичко – и кости, и мозъци. Господь ще ви прѣкара прѣзъ най-тѣсното мѣсто, че като влѣзете въ другия свѣтъ, нѣма да имате никаква тяжесть. Ще бѫдете тъй прѣчистени, че ще забравите всичко – и кѫща, и дѣца, и учение, и всичко което сте учили. Тогава ще започнете учението си като малкитѣ дѣца, но като дѣца, които разбиратъ живота другояче. Като погледнете небето, ще го разбирате съвсѣмъ другояче. Тогава ще бѫдете по-умни и отъ най-виднитѣ философи на земята.

И тъй, ще ви прочета още веднъжъ стиха: „Понеже тѣсни сѫ вратата, и стѣсненъ е пѫтьтъ, който води въ животъ, и малцина сѫ, които ги намѣрватъ“. Въ тѣсния пѫть е великиятъ животъ! Но той е само за силнитѣ хора – само тѣ минаватъ по тѣсния пѫть. И Богъ обича тѣзи, които Му служатъ въ Духъ и Истина. „Отъ сега нататъкъ вие нѣма да се кланяте нито въ Ерусалимъ, нито на тази гора, а ще служите на Бога въ Духъ и Истина“. Това сѫ тия, които обичатъ тази вѣчната свѣтлина, която подига душитѣ къмъ Бога. Само така ние ще дойдемъ до онова велико разрѣшение на въпроситѣ, които терзаятъ душитѣ ви.

Великъ е Божествениятъ животъ! Това трѣбва да бѫде стремежътъ на всеки едного. Добритѣ възможности, които сѫ въ васъ, развийте ги вече. И безъ да ви казвамъ, пакъ ще ги развиете. Въ града Елена се настанява единъ руски полкъ. Идва единъ войникъ и казва на началника си, когото заварилъ малко пийналъ: господинъ полковникъ, турцитѣ идатъ! – Ничего! Дохожда втори пѫть, съобщава същото. – Ничего! Трети пѫть съобщава: турцитѣ идатъ! – Ничего! Дохождатъ най-послѣ турцитѣ, и всички казаци удрятъ въ бѣгъ. Не чакайте да дойдатъ турцитѣ, а ги отблъснете, защото ще се нахвърляте долу въ пропастьта. Нѣкои отъ васъ сте въ туй заблуждение, искате да уредите всичкитѣ си външни работи, че тогава да възприемете Божията Любовь. Не, турцитѣ идватъ, а ти ще вземешъ ножа си и ще разрѣшишъ този въпросъ – ще воювашъ за свободата на душата си. Туй е Божественото у васъ, което трѣбва да се събуди. Затова всички трѣбва да имаме само едно убѣждение: Любовь безъ никакъвъ обектъ! Бога да не виждаме въ никаква форма! Христа да не виждаме разпнатъ! Богъ е, който носи животъ въ насъ. Като помислимъ за Него, да почувствуваме животъ въ себе си, да почувстваме подемъ въ мислитѣ и въ желанията си. Животътъ седи въ това: като помисля за Бога, да почувствувамъ най-възвишеното и благородното въ себе си, да почувствувамъ живота. Тогава само ще позная, че Богъ живѣе въ менъ. И всѣки единъ отъ насъ трѣбва да живѣе, че да познае, какво дѣйствително Христосъ е сега на земята, не разпнатиятъ Христосъ, но живиятъ. Живъ е Христосъ на земята! Ще кажете едно врѣме Христосъ бѣше разпнатъ. Да разпнатъ бѣше човѣкътъ, но Христосъ е живъ!

„Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ Не търсете широкия пѫть!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 11 януарий, 1925 г. въ гр. София.

Замъждѣло свѣщило

„Тръсть смазана нѣма да прѣчупи, и отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси, до когато изведе сѫда въ побѣда“. (Матея 12:20)

Великото въ природата е достѫпно само за свѣтлитѣ умове. Великото въ Божествения свѣтъ е достѫпно само за хора, които мислятъ. Благородното въ свѣта е достѫпно само за хора, които иматъ сърдце. Възвишениятъ животъ е достѫпенъ само за хора, които иматъ свещена воля, азъ я наричамъ Божествена воля.

Има обикновени разбирания за повседневния животъ, има и необикновени разбирания. Обикновеното винаги свършва съ смърть, а необикновеното винаги започва съ животъ.

Подъ думата „необикновенъ човѣкъ“ разбираме човѣкъ, който започва съ живота, а подъ „животъ“ разбираме всички онѣзи велики условия, които сѫ скрити въ човѣка. Може да има споръ върху това, какво нѣщо е животътъ, какво е неговото проявление, но върху самия животъ не може да се спори. Много често хората запитватъ за произхода на живота, какъ е произлѣзълъ той. Животътъ нѣма никакъвъ произходъ. Той има начало, но началото не е произходъ. Когато кажемъ, че водата извира отъ нѣкой изворъ, изворътъ е само началото на тази вода, но той не е нейниятъ произходъ, тя тамъ се проявява. Кѫдѣ се образува животътъ, това никой не знае. Даже и най-великитѣ умове, даже и най-великитѣ Учители, не знаятъ нищо за произхода на живота. Това е една загадка. Човѣкъ може да се занимава съ този въпросъ, да запитва какво, що, това му е позволено, но да мисли, че ще разрѣши великата загадка на битието, не е въ състояние. Ако хората биха разрѣшили великата задача на живота, тѣ биха се самоунищожили. Вие може да ми зададете въпроса: защо да не разрѣшимъ една велика задача? Хубаво, опитайте се да я разрѣшите, но азъ ще ви приведа единъ примѣръ, една аналогия, да видите, въ какво положение ще се намѣрите. Тамъ нѣкѫдѣ има една голѣма бомба, като тия, които турятъ въ морето, която съдържа около 100-ина килограма пироксилинъ. Прѣдставете си че тя е изхвърлена на брѣга, а вие искате да разрѣшите тайната, която се крие въ нея и започвате да я чоплите. Какво ще стане съ нея? – Ще я възпламените: Мислите ли, че като възпламените тази бомба, ще разрѣшите въпроса? Не, ще се пръсне бомбата. И какво ще научите? – Всички, които сѫ наоколо ви, ще бѫдатъ избити. Когато хората искатъ да разрѣшатъ въпроса за живота, какво ги интересува? – Искатъ да разрѣшатъ, какво нѣщо е животътъ, какъ трѣбва да се употрѣби той, какъвъ е неговиятъ произходъ. Животътъ произтича отъ Божията Любовь, а Любовьта произтича отъ Духа, но това сѫ само думи, които не разрѣшаватъ въпроса. Какъ произтича живота отъ Любовьта, това никой не знае; какъ произтича Любовьта отъ Духа това никой не знае. Ние можемъ да знаемъ нѣщата отчасти. За да можемъ да разберемъ великото въ природата, трѣбва ни съотвѣтствуващъ езикъ. Учениятъ човѣкъ не може да говори на простъ езикъ. Защо? Азъ взимамъ думата „простъ езикъ“ въ съвсѣмъ другъ смисълъ.

Съврѣменнитѣ хора казватъ, че едно врѣме имало тайни, а сега нѣма тайни. Едно врѣме най-ученитѣ хора въ древностьта говорили на особенъ свещенъ езикъ, а сега вече се говори на единъ езикъ, който всѣки могълъ да разбере. Не е така. Математикътъ говори на единъ свещенъ езикъ! Кой е онзи, който го разбира! Геометрикътъ говори на единъ свещенъ езикъ! Кой е онзи, който го разбира? Ти, като влѣзешъ въ областьта на геометрията, ще се забатачишъ. Съврѣменниятъ химикъ говори на единъ свещенъ езикъ, има си той свои формули Н20. Какъ ще разберете тия формули? Е, ако съврѣменнитѣ учение хора говорятъ на единъ свещенъ езикъ, защото тъй трѣбва да говорятъ, това не сѫ ли тайни? Азъ наричамъ свѣщенъ езикъ, необикновения, разбрания езикъ, а обикновения езикъ наричамъ неразбрания езикъ въ живота. На този послѣдния езикъ ти не можешъ да говоришъ като въ математиката – този езикъ можешъ да го обтѣгашъ и тъй, и тъй. Въ този езикъ ти можешъ да обърнешъ внимание на запетаята, защо не е турена на едно мѣсто, а на друго. Хората казватъ, че всичкото съдържание е въ запетаята. Смисълътъ не е въ запетаята. Азъ мога да напиша едно писмо безъ никакви запетаи, и да има смисълъ въ него; а мога да напиша едно писмо пълно съ запетаи, и да нѣма смисълъ въ него. Ако азъ ви говоря на единъ особенъ езикъ, запримѣръ, кажа ви: „хаушъ-бѫнъ-зутъ“, „хашамаимъ“, какво ще разберете? Ще кажете: е, какво означава това? – Нищо не означава. Туй, което човѣкъ не разбира, нищо не означава. Не, за онзи, който разбира, означава нѣщо, но за васъ нищо не означава. Нѣма какво да го тълкувамъ.

И тъй, ние идваме до свещения езикъ на духовния свѣтъ. Книгата, въ която е писано на този свѣщенъ езикъ, азъ наричамъ свещена книга. За да разбира Свѣщеното Писание, човѣкъ трѣбва да има въ себе си единъ ключъ за тия символи. Той не трѣбва да се спъва отъ запетаитѣ – еди-коя си запетая кѫдѣ трѣбва да се постави. Този свещенъ езикъ, на който сѫ писани Божественитѣ нѣща, е строго опрѣдѣленъ. Нѣма по-хубавъ езикъ отъ него! И всички хора, който живѣемъ на земята, се стремимъ къмъ този свѣщенъ езикъ. И англичани, и французи, и германци, и китайци, и японци, всички се стремятъ къмъ този свещенъ езикъ. Ако разчленявате съвременнитѣ езици, ще видите, че основнитѣ срички въ всѣки езикъ сѫ едни и сѫщи на видъ, обаче, има едно различие. Сега азъ нѣма да се спирамъ да разчленявамъ езицитѣ, но ако вие прѣведете всѣки единъ езикъ въ неговата първична основа, ако вземете запримѣръ английски езикъ, тъй богатъ, какъвто е той, едва ли ще намѣрите въ него повече отъ 250 думи съ различни корени. Отъ всеки единъ коренъ може да сѫ произлѣзли 100–200–500–1000 думи. Много ли е това нѣщо? – Не. Значи, туй нѣщо могатъ да го научатъ и дѣцата. Ще кажете: какъ е възможно всички езици да сѫ произлѣзли отъ единъ и сѫщъ коренъ? Ще ви кажа. Посѣйте една сѣмка, която тежи едва нѣколко грама и ще видите слѣдъ това, какъ тази сѣмка ще ви даде толкова листа, толкова разклонения, толкова клончета! Хората и сега пакъ може да спорятъ, но питамъ: гдѣ бѣше скрито всичко това? Отвънъ ли дойде туй нѣщо? – Не, имаше нѣщо скрито въ тази сѣмка – първообразътъ бѣше въ нея, а при посаждането си тя доби онѣзи материали, който ѝ бѣха необходими, за да изрази своитѣ идеи. Когато единъ машинистъ измисли нѣщо, идеята, която измислилъ е скрита въ неговия умъ, а материалитѣ, който му сѫ необходими, за да направи проекция на своята идея въ физическия миръ, той взима отъ свѣта. Слѣдователно, и ние сме една проекция. Нѣкога ние сме били въ пространството като мисъль, като идея, и слѣдъ това въ нашия духъ се явило едно желание да слѣземъ долу, да се явимъ като една проекция. Ние сме събрали материалъ, съградили сме тѣлото си, и както виждате, сега сме се събрали тукъ на земята, въ този салонъ. Какъ сме се проектирали, върху това нѣма да говоримъ. Вие ще кажете: това сѫ философски работи! Не, това сѫ необикновени работи, това е работа на великитѣ умове, който идватъ да работятъ въ свѣта, това е работа на Духа. Казвате: е, философията на живота е обикновена работа. Питамъ: вие научихте ли тази философия? Е, че философията на живота седи въ яденето. Научихте ли яденето? Вълкътъ яде по единъ начинъ, мечката – по другъ начинъ, пеперудата – по трети начинъ. Кой, обаче, е най-здравословниятъ начинъ? Казватъ, че човѣкъ се отличава отъ другитѣ животни по яденето – нѣмало друго животно, което могло да си готви. Дѣйствително, този фактъ може да означава извѣстна култура, но туй което отличава човѣка, не е неговото ядене. Яденето е само едно условие. Подъ думата „човѣкъ“ ние разбираме единъ синтезъ, единъ изводъ на всички прѣдшествуващи форми, на всички прѣдшествуващи животи. Човѣкъ е плодъ, изводъ на всичко което сѫществува сега и въ растителния животъ, и въ животинския животъ. Онѣзи, който не разбиратъ това нѣщо, ще кажатъ: а, това сѫ дървета, онова тамъ сѫ животни! – Като че въ живота на растенията и животнитѣ нѣма туй благородното. Не е така. Въ всѣко едно животно има нѣщо неопетнено, има единъ Божественъ, неопетненъ животъ, но туй нѣщо животното не знае. Въ всѣко растение има единъ обикновенъ животъ, който се проявява, но има и единъ необикновенъ животъ, който не се проявява. Слѣдователно, когато единъ ученъ човѣкъ дойде на земята, той почва да изучава необикновенитѣ нѣща въ живота. И въ растенията той вижда единъ необикновенъ животъ.

Сега, азъ ще пристѫпя къмъ прочетения стихъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. Подъ думата „тръсть“ Христосъ подразбира слабитѣ хора въ свѣта, който сѫ като дѣца,които още не могатъ да мислятъ, който още не сѫ застанали на своитѣ крака. „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“ – то значи, че нѣма да имъ даде изведнъжъ такова знание, или такъвъ животъ, който може да ги развали. Той ще имъ даде това, което съответствува на тѣхното развитие – нѣма да смаже никого; ще имъ даде животъ, какъвто могатъ да носятъ, ще се погрижи за всички.

„И отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси“ То значи, че колкото и да е слаба мисъльта, свѣщилото, т.е. колкото и да е малка интелигентностьта, която човѣкъ има, нѣма да се угаси. Защото, въ сегашнитѣ религиозни системи има единъ култъ, който отъ хиляди години сѫществува: тѣ всѣкога сѫ се опитвали да угасятъ Божественото въ човѣка. Всички религиозни системи си служатъ съ заплашванията на властьта. Тѣ сѫ прѣдставлявали Божествения свѣтъ такъвъ какъвто не е. Те сѫ заплашвали свѣта съ ада. Има адъ, но Богъ не е създалъ ада. Има рай, но Богъ не е създалъ и рая. Като казвамъ, че Богъ създаде рая, подразбирамъ, че Богъ създаде нѣщо много по-велико отъ рая. Раятъ е само една външна обстановка на нѣщата, а отъ Бога излѣзе нѣщо много по-велико, отколкото човѣкъ може да разбере й да си прѣдстави. Да отидешъ въ рая, значи да отидешъ на едно мѣсто, дѣто нѣма страдания; да отидешъ въ ада, значи да отидешъ на (едно мѣсто) тамъ дѣто има мѫчения, страдания. Отдѣ излѣзе раятъ? – Когато двама души се обичатъ, нали има рай за тѣхъ? Отдѣ излѣзе адътъ? – Когато двама души се измѫчватъ, нали има адъ за тѣхъ? Питамъ: кой създаде раятъ? – Вие. Кой създаде адътъ? – Пакъ вие. Дадохте условия на Бога да се прояви вѫтрѣ въ васъ – това значи рай; спъвахте Бога въ себе си – това значи адъ. Какво означава раятъ? – Всички Божествени условия, който даватъ възможность на човѣка да се освободи отъ онѣзи ограничаващи условия, да освободи човѣшката душа отъ нейния затворъ. Сега за примѣръ, има вѣрующи, има и учени хора, но каква е цѣльта на съврѣменната наука? – Учениятъ иска да стане ученъ, да напише нѣкое видно съчинение, но ако желанието на този ученъ човѣкъ да напише едно съчинение е такова, както когато нѣкому се поревне да си опече една кокошка, каква е разликата между този човѣкъ, който иска да опече кокошката и онзи ученъ, който иска да напише една книга? Туй, което той напише и прѣдстави на свѣта, ще подигне ли човѣчеството? – Това е важното. Сега всѣки човѣкъ трѣбва да изнесе нѣщо отъ себе си. Срѣщамъ нѣкой казва: азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ, нѣмамъ нищо добро'«8ъ себе си. А, нѣмашъ нищо добро! – Това е. лъжа. Тия; хора, който казватъ така, не говорятъ Истината. Тѣзи хора иматъ да даватъ, но казватъ: нѣмамъ нито петь пари. Не, ще си кажешъ Истината: имамъ 5,000 лв. скѫтани нѣкѫдѣ, но ми трѣбватъ за мои нужди. Иначе, като казвашъ, че нѣмашъ петь пари даже, казалъ ли си самата Истина? Казвашъ: азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ. Че си грѣшникъ, това е вѣрно, но че нѣмашъ нито петь пари, това не е Истина. Животътъ, който Богъ е вложилъ въ тебе, е единъ капиталъ, и ти трѣбва да работишъ. Имашъ сѫщо и умъ, който трѣбва да работи. Тебе те пратиха на земята да работишъ.

Днесъ мнозина взиматъ прѣдъ видъ живота на Христа и Го величаятъ. Казватъ: Христосъ бѣше такъвъ-онакъвъ – хвалебни пѣсни Му пѣятъ. Гърцитѣ иматъ такива хвалебни слова, който държатъ като надгробни рѣчи, когато умрѣ нѣкой. Започватъ тѣ отъ единия до другия край, че покойниятъ билъ такъвъ-онакъвъ – само хубавото изваждатъ за него. Казвамъ: вѣрно е, дѣйствително е така, хубаво е да се говори за умрѣлитѣ хора все хубави работи, но за кои умрѣли? Азъ говоря хвалебни слова само за хора, за които злото е умрѣло, не сѫществува. За такива хора азъ мога да кажа много хвалебни пѣсни и слова, но за онези, у които доброто е умрѣло, а злото живѣе, каква хвалебна пѣсенъ мога да изпѣя, какво хвалебно слово мога да кажа?

Но, да се върнемъ къмъ основния принципъ на живота. Всѣки отъ васъ иска да бѫде щастливъ; всеки отъ васъ иска да реализира нѣщо. – Може да бѫде щастливъ, може да реализира желанието си. Индивидуалниятъ стремежъ на душата е на мѣстото си, обаче методитѣ, които съврѣменнитѣ хора полагатъ за това постигане, се различаватъ. Много хора вѣрватъ въ късметъ, въ нищо друго. Майката вѣрва, че ще ѝ се роди нѣкое ангелче, а при това туй вѣрване не се сбѫдва. Дѣйствително, ражда се нѣкое ангелче, но безъ крила. Вие вземете основния законъ на живота и не се лъжете. Вълкътъ не може да роди овца. Отъ риба пеперуда не може да стане. Отъ сомъ човѣкъ не може да стане. Ученитѣ хора могатъ да разправятъ, какъ се прѣвърналъ сомътъ. Че и азъ мога да прѣвърна този сомъ. Ако е за прѣвръщане, лесно може да се прѣвърне. Ние подразбираме, че материята, отъ която човѣкъ е направенъ, се различава отъ материитѣ на всички други животни. Формитѣ, отъ които всѣко животно е направено, сѫ отъ едни специални сили, отъ една специална материя. Слѣдователно, тази материя не може тъй лесно да се трансформира. Не само това, но тъй както наблюдавамъ хората, виждамъ, че всѣки единъ човѣкъ индивидуално е направенъ отъ специаленъ родъ материя. Тъй, щото, като наблюдавамъ двама души, виждамъ, че и тѣ не сѫ еднакви. Въ нѣкои хора има вложено повече злато въ кръвьта имъ, въ други има повече сребро, въ трети има повече желѣзо, въ четвърти има повече мѣдъ и т.н. Ще кажете: е, каква разлика има въ това, че нѣкои хора иматъ повече злато? Голѣма разлика има! Наистина, туй злато не е повече отъ една десеть милионна часть отъ милиграма, но то указва влияние върху характера на човѣка. Ученитѣ хора казватъ, че при изслѣдванията си, които сѫ правили върху кръвьта, не сѫ намѣрили никакво злато. Ако тѣ чакатъ да откриятъ това злато съ вѣзнитѣ, които иматъ, никога нѣма да го откриятъ. Има, обаче, въ кръвьта на нѣкои хора една десеть милионна часть отъ милиграма отъ това живо злато. Туй злато е мощно! Има извѣстенъ родъ материя, отъ която ако ние бихме имали въ кръвьта си, бихме вършили чудеса. Има съврѣменни учени хора, напрѣднали въ своята мисъль, които казватъ, че първичната материя, отъ която е създаденъ свѣтътъ, е била 1,000 пѫти по рѣдка отъ тази на водорода. Първичнитѣ сили, които сѫ функционирали въ тази материя, сѫ били тъй мощни, че ако днесъ би могло да се придобие само единъ грамъ отъ тази материя, би трѣбвало всички фабрики, които сѫществуватъ въ свѣта, да работятъ цѣли 3,000 години, день и нощь. Споредъ тази теория, ако ме попитате, защо е толкова дълъгъ животътъ, ще ви кажа слѣдното: вие трѣбва да живѣете още 3,000 години, за да придобиете не единъ грамъ, а само една десеть милионна часть отъ милиграма. Тогава вие ще бѫдете единъ гений, който ще може да напише нѣщо мощно въ свѣта, и думата му ще бѫде силна. Нѣкой казва: азъ повѣрвахъ въ Господа. Да, ти повѣрва въ Господа, но цѣли 3,000 години трѣбва да работишъ, за да придобиешъ нѣщо отъ тази първична материя на Божественитѣ сили и да можешъ да се проявишъ като човѣкъ. Нѣкой казва: Духътъ може да направи всичко отъ мене. Чудни сѫ хората! Та прѣстани да мислишъ, какво може да направи Духътъ. Духътъ всичко може да направи, но ти какво можешъ да направишъ? Ще кажете: ами ти какво можешъ да направишъ? Ето какво мога азъ да направя. Най-първо ще взема пръсть. Послѣ, ще я мачкамъ тъй, както единъ грънчарь мачка своята глина, отъ която прави грънци. Ако тази пръсть има съзнание, ще каже: какво иска този човѣкъ отъ насъ? Защо ни разедини на толкова хиляди частици? Азъ мълча. Казвамъ: почакайте, донесете малко вода! Като туря вода между тѣзи частици, споя ги, направя отъ тѣхъ едно цѣло тѣло. Тѣзи частици сега ме питатъ: защо ни натъпка, защо направи отъ насъ единъ такъвъ буламачъ, та изгубихме своя индивидуаленъ животъ? – Не е ваша работа, ще чакате! Взема това тѣсто, туря го на едно колело. Казватъ: какво се движи тамъ тази рѫка? – Не е ваша работа! Гледамъ, тия частици дигатъ шумъ: една излѣзе на вънъ, друга слѣдъ нея, казватъ: какъ, философия имаме ние! Азъ не искамъ да зная нищо отъ вашата философия! Е, ами послѣ какво ще ни правишъ. Взема ги, изнеса ги на слънце. Че защо? – Ще ви запозная съ слънцето. Чакайте още малко, печене ще има сега. Запаля своята пещь, туря ги въ нея. Какво става сега съ насъ? Казвамъ: за да се подигне човѣкъ въ свѣта, най-първо трѣбва да го прѣсѣятъ, послѣ да му насипятъ вода, да го тъпчатъ, да го турятъ на колелото, да го сушатъ на слънце, и най-послѣ да го пекатъ въ пещьта. Слѣдъ това казва: какво прѣдназначение имамъ? – Ще те туря на служба. Ще те направя една хубава ваза въ двореца на единъ князъ. Той ще те постави на масата си и въ тебе ще тури едно хубаво цвѣтенце. Ще те питамъ: доволенъ ли си сега? – Много съмъ доволенъ отъ своя господарь. Внимавай тогава да не се счупишъ, защото ще те изхвърлятъ навънъ. Разбра ли сега? – Разбрахъ. Този е великиятъ законъ въ свѣта, прѣзъ който ще минатъ всички души. Всички вие сте слушали тѣзи работи, но идватъ много проповѣдници и ни казватъ, че има единъ лекъ пѫть. Не е така, нѣма лекъ пѫть! Ние ще минемъ прѣзъ най-страшнитѣ изпитания, каквито човѣшкиятъ умъ не може да си прѣдстави. Не се лѫжете да мислите, че този пѫть е лекъ. Тукашнитѣ страдания сѫ нищо. И всички герои на човѣчеството, онѣзи, които завършватъ своята еволюция на земята, слизатъ долу въ ада, отъ тамъ минаватъ. Обаче, този огънь тамъ не ги изгаря. И Христосъ слѣзе въ ада. Той мина отъ едната страна и излѣзе прѣзъ центъра на земята. Той знаеше всички тайни. Нѣкои питатъ: какво има скрито въ земята? Може да знаешъ какво скрито има въ земята. Ще те турятъ на кръста, ще ти заковатъ два гвоздея на рѫцѣтѣ и на краката. Послѣ, ще те свалятъ отъ кръста и ще те турятъ въ гроба, и ако си отъ онѣзи, които могатъ да възкръснатъ, ще научишъ тайнитѣ на земята. Земята ще разкрие своитѣ тайни. Земята не е толкова страшна. Тя има велики богатства скрити въ себе си. Азъ си прѣдставлявамъ земята като единъ великъ Божественъ цвѣтъ, и колкото да е опорочена, както мислятъ нѣкои, тя разкрива този цвѣтъ за възвишенитѣ души само. Тя крие своя Божественъ нектаръ само за великитѣ души. И всѣки трѣбва да слѣзе да пие отъ този нектаръ и да му кажатъ: ти си отъ достойнитѣ дѣца на Бога. Тогава, съ тази придобита велика материя въ себе си, човѣкъ се качва къмъ невидимия свѣтъ и започва пакъ онзи необикновенъ животъ. Слѣдователно, прѣдъ насъ седи едно велико бѫдаще. Нѣкой казва: да бѫда религиозенъ! Да бѫдешъ религиозенъ, това е единъ етикетъ. Ама да бѫда българинъ! Да бѫдешъ българинъ, това е единъ етикетъ. Ама да бѫда англичанинъ! Да бѫдешъ англичанинъ, това е единъ етикетъ. Това сѫ все имена, които отпослѣ дойдоха. Ами че едно врѣме имаше египтяни – тѣ бѣха великъ народъ! Едно врѣме имаше асирийци – тѣ бѣха великъ народъ! Прѣди тѣхъ имаше други, още по-велики култури. Това сѫ все имена, съ които човѣкъ се зове, но въ свѣта има само едно име, съ което човѣкъ може да се назове – то е човѣкътъ на мисъльта – „манасъ“ нареченъ. Той трѣбва да разбира законитѣ, да знае, какви сѫ неговитѣ тѣла, неговитѣ облѣкла, а не само да знае, какъвъ е неговиятъ мозъкъ. Той трѣбва да знае, каква е онази първична материя, въ която функционира мисъльта. Всѣко наше желание, всѣка наша мисъль може да напрѣдватъ въ свѣта, само когато се добива онова Божественото. То се отличава по това, че когато човѣкъ го има, изпитва една малка радость въ душата си, както се радва онзи бѣдниятъ човѣкъ, когато му донесатъ една торбичка съ злато. Човѣкъ, въ когото има Божественото, като погледне въ себе си, зарадва се, знае, че има една валюта неизмѣнна, има нѣщо цѣнно, за което може да работи. Това е първиятъ животъ. И човѣкъ трѣбва да знае, че животътъ, това, което Богъ е вложилъ въ насъ, е единъ великъ даръ, който имаме за сега. Любовьта не е още като единъ даръ въ живота ни. Любовьта е само едно условие въ живота ни, тя идва и си заминава. Тя подкрѣпва само великия животъ въ насъ. Въ този великиятъ животъ пакъ се проявява подсъзнанието, съзнанието и самосъзнанието – то е човѣкътъ, но се проявява още и свърхсъзнанието – то е бѫдащиятъ човѣкъ – възможноститѣ, които сѫ скрити вѫтрѣ въ този животъ, какво трѣбва да стане отъ човѣка. Затова, всѣки единъ човѣкъ трѣбва да развие въ себе си всички онѣзи възможни сили, които сѫ скрити въ него. Той не трѣбва да чака своето спасение отвънъ, то е вѫтрѣ въ него. Божествениятъ законъ работи у всѣки човѣкъ за неговото спасение. Ти имашъ едно желание. Помислилъ ли си, какъ е дошло това желание въ тебе? Ти имашъ една мисъль. Помислилъ ли си, какъ е дошла тази мисъль въ тебе? Ако тази мисъль е дошла отъ великата душа, работи върху нея. Нѣкой казва: Богъ говори на душата ми. Духътъ Божий може да направи всичко отъ мене. Да, Богъ отъ хиляди години насамъ говори на хората по разни начини – нѣкои сѫ Го разбрали, нѣкои не сѫ Го разбрали. Ако ти си отъ тѣзи, които разбиратъ, започни задачата! Не се обезсърдчавай, не обръщай внимание на окрѫжаващата срѣда. Ако онова гърне, което се пече, обръща внимание на огъня, отъ него нищо нѣма да излѣзе. То трѣбва да се мачка, докато стане пълно сцѣпление между частицитѣ му и трѣбва да се пече, докато съзнае, че не може да изгори, а само ще се пече. Печенето е необходимо, за да придобие гърнето едно цѣнно качество. Слѣдователно, сега ние сме въ Божествената пещь – не бойте се, нѣма да изгорите! Не подразбирамъ „печене“, както се пече онази пуйка въ огъня. Не, въ Божествения свѣтъ се пекатъ само живитѣ нѣща. Като се опекатъ, тѣ добиватъ още по-мощенъ животъ. Тия, които се пекатъ тамъ, не умиратъ.

Сега, мнозина отъ васъ искатъ да замѣстятъ живота съ Любовьта. Не, Любовьта е сила, която разрушава. Който е добилъ много любовь, се е разрушилъ. Любовьта има много силни вибрации; тя може да се издържи за много малко врѣме. И всички млади и стари, които иматъ работа съ Любовьта, се разкашкаватъ, щомъ дойде тя и казватъ: азъ не мога да мисля за нищо. Защо не може да мисли за нищо? Защото въ него нѣма сформирувани именно тѣзи органи, чрѣзъ които Любовьта може да се прояви. Най-първо човѣкъ трѣбва да се прояви, че тогава ще дойде онзи висшъ животъ, онази възвишена Любовь.

Писанието казва: „Богъ толкова възлюби свѣта, че даде своя единороденъ Синъ въ жертва за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него“. Апостолътъ пъкъ казва: „Не обръщайте внимание на този свѣтъ! Образътъ на този свѣтъ прѣхожда“. Тукъ имаме едно противорѣчие. Какъ е възможно, Богъ, който толкова възлюби свѣта, да даде Сина си жертва именно за такъвъ единъ свѣтъ, който прѣхожда? Какво значатъ думитѣ „образътъ на този свѣтъ прѣхожда“? – Богъ толкова възлюби този свѣтъ, че го измѣня, обработва го. Божията Любовь измѣня образа на този свѣтъ. Нѣкои тълкуватъ тия думи въ смисълъ, че този свѣтъ ще се развали. Не, нѣма да се развали, но ще се прѣобрази, ще се измѣни, ще се поправи този свѣтъ. Нѣкои казватъ, че Богъ ще накаже хората. Не, нѣма да ги накаже, но ще ги направи по-добри. Кой е онзи грънчарь, който не наказва своята пръсть, отъ която ще направи единъ прѣдметъ? Кой е онзи скулпторъ, който не наказва своята статуя? Кой е онзи музикантъ, които не наказва своето произведение? – Всички наказватъ. Слѣдователно, мощното седи въ нашитѣ мисли, въ нашитѣ желания, а тѣ не сѫ вложени въ нашето тѣло. Нашето тѣло, тъй както е наредено, е само едно условие, при което животътъ се проявява. Вие имате една съврѣменна инсталация. Бутнете бутончето, и крушката веднага свѣтва. Питамъ: тази свѣтлина сега ли се образува, или е била вѫтрѣ въ жицата? – Не, всичкитѣ жици, всичкитѣ бутончета сѫ само условия, за да се прояви тази енергия. Тукъ има едно съчетание на сили, което единъ интелигентенъ духъ е използувалъ. Той прѣкарва тази сила по една малка нишка, и тя се проявява като свѣтлина. Слѣдователно, ние ще се възползуваме отъ една малка нишка, ще бутнемъ едно малко бутонче, и енергията на живота ще се прояви у насъ, като топлина и свѣтлина. Ние трѣбва да бѫдемъ внимателни, за да не би тази наша инсталация да се поврѣди. Знаете ли, колко много струва, докато се създаде една такава сложна инсталация, каквато прѣдставлява човѣкътъ? Ще кажатъ нѣкои: е, майката се мѫчила, докато е родила дѣтето. Дали се е мѫчила майката, или не, не зная, но знайте ли, колко сѫщества отъ умствения свѣтъ сѫ се мѫчили, докато се роди това дѣте въ свѣта? Азъ казвамъ, че умствениятъ свѣтъ е една възвишена страна отъ живота на ангелитѣ. Слѣдъ това, като е слизалъ този човѣкъ надолу, знаете ли, колко сѫщества отъ останалия свѣтъ сѫ се мѫчили, докато му създадатъ тази останала форма? Колко сѫщества сѫ се мѫчили, докато се образува една форма отъ тази необработена, сурова пръсть? И най-послѣ, ние виждаме този човѣкъ въ своята послѣдна стадия, въ своята пълна форма. Тя не е послѣдна форма. Това е само една черупка, която единъ день ще падне, и отъ тази черупка ще излѣзе онзи красивъ орѣхъ, който, като се посѣе въ земята, единъ день отъ него ще поникне онзи голѣмъ, вѣличественъ орѣхъ. Или пъкъ, отъ тази черупка ще падне една сѣмка, която като се развие и поникне, ще покаже своя цвѣтъ и ароматъ.

Онѣзи, които се занимаватъ съ Свещеното Писание, ще кажатъ: човѣкъ трѣбва да се обърне къмъ Бога, да се покае и да се новороди. Това сѫ само състояния на живота. За да се новороди човѣкъ, не значи, че неговиятъ животъ още сега трѣбва да се създаде отново, но животътъ му първо трѣбва да се прояви. Онѣзи, които не разбиратъ Писанието, изваждатъ най-криви заключения. Какви сѫ послѣдствията отъ това? Между всички учени въ свѣта, били тѣ религиозни, окултисти, или каквито и да сѫ, тамъ, дѣто истинитѣ не сѫ вѣрни, човѣкъ, като възприеме една отъ тѣхнитѣ истини, слѣдъ 10–15 години въ него настава една реакция, и той започва да се съмнѣва въ тия истини. Съмнѣнието е признакъ, че животътъ, който е вложенъ въ насъ, изисква едно по-високо изявление. Дѣтето въ първо врѣме започва да казва на майка си: мамо, искамъ да отида на училище да се уча. И майката го праща на училище. Не се минава много врѣме, то става недоволно отъ училището. Ние трѣбва да се учимъ! Учимъ се, но дойдемъ до едно положение, че се възгордяваме. Защо е така? Казвамъ: знание, което не е истински прѣдадено, възгордява – паметарство го наричамъ азъ, то не може разумно да се използува. На единъ американецъ умира дѣдо му и му оставя едно наслѣдство отъ 36,000,000 лв. злато. Този американецъ въ това врѣме билъ нѣкѫдѣ на западъ, училъ се. Въ Америка, обаче, той билъ нѣщо като нашитѣ воловари, та, като придобилъ туй богатство, не знаялъ какъ да го използува, давалъ гуляи натукъ-натамъ, ялъ, пилъ, изхарчилъ всичкото богатство, и слѣдъ шесть мѣсеца казалъ: не ми трѣбватъ пари. Качва се той на коня си и си отива въ село. Какъвъ смисълъ има такъвъ животъ съ пари? По нѣкой пѫть хората на земята не мязатъ ли на такъвъ човѣкъ, който изхарчва живота си? Казватъ: е, да си поживѣемъ малко, ние сме млади. И стариятъ дава угощение, и младиятъ дава угощение. Послѣ, като осиромашеятъ казватъ: остарѣхме вече, въ насъ останаха само стари кости, ще се мрѣ. И такъвъ човѣкъ мисли, че е уменъ. Казвамъ: да, остарѣхте, защото изхарчихте богатството си. Азъ съмъ срѣщалъ въ България нѣкои стари, които казватъ: ехъ, синко, 100-годишенъ съмъ вече, много ми е патила главата. Да знаешъ само! Казвамъ: дѣдо я ми кажи нѣщо, какво си научилъ отъ живота? И той започва нищо синко, нищо не научихъ! Казвамъ му: ами ти сега отивашъ нѣкѫдѣ, знаешъ ли си пѫтя? Като си живѣлъ 100 години, поне прочете ли нѣщо отъ книгата, гдѣ отивашъ? – Е, не зная, синко, като въ една мъгла съмъ, много ядохъ и пихъ на земята, нищо не зная за онзи свѣтъ, задигнаха книгата. Е, да сѫ живи поне тия младитѣ. Единъ день младитѣ като остарѣятъ, ще кажатъ: да сѫ живи младитѣ! Да сѫ живи кои млади? Да сѫ живи онѣзи разумни, необикновени млади; да сѫ живи онѣзи разумни необикновени стари! – Това разбирамъ.

Казва Христосъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. Защо? – За да се насърдчи всѣка една душа. Въ насъ има единъ аристократски духъ. Срещнешъ една бѣдна душа, тури я на мѣстото и ѝ кажи: Богъ е вложилъ въ тебе нѣщо много хубаво, мощенъ животъ има въ тебе, много нѣщо може да стане отъ тебе, ще вѣрвашъ въ Божественото! Ще дойдатъ страдания, но Божественото въ тебе е по силно, отколкото всички тия страдания, и ти ще се подигнешъ. Ние започваме: е, тѣзи младитѣ сѫ глупави! Като дойдемъ до старитѣ казваме: е, тѣзи старитѣ сѫ обезумѣли! Младитѣ сѫ глупави, старитѣ сѫ обезумѣли. Гдѣ е животътъ? Не, младитѣ започватъ съ силния, съ разумния животъ, а старитѣ съ какво започватъ? – На тѣхъ е свойствена Мѫдростьта. Тѣ сѫ придобили нѣщо отъ живота и трѣбва да покажатъ на младитѣ пѫтя, по който да вървятъ. Като казвамъ, че трѣбва да вѣрваме въ Бога, азъ подразбирамъ съвсѣмъ друго нѣщо. За да вѣрвамъ въ Бога, азъ трѣбва да отворя своята душа – не разбирамъ туй обикновено вѣрване. Има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който умътъ може да се отвори; има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който умътъ може да се възпита – трѣбва да се заемете да работитѣ реално. Има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който сърдцето може да се отвори. Кога? – За всѣко нѣщо има опрѣдѣлено врѣме. Има единъ изкуственъ начинъ, по който хората заставятъ нѣкои цвѣтове да се отворятъ безъ врѣме. Не, всѣко нѣщо трѣбва да цъвне на своето врѣме. Човѣшкиятъ умъ трѣбва да се отвори на врѣме. Човѣшкото сърдце трѣбва да се отвори на врѣме и най-послѣ човѣшката душа сѫщо трѣбва да се отвори на врѣме.

Сега всички ние търсимъ богати резултати, наслѣдства, изведнъжъ да придобиемъ тази сила. Може да дойдемъ до заключенията на Павла и да кажемъ, че еди-кои сѫ прави, еди-кои сѫ криви, но всички трѣбва да се учимъ отъ природата. Тя е една велика настойница, затова методитѣ, който употрѣбява природата, ще ни доведатъ до истинскитѣ начини за нашето възпитание. Има известни методи, който сме възприели отъ природата, но сме ги изопачили, а природата може да ни даде цѣнни методи за нашето умствено развитие и за нашия духовенъ животъ. Въ този истински животъ ние ще разберемъ вѫтрѣшния смисълъ на радоститѣ и на скърбитѣ. Чрезмѣрнитѣ радости въ живота винаги носятъ чрѣзмѣрни страдания и чрѣзмѣрнитѣ страдания винаги носятъ чрѣзмѣрни радости. И двѣтѣ състояния, обаче, сѫ неестествени. Защото и радостьта е сила, и скърбьта е сила. Нѣкой казва: много страдамъ! Що отъ това? Скърбьта е сила! Знаете ли отъ какво произтичатъ страданията у насъ? – Всички онѣзи мисли, всички онѣзи желания, на който не сме дали възможность въ миналитѣ си сѫществувания да се проявятъ, сега произвеждатъ страданията. Тѣ сѫ единъ напоръ, на който не е даденъ пѫть, и вслѣдствие на този напоръ се произвеждатъ страданията. Слѣдователно, ако не дадешъ условия да се прояви онзи напоръ въ тебе, то всичко онова, което днесъ ти създава радость и веселие, утрѣ ще произведе страдания, и ти тогава ще разберешъ, кога не си далъ възможность да се проявятъ въ тебе всички Божествени мисли и желания, кога си имъ противодѣйствувалъ. Нѣма нищо по-хубаво отъ това, да бѫдешъ тъй отзивчивъ къмъ всички твои най-малки Божествени мисли и желания, както сѫ отзивчиви малкитѣ дѣца. Затова казва Христосъ: „Ако не станетѣ като малкитѣ дѣца, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Истината и малкитѣ дѣца я разбиратъ; животътъ и малкитѣ дѣца го възприематъ; Мѫдростьта е достѫпна именно за малкитѣ дѣца. И казва още Христосъ: „Укрилъ си Мѫдростьта отъ този свѣтъ, а открилъ си я на младенцитѣ.“ Не на младенцитѣ а на онѣзи, който изпълняватъ Божия законъ. Тѣхъ ги очакватъ велики възможности.

Сега всѣки единъ отъ васъ казва: да стана пръвъ министъръ въ България! Че за тебе Господь е опрѣдѣлилъ много по-високъ постъ, отколкото министъръ въ България! Виждамъ, Господь ти е опрѣдѣлилъ да станешъ управитель на една цѣла планета, далъ ти е единъ псевдонимъ и подъ това име ще работишъ, ще правишъ своитѣ изчисления. Питамъ: за кого е тази планета? – За еди-кого си. А ти бѣдниятъ, седишъ като нѣкой плѣнникъ въ България, чакашъ реда си да станешъ министъръ. Защо? – Искашъ да осигуришъ живота си. Чудно нѣщо! Най-голѣмата глупость, която хората сега вършатъ е, дѣто искатъ да се осигурятъ. Долу осигуряването! Това е велико заблуждение! Богъ е свързалъ нашия животъ съ себе си. Той е вложилъ великия животъ въ насъ, ние сме осигурени. Осигуряването не е нѣщо сигурно. Не мислете, че ако имате 5–10 милиона лева въ банката, та сте осигурени! И ти ще умрѣшъ тъй, както и онзи, който нѣма пари. И безъ пари, и съ пари човѣкъ пакъ умира, само че онзи, който умира безъ пари, знае истината, че безъ пари се умира; а онзи, който има пари, знае истината, че и съ пари се умира. Чудни сѫ хората, като казватъ, че еди кой си умрѣлъ отъ гладъ. Не умрѣ отъ гладъ, бе приятелю, но умрѣ, защото не знаеше какъ да яде. Отъ незнание умира този човѣкъ, лишилъ се отъ условията. Азъ често съмъ привеждалъ единъ примѣръ за случая, и сега пакъ ще го приведа: лежи боленъ богатъ човѣкъ, но пъленъ с милиони, готови пари въ банката. Лежи той и изрежда: печена, хубаво зачервена кокошчица ми се яде; послѣ, хубава супица отъ тази кокошчица, че слѣдъ това старо, червено винце ми се пие. Доставя му се всичко, каквото душата му пожелае, но гледа той, горкиятъ; Богъ заключилъ стомаха му, отъ нищо не може да си хапне – иска да го научи на своя великъ законъ. Защо не ядешъ? – Запитватъ го. – Е, не ми се иска. Гледа, гледа горкиятъ човѣкъ, и отъ гладъ умира. Значи, отъ горѣ му повелѣватъ да не яде. Но и бѣдниятъ човѣкъ, и той умира. Лежи и той боленъ и си казва: е, да има една кокошчица, да има малко винце! Да има, но нищо нѣма. Ехъ, какъ е създалъ Господь свѣтътъ! Да съмъ нѣкой богаташъ, нѣмаше да умра, но нали съмъ бѣденъ, осѫденъ съмъ на смърть!

Сега всички хора питатъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? Съберете на едно мѣсто и бѣдниятъ, и богатиятъ, който умиратъ. Богатиятъ да каже: ето, братко, азъ имамъ всичко, но не мога да ямъ. Ти пъкъ нѣмашъ, затова яжъ, колкото искашъ. Нека и двамата се убѣдятъ, че не само съ хлѣбъ може да се живѣе, но съ всѣко разумно слово, което е вложено въ човѣшката душа, което изтича отъ човѣшкия духъ. Ние трѣбва да се освободимъ отъ това робство, което сѫществува въ нашия умъ, че трѣбва да осигуримъ живота си. Ние сме осигурени! И щомъ сме осигурени, като видимъ брата си, трѣбва да му се зарадваме. За какво? – За онова великото, Божественото, което е вложено въ него. И азъ съмъ на мнѣние, че ние, за да се познаваме, не трѣбваше да гледаме съ нашитѣ очи. Щомъ гледаме съ тѣзи очи, който имаме, веднага ще влѣземъ въ беля. Ама защо да не се гледаме? Я погледни онази млада жена, която се оженила наскоро, какво ще каже мѫжътъ ѝ? Ще ти каже: господине, кой ти даде право да гледашъ очитѣ на жена ми? Веднага ще те спъне. Ако си затворишъ очитѣ, и прѣзъ затворенитѣ си очи виждашъ нейнитѣ очи и разсѫждавашъ върху тѣхъ, той ще каже: слѣпъ ли е този? – Да, слѣпъ е. Горкиятъ човѣкъ! Ела малко у насъ да разсѫждаваме. Така този човѣкъ е безопасенъ, защото нѣма да вижда жена му. Радватъ му се, угощаватъ го. Но, ако дойде онзи пророкъ да му отвори очитѣ, ще кажатъ: не искаме човѣкъ съ отворени очи. Вънъ! – Изпѫждатъ го. Затова казва Христосъ, че човѣкъ трѣбва да се отрече отъ всичко. Подразбирамъ, че човѣкъ трѣбва да затвори очитѣ си за всичко материялно, не трѣбва да вижда той. Не, ние трѣбва да затворимъ очитѣ си за свѣта въ насъ, а нека да дадемъ ходъ на външния свѣтъ, нека се радваме, че той работи. Ако богатитѣ хора нѣмаха тия кѫщи, знаете ли какво щѣше да бѫде? – Въ горитѣ щѣхте да ходите. Тъй, както е устроенъ свѣтътъ, нека се радваме на туй проявление; а ние, като хора на туй велико Божествено учение, трѣбва да знаемъ, че имаме да разрѣшаваме по-велики задачи, имаме по-високи цѣли. Ти си се влюбилъ. Та нима това е разрѣшение на задачата? Ако ти си се влюбилъ, това е само единъ моментъ отъ разрѣшение задачата на твоя животъ. Ако ти трѣбва да се влюбишъ, трѣбва да се влюбишъ въ Онзи великъ изворъ на живота, който дава разрѣшение на задачата ти. Ако трѣбва да се влюбите, въ какво трѣбва да се влюбите: въ вашата вощена свещъ, или въ слънцето? – Слънцето ще ви даде и свѣтлина и топлина, а вашата вощеница ще ви даде само малко свѣтлинка. Вощеницата ти ли я направи? – Пчелитѣ я направиха. Ти взе малко восъкъ отъ пчелитѣ, направи тази вощеница и казвашъ: да е жива вощеницата ми! Че какъ може да е жива вощеницата ти? Да съмъ живъ азъ! – Да. Да сѫ живи дѣцата ми; да сѫ живи приятелитѣ ми; да е живъ българскиятъ народъ; да сѫ живи англичанитѣ, французитѣ; да сѫ живи всички народи; да сѫ живи всички добри хора на земята; да сѫ живи всички учени хора; да сѫ живи всички хора, които вършатъ волята Божия! „Хаушъ-бѫнъ-зутъ“! Е, какво разбрахте? Не мога да ви го прѣведа. Пъкъ и нѣма защо да ви го прѣвеждамъ.

Когато ние ви говоримъ за Христа, подразбираме проявлението на великия животъ въ свѣта, който сега се влива и подига човѣшкитѣ души отъ падналото състояние, въ което се намиратъ; разкрива въ тѣхъ съзнанието и дава потикъ къмъ новъ, истински животъ. Въ цѣлата сегашна култура има едно разнебитване, едно прѣсѣване. Ние се страхуваме отъ това, но то не е страшно. Туй разнебитване се дължи на онзи великъ животъ, който сега се проявява и прѣчиства всичко. И ние трѣбва да се радваме за всичко, което става въ свѣта. Ние не се радваме за страданията на хората, но за онова великото, което се върши. Азъ не се радвамъ когато пекатъ нѣкого, но се радвамъ, че въ него става печене, сцѣпление на частицитѣ, и отъ него ще се направи единъ красивъ сѫдъ. Азъ се радвамъ на онзи, който разсѫждава хубаво, че ще стане единъ великъ човѣкъ, съ когото ще можешъ да размѣнишъ двѣ думи. Радвамъ се на една искрена душа защото въ нея има една свещена мисъль, едно свещено желание, на което ти можешъ да разчиташъ.

Свещениятъ, Божествениятъ животъ изисква отъ насъ да бѫдемъ вѣрни. На кого? – Вѣрность къмъ Бога! Ще прѣведа тия думи „Вѣрность къмъ Бога“ – Вѣрность къмъ великия, безграничния животъ, който дава всичкитѣ блага. Подъ думата „Богъ“ хората разбиратъ нѣщо физическо, външно. Не е така.

Ще ви приведа единъ примѣръ, за да хвърля малко свѣтлина върху прѣдмета. Често, малкитѣ нѣща въ свѣта ставатъ причина да ни спъватъ въ нашия вървежъ. Вилморъ, туй било псевдонимътъ на единъ писатель, работилъ цѣли 20 години върху една своя научна теза. При него постоянно била дъщеря му Мария Блю. Той обичалъ дъщеря си, ималъ довѣрие въ нея. Всички свои рѫкописи заключвалъ, и ключътъ давалъ на дъщеря си да пази. При него често идвалъ единъ отъ ученицитѣ му, Симонъ Бели, който се влюбилъ въ дъщерята Мария Блю, и единъ день и казва: „Ако ти действително ме любишъ, ще ми направишъ една услуга – ще ми дадешъ тайно единъ отъ рѫкописитѣ на баща си, безъ да знае той това нѣщо. Азъ ще го прочета само, надѣвамъ се той да хвърли свѣтлина въ моя умъ върху известни въпроси.“ Тя се замисля и казва: „Не мога да направя това“ „Ама ти не ме обичашъ тогава!“ – Обичамъ те. „Нали любовьта казва, че трѣбва да се жертвуваме?“ Най-послѣ тя се съгласява, дава му единъ отъ рѫкописитѣ. Ако ние се жертвуваме за единъ, за двама души, това любовь ли е? – Не е любовь. Това е една слабость, както у всички хора. Този ученикъ Симонъ Бели взима рѫкописа, напечатва го въ едно видно списание, като свое произведение и се подписва подъ него. Вилмаръ вижда напечатено своето произведение, подписано отъ еди-кой си авторъ и веднага единъ ударъ въ сърдцето го парализира. Питамъ сега: дъщерята постѫпи ли разумно? – Не. Този ученикъ постѫпи ли благородно? – Не. Ние сме отъ тѣзи „симоновци“, които, като вземемъ Божественото, веднага туряме името си, изнесемъ го като свое. Каквото напишемъ, подпишемъ се отдолу, казваме: това съмъ азъ! Туй, което ти си написалъ, туй, което ти си открилъ, е на Вилмара, не е твое – велики сили отъ природата сѫ работили върху него. Затуй, когато напишешъ нѣщо, не туряй името си. Когато дойде Христосъ, тури ли си името нѣкѫдѣ? – Никѫдѣ. Сега, разбира се, азъ не засѣгамъ писателитѣ, но казвамъ: вие хората, които имате живота, считате, че този животъ е вашъ, туряте си името подъ него и казвате, че имате право да разполагате съ този животъ тъй, както разбирате – Не! Великото, благородното у насъ изисква да употрѣбимъ живота си за туй, за което сме прѣдназначени. Всѣки може да развие мощнитѣ сили въ себе си. Спасението на човѣка е вѫтрѣ въ него, да развие вѫтрешнитѣ си сили. Щомъ се спаси единъ човѣкъ, веднага идва отзвукъ и у всички други души. Щомъ ти повѣрвашъ въ Божественото, което е въ твоя животъ, всички други души сѫ разтворени и се притичватъ да ти помогнатъ – обичатъ те. Всички трѣбва да вѣрваме въ Божественото. Щомъ повѣрваме, това значи да създадемъ единство въ живота, да си подадемъ рѫка единъ на другъ. Това значи, да приложимъ методитѣ, начинитѣ за постигане на Божественото въ насъ.

Първото нѣщо, което ви прѣдстои е слѣдното: Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се запита: далъ ли е ходъ на Божественото въ себе си, развилъ ли го е? Ти четешъ нѣкой писатель, но забравяшъ че и ти самъ имашъ нѣщо Божествено въ себе си – твоята душа, на която не си далъ възможность да се прояви. Ти взимашъ една роза, радвашъ ѝ се, усѣщашъ нейния миризъ, доволенъ си отъ аромата ѝ. Кажи си: не трѣбва ли и азъ, като нея, да цъвна, да придобия този ароматъ? Дойде ли пролѣтъ – всички ние трѣбва да цъвнемъ! Второто положение: всички ние трѣбва да завържемъ! Третото положение: всички ние трѣбва да узрѣемъ! И, когато дойде господарьтъ, този великиятъ, мощниятъ, който е вложилъ великия животъ въ насъ, отъ плода ни трѣбва да познае, че действително ние сме работили съ онѣзи методи, съ онѣзи сили, съ които Той ни е надарилъ. Казвамъ: нѣма нищо по-хубаво въ свѣта отъ това, тайно въ душата си да бѫдешъ вѣренъ на Бога. И за Бога се казва, че Той е Истиненъ и Вѣренъ въ всички свои постѫпки. Слѣдователно, нека всички туримъ въ ума си мисъльта, да бѫдемъ истинни и вѣрни на този първиченъ животъ, който е вложилъ всичко въ насъ, за да се прояви Божественото и да се освободимъ отъ сегашнитѣ несгоди въ живота. Този е пѫтьтъ, по който народитѣ, индивидитѣ и душитѣ ще могатъ да извоюватъ своята бѫдаща свобода. Това е Божествениятъ животъ.

И казва стихътъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. То значи, че и най-слабитѣ хора нѣма да бѫдатъ прѣчупени, нѣма да бѫдатъ смазани, но Богъ ще ги подигне.

„И отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси, докогато изведе сѫда въ побѣда“. То значи, че умоветѣ и на слабитѣ нѣма да угаси. Слабитѣ ще станатъ силни, и тѣзи малкитѣ свѣщици ще се разгорятъ. Единъ день, всѣки отъ васъ ще приеме своето наслѣдство, останало отъ свѣтоветѣ. За сега, обаче, вие ще държите тукъ на земята изпита си. Ще минете прѣзъ пещьта и щомъ издържите послѣдния си изпитъ, ще ви прѣведатъ прѣзъ онова мѣсто, да вземете своето наслѣдство. И казва Писанието: „Ние сме сънаслѣдници съ Христа“. Щомъ си сънаслѣдникъ, ще вземешъ нѣщо, ще видишъ славата Божия, която се е крила. Тогава ще разберешъ, защо си дошълъ на земята, защо си ходилъ тукъ-тамъ, защо сѫ страданията, защо сѫ противорѣчията и тогава ще кажешъ: Великиятъ животъ има великъ смисъль! Животътъ е за необикновенитѣ хора, смъртьта – за обикновенитѣ. Необикновениятъ животъ е за великитѣ души, за силнитѣ души, за благороднитѣ души, които жертвуватъ всичко. Цѣлиятъ свѣтъ сега се нуждае отъ тия души. Вие, които сте призвани, нѣма какво да чакате; всички сте богати. Като се върнете дома си, отворете каситѣ си. Вие казвате: чакайте, ние сме сиромаси. Не сте сиромаси. Сега всѣки ще подпише единъ чекъ, ще каже: това давамъ за Господа! Подъ „даване“, разбирамъ не материално, но духовно.

И тъй, нека съдѣйствуваме да се проявятъ и развиятъ въ нашия животъ всички велики желания и мисли, които сѫ вложени въ нашата душа. И Богъ, като види нашитѣ желания и мисли, ще слѣзе отгорѣ, тъй както слънчевитѣ лѫчи слизатъ върху цвѣтята, и ние ще възрастнемъ, ще дадемъ своето благоухание. И тогава ние и Богъ, който е свързанъ съ насъ, ще завършимъ работата, която ни е дадена на земята. Послѣ, Той ще ни даде друга работа, която ще бѫде за Неговото Царство.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 18 януарий, 1925 г. въ гр. София.

Който иска славата

„Който говори отъ самосебе си, иска своята си слава; а който иска славата на Оногози, който го е проводилъ, Той е истински, и нѣма неправда въ Него“. (Иоана 7:18)

Въ свѣта трѣбва да сѫществува една мѣрка. Математицитѣ иматъ такава мѣрка. Тя е единицата. Тѣхниятъ аршинъ е мѣрката, съ която започватъ. Отнемете на математицитѣ единицата, и математиката сама по себе си пада. Въ геометрията единицата е точката. За да се проектиратъ нѣщата, трѣбва да има проекция. Изобщо, всички науки си иматъ извѣстни максими, извѣстни единици мѣрки. Изкуствата сѫщо си иматъ мѣрка. И човѣшкитѣ постѫпки си иматъ мѣрка, макаръ че ние сме изгубили всички тия мѣрки. Съврѣменнитѣ моралисти още не сѫ установили една неизменна мѣрка за морала. Запримѣръ, туй, което е морално за индуситѣ, не е морално за европейцитѣ; и туй, което е морално за европейцитѣ, не е морално за индуситѣ. Има нѣкакво различие въ морала. Това нѣщо нѣкои обясняватъ съ културата на хората. Казватъ: по-високо културнитѣ хора. Добрѣ, ако вземемъ една култура въ този високъ смисълъ, не култура като нашата, която има толкова недѫзи, питамъ: въ какво седи тази култура по-високо? Ние можемъ да кажемъ за нѣкоя култура, че е висока: можемъ да кажемъ за нѣкого, че има високъ моралъ, обаче моралътъ трѣбва да бѫде неизмененъ, съвършенъ, а не ту единъ, ту другъ – всѣки день да се мѣни. Значи, въ живата природа сѫществуватъ такива норми, който всѣки живъ човѣкъ трѣбва да знае. Незнанието не ни избавя отъ отговорности, не ни избавя и отъ послѣдствията на страданията. Отъ какво произтичатъ страданията въ свѣта? Ние опрѣдѣляме: всички страдания произтичатъ отъ изгубването на тѣзи норми. Съврѣменнитѣ учени хора, запримѣръ, когато разискватъ закона за наследственостьта; или индуситѣ, който разискватъ закона за прѣраждането; или египтянитѣ, който сѫ разисквали закона за прѣселението на душитѣ, това сѫ все закони, който сѫществуватъ въ природата, не сѫ нѣкаква теория. Туй, че въ живота има нѣкакви противорѣчия, то е другъ въпросъ. Туй пъкъ, че душата странствува, това е фактъ; че душата се облича въ разни форми, това е фактъ; че душата наслѣдва качествата на тѣзи форми, това е фактъ. Слѣдователно, тѣзи факти може да се обяснятъ по единъ или по другъ начинъ. Ако ние искрено търсимъ Истината, тия факти можемъ да разрѣшимъ правилно; ако не сме заинтересувани, не можемъ да ги разрѣшимъ. Значи, въ съврѣменния свѣтъ сѫществуватъ двѣ мѣрки – на търговски езикъ казано – сѫществуватъ двѣ фактури. Въ моралния свѣтъ едната мѣрка сѫществува вѫтрѣ въ насъ, тя е за насъ лично, а другата мѣрка сѫществува за окрѫжаващитѣ. За всички животни, който сѫ подъ насъ, ние имаме една мѣрка, а за самитѣ насъ – друга мѣрка. Щомъ ни сполети нѣкое нещастие, казваме: какъ тъй Богъ да не обърне внимание на насъ, какъ е допусналъ да боледуваме? Нѣкой казва: какъ – тъй азъ да изгубя имането си? Какъ тъй да ми изгори кѫщата? Все този философски въпросъ поставяме. Но, когато азъ чуя, че въ нѣкой дворъ нѣкоя кокошка се оплаква, плаче, търси нѣкой да я спаси, казваме: е, това е другъ въпросъ. Тази кокошка е отлична, много хубава е, тя трѣбва да умрѣ! Защо? – За да се нахранятъ хората. Сега, споредъ сѫщия моралъ, да допуснемъ, че хората сѫ сѫщо такива сѫщества, който разсѫждаватъ, чувствуватъ, мислятъ и живѣятъ въ такива курници. Това е прѣдположение, вмъкнати идеи между другитѣ, но допущамъ го за сравнение, за изяснение на мисъльта си. Единъ день, нѣкои сѫщества, по-висши отъ васъ, даватъ си нѣкакво угощение и казватъ: за това наше угощение, нѣкоя отъ кокошкитѣ въ този курникъ трѣбва да умрѣ! Вие веднага казвате: ама какъ е възможно, тѣзи сѫщества да си позволяватъ това нѣщо? Нали сѫ разумни сѫщества тѣ? Ами и вие нали сте разумни сѫщества, какъ си позволявате да изяждате кокошкитѣ, да ги вадитѣ отъ тѣхния курникъ? Да, но тѣ сѫ кокошки! Ами вие пъкъ сте човѣкъ! Това сѫ разсѫждения, които се зараждатъ отъ вашата лична мѣрка. Ако въ свѣта сѫществува Богъ, ако сѫществува Божията Правда, ако сѫществува Божествена мѣрка за нѣщата, всички противорѣчия въ живота трѣбва да изчезнатъ. Божествениятъ законъ еднакво има прѣдъ видъ всички живи сѫщества. Ще ми възразите, че въ живота има много мѫчнотии. Да оставимъ настрана мѫчнотиитѣ, ние сами ги създаваме; тѣ въ природата не сѫществуватъ, отпослѣ сѫ дошли. Мѫчнотиитѣ не влизатъ въ нашитѣ разсѫждения.

Христосъ казва: „Който говори отъ самосебе си, иска своята си слава; а който иска славата на Оногози, който го е проводилъ, той е истински, и нѣма неправда въ него.“ Онзи, който търси славата на Оногози, който го е изпратилъ, който му е далъ ума, сърдцето и живота, той е истински. Нѣкои мислятъ, че човѣкътъ е много нѣщо, че той е създаденъ по образъ и подобие Божие, че той има голѣми привилегии въ свѣта. Че има голѣми привилегии, съ това съмъ съгласенъ, но има и голѣми задължения. Че има голѣми дарби, и съ това съмъ съгласенъ, но има и голѣми отговорности. Питамъ ви сега: какъвъ е човѣшкиятъ моралъ? Азъ ще направя едно малко сравнение. Мислите ли вие, че съ една вощена свѣщъ, или съ една електрическа лампа, съ които си служите, ще може да виждате чакъ до Марсъ, Сатурнъ или Юпитеръ? – Нѣма да можете. Вашата свѣщъ на 10 клм. едва ли ще бѫде забѣлѣзана. Щомъ е така, защо ѝ давате такова прѣимущество? Другъ е въпросътъ за слънцето. Слънцето е видимо не само за нашата планета, отъ свѣтлината му се ползуваме не само ние, но и всички други, по-разумни сѫщества отъ насъ, които съ своитѣ усъвършенствувани телескопи по нѣкой пѫть ни наблюдаватъ, какъ се движимъ, какъ живѣемъ на земята. Тѣ сега виждатъ, че тукъ, въ София, въ този салонъ има събрани хора, които разискватъ нѣкакви философски въпроси, но не могатъ да чуятъ, какво се говори, защото не се интересуватъ. Азъ не ви казвамъ да вѣрвате непрѣменно въ това, може да е така, може и да не е така, но питамъ: всички онѣзи вѣрвания, които вие сте наслѣдили, на какво почиватъ? – Безспорно тѣ почиватъ на единъ великъ законъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, обаче, сме паднали толкова дълбоко въ материята, мислимъ, че материялниятъ животъ е истинскиятъ животъ. Ние разчитаме на видимото, на осезаемото, но то е съвършено прѣходно. Ние отдаваме на материялния животъ голѣма тяжесть. Умътъ, сърдцето ни, всичко у насъ е ангажирано все съ дреболии отъ този животъ. Рѣдко ще се намѣри нѣщо по-високо, което да занимава нашия умъ, нашето сърдце. Ако единъ ясновидецъ би погледналъ въ ума на нѣкой съврѣмененъ човѣкъ, той ще види дрехи, обуща, рокли, яденета, кревати, интриги, бой съ жена му, но едва ли би намѣрилъ нѣкоя свѣтла идея. Нѣкой пѫть хората казватъ за нѣкого: този човѣкъ е идеалистъ. Дайте 100,000 лева на двама идеалисти да си ги раздѣлятъ, ще видите, колко сѫ идеалисти! Веднага ще се яви споръ за тия пари. Защо? Ние мислимъ, че въ имането е всичко. Да, трѣбва да имаме, но какво? Подъ имане, азъ не подразбирамъ да имаме пари. Паритѣ сѫ послѣдствие на човѣшкия умъ. Тогава какво трѣбва да имаме? Имущество ли? – Не. Животъ трѣбва да имаме. Имуществото е послѣдствие на живота. Тази пръсть, този черноземъ, който имаме, е последствие на живота. Тѣзи форми сѫ образувани отъ самия животъ. Слѣдователно, въ основата на живота седи животворния Божественъ Духъ който сформирува нѣщата тъй, както е Нему угодно. Ако има едно сѫщество, което може да сформирува нѣщата въ живота, да ги измѣня, да ги допълня, то е именно този Божественъ Духъ, отъ който е произлѣзълъ първоначално животъ; отъ този животъ пъкъ е произлѣзълъ човѣшкиятъ умъ.

И тъй, за да разбираме истинския смисълъ на живота, за да го направимъ щастливъ, за да внесемъ великия моралъ въ него, трѣбва да разбираме великитѣ Божии закони. Само тогава ще могатъ да се развиятъ тѣзи скрити дарби, скрити заложби, тия потенциални сили въ човѣшката душа. Ако ви вкарамъ въ една съврѣменна европейска лаборатория, въ която всички елементи сѫ наредени въ около 10–20,000 малки шишенца, и ви накарамъ да ги побутате, какъ мислите, какво ще бѫде вашето състояние слѣдъ като излѣзете отъ тази лаборатория? Ако хванете едно шишенце пълно съ азотна киселина и го подържите малко, тя ще ви прѣдаде до извѣстна степень своята сила, своитѣ качества. Ако похванете едно шишенце съ сѣрна киселина, и тя ще ви прѣдаде своитѣ качества. Тъй щото, всички вещи, съ които ние, съврѣменнитѣ хора, се занимаваме, упражняватъ извѣстно влияние върху насъ. И за въ бѫдаще, ако искаме да въведемъ едно нормално възпитание въ свѣта, когато се създава едно училище, ще трѣбва да се повикатъ най-добритѣ хора, най-добритѣ майстори да направятъ училището, чиновете, маситѣ, всички пособия. Като казвамъ, че трѣбва да се извикатъ най-добритѣ майстори, не разбирамъ майстори на изкуството, но подразбирамъ добритѣ хора, които, като работятъ, да не си кажатъ една лоша дума помежду. Послѣ тетрадкитѣ, книгитѣ, всички училищни принадлежности, трѣбва да бѫдатъ направени отъ незаинтересовани хора, които да сѫ напълно безкористни. Хората казватъ: е, столоветѣ, маситѣ, може да ги прави кой и да е. Да, до сега тѣ сѫ правени все отъ кой и да е, но виждаме, какво възпитание имаме. Послѣ, искате да си направите една хубава кѫща. Извикайте за това нѣщо не само най-добритѣ майстори по изкуство, но и най-добритѣ по характеръ, по естество, та като градятъ вашата кѫща, да не си кажатъ нито една лоша дума. Иначе, вие може да имате нѣкоя хубава, хигиенична кѫща, но тя ще бѫде пропита отъ лошитѣ неразположения на работницитѣ, около която тѣ сѫ изпили до 100-ина клгр. бира, 50 клгр. вино и ракия, и тази отровена кръвь на работницитѣ е влѣзла, чрѣзъ енергията имъ, въ камънитѣ. По такъвъ начинъ вие никога не ще може да се освободите отъ лошитѣ влияния на тази кѫща. Вие може да учите какъвто моралъ искате, но отъ лошитѣ влияния нѣма да се освободите. Днесъ ви учатъ, че трѣбва да вѣрвате въ Бога, но какъ да приложите тази вѣра, какъ да подобрите живота си, нищо не ви казватъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора въ своитѣ разсѫждения! Ако азъ дамъ на най-добрата си предачка най-лошата вълна, то, колкото и да е изкусна тя, не ще може да изпреде лошата вълна – нищо нѣма да стане отъ нея. Мислите ли, че ако дадете на най-великия виртуозъ една дъска съ четири струни, та той ще може на тази дъска да изсвири 7-мата, или 9-тата симфония на Бетховена? Каква симфония ще може да ви изсвири? – То ще бѫде симфония на счупената дъска. Мислите ли, че ние, съврѣменитѣ хора, съ тия хилави тѣла ще можемъ да се занимаваме съ велики работи? Нѣкой казва: азъ искамъ да проникна въ тайнитѣ на природата искамъ да се занимавамъ съ окултна наука. Казвамъ: че какъ мислишъ ти, съ тази счупена дъска ще можешъ ли да изпълнишъ тѣзи велики работи, тази велика симфония? Нѣкой казва: е, азъ имамъ здраво тѣло. Добрѣ, ако е само въ здравото тѣло, защо воловетѣ не се занимаватъ съ нѣщо по-велико, защо не сѫ културни като насъ? Защо слоноветѣ, птицитѣ, мравитѣ, които сѫщо сѫ здрави, не сѫ културни? – Ограничени сѫ тѣхнитѣ форми. Има едно съчетание на сили въ тѣхъ, което не имъ позволява да се развиватъ. Съврѣменнитѣ химици още не сѫ дошли до истинската наука, да изучаватъ материята. Тази материя, която тѣ изучаватъ още не е самата материя. Това е само проекция на материята, но не е още истинската материя. Сила и материя, това сѫ въпроси, които се разискватъ между ученитѣ, но ученитѣ още не изучаватъ силата. Тази сила, която тѣ изучаватъ е само проекция на истинската сила, която се проявява. И самиятъ животъ, който се изучава, не е още истинскиятъ животъ. Той е само проекция на онзи истински животъ въ природата. И съ тѣзи проекции, които изучаваме, ние мислимъ, че имаме сѫщностьта на нѣщата, сѫщностьта на материята. Нѣкой казва: какво нѣщо е материята? – Тя е една проекция, тя е като леда, по който зимно врѣме можешъ да минешъ, а лѣтно врѣме не можешъ. Защо зимно врѣме можешъ да минешъ? – Зимно врѣме има условия за леда, а лѣтно врѣме нѣма. Нѣкои казватъ: азъ мога да направя, каквото искамъ. Не можешъ да правишъ, каквото искашъ. Всѣко нѣщо трѣбва да се прави на врѣме. Ако онзи биволъ лѣга лѣтно врѣме въ локвата, това е отлично за него, той се брани отъ мухитѣ. Мислите ли, че, ако зимно врѣме легне въ локвата и излѣзе отъ тамъ, ще му бѫде приятно? Чудни сѫ хората, като казватъ: какъ, защо да не влѣза въ локвата! Казваме: да, лѣтно врѣме за бивола е добрѣ да влѣзе въ локвата, но зимно врѣме кракътъ му нѣма да стѫпи въ локвата. Ако влѣзе главата му ще пати. Нѣкои питатъ: защо не трѣбва да грѣшимъ? – Зимно врѣме е. Който стѫпи въ локвата, ще изгуби всички проекции на живота си. Казва нѣкой: е, докажи! Ела да ти докажа! Всѣки день, като бие камбаната, какво показва това? – Че единъ день и твоята камбана ще бие, че и твоята проекция на живота се развалила. Ами тогава, гдѣ е сѫщностьта на живота гдѣ сѫ Иванъ, Петъръ, Стоянъ, гдѣ е образътъ имъ? Гледамъ, отъ него останали глава, кости, но всичко това е празна работа. Това ли бѣше Иванъ? Не, ние отъ сега нататъкъ трѣбва да проучаваме истинския животъ. И до тогава, докато ние разсѫждаваме отъ само себе си, до тогава, докато търсимъ своята слава въ свѣта, ще имаме такава култура, като сегашната: навсѣкѫдѣ между хората ще има съмнѣния. Прави сѫ тѣ, но казвамъ: невъзможнитѣ нѣща за слона сѫ възможни нѣща за мишкитѣ и за птицитѣ. Единъ слабъ мостъ, прѣзъ който не е възможно да мине слонъ, понеже ще се строши, по този мостъ могатъ да минатъ хиляди мишки. Нѣкой казва: еди-кой си прави това, и азъ мога да го направя. Не, той е мишка, за него не е забранено да минава по този мостъ. Той може да мине прѣзъ този мостъ колкото пѫти иска, но ти си слонъ, за тебе не е позволено да минавашъ прѣзъ този слабъ мостъ. Тъй щото ние, съврѣменнитѣ хора, се различаваме единъ отъ другъ. Всѣки човѣкъ има извѣстенъ крѫгъ на своята дѣятелность; за всѣки човѣкъ има извѣстни ограничения, който природата е наложила; всѣки човѣкъ, отъ свое гледище, трѣбва да размисли, какъ да употрѣби разумно живота си. Всѣки трѣбва да се опрѣдѣли, своята слава ли търси, или славата на Оногози, който го е проводилъ.

Сега, ако ви зададатъ въпроса, отъ гдѣ сте дошли? – Ще кажете: не знаемъ, навѣрно отъ живота. Нѣкои питатъ: кѫдѣ е животътъ? – Общиятъ животъ прониква цѣлата природа, той е едно велико течение, скрито вѫтрѣ въ природата, но истинскиятъ животъ е достѫпенъ само за високо културнитѣ, за високо разумнитѣ сѫщества. Нѣкои питатъ: ами какво нѣщо е смъртьта? Азъ мога да ви обясня смъртьта, умирането, само чрѣзъ закона на аналогията, т.е. чрѣзъ закона на сравнението. Когато една рѣкичка трѣбва да мине прѣзъ пустинята, дѣто топлината е силна, тази малка рѣка не може да достигне до своето прѣдназначение, защото часть отъ водата ѝ се изпарява, а часть отъ водата ѝ се просмуква отъ почвата. Слѣдователно, много хора, на който животътъ протича, т.е. не може да достигне до великия животъ, до великото море, умиратъ; а онѣзи, великитѣ хора, на който животътъ има изобилно притоци, пристигатъ. И всѣки човѣкъ, който иска да се подигне, трѣбва да изучи този великъ законъ въ себе си, да знае: познава ли Оногози, който го е пратилъ на земята. Нѣкой отъ васъ ще каже: трѣбва да има нѣкой, който да ни научи. Всички ви учатъ, че прѣди 2,000 години е дошълъ Христосъ, но я запитайте този, който учи за Бога, дали има едно положително вѣрую? – Не, той нѣма едно положително вѣрую. Я запитайте този, който има една положителна връзка съ Бога дали може да ви каже нѣщо за тази реалность, дали може да ви докаже, че действително е свързанъ съ Бога? Има мнозина вѣрующи, който иматъ тази опитность; има други, който сѫ на пѫть да я добиятъ, но тази опитность се добива чрѣзъ голѣми жертви. Ние, при сегашното си състояние, не можемъ да добиемъ тази истина. Тъй както сме сега въ живота, ние мислимъ, че за да се домогнемъ до тази велика Истина, трѣбва да се лишимъ, да се откажемъ отъ благата на живота. Това не е вѣрно. Ако се домогнемъ до тази велика Истина, животътъ ни ще се осмисли, защото ще придобиемъ и Любовьта, а Любовьта е, която осмисля нѣщата. Забѣлѣжете, има единъ великъ законъ въ Любовьта: онзи, който ви обича и когото вие обичате, ще се радва на малкитѣ нѣща, който му давате. Онзи, който те обича, може да ти даде една малка сѣмка, и ти ще се радвашъ на тази сѣмка, защото отъ нея ще излѣзе нѣщо велико. Само Любовьта може отъ малките нѣща да прави велики работи. Като посадишъ тази сѣмка, слѣдъ година отъ нея ще излѣзе цѣло дърво. Великитѣ нѣща вънъ отъ Любовьта постоянно се смаляватъ, разрушаватъ и въ края на краищата, нищо не остава отъ тѣхъ. Когато нѣмаме Любовьта въ себе си, за насъ великитѣ нѣща постоянно се смаляватъ, а когато имаме Любовьта, отъ този малъкъ животъ се образуватъ великитѣ, Божественитѣ работи, и тогава идватъ великитѣ блага, великата хармония въ живота. Всичко това трѣбва да се опита.

Миналата седмица ви говорихъ, че мнозина, искатъ да говорятъ за Истината, като за нѣщо външно обективно. Истината обективно не може да се проучва. И Любовьта обективно не може да се проучва. И Мѫдростьта обективно не може да се проучва. Туй, което ти можешъ да обхванешъ не е Истина, то е само единъ фактъ. Истината е извънъ нашия умъ. Любовьта сѫщо е извънъ нашия умъ. Истината по нѣкой пѫть хвърля своитѣ проекции въ ума, и умътъ по косвенъ начинъ може да я проучава. Мѫдростьта хвърля своитѣ проекции отвѫтрѣ навънъ, т.е. къмъ външния свѣтъ. Какви сѫ тѣзи проекции? Когато Любовьта дойде у насъ, веднага ние се разширяваме, ставаме великани. Когато Любовьта изчезне, ние ставаме дребнички, като мушици. Когато Мѫдростьта проектира своитѣ проекции въ нашия умъ, ние ставаме велики, у насъ се явява единъ великъ замахъ и казваме: велико е това учение! Щомъ, обаче, Мѫдростьта се оттегли, ние ставаме обикновени, малки, дребни. Когато Истината внесе своитѣ проекции въ човѣшката душа, човѣкъ става силенъ, като Христа, може да жертвува живота си за другитѣ, за цѣлото човѣчество. Щомъ Истината оттегли проекцията си отъ човѣшката душа, ние имаме единъ типъ като Юда, който върши престѫпления и послѣ отива да се самоубива. Значи имаме два типа въ свѣта: Юда, който търсеше своята слава и мислеше само за себе си; и Христосъ, който търсѣше славата на Онзи, Който Го е проводилъ. И двамата умрѣха. Христосъ умрѣ по-рано, но възкръсна. Юда умрѣ по-послѣ, но не можа да възкръсне. И единиятъ се размножи, и другиятъ се размножи. Послѣдователитѣ на Юда днесъ не сѫ малко. Казвате: а, послѣдователи на Юда! Ами че послѣдователи сѫ! Навсѣкѫдѣ има послѣдователи на Юда. Слѣдователно, между тѣзи два принципа, който виждаме въ учението на Юда, и въ учението на Христа, има една велика борба, която ние трѣбва да завършимъ. Нѣкои казватъ: е, какво ще се говори за учението на Юда? Нека се запитаме, свободни ли сме отъ влиянията, отъ недъзитѣ на Юда? Когато бръкнемъ въ кисията на нѣкого, когато отнемешъ живота му, имането му, когато го обезчестишъ, когато отнемешъ всичкото му цѣломѫдрие, това не е ли учението на Юда? Когато внесешъ онѣзи велики, дълбоки качества въ душата на човѣка, когато внесешъ онова чувство на самопожертвуване, на себеотрицание въ живота на човѣка, да бѫде той готовъ да жертвува здраве, сили и животъ за другитѣ, не е ли това учението на Христа? Ние казваме: ето единъ човѣкъ, който не разбира живота! Споредъ насъ, въшката, която се качва на главата ми, нищо не работи и живѣе на моята смѣтка, е много културна! Тя казва: нека този човѣкъ работи заради мене. Азъ ще си смуча, ще ямъ готовата храна. Не, въ това нѣма никаква култура! Азъ говоря сега за духовнитѣ хора. Ние трѣбва да се отърсимъ отъ учението на Юда, отъ туй криво разбиране. Какво прѣдставлява Юда? – Той е само единъ символъ. Който говори за себе си, търси своята слава.

И тъй, всички ние, за да се разберемъ като хора, като братя, трѣбва да туримъ принципа, учението на Юда долу на опашката, а принципа учението на Христа, Божественото въ насъ – трѣбва да туримъ на първо мѣсто, трѣбва да го поощряваме. Такива хора азъ похвалявамъ. Какви хора? – Бѣднитѣ. Азъ не говоря за тия бѣдни хора, който по наслѣдство, кармически сѫ наслѣдили пороцитѣ на своитѣ дѣди и прадѣди. Азъ не съмъ съгласенъ съ тѣхъ. Азъ говоря за онѣзи бѣдни хора, за онѣзи разумни хора, който доброволно сѫ пожертвували своитѣ богатства, доброволно сѫ станали бѣдни. Тѣ могатъ да бѫдатъ богати, иматъ изкуството за това. Тѣ могатъ да станатъ и художници, и музиканти, но тѣ сѫ пожертвували всичко: своя животъ, своитѣ богатства – и то всичко даромъ. Тия хора азъ наричамъ възпитатели, учители на човѣчеството. Ще дойде день, когато великитѣ музиканти, великитѣ художници ще бѫдатъ Учители на човѣчеството. А сега, за да дойде единъ музикантъ да свири, трѣбва да му се плати. Казвате: е, такива сѫ условията! Да, такива сѫ условията на живота но кои условия? – Общитѣ условия, учението на Юда е такова. Турцитѣ казватъ: който дава пари, който си плаща, слуша великия виртуозъ, а който не плаща, седи отвънъ, нищо не може да чуе. Но азъ казвамъ: има изключения отъ това! Зная за единъ великъ виртуозъ въ Европа, който единъ день, слѣдъ като излизалъ отъ единъ концертъ, минавалъ покрай едно бѣдно момиченце, куцичко и като погледналъ въ очитѣ му, прочелъ нѣкакво особено желание. Пита го: защо седишъ тука? – Искахъ да влѣза въ салона да послушамъ, но нѣмахъ пари. Той се трогва отъ това и го запитва за адреса му. Момиченцето си дава адреса и се отегля. Една вечерь този великъ виртуозъ взима цигулката си и отива въ дома на момиченцето да му посвири даромъ. Слѣдъ като свири, той казва: това бѣше най-щастливиятъ моментъ въ моя животъ. Това бѣше най-хубавиятъ концертъ, който съмъ далъ нѣкога въ живота си. Защо? Защото това малко момиченце разбрало неговото свирене съ душата си. И той свирелъ съ душа. А сегашнитѣ виртуози – дойде нѣкой, даде концертъ, прѣзъ всичкото врѣме слѣди, дали публиката ще хареса свиренето му. Той знае, че ако публиката не хареса свиренето му, втори пѫть нѣма да дойде. И той свири, прави усилия. Защо? – За да дойде публиката и втори пѫть. Онзи пъкъ, който свири безкористно, който изпълнява Божествения принципъ, за него не важи, кой ще дойде. Тукъ не важи количеството, а качеството. Ние, съврѣменнитѣ хора, сѫдимъ за едно учение по хората, който го слѣдватъ, дали учени хора го слѣдватъ, или прости. Азъ бихъ желалъ всички онѣзи учени хора, всички онѣзи благородни хора, всички онѣзи сиромаси, който сѫ пожертвували своитѣ богатства, своя животъ, да слѣдватъ това учение. Азъ ще имамъ всичкото почитание къмъ тѣхъ. Бихъ желалъ всички онѣзи благородни свещеници, всички проповѣдници, да излезатъ на сцената. Нѣкои казватъ, че врѣмето щѣло да подобри нѣщата. Врѣмето отдавна е дошло. Питамъ: прѣди хиляди години, когато дойде туй благоприятно врѣме, кой го използува? – Овцитѣ го използуваха. Защо не го използуваха вълцитѣ? – Има си причини за това. Ние, съврѣменнитѣ хора, защо не използуваме това учение сега? Всѣки ще се оправдае, ще каже: трѣбва да се осигуря. Ако си чиновникъ, имашъ 1,000 лв. мѣсечна заплата, ще искашъ 2,000 или 3,000 лева. Какво отъ това? Допуснете, че имате 100,000 лв. Осигурихте ли се? Не, ни най малко не се осигурихте. Вие се заблуждавате. Нима ако ме затворятъ въ нѣкой затворъ да лежа една година или десетъ години, та е все едно и сѫщо нѣщо? Не, материялнитѣ блага въ този свѣтъ само ще усилятъ страданията ви. Животътъ ви отъ единия до другия край ще бѫде само разочарования. Азъ бихъ желалъ да срещна единъ човѣкъ, на когото животътъ да не е пъленъ съ разочарования. Ние живѣемъ единъ чисто търговски животъ. Майкитѣ и бащитѣ днесъ сѫ търговци въ домоветѣ си. Тѣ отгледватъ дѣцата си, продаватъ дъщеритѣ и синоветѣ си на нѣкой богатъ момъкъ или мома, безъ да мислятъ дали сѫ добри, или не и спокойно си заминаватъ за онзи свѣтъ. Питамъ: кѫдѣ сѫ вашитѣ родители? – На онзи свѣтъ. Имате ли съобщение отъ онзи свѣтъ? – Сега нѣмаме, но за въ бѫдаще ще имаме съобщения. Не, ние още сега можемъ да имаме съобщения съ невидимия свѣтъ. Невидимиятъ свѣтъ е направилъ вече своята послѣдна инсталация. Ние можемъ да направимъ това съобщение. Днесъ науката е успѣла да постигне чрѣзъ безжичния телефонъ да се съобщаватъ хората отъ Парижъ до Лондонъ. По сѫщия начинъ можемъ да направимъ съобщения и ние съ невидимия свѣтъ и да чуемъ, какво се говори тамъ. Само че за всичко това трѣбва да имаме специално разположение на духа. Ще кажете: докажи това! Сега не може да се докаже. Дълги доказателства се изискватъ, за да се докаже всичко това. Когато вие ми говорите, че хората отъ Парижъ могатъ да се съобщаватъ съ тия отъ Лондонъ, и азъ бихъ ви казалъ: докажете! Има единъ законъ, обаче споредъ който, ако развиете въ себе си ясновидството, то, когато ви говоря Истината, ще видите, че отъ мене излиза единъ прѣкрасенъ синъ цвѣтъ, който съ нищо не може да се сравни. Послѣ ще забѣлѣжите, че отъ мене излиза единъ прѣкрасенъ блѣдо-жълтъ цвѣтъ. По всичко това вие ще разберете, че азъ ви говоря Истината. Ако ви лъжа, вие ще забѣлѣжите, че отъ моята душа излиза една тъмнина, заобиколенъ съмъ съ единъ мракъ. Ще кажете: какъ да познаваме, кой ни говори Истината, и кой не? – Ние виждаме нѣщата. Отъ сега нататъкъ ще ходимъ съ виждане. – Само разумниятъ човѣкъ ходи съ виждане. Той знае какъ да насочи своя погледъ, за да произведе тази свѣтлина.

Ние сега отлагаме, казваме: врѣмето още не е дошло. Като дойде Христосъ, Той ще ни научи. Що е Христосъ въ свѣта? – Той е Любовьта. Всѣки день Любовьта хлопа на вашитѣ сърдца. Ако вие изгубите този моментъ, ще чакате още нѣколко милиона години, докато дойдатъ други благоприятни условия. Това сѫ вълни. Азъ нѣма да се спирамъ да говоря за тѣзи вѫтрѣшни връзки, които сѫществуватъ между една и друга вълна на битието, които обхващатъ хората и ги водятъ въ вѣчностьта, т.е. не въ вѣчностьта, но ги подигатъ отъ една степень въ друга и разширяватъ тѣхното съзнание.

Христосъ казва: „Онзи, който търси славата…“. На кого? – На Онзи, Който го е пратилъ. Питамъ: защо ние да не можемъ да възприемемъ този общъ животъ? Този общъ великъ животъ нѣма да обезсмисли нашия индивидуаленъ животъ. Напротивъ, ще го осмисли. Той ще бѫде единъ притокъ вѫтрѣ въ насъ. Когато Божественото дойде у насъ, то ще обнови живота ни, ще ни създаде единъ организъмъ съ органи много по-приспособени за животъ и дейность, отколкото сѫ сегашнитѣ. Въ сегашното ни положение ние се намираме въ колебание и въ двоумѣние, отъ гдѣ да започнемъ. Днесъ отъ западъ, отъ Англия, отъ Америка много американци, много англичани отиватъ въ Индия да изучаватъ Истината. Обаче най-виднитѣ адепти отъ Индия сѫ убѣдени, че тѣ сѫ дошли до края въ познаването на Истината, затова очакватъ отъ другадѣ да узнаятъ нѣщо повече за Истината. Сами тѣ я търсятъ. Европейцитѣ я търсятъ въ Индия, а индийцитѣ я търсятъ въ Европа. А тукъ, всѣки се сили да отиде въ Индия. Добрѣ, идете тамъ, посѣтете храмоветѣ имъ. Всичко ще намѣрите – разни учения, теории, но туй сѫщинското, за което душата ви копнѣе, къмъ което умътъ ви се стреми, нѣма да намѣрите. Истината, която вие търсите, може да придобиете само при едно условие, а именно: човѣкъ трѣбва да научи великия законъ, споредъ който при удобенъ случай да излиза изъ тѣлото си и да се прѣнася въ единъ далеченъ свѣтъ; тамъ, слѣдъ като научи Истината, ще се върне отново на земята, за да я познае. Сега нѣкои привеждатъ този стихъ отъ Евангелието, дѣто Христосъ взелъ двама отъ своитѣ ученици и ги завелъ на планината. Казвате: на високо мѣсто ги заведе Христосъ. Че колко високо бѣше това мѣсто? Ние знаемъ високитѣ мѣста на Палестина. Да, на много високо мѣсто ги изведе Христосъ! То не бѣше височина 10 клм., не бѣше и 20 клм., не бѣше и 100 клм., то бѣше много високо мѣсто! Ще каже нѣкой: това нѣщо не съотвѣтствува съ разказа въ Евангелието. Единъ човѣкъ на земята не може да свѣтне. На друго мѣсто свѣтва. Тамъ, на планината се явили Илия и Мойсей и се разговаряли съ Христа. Слѣдъ този разговоръ, Христосъ, съ двамата си ученици се върна назадъ. Слѣдователно, ние трѣбва идейно да се подигнемъ. Човѣкъ трѣбва да излѣзе извънъ себе си. Тѣзи опити сѫ правили мнозина. Нѣкои хора, като излѣзатъ вънъ отъ себе си, не искатъ да се върнатъ назадъ, затова не ги пущатъ. Днесъ хората не сѫ достатъчно честни. Ние сме пратени на земята като. Въ затворъ, наказани сме. Понеже нашитѣ пазители отговарятъ за насъ, то за да ни заставятъ да стоимъ тукъ, не искатъ да ни пуснатъ да излѣземъ извънъ тѣлото си. Ако сме достатъчно честни, нѣкой пѫть биха ни пуснали да излѣземъ за малко отъ този затворъ и пакъ да се върнемъ. Индуситѣ казватъ, че ние сме дошли на земята въ този затворъ, за да ликвидираме съ своята карма. Азъ пъкъ казвамъ: ние сме изпратени на земята отъ невидимия свѣтъ, за да научимъ нѣкои уроци, да свършимъ училището. Докато не свършимъ училището, нѣма да ни пускатъ въ другия свѣтъ като неканени гости само за беля на своитѣ майки и бащи. Казва Христосъ: „Който търси славата на Онзи, който го е пратилъ, Той е истински“. Този жарь, да търсите славата Божия, трѣбва да се зароди въ душата ви. Туй желание трѣбва да стане непрѣодолимо. И сега, като ви говоря за Господа, ще кажете: е, пакъ се говори за този Господь, Който разваля свѣта. Има наистина единъ Господь, който разваля свѣта, но азъ не ви проповѣдвамъ за него. Азъ ви проповѣдвамъ за този Господь, Който е направилъ свѣта. Седалището на онзи Господь, който разваля свѣта, е човѣшкиятъ търбухъ, а седалището на този Господь, Който е направилъ свѣта е на друго мѣсто – то е въ човѣшката душа, въ човѣшкия духъ. Тия хора, въ душата, въ духа на които живѣе Богъ, това сѫ онѣзи велики хора, това сѫ гении, Учители на човѣчеството, които сѫ дали най-високото проявление въ музиката, въ поезията, въ изкуството – изобщо въ всички направления. Това сѫ души, които подтикватъ човѣчеството напрѣдъ. Тѣ сѫ имали опитностьта да излизатъ отъ тѣлото си. Слѣдователно, вие, които ме слушате и за васъ не е изключена възможностьта да имате сѫщата опитность. Вие казвате: по благодатъ не може ли? – Не може. Проекциитѣ само ставатъ по благодать. Въ Любовьта има единъ великъ законъ, той е слѣдниятъ: по нѣкой пѫть тя сама се разкрива, но само на онѣзи, които могатъ да я възприематъ и да се ползуватъ отъ нея. За да ви се разкрие Любовьта, трѣбва да прѣминете нѣколко закона: закона на жертвата и закона на самоотричането. Вие казвате нѣкому: раздай имането си! Какъ имането си! Е, напусни жена си и дѣцата си! Какъ, да напусна жена си и дѣцата си! Значи, страхъ ви е. Та ти съ жена ли се роди? – Самъ се роди. И жена ти, и дѣцата ти сами се родиха. Съ това азъ не подронвамъ сѣмейния животъ, но казвамъ, че вие имате криво разбиране за сѣмейния животъ. Докато сѣмейниятъ животъ е поставенъ въ една правилна насока, има смисълъ, но ако не се постави на правилни начала, докато не излѣзе отъ затвора, той прѣдставлява цѣлъ адъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ: който иска да поумнѣе, нека се ожени. Азъ пъкъ казвамъ обратното: който е глупавъ, да се не жени; който е уменъ, нека се жени. Питамъ: ако глупавитѣ хора се женятъ, какви дѣца ще родятъ? Ако се женятъ умнитѣ хора, какви дѣца ще родятъ? Ако трѣбва да се женятъ хората, споредъ мене, трѣбва да се женятъ най-умнитѣ, най-ученитѣ, най-възвишенитѣ, най-благороднитѣ мѫже и жени. Тѣ трѣбва да изпълнятъ този великъ законъ по най-разуменъ начинъ. И тогава тия хора нѣма да бѫдатъ мѫже и жени, тѣ се съединяватъ съ Бога и прѣдставляватъ образъ и подобие Божие.

Та, казвамъ: вие трѣбва да търситѣ Истината, която е вложена въ вашата душа. Не ви убѣждавамъ, но казвамъ, че тази Истина е много цѣнна за мене, а сѫщевременно тя е цѣнна и за васъ, като души. Словото Божие, което прѣдставлява тази велика Истина, се състои отъ безбройни сѣмена, които, за да посадя, избирамъ специаленъ методъ. Този методъ е слѣдниятъ: азъ прѣдварително проучвамъ почвата и като видя, че тия сѣменца биха се развили въ тази почва, не ги сѣя. Нѣкой казва: сѣй въ тази почва! Не, въ тази почва ще сѣя други сѣмена, но тия цѣннитѣ нѣма да сѣя. Най-цѣннитѣ сѣмена ще сѣя въ най-хубавата почва. Казвамъ: това учение е учение на свободата. Вие имате сърдца, вие имате умове, вие имате души, вие имате духове – опитайте сами тази велика Истина. Ако се съмнѣвате не пипайтѣ, занимавайте се съ други работи! Ще кажете: врѣмето още не е дошло. Не, онѣзи отъ васъ, които чуятъ първиятъ зовъ, първото хлопане, както вашиятъ приятель хлопа на вратата, не се излежавайте на леглото! Станете изведнъжъ и отворете! Така трѣбва да постѫпи онзи който очаква приятеля си; така трѣбва да постѫпи онази приятелка, която очаква приятелката си. Сега вие ще направите една пермутация, ще кажете: не може ли да се каже, че така трѣбва приятеля да очаква своята приятелка? – Не, такава пермутация не можемъ да направимъ. Защо? Чудни сѫ хората, когато изнасятъ своитѣ криви образи. Човѣкъ, който иска да се домогне до тази велика Истина, трѣбва да знае, какво нѣщо е животътъ; трѣбва да знае, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията му къмъ Бога, и къмъ хората; той не трѣбва да бѫде нито мѫжъ, нито жена. Той трѣбва да съедини тѣзи два принципа въ едно тѣло, да нѣма никакви съблазни. Ще кажете: ами въ онзи свѣтъ нѣма ли жени? – Нѣма. Ами мѫже? – И мѫже нѣма. Въ онзи свѣтъ нѣма нито мѫже, нито жени, тамъ има благородни човѣци, тамъ има само души. Ще кажете: ами какъвъ ще бѫде тогава животътъ? Казва Писанието: „Око не е видѣло, и ухо не е чуло това, което Богъ е приготвилъ за онѣзи, които Го любятъ“. Кое ухо, и кое око? – Очитѣ и ушитѣ на глупавитѣ никога не сѫ видѣли и чули това, което Господь е приготвилъ за тѣхъ. Но очитѣ и ушитѣ на разумнитѣ ще видятъ и чуятъ това, което е приготвено за великитѣ души. Слѣдователно, ние се намираме прѣдъ великата Истина на живота, и трѣбва да я търсимъ. Нѣма по-велико, по-мощно нѣщо въ свѣта отъ това, човѣкъ да намѣри Истината, да търси славата Божия! Слѣдъ като човѣкъ намѣри тази слава, всички нѣща въ живота му ще се наредятъ по единъ хармониченъ начинъ. Само така човѣкъ ще разбере Истината и ще се освободи веднъжъ за винаги отъ робството, въ което се намира. И тогава той ще освободи не само себе си, но ще бѫде въ сила да освобождава и другитѣ хора. Туй, което днесъ считаме за сила, това не е сила. Всѣки се намира подъ едно вѫтрѣшно, морално робство. Всѣки се страхува. Отъ какво? – Че ще умрѣ, а при това пакъ умира. Всѣки се страхува, че ще осиромашѣе, а при това, въ края на краищата, всички осиромашаваме. И при това, знаете ли какъ? Често, у българитѣ има единъ обичай, като имъ говоришъ, цъкатъ. Азъ харесвамъ това цъкане. Какво означава то? – Очудване. Бре, чудна работа!

Та, казвамъ: врѣме е вече да отворимъ душитѣ си, за да намѣримъ туй което търсимъ: свобода, щастие, сила, любовь, мѫдрость, знание и редъ други добродѣтели. Тогава ще ни се отвори тази велика завѣса, да видимъ Славата Божия. Псалмопѣвецътъ казва: „Прѣдпочелъ бихъ да прѣкарамъ единъ день въ Божиитѣ дворове, отколкото хиляди години въ шатъра на нечестието.“ Онзи, който търси своята слава, ще бѫде робъ на условията, а онзи, който търси Божията слава, ще бѫде свободенъ.

Сега, всѣки единъ отъ васъ, нека се запита дълбоко въ себе си: своята слава ли търси, или славата Божия; отъ себе си ли говори, или отъ Божие име? Нѣкои казватъ: менъ ми говорятъ духоветѣ. Не, не трѣбва духоветѣ да ви говорятъ. Азъ зная единъ само, който може да ни говори за свѣта, а не мнозина. Когато ви говори единъ човѣкъ, той въ сѫщность не е единица. Той е съставенъ отъ милиони, милиарди клѣтки, който взиматъ участие въ говоренето. Когато той говори, всички тѣзи милиарди клѣтки съсрѣдоточаватъ своята дѣятелностъ да изкажатъ разумното Слово, да изкажатъ великата Истина на това сѫщество, което говори. И мозъчнитѣ клѣтки сѫщо съсрѣдоточаватъ своята дѣятелность да изкажатъ Истината на онзи, когото обичатъ, и който иска да я чуе. Когато Богъ иска да каже своята Истина, всички разумни сѫщества се съединяватъ като тѣзи клѣтки, и изказватъ на човѣка туй, отъ което се нуждае.

И тъй, ние ще отворимъ умоветѣ си, ще отворимъ сърдцата си, ще отворимъ душитѣ си, ще отворимъ духоветѣ си за великото, за възвишеното. Тогава ще дойде Божествениятъ Духъ, който ще донесе свобода на човѣчеството. Кога ще стане това? – Въ онзи тържественъ день, когато и най-малкитѣ тайни на живота ще се разрѣшатъ. Тогава вие ще се наречете хора на великата нова култура, която се готви. Въ тази култура смърть нѣма да има, тя ще изчезне. Тогава ние ще бѫдемъ свободни, както сѫ свободни онѣзи наши напреднали братя, наречени ангели, арахангели, херувими, серафими. Тия велики братя сѫ произлѣзли все отъ човѣшката раса, но сѫ живѣли при по-благоприятни условия, който използували разумно. Вие не използувахте разумно условията, но днесъ тия велики братя правятъ усилия да ви покажатъ пѫтя, за да добиете тази свобода, която тѣ иматъ, щомъ добиете тази свобода вие ще я дадете и на ония по-малки ваши братя, който я очакватъ.

И тъй, всички ще работимъ, докато общата свобода, общата Любовь и общата Мѫдрость обхванатъ цѣлото битие. Тогава всички ще хвалимъ Бога и ще живѣемъ само въ миръ и Любовь!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 25 януарий, 1925 г. въ гр. София.

Азъ Те познахъ

„Отче праведни, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ; и тѣ познаха, че ти си ме проводилъ“. (Иоана 17:25)

Това изговори Исусъ, и възведе очитѣ си на небето и рече: Отче, дойде часътъ: прослави Сина си, да те прослави и Синъ ти; (2) както си му далъ власть надъ всѣка плъть, да даде животъ вѣченъ на всички които си му далъ. (3) А това е животъ вѣчний, дѣто да познаятъ тебе единнаго истиннаго Бога, и Исуса Христа когото си проводилъ. (4) Азъ те прославихъ на земята: свършихъ работата която ми даде да върша. (5) И нинѣ прослави ме ти, Отче, у самаго тебе, съ славата която имахъ у тебе прѣди създание мира. (6) Изявихъ името ти на тия человѣци които ми даде отъ свѣта. Твои бѣха, и даде ги на мене, и твоето слово удържаха. (7) Сега познаха че всичко що ми си далъ отъ тебе е: (8) защото словесата които ми даде ти, дадохъ ги на тѣхъ; и тѣ приеха, и познаха наистина че отъ тебе излѣзохъ, и повѣрваха че ти си ми проводилъ. (9) Азъ за тѣхъ се моля: не се моля за свѣта, но за тѣзи които ми даде ти, защото сѫ твои. (10) И всичко мое твое е, и твоето мое, и прославихъ се въ тѣхъ. (11) И не съмъ вече на свѣта, но тѣ сѫ на свѣта, и азъ ида при тебе. Отче светий, упази ги въ името си тия които ми даде, за да бѫдатъ едно както ние. (12) Когато бѣхъ съ тѣхъ на свѣта азъ ги пазѣхъ въ твоето име: тѣзи които ми даде упазихъ; и ни единъ отъ тѣхъ не погина тъкмо синъ погибелний, за да се изпълни писанието. (13) А сега при тебе ида; и това додѣ съмъ на свѣта казвамъ за да иматъ моята радость пълна въ себе си. (14) Азъ имъ дадохъ словото твое; и свѣтътъ ги възненавидѣ защото не сѫ отъ свѣта, както азъ не съмъ отъ свѣта. (15) Не се моля да ги вземешъ отъ свѣта, но да ги упазишъ отъ лукаваго. (16) Отъ свѣта не сѫ както и азъ не съмъ отъ свѣта. (17) Освети ги чрѣзъ твоята истина: твоето слово е истина. (18) Както ти проводи мене на свѣта, и азъ проводихъ тѣхъ на свѣта; (19) и за тѣхъ азъ осветявамъ себе си, да бѫдатъ и тѣ осветени чрѣзъ истината. (20) И не само за тѣхъ се моля, но и за онѣзи които чрѣзъ тѣхното слово ще повѣрватъ въ мене, (21) да бѫдатъ всички едно; както ти, Отче, си въ мене и азъ въ тебе, да бѫдатъ и тѣ въ насъ едно; за да повѣрва свѣтътъ че ти си ме проводилъ. (22) И азъ, славата която ми даде, дадохъ я тѣмъ; да бѫдатъ едно както сме ние едно: (23) азъ въ тѣхъ, и ти въ мене; да бѫдатъ съвършени въ едно, и да разбере свѣтътъ че ти си ме проводилъ, и възлюбилъ си ги както си възлюбилъ мене. (24) Отче, тѣзи които си ми далъ, искамъ дѣто съмъ азъ да бѫдатъ и тѣ съ мене, за да гледатъ славата моя която ми си далъ; защото си ме възлюбилъ прѣди създание мира. (25) Отче праведни, свѣтътъ не те е позналъ, но азъ те познахъ; и тѣ познаха че ти си ме проводилъ. (26) И явихъ имъ твоето име, и ще явя, да бѫде въ тѣхъ любовьта съ която си ме възлюбилъ, и азъ въ тѣхъ.

Прочетената глава прѣдставлява кратко извлѣчение отъ една дълга речь, която Христосъ държалъ между своитѣ избрани ученици, които сѫ разбирали вѫтрѣшния смисълъ на учението.

„Да Те прослави и синъ Ти“. „Да Те прослави“ – туй е само външната страна на стиха. Онзи, който не разбира добрѣ нѣщата, ще разбере само материялната страна. „Синътъ“, това означава вѫтрѣшното отношение, което сѫществува между човѣшкия и Божествения Духъ.

„Както си Му далъ власть надъ всѣка плъть“. Думата „плъть“ подразбира нисшето, животинското у човѣка, или това, което не е организирано. „Власть има“ – то значи: власть има да направи нѣщо, както и грънчарьтъ има власть надъ кальта, да направи нѣщо отъ нея.

„И Исуса Христа, когото Си проводилъ“. Нѣкои разбиратъ външната страна на въпроса. Кое е хубавото въ слънцето: неговитѣ прями лѫчи, или когато то дава своя образъ въ рѣкитѣ? – Разбира се, че неговитѣ лѫчи, а не образътъ му, който се отразява въ водата. Топлината и свѣтлината на слънцето, като влизатъ въ нашето тѣло, даватъ своята благодать, а образитѣ, които идватъ отвънъ, спиратъ тази работа.

„И Твоето Слово удържаха.“ Тукъ Христосъ изявява нѣщата въ Божествения свѣтъ. Той подразбира всички хора, въ всички епохи на миналото, на настоящето и на бѫдещето, които се съединяватъ въ едно.

„И всичко мое Твое е, и Твоето мое“.

Нѣкои се спиратъ върху думитѣ „мое и твое“. Питамъ: кой създаде мѣстоименията азъ, ти и той? Човѣшкиятъ духъ ги създаде. Като се каже „азъ, ти, той“, какво се разбира? – Единъ човѣкъ създаденъ въ три лица, т.е. по три начина. „Азъ“ – човѣкътъ, който мисли; „ти“ – човѣкътъ, който чувствува; „той“ – човѣкътъ, който работи. Слѣдователно, тритѣ лица сѫ съединени въ едно. „Азъ“ – главата; „ти“ – гърдитѣ; „той“ – краката. Кой си ти? – Азъ, който мисля; ти, който чувствувашъ; той, който диша. Той, третиятъ е, който отива на нивата да работи, който свършва работата. Тукъ е всичката философия.

„Отче, праведний, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ, и тѣ познаха, че Ти си ме проводилъ“.

Въ свещената книга има изречения, върху които може да се говори много. Въ свещената книга има и такива изречения, върху които пъкъ може да се говори малко. Върху този послѣденъ стихъ може да се говори малко. Защо? Защото е единъ отъ съдържателнитѣ стихове и изисква повече врѣме. Ако вие изисквате отъ нѣкой художникъ да изрисува една планина, като „Хималаитѣ“, той ще се намѣри въ трудно положение. Най-първо трѣбва да опрѣдѣли своитѣ важни точки, защото мащабътъ ѝ е голѣмъ. За малкитѣ работи всѣки може да говори, то е лесна работа. Ако е да се нарисува една гарга, и малкитѣ дѣца могатъ да я нарисуватъ. Но я ги накарайте да нарисуватъ една голѣма планина, нѣма да знаятъ, какъ и отгдѣ да започнатъ. Колкото се отнася до гаргата, веднага ще я нарисуватъ.

„Свѣтътъ не Те е позналъ“. Азъ се спирамъ върху една отъ познатитѣ точки. „Подъ познаване“ – азъ разбирамъ проекцията. Нѣкои питатъ: въ какво седи познаването? – Само висшето, благородното, разумното въ свѣта може да се познава. Онѣзи нѣща, които иматъ образъ и подобие, сѫ разумни. Нѣщата, тѣлата или вещитѣ, въ които функционира живота, могатъ да се познаятъ. Тѣ иматъ свои характерни качества.

И тъй, въ какво седи познаването? Христосъ казва: „Въ всичко познахъ, че Ти си ме проводилъ.“ Познаването е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, а провождането е процесъ на движение. Значи, познаването подразбира учение, а провождането – излизане отъ този процесъ, отиване нѣкѫдѣ. Кѫдѣ? – Въ свѣта. Интересно е по какво познаваме хората? Запримѣръ, всѣки отъ васъ казва: азъ познавамъ вълка, познавамъ змията, познавамъ жабата, познавамъ рибата. Съ какво ги познавате? – Съ вашитѣ очи. Ако не бихте имали очи, туй познаване щѣше да стане по другъ начинъ. Наистина, вълкътъ има извѣстна форма, но познаването на вълка по формата му, познаване ли е? Като изречемъ думата „вълкъ“, казвате: познавамъ вълка. Като изречемъ думата „човѣкъ“, казвате: познавамъ човѣка. Въ познаването има категории, степени. При познаването на вълка и на човѣка по форма, нѣма разлика. Туй е повърхностно познаване. Когато Христосъ употрѣбява думата „познавамъ“ то значи да познавашъ, че единъ човѣкъ те люби, че е готовъ да се жертвува за тебе въ всичкитѣ условия на живота; да познавашъ, че онзи учитель е готовъ да ти даде всичкото си познание и да те тури въ правия пѫть. Това е истинско познаване. Слѣдователно, законитѣ на вѫтрѣшното познаване сѫ различни отъ тия на външното познаване. Запримѣръ, всички вие, които ме слушате тази сутринь, ще кажете: ние познаваме този проповѣдникъ. Азъ не отказвамъ това, но то не е дълбоко познаване. Вие ме познавате толкова, колкото познавате Витоша, колкото познавате Мусалла, колкото познавате Дунава, колкото познавате Черно море, Великия или Тихия океанъ, или Индийския океанъ, колкото познавате слънцето, или мѣсечината. Когато лансиратъ една хубава идея за мене, или за когото и да е, казвате: ние познаваме този човѣкъ. Ако кажатъ нѣщо лошо, казвате: ние не познаваме този човѣкъ. Защо въ първия случай го познавате? Защото чрѣзъ този човѣкъ се подигате. Вие искате вашето познанство съ този човѣкъ да е отблизо. Защо? – Туй познаване съдържа въ себе си единъ вѫтрѣшенъ стремежъ за материялни блага. Когато имате приятель, който е забогатѣлъ, станалъ милионеръ и е добрѣ разположенъ къмъ васъ, а вие нѣматѣ нито петь пари, тогава ходите при него, обикаляте го и казвате; той е отличенъ човѣкъ. Отъ гдѣ го познавате? – Вие познавате само неговата кесия, неговата каса. Казвате: а, той е много благороденъ човѣкъ, като него другъ нѣма. Защо? Защото ви посрѣща добрѣ, угощава ви; заклалъ за васъ нѣкоя пуйка, нѣкое прасенце, и вие се посъвземете, радвате се. У васъ като че се заражда закона на жертвата – готови сте да се жертвувате за приятеля си. Но всичко това е само за касата му. Това, обаче, не е познаване. Ако туй е познаване, тогава азъ зная, че и въ животнитѣ има едно подобно познаване, което сѫщо почива на даване подаръци и тѣмъ подобни. Нѣма какво да ви привеждамъ специални случай, но казвамъ, че много пѫти и животнитѣ проявяватъ качества, каквито има у човѣка.

И тъй, Христосъ казва: „Азъ те познахъ.“ Кого? – Той познава този първоначаленъ източникъ на живота, познава Бога. А днесъ, съврѣменнитѣ хора, като чуятъ, че нѣкой вѣрва въ Бога, първото нѣщо, което ще помислятъ е, че този човѣкъ е смахнатъ – вѣрва въ Бога. Казватъ: да вѣрвашъ въ Бога, това е попска работа. Чудни сѫ хората, като казватъ, че това било попска работа! Питамъ: поповете ли създадоха Бога? Тогава, ще ви прѣдставя една смѣшна картина. Единъ ученъ човѣкъ минава покрай една рѣка, забива една табела на единъ отъ брѣговетѣ ѝ и пише: тази е най-голѣмата и най-дълбоката рѣка. Тя е еди-колко си дълбока, еди-колко си дълга и еди-колко си широка. Минава другъ ученъ, пише на сѫщата табела: тази рѣка не е най-голѣма. Е, станала ли е тази рѣка по-голѣма? Не, тя си е такава каквато е била по-рано. Първиятъ продължава да върви по течението на тази рѣка, забива втора табела и пакъ пише: тази рѣка е създадена за човѣка. Идва вториятъ ученъ, пише на сѫщата табела: прѣди да сѫществуваше човѣкътъ, рибитѣ живѣеха въ водата, а послѣ дойде човѣкътъ. Първиятъ ученъ върви по-нататъкъ и пише на друга табела: тази рѣка е открита прѣди еди-колко си години, отъ еди-кой си ученъ – пише името му. Пристига вториятъ ученъ, пише: азъ зная, че първата риба, която живѣеше въ тази рѣка, я откри. Кой е по-правъ? – Вториятъ. И наистина, рибитѣ откриха рѣкитѣ и си туриха тамъ яйцата, за да се излюпватъ малкитѣ рибки.

Така и ние, съврѣменнитѣ учени хора, мислимъ, че сме открили нѣкои истини. Правя едно сравнение. Ние сме като първия ученъ, който казва, че тази рѣка е най-голѣмата, т.е. това значи, че като съврѣменната наука подобна не е имало. А, не е имало рѣка голѣма като тази! Идва вториятъ ученъ и казва: прѣди падането на човѣка имаше по-висока култура. И двамата спорятъ. Кой е правъ? Но, да оставимъ тия нѣща, тѣ сѫ външната страна на въпроса. Културитѣ не се различаватъ. Културата е една, тя е качество на човѣшкия духъ. Само човѣшкиятъ духъ носи култура въ себе си. Вие не можете да извадите културата вънъ отъ човѣка. Смѣшно е да се опрѣдѣли културата като нѣщо извънъ човѣка. Нима културата на единъ грънчарь, който е направилъ 5–6,000 гърнета седи въ тия гърнета? Не, това сѫ произведения, това сѫ опити на този културенъ грънчарь. Това е идея, която живѣе вѫтрѣ въ него. Никой не знае, защо той е направилъ тия гърнета, но културата не седи въ тѣхъ. Той и безъ да бѣше направилъ тия гърнета, културата бѣше въ него. Сега казватъ: еди-кой си писатель написалъ десятки книги. Ученостьта му не седи въ тия книги. Културата седи много по-дълбоко: въ човѣшкото сърдце, въ човѣшкия умъ, въ човѣшката душа и въ човѣшкия духъ. Азъ употрѣбявамъ тѣзи четири термина, та който ви прилегне – кой въ каквото вѣрва. Нѣкой казва: въ духа не вѣрвамъ – Е, тогава въ душата. И въ душата не вѣрвамъ. – Е, тогава въ ума. – И въ ума не вѣрвамъ. – Е, вѣрвай въ това, което ти прилегне. Двѣ нѣща има, въ които съврѣменнитѣ хора вѣрватъ: въ сърдцето и въ ума. Турятъ си рѫката на лѣвата страна, усѣщатъ пулса, сърдцето имъ бие. Питамъ нѣкого: въ сърдцето не вѣрвашъ ли? – Вѣрвамъ. Легна на лѣвата страна, усещамъ го. А умътъ гдѣ е? – Ето го, тукъ въ главата. Ами душата гдѣ е? – Душата я нѣма на земята. Душата има само една малка проекция тукъ на земята. Тя се явява врѣменно като нѣкоя гостенка на ума и на сърдцето. Щомъ душата посѣти нѣкой човѣкъ, тогава го наричатъ великанъ, вдъхновенъ, благороденъ; но послѣ, като си замине душата, този човѣкъ става обикновенъ. Така е и съ човѣшкитѣ мисли и чувства. Всички мисли, които текатъ въ ума; всички чувства и желания, които текатъ въ сърдцето, идватъ все отъ тозъ великъ изворъ. Този изворъ е душата. Изворитѣ на душата се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е човѣшкиятъ духъ. Изворитѣ на човѣшкия духъ се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е Божиятъ Духъ. Изворитѣ на Бога се поятъ отъ още по-великъ изворъ – отъ Абсолютния, Незнайния Духъ на Битието. За Него никой нищо не знае. Е, сега, какво разбирате съ вашата ученость отъ всичко това? Вашата ученость е въ състояние да забърка ума на всѣкиго. Защо се забърква човѣкъ? Като имашъ два конеца, не можешъ да ги забъркашъ. Но щомъ имашъ нѣколко хиляди конци, можешъ да ги забъркашъ и то така, че не можешъ да ги разплетешъ.

Христосъ казва: „Сега познахъ Бога.“ Той познава Бога по едно нѣщо: че Богъ е великата Любовь, ограничила себе си, забравила себе си заради онѣзи малки сѫщества, които живѣятъ въ Него. Въ своитѣ велики планове, Богъ, слѣдъ като създаде всичко, обръща вниманието си отвѫтрѣ навънъ. То значи: Божественото проектира своя животъ навънъ, като дава живота си и на всички души, които сѫществуватъ едноврѣменно въ битието. Азъ ще употрѣбя израза: всички души сѫ вѣчни. Англичанитѣ употрѣбяватъ израза: душитѣ сѫ тъй вѣчни, както и Богъ е вѣченъ. Тѣ не сѫ отдѣлни отъ Него и сѫществуватъ едноврѣменно съ Него въ вѣчностьта. Тѣ вървятъ заедно, живѣятъ въ единъ и сѫщъ животъ, но не сѫ еднакви, различаватъ се. Богъ винаги се различава, и тѣ се различаватъ, а при това, между тѣхъ има тѣсна връзка. Връзката е въ това, че Богъ е Единъ, а тѣ сѫ много. Слѣдователно, съ множеството се означава проявения, ограничения, физическия свѣтъ. Безъ множеството свѣтътъ не може да се прояви.

Сега, азъ ще докосна другъ единъ въпросъ. Вие ще разсѫждавате малко, докато дойда до мисъльта си. Съврѣменнитѣ психолози и математици казватъ, че врѣмето и пространството не били реални. Не, врѣмето и пространството сѫ реалности, но врѣмето може да се сгѫстява или съкращава, а може и да се разширява; и пространството може да се сгѫстява и разширява. Ще ви приведа единъ психологически фактъ. Вие сънувате единъ сънъ: тръгвате отъ България за Америка, пѫтувате, стигате тамъ, запишете се въ нѣкое училище, учите, свършитѣ училището, връщате се отново въ България и ставате пръвъ министъръ. Това нѣщо става прѣзъ съня ви, всичко за 3–4 часа, а въ сѫщность, за да го реализирате, изискватъ се много години. Какъ става това, та тъй бързо свършихте изпититѣ си, тъй бързо завършихте университета? Да, има такива сънища. Тъй че, ако азъ дойда да разсѫждавамъ за врѣмето, сѫщо така то е различно за различнитѣ сѫщества. Врѣмето за растенията, въ тѣхната крайна цѣль на развитие, е по-дълго отколкото нашето врѣме. Азъ бихъ спорилъ съ съврѣменнитѣ учени, съ съврѣменнитѣ математици по този въпросъ. Врѣмето на растенията е по-дълго отъ врѣмето на микробитѣ. Врѣмето на микробитѣ е по-дълго отъ врѣмето на млѣкопитающитѣ. Врѣмето на млѣкопитающитѣ е по-дълго отъ нашето врѣме. Нашето врѣме е по-дълго отъ врѣмето на ангелитѣ. Ние нѣмаме еднакво врѣме за разрѣшение на една и сѫща задача. Слѣдователно, какво ще кажемъ за врѣмето и пространството, когато дойде да разрешаваме една задача? Пространството за растенията има единъ видъ, за млѣкопитающитѣ – другъ видъ, за насъ – трети видъ, за ангелитѣ – четвърти видъ и т.н. И всичкитѣ противоречия въ свѣта произтичатъ отъ това, че врѣмето за всинца ни не е еднакво. Събератъ се двама души: единиятъ е по-бързъ, иска всички нѣща да станатъ изведнъжъ; другиятъ казва: е, нищо, полека-лека; или както казватъ турцитѣ: явашъ-явашъ; или както казватъ англичанитѣ: остави го на врѣмето! Питамъ кои сѫ причинитѣ, че единиятъ бърза, а другиятъ кара полека-лека? – Единиятъ иска да съкрати врѣмето, а другиятъ го продължава. Хубаво, ако е вѣрно това, което казватъ ученитѣ, че врѣмето не може да се съкращава, защо искашъ да съкратишъ една реалность? Значи, врѣмето търпи съкращение, търпи и продължение, т.е. разширение. И този човѣкъ, който иска да го съкрати, е правъ, само че не знае методъ и начинъ, какъ да го съкрати. Какъ съкращаватъ въ България врѣмето? Отива нѣкой въ странство, свършва математика или естественитѣ науки и се връща въ България, иска да го назначатъ или професоръ въ университета, или учитель въ нѣкоя отъ първокласнитѣ гимназии, но никой не го познава, нѣма приятель и не го назначаватъ. Отива самъ при министера, казва му, че иска назначение, но министърътъ му казва: ще видимъ. Минаватъ се день, два, три, седмица, мѣсецъ, два три, петь мѣсеца врѣмето се продължава, нѣма никакво назначение. Казватъ му: слушай, понамажи малко колата на началника на просвѣтата най-малко съ 10-ина хиляди златни, да каже нѣколко благи думи за тебе. Щомъ се понамаже колата, врѣмето се съкращава; на другия день се издава заповѣдь, че еди-кой си, свършилъ въ странство съ отличенъ успѣхъ, се назначава на служба еди-кѫдѣ си. Значи, има единъ методъ, по който може да се съкрати врѣмето. И при всичко това ученитѣ ще кажатъ, че врѣмето не се съкращавало. Не, опитътъ показва, че се съкращава врѣмето, но трѣбва да се знае методътъ за това. Малкитѣ дѣца въ училищата, като сбъркатъ нѣщо, изтриватъ погрѣшкитѣ си съ гума. Тѣ правятъ, както нѣкой обикновенъ художникъ, който, като сбърка нѣщо на платното си, бързо взема четката, и отгорѣ върху грѣшката зацапва съ боя. Но какво излиза отъ това? – Направя по-голѣма грѣшка. Какъ постъпва великиятъ художникъ въ такъвъ случай? – Той има специални киселини. Потопи четката въ нѣкоя отъ тѣхъ, бутне внимателно върху платното, дѣто е грѣшката и я изчисти. Той знае метода, какъ да се чисти, какъ да се трансформира грѣшката.

И тъй, Христосъ казва: „Азъ Те познахъ.“ За да познаешъ човѣка, трѣбва да си готовъ да пожертвувашъ живота си за него. Ти не можешъ да познаешъ, дали единъ човѣкъ е готовъ да се жертвува за тебе, до като и ти не си готовъ да се жертвувашъ за него, не си ли готовъ да се пожертвашъ за него ти можешъ да казвашъ, че го познавашъ, но това е само празно говорене, празни приказки, но не и дѣла. Онзи който е готовъ да се жертвува, трѣбва да се жертвува не само на думи но и на дѣла. Когато дойдемъ да говоримъ за Бога, трѣбва да се лишимъ отъ всички блага, трѣбва да пожертвуваме всичко за Него. Само тогава ще познаемъ, че въ свѣта има Едно сѫщество, Една реалность, за която струва всичко да се пожертвува. Сега съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като говорятъ за Бога, като Го познаятъ, тогава и наука, и култура за тѣхъ ще прѣстане, всичко ще се заличи. Не е така. Онзи, който познава Бога, ще започне съ една нова наука, съ една нова просвѣта и култура, каквато свѣтътъ дори не е сънувалъ. Всичкиятъ съврѣмененъ потикъ за свобода, за култура, за нова мисъль; всички онѣзи благородни пориви, който се проявяватъ, въ каквото и да е направление, това сѫ потици, мисли на онова велико сѫщество – Богъ – Който работи сега въ свѣта.

Нѣкой казва: какъ ще се поправи свѣта? Казвамъ: Богъ ще го поправи. Чрѣзъ кого? – Чрѣзъ насъ. Единъ день вие ще се съвземете, но сега мязате на онзи благородникъ, който билъ отъ рождение лѣнивъ и живѣлъ съ идеята, че не трѣбва да работи, не трѣбва да се движи. Обаче, единъ день го турили на пода въ една стая, дѣто минавалъ силенъ електрически токъ. Токътъ взелъ да го припича и той веднага скочилъ правъ, започналъ да се движи изъ стаята, да стѫпва отъ кракъ на кракъ, да търси изходъ отъ тази стая. Като потропалъ тъй нѣколко часа, казалъ си: е, че движението било много хубаво нѣщо! Тѣзи Божествени токове сѫ започнали да функциониратъ вече въ свѣта. Тѣ идватъ въ видъ на страдания. Тия страдания прѣдизвикватъ въ хората сѫщитѣ чувства, сѫщитѣ изживявания, каквито изпитватъ удавницитѣ, които се борятъ изъ водата, за да се спасятъ. Тѣ изпитватъ голѣми страдания, мѫчения, конвулсии. И днесъ Господь иска да спаси съврѣменния свѣтъ, затова имъ създава такива страдания, които прѣдизвикватъ въ тѣхъ гърчения, конвулсии. Всички питатъ: защо е това нѣщо? – За да дойде Божията Любовь въ насъ, да познаемъ Бога въ себе си и да изпълнимъ Неговата воля.

Сега, да разгледамъ второто положение отъ стиха, което е сѫщо така важно. Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ, и както ми каза, тъй свършихъ.“ Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: да, така е било за Христа, но не и за насъ. Не азъ питамъ всинца ви, които ме слушате, както и тѣзи хиляди и милиони хора, които сѫществуватъ по свѣта: кой ви е пратилъ на земята? Задавали ли сте си сами въпроса, защо сте дошли на земята? Защо, по каква причина дойдохте тукъ? Нѣмаше ли друго нѣкое мѣсто, освѣнъ земята? Кой ви изпрати тука? Има по-хубава земя, отколкото тази, на която живѣете. Какъ прѣминахте това мѣсто, докато стигнете до земята? Въ колко часа тръгнахте отъ вашето отечество? Съ кой тренъ пѫтувахте? – Нищо не знаете по тѣзи въпроси. Когато нѣкой човѣкъ тръгне отъ Америка за България и го питатъ, въ колко часа, кой день тръгна отъ Америка, човѣкътъ знае всичко, помни, може да ви отговори. А сегашнитѣ хора, които вѣрватъ, и които не вѣрватъ, че сѫ дошли отъ другъ свѣтъ, нищо не знаятъ. Кога тръгнахте? – Не зная. Кога пристигнахте? – Не зная, Господь знае. Откѫдѣ пристигнахте? – Господь знае. Защо дойдохте? – Господь знае. Когато дойде въпросъ за ядене и пиене, когато се касае да вземете нѣщо отъ припечеленото, казвате: това азъ зная. Има нѣщо, което съврѣменнитѣ хора знаятъ – да бъркатъ въ чуждитѣ кесии и да дѣлятъ богатствата на богатитѣ. Казватъ: е богати хора сѫ тѣ! Богатитѣ хора азъ наричамъ касиери. Какво ще правитѣ съ паритѣ на богатитѣ хора? Ядатъ ли се тѣзи пари? – Не се ядатъ. Паритѣ сѫ една сила, която завлича. Едно врѣме Искъръ минаваше покрай околностьта на София, и когато водата му прииждаше, правѣше голѣми пакости. Често шопитѣ се оплакваха, че Искъръ имъ завлича говедата. Обаче ученитѣ хора впрегнаха неговата енергия, и днесъ тя се използува за освѣтление на София. Не оставяйте паритѣ да ви завличатъ; впрегнете тѣхната енергия, използувайте ги за работа! Вие не можете да вземете паритѣ отъ земята. Единъ день паритѣ ще се върнатъ тамъ, откѫдѣто сѫ извадени. Такъвъ е законътъ, азъ зная това. И вие единъ день ще се върнете тамъ, отъ дѣто сте дошли. Земята е едно царство. И на човѣка, при сегашнитѣ условия, не му се позволява да прѣкара въ това царство повече отъ 120 години. Крайниятъ прѣдѣлъ за живѣене на земята е 120 години. Онѣзи, които управляватъ земята, не позволяватъ повече. Като дойде този прѣдѣлъ, ще те изхвърлятъ вънъ и ще ти кажатъ: хайде, сега ще си вървишъ, повече не можешъ да живѣешъ въ тази държава. Въ Англия, запримѣръ, дойде нѣкой странникъ, постои нѣколко мѣсеца и му казватъ: хайде сега ще си вървишъ! Има изключителни случаи, дѣто нѣкой може да живѣе и повече, но той, въ замѣна на това, дава нѣщо за тази държава. Въ това отношение, хората сѫ много голѣми майстори. Нѣкой пѫть дойдатъ отъ небето, хванатъ нѣкого, искатъ да го задигнатъ, да го взематъ отъ земята. Той започва да се моли: оставете ме, искамъ да работя за Бога. Ако остана, ще работя само за Бога, ще направя туй-онуй. Щомъ е за името Божие, оставятъ го. Слѣдъ 5–10 години пакъ дойдатъ да го взематъ, но той нищо не свършилъ. Започва пакъ да се моли: моля ви се, моля ви се, оставете ме, азъ ще работя за Бога. Оставятъ го. Мине известно врѣме, той нищо не е направилъ. Най-послѣ дойдатъ, взематъ го, изхвърлятъ го навънъ. Той пакъ се моли да го оставятъ. – Не може повече: или праведникъ ще бѫдешъ, или вагабонтъ. Въ свѣта има два вида хора: еднитѣ сѫ крайно добри, а другитѣ – крайно лоши. Срѣднитѣ отъ тѣхъ даже и дяволътъ не ги иска. Азъ казвамъ: когато дяволътъ те иска, пакъ човѣкъ трѣбва да бѫдешъ! Дяволътъ казва: доведете този човѣкъ при мене, той ще бѫде добъръ. Такъвъ човѣкъ и Господь го иска. Той казва: „Щомъ този човѣкъ може да работи при дявола, той и при мене ще може да работи“. Ако единъ човѣкъ е отличенъ слуга при лошия господарь, той и при добрия господарь ще бѫде отличенъ слуга. Това сѫ фигуративни изрази.

Христосъ казва: „Разбрахъ, че Ти си ме проводилъ“.

Сега вие може да кажете: кой е начинътъ, по който може да се запознаемъ съ Истината? Да се запознаете съ Истината? – Истината е нѣщо свещено. Ние още не можемъ да видимъ Истината. Тя не може да се прояви. За Истината ние сме като слѣпия човѣкъ. Той може да усѣти топлината, но не може да възприеме и свѣтлината. Туй, което, ние възприемаме, не е свѣтлина. Тогава, какво ще кажете? Има сѫщества, които виждатъ на тъмно тъй, както ние виждаме на свѣтло. Слѣдователно, когато говоримъ, че виждаме, азъ подразбирамъ, че се намираме въ свѣтлина, съ която можемъ да виждаме реалностьта. Питамъ ви: съ свѣтлината, която имате, виждали ли сте единъ ангелъ, виждали ли сте едно разумно сѫщество, влѣзли ли сте въ съобщение съ тѣхъ? Питамъ ученитѣ хора, капацитетитѣ: какъвъ е смисълътъ на червения лѫчъ въ дѫгата? Защо го създаде природата? Той е друга проява. Защо е зеления цвѣтъ въ дѫгата? – Той е друга проява. Защо е жълтиятъ цвѣтъ въ дѫгата? – Той е трета проявя. Защо е тъмно-синиятъ, защо е ясно-синиятъ и защо виолетовиятъ цвѣтъ? – Това сѫ все прояви. Седемьтѣ лѫча на дѫгата сѫ сигнали, които се пращатъ отъ седемьтѣ свѣта на небесния, на невидимия свѣтъ за връзка съ земята. Въ тѣхъ има една цѣла азбука, и ако вие виждате, добрѣ, ще забѣлѣжите, запримѣръ, че полето на червения цвѣтъ не е едно и сѫщо, каквото е полето на другитѣ лѫчи. Изобщо, полето на всички лѫчи не е еднакво.

Та, казвамъ: съврѣменната наука още не е дошла до положение да ни даде едно правилно обяснение на нѣщата. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че червениятъ цвѣтъ ималъ еди-колко си билиона трептения въ секунда; виолетовиятъ – еди-колко си билиона трептения и т.н., съ това смѣтатъ, че сѫ изучили цвѣтоветѣ на дѫгата. Казвамъ: благодаря за такива научни изслѣдвания. И тогава питамъ: въ колко часа ще пристигне варненскиятъ тренъ, който е излѣзълъ отъ Варна въ еди-колко си часа? Дали е пѫтнишки, или товаренъ тренъ? Учениятъ ще почне да ми изчислява, че колелото на тази машина прави еди-колко си обръщания въ секундата, че еди-колко си вѫглища изгаря, еди-колко си пара се образува и т.н. Казвамъ: хубаво, приятелю, тѣзи изчисления може да сѫ много добри, но не ми сѫ потрѣбни. Азъ искамъ да зная, какво носи този вагонъ, какво е неговото вѫтрѣшно сѫдържание, дали съ него пристигатъ тия разумнитѣ хора, или е товаренъ вагонъ съ вѫглища, или съ говеда за клане. Азъ не искамъ да зная, колко трептения иматъ тия лѫчи на дѫгата, но какво носятъ тѣ.

Тѣзи краски на дѫгата сѫ най-голѣмото благословение, което се съдържа въ нея. Дѫгата, цвѣтоветѣ, това е Божието благословение, Божието изобилие, вратата, прѣзъ която идватъ всички блага отъ невидимия свѣтъ. Сега, нѣкои хора отъ съврѣменния свѣтъ взели единъ цвѣтъ отъ краскитѣ на дѫгата и съ това име се кръщаватъ, така се назоваватъ. Запримѣръ, нѣкои взели за символъ червения цвѣтъ, турили го като знаме и се наричатъ „червенитѣ.“ Други взели като символъ портокаления цвѣтъ и се наричатъ „оранжевисти.“ Трети взиматъ за символъ зеления цвѣтъ. Турятъ си хората разни цвѣтове. Хубаво, ако вие носите червения цвѣтъ, носете го, но бѫдете хора на живота! На кой животъ? – На онзи възвишенъ, благороденъ животъ. Да дадешъ живота на човѣка, а не да му го вземешъ – това разбирамъ азъ подъ червения цвѣтъ. Тия хора, които носятъ портокаления цвѣтъ, подразбирамъ да могатъ да дадатъ индивидуалность, съзнание на човѣка. Тия, които носятъ зеления цвѣтъ, значи да дадатъ отъ своето материално благо и на другитѣ. Тия, които носятъ жълтия цвѣтъ, нека дадатъ отъ своята мѫдрость, отъ своето знание и на другитѣ. Тия, които носятъ синия цвѣтъ, това означава Истината, вѣрата въ тѣхъ. Всичкитѣ цвѣтове сѫ Божии благословения, които даромъ си взелъ, даромъ трѣбва да дадешъ. Всички трѣбва да даваме даромъ! Срещатъ се двѣ жени, едната се облѣкла съ червена блуза, другата съ синя, спиратъ се, питатъ се една друга, защо се облѣкли въ такива свѣтли цвѣтове. И сами си отговарятъ: е нали модата е такава! Послѣ модата се измѣни, тѣ се облѣкатъ въ жълто. Защо промѣнятъ цвѣта? – Сега пъкъ парижката мода е такава! Слѣдователно, червениятъ цвѣтъ е на мода, портокалениятъ цвѣтъ е на мода, зелениятъ е на мода – всички цвѣтове вече сѫ станали много обикновени. Всички съврѣменни хора, които се мислятъ толкова добри, сѫ дошли до положението да изопачатъ Божията Истина, и въ името Божие лъжатъ, безъ да ги е срамъ. И кои лъжатъ? – Най-ученитѣ хора лъжатъ: свещеницитѣ, проповѣдницитѣ, владицитѣ, патриарситѣ, учителитѣ – всички лъжатъ, И то не такива обикновени лъжи, но едри крупни лъжи. Всичко е на мода, и лъжата е на мода. Защо трѣбва да се лъже? Ако лъжата може да ни подигне; ако тя прѣдставлява култъ въ живота и донася благо на човѣчеството, можемъ да я туримъ като законъ. Обаче, и за лъжата има законъ: който лъжесвидетелствува, се наказва. Питамъ: онзи Божественъ кармически законъ нѣма ли да подведе подъ отговорность всички ония, които лъжатъ? – Ще ги подведе. Земята и небето ще прииде, но една рѣзка отъ Божия законъ нѣма да се измѣни, докато не се изпълни всичко що е писано. Не мислете, че едно прѣстѫпление, въ какъвто малъкъ видъ и да е, може да мине незабѣлѣзано. Колкото е по-издигнатъ човѣкъ, толкова повече неговитѣ прѣстѫпления ще бѫдатъ забѣлѣзани, толкова неговата отговорность е по-голѣма. Такъвъ единъ примѣръ е даденъ за единъ отъ най-благороднитѣ еврейски царе, царь Давидъ. По-благороденъ царь по сърдце отъ него нѣмаше. Той направи единъ грѣхъ, който му се прости, но много мѫчно се поправи. Отъ тозъ моментъ той не видѣ бѣлъ день въ дома си. Не само това, но кой какъ чете Библията, все това прѣстѫпление чете. Провидението казва: гледайте поведението на този царь и взимайте отъ него примѣръ, защото и върху васъ ще дойде сѫщото.

Сега, въ съврѣменния християнски свѣтъ има единъ грѣхъ, една лъжа, която се състои въ слѣдното. Слѣдъ като те убѣдятъ нѣкои, че ти си грѣшенъ човѣкъ и послѣ успѣятъ да те обърнатъ къмъ Бога, започватъ да ти казватъ: ти нѣма да имашъ взимане-даване съ грѣшнитѣ хора, ще живѣешъ само за Бога и ще вѣрвашъ въ туй, въ онуй. Тѣ започватъ да те ограничаватъ. Щомъ тия хора те обърнатъ къмъ Бога, и въ тозъ моментъ Богъ живѣе въ тебе, нека те оставятъ свободенъ, да бѫдешъ рѫководенъ отъ своя умъ, отъ своето сърдце, а тѣхната помощъ да бѫде само едно външно съдѣйствие. Слѣдователно, въ туй, отношение ние трѣбва да си дадемъ пълна свобода. Ние можемъ да се спогодяваме съ всички. Но какъ? – Когато азъ говоря, трѣбва да бѫда искренъ; и когато другитѣ ме слушатъ, сѫщо трѣбва да бѫдатъ искрени. Казватъ нѣкои: ама какво трѣбва да мисля за тебе? – Не трѣбва да имашъ никаква задна мисъль, никаква задна цѣль. Ако азъ имамъ нѣкаква задна цѣль, тя ще се види. Моята цѣль трѣбва да е – да се изтъкнатъ онѣзи отношения, онѣзи връзки, които сѫществуватъ между насъ; да се прѣмахне онази умраза, онова недоверие, което сѫществува между насъ; да се прѣмахне онази злоба, онази алчность, онази жажда за отмъщение, за одумване и изобщо всичко онова, което съсипва всичко възвишено и благородно въ насъ. Какъ ще се прѣмахне всичко това? Вие не може да намѣрите вашето спасение другадѣ, освѣнъ въ самитѣ васъ. Вие нѣма да намѣрите вашето спасение въ никакви църкви, въ никакви университети. Нѣкои казватъ: да, вѣрно е, въ църквата не може да се намѣри никакво спасение. Възъ основа на това пъкъ други казватъ: азъ седя по-горѣ отъ учителя си. Знаете ли на какво мязатъ тия, които казватъ така? Турцитѣ иматъ единъ подходящъ примѣръ за случая. Когато помацитѣ станали турци, били заставени да си направятъ джамия. Ходили тѣ насамъ-нататъкъ изъ гората да си търсятъ дърва, но трѣбвало помежду си да говорятъ все на турски езикъ. Тѣ изпълнявали тази заповѣдь, все турски си говорили, но когато строили джамията си, нѣкой отъ тѣхъ се сбъркалъ, проговорилъ на български езикъ, казалъ: тукъ на върха има нѣщо малко кривичко. Това значи, когато нѣкой каже, че седи по-високо отъ учителя си. Нима, ако азъ седя на първия етажъ, а качатъ нѣкое магаре на третия етажъ, та магарето е по-високо отъ мене? Магарето си е все магаре, то пакъ ще си реве – нѣма да напише нѣкоя хубава книга. Нима онзи орелъ, който лети 4–5,000 метра надъ мене, е по-високо отъ мене? Не мислете тъй. Нѣкой казва: азъ хвърча нагорѣ. Да, докато си ситъ, хвъркашъ нагорѣ, на високо, като орелъ; като огладнѣшъ, ще слѣзешъ на земята да ядешъ. Кажете тогава: гдѣ е вашата философия? Ако въ врѣме на мѫчнотии не можешъ да издържишъ най-малкото страдание, тогава гдѣ е твоята човѣщина, гдѣ е твоята култура? Ако ти, въ врѣме на страдания не можешъ да пожертвувашъ живота си за Бога, а като нѣкой страхливецъ се отричашъ отъ Него и продавашъ Истината, гдѣ е твоята човѣщина? Защо иде смъртьта въ свѣта? Азъ оправдавамъ смъртьта само въ единъ случай. Кога? – Когато пожертвувашъ живота си за Бога. Всѣка друга смърть вънъ отъ Бога, въ моитѣ очи, не е оправдана. Слѣдователно, единственото нѣщо, за което трѣбва да пожертвуваме живота си, е Богъ. Защо? Защото, ако пожертвуваме живота си за Бога, всѣкога ще го намѣримъ; ако пожертвуваме живота си за всѣко друго нѣщо, нѣма да го намѣримъ. И казва Христосъ: „Познавамъ Те“. Значи, влагамъ живота си вѫтрѣ въ Тебе, защото азъ дойдохъ на земята да изпълня Твоята воля, да изявя Твоето величие, Твоята слава прѣдъ свѣта. Христосъ бѣше единъ великъ Учитель, но Той се смири, дойде като единъ простъ слуга, даде единъ великъ примѣръ на свѣта и така свърши своята работа. А сега, у съврѣменнитѣ хора, у съврѣменнитѣ християни, липсва именно тази чърта – смирението. И колко пѫти ние разваляме най-хубавитѣ нѣща, само поради това, че сме се докачили, и никога не мислимъ за Онзи, който ни е пратилъ на земята. Нѣкой пѫть ние мислимъ, че хората могатъ да ни опетнятъ. Ще бѫде смѣшно когато нѣкоя муха остави своитѣ извержения на върха Монъ-Бланъ и мисли, че това ще опетни тази планина. Не, като дойдатъ воднитѣ капки, ще изчистятъ, ще измиятъ всичко и върху планината нѣма да остане никакво петно. Възвишениятъ, чистиятъ човѣкъ, който вѣрва въ Бога, е като планина, и тия плюнки на мухитѣ ще го оцапатъ толкова, колкото сѫ въ състояние да оцапатъ и върха на Монъ-Бланъ. Нѣкои ми казватъ: ти не знаешъ ли, какво говорятъ хората за тебе? Казвамъ: какво говорятъ мухитѣ ли? Знамъ, но то е тѣхна работа, а моята работа е друга. Мухитѣ ще си правятъ своето, и азъ – своето, и така свѣтътъ ще си върви. Ами защо правятъ мухитѣ така? – Съ този въпросъ не се занимавамъ. Ама трѣбва ли да правятъ това? – И съ този въпросъ не се занимавамъ. То е тѣхна длъжность – нищо повече.

Сега ще ви дамъ единъ примѣръ за единъ отъ древнитѣ адепти, който изчислявалъ, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Той базиралъ своитѣ изчисления върху постѫпката на единъ вълкъ. Ще ви разправя накратко този разказъ. Адептътъ се наричалъ Бахру-Исава. Той се отдалечилъ да живѣе въ една планинска мѣстность, гдѣто имало много вълци. Всички овчари, който минавали прѣзъ тази мѣстность съ овцитѣ си, все ги губѣли, затова много отъ тѣхъ били принудени да бѣгатъ отъ тази мѣстность. Бахру-Исава се заселилъ именно въ тази планина, и единъ день, като се разхождалъ изъ планината, срещналъ единъ отъ тия вълци, погледналъ го въ очитѣ, и той веднага тръгналъ подирѣ му. Бахру-Исава отива въ колибата си, и вълкътъ иде слѣдъ него – лѣга близо до нозѣтѣ му и го гледа право въ очитѣ. Бахру-Исава му казва: „Слушай, ти трѣбва да преобразишъ живота си. Въ тази планина ще настане единъ прѣвратъ, и всички вълци ще бѫдатъ изтрѣбени. Туй да го знаете! И, ако вие, вълцитѣ, не се прѣвърнете въ овчарски кучета, очаква ви лоша сѫдба.“ На твое разположение съмъ. Каквото ми кажешъ, ще върша. Този вълкъ живѣлъ цѣла година мирно около своя господарь, който си задалъ една задача: да изчисли, колко хиляди години още ще трае злото въ свѣта. Единъ день единъ овчарь като минавалъ съ стадото си прѣзъ тази мѣстность, една отъ неговитѣ овци съ агънцето си се отдѣлила отъ стадото и се изгубила. Вълкътъ миналъ покрай тѣхъ и задигналъ агнето съ себе си. Овцата, майката на това агне, тръгнала подиръ него, блѣе, но вълкътъ носи агнето – той напрѣдъ, овцата подирѣ му. Вълкътъ занесълъ агнето на господаря си, сложилъ го прѣдъ него и му казалъ: „Искамъ да докажа, че стария навикъ, да давя овци, го оставихъ и сега искамъ да спечеля довѣрието ти“. Послѣ отива намира майката, хваща я за врата, довежда и нея прѣдъ господаря си и казва: „Тукъ ще живѣете заедно, а азъ ще бѫда овчарското куче да ви пазя.“ Тогава Бахру-Исава намира въ устата на вълка 10 косми, останали отъ агнето. По тия 10 косми той направилъ своитѣ изчисления, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Питамъ съврѣменнитѣ математици: какъ ще изчислятъ по тия 10 косми, колко врѣме ще трае злото въ свѣта? Бахру-Исава, обаче, направилъ своитѣ изчисления и казалъ така: злото отъ свѣта ще изчезне, когато слънцето изгрѣе три пѫти отъ изтокъ, три пѫти отъ западъ, три пѫти отъ сѣверъ и три пѫти отъ югъ. Значи, имате 3x4= 12. Тъй че още 12 пѫти трѣбва да изгрѣе слънцето отъ четиритѣ различни точки, за да изчезне злото отъ свѣта. И вие сега, като се върнете дома си, изчислете, слѣдъ колко хиляди години ще изчезне злото отъ свѣта. То е общо зло, общо условие. Но казвамъ, че това врѣме може да се съкрати, може и да се продължи. Споредъ вашитѣ изчисления, съ колко може да съкратите туй врѣме? Нали знаете отъ аритметиката, какъ става съкращението на числата? Слѣдователно, вие ще съкратитѣ врѣмето до една секунда. Значи, злото въ човѣка може да трае една секунда, една минута, единъ часъ, единъ день, една седмица, единъ мѣсецъ, една година – отъ васъ зависи, да се продължи ли врѣмето на злото или да се съкрати. Общото врѣме на злото е единъ периодъ, едно общо движение, което включва възможноститѣ на всички сѫщества.

Казва Христосъ: „Познахъ Те.“ Въ какво? – Въ онази дълбоката, великата Мѫдрость, която е скрита вѫтрѣ въ човѣка. Ами че вижте само, какво нѣщо е човѣшкото лице! Вие погледнете на него и казвате: е, лице е това! Я разгледайте човѣшкото лице отъ геометрическо гледище и вижте, какви проекции има въ него! Разгледайте, кои мѣста отъ човѣшкото лице означаватъ точки, кои прави и криви линии, кои повърхнини и т.н. И отъ всички тия проекции направете изчисления, да видите, колко милиони години се е строило вашето лице. Тия вдлъбнатини, които имате по лицето си, показватъ прѣзъ какви положения е миналъ човѣкътъ. Това сѫ все математически положения. За да се образува сегашното лице въ човѣка, това показва, че той не е миналъ прѣзъ една епоха на ангелски животъ, но е миналъ прѣзъ редица животи отъ борби, отъ прѣстѫпления, каквито той не може да си прѣдстави. И, ако вие сравните сегашното лице на човѣка съ неговото бѫдеще лице, сегашното ще бѫде като единъ изродъ, ще бѫде едно страшилище. Слѣдъ като човѣкъ се обърне къмъ Бога, той ще се плаши отъ сегашното си лице. Нѣкой пѫть вие мислите, че сте красиви. Не, външно вие не сте красиви. Красотата е нѣщо вѫтрѣшно. Нѣкоя жена, като срещне нѣкой мѫжъ, сърдцето ѝ трепне, уплашва се, отъ него; нѣкой мѫжъ, срещне нѣкоя жена, сърдцето му трепне, уплашва се отъ нея. Нѣкой срещне мечка, вълкъ, уплашва се отъ тѣхъ. Защо? – Страшни сѫ тия лица. Значи, туй лице не вдъхва още любовь, не вдъхва още въ тебе онова довѣрие, онова спокойствие. Защо? – Защото не познава Любовьта, не познава Бога. Когато ме срещне нѣкой и се уплаши отъ мене, коя е причината? Защото не вижда Любовьта въ мене. И когато азъ срещна нѣкое лице и се уплаша отъ него, защо става това? Защото не познавамъ Бога въ него, не познавамъ Любовьта. И днесъ хората казватъ: човѣкъ за човѣка е вълкъ. Вѣрно ли е това положение? – Не е вѣрно. При сегашната култура, тъй както хората се насъскватъ едни срѣщу други, тъй както се възпитаватъ, това изречение е вѣрно, но то не трѣбва да бѫде така. Въ основата си, човѣкъ за човѣка е братъ. И тъй, Христосъ казва: „Познахъ.“ Какво е позналъ? – Че Ти Си ме проводилъ. И всички ние трѣбва да познаемъ, че Богъ ни е проводилъ въ този свѣтъ. И когато съзнаемъ туй учение, трѣбва да го приложимъ на опитъ въ най-малкитѣ нѣща. Азъ мисля, че спасението на свѣта нѣма да стане съ помагането на бѣднитѣ. Като наблюдавамъ хората, азъ считамъ за благороденъ, за културенъ човѣкъ този, който като види, че нѣкоя мравя се дави, е готовъ да ѝ тури една сламка и да я извади отъ водата. Онзи, който може да извади една мравя отъ водата, той може да се обърне къмъ Бога, той има сърдце, благороденъ човѣкъ е. Глѣдамъ, нѣкой човѣкъ полива цвѣтята. Казвамъ: онзи, който може да избави една мравя, който може да полива едно цвѣте, той е благороденъ човѣкъ, той е въ правата посока. Слѣдователно, ние трѣбва да започнемъ отъ малкитѣ нѣща въ свѣта. Щомъ единъ човѣкъ е въ състояние да извършва малки работи, той ще е въ състояние да прави и велики работи. Знанието, което имаме, благороднитѣ чувства, който имаме, това сѫ вече богатство, условия, за да работимъ. Ние седимъ и казваме: азъ не съмъ богатъ. Това е вече алчность. Въ такъвъ случай, азъ бихъ прѣдложилъ на който и да е отъ васъ 10 милиона златни лева само за прѣдната часть отъ мозъка ви. Даже азъ ви давамъ много малко. Както виждате, азъ искамъ да спечеля и то много да спечеля. Не, това нѣщо съ пари не се продава. Онзи, който има този мозъкъ, който познава Бога, нѣма нужда отъ външно злато. Знаете ли, защо нѣма нужда отъ злато? – Цѣлата земя за него е една каса. Щомъ тръгне изъ нея, той знае вече кѫдѣ има пари. Тукъ, въ България, навсѣкѫдѣ има пари. Знаете ли колко заровено злато има въ България? Въ Балканския полуостровъ има заровено на разни мѣста около 20 милиарда злато. Нѣкой пѫть ме запитватъ: ама ти какъ прѣживѣвашъ? – Съ тази каса отъ 20 милиарда злато. Азъ зная кѫдѣ се намира тази каса, разполагамъ съ нея. Нѣкой пѫть, като осиромашея, отида, поизровя си малко отъ това злато. Други ме питатъ: ама отгдѣ се хранишъ? Чудни сѫ хората! Азъ имамъ толкова милиарди злато въ България! Въ Русия – друго злато ме чака. Въ Германия, въ Франция сѫщо имамъ много злато. Като отида въ Германия, бръкна въ тази каса, взема си колкото ми трѣбва. Вънъ отъ това, виждамъ, гдѣ има златни жили въ България; виждамъ, гдѣ има скъпоцѣнни камъни. Чудни сѫ хората, като ме питатъ, отъ дѣ идватъ моитѣ срѣдства. Казватъ: значи ти си единъ отъ готованцитѣ! Че кой отъ васъ не е готованецъ? Всички сме готованци, всички живѣемъ даромъ въ свѣта. Туй е Истината! Всички ние живѣемъ даромъ, отъ Божието благословение. Хората казватъ, че се измѫчватъ, за да придобиятъ прѣхраната си. Не, даромъ живѣемъ всички по благодать. Казватъ за нѣкого, че билъ богатъ. По-богатъ човѣкъ тукъ въ България отъ мене нѣма. Казватъ българитѣ: тъй ли, тогава дай да си платимъ дълговетѣ си! Не, не давамъ. Още два пѫти да ме карате въ обществената безопасность – не, нѣмамъ намѣрение. Нека си седятъ паритѣ заровени. Азъ не съмъ за паритѣ. Хубаво си седятъ тѣ скрити. Ако излѣзатъ на явѣ, ще има много хора избити заради тѣхъ. Тѣ си иматъ своитѣ пазители тамъ. Не, други, още по велики богатства има въ свѣта! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това да имашъ онзи вѫтрѣшенъ миръ, да имашъ онова велико течение на Божията Любовь, да си миренъ и тихъ, да бѫдешъ въ връзка съ всички братя по лицето на земята, да бѫдешъ въ връзка съ всички онѣзи, който сѫ били прѣди тебе и слѣдъ тебе, да се разговаряшъ съ най-умнитѣ хора. А тѣ всички сѫ живи! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да живѣешъ въ единъ свѣтъ, въ който да се разбирашъ съ всички. Нѣкои ще кажатъ: ще бѫде ли то? – Ами то е, сѫществува това нѣщо. Чудни сте вие! Нѣкои питатъ: ами кога ще дойде това врѣме? Казватъ на мравитѣ: знаете ли, че култура има? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Никога нѣма да дойде при васъ, вие ще отидете при нея. На васъ казватъ. Знаете ли, че има ангелска култура? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Нѣма да чакате тя да дойде, вие ще отидете при нея, вие ще отидете при ангелитѣ. Седимъ ние, съ нашитѣ китари, като мравитѣ, чакаме. Не, мравитѣ трѣбва да се измѣнятъ, трѣбва да станатъ хора. И ние, съврѣменнитѣ хора, казваме: кога ще дойде царството Божие за насъ? – Никога! Всички ние трѣбва да се измѣнимъ; всички ние трѣбва да познаемъ Бога, да познаемъ че Той ни е проводилъ. И когато Божията Любовь ни измѣни вѫтрѣшно, когато съвършено ни прѣобрази и прѣвърне отъ положението на буба въ пеперуда, и добиемъ свойството, да не се хранимъ съ сдъвкана храна, тогава ще туримъ едно мѣрило, единъ знакъ въ свѣта. А сега питамъ: какъ ще се поправи свѣта? – Като се приложи този законъ, хората ще видятъ, какъ ще се поправи свѣта. Този законъ може да се приложи даже още сега въ България. Нѣкой апашъ открадналъ пари. Ако съмъ сѫдия, ето какъ ще го осѫдя. Въ продължение на три мѣсеца ще го заставя да се храни само съ топла водица и сухо жито, по 100 грама на день – никаква друга храна. Слѣдъ три мѣсеца ще го пуснатъ отъ затвора, и ще видите тогава, ще краде ли този човѣкъ повече. Нѣкой мѫжъ билъ жена си, изпѫдилъ я. Нѣма защо да го сѫдятъ. Дайте му да яде сухо жито въ продължение на единъ мѣсецъ само, и ще го видите, колко мекичъкъ ще стане. Питате: какъ ще се поправи свѣтътъ? – Нѣма защо да се налагатъ хората съ тояги. Дайте имъ да ядатъ сухо жито, и ще ги видите, какъ ще омекнатъ. Като се храни човѣкъ единъ мѣсецъ съ сухо жито, ще каже: отлично е това жито, придобилъ една отлична идея, разбрахъ, какъ трѣбва да се живѣе. Ще се прѣобрази този човѣкъ! Учитель си, родитель си, имашъ едно непослушно дѣте, остави го да яде една седмица сухо жито! Хубавъ опитъ е това. Майка има нѣкое непослушно дѣте, момче, или момиче, нека го остави една седмица да дъвче житото, и да види, какъвъ ефектъ ще произведе. Питатъ хората: кога ще се поправи свѣтътъ? Казвамъ: когато всички хора почнатъ да ядатъ сухо жито. Слѣдъ като се поправятъ, нека почнатъ да варятъ житото, а послѣ да го пекатъ на хлѣбъ. Сега процеситѣ въ свѣта сѫ обърнати наопаки. Не трѣбва да се прѣкарва житото прѣзъ воденичния камъкъ и тъй да се смила на брашно, а трѣбва да се дъвче сурово. Само така то ще прѣдаде своята мощна сила и ще научи хората, какво нѣщо прѣдставлява законътъ на великото самопожертвуване. Дайте на прѣстѫпника да яде отъ това живо жито – той да дъвче житото, и житото да го дъвче, като влѣзе въ него туй жито, ще го пита: научи ли закона на жертвата? – Научихъ. Е, сега и двамата ще живѣемъ въ миръ и съгласие.

Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ“.

„Познахъ, че Господь ме прати на земята, да изпълня Неговата воля“.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 1 февруари, 1925 г. въ гр. София.

Видѣхме звѣздата!

„и казваха: Дѣ е що се е родилъ царь Юдейски? защото звѣздата му видѣхме на изтокъ, и дойдохме да му се поклонимъ“. (Матея 2:2)

Изобщо, звѣздитѣ се отличаватъ по своята свѣтлина. Онѣзи, които проучаватъ небеснитѣ тѣла сѫ ги класифицирали на степени: първостепенни, второстепенни, третостепенни и многостепенни. Всѣка звѣзда се отличава по своя блѣсъкъ. Звѣздата, е символъ въ човѣшкия езикъ. Какво ни интересува, ако виждаме една звезда на грамадно разстояние отъ насъ? Тъй отдалечена отъ насъ, ние виждаме само една малка свѣтлинка отъ нея? Или пъкъ, какво може да е интересувала тази звѣзда мѫдрецитѣ на изтокъ, които сѫ я видѣли, та сѫ отишли да се научатъ изкуството, какъ да се рѫководятъ отъ нея въ живота си. Какво нѣщо е свѣтлината? – Свѣтлината е носителка на великото въ Божествения свѣтъ. Проявленията на разумния животъ се отличаватъ всѣкога съ появяване на свѣтлина. И тогава ние различаваме степеньта на разумния животъ по степеньта на свѣтлината. Колкото свѣтлината, която прониква, е по-ярка, по-мека и освѣтлява и осмисля живота ни, толкова повече тя е носителка на една по-висша интелигентность. Въ туй отношение окултната наука се отличава отъ официалната наука по това, че окултната наука твърди, какво свѣтлината произтича отъ живота. Разумниятъ животъ ражда свѣтлината. Слѣдователно, отъ това гледище, всичката свѣтлина, която сѫществува въ пространството показва, че въ природата сѫществува разумность. Степеньта на културата, до която е достигнала съврѣменната наука, показва, че тя още не е могла съ очитѣ си да види по-хубави, по-свѣтли звѣзди отъ тия, които днесъ е видѣла и проучила. Тя не вижда още тия звѣзди, които могатъ да видятъ висшитѣ, разумнитѣ сѫщества въ свѣта. Вие може да възразитѣ на това нѣщо, може да откажете сѫществуването на такива свѣтли, хубави звѣзди. Добрѣ, азъ ще ви попитамъ: нима мислитѣ, че мравитѣ ще видятъ съ очитѣ си онѣзи звѣзди, които ние виждаме? – Тази свѣтлина на звѣздитѣ е непонятна за тѣхнитѣ очи. Тѣ не могатъ дори да си представятъ една такава висока философия, една такава висока култура, споредъ която да познаватъ и да виждатъ звѣздитѣ и тѣхната свѣтлина. Даже и за насъ трѣбва да се яви нѣкакъвъ Айнщайнъ, който да ни доказва нѣкаква нова теория, а именно, че сѫществуватъ особени звѣзди. Всѣки ще каже: кѫдѣ сѫ тѣ, я да ги видимъ! За да можемъ да видимъ нѣщата, трѣбва да се поставимъ въ извѣстно положение. Ако искашъ да видишъ слънцето въ неговото величествено изгрѣване, трѣбва да се качишъ на единъ високъ планински връхъ и отъ тамъ да го наблюдавашъ. Ако си въ нѣкоя долина, нѣма да го видишъ. Ако пъкъ си въ нѣкой затворъ, съвсѣмъ нѣма да го видишъ. Това доказателство ли е, че слънцето не е изгрѣло? Слѣдователно, съ явяването на тази звѣзда на изтокъ, мѫдрецитѣ сѫ опрѣдѣлили, че е дошло нѣкое разумно сѫщество въ свѣта, че е дошълъ нѣкой посланикъ отъ невидимия свѣтъ. Онѣзи, които не разбиратъ този законъ, казватъ: гдѣ е това сѫщество, което се е родило? – Разумнитѣ сѫщества не се раждатъ тукъ на земята. Тѣ се раждатъ нѣкѫдѣ далечъ. Нѣкои питатъ: гдѣ се раждатъ тогава? – Тѣ се раждатъ въ другъ единъ свѣтъ, за който хората даже и понятие нѣматъ. Ние, разумнитѣ хора, нѣма за какво да споримъ. Това сѫ научни, математически данни. Всѣки, който има туй знание, ще може да се домогне до тази истина. Само по математически начинъ, обаче не можемъ да се домогнемъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ въ това отношение голѣми фанатици. Не само ученитѣ хора, но и религиознитѣ хора не сѫ достигнали до истинското знание. Тѣ като кажатъ „вѣрвай въ Бога“, мислятъ, че знаятъ всичко. Тѣ сѫ толкова голѣми профани, толкова голѣми невѣжи! Нѣкои казватъ: насъ не ни трѣбва знание. Защо не ни трѣбва знание? Защото нѣкой казалъ въ Свещеното Писание, че знанието възгордява, а Любовьта назидава. Значи, ако знанието възгордява, не ни трѣбва знание, а ни трѣбва любовь. Азъ ще ви възразя по слѣдния начинъ. Да допуснемъ, че любовьта е водата, а знанието – твърдата почва. Ако нѣмаше твърдата почва, какво щѣхте да поливате съ водата? Какви градинари щѣхте да бѫдете? Какво щеше да полива вашата любовь? Не, друго нѣщо е искалъ да каже апостолътъ; криво е прѣведенъ смисълътъ на неговитѣ думи. И сега това нѣщо се учи криво, защото хората всѣкога обичатъ да изопачаватъ Истината. Тѣ изопачаватъ Истината по простата причина, понеже очитѣ имъ, като не сѫ приспособени къмъ тази силна свѣтлина, каквато прѣдставлява Истината, съзнателно турятъ една или друга прѣграда, за да отслабятъ дѣйствието ѝ върху очитѣ си, та по този начинъ да не ги дразни. Ако на хората се каже самата Истина, тѣ ще полудѣятъ. Единъ французки ученъ казалъ веднъжъ: ако на съврѣменнитѣ парижани бихъ казалъ Истината, половината отъ тѣхъ ще полудѣятъ. Това нѣщо може да ви се вижда чудно. Като казвамъ, че ще полудѣятъ, не подразбирамъ полудяване въ абсолютната смисълъ на думата че ще си изгубятъ ума, но ще станатъ като халосани. Мислите ли, че ако вие приемете въ стомаха си онова вино, което е стояло въ бѫчвата цѣли 20 години, та ще можете да ме слушате така, както сега ме слушате? Не, ще има скачане, дигане рѫцѣ нагорѣ-надолу, махане кърпи, както българитѣ правятъ. Защо? Българитѣ казватъ, че виното като влѣзе въ стомаха не седѣло тъй спокойно, както когато е въ бъчвата. То като влѣзе въ организма, все ще се прояви. Значи, въ виното има извѣстни динамически сили, които се проявяватъ. Тогава, какво заключение може да се извади отъ това нѣщо? – Че хората прибързаха съ правенето на виното. Тѣ започнаха да го правятъ много рано, а трѣбваше да чакатъ още дълго врѣме; трѣбваше да се мине поне още 4,000 години, докато хората дойдатъ до положение да пиятъ винения сокъ. Сега, като се напиятъ съ вино ставатъ пияници. Днесъ имаме въздържателни дружества, въ които се проповѣдва да не се пие вино. Не сѫ виновни хората, че се опиватъ – не сѫ готови още, за да го използуватъ разумно. Онѣзи скрити сили въ виното дѣйствуватъ по особенъ начинъ върху организма на хората и произвеждатъ този резултатъ. Слѣдъ 4,000 години, обаче, слѣдъ този дълъгъ периодъ отъ врѣме, виното ще внесе нѣщо ново въ човѣшкия животъ.

Сега, мене ме интересува това, че всѣки човѣкъ си има по една звѣзда. Туй, което радва човѣка е неговата звѣзда. И когато ще се роди нѣкое дѣте, майката трѣбва да знае, дали роденото дѣте ще бѫде добро и гениално по неговата звѣзда. Звѣздата трѣбва да прѣдсказва неговото раждане. Ако се яви звѣздата, това е отлично явление; ако пъкъ не се яви, това дѣте ще бѫде единъ автоматъ, едно сѫщество безъ душа. И тъй, всички добри хора се отличаватъ по това, че иматъ звѣзди. Първото нѣщо за единъ ясновидецъ, за единъ човѣкъ, у когото е развито шестото чувство е това; той трѣбва да вижда звѣздитѣ на всички хора, били тѣ по-малки, или по-голѣми. Нѣкой пѫть тѣзи звѣзди седятъ надъ главитѣ на хората, нѣкой пѫть прѣдъ челата, а нѣкога тия звѣзди сѫ голѣми като слънца. Сега ще кажете: ами защо ние не ги виждаме? Слѣдъ 4,000 години и вие ще ги виждате. Нѣкои отъ васъ ще ги виждатъ слѣдъ 4,000 години; други – слѣдъ 2,000 години; трети – слѣдъ 1,000 години; четвърти – слѣдъ 500 години, а нѣкои може да ги виждатъ и тази година още. Това е въпросъ на врѣмето, то нищо не значи. За да се прояви човѣшката душа, се изисква врѣме, за да се създадатъ съотвѣтни органи въ човѣка. Тази материя, която сега има човѣкътъ, трѣбва да се прѣорганизира. Само така можемъ да разберемъ величието на Божествения свѣтъ. Сега казвамъ: звѣздитѣ сѫ, които внасятъ въ насъ новитѣ идеи. Когато една звѣзда блѣсне въ човѣшкия умъ, човѣкъ веднага се изпълва съ едно въодушевление. Когато една звѣзда блѣсне въ човѣшкото сърдце, той се изпълва съ друго въодушевление. Звѣздитѣ сѫ едни отъ най-добритѣ признаци. И тогава, апостолъ Павелъ казва: „Ще се похваля съ кръста Христовъ.“ Азъ пъкъ допълнямъ: азъ ще се похваля съ Христовата звѣзда. Христосъ не можа да изнесе този кръстъ, съ който се хвалеше апостолъ Павелъ. Той падна отъ тяжестьта на този кръстъ и трѣбваше други да Му Го носятъ. Тежъкъ е кръстътъ, а при това много голѣми почести му се даватъ! И ако нѣкой каже нѣщо противъ кръста, веднага всички ще се подигнатъ противъ него. Но кой отъ васъ не търси помощъ за кръста си? Като ви дойде нѣкоя болѣсть, веднага търсите единъ, двама, трима души лѣкари, или нѣкои ваши приятели, да ви носятъ кръста. Вие молитѣ баща си, майка си, вашитѣ братя, сестри или нѣкои ваши приятели да ви освободятъ отъ кръста ви. Слѣдователно, въ моитѣ очи, кръстътъ е една сила, която работи само съ гѫстата материя, съ неорганизираната материя, затова всѣки човѣкъ, който иска да се бори съ материялния свѣтъ, трѣбва да се бори чрѣзъ кръста. Ние създадохме този кръстъ съ страданията, които сега имаме и съ това прѣдизвикахме тази Божествена сила да се прояви не като звѣзда, а като единъ тъменъ кръстъ. Тъй прѣвърнахме ние свѣтлата звѣзда въ единъ тъменъ кръсть. Когато Христосъ се роди на земята, ангелитѣ поставиха звѣздата Му на небето, яви се Неговата свѣтлина, и съ това искаха да Му кажатъ: „Така ще внесешъ свѣтлина и миръ въ сърдцата на всички хора, да се радватъ.“ Еврейскитѣ учени, обаче, като видѣха тази свѣтлина, казаха на Христа: „Ние не искаме тази свѣтлина!“ Затова тѣ Му дадоха въ рѫцѣтѣ двѣ дървета и създадоха кръста. Сега, разбира се, съ това азъ не искамъ да отрека силата на кръста. Човѣкъ може да разбира кръста само чрезъ закона на търпѣнието. Който нѣма търпѣние, никога не може да разбере, какво нѣщо е кръстътъ. Кръстътъ, това е търпѣнието. Значи търпѣнието е основното качество на кръста. Човѣкъ, който иска да знае, какво нѣщо е кръстътъ, трѣбва да бѫде търпѣливъ като вола. Човѣкъ, който иска да разбере свѣтлината, трѣбва да бѫде мѫдрецъ. Свѣтлината, това е сила, вложена въ човѣшката душа. Тази звѣзда, която се яви на изтокъ, бѣше жива; не мислете, че бѣше нѣкое мъртво тѣло. Тя прѣдставлява сборъ отъ живи сѫщества, слѣзли съ своитѣ факли, за да оповѣстятъ идването на Христа. Слѣдователно, всички свѣтли тѣла, които виждаме по небето, сѫ живи, разумни сѫщества, които изпращатъ своята свѣтлина. И слънцето, което изпраща своята свѣтлина отгорѣ, е резултатъ на множество разумни сѫщества, които изпращатъ своята разумность въ видъ на свѣтлина. Не мислете, че това трѣбва да се доказва. За насъ нѣма двѣ мнѣния по този въпросъ. За насъ това нѣщо е доказано, а съврѣменната наука може да си го доказва, колкото иска. Да се доказватъ нѣщата отново, това може. Единъ платъ който е мѣренъ единъ пѫть, може да се мѣри и 100 пѫти още. Но и 100 пѫти да се мѣри, той си има вече една опрѣдѣлена дължина и широчина. Слѣдователно, онова хубавото, великото и мощното въ човѣшкия животъ, е звѣздата. И всѣки единъ отъ васъ може да знае, дали свѣтлината на неговата звѣзда се увеличава, или потъмнява. Защото свѣтлината на тия звѣзди по нѣкой пѫть се увеличава, а по нѣкой пѫть намалява. По нѣкой пѫть тия звѣзди толкова потъмнѣватъ въ своята свѣтлина, че ставатъ тъмни, като нашата земя. Нашата земя е паднала звѣзда. Мѣсечината сѫщо е паднала звѣзда. Венера, Марсъ, Юпитеръ, всички тия едноврѣмешни богове сѫ все паднали звѣзди въ нашата слънчева система. Само слънцето още е запазило своя разуменъ животъ, затова указва благотворно влияние върху човѣшкия организъмъ. Това е една аналогия, но ние трѣбва да вземемъ въ внимание вѫтрѣшния смисълъ на тази аналогия. Азъ не взимамъ нейната материялна страна. Силата на една свѣщъ не е въ материяла, не е въ лойта, отъ която е направена, но въ свѣтлината, която излиза отъ нея. Силата на водата не е въ шишето, което я съдържа, но въ самата вода. Шишето е само единъ акумулаторъ, а водата, която е въ него, е важна. Нашата сила не е въ тѣлото ни, но въ силитѣ, които се криятъ въ него. Ако разгледате човѣшкото тѣло отъ чисто физиологическо гледище, ще видитѣ, че то не прѣдставлява нѣкаква разумность. Ако отворите мозъка на единъ човѣкъ, какво ще стане? – Ще видитѣ, че интелигентностьта му съвсемъ ще се изгуби. Като наблюдавате, ще видите, че въ този мозъкъ ставатъ извѣстни приливи и отливи. Ако отворите само едно малко отверстие въ мозъка на нѣкой човѣкъ и му дадете да чете нѣкоя хубава книга, ще забѣлѣжитѣ, че когато у човѣка започнатъ да работятъ тия скрити сили, самиятъ мозъкъ се подига нагорѣ-надолу. Щомъ дѣятелностьта на човѣшкия мозъкъ почне да отслабва, тия сили се изгубватъ, мозъкътъ отново спада и се скрива, като въ една коруба. Ето защо Господь е турилъ човѣшкия мозъкъ въ такава една твърда коруба, за да може да издържа този вѫтрѣшенъ напоръ. Слѣдователно, онѣзи хора, които изучаватъ човѣшкитѣ способности, ги изучаватъ по коститѣ на черепа. Това мѣсто на костьта, дѣто човѣшкиятъ мозъкъ дѣйствува енергично, изтънява. Защото, не мислете, че човѣкъ приема свѣтлината само прѣзъ очитѣ си, той я приема и прѣзъ коститѣ си. Тази часть на костьта, прѣзъ която е минавало повече свѣтлина, е по-тънка. По това може да се познае, дали нѣкой човѣкъ е билъ по-интелигентенъ, или по-прость; да ли е ималъ любовь къмъ ближнитѣ си, къмъ Бога, къмъ приятелитѣ си, къмъ дома си, или е нѣмалъ. Слѣдователно, историята на единъ умрѣлъ човѣкъ може да се познае по-добрѣ, отколкото историята на единъ живъ човѣкъ. Всичко това е очертано въ човѣка. Свѣтлината на вашия животъ се обуславя отъ интенсивностьта на вашитѣ мисли. Всѣки човѣкъ въ свѣта се познава по свѣтлината на неговия животъ. Свѣтлината въ разумния Божественъ свѣтъ се различава по своята интенсивность. Азъ говоря за разумнитѣ хора, за разумния животъ. Всѣки единъ човѣкъ, като влѣзе въ разумния свѣтъ, по свѣтлината му се познава, откѫдѣ иде и какъвъ животъ живѣе. Добриятъ животъ е изразенъ въ него; лошиятъ животъ – сѫщо. Когато вие отидете въ духовния свѣтъ, тази свѣтлина ще ви посрещне. Свѣтлината, това е вашето богатство. Всичкитѣ ви минали животи, и всичкитѣ ви бѫдещи животи сѫ зависили и ще зависятъ отъ свѣтлината на вашата звѣзда. Тази звѣзда е съкровището на вашия животъ; тази звѣзда е смисълътъ на вашия умъ; тази звѣзда е смисълътъ на вашето сърдце. Когато Христосъ дойде на земята, тази звѣзда дойде съ Него заедно. И ако сега рече да дойде втори пѫть на земята, тази звѣзда пакъ ще се яви заедно съ Него. Отъ изчисленията, които правятъ ученитѣ, тази звѣзда този пѫть ще бѫде 10 пѫти по-ярка, отколкото е била прѣди 2,000 години. Тя ще бѫде ярка, но за кого? – Само за онѣзи умове, само за онѣзи сърдца, които сѫ готови да видятъ Божественото. Въ живота ни има нѣща, които сѫ важни само за разумния човѣкъ. Този животъ, който ние сега прѣкарваме, остава ли слѣдъ насъ? – Не. Туй което не остава, не е сѫществено. Съ какво може да се похвали една воденица, която мѣли житото? Това жито остава ли въ нея? Не, камъкътъ на тази воденица постоянно се изтърква, изтърква, докато воденичарьтъ тури новъ камъкъ. Споредъ тази философия, питамъ какво печели този камъкъ на воденицата? – Нищо, той се изхабява само. Е, ако нашитѣ мисли, ако нашитѣ чувства, ако нашата воля се изхабяватъ, какво печелимъ ние? Ако нѣкой човѣкъ е станалъ на 100 години и въ своята старость той нѣма доблестьта да носи своитѣ идеи, нѣма сила да носи своитѣ убѣждения, въ какво седи придобивката на този дълъгъ животъ? И днесъ хората казватъ: да живѣятъ младитѣ! Азъ казвамъ да живѣятъ старитѣ! Хората сѫ изопачили тия нѣща. Младитѣ нѣма какво да живѣятъ, старитѣ да живѣятъ! Младитѣ сѫ излѣзли отъ старитѣ. Защо тогава да останатъ младитѣ, а старитѣ да не живѣятъ? Това е една крива философия. Значи, слѣдъ като главата е образувала моя коремъ, моятъ стомахъ, да кажа: да живѣе коремътъ, стомахътъ, тѣлото ми, бабамъ, пъкъ главата ми да умрѣ! Не, това.не е право. Когато казвате „да живѣятъ младитѣ“, това не е права философия на живота. Младитѣ сѫ стомахътъ, коремътъ, тѣлото на човѣка, а старитѣ сѫ главата. Ако оставимъ свѣта на разположение на младитѣ, тѣ биха го разрушили така, както онзи младиятъ конь изпотрошилъ всички грънци въ колата. Единъ младъ конь гледалъ, какъ единъ старъ конь слизалъ отъ единъ наклонъ съ една каруца, пълна съ грънци. Гледалъ го, гледалъ го и най-послѣ му казалъ: слушай, защо така бавно слизашъ, едва вървишъ, остави на мене азъ да ги сваля! Какво ще направишъ? – Го запиталъ стариятъ конь. – Остави на мене, ще видишъ. Впрегналъ се той въ каруцата и съ голѣма бързина полетѣлъ отъ височината. Бързо свалилъ той грънцитѣ долу, но нито едно гърне не останало здраво. Питамъ тогава: кой се бие въ кръчмата – старитѣ хора, или младитѣ? – Младитѣ хора. Много малко стари хора, съ побѣлѣли коси и бради, ще видите да се биятъ въ кръчмитѣ. Все младитѣ се биятъ. Младитѣ казватъ да знаете, ние сме! Да, вие сте, разбира се! Азъ не засегамъ младитѣ съ цѣль да ги обидя. Нѣкои хора казватъ: да сме млади! „Да сме млади,“ азъ подразбирамъ, да сте материялисти. Материята въ нашия организъмъ трѣбва да се организира. Ние трѣбва да разбираме великитѣ закони въ живота. Онзи младиятъ човѣкъ трѣбва да дойде въ положението на разумния човѣкъ. Младиятъ човѣкъ трѣбва да стане разуменъ, и стариятъ човѣкъ трѣбва да стане разуменъ. Стариятъ човѣкъ, който е билъ младъ и е станалъ разуменъ, това е втората стадия на живота. Онѣзи, които иматъ бѣли коси на главата си, ще кажатъ: ние сме стари. Ако бѣлитѣ косми правѣха главитѣ мѫдри, тогава всичкитѣ волове, които сѫ бѣли, трѣбваше да бѫдатъ мѫдреци. Казватъ нѣкои: ние сме побѣлѣли хора, стари сме. Лесно е възражението на тази философия. Не е бѣлината, която прави човѣка мѫдъръ. Подъ думата „бѣлина“ азъ разбирамъ свѣтлината, която излиза отъ живота. Разумниятъ животъ е отражение на вѫтрѣшния човѣкъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде благороденъ въ своитѣ прояви, а не да говори едно, друго да разбира. Всички вие ще се убѣдите, че въ свѣта има една разумна материя, азъ говоря на вашъ езикъ, която прониква 8ъ всички клѣтки по цѣлото ни тѣло, за която материя ние даже и не подозираме. Тази материя сега ни чака. Около тази разумна материя има друга една разумна сила, която обгръща и двѣтѣ. Тази разумна материя и тази разумна сила обгръщатъ външно всички клѣтки и проникватъ прѣзъ всичкитѣ най-малки частици на нашия организъмъ. Туй нѣщо не е достѫпно още за съврѣменната наука.

По нѣкой пѫть хората запитватъ: какъ ще се поправи свѣта? Невидимиятъ свѣть, самъ може да поправи свѣта, но ако невидимитѣ сили рекатъ да побутнатъ, да заработятъ, върху съврѣменнитѣ хора, отъ тѣхъ нищо нѣма да остане. Азъ ще ви кажа, защо именно невидимиятъ свѣтъ не иска да тури въ дѣйствие туй мощното, съ което разполага, за да поправи свѣта. Отъ съврѣменно гледище, знаете ли на какво мяза свѣтътъ? – На пудра, съ която нѣкоя съврѣменна дама се пудри, за да стане по-бѣла, по-благородна. Вмѣсто да се пудри отвѫтрѣ, тя се пудри отвънъ. Прѣдставете си, че изнеса тази пудра, тъй както е въ кутийката, вънъ на вѣтъра, какво ще остане отъ нея? – Само една кутия ще остане. Ако пъкъ водата лисне по лицето на тази дама, какво ще стане съ пудрата ѝ? – Ще се измие. Значи, съврѣменнитѣ хора, отъ гледището на невидимия свѣтъ, мязатъ на тази пудра. Казвамъ: тази пудра ще се тури въ малко вода, за да стане на тѣсто. Отъ това тѣсто ще стане едно ново замѣсване, ще се извърши единъ новъ процесъ въ свѣта. Въ природата сѫ ставали такива процеси много пѫти. И сега иде единъ такъвъ великъ процесъ. Спасението на свѣта седи именно въ това, да се замѣси нѣщо ново отъ тази пудра. Азъ взимамъ тукъ пудрата като символъ, понеже е бѣла. Разглеждамъ я въ по-високъ смисълъ, отколкото тя външно прѣдставлява. Дамитѣ не турятъ пудрата въ стомаха си, турятъ я на лицето си, за да прѣдставятъ нѣщо по-хубаво. Отъ тази пудра ще се направи едно тѣсто, отъ което ще се сформирува новиятъ човѣкъ. Казва се, че Господь, за да направи човѣка, взелъ отъ най-хубавата, най-фината пръсть, каквато могълъ да намѣри нѣкога въ рая. Не зная, колко врѣме е работилъ Той, но направилъ човѣка по свой образъ и подобие и му вдъхналъ животъ. Този сѫщиятъ Господь, днесъ пакъ започва нѣщо ново. Нѣкои отъ религиознитѣ, отъ ученитѣ хора нѣматъ смѣлостьта да се изкажатъ по въпроса, какъ е направенъ човѣкътъ. Нѣкои отъ европейскитѣ пророци прѣдаватъ думитѣ на Бога: „Ще имъ отнема каменното, плътското сърдце и ще имъ дамъ ново“. Е, хубаво, ново сърдце въ старъ мѣхъ може ли да се тури? Казва Христосъ: „Ново вино въ нови мѣхове трѣбва да се тури.“ Азъ не казвамъ, че думитѣ на пророцитѣ не сѫ вѣрни, но онѣзи, които сѫ правили прѣвода сѫ си казали: хайде за сега да кажемъ само това, че на човѣка ще се даде ново сърдце, а другото да не казваме. Защо да не кажемъ, че всичко въ човѣка ще се измѣни? Сега съврѣменнитѣ хора, възъ основа на тия думи отъ писанието, считатъ, че тъй, както сѫ, съ това тѣло ще могатъ да възкръснатъ. Е, прѣдставете си тогава, че нѣкой човѣкъ, като умрѣ, тежи 70 клгр., другъ – 80 клгр., трети – 100 клгр., четвърти – 120 клгр. Съ кое тѣло ще възкръснатъ тия хора? Ако хората възкръсваха съ тия тѣла, съ които умираха, тѣ щѣха да бѫдатъ такива, каквито сѫ сега. Ами че онова тѣло отъ 80 клгр. нали ще иска храна? Всичкиятъ споръ въ свѣта сега не е ли все за хлѣба? Хората казватъ: хлѣбъ; хлѣбъ! Прѣдставете си пакъ, че новото тѣло ще се нуждае отъ малко храна по количество, нѣма да има никакъвъ излишъкъ въ него, а при това ще бѫде мощно, ще има голѣмо вѫтрѣшно изобилие!

„Защото звѣздата Негова видѣхме на изтокъ, и дойдохме да Му се поклонимъ.“

Мѫдрецитѣ, които дойдоха да се поклонятъ на Христа, отъ хиляди години сѫ чакали да дойде този великъ Учитель, за да учи разумнитѣ хора. Подъ името „разумни хора“ азъ разбирамъ най-благороднитѣ хора. Такива хора могатъ да бѫдатъ всѣки християнинъ, всѣки протестантинъ, всѣки православенъ, всѣки мохамеданинъ. Всѣки благороденъ, всѣки разуменъ човѣкъ трѣбва да има една звѣзда! Нека всѣки носи каквото име иска, противъ името ние нѣмаме нищо, но като каже, че е православенъ, нека е православенъ, нека има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е евангелистъ, нека е евангелистъ, но да има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е мохамеданинъ, нека е мохамеданинъ, но да има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е будистъ, нека е будистъ, но да има тази звѣзда! Нека всѣки си носи името, но да има тази звѣзда, да е човѣкъ, който мисли, който отговаря за своитѣ постѫпки, не прѣдъ обществото, обаче, а прѣдъ Бога. До сега, на земята не е имало обществено мнѣние, а може би и слѣдъ хиляди години нѣма да има такова. Нѣкои казватъ: какво ли ще каже общественото мнѣние? Гдѣ е вашето обществено мнѣние? При създаването на сегашнитѣ войни имаше ли обществено мнѣние? Ако всички европейски народи, които воюваха имаха звѣзди, тѣ, като християнски народи, като носители на Божествената Любовь, биха ли направили тия войни? – Нѣмаше да има никакви войни. Обаче, тѣхнитѣ звѣзди бѣха потъмнѣли, и тѣ създадоха войнитѣ. Съвсѣмъ други нѣща ги бѣха заблудили, и тѣ мислиха, че свѣтътъ ще се оправи чрѣзъ войнитѣ. Свѣтътъ по този начинъ освѣнъ че не се оправи, но още повече се забърка. И сега, какви ли чудноватости не направиха, какво ли не създадоха съ тия войни? Нѣкои казаха: да се рѣжатъ главитѣ на хората! Само така свѣтътъ ще се оправи. Добрѣ, да се рѣжатъ, но какъ ще се рѣжатъ? Да отидешъ на лозето да отрѣжешъ една лоза, трѣбва да си майсторъ, трѣбва да знаешъ, какъ и какво да се рѣже. Ако рѣжете на общо основание, това изкуство ли е, това лозарство ли е? Азъ не зная, защо хората мислятъ, че трѣбва да си рѣжатъ главитѣ! Въ Божествения свѣтъ такъвъ законъ не сѫществува. Въ свѣта сѫществува единъ законъ – законътъ на Божията Любовь – който трѣбва да пазимъ свещено, защото за нарушенията му всички сме отговорни. Всѣки е отговоренъ за Божественото, което разваля. Не само сега, но и слѣдъ 10 години, и слѣдъ 100 години, и слѣдъ 1,000 години никой не може да ни освободи отъ тази отговорность. Казва Писанието: „Всѣко дърво, което Богъ е посадилъ, никой не може да изкорени.“

Сега, другата погрѣшка въ васъ е, че онѣзи които сѫ тръгнали въ този пѫть, се нуждаятъ не само отъ свѣтлина, но и отъ разяснения, да разбератъ, че само разумниятъ животъ е, който дава свѣтлината. Азъ разбирамъ „разуменъ животъ“ не въ обикновенъ смисълъ. Ако азъ стана ученъ човѣкъ въ обикновенъ смисълъ, това нѣма да поправи свѣта. Ако азъ съмъ обикновенъ лѣкарь, обикновенъ религиозенъ човѣкъ, обикновенъ свещеникъ, обикновенъ държавникъ, това нѣма да поправи свѣта. Ако това дѣйствително можеше да поправи свѣта, до сега ние сме имали хиляди учени хора, и въ старата, и въ сегашната култура, но свѣтътъ още не е поправенъ. За поправянето на свѣта се изисква нѣщо друго!

Вие казвате, че вѣрвате въ Бога, но като подложатъ вѣрата ви на изпитъ, тогава ще се провѣритѣ. Вѣрвате, но ако нѣкой каже, че вашата вѣра е слаба, вие бихте се докачили. Самиятъ животъ постепенно провѣрява, до колко е силна вашата вѣра. Колко пѫти се усъмнявате въ Бога и казвате: дали има Господь, или азъ самъ си Го създавамъ; дали вѣрвамъ, или не вѣрвамъ. Колко пѫти си задавате такива въпроси, но си прѣмълчавате. Вие трѣбва да разрѣшите ребромъ въпроса, но си казвате, като онзи циганинъ: въ този долъ, я има вода, я нѣма! Я има Господь, я нѣма! Азъ казвамъ: не е въпросътъ въ съмнѣнията. Има Господь! Нѣмането вода на едно мѣсто, показва, че водата извира на друго мѣсто. Не можемъ да отричаме нѣща, които не сѫществуватъ. Не можешъ да мислишъ за нѣща, които нѣматъ никаква реалность. Всѣко нѣщо, въ каквато форма и да е, колкото изопачено и да е, все има нѣкаква причина за това нѣщо. Слѣдователно, ние трѣбва да дойдемъ до първичната причина на нѣщата. И тъй, сега ще потърсимъ причината на нѣщата. Ще ви дамъ едно малко обяснение, за да видите, кѫдѣ седи вашето заблуждение въ свѣта. Между васъ има много благородни хора, и като ме слушате, у васъ се поражда силно желание да се подигнете. У васъ по нѣкой пѫтъ се явява смѣлость и рѣшителность, да сторите това, но все отлагате. Най-послѣ рѣшите въ себе си: отъ тази година нататъкъ азъ ще живѣя единъ добъръ, чистъ животъ. Колко хубаво започвате. Влѣзете въ нѣкое религиозно общество, общувате съ всички тамъ, но не се мине много врѣме, откажете се отъ този животъ. Прѣди нѣколко дни дойде при мене единъ българинъ, младъ човѣкъ и ми казва: моля ви се кажете ми, какво е вашето мнѣние за квакеритѣ? – Мнѣнието ми за тѣхъ е това, че тѣ сѫ най-добритѣ хора въ Англия. Само добро мога да кажа за тѣхъ. Защо ме питате? – Искаме да привлѣчемъ вниманието на квакеритѣ, да изберемъ 7 души измежду насъ, да съставимъ едно малко общество отъ квакери, та споредъ правилата имъ, да помагатъ и на българитѣ. Казвамъ: знаете ли, какво е учението на квакеритѣ? – До сега не съмъ се интересувалъ, но отъ скоро врѣме се интересувамъ; зная, че са противъ войната. Не, тѣ не сѫ само противъ войната, нѣщо по-основно има въ тѣхъ, тѣ иматъ една вѫтрѣшна опитность. Всѣки единъ отъ тѣхъ се стреми да е въ прѣма връзка съ Бога, съ невидимия свѣтъ. Като влѣзете между тѣхъ, ще забѣлѣжите едно гробно мълчание: седятъ и размишляватъ. Квакерътъ никога не говори, докато не знае нѣщо. Когато нѣкой се вдъхнови и му дойде една свѣтла идея, тогава само говори; иначе, всички мълчатъ и мълкомъ се разотиватъ. Това е външната страна на живота имъ, но въ тѣхния животъ има едно вѫтрѣшно, дълбоко убѣждение. Квакерътъ никога не лъже! Въ тѣхния животъ има единъ елементъ на разумность. Тѣ сѫ благородни души. Квакерътъ е готовъ да раздаде всичкото си имане, но никога нѣма да каже една лъжа. Ако у англичанитѣ има една чърта на честность, тя се дължи именно на квакеритѣ. Това е отлична чърта! Единъ младъ англичанинъ, квакеръ, отличенъ писатель, билъ въ Италия, въ Римъ, и при единъ случай наблюдавалъ, какъ единъ италиянецъ искалъ да се самоубие. Изважда револвера, туря го къмъ устата си, пакъ го отстранява. Отново го туря къмъ устата си, послѣ пакъ го изважда – не се рѣшава да се самоубие. Квакерътъ влиза при него, запитва го: защо не искашъ да живѣешъ? – Заборчлѣхъ не мога да се оправя, затова и не ми се иска да живѣя. Колко дължишъ? – Еди-колко си, отговаря италиянецътъ. Квакерътъ изважда единъ чекъ прѣдъ него, подписва го и му казва: заповѣдай тия 200,000 шилинга за твоя револверъ. Този револверъ е цѣненъ за мене, а за тебе животътъ е цѣненъ. При това, виждамъ, че ти си много страхливъ човѣкъ. Въ тебе нѣма убѣждения, ти не смѣешъ да се самоубиешъ. Азъ ще ти покажа другъ, по-хубавъ начинъ, по който ще можешъ да умрѣшъ, и то съ слава да умрѣшъ. Това правятъ квакеритѣ, тъй постѫпватъ тѣ съ хората. Днесъ нѣкой казва: да отидемъ на бойното поле! Нека откѫснатъ краката ни, но да умрѣмъ достойно за народа си! Не, не се умира така. Азъ бихъ желалъ единъ човѣкъ да се жертвува за народа си, но какъ? – Съ словото, да подигне народа си въ морално отношение. И този човѣкъ слѣдъ това да остане живъ, да не умира! Неговиятъ животъ да влѣзе като една потенциална сила въ цѣлия народъ. Това е жертва за народа! Кога ще стане това? – Когато дойде повече свѣтлина въ съзнанието на хората. Отъ свѣтлина се нуждаемъ ние! Всичко това е мимоходомъ казано.

Сега, да се повърна къмъ своитѣ разсѫждения, като ви приведа единъ интересенъ примѣръ, който се случилъ нѣкога въ миналото. Единъ прочутъ адептъ, нареченъ Земанъ Зебу, трѣбвало да рѣши една задача, дадена му отъ неговия Учитель. Турцитѣ тълкуватъ името Земанъ Зебу, по слѣдния начинъ. Съ това име тѣ наричатъ всѣки човѣкъ, който е закѫснѣлъ въ своето развитие и бърза да поправи живота си, иначе ще остане назадъ. Слѣдователно, Земанъ Зебу билъ поставенъ отъ учителя си на единъ изпитъ, който трѣбвало да разрѣши правилно. Изпитътъ се състоялъ въ слѣдното: Учительтъ му го свързалъ съ 10 нишки на живота, който той трѣбвало да разкѫса, за това именно дошълъ на земята. Учительтъ му казва: ти ще видишъ, какъ сѫ свързани тѣзи нишки и ще ги развържешъ по най-разуменъ начинъ. Само тогава ще дойде въ тебе новата свѣтлина и ще разберешъ смисъла на живота. Единъ день Заманъ Зебу се въодушевлява, вижда около себе си 10 свѣтли нишки и си казва: дошло му е врѣмето вече! Изважда ножицитѣ си и се готви да реже. Улавя първата нишка, натиска я съ ножицитѣ си, готви се да я отрѣже, но веднага отпрѣдѣ му изкача една хубава, млада мома, която му казва: моля ти се, не ме рѣжи. Ако ме отрѣжешъ, ти си на погрѣшната страна. Майка ми ме изпрати тукъ на земята да се уча и да работя. Ти си единствениятъ човѣкъ сега, който можешъ да ми дадешъ животъ. Ако ти ме отрѣжешъ, всичко се свършва съ мене, моето развитие се спира. Погледналъ я той и си казва: хубаво хайде нека отъ мене замине – оставя нишката, не я отрѣзва.

Вижда втората нишка улавя я, туря ножицитѣ да я отрѣже, но изведнъжъ изкача единъ младъ, хубавъ момъкъ и му казва: моля, моля, недѣй ме рѣза! Тъкмо се срещнахме съ тази мома, ще завържемъ приятелство съ нея. Отложи рѣзането за другъ пѫть. Помисля си той и си казва, хайде, нека отъ менъ да замине! И така нишката не отрѣзва.

Вижда той третата нишка, улавя да я рѣже и тъкмо поставя ножицитѣ, когато прѣдъ него, изкача единъ художникъ съ своитѣ четки и бои и му казва: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ съмъ въ послѣднята стадия на своето развитие, довършвамъ своята картина. Отрѣжешъ ли ме, ще се спре развитието на цѣлото човѣчество. – Хайде отъ менъ да замине! И този пѫть не отрѣзва нишката.

Улавя четвъртата нишка, иска да я рѣже, но изведнъжъ прѣдъ него изкача единъ генералъ, въ военна униформа, казва му: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ проектирамъ отъ великитѣ планове за спасението на човѣчеството. Ако ме отрѣжешъ, ще осакатиш цѣлото човѣчество, затова остави ме да реализирамъ плана си. – Добрѣ, нека отъ менъ да замине! – И тази нишка оставя.

Улавя смѣло петата нишка – ще рѣже вече. Но, ето, явява се единъ жрецъ съ своята тояга, съ одеждата си – готовъ за служене Богу. Моля, моля, не ме отрѣзвай! Азъ извършвамъ една отъ най-важнитѣ служби въ свѣта – служба Богу. Азъ произнасямъ една отъ най-необходимитѣ молитви. Ако прѣрѣжешъ нишката на моя животъ, нѣма кой да се моли за човѣчеството. – Хайде, нека отъ менъ да замине! – Оставя и тази нишка.

Най-послѣ, туря ножицитѣ на шестата нишка. Отъ нея изкача единъ мѫдрецъ, който му казва: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ пиша една цѣнна, книга, събралъ съмъ материялъ отъ хиляди години. Искамъ да остава тази книга за бѫдещето поколѣние. Ако отрѣжешъ тази нишка, какво ще стане съ моята книга? Не ме отрѣзвай, бѫди тъй добъръ! – Хайде, нека пакъ отъ менъ да замине!

Улавя седмата нишка, но веднага излиза единъ народенъ учитель. Моля, моля, ще бѫдешъ тъй добъръ да ме изслушашъ: отъ редъ сѫществувания азъ съмъ посвѣщавалъ живота си за възпитанието на дѣцата и днесъ тъкмо открихъ единъ великъ планъ, единъ великъ методъ за възпитанието на дѣцата, който искамъ да внеса въ свѣта за приложение. Ако туришъ ножицитѣ и ме отрѣжешъ, отиде цѣлото възпитание, свърши се съ човѣчеството! – Е, хайде отъ менъ да замине! – Оставя и тази нишка.

Слѣдъ това, улавя осмата нишка, готовъ да рѣже. Изкача единъ слуга: моля, моля, толкова врѣме съмъ билъ слуга, но никога не съмъ слугувалъ тъй, както трѣбва. До сега азъ бѣхъ лъжецъ, крадецъ, но намѣрихъ единъ много добъръ господарь, добрѣ се отнася съ менъ, добрѣ ми плаща, затова искамъ да водя единъ честенъ, добъръ животъ. Ако ме отрѣжешъ, ще пропадна за винаги. – Хайде, нека отъ менъ да замине! – Оставя и него.

Хваща деветата нишка. Излиза единъ артисть съ своята арфа. Моля ти се, не ме рѣжи! Азъ създадохъ една пѣсень, съ която ще мога да укротявамъ, да умиротворявамъ хората. Мисля да тръгна изъ свѣта, да пѣя и да свиря, да го поправя. Ако отрѣжешъ тази нишка, ще спрешъ не само процеса на моето развитие, но развитието и на цѣлото човѣчество. – Хайде и този артистъ да мине!

Най-послѣ, туря ножицитѣ на десетата нишка, но веднага изкача една майка съ дѣтенце на рѫцѣ. Моля, моля, недѣй ме рѣза! До сега азъ помѣтахъ всичкитѣ си дѣца и едва сега родихъ първото си дѣтенце. Ако отрѣжешъ нишката ми, отиде и дѣтенцето ми, отивамъ и азъ. – Хубаво, нека и този пѫть отъ менъ да замине! – Оставя и послѣдната нишка.

Питамъ сега: всички тия апелирания на 10-тѣ души, не бѣха ли на мѣстото си? – Бѣха. Затова именно Земанъ Зебу остави всички тия нишки и се върна назадъ при Учителя си. Да, но той разрѣши ли въпроса? – Не го разрѣши. Всичкитѣ тия нишки – момата, момъкътъ, мѫдрецътъ, жрецътъ, учительтъ и другитѣ останали, не сѫ били сѫществени нѣща, тѣ сѫ били фиктивни положения, тѣ сѫ били той самиятъ. Трѣбваше да тури ножицитѣ и да отреже нишкитѣ – нищо повече! Но, той билъ страхливецъ. Учительтъ му казва: ще знаешъ, че слѣдъ 2,000 години ще ти дамъ другъ изпитъ, по-страшенъ отъ сегашния.

Днесъ всички съврѣменни хора се спрѣли прѣдъ изпита на Земанъ Зебу. Който конецъ речешъ да рѣжешъ, все ще излѣзе нѣкой и ще ти каже: чакай, чакай! Турцитѣ казватъ, че като се ударятъ огнилото и кремъкътъ единъ въ другъ, и огнилото, и кремъкътъ се изтъркватъ. Тѣ си правятъ такива запалки отъ прахань. Удрятъ съ кремъка по огнилото, докато праханьта се запали. Тъй правятъ и българитѣ. Тѣ постоянно изваждатъ кремъка и праханьта, съ който си служатъ за огниво, и по този начинъ разрѣшаватъ въпроситѣ си. Днесъ разрѣшаватъ нѣкой въпросъ, но го оставятъ неразрѣшенъ. Утрѣ разрѣшаватъ другъ въпросъ, пакъ неразрѣшенъ го оставятъ. И най-послѣ, чувате да казватъ за нѣкой човѣкъ: Господь да го прости! Добъръ човѣкъ бѣше. Казвамъ: да много добъръ човѣкъ бѣше, но като Заманъ Зебу не можа да разрѣши задачата си.

Сега да се повърнемъ къмъ стиха.

Когато Христосъ дойде на земята, яви се тази звѣзда, и когато Христосъ възкръсна, явиха се още повече звѣзди. Тѣзи който описваха звѣздитѣ, не ги описаха както трѣбва. Тѣ прикриха малко нѣщо. Казаха, че върху апостолитѣ паднали огнени езици, огнени пламъци и тѣ приели вдъхновение. Не, дойдоха тия свѣтящитѣ звѣзди, който пуснаха толкова свѣтли лѫчи, толкова свѣтлина, че стана едно съединение между невидимия и видимия свѣтъ, между апостолитѣ и небето. Когато тази жива звѣзда, тази жива свѣтлина обсеби една душа, тя не се колебае, не се съмнѣва вече. Въ душата на такъвъ човѣкъ настава единъ отъ великитѣ моменти, който той едва ли нѣкога е прѣживѣвалъ. Въ него се заражда едно велико, благородно, нѣжно чувство. Туй чувство е толкова нѣжно, толкова деликатно, че такъвъ човѣкъ въ всѣко отношение е мощенъ, силенъ. Апостолъ Павелъ на едно мѣсто казва: „Всички ние чрѣзъ силата на Словото Божие може да побѣждаваме“. За Христовото учение казватъ: тази звѣзда, туй учение е разумното слово Божие. Отъ свѣтлината излиза Словото. Законътъ е много вѣренъ. Тамъ, дѣто има свѣтлина въ човѣшкия умъ, разумното Слово може да се вмѣсти. Тамъ, дѣто има свѣтлина въ човѣшкото сърдце, Любовьта може да се вмѣсти. Свѣтлина трѣбва на всички хора! И всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се заеме да работи за да дойде тази свѣтлина. До когато звѣздата ти грѣе отгорѣ, ти си радостенъ и весель. Но, щомъ направишъ едно прѣгрѣшение, веднага дойде тъмнина, скърбь, и ти не виждашъ свѣтлината. Щомъ не виждашъ свѣтлината, ти веднага се уплашишъ, всичко пропада и тръгвашъ назадъ. Дойде ли звѣздата, веднага пакъ се подигашъ. Тази звѣзда, която Христосъ носѣше, показваше благото на еврейския народъ. Христосъ дойде между този народъ и той имаше Божието благословение, слѣдъ Христа, какво благословение имаше? – Еврейскиятъ народъ прѣкара най-ужаснитѣ страдания, каквито единъ народъ може да прѣживѣе. Тѣ се мѣстиха отъ едно мѣсто на друго, прѣкараха робство, гонения, голѣми мѫчения, обири, какво ли не. И когато Титъ прѣвзе Ерусалимъ, слѣдъ Христа, той е разпналъ повече отъ 60,000 души евреи на кръсть. Тъй че пѫтьтъ отъ Ерусалимъ до Римъ бѣше покритъ само съ кръстове. Защо? Защото тѣ създадоха единъ кръстъ за своята звѣзда. Туй ожесточение отъ страна на Тита другояче не може да се обясни. Когато Флавий Йосифъ описва историята на еврейския народъ, той не може да си обясни, какво помрачение трѣбва да е дошло у евреитѣ, за да прѣдадатъ Христа. Когато евреитѣ бѣха обсадени въ единъ малъкъ римски градецъ около Ерусалимъ, за да не паднатъ роби, дванадесетъ души отъ тѣхъ убиха около 12,000, а послѣ избраха помежду си единъ, който да убие останалитѣ 11, и най-послѣ и той се самоуби. Геройство е това, но по обратенъ пѫть. Това наричамъ азъ „геройството на отчаянието“. Много пѫти, когато нѣкой си тегли куршумъ, това не е геройство, това е умопомрачение. А ние хвалимъ такъвъ човѣкъ! Не, този човѣкъ, който иска да умрѣ, не е герой. Човѣкъ, който умира, трѣбва да умрѣ съзнателно. И като умрѣ, да бѫде живъ. Онзи човѣкъ, който като умрѣ, не е живъ, той е умрѣлъ безвъзвратно. Ние похваляваме само тази смърть, която носи животъ слѣдъ себе си. И онѣзи хора, който умиратъ, а не възкръсвать, сѫ изгубени хора. Подъ думата „смърть“ Въ най-широкъ смисълъ ние разбираме оживѣване отново. Езикътъ на Писанието въ този случай е слѣдниятъ: отъ смърть трѣбва да минемъ въ животъ. Значи, новиятъ животъ се изразява въ това, че при прѣминаването отъ стария къмъ новия животъ, ще се прѣмине прѣзъ смъртьта. И сегашнитѣ страдания сѫ прѣдвѣстникъ на този новъ животъ, за който е нуждно тази финна материя, отъ която трѣбва да се образува бѫдещето тѣло на човѣка. Такъвъ единъ процесъ сега става и въ мозъка, и въ сърдцето на човѣка.

Сега ще ви попитамъ: по какво се познава единъ човѣкъ? Какъ ще познаете единъ вашъ приятель? Какво обичате вие въ човѣка? Въ всѣки човѣкъ ние обичаме нѣщо хубаво – една Божествена чърта има въ него, една особеностъ. Тогава, кого ще наречете вашъ приятель? Азъ наричамъ приятель този, който не само въ единъ животъ ми е приятель, но който ми е билъ приятель отъ момента на излизането си отъ Бога, до момента, въ който се връща при Бога – прѣзъ всичкитѣ свои сѫществувания, както египтянитѣ наричатъ това нѣщо пришелствуване на душата. Приятель е този, който прѣзъ всичкитѣ перипетии на живота си ти остава вѣренъ. Това азъ наричамъ приятелство; това азъ наричамъ братство; това азъ наричамъ благородни души! Това, което сега сѫществува, не е приятелство, то е интересъ. Тъй го опрѣдѣляме ние. Слѣдователно, въ всѣки човѣкъ има една чърта тъй неизмѣнна, както Богъ е неизмѣняемъ. Питамъ: ако имаме такава една неизмѣняема чърта въ себе си, какъвъ щѣше да бѫде нашиятъ животъ? Не че нѣмаме такава чърта, но ние днесъ се намираме въ положението на Земанъ Зебу. Ако той бѣше отрѣзалъ всички тия 10 нишки друго нещо щѣше да се яви. Ако не освободятъ онзи балонъ пъленъ съ газъ отъ вѫжетата, който го държатъ вързанъ за земята, какво ще стане съ него? – Не ще може да хвръкне нагорѣ въ въздуха. Но, щомъ го освободятъ отъ тѣзи връзки, който го държатъ свързанъ за земята, той ще литне нагорѣ въ пространството къмъ своето мѣстоназначение. Ако вие не се освободите отъ връзкитѣ на земята, съ който сте се обвързали, накѫдѣ ще отидете? – Цѣлъ день ще седите прѣдъ тевтеритѣ си, ще пишете: еди-коя си стока колко лева струва; въ еди-кой си градъ, прѣзъ еди-коя си година, колко хора сѫ родени, и колко умрѣли – мѫже и жени; еди-колко сѫ се оженили, и колко развели и т.н. За всички тия нѣща постоянно се държи статистика. Е, какъ ще се оправи свѣта, я ми кажете!

На съврѣменнитѣ хора е необходима тази звѣзда на разумность! Подозрѣнието, споредъ мене, не е наука; умразата, споредъ мене, не е наука; злобата, споредъ мене не е наука; убийството, споредъ мене, не е наука; злословието, споредъ мене, не е наука. Всички тия нѣща не съставляватъ наука, това правятъ и животнитѣ! Ами че ако искате да знаете, азъ виждамъ тази сѫщата война, която вие водите, и между най-малкитѣ сѫщества. Какви войни има между тѣхъ! Герои сѫ тѣ! И по-нисшитѣ животни, сѫщо както и хората, си турятъ знаци за храбрость. Това, което вършимъ ние, вършатъ и животнитѣ. Казвате: ние се отличаваме. Че по какво се отличавате? Нека се отличимъ по нѣщо! Ако азъ се бия, и животнитѣ се биятъ; ако азъ ямъ месо, и животнитѣ ядатъ месо; ако азъ ямъ трѣва, и животнитѣ ядатъ трѣва; ако азъ ритамъ, и коньтъ рита; ако азъ бода нѣкой човѣкъ съ рогата си, и волътъ боде; ако азъ ухапя нѣкого съ зѫбитѣ си, и кучето хапе. Или, ще кажете, че хората иматъ картечници? Че и пчелитѣ сѫ направили своята картечница, даже по-рано отъ хората. Тѣхната картечница е пълна съ жидкость. Опитали ли сте, съ какво е пълно тѣхното жило? Знаете ли въ какво смѣшно положение изпада човѣкъ, или нѣкое силно животно прѣдъ жилото на пчелата? Единъ день, единъ праведенъ човѣкъ изпадналъ въ една гѫста гора, и единъ лъвъ почналъ да го гони. Той взелъ да се моли на Господа. Господь казалъ на двѣ пчели да отидатъ да го защитаватъ. Тѣ ужилили лъва въ носа, и този герой, бабаджанко, билъ принуденъ да се върне отъ пѫтя си съ надутъ носъ и почналъ да си маха главата. Да, двѣ пчели ужилиха този лъвъ и туриха ума на мѣстото му, като му казаха: ти нѣма да гонишъ този праведенъ човѣкъ, защото, ако го гонишъ, слѣдниятъ пѫть ще дойдемъ четири. Тѣ не го убиха, а го ужилиха.

Та, и ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че можемъ да направимъ всичко. Ти гонишъ нѣкого. Господь ще каже на двѣ пчели да те жилнатъ въ носа. Нѣма да те изпрати на бойното поле да ти прѣрѣжатъ краката, но ще ти изпрати двѣ пчели – едната ще те ужили въ лѣвата страна, другата – въ дѣсната. И като те жилнатъ, ти ще се върнешъ дома си съ надутъ носъ. Жена ти ще те пита: какво стана на носа ти? Да го наложимъ съ нѣщо? – Пчела ме ожили. Ето единъ разуменъ, смисленъ животъ. Звѣздата е това!

Всички ние, които говоримъ за единъ възвишенъ, благороденъ, разуменъ животъ, трѣбва да го приложимъ, и да покажемъ на хората въ свѣта, че дѣйствително Богъ ни е пратилъ на земята. Българитѣ си пишатъ своята история, казватъ, че Царь Крумъ туй направилъ, Симеонъ Велики туй направилъ. Гдѣ е този Крумъ, гдѣ е този Симеонъ Велики? – Симеонъ Велики умрѣлъ отъ разривъ на сърдцето, че не могълъ да постигне своитѣ планове. Българитѣ трѣбва по друго нѣщо да се отличаватъ, а не по успѣхитѣ отъ своитѣ войни. Българскиятъ Симеонъ Велики още нищо не е направилъ. Българскиятъ Крумъ още не се е родилъ. Това, че Крумъ отрѣзалъ главата на гръцкия императоръ и пилъ наздравица съ нея, още нищо не значи. И това днесъ се прѣдава на поколѣнията! Не, не е туй, което възпитава хората. Азъ говоря за народи, които сѫ християнски, а не езически. Сега трѣбва да се внесатъ между народитѣ и между обществата онѣзи принципи за доброто, които могатъ да внесатъ култура, подемъ между тѣхъ. Не е важно, какво можемъ да разстройваме. Да разстройва всѣки може. Не се изисква за това много умъ, нито голѣмо изкуство. Истинската наука седи въ възприемането и прилагането на разумния животъ. Този разуменъ животъ не може да се отдѣли отъ религиозния, не може да се отдѣли и отъ обществения. Питамъ: вие, които се грижите за народа, въ какво се проявява тази ви грижа? Народътъ самъ се грижи за себе си. Онзи българинъ, който оре, грижи се за себе си, кой не се грижи за себе си. Всѣки човѣкъ се грижи за себе си, но ти не убивай вѣрата на този човѣкъ. Казвашъ му: защо си толкова будала, че се жертвувашъ за народа си, да орешъ? Онзи търговецъ си гледа добре работата, но ти му казвашъ: защо си толкова будала, подигни малко цѣнитѣ на стоката си, та въ малко врѣме да спечелишъ, повече пари. Учитель си, гледашъ си добрѣ работата, но дойде при тебе нѣкой, каже ти: защо си толкова будала да живѣешъ въ този прахъ съ тия дѣчурлига? Карай малко по-халтаво, прѣзъ купъ за грошъ! Какъ, нима това е учителство? Една работа, която не може да се извърши разумно, съ любовь, това не е работа, това е наемничество.

И тъй, питамъ ви сега: кои мислятъ доброто на българския народъ? Азъ харесвамъ тези двѣ пчели, които жилнали лъва, безъ да го уморятъ. Жилнали го да поумнѣе. Но, да казвате, че старитѣ трѣбва да си вървятъ, а да останатъ младитѣ, това не е права философия. Младитѣ сѫщото казватъ. Значи, тѣзи, които носятъ главитѣ – Мѫдростьта и знанието, да си вървятъ, а младитѣ – тѣлата – да останатъ. Тѣзи хора, които даватъ такава една насока при възпитанието, сѫ на кривъ пѫть. Тѣ мислятъ, че между младите и старитѣ нѣма никаква връзка. Тѣ мислятъ, че между стомаха и главата нѣма никаква връзка; тѣ мислятъ, че стомахътъ е много важенъ. Въ тия си разсѫждения отиватъ до една крива философия. И съврѣменитѣ лѣкари отдаватъ хранителностьта на тѣлото на зарзавата, на месото, но въпрѣки това болеститѣ се увеличаватъ. Защо се увеличаватъ болеститѣ? – Най-първо хората сѫ изгубили правия начинъ да се хранятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да пиятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да мислятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да чувствуватъ. Сега всичко въ насъ е изопачено, и ние виждаме нѣщата тъй, както не сѫ. Нека дойде сега нѣкой, да ви покаже, какъ трѣбва да се живѣе! На, питайте нѣкой отъ съврѣменнитѣ учени, ще видите – колкото учени хора има, толкова и теории.

Ние, подъ думата „Христосъ“ разбираме онзи великъ Божественъ Духъ, който е слѣзълъ отгорѣ, за да покаже разумния животъ на човѣчеството. Този Духъ сега не е скритъ. Съ тази материя и сила, която съдържа въ себе си, Той е проникналъ и обгърналъ всички клѣтки на човѣшкия организъмъ. Той дѣйствува вѫтрѣ въ насъ и приготовлява пѫтя ни. Когато ние сме въ тихо, спокойно настроение на Духа, тази звѣзда проговаря вѫтрѣ въ насъ. Ние още не разбираме езика на Духа. Разумниятъ Божествениятъ Духъ говори на нашъ езикъ и казва: „Пѫтьтъ, по който вървишъ, нѣма да те изведе на добъръ край“. Ама какво трѣбва да се прави? Този Духъ като срещна Савла, каза му: „Савле, пѫтьтъ по който си тръгналъ, не е добъръ. Кой си Ти Господи? – Азъ съмъ Исусъ съ звѣздата, човѣкътъ, който донесохъ новото Божествено учение. Ти си тръгналъ по единъ пѫть на насилие. Трѣбва да се върнешъ назадъ и да пожертвувашъ своя животъ за благото на своитѣ братя“. И той каза: „Слушамъ, Господи, какво искашъ отъ мене?“ – Иди сега при Ананий, и той ще те освѣдоми. Той отиде, започна живота на Христа и каза: „Ще се похваля съ кръста Христовъ“. Друго е подразбиралъ Павелъ подъ тия думи. Той искалъ да каже: ще се похваля съ разумното Слово на Христа, ще се похваля съ Духа Христовъ, който носи свѣтлина за човѣчеството, свѣтлина въ нашия животъ. Значи, свѣтлина ни трѣбва въ живота!

И тъй, тѣзи мѫдреци, които дойдоха въ Ерусалимъ, произведоха цѣла суматоха. Не само тогава тѣ произведоха такава суматоха, но и днесъ хората се смущаватъ отъ сѫщото нѣщо. Казватъ: ако това учение се приеме, какво ще стане съ свѣта? Ако между хората има любовь, ако между хората дойде едно взаимно разбиране, то нѣма да дойде по единъ външенъ процесъ, по единъ външенъ пѫть. Това ще дойде по единъ вѫтрѣшенъ пѫть. Нѣкои искатъ да се организиратъ. Организирането не е нѣщо механическо. Организирането е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Трѣбва да се знаятъ законитѣ, какъ да се организира човѣкъ. При това, свѣтътъ е организиранъ! Нима мислите, че Онзи, Който е създалъ свѣта, не го е организиралъ? Всѣки човѣкъ, у когото съзнанието е пробудено, принадлежи къмъ този организиранъ свѣтъ. Всѣки човѣкъ пъкъ, у когото съзнанието не е пробудено, тепърва ще трѣбва да се организира. Сега външниятъ свѣтъ се организира а хората, които вѣрватъ въ Христа, сѫ организирани. Но, за каква вѣра, говоря азъ? Не говоря за обикновената вѣра, а за необикновената – за вѣрата на Любовьта, вѣрата на Мѫдростьта, вѣрата на Истината; вѣрата на Любовьта, която внася вѣчния животъ, прави човѣка щастливъ; вѣрата на Мѫдростьта, която внася свѣтлина, разкрива невидимиятъ свѣтъ въ неговата пълнота и вѣрата на Истината, която внася свобода въ човѣшкия животъ. Това сѫ сили, съ които трѣбва да работимъ.

Какъ ще оправите живота си за въ бѫдаще? Вие сте баща, майка, имате синове, дъщери, какъ ще ги възпитате? Запримѣръ, вие сте офицеръ, имате подчинени. Тия хора сѫ сили, въ които вие ще можите да работитѣ. Знаете ли, каква анархия би се създала, ако тия сили се откажатъ да се подчинятъ на вашата воля? Сѫщата тази анархия, аномалия би се създала и въ човѣшкото тѣло. Вие трѣбва да влѣзете между вашитѣ подчинени, да работитѣ, за да внесете онова високо разбиране и съзнание. Влѣзете въ вашето тѣло, обаче кракътъ ви се отказва да се подчини на вашата воля. Умътъ заповѣдва, кракътъ не изпълнява. Щомъ кракътъ се отказва да работи, той е парализиранъ. Щомъ всички органи се отказватъ да работятъ да се подчинятъ на човѣшката воля, какво става съ този животъ? – Умира.

И тъй, тази звѣзда, която се явила на изтокъ, внесла между хората разумния животъ. Тия три мѫдреца, които сѫ отишли да се поклонятъ на Христа, сѫ били разумни. Тѣ се разговаряли съ Христа. Всички вие мислите, че тѣ като отишли при Христа, видѣли едно малко бебенце, дали Му подаръцитѣ си и се върнали назадъ. Не е така. Нѣма много да ви говоря, но ще ви кажа само едно нѣщо: тѣ се разговаряли съ Христа. Той имъ прѣдаде великата Мѫдрость и знание, които тѣ прѣдадоха въ Индия. И сега това знание се пази тамъ. Индийскиятъ народъ е единствениятъ народъ на земята, който може да пази свещенитѣ работи. Нито англичанитѣ, нито американцитѣ, нито французитѣ, нито кой да е другъ народъ могатъ да пазятъ свещени тайни. Само индуситѣ могатъ да ги запазватъ, затова тамъ се занесе на съхранение великото, свещено учение. Ето защо, толкова хора отъ Европа отиватъ въ тия светилища да се учатъ. Тия светилища не сѫ нѣкакви видими храмове. Не, въ Индия има такива храмове, за които хората днесъ нищо не знаятъ. Значи, има нѣкаква особена свѣтлина. Вие виждали ли сте тази свѣтлина?

Разправяше ми единъ младъ българинъ слѣдната своя опитность: намирамъ се, казва той, една тъмна нощь, усамотенъ, въ едно отчаяно положение, готовъ да се самоубия, но отправямъ ума си къмъ Бога, съ молба, да ми дойде свѣтлина, да освѣтля пѫтя си. И какво виждамъ тогава? – Доста далечъ прѣдъ мене се движи едно голѣмо, свѣтло кълбо. Азъ вървя и то прѣдъ мене, но постепенно положението се все повече и повече измѣня. Най-напрѣдъ то бѣше по-далечъ, послѣ взе да се приближава, докато почувствувахъ една приятна, мека, свѣтлинка и познахъ Бога въ душата си. Отъ тозъ моментъ азъ си казахъ: разбирамъ, какво нѣщо е животътъ! Отъ това кълбо почна да излиза гласъ, който ми каза: „Готовъ ли си, какво мислишъ да правишъ“. Вие ще кажете сега, това сѫ приказки само. Не, това не сѫ приказки, това сѫ само реалности.

Та, казвамъ: азъ бихъ желалъ всички вие да имате тази свѣтлина и да ви проговори тя. По нѣкой пѫть вие интуитивно чувствувате, схващате, че нѣщо ви говори въ ума или въ сърдцето, но то е тъй разбъркано! Единъ день обаче, тази свѣтлина ще ви проговори, ще знаете отъ кѫдѣ иде каква посока има. Сегашнитѣ ясновидци казватъ, че Господь имъ говорилъ. Но, отъ кѫдѣ ви говори Господь? Едни казватъ, че Господь имъ проговорилъ отъ главата, други – отъ ума, трети – отъ сърдцето, четвърти – отъ гърлото, отъ очитѣ, отъ гърдитѣ и т.н. Е, и вие сега, кажете, отъ гдѣ ви приговаря Господь? Казвамъ: отъ много мѣста говори Господь, но само едно мѣсто има, отъ което като проговори Господь, вие ще знаете вече онази велика Истина, която ще ви направи човѣкъ, по образъ и подобие Божие.

И тъй, за обикновенитѣ хора Господь говори отвсѣкѫдѣ, а за необикновенитѣ, за просветенитѣ има само едно мѣсто, само единъ начинъ, по който Господь говори. Само тѣзи три велики мѫдреци видѣха тази свѣтлина, тази звѣзда и отидоха да ѝ се поклонятъ.

Азъ бихъ желалъ, и вие днесъ да видите тази звѣзда, да ви проговори тя и да разберете великия идеалъ за вашия животъ, да разберете, какъвъ е вашиятъ стремежъ и да кажете: Заслужава да се служи на Бога!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 8 февруари, 1925 г. въ гр. София.

Нарядъ и упътвания (нѣдѣля)

Нарядъ и упътвания отъ Учительтъ

Дадени на ученицитѣ отъ Всемирното Бѣло Братство, при срѣщата имъ въ гр. Търново, прѣзъ лѣтото на 1925 година.

Нѣдѣля
5 ч.с.
23 августъ, 1925 г.

Утринна молитва.

Добрата молитва.
Богъ е Любовь.
Пѫтьтъ на живота.
Духътъ Божий.
Благословенъ Господь Богъ нашъ.
Отче нашъ.

Лозинка за прѣзъ деня: Богъ е Любовь. Богъ е Животъ. Богъ е Свѣтлина.

Господи, дарувай ни Твоя Духъ.

Днесъ за четиво ще имате: 5 глава Ефесяномъ; 6 глава отъ Евангелието на Иоана; 5 глава отъ Евангелието на Матея и цѣлата 20 бесѣда: „Сега скърбь ще имате“.

Ще се учите да размишлявате. Едно отъ качествата на ученика е да има дисциплиниранъ умъ. Всички съврѣменни хора страдатъ отъ силата на своя умъ. Тѣхниятъ умъ мяза на единъ неопитоменъ конь. Въ ума има много разнообразни сили, които трѣбва да се възпитатъ, да се турятъ на работа. Това е една отъ великитѣ задачи на всѣки ученикъ. Цѣлата съврѣменна култура е култура за упражнение, за възпитание на човѣшкия умъ. При туй възпитание, ако човѣкъ нѣма знания, никакъвъ успѣхъ не може да се постигне, тъй както, ако дърводѣлецътъ не знае какъ да владѣе своето сѣчиво, невъзможно му е да направи нѣкакво издѣлие – всичко ще осакати. Така е и съ човѣшкия умъ. Въ това отношение, всѣка дума е само единъ ударъ върху човѣшкия умъ. Когато единъ майсторъ знае какъ да удря, всѣки ударъ отива на мѣстото си, а когато не знае какъ да удря, той само руши. Това не произтича отъ зла воля, но отъ незнание.

Гимнастически упражнения. (миналогодишнитѣ).

Нарядъ и упътвания (понедѣлникъ)

Понедѣлникъ
5 ч.с.
24 августъ.

Утринна молитва.

0тче нашъ.
Благославяй, душе моя, Господа!
Плодоветѣ на Духа.
Молитвата на Духа – на Царството.
Добрата молитва

Лозинка за прѣзъ деня: Само Истината води къмъ живота.

Днесъ за четиво ще имате: 12 гл. от Матея; 14 гл. отъ Лука; 10 гл. отъ Иоана; 5 гл. отъ Посланието къ Галатяномъ и 21 бесѣда: „Моето царство“.

Ще ви дамъ едно малко разяснение за Истината.

Само съ нагласена цигулка и съ нагласена китара може да се свири. Всѣки инструментъ трѣбва да е нагласенъ, за да свири. Само нагласената цигулка и нагласената китара води къмъ музиката. Това значи Истина. Тъй както е поставена Истината, животътъ, това е най-приятната пѣсень, която можемъ да слушаме. Слѣдователно, при всѣко нагласяване, човѣкъ придобива Истината. Всѣко нагласяване е Истина. Не че самото нагласяване е Истина, но само по закона на Истината се нагласяватъ нѣщата, т.е. Истината ги нагласява. Нагласяването дава условия да се прояви музиката.

И тъй, ще знаете: Безъ сърдце нѣма животъ. Безъ умъ нѣма мисъль. Животътъ извиква сърдцето; мисъльта извиква ума; Любовьта събужда душата отъ дълбокия сънь, а Духътъ възкръсява силата на живота.

Едно обяснение върху Духа. Духътъ, това е най-възвишеното, най-разумното у човѣка. То съединява нишкитѣ на живота, а тия нишки, сами по себе си, носятъ сила. По този законъ, само еднороднитѣ нишки даватъ сила. Силата, това е пѫтьтъ въ живата природа, чрѣзъ който пѫть идватъ всичкитѣ Божии блага.

Гимнастически упражнения.

Нарядъ и упътвания (вторникъ)

Вторникъ.
5 ч.с.
25 августъ

Утринна молитва.

Ще ви направя една бѣлѣжка. Когато четете „Добрата молитва“, най-първо ще поемете дълбоко въздухъ така, че да можете да я прочетете на едно вдишване, а които не могатъ – поне на двѣ–три вдишвания. При туй постоянно и често вдишване и издишване на въздуха, силата на молитвата се губи. Когато се молимъ, трѣбва да имаме присѫствието на духа, да бѫдемъ много тихи, да владаме ума си. Ние трѣбва да бѫдемъ тихи и разположени, за да бѫде и умътъ ни съсрѣдоточенъ: въ всѣка дума да се влага смисълъ. Така се образува онази мощна сила, ония вълни, които се изпращатъ навънъ, за да се привлѣче Божията сила, та Духътъ да работи повече. Тогава всички ще приематъ тази мекота, тази радость, която търсятъ. Да прочетемъ една молитва, не е достатъчно да се изкаже тя само на думи.

Сега, всички ще поемете дълбоко въздухъ и ще се концентрирате, като че нѣмате никакви връзки съ земния животъ. Земниятъ животъ е една раница, която не е толкова важна. Въ дадения случай ще турите тази раница на земята и ще бѫдете като новородени. Слѣдъ молитвата може да турите по една, двѣ, три, десеть раници на гърба си, това вече зависи отъ васъ, но въ врѣме на молитвата – никакви раници. Ще бѫдете тъй будни, тъй свободни, като че живѣете на небето. Какво ще стане утрѣ, това не е важно, то не ни интересува. Днешниятъ день е Божи день. Този день именно ни интересува, за да можемъ да добиемъ едно Божие благо. Днешниятъ день трѣбва да се отличава съ едно благо, което Богъ ще ни даде.

Ще прочетете молитвата тихо, всѣки за себе си. Като прочетете първото изречение: „Господи Боже нашъ“, ще се спрете, ще поемете дълбоко въздухъ и ще продължите молитвата. Дѣто се спрете, отново ще поемете дълбоко въздухъ и пакъ ще продължите нататъкъ.

И тъй, по новия начинъ, чрѣзъ дълбоки вдишвания, ще четете молитвата. Нѣма да бързате.

Добрата молитва.
Благославяй, душе моя, Господа!
Благословенъ Господь Богъ нашъ.
Отче нашъ.

Лозинка за прѣзъ деня: „Най-послѣ, братя мои, укрѣпявайте се въ Господа, и въ силата на Неговото могущество“. (Ефесяномъ 6 гл. 10 стихъ.)

Днесъ за четиво ще имате: 14 глава отъ Матея; 9 глава отъ Марка; 15 глава отъ Лука; 14 глава отъ Иоана. Да се прочете и 22 бесѣда: „Той повелѣва на слънцето да грѣе“.

Любовьта е най-високиятъ върхъ въ свѣта.

Мѫдростьта е най-великата сила въ живота.

Истината съдържа най-красивия животъ въ себе си.

Който не се е качилъ на най-високия върхъ, може ли да знае нѣщо за Любовьта? Кой кѫдѣто се е качилъ, това знае.

Който не е опиталъ силата на Мѫдростьта, може ли да знае, какво нѣщо е тя?

Който не е възприелъ Истината въ себе си, може ли да опита красивия животъ? Задавайте си въпроса, безъ да си отговаряте. Речете ли да си отговорите, трѣбва да кажете: ще се кача на върха! Туй, обаче, не е отговоръ, защото „качването“ подразбира единъ вѫтрѣшенъ процесъ.

Какъ ще отговорите на втория въпросъ? Ще кажете: започвамъ да изпитвамъ вече тази сила. Ще отговаряте въ положителенъ смисълъ. Отговорътъ на първия въпросъ: – „ще се кача на върха“ – нека ви бѫде като моделъ. По този образецъ ще отговорите на третия и на други въпроси. Тогава азъ ви задавамъ въпроса: мога ли да бѫда добъръ? Какъ ще отговорите? Вие ще кажете: мога. Този отговоръ не е правиленъ. Ще отговорите: коренитѣ на моя животъ сѫ добри, и азъ съмъ добъръ. Подъ „коренитѣ“ подразбирамъ Божественото. Само отъ Божественото излиза добрината. На въпроса „мога ли да бѫда богатъ“, отговорътъ е: като събера всичкитѣ пари отъ земята, мога да бѫда богатъ. Или, като събера всичкото злато, ще бѫда богатъ. Питамъ тогава: може ли да съберете всичкото злато? Може да го съберете само по единъ начинъ. Всичкото злато е разпръснато въ човѣшката кръвь. Всичкото злато пъкъ, което се намира заровено въ земята, е съединено съ човѣшката кръвь. Тамъ то е въ разтворъ. Като обикнешъ всичкитѣ хора, ти ще имашъ всичкото злато, ти ще бѫдешъ богатъ.

На въпроса „мога ли азъ да бѫда силенъ“, отговарямъ: всичката сила е въ Бога. Азъ и Богъ едно сме. На въпроса „мога ли да имамъ най-красивия животъ“, отговарямъ: живиятъ всѣкога има Истината въ себе си. Всички хора, който нѣматъ Истината, сѫ мъртви – мъртви въ грѣховетѣ си. Живи хора сѫ само тия, който иматъ Истината. Животътъ, значи, носи Истината въ себе си. Безъ Истината нѣма животъ.

Гимнастически упражнения.

Нарядъ и упътвания (срѣда)

Срѣда
5 ч.с.
26 августъ.

Утринна молитва.

Добрата молитва.
Духътъ Божий
Пѫтьтъ на живота.
Благославяй, душе моя, Господа!
Молитва на Духа – на Царството.
Богъ е Любовь.
Плодоветѣ на Духа.
Въ начало бѣ Словото.
Отче нашъ

Лозинка за прѣзъ деня: „Бѫдете съвършени и вие, както е съвършенъ Отецъ вашъ“. Съвършенството на Любовьта ще бѫде смисълътъ на моя животъ. Съвършената Любовь изпѫжда всѣки страхъ отъ душата и внася миръ и веселие въ Духа. „Никой нѣма по-голѣма Любовь отъ тази, щото да положи нѣкой душата си за приятелитѣ си“. Когато Любовьта прониква въ сърдцето ви, скърбьта се прѣвръща на радость. Който побѣждава, ще наслѣди всичко. Побѣда, добита чрѣзъ Истината, е придобивка велика.

Днесъ за четиво ще имате: 16 глава отъ Матея; 3 глава отъ Марка; 20 глава отъ Лука; 7 глава отъ Иоана; 12 глава отъ Послание къ Римляномъ; 5 глава отъ 1-во Послание къ Коринтяномъ; 4 глава 2-ро Послание къ Коринтяномъ; 2 глава 1-во Петрово Послание; 75 Псаломъ.

Сега ще ви дамъ едно важно правило: Като се събудите сутринь, прѣди да се измиете, направете едно добро дѣло. Извикай най-доброто чувство отъ сърдцето си и кажи му първата дума на любовьта! Извикай най-красивата мисъль отъ ума си и покажи и най-хубавата свѣтлина!

Това като сторите, ще произнесете слѣдната свещена формула: Милостиви, Святи и Благи Господи, изяви ми Свѣтлината на Твоето лице, да сторя Твоята воля. Едно отъ правилата при изговарянето на тази формула е да бѫдете много положителни и да имате дѣтински духъ. Нѣкой може да каже „многомилостиви“ вмѣсто „милостиви“. Не, нѣма по-силни думи отъ „Милостиви, Святи и Благи Господи“. Когато произнасяте тия думи, Господь ще ви слуша. Милостьта е качество на Бога. Всѣки, който призовава Бога въ Неговата Милость, Той му се изявява. И всѣки, който Го призовава въ Неговата Свѣтлина, Той пакъ му се изявява. Свѣтлината е Неговата святость. Святостьта Божия носи свѣтлина. Само святиятъ човѣкъ може да има знание. Чистиятъ човѣкъ може да има знание. Само чистиятъ човѣкъ може да бѫде святъ. Чистота и святость вървятъ заедно. Чистотата – това е най-красивото чувство. Вие нѣкой пѫть се плашите отъ чистотата и святостьта, но тѣ сѫ най-красивата дреха, съ която душата може да се облѣче. Като се произнесатъ думитѣ чистота и святость, нѣкой пѫть ви е страхъ, вие почвате да треперите. Че кой отъ васъ би се отказалъ отъ тази хубава дреха? Кой отъ васъ може да се облѣче съ по-хубава дреха отъ тази? Чистота и святость – това е най-красивата дреха, съ която човѣкъ може нѣкога да се облѣче. И всѣки отъ васъ трѣбва да я желае. У нѣкои отъ васъ се е вмъкнала мисъльта, че като станатъ чисти и святи, хората ще ги избѣгватъ. Това не е вѣрно. Тогава именно ще се привличатъ хората отъ васъ. Чистотата и святостьта, това сѫ качества, който привличатъ тѣ сѫ качества, който даватъ благородство на душата. Душата се разширява и става привлѣкателна, нѣжна, блага, разумна. И онзи човѣкъ, който носи чистотата и святостьта, той е великъ човѣкъ въ всѣко отношение. Той и въ малкитѣ нѣща е великъ, и въ голѣмитѣ нѣща е великъ.

Та ще се стараете, когато ви говоря за чистота и святость, сърдцето ви да трепне, да се зарадвате, а не да се стѣснявате. Да добиете чистотата, това е най-лесното нѣщо. Най-естественото нѣщо е да бѫде човѣкъ чистъ! Че това е тъй, ще ви го прѣдставя картинно. Ако ви сложатъ ястие, не искате ли хлѣба ви да е чистъ? Не искате ли паницата ви да е чиста? Не искате ли кърпата ви да е чиста? Ако ви дадатъ една кърпичка за носъ, не искате ли и тя да бѫде чиста? Ако тръгнете вечерно врѣме на пѫть, не искате ли най-силната свѣтлина да ви показва пѫтя? Слѣдователно, колкото свѣтлината е по-ярка, толкова по-голѣма радость ще ви допринесе.

Сега, знаете ли защо по нѣкой пѫть вие изгубвате любовьта си? Наблюдавайте цвѣтята и ще намѣрите отговоръ на това нѣщо. Когато нѣкой цвѣтъ цъвне, случва се отгорѣ му да има нѣколко листа, които го засѣнчватъ, тъй че слънчевата свѣтлина не може да го огрѣва. Когато цъввашъ, гледай да нѣма листа отгорѣ ти, за да можешъ направо да възприемашъ свѣтлината. Цъвни надъ листата отгорѣ! Листата нека останатъ настрана. Не ви трѣбватъ никакви листа отгорѣ. Ще гледате да цъвнете надъ листата. И тамъ, като цвѣтъ, разтворете душата си. Това е едно състояние, което всѣки човѣкъ трѣбва да има. Сега, кои сѫ тѣзи листа? Ти цъвнешъ, но имашъ нѣкакъвъ споръ съ нѣкой твой братъ, или съ нѣкоя сестра. Тѣ сѫ листата, които сѫ се качили отгорѣ ти. Надъ тѣхъ цъвни, за да приемешъ Любовьта, която ще ти даде смисълъ въ живота. Тѣзи листа сѫ хубави, но отдолу да бѫдатъ, а не отгорѣ ти. Че имашъ споръ съ тѣхъ, това нищо не значи, но всичко да е на мѣсто. Не спирай Любовьта, която трѣбва да влѣзе въ душата ти! Листата нека стоятъ отстрани, само за сѣнка, тамъ тѣ сѫ на мѣстото си. Какво ще кажешъ на тия двамата братъ и сестра, съ които имашъ споръ? Ще имъ се молишъ ли да ти отворятъ малко пѫть? Какво ще имъ кажешъ? Нѣма да имъ се молишъ, нѣма да имъ казвашъ нищо, а ще продължишъ дръжката си нагорѣ. Ще се промъкнешъ прѣзъ нѣкоя дупка, ще се издигнешъ нагорѣ и тамъ, подъ прямитѣ слънчеви лѫчи, ще се разцъвтишъ. Вие често казвате: какво ще стане съ свѣта? Всичко, което става въ свѣта, да ви не смущава. Дошълъ нѣкой братъ и ви казалъ нѣкоя горчива дума – и това да ви не смущава. Вие сте чудни! Какво лошо има въ това, че нѣкой ви казалъ нѣкоя горчива дума? Когато страдате отъ треска, и лѣкарьтъ дойде, сладки хапове ли ви дава, или горчиви? Хининъ ви дава, горчивъ хапъ. Вие му благодарите за този горчивъ хапъ, защото той ви лѣкува съ него. Сѫщото нѣщо е и по отношение обидата отъ този вашъ братъ. Вие имате духовна треска, този братъ ви е далъ единъ горчивъ хапъ – хапнете го, и треската ви ще прѣмине. Пъкъ ако нѣмате треска, турете този хапъ въ джеба си и намѣрете другъ нѣкой вашъ братъ, който има треска и му го дайте. Да си давате единъ на другъ горчиви хапове, на това поне сте майстори. Азъ ви похвалявамъ, вие имате доброто желание да се поправяте, само че хаповетѣ ви сѫ много голѣми, та не можете лесно да ги прѣглъщате. Рациновитѣ хапове, които взимате, трѣбва да сѫ малки, за да прѣминатъ лесно прѣзъ гърлото ви. Така също трѣбва да сѫ малки и горчивитѣ хапове, които взаимно си размѣняте. Ако сѫ голѣми, не можете да ги прѣглъщате. Както и да е, но този хапъ все трѣбва да се даде. Питамъ ви: ако имате кирь, можете ли да не вземете вода и да не се изтъркате? Каль, кирь имате отгорѣ, затвърдѣла е тази кирь, трѣбва да я изтъркате. Ще сипете вода, ще изтъркате кирьта, и работата ще се свърши. Ще има стържене, разбира се, но то е масажиране. Умниятъ човѣкъ на всичкитѣ нѣща трѣбва да гледа разумно. Има нѣща, за които нѣма защо да се тревожишъ. Разтревожишъ ли се, спри се за малко, размисли, какъ да използувашъ тази тревога. Тревоженето не е лошо нѣщо. Дѣтето ти се разплакало, ти се тревожишъ. Ами че кое е по-хубаво: да умрѣ дѣтето ти, или да плаче, а ти да се разтревожишъ малко? Ако Господь те попита: какво искашъ – дѣтето ти да подскача малко въ кѫщи, да поплаче, и ти да се разтревожишъ, или тъй да го умиря, че никога повече да не плаче? Кое отъ двѣтѣ ще изберете? Първото положение е по-хубаво, нали?

Добрѣ, ще ви дамъ другъ примѣръ. Вие пѫтувате съ единъ братъ, който е много сприхавъ, говори, плещи навсѣкѫдѣ и за всичко, но като му турите на гърба нѣщо – носи. Имате и другъ братъ, който е сдържанъ, не плещи, привидно е като светия, но дадете ли му нѣщо на гърба – нищо не носи. Да, но по пѫтя все ще трѣбва да се носи нѣщо! Кого ще изберете: светията ли, който нищо не носи, или онзи, който плещи, но всичко може да носи? Това сѫ крайности, разбира се, но крайности, който се срѣщатъ въ живота. Какво ще правишъ? Господъ ти е опрѣдѣлилъ да вървишъ съ този, който плещи, но и който може да носи. Ти ще държишъ въ ума си товара, който човѣка носи, а на другото не обръщай никакво внимание. Ще си кажешъ: този братъ е много добъръ. Той говори, но и товаръ носи на гърба си. Това е истинската философия на живота. Само по този практически начинъ вие ще можете да трансформирате енергиитѣ отъ едно състояние въ друго. Има и други, по-скѫпи, начини за разглеждане на нѣщата, но този начинъ е най-добъръ. Вие сега ще седнете, ще се молите: „Господи, моля ти се, снеми тоя товаръ отъ сърдцето ми“. Че се молишъ на Бога, това е много добрѣ, но Господь ти казва: „Слушай, твоята каса е много пълна, пораздай малко отъ паритѣ си!“ Ти казвашъ: Господи, не зная кой е бѣденъ. Проводи Ти нѣкой при мене! Господь ти изпрати нѣкой бѣденъ, но ти го погледнешъ, казвашъ: ти не си отъ тѣхъ. Какво прави най-послѣ Господь? Изпраща ти нѣколко души разбойници, обератъ ти цѣлата каса, ти избѣгашъ и казвашъ: обраха ме! По-прѣди казваше: азъ не мога да дамъ. Не можешъ да дадешъ, но когато дойде неприятельтъ, оставяшъ касата и бѣгашъ. Питамъ: ако можешъ на неприятелитѣ да дадешъ всичко, защо на приятелитѣ си да не можешъ да дадешъ нищо? Туй е до разбирането на нѣщата. Щомъ дойде Божественото въ васъ, всички вие, който искате да имате Божието благословение, трѣбва да дадете всичко доброволно. Ще кажете: отъ дѣ да зная, дали Господь ми казва да дамъ, или нѣкой дяволъ. Дяволътъ винаги казва: „Затвори кесията си и никому нищо не давай, всичко е само за тебъ“. Щомъ дойде Господь, Той казва: „Отвори кесията си и, каквото имашъ вѫтрѣ, давай!“ Божественото не може да се свърши. То е като нѣкой изворъ – постоянно избира, извира и не се свършва. Ти давашъ и никога не се свършва, все тече. Ти давай, и то ще си тече. Е, ще те е страхъ ли като давашъ отъ Божията вода, че ще се свърши? Нѣма да се страхувашъ, защото тази вода никога нѣма да се свърши. Вие сами ще опитате, че Божиитѣ блага сѫ велики и неизчерпаеми. Казвате: ако давамъ тъй много, все ще дойде день, когато водата ще се свърши. Ти не разбирашъ Божиитѣ закони. Щомъ се страхувашъ, това показва, че дяволътъ е влѣзълъ вѫтрѣ и е турилъ печата си. Затворилъ е крана. Дяволътъ седналъ отгорѣ на крана, а ти казвашъ: нищо не давамъ! Но недоволенъ си. Отвори сърдцето си! Отвори чучура си, развърти крана, давай, давай, всѣки день давай! Пъкъ като се уморишъ, повикай единъ братъ, и той да дава. Кажи му: братко, давай сега ти. Послѣ повикай втори, трети, четвърти, пети, десети – като се наредятъ стотина души и все даватъ, другитѣ ще кажатъ: този човѣкъ е много богатъ, всѣкога дава. Давайте, не се страхувайте! Защо ще се смущавате?

(Запитватъ: когато нѣкой ти каже да пазишъ нѣщо въ тайна, Господь ли ти казва, или дяволътъ?) Кога се пази тайна? – Когато искашъ да кажешъ нѣщо лошо, пази тайна. Божиитѣ работи сѫ всѣкога явни. Когато Богъ направи небето, скри ли Той работитѣ си? – Не, изяви ги. Свѣтлината всичко изявява, а тъмнината всичко пази въ тайна. Тъмнината е за онѣзи, който не сѫ готови. Когато нѣкой човѣкъ прѣслѣдва нѣкого, ти имашъ право да затворишъ свѣтлината си, за да не могатъ да го прѣслѣдватъ. Пъкъ като отива нѣкой човѣкъ да прави добро, дай му най-голѣмата свѣтлина. Това е практическо правило.

Прѣзъ тази година ще приложите и още едно правило. Щомъ станешъ сутринъ и се лѣнишъ да направишъ едно добро, ще си наложишъ глоба, ще платишъ 5, 10, 15 до 30 лева. Ще вземешъ тѣзи пари, ще ги туришъ въ специална за тази цѣль каса и ще си запишешъ: за неизпълнение на еди-какво си, азъ се глобявамъ. Всѣки отъ васъ ще си има една такава каса за глоба, и ще видите, колко деня прѣзъ годината ще се глобите. Може да кажете: за какво ще се употрѣбятъ тия пари? – Ще имъ намѣрите мѣсто. Хайде да видимъ колко лева ще донесете идущата година. Когато почнешъ да глобявашъ дявола, той става уменъ. Като станешъ сутринь и не направишъ туй добро дѣло, веднага ще си наложишъ глобата, нѣма да седнешъ да мислишъ, колко да туришъ. Колкото ти дойде на ума: 20 лева имашъ, 20 лева ще туришъ: 100 лева имашъ, 100 лева ще туришъ. И нѣма да мислишъ, отъ дѣ ще ги намѣришъ. Като се глобишъ 4–5 дена и платишъ 100-ина лева, ще почнешъ да се замисляшъ. Така правятъ и най-възвишенитѣ духове. Когато единъ възвишенъ духъ направи една погрѣшка, знаете ли какво прави? – Той рѣшава да слѣзе на земята, да се въплоти и цѣлъ животъ да прѣкара на земята, за да поправи грѣшката си. Глоба е това! За да изкупи една своя малка погрѣшка, която не е въ съгласие съ Божия законъ, за да въдвори тази нарушена хармония, той се лишава отъ благата, които има горѣ. Та виждате ли, какъвъ примѣръ на доброволно самопожертвуване има въ тия духове? Ако въ всинца ви има тия благородни пориви на човѣшката душа, ако всинца се стремите къмъ онзи великъ, съзнателенъ животъ, тогава животътъ ви щѣше да бѫде красивъ.

Сега, при изпълнение на дадената задача, ще спазвате единъ законъ. Той е слѣдниятъ: прави добро най-първо на този, когото обичашъ. Сутринь, като станешъ, направи добро на този, когото обичашъ, защото къмъ него ти имашъ естествено разположение. Направишъ ли на него доброто, ти ще можешъ да го направишъ и на този, когото не обичашъ.

Тази каса ние ще я наречемъ „каса на доброто“. Всички пари, които ще се събератъ отъ глобата за добритѣ дѣла, отъ тѣхъ ще се плащатъ билетитѣ на бѣднитѣ братя, които искатъ да дойдатъ тукъ, а нѣматъ пари. Ние ще кажемъ: нека дойдатъ и тѣ, ние ще имъ платимъ билетитѣ отъ касата на добродѣтелитѣ. Щомъ не знаете, какъ да правите добро, ще внасяте глобитѣ си въ тази каса на добродѣтелитѣ. Тѣзи пари ще се използуватъ за такива случаи. Азъ бихъ желалъ да правите повече погрѣшки. Тъй, поне по двѣ–три погрѣшки въ седмицата. И когато направите нѣкоя погрѣшка, да ви е приятно, да се зарадвате, че туряте нѣщо въ касата на добродѣтелитѣ, а не да се тюхкате прѣзъ цѣлия день: отидоха 20-тѣ лева!

Гимнастически упражнения.

Нарядъ и упътвания (четвъртъкъ)

Четвъртъкъ
5 ч.с.
27 августъ.

Утринна молитва.

Добрата молитва (тайно, съ вдишване).
Пѫтьтъ на живота.
Благословенъ Господь Богъ нашъ.
Молитвата на избранитѣ.
Молитвата на Духа – на Царството.
Отче нашъ.

Лозинка за прѣзъ деня: „Царството Божие не е въ слово, но въ сила“. (1-во Послание къ Коринтяномъ, 4 гл., 20 ст.)

Чрѣзъ Неговия Духъ да се утвърдите крѣпко въ вѫтрѣшния човѣкъ.

Днесъ за четиво ще имате: 4 гл. отъ Матея; 1 гл. отъ Лука; 7 гл. отъ Марка; 2 гл. отъ Иоана. Да се прочете 23-та бесѣда: „Да се не смущава сърдцето ви“!

Ще ви дамъ едно правило: Пази ума си чрѣзъ свѣтлината, душата си – чрѣзъ топлината, а тѣлото си – чрѣзъ чистотата!

Когато свѣтлината почне да се обръща въ тъмнина, топлината – въ студенина и чистотата – въ нечистота, страданията идватъ. Има единъ законъ, едно съотвѣтствие между свѣтлината и топлината. Щомъ свѣтлината се намали, топлината се увеличава. Щомъ топлината се намалява, чистотата се увеличава. Въ живота изобщо, когато човѣкъ прилага на сърдцето си по-голѣма топлина, отколкото му трѣбва, умътъ всѣкога се спъва. Или, съ други думи, казвамъ: когато чувствата ставатъ по-горещи, отколкото трѣбва, умътъ винаги се спъва. Сърдцето ти трѣбва да бѫде топло, но не горещо. Законъ е, че чистотата е изразъ на съвършения животъ. Само съвършениятъ животъ може да бѫде чистъ. Чистотата е външната страна въ изявленията на живота. Само съвършениятъ животъ дава чистотата. Само съвършената Любовь дава топлината. Само Духътъ носи пълната свѣтлина.

И тъй, тамъ дѣто се забѣлѣзва извѣстна нечистота, значи животътъ не е съвършенъ. Слѣдователно, този животъ трѣбва да прогресира, да се развива. Това е диагнозата. И тамъ, дѣто има повече горещина, отколкото топлина, тамъ любовьта не е съвършена – нищо повече. Азъ ще ви задамъ единъ въпросъ: кого човѣкъ обича въ свѣта най-много? – Себе си. По-възлюбенъ отъ себе си нѣма. Отъ тукъ произтичатъ всички спорове. Щомъ нѣкой обиди нашето „себе“, всичката любовь се разваля. И право е. Не е лошо човѣкъ да обича себе си, но не разбирайте туй обикновеното „себе“, което се проявява въ васъ. Въ човѣка има едно възвишено „себе“. То е Божественото въ него. Защо Господь даде на човѣка само единъ умъ? Защо не му даде два, три ума, да работи повече? – Като турятъ два ума у човѣка, тѣ развалятъ работитѣ. Законътъ е, че едното е най-силно въ свѣта.

Сега, ще ви задамъ другъ въпросъ. Когато вие искате да ви обича нѣкой, той ли трѣбва да дойде при васъ, или вие трѣбва да отидете при него? Какъ мислитѣ? Защо този, който ви обича, не може да дойде при васъ? – Този, който обича, е толкова голѣмъ, че никѫдѣ не може да се събере. Той е най-голѣмиятъ, затова ти ще идешъ при него. Вие не си съставяйте криви понятия за нѣщата. Човѣкъ, за да люби, трѣбва да бѫде най-голѣмъ, най-силенъ отъ всички. Само голѣмиятъ може да люби. Малкиятъ може само да ходи съ шишенцето си и да взима отъ тукъ – отъ тамъ на заемъ. Ето защо, голѣмиятъ не може да дойде при тебъ. Има нѣщо, обаче, което може да излѣзе отъ голѣмия и да дойде при тебъ. То е неговата свѣтлина и топлина. Е, сега вие можете ли да любите? Не можете, защото не сте голѣми. Когато ние казваме, че трѣбва да обичаме, подразбирамъ, че трѣбва да отидемъ при голѣмото и отъ него да си напълнимъ шишенцата. Голѣмото е, което ще даде нѣщо въ шишенцата на по-малкитѣ. Ние, по-малкитѣ, ще отидемъ съ нашитѣ шишенца при голѣмото и то ще ни сипне. Това, което сме взели въ шишенцата, ние наричаме нашата любовь. Въ сѫщность, то е любовьта на голѣмото. Че това е така, ние го виждаме отъ слѣдния фактъ. Нѣкой казва: като бѣхъ младъ, сърдцето ми бѣше топло, но сега, като остарѣхъ, нѣмамъ вече тази топлина. Какво означава това? – Отишълъ на млади години съ шишенцето си при голѣмото, напълнилъ го, а сега на стари години го изпразнилъ. Е, какво да правя? – Ще напълнишъ отново шишенцето си. Тъй щото, човѣкъ по този начинъ може да се подмладява, да става младъ, колкото пѫти иска. Туй сѫ учили старитѣ алхимици – подмладяване на човѣка. Но понеже мързелътъ въ човѣка днесъ е толкова голѣмъ, нѣщо характерно за него, той казва: азъ ходихъ съ шишенцето си веднъжъ, повече нѣма какво да ходя по този каменистъ пѫть, не ми се върви вече. Азъ остарѣхъ, не ми се ходи повече, не е за мене този върхъ. На млади години играхъ на хорото, тропахъ, но сега вече не ми се иска. Какво означава тропането? – Тропането е ходене, отиване къмъ извора. То е сѫщиятъ законъ.

И тъй, помнете правилото: свѣтлина за ума, топлина за душата, а чистота за тѣлото. Спазвате ли това правило, нѣма да грѣшите. Тѣлото си дръжте винаги чисто! Не нарушавайте топлината на душата си! Не барайте фитила на вашия умъ, тъй както не трѣбва да бутате ключа на електрическитѣ лампи; оставете го да свѣти, не го бутайте! Почнете ли да го бутате, свѣтлината ще се изгуби. Почнете ли да пипате фитила, свѣтлината ще изчезне. Послѣ, не човъркайте постоянно душата си да става по-топла! Не, като запалишъ този огънь, не го бутай повече. Пъкъ и тѣлото си не търкайте много, понеже ще се ожулите; оставете го да се очисти само. Сипи на тѣлото си една кана вода и не го пипай съ рѫката си. Една кофа на главата си, една кофа на тѣлото си, и всичко това е достатъчно. Това нѣщо може да се види противорѣчиво за вашия умъ, но то е много вѣрно, тъй е въ живота. Въ здравия човѣкъ постоянно става изтичане на електричество и магнетизъмъ, става едно трептение. Когато туй трептение е нормално, отъ поритѣ на тѣлото излизатъ струи, които изхвърлятъ всичката кирь навънъ. Такъвъ човѣкъ е праведенъ, затова на праведнитѣ хора тѣлото е чисто, у тѣхъ става постоянно изчистване, постоянно изхвърляне отвѫтрѣ навънъ. Не е водата, която ги чисти. Трептението въ тѣхъ ги чисти, и по този начинъ не става никакво задръстване въ поритѣ на тѣлото имъ. Само така хората могатъ да бѫдатъ здрави. Водата, която употрѣбяваме за миене, е само едно разхлаждане. Тя ни разхлажда тъй, както шофьоритѣ, които каратъ автомобилитѣ, сипватъ на мотора отгорѣ по малко вода, да не става сгорещяване. Затова именно трѣбва да пазимъ тѣлото, ума и сърдцето си. Когато умътъ и сърдцето работятъ нормално, тѣлото всѣкога е чисто. Щомъ се наруши равновѣсието между ума и сърдцето, тѣлото става нечисто. Тогава идватъ въшкитѣ, бълхитѣ, дървеницитѣ и т.н. Когато човѣкъ е чистъ и здравъ, никакви дървеници не може да има. Защо? Защото като дойдатъ дървеницитѣ, тия течения ги изгонватъ. Хапятъ ли те дървеници, не си чистъ; хапятъ ли те бълхи, не си чистъ; хапятъ ли те въшки, не си чистъ. Значи, намѣришъ ли си въшки, ще знаешъ, че не си чистъ, не си здравъ. Намѣришъ ли си въшки, ще знаешъ , че топлината ти не е такава, каквато трѣбва. Хапятъ ли те въшки, ще знаешъ, че свѣтлината ти не е такава, каквато трѣбва. Това е една вѣрна диагноза. Какво трѣбва да направишъ? Ще туришъ въ себе си мисъльта да се очистишъ. Избѣгатъ ли въшкитѣ отъ тебе, ще се зарадвашъ, че имашъ чистота. Може да направишъ единъ опитъ. Отидешъ нѣкѫдѣ, кѫдѣто има много бълхи, и те нападнатъ. Не ги търси изъ дрехитѣ си, но концентрирай мисъльта си къмъ тѣхъ и ги изгони. Кажи имъ: я си излѣзте навънъ! Когато тѣ излѣзатъ, вие сте чисти. Човѣкъ усилва своя умъ въ тия малки нѣща. Дървеницитѣ, това сѫ форми, въ които живѣятъ нечисти, долни духове. Съ силна мисъль, съ молитви тѣ могатъ да се изгонятъ. Нали казватъ, че дяволътъ бѣгалъ отъ тамянъ. Туй е вѣрно. Запримѣръ, когато нѣкой момъкъ залюби нѣкоя мома и я прѣслѣдва, едно правило ще пазите: тя да започне да се моли на Бога, да стане чиста, и като стане чиста, момъкътъ ще офейка. Само така ще познае, тя, доколко е силна любовьта му. Той ще си каже: тя е много набожна, нѣма да я закачамъ. Докато не е набожна, обича я; щомъ стане набожна, не я обича. Какво означава това? Той казва: тя е светица вече, не ми трѣбва. Значи, отъ това може да познаете, че тази любовь е врѣменна. Това азъ наричамъ хранене, което може да задоволи човѣка само за извѣстно врѣме. Така се хранятъ онѣзи, които посѣщаватъ кръчмата. Взематъ малко закуска отъ краставици, пиперецъ, глътнатъ му една ракия отгорѣ, послѣ пакъ една краставица и т.н. Не, това не е храна. Човѣкъ съ кисели краставици не се храни. Съ това животътъ не може да се подържа, това е само една залъгалка. Значи, ако вашитѣ чувства сѫ отъ такъвъ характеръ, да се задоволяватъ съ една чашка ракийца, съ една–двѣ краставици, това само кръчмаритѣ могатъ да го измислятъ. Съ такава храна животътъ не може да се подържа. За сѫщинския животъ се изисква малко хлѣбецъ, хубава госбица, че като си хапнешъ, да си доволенъ. Отъ такава храна човѣкъ придобива сила. Туй сѫ нормалнитѣ чувства на човѣка.

Та когато говоря за чувствата, у васъ трѣбва да изпѫкватъ хубави образи. Едно чувство, което не се храни съ добра, съ чиста храна, не може и да се проявява напълно. Ти ще си кажешъ: азъ нѣма да слушамъ кръчмаря, да се храня съ малко краставички и малко ракийка. И ние имаме сѫщитѣ правила, като на кръчмаря. Дойде ни нѣкой на гости, даваме му малко сладко, послѣ една чашка кафе, залъгваме го. Това е малко нѣщо по-благородно отъ постѫпката на кръчмаря. Дойде ли ти гостъ, сложи му богата трапеза. Азъ съмъ си турилъ за въ бѫдеще слѣдното правило: който ми дойде на гости, нѣма сладко, нѣма кафе, но ще туря на една табличка малко хлѣбъ, соль и малко чубрица. Пъкъ ако му поднеса сладко, ще му прѣдложа цѣлата купа и ще му кажа: хапни си хлѣбъ съ сладко, тури си колкото лъжици искашъ! Тъй мисля да направя за въ бѫдеще. Мнозина ще кажатъ: дѣ ще му отиде краятъ? – Краятъ му ще бѫде много добъръ. Краятъ му е добъръ, но ние сме дребнави, та всичко излиза съ лошъ край. Колкото повече даваме, толкова по-добъръ е краятъ. Сега всичкото е въ страха. Ние се страхуваме и казваме: колкото по-малко ядемъ, толкова по-добрѣ. Не, не е въ многото ядене, не е и въ малкото ядене. Нѣкои казватъ: да не ядемъ много. Защо да не ядемъ много? Други казватъ: да не ядемъ малко. Защо да не ядемъ малко? Всѣко нѣщо трѣбва да се обуславя разумно. Ще ядешъ толкова, колкото свѣтлината, топлината и чистотата позволяватъ. Това е правило. Ще ядешъ така, че да не прѣпятствувашъ на ума си. Ще ядешъ така, че да не прѣпятствувашъ на сърдцето си. Ще ядешъ така, че да не прѣпятствувашъ на тѣлото си. Това сѫ правила, които можете да приложите въ ежедневния си животъ. Нѣкой казва: че то е така и съ насъ. Да, така е, но вие прилагате все старитѣ правила. Вие отправяте все милъ погледъ на очитѣ. Знаете ли кой е милиятъ погледъ? Ако азъ дамъ милъ погледъ на тлъстата кокошчица, той не е много милъ. Но като попипамъ малко нѣкоя кокошчица и я намѣря малко слабичка, ще ѝ кажа: на тебе милъ погледъ! Милиятъ погледъ е за слабата кокошчица, за онзи конь, на когото краката се прѣплитатъ. А защо му е милъ погледъ на онзи конь, който е силенъ, който рита, който скача? Той самъ носи милъ погледъ за себе си. Ами благата дума за кого е? – Сѫщото нѣщо – за слабитѣ.

Тогава ще спазвате правилото: щомъ нѣкой пѫть се спънете, ще си кажете: свѣтлина ми трѣбва! Щомъ сърдцето ви не може да обича, ще си кажете: топлина ми трѣбва! Щомъ почнете да боледувате, ще си кажете: чистота ми трѣбва! Дойде ли чистотата, човѣкъ ще има всѣкога здраве. Дойде ли умътъ, човѣкъ всѣкога ще има свѣтлина. Дойде ли любовьта, топлина човѣкъ всѣкога ще има. Дойде ли чистотата, здраве човѣкъ всѣкога ще има. И тъй, търсете свѣтлина, търсете топлина, търсете чистота, понеже тѣ сѫ понятни за васъ – ще вървитѣ отъ видимото къмъ невидимото. Знание безъ свѣтлина, остава неразбрано. Чувства безъ топлина, оставатъ неразбрани. И здраве безъ чистота е непостижимо. Дойде ли до тѣлото, турете чистота. Чисти, чисти трѣбва да бѫдете! Послѣ, искате да знаете, дали сте чисти. Повикайте единъ вашъ приятелъ и му кажете: я ме помириши, мириша ли на лошо? Щомъ миришешъ, ще отидешъ пакъ да се молишъ. Ще се молишъ, ще се молишъ на Бога и слѣдъ това пакъ ще попиташъ: сега мириша ли хубаво? Докато не миришешъ хубаво, не си чистъ. Това е правило. Тѣлата на нѣкои хора миришатъ на лошо. Чистота трѣбва! Подъ чистота азъ не разбирамъ тази физическа, външна чистота, но всѣка една клѣтка у васъ да бѫде чиста и външно, и вѫтрѣшно. Тази обща чистота на клѣткитѣ е чистота и на цѣлото тѣло. Затова, като се обърнемъ къмъ Бога, ще се помолимъ, ще пожелаемъ, щото всички тѣзи живи душички у насъ да бѫдатъ чисти, да се радватъ. Щомъ тѣ сѫ чисти и се радватъ, и ние ще се радваме. Щомъ тѣ скърбятъ, и ние ще скърбимъ. Затова, къмъ всички трѣбва да бѫдемъ внимателни.

Сега, като отидете въ кѫщи, напишете си слѣдното нѣщо: Свѣтлина за ума, топлина за сърдцето и душата, чистота за тѣлото и клѣткитѣ. Гледайте да прилагате тия правила. Тѣзи работи се забравятъ, защото вие не ги повтаряте, а се занимавате съ обикновени работи. Обикновенитѣ работи пъкъ ни се налагатъ всѣки день.

Най-първо хората сѫ идеалисти, но послѣ, като станатъ на 30–40–50 годишна възрасть, започватъ да ставатъ материалисти, започватъ да събиратъ пари за стари години и казватъ: какъ ще прѣкараме старитѣ години? Казвамъ: не се знае, колко години ще изкарате. Не се знае, като съберешъ тия пари, дали ще ги употрѣбишъ за тия години. Въпросъ е това. Не е въпросътъ, обаче, да бѫдешъ немарливъ. Питамъ ви: ако вашето сърдце е богато съ топлина, нѣма ли да имате срѣдства? Щомъ имате топлина, вие сте богатъ. Щомъ имате свѣтлина, вие сте богатъ. Щомъ имате чистота, вие пакъ сте богатъ. Но какво бихте казали, ако ви кажа, че мога слѣдъ като си концентрирамъ ума къмъ нѣкое мѣсто на земята, отъ това мѣсто да изкопая златни монети? Ще кажете: възможно ли е да излѣзатъ отъ земята тия монети? Ще излѣзатъ и оттатъкъ ще мине. Това зависи отъ закона на ума. Хората слизатъ долу въ земята и отъ тамъ копаятъ пари. Нѣкой казва: дали е възможно това? – Възможно е. Нѣкой може да се съмнѣва, дали може да изкопае пари съ мисъльта си, или не. Азъ мога да мисля за това, но дали ще стане, то е другъ въпросъ. Зная, че туй, за което мисля, може да стане, има възможности. Сега, за примѣръ, азъ казвамъ, че тукъ, долу въ земята, има една жилка злато. Казвате: възможно ли е? – Възможно е. Е, какъ ще провѣримъ? – Ще разкопаемъ. Това сѫ възможности, вѣроятности въ живота. Затова, споредъ закона на вѣроятноститѣ, не подпушвайте ума си. Споредъ закона на ума си ще кажете: азъ ще бѫда чистъ. Чистъ мога да бѫда – нищо повече. Нѣкой казва: човѣкъ не може да бѫде чистъ, условията на физическия животъ не позволяватъ – и ми доказва това. Не, не ми доказвай, азъ зная, че мога да бѫда чистъ. Пъкъ можемъ да бѫдемъ и разумни. Ама ти не можешъ да бѫдешъ като „еди-кой си“ писатель! Ами че този „еди-кой си“ писатель не бѣше отъ много умнитѣ. Чудна работа! Този писатель е единъ абаджия, направилъ е много хубави гащи. Че какво отъ това? Той е майсторъ само въ своя занаятъ. Подъ думата „разуменъ“ човѣкъ, ние разбираме друго нѣщо, не разбираме да напише нѣкоя книга, не разбираме да изсвири нѣкое парче, друго нѣщо се изисква отъ разумния човѣкъ. Това, да напишешъ една книга, да изсвиришъ едно парче, то е изкуство.

Двама пѫтници пѫтуватъ. Идва първиятъ до една малка рѣчица и казва: защо на тази малка рѣка не сѫ направили единъ мостъ? Но, се отдалечава, затичва се и прѣскача рѣката. Казва си е, така е, като нѣма мостъ, трѣбва да прѣскоча – и си заминава. Идва вториятъ, вижда, че нѣма мостъ, но намира наблизо една греда, туря я прѣзъ рѣката и минава по нея. Кой отъ двамата е по-уменъ, който прѣскача рѣката, или който я минава прѣзъ гредата? Добрѣ, вие дойдете при нѣкоя рѣка, т.е. при нѣкой човѣкъ. Този човѣкъ е рѣката сега – и си вървите. Какво трѣбва да направите? Може да го прѣскочите. И то е хубаво, но може да турите греда и да минете по нея. Значи, да намѣришъ гредата, това вече е качество на ума. Онзи, който туря гредата вмѣсто мостъ, той не пита, защо не турятъ мостъ, ами поставя гредата и минава по нея. Той казва: азъ, който разбирамъ законитѣ, ще туря гредата и ще мина по нея. Това е разумниятъ човѣкъ.

Други двама пѫтници пѫтуватъ. По пѫтя срѣщатъ едного, на когото колата се счупила. Единиятъ казва: ела у дома, азъ имамъ синъ, който е свършилъ дърводѣлство, той ще ти я направи. Дава си адреса и заминава. Вториятъ, като минава, вижда счупената кола на селянина, доближава се и му я направя. Питамъ сега: кой отъ двамата е по-уменъ? – Вториятъ.

Трети примѣръ. Вие срѣщате единъ бѣденъ, нещастенъ човѣкъ и му казвате: въ Америка, въ една отъ библиотекитѣ на Вашингтонъ, има една много хубава книга. Като прочетете, ще научите много хубави работи. Дава му адреса на книгата и си заминава. Другъ пѫтникъ срѣща сѫщия човѣкъ и му казва: ти, като умрѣшъ, ще отидешъ на небето, и тамъ, отъ ангелитѣ ще научишъ много нѣща. Трѣтиятъ пѫтникъ, обаче, самъ намира този човѣкъ и не го праща въ Америка, въ Вашингтонъ, както първиятъ, нито на небето, както вториятъ, а понеже го вижда, че е гладенъ, босъ, нѣма дѣ да спи, казва му: ела съ мене! Завежда го у дома си, нахранва го, дава му здрави обуща, чисто легло и слѣдъ това го изпраща да си отиде. Питамъ: кой е най-умниятъ? – Третиятъ. Постѫпката на другитѣ двама не е лоша, но не е и отъ най-разумнитѣ. Въ дадения случай, като говоримъ за разумни нѣща въ приложението, ние разбираме тия, който задоволяватъ необходимитѣ нужди въ живота ни. Този е уменъ човѣкъ, който задоволява необходимитѣ, сѫщественитѣ нужди на нашия животъ.

Сега, да ви прѣдставя друго противорѣчие: двама пѫтници-туристи пѫтуватъ. И двамата рѣшили да правятъ добро. Единиятъ минава покрай кръчмата, вижда единъ човѣкъ седи прѣдъ кръчмата и му казва: „ела вѫтрѣ“. Влиза съ него заедно и казва на кръчмаря: дай половинъ килце вино! Почерпва го, запознаватъ се и си заминава. Идва вториятъ пѫтникъ. Минава покрай кръчмата, вижда сѫщо така единъ човѣкъ седи прѣдъ кръчмата и му казва: „приятелю, ела съ мене“. Завежда го на гостилницата и го нахранва. Питамъ: кой е по-уменъ? – Вториятъ. Защо? Защото благото на храната трае по-дълго врѣме. Туй благо, което трае, което продължава у човѣка по-дълго врѣме, е добро. Туй благо, което е кратковрѣменно, не е добро, не носи сила за човѣка.

Гимнастически упражнения.

Нарядъ и упътвания (петъкъ)

Петъкъ
5 ч.с.
28 августъ.

Утринна молитва.

Въ начало бѣ Словото.
Отче нашъ.
91 Псаломъ.
Благославяй, душе моя, Господа!
Добрата молитва.

Лозинка за деня: „И проводи ги да проповѣдватъ Царството Божие и да изцѣляватъ болни“.

Днесъ ще се стремите да реализирате двѣ думи: Съгласие и Правда.

Четиво за прѣзъ деня: 17 глава отъ Евангелието на Матея; 1 глава отъ Евангелието на Марка; 11 глава отъ Евангелието на Лука; 21 глава отъ Евангелието на Иоана; 56 Псаломъ. Да се прочете и 24 бесѣда: „Въ който градъ влѣзвате“.

Запишете си слѣдния стихъ: „Мѫдростьта, която е от горѣ, първо е чиста, послѣ мирна, привѣтлива, благопокорна, пълна съ милость и добри плодове, безпристрастна и нелицемѣрна“. Този стихъ може да се запише на три мѣста: на книга, въ ума и въ сърдцето. Сега всѣки отъ васъ да затвори тетрадката си и да повтори стиха. Да прѣведемъ този стихъ въ първа степень. Какъ ще го прѣведете къмъ себе си? Въ Божествения законъ, всѣко нѣщо, което не вземете присърдце, считате го общо и казвате: „Мѫдростьта, която е отгорѣ…“ мислите, че тази Мѫдрость нѣма нищо общо къмъ васъ, че тя е нѣщо далечно, че е само единъ написанъ стихъ и затова само го цитирате. Въ такъвъ случай вие се намирате въ слѣдното положение. Минавате покрай нѣкоя ваша сестра, съ която не сте запознати и не я поздравлявате, а само я погледнете, да видите, какъвъ е изразътъ ѝ, и си заминавате. Когато минете покрай нѣкоя ваша приятелка, която обичате, спирате се при нея, хванете се за рѫцѣ, разговаряте се, казвате: ела съ мене дома! Отъ дълго врѣме те очаквахъ! Така е и съ братята. Когато човѣкъ изказва този стихъ и го почувствува близъкъ въ душата си, той ще го покани у дома си. Този стихъ е живъ, ще ви дойде на гости.

Често запитвате, какъ можете да бѫдете чисти. Вие търсите единъ начинъ да бѫдете чисти. Значи, ще намѣришъ Мѫдростьта, която е отгорѣ, и Тя ще внесе чистота. Послѣ, искашъ да бѫдешъ миренъ човѣкъ. Мѫдростьта сѫщо ще внесе това качество въ тебъ, да бѫдешъ миренъ. Тя ще внесе мира. Послѣ, ти си непривѣтливъ. Нѣкоя сестра си дига рѫката насам-натамъ, не е привѣтлива. Като дойде Мѫдростьта, Тя ще внесе привѣтливость. Не си благопокоренъ. Мѫдростьта ще внесе тази благопокорность. Милосърдието ти е слабо. Мѫдростьта, като дойде, ще внесе милосърдие, добри плодове. На всички ви липсва безпристрастие. Всички сте съ страсти. Мѫдростьта ще внесе безпристрастие и нелицемѣрие. Защото въ любовьта, тъй както се изразява на физическия свѣтъ, сѫществува най-голѣмото лицемѣрие. Онѣзи, които се обичатъ, сѫ много лицемѣрни. Това е качество на любовьта въ първа степень. Любовьта на земята е пълна съ нечистота и лицемѣрие. Първото нещо: ти като обичашъ, започвашъ да си прѣдставлявашъ, че обичашъ повече отъ другитѣ. Като не те обича нѣкой, той ще излѣзе прѣдъ тебе неглиже, почти разпасанъ, гологлавъ, съ разчорлена глава, неомитъ. Щомъ те обикне, той ще се спретне, ще е добрѣ вчесанъ, омитъ. Нали е така? Това е едно хубаво качество. И така трѣбва да бѫде! Щомъ ви разлюбятъ, вие вече нито се чешете, нито се обличате, отчайвате се – ставате монаси. Защо? Право ли е това? Ами че, ако единъ човѣкъ ви е разлюбилъ, и Господь ли ви е разлюбилъ? Чудна работа! Ако въ една кѫща имате хиляда свѣщи и една отъ тѣхъ угасне, ще плачете ли за нея? Ако всичкитѣ изгаснатъ и остане само една, законътъ е слѣдниятъ: всичката енергия на хилядата свѣщи ще отиде въ една свѣщь. Щомъ остане една свѣщь, значи имаме хилядата свѣщи събрани въ една. Хиляда души, на които любовьта е равна на една свѣщь, прѣдставляватъ голѣма свѣщь. Нѣкой казва: азъ те обичамъ. Колко? Съ една хилядна отъ голѣмата свѣщь ли? Не, по-добрѣ всѣки единъ отъ васъ да има хиляда свѣщи отъ Любовьта.

Сега, ако нѣкой ви попита, какъ познавате кога обичате нѣкого, какво ще кажете? Коя е отличителната черта на любовьта? Можете ли да ми кажете една отличителна черта? (– Жертвата). Жертвата послѣ дохожда. Съ какво се отличава първото проявление на любовьта? Като обикнешъ нѣкого, по какво познавашъ че го обичашъ? (Внимателни сме, ставаме добри, любезни). Вие отивате изведнъжъ въ духовния свѣтъ. Какъ се проявява любовьта тукъ на земята? Всичко, което казвате, е вѣрно. И добри ставаме, и внимателни ставаме, но кое е първото проявление съ което ние съзнаваме, че въ ума ни се събужда нѣщо? Това, че този прѣдметъ привлича нашето внимание, и то е вѣрно. Така е, но кое е първото проявление на любовьта? То е толкова малко, всички го правите. Забѣлѣжете, когато едно дѣте мине край една градина, какво прави най-първо? Погледне плода, наведе си главата, послѣ пакъ погледне нагорѣ. Дѣтето обръща внимание на прѣдмета, изслѣдва го, гледа го, наведе глава надолу и послѣ пакъ гледа нагорѣ. Сѫщиятъ законъ е и когато обичашъ нѣкого. Ти го поглеждашъ, все го поглеждашъ.

Ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ, да видите, какво нѣщо е любовьта, какъвъ образъ иматъ човѣшкитѣ чувства, човѣшкитѣ прояви. Вие не взимайте това обяснение въ отрицателенъ смисълъ, да мислите, че всичко онова, което човѣкъ проявява, е глупаво. Не, то е проявление на любовьта. Какъ се проявява човѣкъ въ любовьта? Единъ младъ момъкъ, млѣкарь, вика изъ улицитѣ: „Млѣко, млѣко!“ Върви той изъ пѫтя си. Обаче, единъ день вижда, че една млада мома излиза отъ една врата. Той я поглежда, наведе надолу глава, пакъ я поглежда, пакъ наведе глава – силно впечатление му прави. На другата сутринь, като донася млѣкото, минава прѣзъ сѫщата улица, спира се прѣдъ вратата на момата, застоява се тамъ и извиква: „Млѣко“! – Но гласътъ му става мекичъкъ, озърта се, дано се отвори вратата. Отваря се вратата, и тя излиза. Той е много внимателенъ и като налива млѣкото, прѣлѣе. На другитѣ оставя единъ пръстъ празно, а като налива на нея, прѣлива. Тя казва: „Много е, много“. – А, не е, не е много. Всѣка сутринь, като наближи вратата, вика: „Млѣко, млѣко“! Приятно му става. Като отива при тая врата, вдъхновява се. И като отмине, обръща се назадъ, усмихва се. Тъй млѣкото лесно върви. Че туй е хубавото въ живота! Да извадимъ сега закона. Сѫщото нѣщо е и когато обичашъ Бога. Като отивашъ при Господа, трѣбва да ти е радостно. Цѣлъ день ще викашъ. Отивашъ ли при Господа, млѣкото лесно се продава. Вие нѣкой пѫть осакатявате най-благороднитѣ си чувства. Дошла любовьта, но вие казвате: азъ съмъ човѣкъ на 40–45 години, и да се влюбвамъ! То е глупава работа! Ами кое е умното? Азъ имамъ да се занимавамъ съ философски работи. Съ тази работа не се занимавамъ. Любовьта, това е най-малката, но и най-великата работа, която ние можемъ да свършимъ; тя е едно чувство, което прониква дълбоко въ душата и се проявява навънъ. То струва милиони. Слѣдъ като заминешъ на другия свѣтъ, това чувство и тамъ ще те послѣдва. Тя сѫществува съ хиляди години. Другитѣ работи сѫ врѣменни, прѣходни. Единъ скѫпоцѣненъ камъкъ, колкото и да го обичашъ, нѣма да дойде въ другия свѣтъ съ тебе. Паритѣ нѣма да дойдатъ съ тебе; дрехитѣ нѣма да дойдатъ съ тебе. Но едно хубаво, едно нѣжно чувство, като го повикашъ, ще дойде съ тебе. Въ това отношение, именно, вие трѣбва да бѫдете като дѣцата, да се не срамувате. Нѣкой пѫть се срамувате отъ вашитѣ чувства, криете се да не ви познаятъ хората, че Любовьта е почнала да се проявява у васъ. Щомъ Любовьта те напусне, ти вече мязашъ на единъ варосанъ гробъ, мъртавъ човѣкъ си. Такъвъ човѣкъ изглежда като дърво. Всички ще се стремите да имате за Любовьта най-възвишеното чувство. Когато дойде любовьта, въ насъ започватъ да се проявяватъ редъ чувства отъ положителенъ и отрицателенъ характеръ. Ние ставаме настойчиви, взискателни, но всичко това се дължи на неправилното проявление на чувствата въ насъ. Най-първо, чувствата трѣбва да ви радватъ. Щомъ проникне това Божествено чувство въ васъ, вие съ радость ще го подхранвате въ себе си.

И тъй, първото нѣщо, което дѣтето проявява при любовьта е, че като минава по пѫтя, дѣто е плодътъ, изпраща милъ погледъ къмъ него. Второто нѣщо, което дѣтето проявява въ любовьта си: то иска да работи – крои си единъ планъ, по кой начинъ да снеме този плодъ отгорѣ, какъ да го достигне. То може да го снеме по правиленъ, или неправиленъ начинъ. Прѣдставете си, че господарьтъ на това дърво всѣка сутринь седи тамъ и пази. Дѣтето погледне къмъ плода нагорѣ, погледне къмъ господаря и си заминава. Вториятъ день, пакъ сѫщото. Казва този господарь нѣма ли да се махне? Едно прѣпятствие е той. У дѣтето има едно желание: всички мѫчнотии, които му прѣпятствуватъ, да се махнатъ. То гледа, какъ да се махне този господарь. Този господарь трѣбва да бѫде много внимателенъ. Той, като види, че това дѣте гледа къмъ дървото, нека го повика, нека му се усмихне малко и да му даде плода. Тогава дѣтето нѣма да иска господарьтъ да се махне, но ще каже: и плодътъ е хубавъ, и господарьтъ е добъръ. Не се стремете да достигнете вашитѣ желания изведнъжъ. Когато едно желание е силно у васъ, дайте му мѣсто, понеже силнитѣ желания, неизпълненитѣ желания даватъ потикъ, енергия за работа. Щомъ се постигне едно желание, дѣятелностьта се спира. Гладенъ си, не бързай да се наядешъ изведнъжъ. Защо? Защото гладътъ продължава живота. Оставай всѣкога гладенъ! Каквито желания и да имашъ, не ги реализирай изведнъжъ, нека мине малко врѣме. Тъй че, не спирайте желанията си, но нека тия желания да се разширяватъ, разширяватъ, докато се развиятъ.

Да допуснемъ, че у васъ се развива гнѣвътъ. Гнѣвътъ не е лошо нѣщо, но не го оставяйте изведнъжъ да се прояви. И тукъ дѣйствува сѫщия законъ. Нека те разширява гнѣвътъ, нека те напрѣга, но ти го дръжъ день, два, три. Той не трѣбва да се махне изведнъжъ. Пъкъ вие, изведнъжъ искате да го изхвърлите навънъ и нему става жалко. Дръжте го день, два, три, петь, десеть да работи въ васъ. Не е разумно да го изхвърлите изведнъжъ навънъ. Изхвърлите ли го, той като замине, казва: много скоро ми дадоха пѫтя. И знаете ли, колко е отмъстителенъ гнѣвътъ? Ти се разгнѣвишъ, набиешъ нѣкого, изпратишъ го навънъ, но дойде дяволътъ, даде заявление противъ тебе и веднага те турятъ въ затвора. Защо? Защото си изпратилъ гнѣва прѣждеврѣменно. Казватъ: недѣй се гнѣви! Гнѣви се, но не изпращай гнѣва си навънъ. Какъ ви се вижда тази философия?

Послѣ, дойде съмнѣнието, съмнѣвашъ се въ нѣщо. Не изпращай съмнѣнието навънъ. Дръжъ го, нека те човърка. А ти ще почнешъ да мислишъ, какъ да се освободишъ отъ съмнѣнието. Нека седи съмнѣнието въ тебе мѣсецъ, два, три, накарай го да работи.

Това сѫ отрицателнитѣ страни на живота. Вие, като ученици, разумно трѣбва да разглеждате всички прояви на живота. Запримѣръ, нѣкой пѫть вие плачете. Какво трѣбва да правите тогава? Азъ бихъ желалъ всички да имате по едно малко шишенце и да събирате въ него сълзитѣ си. Вие казвате, че вашитѣ сълзи били много свещени, а ги оставяте да падатъ на земята, да се цапатъ. Колцина отъ васъ имате такива шишенца за сълзи? Ако тѣ сѫ най-свещенитѣ нѣща, какъ оставяте тия свещени нѣща да падатъ по земята? Имате ли поне малко памучецъ за тия сълзи? По-практично е да си служите съ памукъ, но той ще бѫде особенъ памукъ. Ще го напоишъ съ сълзитѣ си и ще го дигнешъ нѣкѫдѣ. Пъкъ когато заплаче нѣкой вашъ приятель, когото обичате, съберете сълзитѣ му въ едно шишенце! Вижте, колко е неделикатно човѣшкото сърдце! Вие говорите за любовь, но вашето сърдце не е тъй нѣжно. Вие не сте още нѣжни. Запримѣръ, азъ ви чувствувамъ, седите тукъ, но вие сте чужди единъ за другъ, не можете да видите нѣщо красиво помежду си. За да видите красивото въ човѣка, Богъ трѣбва да влѣзе въ него. Какъ ще видишъ красотата? Божията свѣтлина трѣбва да освѣти душата на този човѣкъ, та да видишъ, че и у него има хубави работи. Щомъ дойде Божественото въ него, тогава и ти ще видишъ доброто. Щомъ го обикнешъ, и Божествената свѣтлина дойде въ него, той ще стане уменъ. Не го ли обикнешъ, не е уменъ, нѣма красота въ този човѣкъ.

Сега, азъ ви давамъ единъ методъ, по който да работите тази година. Слѣдъ като сте се молили, не бързайте да отидете на работа, но седнете малко, както азъ сега седя, и размишлявайте върху практическото приложение на молитвата. Може да сте адвокатъ, търговецъ, докторъ, или какъвто и да е – помислете, какво може да направите този день. Ако бързашъ, може да спечелишъ 1,000 лева повече, но то не е толкова важно. Направишъ ли едно добро, това добро е повече отъ хиляда лева. Слѣдъ молитвата си ще се спрете да поразмишлявате малко, ще разгледате сърдцето си, ще разгледате ума си и ще видите, какво ви недостига. Много работи ви недостигатъ, но ще се обърнете къмъ Бога, къмъ Любовьта. Едно отъ качествата на Любовьта е слѣдното: когото погледне Любовьта, възкресява го. Любовьта, като погледне мъртвия, оживѣва го. И тъй, първото нѣщо: Любовь, която не възкресява, не е любовь. Възкресението е най-силното качество на Любовьта. Искате ли да знаете, какво нѣщо е Любовьта, слѣдете, дали тя възкресява. Мъртавъ си, но погледне ли те Любовьта, ти възкръсвашъ. Като дойде свѣтлината на Любовьта, всичко се осмисля.

Допуснете сега, че вие обиквате нѣкого. Ще ви прѣдставя, отъ мое гледище, каква е тази обичь. Прѣдставете си, че азъ живѣя въ единъ палатъ съ хиляда прозорци, прѣзъ които мога да виждамъ слънцето. Тия прозорци иматъ всевъзможни цвѣтове: бѣли, синички, червени, зелени, какви ли не цвѣтове. Нѣкой пѫть азъ поглеждамъ слънцето прѣзъ единъ отъ тия прозорци и му се радвамъ. Ако се затвори този прозорецъ, ще ми стане мѫчно, но имамъ още толкова много прозорци, прѣзъ които мога да гледамъ слънцето. Ако се затворятъ всичкитѣ прозорци, ще ми стане ли мѫчно? Това нѣщо ще бѫде ли нещастие заради мене? – Нещастие е. Ще ми стане малко мѫчно. Ами ако излѣза изъ палата навънъ, ще ми прѣчи ли нѣщо да гледамъ слънцето? Като излѣза вънъ, трѣбватъ ли ми прозорци? Докато сме на земята, ние имаме нужда отъ прозорци – ще гледаме Бога все прѣзъ хората. Но, като излѣземъ извънъ физическия свѣтъ, нѣмаме нужда отъ прозорци. Докато си въ този палатъ, ще пазишъ прозорцитѣ си, прахъ да не пада по тѣхъ, чисти да сѫ. Ако се набере много прахъ, нищо нѣма да виждашъ. Прѣдставете си сега другояче работата. Допуснете, че тия прозорци сѫ живи. По какво се познава, че сѫ живи? Като погледнешъ слънцето прѣзъ единъ отъ тези прозорци, ако обичашъ този прозорецъ, той става прозраченъ, ясенъ, и ти всичко можешъ да видишъ прѣзъ него. Пъкъ щомъ му се разгнѣвишъ, той става мраченъ, материята му се сгѫстява, затваря се той и нищо не можешъ да виждашъ. Затуй, като гледате слънцето, трѣбва да обичате прозореца, прѣзъ който гледате, за да позволява той на свѣтлината да влиза вѫтрѣ.

И тъй, качеството на Любовьта е, че тя възкресява.

Гимнастически упражнения.

Нарядъ и упътвания (сѫбота)

Сѫбота
5 ч.с.
29 августъ.

Утринна молитва.

Добрата молитва.
Благословенъ Господь Богъ нашъ.
Отче нашъ.

Лозинка за прѣзъ деня: „Блажени миротворцитѣ, защото синове Божии ще се нарекатъ.“

Днесъ ще имате за четиво: 22 глава отъ Матея; 7 глава отъ Марка; 17 глава отъ Лука; 1 глава отъ Иоана и 25 бесѣда: „Рѫката съблазнява“.

Сега у всички хора има склонность да обезличаватъ смисленото въ природата. Туй обезличаване произтича отъ стремежа да съкратятъ врѣмето, защото всички бързатъ. Изобщо, всички имате желание да съкратите онзи интервалъ, който природата е опрѣдѣлила. Запримѣръ, вземете дишането, то е бавенъ процесъ, който става ритмично. Колко вдишвания прави човѣкъ въ една минута? Отъ толкова врѣме вие дишате, не знаете ли, колко вдишвания правите въ минутата? – Срѣдно около 20 вдишвания. Понѣкога могатъ да се правятъ по-малко, а понѣкога повече вдишвания. Щомъ човѣкъ започне да диша по-бързо, въ бѣлитѣ му дробове има вече нѣкаква анормалность. Бързото дишане показва анормалность. То не позволява да става правилна обмѣна на въздуха въ организма, не става пълно окисляване, и вслѣдствие на това въздухътъ не може да свърши работата си. Всички охтичави хора дишатъ бързо. Значи, дишането трѣбва да бѫде ритмично. Човѣкъ може да мисли бързо, да прави много бързи заключения за нѣщата, безъ да ги изслѣдва правилно. Въ нормално развития човѣкъ мисъльта е трезва, той не бърза. Всѣка мисъль, която е права, е съгласна съ законитѣ на правилното дишане. Споредъ правилата на разумната природа, нѣщата не могатъ да бѫдатъ едноврѣменно прави и криви. Една линия може да бѫде права, или крива. Отъ правитѣ и криви линии се образуватъ счупенитѣ линии.

Сега запримѣръ, когато се движите, какъ си махате краката? Вие не можете да вървите по една крива линия. Вие трѣбва да движите краката си право напрѣдъ. Започнете ли да образувате съ краката си крива линия, вие сте анормални. Такъвъ човѣкъ има нѣщо анормално въ устройството на мозъка си, което нарушава равновѣсието му. Когато започнете да ставате нетърпѣливи, когато започнете да бързате въ вашитѣ заключения, когато започнете да ставате подозрителни и тѣмъ подобни, на всички тия състояния съотвѣтствуватъ извѣстни външни движения. Когато човѣкъ става нетърпѣливъ, започва да се чеше, да си чопли ноктитѣ, да си рови косата, да си вдига и слага рѫцѣтѣ и т.н. Ако иска да си въздѣйствува, трѣбва да си концентрира всичкитѣ удове чрѣзъ силата на волята. Ето защо е нужно самовъзпитанието. Ако човѣкъ не може да концентрира удоветѣ си, външната природа не го познава. Той не може да бѫде въ съгласие съ нея. Защо? Защото всѣки твой удъ е въ връзка съ нейнитѣ удове. Щомъ твоитѣ крака не се движатъ въ хармония съ нейнитѣ, веднага ще се роди дисхармония. Сега ще кажете: Господь ще оправи всичкитѣ работи. Но имайте прѣдъ видъ, че на Господь, Който е създалъ физическия свѣтъ, всичкитѣ Му дѣйствия, всичкитѣ Му движения сѫ хармонични. Нѣма никаква дисхармония въ каквото и да е Божие дѣйствие – нито въ Неговитѣ думи, нито въ Неговитѣ мисли, нито въ Неговитѣ чувства. Питамъ тогава: ако всички Божии движения и въ тритѣ свѣта на природата сѫ ритмични, отъ дѣ произтича дисхармонията въ вашитѣ движения? Я ми кажете, коя е причината? Причината не е въ Бога. Причината е, че вие искате да станете божества – нищо повече. Вие сте се откѫснали отъ Бога; вие искате да Го замѣстите; вие искате да управлявате цѣлия свѣтъ, той да ходи по вашата мѣрка. Това е вашето безумие, това е безумието и на всички духове. Всички имате тази мечта, да станете божества, да дѣйствувате, както Богъ дѣйствува. Хубаво, щомъ искате да станете нѣкакво божество, дѣйствувайте хармонично, както Богъ дѣйствува, а щомъ не дѣйствувате както Бога, Той ще ви прѣпятствува. Защо? – Природата нѣма да спре пѫтя си прѣдъ тебе. Ако ти искашъ да извадишъ релситѣ ѝ, да развалишъ пѫтищата ѝ, нѣма да успѣешъ, защото тя си има свои агенти. Сега вие ме слушате, азъ толкова пѫти съмъ ви говорилъ за това, но кога дойде да изразите вашия животъ, азъ ви виждамъ, вие сте пакъ старитѣ български глави. По-упоритъ и по-своенравенъ човѣкъ отъ българина нѣма! Затова Господь му е далъ такава малка държава, която мяза на одрана разпъната волска кожа, безъ никаква форма. Ако вземете Гърция, тя мяза на сърдце. Земята имъ има сърцевидна форма. Тя е оформена. А земята на българина на какво мяза? Сега вие имате голѣмо мнѣние за себе си. Не, така не може, не си правете илюзии. Една отъ чертитѣ на българина е, че той започва много добрѣ, но най-послѣ сборътъ се свършва съ бой. Туй съмъ го наблюдавалъ. Българитѣ, като се събератъ, ще се напиятъ, ще се набиятъ и ще се разпръснатъ. Вие ще кажете, че нѣмате нищо общо съ това. Добрѣ, нека е така, но това, което съмъ забѣлѣзалъ, то е, че въ всички духовни движения въ България все има ританици за първенство. Нѣкои хора иматъ особено духовно схващане върху нѣщата. Че въ какво седи особеното духовно схващане? Нека има съревнование, но въ какво? – Въ Любовьта. Покажи, че седишъ, по-горѣ отъ другитѣ въ Любовьта, въ Мѫдростьта, въ Истината, въ Правдата, въ Добродѣтельта, въ милосърдието и т.н. Въ хубавитѣ, въ великитѣ работи трѣбва да се различаваме! Нѣкой казва: азъ се различавамъ отъ другитѣ. Добрѣ, азъ бихъ желалъ въ това именно да се различава. Кога се различаватъ хората? Ако хората се различаватъ по нехармоничнитѣ си прояви, това не е сѫществено различие. Запримѣръ, нѣкой се гневи, казва: „Ти трѣбва да знаешъ, че азъ се гнѣвя много“. Че това не е голѣмо изкуство! Животнитѣ се гнѣвятъ много повече, отколкото хората. Хвани едно куче за опашката, всѣкога можешъ да го разгнѣвишъ. Хвани една пчела, една оса, и тя се гнѣви. И най-малкитѣ животни, и най-малкитѣ буболечки се гнѣвятъ. Навсѣкѫдѣ има гнѣвъ. Що е гнѣвътъ? – Неурегулирана енергия. Когато желанията у човѣка сѫ неурегулирани, ражда се гнѣвътъ. Отнемете хлѣба на нѣкое дѣте, и то ще се разгнѣви. Отнемете костьта отъ устата на едно куче, и то ще се разгнѣви. Идете при кошера на нѣкои пчели и се постарайте да имъ вземете меда, и тѣ ще се разгнѣвятъ. Значи, когато искашъ да отнемешъ нѣщо отъ нѣкого, той се гнѣви. Нѣкой казва: азъ се гнѣвя. Значи, ти си отъ тѣзи, които защищаватъ своето право – нищо повече! Тогава казвамъ: турете около себе си една диамантна стѣна, та онѣзи, които искатъ да взематъ вашето благо, да не успѣятъ. Христосъ казва: „Нищо не трѣбва да имате; или, ако имате, така трѣбва да го оградите, че никой да не може да го вземе“. Сега, не е въпросътъ да се гнѣвимъ, или да не се гнѣвимъ. Гнѣвътъ не е нищо друго, освѣнъ неправилно употрѣбена енергия. Като знаете това, ще трѣбва правилно да я урегулирвате. Тази енергия нека си сѫществува.

Днесъ ще ви държа послѣдната бесѣда отъ събора. Тия нѣща ви говоря въ връзка съ вашия животъ, съ вашите вѫтрѣшни изживѣвания. Вие трѣбва да бѫдете вѫтрѣшно хармонично развити, ако искате да се развивате съобразно природнитѣ правила и закони: да се развивате правилно умствено, духовно и физически. Тия нѣща ви сѫ необходими за придобиване на сила. Ако умътъ въ човѣка не се развива правилно, ако сърдцето въ човѣка не се развива правилно, ако неговата воля не се развива правилно, той не ще бѫде нормаленъ човѣкъ въ пълната смисълъ на думата, той ще бѫде анормаленъ човѣкъ. Тия три нѣща сѫ необходими.

Сега, какво бѣше прѣдназначението на петото гимнастическо упражнение? – За придобиване на търпѣние. Ами четвъртото упражнение, коситбата, за какво бѣше? Тъй както го правите, вие изведнъжъ отсичате. Тъй, бързо отсича българинътъ. Това е характерно за него. Вие сте така бързи и въ пѣснитѣ. Никога не бързайте! Съ бързане работа не става. Въ пѣснитѣ бързате, въ упражненията бързате, въ духовния животъ бързате и въ умирането бързате. Тъй както бързате, всичко лесно ще се свърши. Знайте, че въ живота не трѣбва да се бърза. Всичкитѣ нѣща трѣбва да се направятъ хубаво и на точно опрѣдѣлено за тѣхъ врѣме. Запримѣръ, дойдатъ ви нѣкой пѫть страдания! Не бързайте да се освободите отъ страданията! Научете урока си отъ тѣхъ. Често вие бързате, защото имате излишъкъ отъ енергия. Направете нѣкакво ритмично движение, което да трансформира тази енергия.

За какво бѣха първото и второто гимнастически упражнения? Имаше дадени бѣлѣжки по тѣхъ. Прѣгледайте тия бѣлѣжки. Сега мнозина казватъ: безъ това може, безъ онова може. Да, човѣкъ може безъ всичко, но като може безъ всичко, най-послѣ умира. Упражнения не ни трѣбватъ, ядене не ни трѣбва, дишане не ни трѣбва, чувствуване не ни трѣбва, това не ни трѣбва, онова не ни трѣбва и най-послѣ, какво ще остане отъ насъ? Не, ще започнемъ съ всичко разумно: разумни движения трѣбватъ, разумна мисъль трѣбва, разумни чувствувания трѣбватъ – всичкитѣ нѣща трѣбва да бѫдатъ такива, каквито сѫ въ разумната природа. Ще я слушаме! Ние не сме дошли да даваме съвѣти на Бога. Вие искате да му давате съвѣти. Не може! Нѣкой пѫть може да си дадемъ мнѣнието, Богъ ще ни изслуша, ще ни обясни, дали сме прави, или не, но да даваме съвѣтъ на Бога, не е позволено!

Сега, моята цѣль не е да ви правя забѣлѣжки, но ви обръщамъ внимание на факта, че между насъ и живата природа всѣкога трѣбва да има съгласие. Станете ли сутринь, между васъ и живата природа трѣбва да има съгласие. Туй трѣбва да бѫде за васъ единъ основенъ законъ. Запримѣръ, като станете сутринь и не ви върви въ работата, не сте разположени духомъ, какво трѣбва да направитѣ? – Първата работа, която ви прѣдстои, е да възстановите съгласието между васъ и живата природа. Да бѫдете свързани съ живата природа – това е идеята, която трѣбва да възкръсне въ ума ви.

Първо упражнение: изнесете рѫцѣтѣ на страни и дѣсния кракъ надѣсно. Съберете рѫцѣтѣ си и поставете дѣсния кракъ при лѣвия! Като правите това упражнение, изговорете слѣдната формула: азъ мога и съ ума си да върша моитѣ работи въ съгласие съ живата природа.

Послѣ, изнесете рѫцѣтѣ на страни и лѣвия кракъ налѣво. Приберете рѫцѣтѣ си, и поставете лѣвия кракъ при дѣсния. Като правите това упражнение, изговорете слѣдната формула: азъ мога и съ сърдцето си да върша моитѣ работи въ съгласие съ живата природа. Значи, азъ мога и съ сърдцето си, и съ ума си да върша разумна работа. Ще направите тия упражнения три пѫти съ лѣвия кракъ и три пѫти съ дѣсния. Ако имашъ нѣкаква дисхармония въ себе си, ще направишъ упражнението ту съ лѣвия, ту съ дѣсния си кракъ и при движението ще произнесешъ формулата: свѣтлина въ ума (съ дѣсния кракъ); топлина въ сърдцето (съ лѣвия кракъ). Когато произнесете думата „свѣтлина“, подразбирайте „хармония“, за да може да се тонирате.

Второ упражнение: поставете рѫцѣтѣ си напрѣдъ, съ дланитѣ нагорѣ. Започнете да концентрирате ума си и свивайте пръститѣ на рѫцѣтѣ си, като свивате и рѫцѣтѣ си до рамѣнѣтѣ, като че дигате нѣкаква тяжесть. Послѣ бавно протягане рѫцѣтѣ напрѣдъ и отваряне на пръститѣ. Когато свивате рѫцѣтѣ си, ще вдишвате дълбоко въздухъ; като протягате рѫцѣтѣ си напрѣдъ, ще издишвате.

Тѣзи упражнения сѫ прости, но сѫ много ефикасни. Тѣ сѫ за тониране. Азъ зная, какъ ще правите упражненията сутринь – ще бързате. Не, като правите упражненията, ще си прѣдставяте, че сте на работа, ще знаете, че вършите една много важна работа – приемате енергия отъ природата. Рѫцѣтѣ сѫ силови линии, по които протича живата енергия. Щомъ вѣрвашъ, ти свързвашъ рѫката си съ живата природа, и по всѣки пръстъ протича тази жива енергия. Ако не вѣрвашъ, нищо нѣма да дойде. Щомъ туришъ волята си въ дѣйствие, веднага тия токове ще потекатъ, ще потече тази енергия. Като се свържешъ съ Бога, Богъ ще подѣйствува да потече тази енергия. Кажешъ ли: нѣма какво да си махамъ рѫцѣтѣ – нищо нѣма да получишъ. Какъ ще се съобщавашъ съ Бога, съ живата природа, щомъ не вѣрвашъ? Защо ти е далъ Богъ рѫцѣ на физическото поле? Какво означаватъ рѫцѣтѣ въ духовния свѣтъ? – Въ духовно отношение, лѣвата рѫка означава страданията; дѣсната рѫка – радоститѣ. Слѣдователно, рѫцѣтѣ – това сѫ скърбитѣ и радоститѣ, това сѫ двѣтѣ рѫцѣ на сърдцето. Вие казвате: безъ скърбъ не може ли? – Може както може и безъ лѣвата рѫка, а само съ дѣсната. Щомъ имате неразположение на духа си, направете опита, приложете упражнението! То е за тониране. Направете упражнението и произнесете формулата: свѣтлина за ума, топлина за сърдцето и душата, и чистота за тѣлото и клѣткитѣ! Чистота се изисква отъ всинца ви! Това е цѣла наука! Трѣбва да има тукъ една дъска, за да ви покажа, какъ се събира енергията въ човѣшката глава, но то ще остане за въ бѫдеще, когато бѫдете по-готови. Тогава ще се заемемъ съ изучаване набирането енергията въ човѣшкия мозъкъ. Човѣшкиятъ мозъкъ е единъ акумулаторъ, който постоянно е свързанъ съ живата природа. Ето защо, трѣбва да държите ума и сърдцето си въ съгласие съ живата природа, за да бѫде обмѣната между васъ и нея правилна. Тогава външнитѣ ви работи, както и умственитѣ и сърдечнитѣ ви работи нѣма да се заплитатъ. Сега, ние сме дошли на земята да изпълнимъ не волята на хората, а волята на Бога. Туй имайте като правило! Кой каквото върши, то се отнася лично до него, но всички хора трѣбва да вършатъ волята Божия. Въ извършването волята Божия е силата на всинца ви. Доколкото вие извършвате волята Божия, дотолкова азъ опрѣдѣлямъ вашата сила. Доколкото вие сте съгласни съ Божия умъ, дотолкова ще бѫдете просвѣтени. Доколкото сте въ съгласие съ Божието сърдце, дотолкова ще бѫдете благородни. Това е сѫщественото вѫтрѣ въ живота. Най-хубавитѣ мисли сѫ Божиитѣ мисли. Най-хубавитѣ чувства сѫ Божиитѣ чувства. Най-хубавитѣ постѫпки сѫ Божиитѣ постѫпки. Тази постѫпка, която считате за най-хубава, знайте, че не е ваша, тя е Божия. Ако азъ извадя единъ наполеонъ отъ джоба си, мой ли е този наполеонъ? Не, той е француски. Той има цѣна, понеже Франция седи задъ него. Ако азъ извадя една английска лира, моя ли е тя? – Не е моя. Тази лира има цѣна, понеже задъ нея седи Англия. Значи, тамъ е силата. Изваждате една книжна банкнота, едно малко парче хартия, което е равносилно на 25 лева. Какво прѣдставлява то? Тази хартия има сила, защото задъ нея седи Англия. Ако единъ день Англия изчезне, тя нѣма да има цѣна. Та задъ всѣка мисъль седи Господь. Всѣка добра мисъль има сила до тогава, докато Богъ е задъ нея. Не е ли Богъ задъ нея, тя не струва нищо. Вие може да си кажете: туй, което Учительтъ сега ни казва, вѣрно ли е? Хубаво, слънцето азъ ли го карамъ да изгрѣва, или то само по себе си изгрѣва? Изгрѣло ли е слънцето, или не? – Изгрѣло е. Добрѣ, ако азъ въ този моментъ ви кажа, че слънцето не е изгрѣло, не е ли изгрѣло дѣйствително? философитѣ могатъ да кажатъ, че не е изгрѣло, но това вѣрно ли е? Въздухътъ, който е разстланъ по небето, и който се движи изъ цѣлото пространство, ние ли го движимъ? Ние казваме, че въздѣйствуваме на природата, но истинското положение е, че природата въздѣйствува върху насъ. Като виждашъ отгорѣ небето, да виждашъ лицето Божие. Като виждашъ, че слънцето е изгрѣло, да знаешъ, че Господь е запалилъ своя свѣтилникъ, и той свѣти. Тогава излѣзъ, посрѣщни го, благодари, че Господь е изнесълъ свѣтилника си. Пъкъ като излѣзатъ звѣздитѣ вечерно врѣме, като израстнатъ тия дървета, да знаешъ, че Богъ ги е направилъ само заради тебе. Зарадвай се, че Богъ е направилъ тия работи. И ако Богъ не бѣше посадилъ тия дървета да растатъ, нѣмаше да растатъ. Въ всичко човѣкъ трѣбва да вижда проявлението на Божия пръстъ. Говори ти нѣкой благо, разумно, считай, че Господь ти говори. Дойде нѣкой, нахука те. Считай, че дяволътъ ти говори. Подъ „дяволъ“ се разбира всѣки изопаченъ човѣкъ. Подъ „дяволъ“ се разбира още и всѣки духъ, който се оплелъ въ материята и не знае, какво говори, забъркалъ работитѣ, плещи налѣво-надѣсно. Значи, всѣкога, когато се отнасятъ съ васъ добрѣ, кажете: Господь ми говори. Когато не се отнасятъ съ васъ добрѣ, кажете: човѣкътъ ми говори – нищо повече. На човѣка кусуръ нѣма да хващате. Човѣкъ не е като Бога. Богъ е съвършенъ, човѣкъ сега се усъвършенствува. Та, рѣзко ще отличавате тия положения и въ васъ. Недоволенъ си, искашъ да се проявишъ, ще кажешъ: човѣкътъ говори въ менъ! Започвашъ да мислишъ, добрѣ си разположенъ, ще кажешъ: Господь говори въ менъ!

Така, въ човѣка има двѣ състояния, който трѣбва да съзнаваме и да ги различаваме. Като започнешъ да се сърдишъ, ще кажешъ: човѣкътъ е дошълъ въ мене! Нѣкой казва: кое е онова въ човѣка, което разпознава, че едно негово желание е право? Кое е онова въ човѣка, което разпознава, че едно негово желание не е право? Значи, има нѣщо въ насъ, което опрѣдѣля нашитѣ хармонични и нехармонични постѫпки. Кое е туй, което познава, кога една моя постѫпка е права, или не? – То е разумниятъ Божественъ Духъ, Който живѣе въ насъ и ни учи. Божествениятъ Духъ казва: „Това, което правишъ, не е право“. Ти, като дѣте, упорствувашъ, но Той казва: „Не е право това, не го прави!“ Когато не Го слушашъ, Той те хваща така, както майката, която нѣкой пѫть хваща дѣтето си за ухото и го стиска. То вика, хапе я, но тя продължава да го стиска. То чувствува болка, вика, но майката е по-силна. Тя казва: „Не хапи, ще слушашъ туй, което ти кажа!“ Ако не слушашъ, ако упорствувашъ, Божиятъ Духъ нѣма да отстѫпи. Той е толкова силенъ, че хиляди години ще минатъ, ще те потапя долу, ще те изважда, ще те потапя, ще те изважда и ще каже: „Ще слушашъ ли?“ – Ще слушамъ. „Добрѣ, ще слушашъ хубаво туй, което азъ ти казвамъ. Тъй ще бѫде тази работа!“

И тъй, щомъ се убѣдите въ този пѫть, ще го провѣрите на опитъ. Щомъ постѫпите въ съгласие съ Духа, Който ви учи отвѫтрѣ, ще дойде миръ, ще дойде свѣтлина, ще бѫдете свѣжи, бодри и весели, и каквато работа започнете, все на добрѣ ще излѣзе. Дойде ти на умъ да пишешъ, или да орешъ или да копаешъ – навсѣкѫдѣ ще успѣешъ.

Гимнастически упражнения.

Забѣлѣжка.

При изпълнението на наряда ще имате прѣдъ видъ,че на всѣки е дадено възможностьта, въ продължение на 52-тѣ недѣли прѣзъ годината да изпълни наряда така, че цѣлата работа, дадена за прѣзъ всѣки единъ день отъ седмицата да бѫде изпълнена до завършване на годината. Значи, поради невъзможностьта въ единъ день да се изпълни цѣлия нарядъ, четивата отъ Евангелието и бесѣдата, опрѣдѣлени за този день, ще се четатъ въ различни понедѣлници, вторници, срѣди и т.н., когато разполагате съ врѣме и разположение по духъ. Отъ тукъ да подразбирате, че работата, прѣдвидена за единия понедѣлникъ, включва 52-та понедѣлника; единиятъ вторникъ – 52-та вторника и т.н.