Ето човекът

Тогава Исус излезе с трънения венец и с багреницата. И рече им Пилат: „Ето човекът!“

Под думата „човек“ или „человек“ на български се разбира същество, което живее цял век; обаче, в първообразния език, в езика, на който е написана тази фраза, „човек“ има друго значение – значи: Исус, Човекът, Който иде на земята, брат на страдащите. Какво трябва да разбираме под тия думи? Могат ли, като излезем ние пред света, да кажат хората за нас: „Ето човекът“? За да се удостои човек с това име, трябва да съдържа в себе си четири неща: да е богат, да е силен, да има знания, да има добродетели. Ама ще кажете: „Какво дири тук богатството?“ – Богатството е почвата, условията, при които може да се развива човек; то е почвата, в която се развива силата; последната пък внася топлина и светлина, които въздействат на растенето, на развитието. Като дойдем до знанието – то е методът, чрез който трябва да се разбира и регулира нашият живот. Добродетелта пък е целта, към която трябва да се стремим. И често хората задават въпроса: „Какво трябва да правим?“ – Посейте едно житно зърно и то ще ви покаже какво трябва да правите. Ще кажете: „Как?“ – Сложете влага и слънчевите лъчи ще покажат накъде се стреми житното зърно – към една посока – към слънцето – изворът на живота. И ние, като житното зърно, трябва да растем – да се стремим към Бога. Но може да попита някой: „Когато зърното израсте, стига ли до слънцето? А аз искам да намеря Бога“. – Теб не ти е необходимо да знаеш къде е Бог, а само трябва да се стремиш към Него. Зърното е разбрало какво нещо е слънцето и е приело това, което желае. Същият закон важи и за нас – ние трябва да произведем същия резултат. Ние трябва да бъдем посети, животът ни непременно ще има мъчнотии, които съставят тия малки, но необходими спънки, както е с житното зърно, и известно налягане е потребно, и след това ще дойде процесът на растенето, знанието, а когато завържем плод, това вече е добродетелта. Следователно, трябва да бъдем посети, трябва да ни се сложи малко пръст, да има малко налягане, след това трябва да растем нагоре и да придобием знания, а това знание, след като израсте до известна степен, трябва веднага да се превърне в житно зърно. И след това ще прати Господарят да ожънат житото, и Той ще отдели потребното от непотребното – житото от къклицата. Ние се раждаме, това значи изникваме; растем, развиваме се, умираме и ни заравят в гроба, това е тъпкане, вършеене. И от гумното Господ ще прибере онова, което му трябва. Това съответства на плевнята и житницата: плявата слагат в плевнята, а зърното – в житницата.

Прочетох ви 19 глава от Евангелието на Йоан, за да видите четирите неща, които Христос носеше на кръста – четири неща, които и ние трябва да научим, като сложим добродетелта на главата, която не беше прикована, от лявата страна – знанието, от дясната – силата, а отдолу при краката – богатството. И ние ще имаме тогава разпнатия човек. Т.е. като приковем богатството, силата и знанието, техните сокове ще отидат към главата – към добродетелта. Когато Господ иска да направи човека добър, приковава го на кръста – заковава неговите богатства, сила, знания. А що значи „заковаване“? Слагат го в касата, да не го вземе някой, да не разполага никой с него, защото Господ ще разполага. Той казва: „Когато Аз работя; ти ще бъдеш спокоен“. И понеже човек не иска да стои спокоен, Господ казва: „Заковете го, за да бъде спокоен, Аз да работя…“ А когато ни приковат на този кръст, не бива да плачем, защото Господ работи тогава за нас. Нещастен е онзи, който не е прикован на кръста. Който иска да се занимава с него Господ, трябва да мине през този процес на развитие. Говоря ви алегорично.

Преди тоя процес на развитие, непременно трябва да има вяра, вяра непоколебима в общия Божествен план, който има пред очи всички твари, които Бог е създал. Не трябва да се съмняваме в Бога, понеже Той е съвършен, всесилен; нали и Исус на едно място казва: „Невъзможното за човека за Бога е възможно“. „Божествените пътища са неизповедими“. Не бива да се допуска мисълта, че тия пътища може да бъдат изопачени и възприети: то е невъзможно.

А когато сме приканени и сме тръгнали в Божествения път, трябва да имаме оная проста вяра, която имат децата, и да избягваме недостатъци като посочения в следния разказ. В Англия един велик художник искал да изрисува картина, в която да изобрази крайната беднотия. С дни и месеци обикалял той Лондон, за да намери субект, който да подхожда на идеята. Намира най-после едно дете окъсано, което му прилегнало на сърцето, и си казва: „Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!“ Приближава се до него, дава му своята картичка с адреса и му казва: „Елате след четири дни, има да ви говоря нещо“. Това дете, като вижда човека тъй облечен, дума си: „Как ще отида при него така, почти изпокъсано“, – отива при познати да се пооблече и се представи, както се представят на царете; намира дрехи, облича се и отива у живописеца. „Кой сте Вие?“, попитал го художникът. – „Аз съм еди-кой си“. – „Я си вървете! Ако исках такива, облечени, има ги с хиляди. Вие ми трябвахте тъй, както ви видях тогава“. И ние, когато Небето ни покани на работа, искаме да се облечем. Обаче, силата не е в нашите дрехи, шапки, ръкавици и обувки, нито в яките, вратовръзките и часовниците – те не съставят нищо важно; силата е в нашия ум, в нашето сърце, в благородните пориви и стремежи да правим добро. Когато имате тия неща, другите сами по себе си, на свое време, ще дойдат. Нима, когато отидем на Небето, трябва да си вземем дрехите от тук? Господ, когато ни вика на Небето, съблича ни тук, Той не иска нашите дрипи, а казва: „Доведете го както си е“. Когато някой умре, всеки от нас се отвръща от него; дори и ония, които са го обичали, казват: „Махнете го по-скоро!“ Къде е, тогава, тяхната любов? Но Господ не се отвръща и казва: „Донесете го, Мен ми трябва такъв, какъвто си е“. И когато ни слагат в гроба и ни оставят, какво прави Господ? Той почва да говори с нас, а не, както някои мислят, че умрелите се освобождават. Пита ни: „Е, разбра ли живота, разбра ли какъв е смисълът на живота, който Аз ти пратих?“ В този именно разговор, Господ рисува Своята велика картина. Тогава се заражда онзи процес: хората, след като изпратят човека, почват да плачат и да изреждат всичките негови добри качества – виждат Божествената картина, която е изобразена в тия качества.

Ние трябва да претърпим страданията, които ни идват, и да извлечем поука от тях. Исус със Своите земни страдания искаше да ни даде пример, че трябва да се подчиняваме на този Божествен процес. На едно място Той казва: „Нима Аз нямам власт да поискам Отец Мой да изпрати хиляди ангели, да ме избавят? Но, ако не изпълня това, за което съм дошъл, как ще се повдигнат хората?“ И самият Той искаше да се издигне. Вие сте на земята, един ден и за вас ще дойдат бури, мъчнотии и може би, същата участ, но, когато дойде този час, ни най-малко не трябва да го считате нещастие, защото там, където няма страдание, няма и забогатяване; там, където има скърби, има и радости; където има смърт, има и възкресение. И онзи, който не иска да участва в страданията на човечеството, не ще спечели нищо. И какво са страданията? Следствия от грешки, причинени някога по наше неумение. Тия именно грешки се изправят чрез процеса на страданието. Този процес е метод да се приспособим и достигнем до ония висши, възходящи трептения, които ни очакват на Небето. Трябва да се пренесат сто скърби, за да се понесе една Божествена радост. Тогава именно ще оценим, както трябва, онази радост и ще я задържим. И затуй Господ започва със страданията, за да ни кали, както железарят калява желязото, за да го направи годно за работа, да издържим радостта, която ще дойде след това.

Всеки от нас е нужен и много нужен на Господа. Може за света вие да не представлявате нищо, да сте една нула, обаче, за Бога сте важна единица. Само Господ, Който ви е пратил на земята, оценява вашите страдания и следователно не трябва да се безпокоите какво светът мисли за вас; Онзи, Който ви е пратил, Той мисли за вас и ви оценява. За вас е важно да имате одобрението на Бога. Ако Господ е с вас, вие ще бъдете красиви, а светът обича красивото; ако Той е с вас, вие ще бъдете богати, силни, добри, а доброто всякога се почита.

Сега ще ви говоря за Бога, не като същество, както казват философите, отвлечено, разпръснато из пространството, Който не знаете къде е, а за онзи Господ, за Когото проповядвам, Който мисли за нас, Който наблюдава постъпките ни, изправя, поправя, наказва, облича, съблича – кара да се раждаме и умираме. Що е умиране? Господ прави операция, вижда, че вие ще изгубите много, съкращава процеса на вашия живот – „За да не направи дълг повече, вземете му капитала, който съм Му дал, времената не са сега благоприятни, оставете го за друго време, доведете го при Мене“. И в този процес, ние мислим, че светът ни е забравил. Но, ако светът ни е забравил, Господ мисли за нас. А светът трябва непременно да ни забрави. Една мома никога не може да се омъжи, ако люби всички момци; трябва да избере един и да каже: „Това е моят свят“. И в живота този факт е също тъй верен. Вие трябва да имате само един Господ. Има много богове в света, които ще искат да ви приберат; но вие трябва да намерите вашия Бог, с Когото можете да живеете, да се развивате, богатеете.

Писанието казва: „Бог не е само на Небето; Той живее в сърцата на смирените“; следователно, първото качество, което трябва да придобиете, за да може Той да заживее във вас, е смирението. Но това смирение не е като смирението на една овца – като ви набият или счупят краката, да кажете: „Няма какво да се прави!“ Не е смирение, когато ви вземат всичкото богатство, да кажете: „Ние се смирихме“. Смирение е, когато имате всички богатства, сила, знания, доброто, да съзнаете и кажете: „Господи! Ти разполагаш с всичко, каквото имам“. А сега всеки един прави следното: всички проповядват Евангелието и света оправят, но, щом опре Господ до техните препълнени кесии, извикват: „А, там не може! Половината, виж, можем да дадем, но всичкото не“. Като дойде до силата, казват: „Ти не можеш да разполагаш с цялата ми сила“. Ала, когато се намираме в нужда, искаме и Го молим да ни ръководи и помогне. Този начин на човешко разбиране на живота преобладава във всички философии от хиляди години насам. И нашите нещастия идват тъкмо от това. А Исус със Своя живот иска да ни покаже пътя. Мнозина християни разбират, че като станат християни, трябва да напуснат света. Вие можете да се откажете от вашите къщи, богатства, жени, деца и при все това пак да мислите за тях. Можете да отидете в някой уединен манастир и пак да мислите: „Какво ли стана с жена ми, децата ми, къщата ми?“ А това значи, че вие не сте се отказали от тях, че не сте свободни. Да се откажем от нещата, не значи да ги забравим, а да оставим хората свободни и да оставим жената да постъпва, както тя знае, да оставим синът да постъпва, както той знае. Да се откажем от света, значи да го напуснем, да не му пречим – нека си върви по своя път; можем ли да спрем течението на реката? Трябва да я оставим да върви по своя път, можем да направим само едно – да я използваме. Ето защо не можем да спрем и живота, а трябва само да използваме нещата. И Исус ясно и положително ни казва: „Ако Ме обичате“ – а трябва да Го обичаме – никак не казва: „Горко вам, ако не Ме обичате!“ Не! Господ никога не иска насила жертви от нас.

Хората казват: „Защо Господ, като е всемогъщ, не оправи света?“ – Как да го оправи? – „Онзи, който лъже, да му изсъхне езикът; онзи, който краде, да му изсъхне ръката“. Ами тогава ние щяхме да имаме един свят само от неми и сакати. Как мислите – щеше ли да ни бъде приятен такъв един свят, само от недъгави хора? Господ обаче дава диаметрално противоположно управление, върви по обратния на този процес път и казва, че който иска да бъде господар, трябва да бъде слуга. Тоя път се състои в следното. Силните хора искат обикновено всички реки да се вливат в тяхната река; в доброто, обаче, процесът е тъкмо обратен – Господ се разлива в малки рекички и наместо Той да ги управлява, оставя те сами да се управляват. Може да направите един малък опит във вашия дом. Да излезе от вас мисълта вие да управлявате; сложете си на ума да станете слуга – да станете слуга заради Господа – и тогава ще слезете на мястото на Господа. Търсите Господа на Небето, но Той не е там; когато вие пъшкате и страдате, Той е във вас. И туй, което хората наричат „растене“, „напредване“, то е, че в този процес работи Господ. Той е най-добрият работник. Някои се оплакват: „Защо Бог не вижда нашите страдания?“; но Той казва: „Нямам време; Аз съм толкова зает с вашите работи, зает съм с много по-важни ваши работи; когато остане време, ще се занимая с вашите външни дребни недоразумения“. Туй не е алегория, а действителност. Има един стих в Свещеното Писание, в който Господ казва: „Аз бях на Израиля като натоварена каруца, в която хората постоянно слагат всичко“. Страданията, обаче, които тук изпитваме, са страдания на Господа; Той страда и плаче във вас. Казваме: „Аз плача, скръбна ми е душата“; но, когато кажем: „Господи! Прости – аз Ти причиних толкова страдания с нечисти мисли и действия“, тогава ще дойдем на онзи истински път, който ще ни избави от съвременното зло. И най-сетне, трябва да оставим нашия Господ да закрепне в нас. Ние сме Го свързали с въжета и сме Го приковали. Трябва да Го положим и поставим спокоен в гроба и Той тогава ще възкръсне и ще ни освободи. И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Му, то сме ние, хората: дяволите не спъват пътя Господен. Защото Той е положил закона на свободата, Той не може, не иска да измени тоя закон и докато не дойдем до това съзнание доброволно да се подчиним, Той няма да ни избави. Трябва да проникне в нас дълбоко в съзнанието ни да бъдем подобни на Него. Тогава нашите богатства, сила, добродетели ще употребим за въздигане – на кого? – на нашите братя, на нашите ближни. Всеки от вас трябва да търси и цени душите на своите братя, а не да обича техните тела. И мога да ви кажа, че Исус, като е дошъл тук и сега не е напуснал земята; Той живее между хората, работи между тях и трябва вече да възкръсне в нас. Да имаме вяра, но не оная вяра и онзи страх, които имаха евреите и „Ние нямаме друг цар, освен кесаря“, та, когато този кесар след няколко години разруши Иерусалим и събира храма им, те се отказаха от него. И сега може да каже човек: „Кесар е моят цар“, но последствията ще бъдат същите.

Нека да се върна. Първо трябва в този свят да живеем, да се подготвим; не можем да живеем на Небето, защото там топлината и светлината са много ярки. Както градинарят, когато пресажда борове, донесени от високо място, прави разни присадки, които да ги аклиматизира, тъй и Небесният Отец не може да ни вземе от тук и направо да ни посади в Райската градина. Дори и нашата училищна система е тъй наредена: най-напред трябва да минем първо отделение, че после – второ, по-нататък – класовете, университета и най-после да влезем в света. Това са методи на културата, към които трябва да се приспособи онзи, който иска да напредне. Един християнин, по моето схващане, не трябва да бъде глупав човек и да казва: „Както даде Господ“. Когато сте изорали нивата си, вие посявате жито, защото, ако не посеете жито, какво ще даде Господ? – Бурени и тръни. Обработете лозето, посадете го и то ще ви даде плод. И каквато лоза посадите, такъв плод ще даде – ако посадите долнокачествени пръчки, ще ви даде киселица. Господ даде на вашето дете добър ум, но вие какво посадихте в неговия ум и дали ония зародиши, които ще дадат добър плод? Ние искаме да бъдем добродетелни, силни, богати; можем да имаме и добродетел, и сила, и богатство, и е потребно да ги имаме: условията, при които те виреят и може да се развиват, са: Божественият зародиш, Божественият закон и Божественото равновесие. Равновесието – това е добродетелта, законът – това е знанието, условията – това е силата, зародишът – това е богатството. Но ще ме попитате: „Как ще намерим Господа?“ – Много лесно нещо. Един искал да направи смешка и да дразни един, който му рекъл: „Ние сме в градина, в която има много хубави ябълки“. – „Но аз не виждам нищо“, отговорил му другият, като си затворил очите; приятелят му зашил една плесница и онзи прогледнал и видял. Тъй и Господ понякога ни зашие плесница и ние виждаме. Онези от вас, на които са затворени очите, да искат да им се отворят. Съвременният свят аргументира и казва: „Къде е Господ?“ – Той е и в дърветата, и в камъните, и в земята; обаче, когато дойде нещастието, всеки се обръща нагоре и вижда, че Той е там и вика: „Господи!“ Ето затуй са нещастията – те са плесницата, която ни зашива Господ, като ни казва: „Аз ви създадох да гледате, а не да стоите със затворени очи“. Та ние, за да се издигнем, трябва да придобием състоянието на децата – да търсим и да бъдем възприемчиви.

Сега ще ви кажа друго нещо. Какъв е нашият метод, по който трябва да работим? Отсега нататък трябва всякога да сме свързани умствено и сърдечно с всички хора по земята, защото спасението е в нашите общи молитви – „съединението прави силата“. А когато умовете и сърцата на хората се съединят, тогава ще настъпи царството Божие на земята. У приятел, когото действително обичаме, не бива да търсим недостатъците му: и той, като нас, може да ги има; недостатъците са външната дреха, с която е облечен човек; но човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши; вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари. Може да се нацапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея. А немислимо е да се разруши нещо, което Бог пази. Ние можем да се подчиняваме на света, както е казал Исус на Пилат, който му рекъл: „Аз имам власт да те разпна“: – „Подчинявам се на онзи, който ти е дал тази власт, но моята душа е свободна“. Трябва да се подчиним на временните страдания; ние не можем да ги разберем, но, когато умрем и възкръснем, ще разберем защо са били те. Всички досега са се терзаели от трепети и страхове в живота. А това не е живот. Живот е, когато човек е изпълнен с благородни чувства. Щастлив е онзи, който се радва, че е могъл да направи добро безкористно. Някой ви закачил, не му снемате шапка, не се ръкувате; може и да се ръкувате, без това да е ръкуване; може да му снемете шапка, без това да е зачитане. И обикновено снемаме шапка на по-голям; но с това някак, му казваме: „Можеш ли да ме повишиш?“ Има една дяволска риба в морето, която, каквото срещне по пътя, все го поздравява. И човек хваща някого за ръка. Защо? Тия дяволски пръсти на човешката ръка много говорят; например най-малкият казва: „Пари можеш ли да ми дадеш? Трябва търговия да почна. Загуби имам от нея, ограбен съм, можеш ли да ми помогнеш?“ Безименният: „Аз желая слава на художник и знания“. Средният: „Аз искам права и привилегии“. Показалецът: „Мен ми трябват почит и уважение“. Палецът: „Аз искам сила и умение“. Поздравеният, ако може и желае, ще му даде. И тръгнат двама, че после трима в обществото и образуват котерия, ала не намират онова, което търсят. И най-после дойде Исус и каза: „Това, което вие търсите – богатство, сила, знания, доброта, аз мога да ви го дам. Няма никой от вас, който да е оставил баща си и майка си за Мене, и да не е приел стократно бъдещия живот“. Ето Човекът, Който може да се ръкува с нас, Който може да ни даде и богатство, и сила, и знания, и доброта. Но хората казаха: „Махнете, разпнете Го“, на което Пилат им отговори: „Вие Го изгубвате“. Исус и днес седи пред вас, и аз ви казвам: „Ето Човекът, Когото вие търсите, Човекът, Който само може да внесе спокойствие във вашите сърца, да ви даде ум, да ви даде здраве, обществено положение, да ви повдигне, да ви покаже пътя, да се проясни вашият ум“. Но вие във вашето съмнение казвате: „Покажете ни Го да Го видим!“ – Аз ще ви приведа едно сравнение. Задава се вечер отдалеч човек с малка свещ, аз ви казвам: „Ето човекът, който ви носи светлина“; вие, обаче, виждате свещта, не виждате човека, него ще видите, кога? – Когато изгрее слънцето. Търсете сами тая светлина, която носи Човекът – тя ще ви помогне да намерите пътя, по който трябва да вървите. Така трябва да схващате въпроса. Да ви дам едно друго, по-ясно сравнение. Допуснете, че ви виждам в една богата, но тъмна приемна, и ви казвам: „Това е една стая с чудни украшения, с грамадни богатства, там в онзи ъгъл има това, в другия – туй и туй“. – „Може, ама кой знае, не виждам нищо“, възразявате. Внеса ли малка свещ, тогава близките предмети почват да се очертават; внеса ли още една, предметите по-ясно се очертават; като се увеличат свещите, стаята постепенно все повече и повече се осветява; като светне електрическата лампа, предметите стават ясни, а като дойде дневната светлина, всичко се вижда. Светът е като тая стая и всеки от нас трябва да бъде светоносец, да носи по една свещ, и тогава като влезем всички със своите свещи и ги сложим една до друга ще увеличим светлината, ще видим много. Вашите мозъци – това са свещи. Аз не обичам хора, които носят угасени свещи, а само такива, които носят запалени свещи, като на Разпети Петък. Всеки от нас сам трябва да бъде запалена свещ. Предан, любящ, добър човек е запалена свещ. И грешка голяма е да бъде човек изгасена свещ. Питате: „Какво да правим“. – трябва да се молите един за друг, да пращате добри мисли на своите приятели, да се молите за тях, да искате да бъдат благословени и Господ, като благослови тях, ще благослови и вас. А защо да се молим? През летния сезон на 1899 г. в Новопазарско стана голяма суша; околните турци от 39 села се събират и се молят за дъжд и завалява дъжд; българите си казват: „Бог, като праща на тях дъжд, ще прати и на нас“; обаче, не падна над техните села и говедата им измършавяха от глад. Когато хората се молят, моли се и ти: – ти трябва да си подадеш прошението; Господ няма да държи особена графа за тебе, ако не се молиш. Молитвата има велика сила и съвременните хора трябва да бъдат хора на молитвата: с молитвата ще подготвим своя ум и своето сърце. И не за себе си да се молим: то е егоизъм. – Не искам да се занимавам с умовете на хората, моето желание е да се занимавам с техните сърца, защото цялото зло се таи в сърцата. И сам Господ казва: „Сине мой, дай си сърцето“. Трябва да започнем сега едно пречистване, като за Великден – да отворим прозорците и да измием пода. Всички пъшкаме под едно бреме, навсякъде има обща дисхармония, мъж и жена не могат да се споразумеят – къща делят, пари делят, жената не е доволна, че мъжът държал парите. Дали мъжът или жената ги държат – това е безразлично. Спогодете се кой да бъде касиерът. Спорят кой да държи първо място в къщи – дали кокошка или петел да пее. Що за кокошки и петли? – Това не съставлява никаква важност в живота. – Казах, друго е важно.

Исус е дошъл и работи, и когато светлината идва, тя идва постепенно, тихо, без шум. Той няма да дойде като гръмотевица, както някои го очакват. И това може да стане, но там не е Исус. Когато пророк Илия отишъл в пустинята и се предал на пост и молитва и когато дошла буря и огън, а Илия закрил очите си, Бог не е бил в бурята и огъня, а в тихия глас, който му говорил. Господ не е във вашите страдания, във вашата сила, във вашите знания. Къде е? В Любовта. Ако любите, Той е във вас. Не любите ли, няма Го. И вие трябва да любите – туй е Законът. Ние не любим, а чакаме хората да ни любят! То значи да седим пред печка и да чакаме да ни донесе друг дърва да се стоплим. Ние, ние сами трябва да имаме това гориво, което да използват и други.

Ние, които следваме Исус, Който ни е дал достатъчно сила, трябва най-после да Го пуснем да влезе в нас. Сега, аз ви оставям този Човек: ще Го приемете ли или разпнете, ще Го пуснете ли или ще кажете: „Не Го искаме“ – този е въпросът, който трябва да решите. Ако кажете: „Пуснете Го, той е наш Господ“, вие сте разрешили въпроса и ще дойде благословението. И тогава ще се изпълнят думите на Писанието: „Аз и Отец Мой ще дойдем и ще направим жилище във вас“. Тогава светлината ще бъде в нас, и ние всички ще се примирим.

Беседа, държана на 16 март 1914 г. в София

Житното зърно

Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.

Житното зърно е емблемата на човешката душа. То представлява велика история в развитието на Природата. Ако вие можехте да разгърнете листата на житното зърно, да проследите неговата история, щяхте да разберете напълно историята на човешката душа. Както житното зърно пада в земята и умира, както то пониква, израства и дава семе, същото става и с човешката душа. Може би, пред вас житното зърно да представлява нещо много скромно, нещо, което няма никаква цена – една шестнадесет-хилядна част от килограма: на колко бихте спаднали неговата цена, когато един килограм струва един грош? – обаче в житното зърно има сила, възможност, дух на самоотричане, с която сила то храни себе си и другите. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никак за житното зърно, не знаете каква радост то внася във вас, какви мисли то носи. Вие не знаете неговия произход. Хората не го оценяват, кокошките също – никой не го оценява. Но то е една велика загадка в света.

Сега, какво се крие в това житно зърно? То е емблема на живота. И ако вземем българската буква „Ж“, с която започва думата, тя напълно съответства на житното зърно – долу две крачета, корени, горе две клончета. Като го посеем, то ни показва накъде трябва да се стремим. Житното зърно ни казва, че трябва да се стремим към Онзи, от Когото сме излезли – към Бога; че за да се стремим към Бога, трябва да се разклоним, да пуснем клончета, да зацъфтим, да вържем храна за света, т.е. „да помагате и да се жертвате за своите ближни, както аз правя“. И затуй казва Христос на друго място: „Аз съм жив хляб, Който съм слязъл от Небето“. И хлябът от какво става? От житното зърно. Съвременните хора казват, че техният живот е нещастен, всички са недоволни – царе и князе; като започнете от най-високия до най-долния, все искат нещо и като им се даде, пак са недоволни и пак искат. А попитайте ги защо са недоволни. Търсят нещо повече. Но нека се обърнем към историята на житното зърно. Когато го посеят в земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово място? Ще кажете: „Свърши се с нас, изчезна нашият живот, изгни!“ Но в житното зърно има повече вяра, отколкото у нас. Когато е погребано в почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на слънцето и щом първите негови лъчи се появят, казва си: „Аз няма да умра, аз ще възкръсна и ще принеса плод за други“, и в него се заражда енергия, и то почва да се стреми към слънцето. Завързва, узрява. Но хората не го оставят: вземат сърп и го изрязват.

Неговите страдания не се свършват тук: след като го ожънат, стягат го в снопи, после бодват го с вили и го мятат в колата, занасят го на гумното и го слагат едно върху друго на големи, като планини, купи. След това прекарват над него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бяхте на негово място? През този процес минава и човешкият живот. Ще попитате: „Защо трябва да минем през целия този процес?“ – Човек трябва от този пример с житното зърно да извлече поука. Минат диканята и копитата на коня над житното зърно, извадят го и го слагат в хамбара. Но мъките му и тук не свършват: пресяват го, лошите зърна падат отдолу, хубавите остават горе, слагат го в чували и хайде на воденицата, под ония два тежки камъка да го търкат и смажат съвсем. Ако бяхте на мястото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било живот и свят, който Господ създал!“ Но житното зърно има велико търпение; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждат го от воденицата на брашно, донасят го в къщи, но пак не го оставят на мира; запретне се пък сега жената със своето сито, пресява го, едно хвърля, друго изсипва в нощвите, слага му квас и замесва хляб. Вие да сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Нашите страдания се свършиха вече“. Не! Като втаса, хайде в пещта вътре и като го извадят от там, виждаме ония хубави самуни. Ако сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетне, нашите страдания се свършиха!“ Но, като мине малко, почват да чупят тия хубави самуни и да ядат. Житното зърно по такъв начин влиза в стомаха, образуват се сокове, които влизат в нашия ум и какво става? В нашия мозък се образуват велики мисли, в нашето сърце – нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашите чувства, то се излива в перото на писатели и поети, излива се в лъка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не беше прекарало процеса на туй развитие, никога не бихме видели тия хубави неща в природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме. Затуй казва Христос: „Аз съм жив хляб“. А за да бъде човек жив, трябва да бъде в общение със своята среда, да се впусне в нея да помага и да му помагат. Както житното зърно е минало през този процес и ние трябва да се жертваме по същия начин. И жертвоприношението не е толкова тежко.

Сега, нека се обърнем към историята на Христовия живот, към историята на еврейския народ. Как ще си обясните това противоречие: един народ чака с хиляди години своя Избавител, своя Цар да дойде и да му даде свобода, а в това време, когато Той се явява, именно еврейските първосвещеници и князе се оплакват против Него? Вие бихте казали, че, ако Христос би дошъл в наше време, щяхте да постъпите по-добре. Съмнявам се. И ще ви приведа един факт. Вижте как постъпва мъжът с жена си и обратното и ще знаете как щяхте да постъпите с Христос. Когато Истината се яви в света, Тя няма да се облече в празнична премяна, а в най-скромна дреха, и затова и Христос се яви между еврейския народ в тази проста форма. Тази е причината, заради която хората не могат да проумеят Истината. Такива са законите на този свят.

Но има и друг закон в света, който се проявява в слънчевата светлина. Когато слънцето почне да свети върху всички зародиши и същества на земята, тази светлина, която у човека произвежда радост и веселие, у други произвежда омраза и злоба. Светлината, която у едни докарва разположение, прави други свирепи! Светлината и топлината върху един вълк го карат да мисли къде може да намери овце да ги изяде; като паднат същите върху един крадец, той ще почне да мисли как да ви открадне пари; паднат ли върху човека, който се стреми да прави добро, той ще помисли да намери някой беден човек да му помогне. Дайте едно житно зърно на кокошката, тя ще образува хубави пера; дайте го на свиня, тя ще образува хубава четина; дайте го на вълк, той ще образува хубави зъби и нокти; дайте го на рибата, тя ще образува хубави люспи. Физиолозите не могат да обяснят този процес. Всяко същество приспособява храната, топлината и светлината съобразно със своето развитие и понятие. Тоя закон може да разберете, като опитате тия два противоположни свята. Не може да ви се обясни защо у хората съществува злото, защо те предпочитат омразата пред любовта, лъжата пред истината. Това не можем да обясним; много въпроси „защо“ ще останат необяснени. Българската дума „защо“ е една въпросителна, която подразбира: „аз искам“. Защо трябва да искаме? Има един закон, който казва, че трябва да се стремим към напредък.

Христос казва, че ако житното зърно, паднало на земята, не умре, остава само на този свят. Какво нещо е самотията в живота? Самотията е най-тежкото страдание, което може да изпита човек. Да се размножаваш – това е смисълът на живота. Всички страдания в света произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се ражда от това желание да бъдем сами и да станем център на света. А в Божествените закони това нещо е немислимо. Нашите мисли и желания претърпяват крах, защото ние ги градим на пясък. В света можем да бъдем щастливи, тъкмо когато живеем за Господа. И трябва да живеем за Него. Обяснението на това нещо намираме и в самата Природа. Когато слънцето изгрява сутрин, то изгрява за всички, защото то всички обича; то е внимателно към всички същества, от най-низшите до най-висшите и затова всички отправят очи към него. Оттам идва тази енергия, която ви възкресява и въздига. Но казва ли ни слънцето, че трябва да влезем в него? То ни казва да се възползваме само от благата, които ни дава, и както то озарява света, така и ние трябва да пръскаме светлина, просвещение на окръжаващите нас. В нашия ум има някои превратни понятия, които произлизат от нашия индивидуален живот. Например ако влезете в една къща, в която има само един прозорец, а има посетители 20–30 души, вие ще им кажете: „Вие нямате право, аз само искам да гледам“, и когато вие гледате слънцето, всички други ще бъдат лишени от неговата светлина, а вие трябва да позовете и тях да го видят, да им покажете пътя да излязат от тази къща и да видят светлината. Затова не е хубаво човек да държи много хора при себе си, защото никога не могат всички изведнъж да се ползват от слънчевата светлина и топлина. Трябва да им кажем да излязат вън. Затуй казва Исус: „Който люби себе си, трябва да излезе вън“; и на друго място: „Който люби баща си и майка си повече от Мене, не е достоен за Мене“. Та, ако едно същество се приближи много до прозореца, то ще затули целия хоризонт за другите. Дръжте се 20–30 крачки по-далеко. То е физическата обстановка. С това Исус иска да каже, че животът не се съдържа в материалните блага; те са само едно просто помагало, тъй както учебниците, плочите, писалките представляват помагала за учениците. Да не мислите, че Господ е приготвил за вас само тия дребни неща: Той ви е приготвил по-велики неща. Попитайте една жаба какви са нейните схващания за живота; тя ще каже: „Над блатото, в което аз живея, искам повече мушички да хвърчат и да са по-близко, да ги хващам“. И когато някога я видите, като че философски гледа и мълчи, тя наблюдава мухите: като дойдат по-близо до нея, да може да ги улови. Такова е нейното схващане на живота. Като вървим по тази стълба нагоре, да не мислим, че сме вече на върха на своето развитие: в тази стълба на развитие между нас и пътя, към който се стремим, има още много път да се извърви. Разстоянието между човеците и ангелите е толкова голямо, има почти такова отношение, каквото има между един главоч, от който се е образувала жабата, и човека. От гледището на ангелите, ние сме още жабички. Казват някои: „Нали хората са направени по образ и подобие Божие?“ Но те още не са добили такъв образ и подобие. Вие виждате какво вършим. За да кажем: „Ние сме направени по образ и подобие Божие“, трябва да имаме чертите на Бога. А какви са Неговите черти? Те са Добродетел, Любов, Мъдрост и Истина. Добродетелта изключва злото, любовта – омразата, мъдростта – безумието, истината – лъжата. Изключени ли са тия неща у нас, ние имаме подобие Божие; не са ли изключени, ние сме още жабички. Нямам нищо против тази жаба; тя трябва да яде мухи. И защо тя яде мухи? Ще ви кажа. Понеже мухата, като хвърката, живее в едно положение по-високо, то жабата, като има и тя стремеж да хвърчи из въздуха, иска да възприеме вибрациите на мухата, да ги развие и да хвърчи. Защо вълкът яде овце? Той трябва да яде овце, за да стане кротък, защото, като ядем добри работи, ставаме добри. Артисти са правили опит, когато са искали да играят роля на идеална любов, да се хранят дълго време с овче месо, защото това месо предразполага към такива чувства. Следователно, вълкът има право да яде овце, ако иска да стане кротък. И непременно ще стане такъв, защото сега вълкът е много по-кротък, отколкото е бил някога. И хората които ядат овце и кокошки, ще ви кажат, че те ядат овце, защото искат да станат хубави, ядат и кокошки, защото искат да станат и крилати като ангелите. И имате право да се храните с тях. Злото не е в яденето. Когато забраняват да се яде известна храна, то става от съображението да не причинява страдание на съществото, което се употребява за тази храна. Казвам, че можете да ядете. Ще отидете в курника и като хванете кокошката, ако не крякне, можете да я заколите и изведете. Щом изкряка, оставете я. Също и овцата – щом заблее, оставете я: тя иска да живее. Следователно, вие трябва да ги питате. Питайте коя овца и кокошка искат да живеят във вас. Христос казва: „Аз съм жив хляб и който Ме яде, ще има живот вечен“.

За да можем да разберем думите Христови, трябва да се очистим: да очистим зрението, да очистим и ума си. Нашият ум е едно прекрасно оръжие, когато знаем как да го употребяваме; но той е и много опасно оръжие, когато не умеем да си служим с него. Когато орете с рало една непосята нива, за да я засеете, това е ваше право; вие вървите по естествен закон. Но, когато разоравате една вече засята нива, вършите глупост. Някои хора казват: „Ние трябва да мислим и да критикуваме“, защото науката без критика не могла. Да критикувате, но как? Критика, като хирургията – да изрязвате болно място от човешкото тяло, разбирам, тя е полезна, но да изрязвате здраво място, не разбирам. Да бъде човек такъв хирург не е мъчна работа: всеки може, като вземе трион, да претрие крака на някого; всеки от вас има тая способност, но малцина са ония, които знаят да вършат правилно своята хирургическа операция. За да се научим, непременно трябва да се обсебим от закона на Добродетелта и на Любовта. Когато ви говоря за Любовта, не разбирайте, че аз проповядвам едно учение на мир и спокойствие; човек, който иска да люби, трябва да опита най-големи страдания в света; който не е страдал, той не може да изпита този Божествен принцип на Любовта. За да обичаме Бога, трябва да сме готови да се жертваме, както Бог се жертва за нас. За да Го познаете, вие казвате: „Господи, дай това, което ни трябва“. „Дай, дай, дай!“ – ето какъв зов се носи от единия до другия край на света. И никога парите не са били тъй евтини, както днес; всеки от нас днес взима, може би 3–4 пъти по-голяма заплата, отколкото едно време са взимали хората, и пак нямаме достатъчно. Парите са безценни, защото няма какво да съответства на тях. А то трябваше да искаме жито, царевица, круши, ябълки. Вие казвате: „Господи! Искам да бъда красив, искам да бъда богат“. Вие искате да обсебите много неща, а знаете ли, че то е нещастие за вас, защото, щом станете богати, всеки ще мисли да ви направи зло и за да се опазите, ще ви са потребни хора, както богатите американци взимат по 3–4 гавази да ги пазят, защото на всяка крачка искат да ги изнудват. А на нас трябват не богатства, а ония основни неща, които правят живота добър. Ние сме изоставили развитието на своето сърце и следователно, трябва да се върнем към този основен принцип – да развием и облагородим сърцето си. Злото не се гнезди в ума, а в сърцето. Всеки от нас трябва да попита своето сърце какво то желае. Нашето сърце се е покварило по наша вина; ние сме го накарали много пъти, като слугините, да лъже, да мисли зло и т.н. Господ казва в Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грешките на хората и иска от нас не друго, а да му отворим сърцето си, да влезе Той в него. Ще кажете „Как?“ По същия начин, както отваряме прозореца да влезе светлина в нашата стая. Казано е: „Стая, в която влиза светлина, лекар не влиза, болест не царува“, или: „където светлина не влиза, от там лекар не излиза“; също така в онова човешко сърце, в което е влязъл Господ, дявол не влиза. Господ е именно лекар в този смисъл. Лекарят, като дойде, каже: „Ти трябва да ядеш повече, трябва да пиеш повече, трябва да направиш еди-какво и еди-какво“, и ние търпим, търпим, докато най-после гръбнакът ни се пречупи. Ние често приличаме на онзи камилар, който пътувал през пустинята и чиято камила едва носила товара; като намерил на пътя една лисича кожа, метнал я отгоре на камилата, но от това гръбнакът на камилата се пречупил и товарът останал тогава в пустинята. Гърбът на камилата може да носи само известно количество тежина. Камилата – това сме ние: ние сме, които пътуваме и ако сложим на гърба си повече товар, отколкото можем да носим, един ден ще спънем своето развитие. Аз с това не ви препоръчвам сиромашия; аз ви препоръчвам богатства в тройно направление – не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото те могат да бъдат щедри. И когато Христос казва: „Събирайте съкровища“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя ваш капитал в Небето, за да може Бог от лихвите да храни бедните хора на земята. Не са ангелите, които изработват нашето спасение, ние сами трябва да извършим това. И имаме всичките условия да го извършим. Законът не е да бъдем всички еднакво учени; всеки трябва да знае толкова, колкото му е потребно. Някой казва: „Мозъкът ми е малък“; аз му отговарям: „Ако не можеш да гледаш малък кон, как ще можеш да гледаш по-голям; ако имаш малко сърце и не можеш да го управляваш, как ще управляваш друго по-голямо сърце, което има по-големи желания?“

Какво трябва да правим? Не трябва да мислим за бъдещето, а да използваме всички блага, които ни дава днешният ден, за добро; той ни носи всички бъдещи блага. Законът е такъв, че Бог, Който е дал условия за този ден, ще ги даде и за другите: няма защо да мислим какво ще стане с нас в бъдеще, а трябва да бъдем спокойни; има известни закони, които регулират отношенията на хората. Че може някой да направи пакост, това не е никак произволно; то ще стане по самия закон. Всяко нещастие, обаче, ще ви донесе благословение; всяка мъчнотия ще разкрие за вас нов хоризонт. Това можете проверите всякога и затова не трябва да се безпокоите за нещастията, които може да ви се случат. Някои ме питат за политическия живот на България: „Какво ще стане с нея?“ – Чудна работа! Че какво е станало сега? На България и правят малко разтривка – туй е всичко. Снели са и малко от товара; дали са и нова опитност и задача за разрешение. Ние не седнем да мислим разумно върху законите, които регулират живота, а търсим виновните. Кой е виновен, кажете? Виновните сега няма да ги намерите. Виновен е индивидуалният живот на човека. Когато човек иска да стане цар на хората, той е виновен. И онзи, който иска да свали един цар, и той е виновен. Безразлично е за нас, кой е цар – един или друг, трети или четвърти: всички вървят по един и същи път. Не казвам, че човек не трябва да желае да стане цар или царица. Но кому? На себе си, на своя ум, на своето сърце, на своята воля. Как са вашите поданици – вашите мисли, чувства и желания, подчинили ли сте ги, сложили ли сте ред и порядък в себе си? Вие първи дайте образец на света. Какъв ще бъда аз проповедник, когато се обръщам към хората и казвам: „Бъдете щедри“, а сам съм скъперник; казвам: „Не крадете“, а сам крада; казвам: „Не лъжете“, а сам лъжа? Учител, който учи хората, трябва да бъде модел – сам да дава пример. И Исус, когато слезе да учи хората, пръв им даде модела и ако ние усвоим Неговото учение, светът веднага ще се измени. В нас е скрита една динамическа сила, която не умеем да използваме, защото не знаем как да работим. Един трън се изпречил веднъж на едно шосе и заприщил пътя на хората; минавали пътници, удряли го с криваци, но, колкото го удряли, толкова повече той растял, докато почнали да се прекатурват колите. Намерили се всички в чудо; но дошъл един с търнокоп и казал: „И аз да покажа своето изкуство“ – започнал отдалеч-отдалеч да подкопава корените; трънът отначало почнал да се смее и да си дума: „Толкова хора нищо не можаха да ми направят, та ти ли ще ме уплашиш?“ Но търнокопът копал по-издълбоко и трънът по едно време рекъл: „Този син майчин ми намери слабото място“. Докато и вие не сложите търнокоп да работи във вас, всякога трънът ще ви се смее и ще казва: „Аз ще израсна повече“. Това е една алегория, която трябва да схванете. Кой е този търнокоп? Мислете и намерете. Ние трябва да бъдем винаги на мястото на съдията. Например в американската гражданска война довели двама престъпника, единият бил сляп, а другият – без крака; престъплението им се състояло в следното: ходили да крадат ябълки; градинарят ги хванал и ги докарал пред съдията; но слепият взел да казва: „Аз съм сляп, аз не крадох ябълки, но си прострях ръцете и взех някои от земята“; а онзи, без крака, взел да вика: „Аз нямам крака и не мога да ходя да крада“. Съдията, след като размислил, рекъл: „Сложете куция върху гърба на слепия“ и добавил: „Този, който има очи, е намерил ябълката, а онзи, който няма крака, а има ръце, е брал ябълките“. И действително, така са ги хванали. Такъв е и човекът и всеки отделно се състои от две същества, едното сляпо, другото без крака. Когато Господ ги хване на местопрестъплението, всяко от тях вземе да казва: „Не съм брал, не съм пипал, не съм стъпил с крак“; но Господ казва: „Сложете единия върху другия“, и така ги съди. Кой е този без очите? – Човешкият инстинкт. Оня без краката? – Човешкият ум. И двамата кажат: „Хайде да пооткраднем“, качат се и тръгнат да крадат ябълки и като ги хванат, единият казва: „Защо ме биете?“, и другият казва: „Защо ме биете?“, но и двамата са виновни.

Еволюция е потребна за нас; нас ни очакват по-големи блага; но трябва да станем доста умни, доста добри, да възмъжеем, за да ни се повери това наследство. Тия три неща, които изброих – Добродетел, Правда, Мъдрост – са велики богатства, и когато вие ги притежавате, ще бъдете здрави и щастливи.

Но, ще кажете: „Как можем да приложим това Учение в света?“ – Не се изисква от нас ние да оправим света: светът е оправен, в света няма анормалности, всичко върви по определен ред; събитията, естествени или политически, знаем защо идват, няма защо да обръщаме туй течение. Но едно е необходимо – индивидуалното изправяне на личността в света, била тя мъж или жена. Когато се изправи личността, ще се изправят нейните деца – синове и дъщери, а когато се изправят те, ще се изправят и техните ближни и целият свят сам по себе си. Какъвто е квасът, такова ще бъде и заквасеното. Този е принципът, който е положил Христос и Христос действа, за да се осъществи той. И както една какавида се подема и се образува по-нататък, така и светът ще се подеме и ще се измени към по-добро. В този свят има голямо безпокойство, защото всички ония, които не могат да завият пашкул, се опасяват как ще прекарат зимата, която наближава. Преобразуванието, следователно, трябва да стане в нашия ум, в нашето сърце, в нашата воля, и когато стане това преобразувание, ще почувстваме, че у нас има известна вътрешна сила. Ние тогава ще дойдем в съприкосновение с ония по-висши същества, които са напреднали и които наричаме светии. Като влезем в свръзка с тях, нашият ум ще се просвети, както учениците се просветяват между своите учители. Светиите са учители на човечеството и ние всички трябва да се ръководим от тях – те учат света как трябва да живее. Но, ще кажете вие: „Къде са тия учители; на кое място са? Ние им виждаме образите в черква“. Всяко нещо си има сянката и по нея ние можем да намерим предмета. Вашите желания в света са една сянка, вашите стремежи също; вие искате да разберете същността, трябва да вървите по закона – от сърцето нагоре, към вашия ум, да мислите за Бога. Как да си представим Бога? Ние можем да си Го представим като най-добър, съвършен Човек, в Когото няма никаква злоба, никаква омраза, Който обича хората, както истински баща обича децата си – такова е отношението на Бога спрямо нас. Как мислите вие, Той слуша ли ни сега или не? Той слуша и работи в нашите умове. Разположението, което имаме всеки ден, се дължи Нему. Както слънцето ни разполага добре всеки ден, когато изгрее, така и щастливите минути в живота се дължат на това вътрешно слънце, което ни е огряло. И в духовния живот има изгряване и залязване. На зряла възраст слънцето възхожда – вие сте на пладне, в старост вие залязвате, за да изгреете пак. Господ ще изгрее в сърцата и умовете на мнозина, но и за мнозина пък няма да изгрее. Ония, в които Господ изгрее, ще почувствуват радост и веселие, а ония, за които няма да изгрее, ще кажат: „За нас животът е нещастие, скръб, страдание“. Те трябва да почакат. Защо? Защото няма у тях условия да изгрее; защото, ако изгрее преждевременно, ще бъде нещастие за тях. По-добре е сега да си починат. Не казвам, че ще умрат – ни най-малко; аз ви цитирам един закон.

Когато се говори за залязване, всеки мисли за умиране. Какво нещо е умиране? Това е предположение. Всеки от вас трябва да е умирал, за да може да разкаже какво нещо е смърт; а сега само си въобразява. В един свой разказ, Толстой ето какво говори: Среща един руски монах на 85-годишна възраст, с бяла брада и го запитва: „Какви бяха причините, които те заставиха да станеш монах?“ И монахът разказал кратко своята история така: „Аз съм от княжеска фамилия; когато бях между 21–25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженят за една княгиня; в това време паднах в летаргически сън, дойдоха лекари, пипаха ми пулса – „Сърцето е спряло, той е умрял“, забелязаха те и рекоха да ме погребат; казах в себе си: „Нима това е смъртта?“, не можех да дам знак, че съм жив; идва годеницата и баща ѝ, и слушам той я кани да поплаче – „Да кажат хората, че си го обичала“. „Никога не съм го обичала, а обичам богатствата му“, отговори тя; а аз си рекох: „Ако Господ ме върне в света, аз ще захвана друг живот“; колко е тежко да си жив и да не можеш да кажеш, че си жив; да виждаш, че плачат всички и да не можеш да кажеш, че си жив! И колко души са заровени тъй! Няма нищо по-тежко от това да те заровят жив. Най-голямо нещастие е да останеш с дни и месеци в земята и да не можеш да се освободиш от тялото; то е най-тежкият затвор – ад! Ако бяхме чисти, щяхме да знаем кога душата е излязла от тялото и никога нямаше да имаме такива страдания. След като каже лекарят, че болният не е жив, отведнъж хората казват: „Вдигайте го!“ Ще му направят красив ковчег и с песни и музика ще го отнесат. Къде остава тяхната любов? Това е любовта на ближните и на обществото! Някой казва: „Аз ви обичам“. Как? Както котката обича мишката, или както вълкът овцата? И то е любов. Но то е любов такава, от която светът страда. А любовта, която е потребна на света, е да обичаме другите и да им помагаме да бъдат щастливи, както ние сме щастливи. И затуй Исус е казал: „Онзи, който вярва в Мене, ще прави това, което Аз правя, и който Мене люби, ще го възлюби и Отец Мой и ще дойде и направи жилище в него“. Вие казвате: „Какво ще стане с България?“ Аз ви питам: „Какво ще стане с вас?“ Не знаете, че дяволът е взел цялата ви собственост, продал ви е дори кожата, а питате: „Какво ще стане с България?“ България – това сте вие. Трябва да се молите, да ви помогне Господ да изпъдите този неканен гост във вас, да запазите своята собственост, своя ум и своето сърце. Дяволът е виновник на тия страдания. Не трябва да му се сърдите. Аз го хваля само в едно нещо – че е много работлив, не се обезсърчава: ако го изпъдите из една врата, влиза през друга; ако не сполучи по един начин, търси друг, трети, четвърти. Ето една отлична и насърчителна негова черта. И Господ казва: „Вземете пример от него: той е учител на хората, учи ги и ще научи всички“; като ви лъже, лъже, най-сетне вие ще кажете: „Научихме твоите лъжи и не можеш вече ни излъга“. Един рекъл на Wедин свой приятел: „Моята маймуна не можеш я излъга“; отива приятелят му при маймуната, почва да се преструва, че спи, замижва и маймуната, а той задига парите; връща се господарят и я набива хубаво; втори път маймуната си отваря хубаво очите, не замижва, защото знае, че има дърво. С опитността, която имаме в света, след страдания, когато дяволът дойде, ще му кажем: „Моите очи са отворени“. Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съм минал целия процес на житното зърно“, и когато вашите мисли, и вашето сърце се преобразят и станат прекрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Бог ще ви възкреси, тъй както слънцето съживява посятото житно зърно.

Беседа, държана на 23 март 1914 г. в София

Явлението на Духа

А всекиму се дава явлението на Духа за полза.

Има много въпроси, които занимават човешкия ум, много, с които човечеството се е занимавало и в миналото; такива въпроси ще има и в бъдеще. Ще ви дам едно кратко определение на понятието „дух“. Много умове имат смътно понятие за духа. Даже и в ума на хора, които притежават обширни знания, това понятие е смътно. Ще попитате: „Как е възможно човек да бъде учен, а неговите понятия за духа да бъдат смътни?“ Аз отговарям: много естествено. Ако бяхте лишени от зрение и имаше пред вас една картина, вие щяхте да имате за нея твърде смътно понятие. Следователно, и на учения човек понятието за духа може да бъде смътно. Когато разглеждаме тоя въпрос, трябва да имаме предвид, дали притежаваме съответните чувства и способности да дойдем в съприкосновение със самата действителност на нещата; защото може да имаме понятие за света и неговите наредби пряко или косвено, но тия наши понятия ще се различават в единия и в другия случай. Ще ви дам един кратък превод на думата „духъ“. На български тази дума има четири букви. Ако вземем буквата „Д“, тя образува три ъгъла и отдолу буквата „П“; трите ъгъла показват триединството на Бога, трите сили, които се проявяват. Буквата „У“ – двата пръста, показалецът и средният сложени нагоре, показват, че човешката ръка нещо работи. Буквата „Х“, кръстът – това е проявлението на онази сила, която действа в четири направления: едната линия, която отива нагоре и другата, която я пресича, показват човешкото проявление, т.е. двете сили, които не са съгласни, които се кръстосват. Като посочим един пръст нагоре, това показва, че посочваме към Бога, а когато човек дойде в разрез, това е другата линия на кръста, значи, духът слиза и определя туй противоречие между Бога и Неговите деца. Буквата „Ъ“ означава равновесието на човешкия ум, който иска да даде на хората да разбират основните закони. Това тълкуване аз вадя от самите букви на думата. Сега, другото тълкуване на духа е: проявлението на неговата същина. Вземете, например светлината, която слиза отгоре – това е Духът. Слънцето не знаем какво е; учените казват, че то се намирало на 92 милиона километра далеч от земята; може да е толкова – не знаем; но може да има в това изчисление няколко милиона километра разлика. Ако решим да проверим, въпрос е, дали ще го намерим на тази точка, която ни определят учените. А какво е вътрешното състояние на слънцето – дълбока философия. Едни казват, че било топло, други – твърдо. Може да е вярно, и едното и другото. Но за светлината, която слиза, ние вече имаме реално понятие, защото виждаме туй, което слиза от слънцето и разкрива пред нашите очи цялата земя с всички предмети на нея. Светлината е Дух, Който слиза от слънцето и има пряко съприкосновение с нашия живот. На това слънце можем да уподобим и Духа. Той няма да влезе инак, защото, ако слезе, ще разтопи, подобно на слънцето, всичко това, което виждаме около нас; то ще стане на прах и пепел, или пак ще се обърне в газообразно състояние. Затова Бог казва: „Аз няма да вляза, а ще изпратя през пространството Своя Дух, да принесе на хората Моето благословение“. Ето защо Бог не иска да слезе при нас, а изпраща Духа си – светлината. Този Дух, тази творческа способност е именно, която гради в нас. Всичко, каквото притежаваме, Нему се дължи. Тази разумна сила, която се проявява от Бога, учените хора я определят във вид на закони, на сила, на сродства между елементите и т.н. – дават ѝ разни имена. Но то е една същност разумна, която работи; то е Дух, Който създава закони.

Духът има пряко общение с нашата душа. Именно чрез промените, които стават в нашия душевен мир, ние добиваме понятие за Неговия произход. Без душата не щяхме да имаме никакво схващане за Духа. Душата със своя начин на мислене представлява в нас Божествения свят. И ако има у нас нещо Божествено, то е светлата душа, която мисли. Ето защо, когато говорим за човека, трябва да разбираме нея. Отделете от човека разумната душа, той става формено животно с четири крака; по нищо повече не се различава: яде, спи, има всички нужди и слабости на животното. Духът се проявява в човешката душа. Поради това, човек, в различие от другите същества, ходи прав. Защо другите животни не ходят изправени? Защото са в разрез с Господа. Където те ходят на четири крака, то показва, че тяхната воля е в контраст с проявлението на Бога. Ще минат, може би, хиляди години и те ще достигнат онзи етап на човека, да се издигнат и се изправят. Ние сме се издигнали сравнително и се стремим да се издигнем повече, защото искаме да се приближим до Бога и да бъдем в съгласие с Него. Има желание у нас да вървим по Божествения път. И ако правим грешки, правим ги не по зла воля, а по други причини, които лежат в нашето минало.

Сега, казва се, че този Дух се дава всекиму за полза; в какво именно се състои тази полза? Самата дума „полза“ има известно съдържание, защото всички работят за полза. Работникът копае лозе, но чака да му платят надница 2–3 лева; жената работи нещо за мъжа, но и тя очаква от него нещо за Великден, за Рождество Христово, за големите празници, за летния сезон – всеки все за полза работи. Някои мислят, че животът е много идеален; но какво те смятат за идеален живот? Аз разбирам идеалния живот така: да има хармония, съгласие във всички наши отношения. Някои искат да живеят на Небето; но къде е Небето? Под думата „небе“ разбирам едно състояние, където съществува пълен порядък, където хората спазват своите права и задължения един към други. Иска един човек да напредне, но ти му пречиш, ти го задържаш в напредъка, като му налагаш свои права, когато трябва да съзнаеш, че имаш към него задължения. Прочетената от мене глава из Евангелието показва какви трябва да бъдат нашите отношения. „Но има известни безсмислени неща там“ – ще кажете. Една руска поговорка казва: „И в безпорядок есть порядок“ – в безобразието има благообразие, ще кажа.

Ще приведа една аналогия, за да разберете откъде произтичат кривите понятия за нещата. Например давам някому орех и му казвам да прави изследване върху него. Един ще направи изследване върху вкуса му, ще опита неговата външна зелена обвивка, ще го захапе и ще го хвърли. Давам ореха на друго лице, то е вече доста благоразумно, снема горната, зелената му обвивка, обаче, като опитва втората, изпотрошава си зъбите и го захвърля и той. Давам ореха на трето лице; то, обаче, още по-благоразумно, махва най-горната обвивка, счупва с камък костеливата черупка, изважда ядката и я изяжда. Ако съберем тия трима и ги попитаме какво нещо е орех, единият ще каже, че орехът е плод стипчив, лют, отровен; вторият – че е плод корав, който чупи зъбите на хората, третият – че е нещо вкусно и приятно. Тази аналогия може да се приспособи и към нашите грешки: всички неща в света са облечени с обвивки и ако нямаме достатъчно знания, ние няма да намерим същността. Храната е потребна за тялото, но потребна е храна и за ума и душата; ще рече, трябва двояко да се храним. И когато говорим, че не е хубаво човек да преяде, разбираме, че еднакво трябва да се нахранят тялото, умът и душата. То е цял трояк кръг, който образува човека. Ето защо и тримата ония, които се произнесоха за ореха, не са достатъчно умни. Онзи, който изяде ореха, мисли, че е най-умният. Не! Давам ореха на четвърти, той взима, но, вместо да го изяде, го посажда и след 10 или 15 години същият този орех дава хиляди орехи. Тъй че, имаме четири категории хора в света, които мъдруват: едни казват: „Светът е калпав, развратен, не заслужава да се живее“; други казват: „В него царува егоизъм, по-лош не може да бъде“; трети: „Светът е хубав, приятен“; те са по-близо до истината. А четвъртите, кои са? Ония, които са влезли в Божественото училище и са почнали да се учат, т.е. да насаждат хубавите неща. Най-отличното понятие за човека е да знае, че земята е Божествено училище, в което е поставен да се учи, да се научи да снема горната и долната обвивка на ореха, черупките и да не изяжда ореха, а да го насажда. И когато научи свойствата на всички неща, ще разбере същинския смисъл на земния живот. И както един господар праща слугите си на лозето да работят и им дава хляб и инструменти, потребни за работа, тъй и Бог е дал на човека мозък, като инструмент за работа. За какво го е дал? Камъни ли да чупи или да изпитва горчивата черупка на ореха? Не, но да се научи да насажда ореха. „Нима ще ми стане по-добре, ако насаждам само орехи“, ще каже някой, „няма да ми стане по-добре“. Под думата „орех“ трябва да разбираме добрите мисли, желания и действия, които можем да посадим у другите. Тази работа ще ви донесе благоденствие. Когато в постигане на едно ваше желание срещнете известна съпротива, недейте се отчайва и недейте го захвърля: Бог е облякъл една мисъл в 3–4 дрехи – може едната да не е благоприятна, но другата ще бъде благоприятна. Ако снемете лошата дреха, ако посадите вашите мисли в добра почва, те без друго ще дадат добър плод. Аз тъй гледам на света. Злото е привидно; те са външните обвивки на нещата. И хората са привидно лоши. Не че не са лоши, лоши са, но по същина пак не са лоши, защото от Бог зло не може да излезе. Лошото произлиза от известни наши отношения, които имаме в света. Две фамилии живеят в една къща, където има четири стаи; едната фамилия има повечко деца, другата по-малко, почнат да спорят първо за стаите, кой колко стаи да вземе и виж, изведнъж се скарали. Питам: защо е това скарване за стаи? То е съвсем нищожна причина. И почне едната фамилия да говори по адрес на другата фамилия. „Те са хора неразбрани“, а и втората по адрес на другата – също. А в действителност, и едната и другата са неразбрани, защото разбран човек никога не се кара. Тази дума „кара“ произхожда от санскритски корен: да се караш значи да бъдеш в тъмнота. Хора, които са във виделина, не се карат. Известно проявление в нашия мозък помрачава нашите мисли и тогава следват лоши желания. Когато имаме светли мисли, ние сме готови да живеем в мир и съгласие; щом, обаче, дойде малко помрачение, готови сме да изменим нашите отношения. Та, злото произлиза от помрачаването на човешкия ум. Сега, понеже Господ знае, че на земята съществува известен мрак, който причинява вреда – мракът винаги причинява вреда: ако бихме живели постоянно в мрак, той щеше да атрофира всички наши чувства, очи, уши и прочие, както има известни риби, които са живели с години в подводните пещери и са изгубили способността да виждат – Той е изпратил именно този Дух да реагира върху нас, върху нашите мисли и чувства, върху тялото, за да мислим правилно за нещата и да си съставим вярно понятие за тях.

На първо място, трябва да си съставим правилно понятие за себе си, сиреч, какво трябва да бъде нашето отношение към Бога. Според моето схващане, Земята е едно Училище само за индивидуалната човешка душа. Ако има нещо реално в света, то е човешката душа. Някои се питат: „Какво съм аз?“ – Аз съм това, което мисли, това, което чувства и желае. А всяка мисъл, всяко чувство и желание има и своята форма. Когато вие искате да направите едно оръдие, с което да убивате хората, как го приспособявате? Вземате известни практически съображения, какво трябва да бъде то – да бъде остро, да може да разрушава. Правите топка за играене на децата; правите ли я остра? Не. Правите я валчеста, гладка, за да не причини вреда на детето, защото всички неща, които са остри, са вредни. Казват за някого, че имал изтънчен ум; да, ако е необходимо да воюва, трябва да има много тънък ум и взривни сили и където ударят, да съкрушат. Но, когато човек живее в мирно общество, каква нужда и каква полза има от такъв тънък и остър ум? Пък и ако сложите във военно време начело човек с тъп ум, той също не е на мястото си. Ние сме изменили хода на нещата: сложили сме тъпите неща пред острите или пък обратното. Аз не казвам, че не трябва да се воюва на земята; воюването в природата има два принципа: един, който разрушава, и друг, който гради. Но в единия и в другия има постоянно изтощение. Ние не само когато любим, ами и когато мразим, се изтощаваме, защото онзи, който мрази, чупи камъни, а като изтощаваме живота в чупене на хиляди тона камъни, какъв смисъл ще има за нас животът? Когато постоянно мислим зло, постоянно трошим камъни. На Господа, впрочем, и този материал е потребен: Той ще използва нашия труд да направи гладки пътища и хората косвено ще ни благодарят, че сме натрошили потребните за техния път камъни. Каквото и да вършим в света, нашият труд ще бъде полезен, ако не за нас, то за други. В единия случай, ако любим, вършим работа съзнателна, в другия случай – несъзнателна, и следователно наградата не може да бъде една и съща.

Впрочем, ако искате да се прояви Божествената Любов, трябва Духът да бъде във вас, да Му дадете място да се прояви. Но Духът е много деликатно същество; да не мислите, че ще дойде да чука силно на вашата врата, не; той ще потропа тихичко на вратата на вашето сърце и ако му отворите, веднага ще измени издъно вашия живот, ще ви покаже как да живеете; ако похлопа на вратата на вашата воля, ще ви каже какво трябва да вършите и да го вършите съзнателно. А ако не му отворите, вие ще разберете скоро какво нещо сте изгубили. Когато срещнете един идиот, да знаете, че в миналото, когато Духът е потропал на неговата врата, той не Му е отворил. Казвате за някого, че е глупав. Защо? Защото, когато Духът е потропал някога на вратата на неговия ум, той Го е отхвърлил. Който е жесток, да знаете, че когато Духът е потропал на неговото сърце, той също не Го е приел. Жестокостта е като кристал, който няма мекота. Ала не трябва да мислите, че между жестоките хора няма понякога добри; но изобщо те не са за едно организирано човешко общество. И тъй, трябва да сме винаги готови да дадем място на Духа да проникне и да се прояви във всекиго от нас.

Някои казват: „Искаме да видим Духа“. Ами че единственото нещо, което виждате, то е Духът. Той говори, но, понеже вашите уши са запушени, не чувате, както, когато говорите на глухи хора, не чуват. Искате да чуете; е добре! Нагласете ухото си да схваща това, което Духът му говори. „Аз искам да видя Духа“. Хубаво, ами ако вашето око е премрежено, как ще Го видите? Единственото нещо, което ние виждаме в света, повтарям, то е Духът. Ето това цвете, което държа – то е Дух и ако бихте могли да видите, ще съзрете цялата човешка фигура в него. Сега, защо не виждате? Понеже вашето зрение е ограничено, вие виждате само сгъстените части, а несгъстените не виждате. Например, някои неща ви се показват валчести – орехът; но, ако го посадите, валчесто ли стъбло ще изникне? Веднага ще прояви своята същност. За да познаете нещата, трябва да ги посадите в тяхната почва. И ако можете да посадите това цвете по този начин, веднага ще видите, че и то е разумно същество. А какво ви говори това цвете? Тази краска защо е сложена? Тя е сложена, за да покаже, че животът без любов няма смисъл. И с хиляди години, то говори на хората какво трябва да правят – че трябва да любят, че умът не трябва да бъде нито много остър, нито много тъп. В някои случаи трябва да бъде остър, но, когато се намирате между умни хора, не е необходимо остроумие. Когато се намирате между неприятели, сърцето трябва да бъде кораво, а между приятели – меко. Трябва да знаете как да обичате. Когато вземете една роза и я помиришете, две неща се проявяват: едното – нежно благоухание, другото – бодили. Всеки човек има своите бодили; но те, разбира се, не са човекът. Бодилите са за ония условия на живота, когато човек трябва да воюва, да се брани, когато не трябва да бъде много мек. С дяволите не бива да си давате рандеву; срещу тях трябва да имате шипове. Но между приятели вашият барут трябва да бъде влажен. Има времена, когато трябва да бъде сух, и когато – влажен. Какво ще направи мъжът, когато барутът му е сух и когато жена му всеки ден го задява? Когато се оженят, трябва и двамата да овлажнят барута. Пред света барутът ви трябва да бъде сух, за всяка нужда... Това е една алегория, която аз привеждам, за да научите всички тия отношения, които съществуват в света. Вие имате приятели и казвате, че ги познавате; но докато не научите едновременно и тъмната и светлата страна на вашите приятели, не ги познавате добре. Искате да бъдете всякога добър; трябва да бъдете добър при известни условия, а лош при други. Когато разгневите приятеля си, трябва вече да се защитавате, а за да се защитавате, трябва да знаете да воювате. Ако се борите с някой неприятел, вие си вършите длъжността; ако воювате с мирни или безоръжени хора, вършите глупост. Казват: „Животът е борба“. И мъжът, като се ожени, казва: „Животът е борба“. А с кого воюва? С жена си и жената с мъжа си. Народят им се деца и те четат девиза: „Животът е борба“, и си казват: „Е, ами ние с кого ще се борим – братчетата със сестричетата“. И започва борба, хванат се за косите и като се разплачат, хайде при мама и при тате. Хората имат девиз! Като нямат истински противник, те си го създават – мъж с жена, брат със сестра, свещеник със своите пасоми, учител с учениците си. Ето хора, които не разбират живота. Борба трябва да съществува, обаче с онази природа, която трябва да се подчини. Когато предстои да разрушим известна скала в планината, да пробием тунел, разбирам да действаме така, но да употребим тия средства в организирано общество, не разбирам. Туй показва, че хората не разбират отношението, което съществува между тях и техния Дух, задачите, които им налага последният.

Апостол Павел описва в прочетената глава какво трябва да бъде това отношение. Може да ми зададете въпроса: „Нали съществуват в света хиляди отношения?“ – Но ние трябва да изберем само ония, които са благоприятни за нас. Трябва да знаем, например, отношенията на водата към нас. Ако я сложим в стомаха, ще има благоприятни последици; ако, обаче, я сложим в дробовете, ще произведе съвсем други последици. Ако внесем въздух в дробовете, ще бъде благоприятно за нас, но сложим ли го в стомаха, ще произведе точно обратен резултат и т.н. Нещата имат отношения към известни удове. Трябва да знаем къде е мястото на водата, на въздуха, на светлината, на звука, на мириса. Вие ще кажете: „Ами че тия неща ние ги знаем – че светлината е потребна за очите, а звукът – за ухото“. – Така. Но вие разбирате ли Вътрешния смисъл на тази Светлина? Сутрин, когато изгрее слънцето, какво вие си казвате? „Ха, слънцето изгря“. Но, когато някой каже: „Учителят иде“, какво подразбират учениците? Всички се размърдват, вземат книжките си и насядат по чиновете. Щом изгрее слънцето, всеки от нас трябва да вземе своята книжка и да каже: „Учителят-Дух иде“, и да седне на чина и да се попита какво трябва да върши тоя ден. Слънцето казва: „Ще ви преслушам, ще ми отговорите, ще ви предам и вие ще ми предадете“. Туй разбира изгряването на слънцето. Ако всеки ден можем да проучим програмата, която нарежда нашият Дух, животът би текъл много благоприятно. „Но“, ще кажете, „днешното слънце прилича на вчерашното – еднакво изгрява“. – Не! Аз не съм видял в живота си два дни подобни един на друг и слънцето да изгрява еднакво; всеки ден се различава от други и всеки има своята програма. И светлината, която идва, не е една и съща; различава се от оная, която е дошла преди няколко дни. В туй именно седи величието на Божествения Дух. Който носи неизброими богатства, невидими светове и разкрива какъв е Бог в Себе Си. Той е нещо велико. Срещате един приятел и казвате: „Иван, как го оценявате?“ – „Той е висок един и половина метър, или 165 сантиметра, има гъсти вежди, въздебелички устни, обича да похапва и да попийва“. Но това не е важно. Дойде ден, вие го обиквате и за вас вече изчезват неговите дебели устни, неговите външни, невидими недостатъци – почвате да виждате в него нещо друго. Значи, снемате първата обвивка на ореха, виждате неговия ум. Ако го посадите, половината от орехите, които ще роди, ще бъдат за вас, другата половина за него. Ако го изядете, какво ще се ползвате? Няма да се ползвате нито вие, нито Иван. Ето защо, Духът, когато дойде, казва, че всеки ден трябва да посявате по-добри мисли, по-добри желания. Срещате един ваш приятел и някой път казвате: „Не зная какво да говоря“. Виждате, че хората бъбрят много, а вие не знаете какво да кажете, или говорите много работи, но не онова, което ви трябва. Най-напред трябва да посадите ореха и след като го посадите, тогава може да разговаряте колкото искате. Преди да посадите ореха, недейте да говорите. Онзи, който е работил, върне се в къщи и приказва: „Работих, уморен съм, гладен съм“. Говоренето показва известни отношения, които съществуват между нас и нашите действия. Първото нещо, което да правите всеки ден, то е да си зададете въпроса: „Какъв плод трябва днес да посадя?“ Ако посадите един орех, той след време ще принесе своите богатства в изобилие. Тази притча бихте разбрали, само когато се върнете, както ще се върнете, на онзи свят, откъдето сте дошли; тогава ще забележите каква полза са принесли ония добри желания и мисли, които сте посели, добрините, които сте направили на вашите ближни, приятели, жена, деца. Сега тия неща още ви са тъмни. – Друг пример. Казвате си: „Този син сега аз го храня, ама кой знае дали ще ме гледа някога“. „Сега го уча, та когато остарея, да ме гледа“. Не очаквайте да ви гледа, когато остареете. Пък може и да не остареете, може да заминете по-рано от него, без да стане нужда той да ви гледа. Казва майката: „Ех, да имам дъщеря на стари години да ме гледа“. То е много криво схващане на живота. Дайте възпитание на децата си и не очаквайте за вас нищо. Ако в тях сте посадили добър орех, не само ще ви гледат, но и ще ви обичат. Когато една майка не е обичана от своите деца, това показва, че не е могла да ги възпита. Та първото нещо, за да ви обичат децата, е, ръководими от този Дух, да научите децата да ви обичат.

Ще заключа своята беседа с едно сравнение. Има три отношения, които трябва да пазим. В света съществува Бог, съществуваме ние, съществува известно общество; някои слагат на първо място себе си, като казват: „Аз, после обществото, а накрая Господ“. Това е съвсем криво разрешение на въпроса. Други казват: „Първо обществото: аз живея за народа, за обществото, после идвам аз, че най-после Господ“. И това е лошо разрешение. Трети казват: „Първо Бог, Господ. Духът ми тогава, аз разумната душа, която трябва да служа Нему, че после на обществото, и най-после на себе си“. Ето правилното разрешение. Всяко друго разрешение няма да бъде правилно разрешение. Всички грешки произхождат от следното. Искаме да знаем, обществото ли е главата, или ние. Ако на едно тяло сложим три глави, то няма нищо да свърши! Вечно няма да има съгласие в кой път да тръгне. Някой път се борите какво да решите; това показва, че имате три глави; отсечете двете, сложете Господа да бъде глава. Всяко нещо трябва да бъде на мястото си. Сега, запитайте се: кой е ваша глава. Ако кажете, че е Господ, бих се радвал. Сложете Господа начело. А знаете ли какво ще бъде тогава вашето състояние? Няма да има във вас двоумене, страх, трепети, ще имате воля, ще бъдете смели, решителни, умни, добри хора. Ще бъдете богати във всяко отношение – каквото хванете с ръка, злато ще става. Някои ги е страх от парите; само глупавите ги е страх. Защо? Защото духом са слаби. Знаете какво казва преданието за праведния Йов – че имал червеи и като ги подарявал на някой просяк, червеите се превръщали в жълтици. Ако бъдете и вие като Йов, червеят, който дадете, ще се превърне в злато. Вие често онеправдавате червеите, но и те извършват отлична работа в света, съвременният свят дължи много на тях. Като ги хване Господ с ръка и ви ги даде, те се превръщат в златни монети. А какво е това злато, тази монета, която ви дава Господ? Придобивате знания и опитност. Една умна жена, която вземе мръсна вълна, какво прави с нея? Изпира я, извлича я, изприда я и изтъкава плат; глупавата, напротив, като я види така мръсна, ще я хвърли навън. Колко пъти и Господ ви е дал Дух и вие сте Го отхвърляли!

Правилото какво изисква? Като се върнете вечерно време от работа, да снемете раницата от гърба си и да я оставите в антрето, всички вземания-давания, които имате, и тях да оставите в антрето; да влезете в стаята си свободни, като че в света няма никакви вземания-давания за вас, и да кажете: „Благодаря на Господа за това, което ми е дал“; наяжте се хубаво, поблагодарете Му пак: и сутринта, като станете, вземете отново раницата или тефтерите и тръгнете на работа. Ние какво правим? Дойдем вечер и си легнем с пълна раница на гърба и цяла нощ се мятаме в леглото. Духът казва: „Снемете раницата си: не е мястото тук“. Сядаме да ядем, тежко ни е; защото имаме раница на гърба си. Трябва да я снемем и се нахраним. Това е то посланието на Духа. Някои хора били грешили; оставете този въпрос вън, в антрето: нима Господ не знае, че хората грешат; ние ли ще оправим света? Има кой да го оправи. Вечер, като се върнем, трябва да поблагодарим на Бога, че ни е пратил между тия грешни хора, за да ни дадат добри уроци. Като срещнем такъв, трябва да му кажем: „Много добре си носиш раницата“. Той е грешник и в туй състояние той е човек с раница. Един ден тя ще му слезе от гърба. Някой е груб, кисел; защо? Защото не е снел раницата от сърцето си. Друг не може да мисли; защо? Нека снеме раницата от ума си и тогава ще мисли добре.

Сега, ще приведа още един пример и ще заключа. Има две крайности, две противоположности в действителния живот, които трябва всякога да имате предвид; това са: доброто и злото – два полюса, крайните допирни точки на земния човешки живот. В старо време някой си цар имал две дъщери; голямата била много красива и стройна, но имала много лош език; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия им външни и вътрешни недостатъци, никой от околните княжески синове не искал да им предложи ръка. Загрижен бащата за бъдещето на своите дъщери, понеже оставал без наследници, решил да свика съвет от най-мъдрите хора на своето царство, да му посочат път от това безизходно положение. Между многото добри съвети, които предлагали всички, най-старият измежду тях, и впрочем най-мъдрият, дал следния съвет: „Ти – казал той на царя – ще направиш една староприемница в полза на всички и първите двама млади мъже, които дойдат в нея, те ще бъдат твоите двама зетьове, които съдбата ти отрежда“. Добрият баща помислил, че може би съдбата ще се усмихне на побелелите му коси и ще му изпрати знатни лица, от някои царски домове. Когато староприемницата била свършена и отворена, първите посетители били, действително, двама млади момци. Обаче, за голямо учудване на бащата, единият от тях бил сляп, а другият – глух. Изненадан от това, царят извиква стария мъдрец и му казва: „Каква е тая работа – единият е сляп, а другият – глух? Как ще я редим – не виждам“. – „Ще Ви кажа – отговорил мъдрецът – глухия ще ожените за красивата си дъщеря, а слепия – за грозната“. Така сторил и царят. И наистина, двата брака излезли щастливи: дъщерите му добре прекарвали. По едно време зетьовете почнали да се стесняват вътрешно от своите недъзи. Тоя, който бил глух, когато неговата жена викала и сипела отгоре му всички проклятия, повдигал рамене и си думал: „Така е то, когато е лишен човек от едно чувство. Вярвам, тя говори божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бих дал всичко в този свят, само да мога да чуя поне една от сладките и думици“. Слепият от своя страна, като слушал умния и сладък говор на своята жена, излиянието на нейната душа, думал си: „Колко прекрасно същество е тя! Колко хубава трябва да е! Но нали съм сляп – това е голямото мое нещастие в тоя живот. Бих дал всичко, да можех поне за един миг да видя външния образ на това божествено съкровище“. Достига това до ушите на царя и той повиква стария мъдрец и го помолва да му каже, не може ли някак да се измени съдбата на двамата му зетьове, да се избавят от своите недъзи. „Може – казал старецът – но ще се развали тяхното щастие и блаженство на земята“.

Ако Бог те е свързал с красивата царска дъщеря и те е лишил от слух, да не ти е мъчно, че не чуваш гласа ѝ. Наслаждавай се от вида ѝ и благодари. Не искай да чуваш думите ѝ, да не би да се огорчиш и дойдеш в противоречие със себе си. Две добрини на земята не може да се съберат на едно място. Ако Господ те е свързал с грозната царска дъщеря и те е лишил от зрение, от временните илюзии на земния живот, пак благодари. Наслаждавай се на добрия ѝ говор, на сладкия ѝ език; не искай да видиш нейния външен вид и образ, защото ще изгубиш и това, което имаш. Доброто не всякога е облечено в царска мантия. Доброта и красота само на Небето живеят заедно. Тук, на тоя свят, тъй е – добро и зло се редуват в човешкия живот. Ако в един живот Бог те свързва със злото, благодари Му. Не се притеснявай. Не знаеш дълбоките причини защо това е сторено. Знай, че целта е за добро. След време ще разбереш великата любов на Небето. Ако в друг живот те свърже с доброто, благодари Му и не желай да облечеш царска мантия и да се любуваш на своя изглед. Не търси да примириш доброто и злото в себе си: то е невъзможно. Това ти се дава, за да се учиш да познаваш дълбоките работи на живота на Духа. Твоите недъзи ще се махнат, когато сърцето ти се отвори, Духът дойде и душата ти се съедини с Него.

Беседа държана на 20 април 1914 г. в София

Талантите

И едному даде пет таланта, другиму два, а другиму един – всекиму според силата му.

Ще ви говоря върху 15 стих от 25 глава на Евангелието от Матея. Няма съмнение, много пъти сте чели тази глава, спирали сте се върху талантите да размишлявате; може би, сте правили и известни заключения, някои от които са били по-близо до истината, други – по-далеч. Ще взема този стих в неговия обикновен смисъл.

Когато Исус е изказвал едно изречение или притча, имал е предвид основната Божествена мисъл, Божествения закон, т.е. той не е говорил, само за да намери повод да говори, но е изказвал известни истини. Сега, може да си зададем въпроса: защо на един е дал пет таланта, на другия два, а на последния един? Това случайно ли е или е обмислено? В природата всички неща, които Бог е създал, не са случайни – нищо няма случайно. Ние казваме за много неща, че са станали „случайно“, когато не можем да си ги обясним. Срещаме един човек и си казваме, че случайно го срещаме. Един от Законите на живота казва, че нашата среща се обуславя от известни предшестващи причини, които са ни докарали да се срещнем. Като не знаем закона, казваме, че се срещаме случайно без никаква причина, но това не е така.

Какво трябва да разбираме под думите: пет таланта, два таланта, един талант? Има три вида хора: едни, които отговарят на петте, други – на двата, а трети – на един талант. Сега, кои са тия отговарящи на един талант? Те са ония, които живеят само за себе си. „Да ядем по три пъти на ден, да пийнем, да си полегнем, за да ни стане тялото по-дебело и да се обличаме хубаво – ето за това, казват те, сме дошли на тоя свят“. Те са хора егоисти, безплодни, безотговорни и хора с един талант. А кои са с два? Човек, който се е оженил – той е единият талант, а жена му – другият. Събират се двама и спечелват още два таланта – раждат им се деца; стават четирма и казват: „Господи, ние използвахме двата таланта; отгледахме деца и спечелихме още два“. То е в първия смисъл. Във втория смисъл, те са хора, които живеят за своя дом, за обществото, за народа. Ония с пет таланта притежават вече нещо повече. Петте таланта съответстват на нашите пет чувства; значи, хора, на които всички чувства – зрението, слухът, обонянието, вкусът и осезанието – са на място. Те са хора с прави съждения и заключения за всичко, що Бог е създал: разбират Природата, разбират нещата, разбират причините и следствията. Те са учители на света, те живеят за цялото човечество.

Сега, да направим едно малко пресмятане на дадените таланти: имаме 1+2+5=8 таланта. Числото 8 произволно ли е? Не, то е число на труда. Писанието казва, че Господ направи света в 6 дни, на седмия ден си почина. След всяка почивка идва нов работен ден. Ние сме в осмия ден. И Господ е казал на хората: „Ето, Аз направих света, сега започва вашият ден, работете и Аз един ден ще дойда да ревизирам вашата работа“. Ние живеем в осмия ден и понеже не знаем как да работим, правим грешки. Но Господ казва: „Работете, вървете напред, грешки, разбира се, ще правите“. Кой учител не очаква учениците му да късат книги и да нашущяват училището? Коя жена, която шета, не нащущавя? Кой бояджия няма да се нацапа, като боядисва? Кой човек, който работи, няма да се изцапа и окъса дрехите си? В пътя на нашето развитие не бива да искаме невъзможното, трябва постоянно да очакваме промяна и изхабяване. Плашите се от смъртта. Но що е смърт? Смъртта е овехтяване, скъсване на нашата дреха. Такъв е законът. Тялото постепенно се изменя. Писанието казва: „Господ направи човека по свой образ и подобие“; да, Божественият план е такъв; но, понеже той е оставил на нас да работим, да си създадем мозък и сърце, характер, да се възпитаме, то при изпълнение на този Божествен план, това, че ще ошущавим, ще поизцапаме наоколо, нищо не значи. Когато се гради къща, върху мястото има разхвърляни камъни, тухли, пясък – много работи; но, след като се изгради къщата, всичко това се изчиства и тогава хората влизат да живеят в нея. Следователно, ние сега сме в периода на осмия ден и градим. И в туй градене, три категории хора работят: едни, които имат по един талант, други – по два, трети – по пет.

Сега, нека дойдем да съберем тия таланти, на онзи, който е спечелил от петте още пет – стават десет, от двата още два – четири, стават всичко 14 и с един заровен в земята – 15. Добре, от това число като извадим дадените 8, колко са спечелените? 7. Какво означава числото 7? Казахме, почивка. Сега имаме закона, мисълта, която Христос е скрил вътре, която мисъл схваща само онзи, който знае Писанието – именно, че онзи, който иска да почива, трябва да е работил, и че който не е работил, не бива да почива, защото Господ, като е работил шест дни, на седмия е почивал. Ние често казваме: „Кога ще си почина!“; още не си почнал да работиш, каква почивка търсиш? Едва си дигнал мотиката на рамо и искаш почивка! След като прекопаеш цялото лозе, тогава трябва да искаш и ще дойде почивката. Трябва да разберем основния Божествен закон, че почивката е резултат на работата. Само ония ще бъдат радостни, весели, които са работили; пък и Христос го казва: „Онези, които са работили, ще влязат в радостта Господна; всички блага, които Аз имам, ще имат и те“. А какво е казал на онзи, който не е работил, а скрил таланта в земята? „Вземете му един талант и го дайте на онзи, който има пет, а него изхвърлете вън, в тъмнината, да се научи там да работи“. Коя е тази външна тъмнота? Червеите, които работят долу в земята. Ако не се научите да работите, Господ ще ви направи червеи и ще ви сложи в земята да работите в тъмнина, докато се научите да работите. Всички ония, които искат да философстват върху Божествения закон, ще опитат дали тия думи са прави или не. Аз ви говоря тази сутрин върху този основен закон: трябва да работим. И само когато работим за Бога, то е работа; когато работим за себе си, то е труд.

Работата подразбира знание; онзи, който е взел пет таланта, има пет чувства – нему Господ е дал всички способности и необходими знания; и онзи, който има два таланта, и той притежава способности съобразно със своите знания. Ще направя още едно сравнение. С един талант – това е човек, който прилича на един минерал, който не може да се размножи – той винаги остава един. В него слънчевата светлина може да се пречупва много добре, но той не може да бъде разумно същество. Когато вашето сърце се втвърди като минерал, вие сте човек, който имате само един талант. И там се крие опасността, защото Писанието казва: „И ще ви отнема каменното сърце“. А този един талант трябва да се преобърне и да почне да ражда и се развива. Другите таланти подразбират житното зърно, растителният живот, който стои малко по-високо от минералите и който се размножава и припечелва. Красивите минерали какво могат да ни доставят в живота? Бихме измрели всички, ако останеше от тях да живеем. Благодарение на житното зърно, което носи два таланта, благодарение на трудолюбието и благодарение още на ония пет таланта, способности, които притежава нашият ум за по-висш духовен живот, който показва как трябва да разработваме благата, които Бог ни дава, можем да се избавим от много беди в този свят. Ние трябва да си задаваме въпроса, какво значи това: „всекиму по силата“; то значи, че всеки от нас трябва да знае своята сила. Често хората казват: „Аз искам да имам по-големи дарби, по-големи способности“. Хубаво. Ако ти ония дарби, които имаш, не си използвал, не знаеш как да ги разработваш, кой ще ти даде повече? Всеки от нас има толкова дарби, че ако бихме ги разработили, те са достатъчни да създадат основа за пет таланта. А пет таланта малцина имат. Аз вярвам, че повечето от вас, които ме слушате тук, имате по два таланта; дори положително мога да кажа, че всички имате по два таланта. Но, ако превърнете тия два таланта в четири, ще бъде друго. А какво означава числото 4? Че трябва да намерите процеса на пречистването на вашия живот. Имате нужда от вода, но тя е мътна, нали трябва да намерите средство да я прецедите? Ако я пиете с калта, ще ви навреди. Значи, числото 4 е Божественият процес, чрез който нашите желания и мисли в този свят се прецеждат. Онзи, който има два таланта, трябва да работи дотогава, докогато направи една цедилка... А знаете ли колко тя струва? Попитайте един млекар, идете в една мандра и попитайте онези, които правят сирене, какво остава в цедилката. През нея може да излезе само суроватката. Вашата цедилка е вашият критически ум, който трябва да имате за нещата на живота. Когато казват за някого, че е критик, трябва да подразбирате, че той има цедилка, в която, като сложи да прецежда нещо, ценното остава, а непотребното пада долу. Зависи какво прецеждате; ако прецеждате сирене, то остава в цедилката; но ако прецеждате вода, чистата, бистрата вода ще излезе от филтъра, а мръсотията ще остане в него. Цедилката ви трябва да има две съществени качества, значи, два таланта: когато употребите един талант, ценното трябва да остане в цедилката; когато употребите втория талант, ценното трябва да излезе извън нея. Ще направя друго сравнение. Цедилката със сиренето – това е вашият житен хамбар, водата извън цедилката – това е вашето жито, посято вън, на нивата – в живота. Първият талант трябва да се ползва от плода, който ви е дал Бог, а вторият талант трябва да посеете – да работите с него. В света имате разни предназначения; някой път вие в своите предприятия сполучвате, друг път не; това ни най-малко не трябва да ви обезсърчава, защото, който има малко таланти и иска да придобие повече, трябва повече да работи. Такъв е законът. Опасно е за онзи, който има един талант и не е никак работил с него. Първото нещо, което се изисква от нас, е да знаем как да работим.

Аз ви казах, че вие имате два таланта; ще попитате кои са те. Вашият ум и вашето сърце – това са два таланта. Но, ще кажете: „В какво мога да употребя моя ум?“ – На някой човек там на пътя му се счупва колата, минавате оттам, имате знания, поправяте му колата; той ще ви бъде признателен, а някога, на реда си, той ще ви помогне. В случая и вие печелите. Вторият талант – то е вашето сърце. Някой човек е болен; вашето сърце трябва да ви накара да го посетите и да му помогнете. Двата таланта – това са корените на нашия живот. Под сърце трябва да разбираме корените на нашия живот, а под ум – клоните и листата отвън. Вие знаете, че в Природата съществува едно съотношение между корените и клончетата. На всяко клонче съответстват малки коренчета долу в земята и, когато долу изсъхне някой корен, изсъхва горе и съответният клон. Законът, който трябва да спазвате, е този; да знаете, че ако у вас изсъхне едно желание, ще изсъхне непременно и една мисъл; ако изсъхнат две ваши желания, ще изсъхнат две мисли, ако изсъхнат три желания, ще изсъхнат три мисли и един ден, когато вашите чувства се атрофират съвършено, ще изсъхнат всички клончета и вие ще се превърнете в хора, които имат само един талант.

Да вземем човек, който има пет чувства – зрение, слух, обоняние, вкус и осезание – каква роля играят тия чувства в нашия живот? Те са петте врати, през които човек влиза в тоя свят, чрез които ние изпитваме природата – пет области, от които можем да черпим богатства. Човек, лишен в пълния смисъл на думата от слух, е глупав човек; да си лишен психически от зрение, значи да си лишен от възможност да видиш истината; да си лишен от обоняние в психическо отношение, значи да си лишен от своя интелект; да си лишен от вкус, значи да си лишен от любов и т.н. – такива неща можем изброи доста. Всяко наше сетиво съответства на една велика Божествена добродетел и всеки от нас трябва да наблюдава дали чувствата му са в хармония с неговото сърце, дали са в свръзка с истината. Ако погледнем на този свят, той е облекло на истината; видимият свят е израз на истината; във всеки лист, камъче, извор, скала има велики уроци; вътре са скрити велики знания. О, какви истини може Природата да ни разкрие! Вземаме едно камъче, потъркаляме го и го захвърляме – казваме, че то нищо не струва. Не сме разбрали смисъла на това камъче. Или вземаме едно цвете, поокъсваме листата му и го захвърляме – нищо не струва; не сме разбрали смисъла на това цвете. Да дойдем сега на нашия слух; чуем думата „любов“ – тя е едно цвете. Разбрали ли сме смисъла на тази дума и какво тя значи? – Не. „Що е“ – се питаме – „нищо“ и го захвърляме. Чуем думата „истина“ и казваме: „То е празна дума“. Кое е, тогава, най-важно за нас? „Човек да си похапне и след като си похапне, да си пийне една чашка винце“, казват някои. Що се отнася до задоволяване на вкуса, то е вярно; но всичко не се заключава в яденето. Наистина, човек трябва да се храни, но по този закон за петте таланта трябва да се храни с пет вида храна – всяко чувство трябва да се храни със своята съответна храна; не го ли храним така, то се атрофира.

Виждате, че християнството е една наука, то не е за забавление. И знаете ли каква наука е християнството? То е една велика Школа, със своите отделения, класове, университети, академии и всеки, който идва да слуша в нея, трябва да разбира това, което слуша. Аз не искам хора с един талант, които са го заровили, в Училището, в което преподавам, искам хора с два таланта. Защо? Защото не искам да си губя времето в безплодна работа. Бихте ли обичали да развъждате въшки или бълхи? Това са съществата с един талант. Всички паразити са хора с един талант, тунеядци, ленивци, които живеят само на гърба на другите, които ги очаква голямо наказание. Изпитвайте духовете; когато дойде един дух, първо вземете и го изучете; ако е с два таланта, приемете го и го нагостете; ако е с един талант заровен, недейте го приема; с един талант ли е – вън; той е въшка, бълха, той е един вълк, който не можете да облагородите. Ама някои казват: „Този човек може да се облагороди“; аз казвам, че той може само въшки да развъжда. Как е постъпил господарят с оня, който е имал един талант? Взел и го изпъдил вън, за да го научи да работи. Не бива никога да насърчаваме човека с един заровен талант; трябва да му кажем: „Тебе, приятелю, те очаква най-голяма опасност в живота“. Не бива да го лъжем, а трябва да му кажем истината. Често казваме: „Няма нищо“. Имаш дете; видиш ли, че има един талант, изпъди го вън. Нека отиде да се лута из света. Ще кажете: „Не е ли това жестоко?“ Вземете му таланта, защото не е знаел как да го оползотвори. Имате син с един талант, пращате го в странство да следва по философия или медицина или по някое изкуство; той ви пише: „Татко, прати ми 400–500 лева, защото ми трябват за това и онова“, а всъщност взема парите и гуляе по кръчмите; минават 2–3–7–10 години, синът не свършва, бащата си казва: „А, то е много дълбока наука“; похарчва по него 20–30 хиляди лева и очаква от него много нещо; след 7 или 10 години синът се връща, но, освен дето не припечелил знания, освен дето похарчил толкова средства, той се връща с 10 градуса по-долу, съвсем разкапан, развратен в мислите и желанията си и тогава бащата казва: „Защо, Господи, ми го даде?“ Дали Господ ти го е дал или ти сам го взе? Когато един крадец открадне петачета, които не вървят, дали онзи, който ги е имал, е виновен? Не, сам крадецът, който ги е откраднал. Често, когато някой краде от Господа, задига онова, което не струва.

Разбира се, със своята беседа аз не искам да ви плаша, защото моята цел не е такава. Когато един ученик е в училище, когато той се въвежда в лаборатория за експериментални опити, учителят трябва да му обясни свойствата на разните неща и да му каже, че ако не внимава, един опит може да му коства много скъпо. Защото мнозина от невнимание са изгубвали своето зрение и други сетива.

Нека приложим Христовото правило в обществения живот. Често ме питат: „Защо България страда?“ Ами че вие поставяте начело на управлението за министър-председател човек с един талант и искате той да оправи България; че как ще я оправи? Този човек, както казва Христос, трябва да се смъкне и изхвърли вън. За поста министър-председател се изисква човек с пет таланта, не даже с два. Хора с два таланта би трябвало да бъдат жандарми, войници; офицерите трябва да имат по четири таланта; генералите и министрите – по пет, а за царете, които заемат най-високите места в държавата, трябва десет таланта. България страда защото начело на управлението не се поставят хора с пет таланта; често са поставяни с един и след това ги викат и ги съдят; както виждате и сега ги съдят. Тия, които са крали, са глупави, но пък и ония, които са ги сложили на власт, са още по-глупави. Един човек наема негоден слуга и очаква от него добра работа, а после се чуди как не се е свършила работата. Трябва да се чудим по-скоро на господаря. И сега в България ние се нуждаем от хора с два, четири, пет, десет таланта. Имаме ли ги, ще бъдем пръв народ в света; не ще има мъчнотии и спънки за нас; дори всички държави да се опълчат против българския народ, няма да успеят. Тогава – аз ви уверявам – никакво нещастие не би ни сполетяло. Затуй молете се да се създадат такива хора. Те ще дойдат. Да сложим тия таланти – два, четири, пет и десет – в работа.

И най-сетне, питам: защо ни е този ум, който ни е дал Господ? Най-напред той е една цедилка. Прецедихте ли с нея млякото? Знаете ли как да го подквасите и подсирвате? Да приложим в живота тоя закон за прецеждане. Често се оплакват: „Нямам приятели в света!“ Защо нямате приятели? Когато ми кажете: „Нямам нито един приятел“, аз вече мога да се усъмня и да кажа, че вие сте човек с един талант. Ако кажете: „Мене никой не ме обича“, аз ще си направя заключение, че сте човек с един талант, който сте заровили всичко Божествено в земята; човек егоист, който живее за себе си, заслужава да бъде без приятели, да бъде вън, в тъмнота. Това е, което казва Христос с тия таланти. Ще попитате: „Хубаво, каква е тази подкваса, с която трябва да работим?“ – Вие я имате, но трябва да знаете как да подквасвате, да подсирвате млякото. Ако млякото е много студено, може ли да се подкваси? Не може. Ако е много горещо може ли? Пак не може. Трябва да спазвате един основен закон при подквасването: трябва да имате добри чувства, добри желания, да подквасвате човека с добра мая, да го подквасвате така, че да не се вкисне, да го заквасвате с истината и ако го заквасите с нея, вие сте хора с два таланта, тогава ще имате четири, а като имате четири таланта, вие сте вече хора спасени, значи, сте минали през закона на Исус, през процеса на самоусъвършенстването, очистването от лоши желания. Това са двата таланта, които трябва да приложите в живота си.

Може да сте слушали и други проповеди върху талантите. Те означават пари, способности, сила; те са нещо обективно, не субективно. Талантът е всякога сила, внесена отвън, която може да ни се даде и пак да ни се вземе. Талантите не може да бъдат никога притежание на човека, те са принадлежали и принадлежат само на Бога, и Той ги дава и взема, според както ние постъпваме. Раждате се на земята, дава ви два таланта и ви казва: „Работи! Ако спечелиш още два, ще ги умножа, ще ти дам пет, ще влезеш в Моята радост“. Пък дори когато ви е дал само един талант, и за него има място в света: ако такъв човек каже, че иска да спечели още един талант, ще се избави. И когато виждаме, че такъв човек прави усилия и страда, това показва, че иска да спечели още един талант, защото, когато човек страда, в него страда онова първоначално грешно същество, което има само един талант. Такъв човек трябва да мине от единицата, от своето „аз“, от своя егоизъм към Божествената любов и самопожертвованието: човек, който има само един талант, трябва да се самопожертва, за да спечели два. Да обработите сърцето и ума си – това значи да имате два таланта, а пет – да развиете всички ваши чувства в съвършенство. Развитието на всички тия чувства знаете ли какво нещо е? Мнозина гледат, но не виждат, слушат, но не чуват, вкусват, но не разбират благото. Например, когато човек вкуси хляб, казва ли някога: „Господи, благодаря Ти за хляба, който си ми дал, благодаря Ти за живота, който внасяш чрез него в мене!“ Ако не благодарите, това показва, че не само не сте разбрали какво нещо е вкус, но не сте разбрали и защо е направена тази уста. Тя е потребна, за да влезе в нея първо животът на любовта, който е основа на всичко. Задръжте тия мисли в себе си. Ако Господ ви е дал един талант, молете Му се да бъде с вас и да ви даде два – там е спасението. Христос дойде да спаси света, да спаси повече от ония, които имат един талант. Но знаете ли колко скърби Му костваха тия мързеливци? Много скъпо. Ако човек има един талант, оставете го на Господа; аз ви казвам, изпъдете го. Защо? Защото само Господ е в състояние да го излекува, да го спаси; вие не сте в положение да направите това. Като ви казвам: „Изпъдете го навън“, искам да му направите с това добро, за да намери Господа, защото, като се държи за вас, той никога няма да работи; като се намери изоставен, той ще се обърне към Господа и ще бъде спасен. Не му давайте да яде, нека гладува 2–3–5 дни; нека се помъчи малко – какво има! „Как тъй?“ Детето по колко пъти плаче през деня? Ако не плаче, майка му няма да го нахрани. Хора с един талант и в тях няма живот; колкото мъртвото тяло може да работи, толкова и човек с един талант. Колкото може един скъперник да пожертва, толкова може да помогне човек с един талант. Казвам на всички ви, които сте тук, които имате по два таланта: ако приличате на такъв човек и се превърнете в един талант, ще направите велико престъпление. Вие сте хора, които можете да имате по четири и когато ви намери Господ, че работите, и вие му кажете: „С двата таланта, които ми даде, Господи, припечелих още два“, Той ще каже: „Добри рабе, влез в Моята радост!“

Беседа, държана на 27 април 1914 г. в София.

Любовта

Ако говоря с човечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед, що звънти, или кимвал, що дрънка.

Думата „любов“ е станала много прозаична в устата на хората; дотолкова прозаична, че няма вече никакъв смисъл. Когато някоя дума изгуби своя смисъл, обезсолява, а всичко онова, което се обезсолява, няма в себе си сила и, вследствие на това, в него настъпва упадък. В органическия свят, когато известна храна влезе в стомаха и не може да реагира правилно върху него, образува се едно състояние, което лекарите наричат „мъчно храносмилане“, и което, от своя страна, произвежда известна неприятност на самото тяло. Този закон е верен, не само по отношение на физическия свят, но и по отношение на умствения живот; когато ни се представи една мисъл, която не може да реагира върху нашия мозък и умът ни не може да я възприеме, образува се и у нас същото състояние. Така става и с човешкото сърце: когато едно желание влезе в сърцето на човека и не може да реагира върху него, а сърцето, вследствие на това, не може да го възприеме, образува се пак едно подобно състояние.

Човешкото естество има трояко разбиране върху нещата. Вземете един плод, ябълка червена, пъстра, красива; най-напред нейната форма мами вашите очи; ще вземете, ще я обърнете откъм едната, после откъм другата ѝ страна и ще си съставите чрез очите, според нейната външна форма и цвят, известно понятие за нея. След като вашите очи свършат този процес, ще приближите ябълката до носа си, да видите дали издава някакъв мирис и вашето обоняние ще определи качеството на тоя мирис. Когато вашето обоняние свърши своята работа, ще поискат вашият език и вашите зъби да опитат ябълката и те ще направят последната операция върху горката ябълка – ще развалят нейната красива дреха и от тази пъстра премяна няма да остане нищо; езикът ще каже: „Тази ябълка е вкусна“. Така и любовта има в живота трояко проявление по отношение на хората и поради неразбиране нейните съотношения се ражда онова криво схващане за нея, което съществува у хората. Едни казват, че тя е чувство, други – сила, трети – илюзия и т.н. Какъвто е умът на човека, такъв му е халът, където се казва; следователно, според него ще бъде и схващането му за любовта. За да познаете съждението на един човек върху известен въпрос, вижте какво той говори и пише; за да познаете една жена, посетете я, вижте домът какъв е; за да познаете една готвачка, влезте в кухнята и вижте какво и как готви; за да познаете един войник, пуснете го в бойното поле; за да познаете един учител, трябва да го видите в училището; един свещеник – в църквата и т.н. Всяко нещо трябва да бъде изпитано на неговото място. Следователно, когато дойдем да говорим за значението на любовта в обширен смисъл, разбира се, не всички ще сте готови да разберете това, което мога да ви кажа, и за да мога да предам тази мисъл, да ви бъде понятна, трябва да я облека в проста форма. Мога да говоря на език непонятен вам, не защото имам желание да бъда неразбран, но защото има причини, поради които езикът ми може да бъде неразбираем. Когато се роди едно малко дете, майката първо му дава мляко, после, като поотрасте то, приготвя му мека храна, сетне му сдъвква и то, от своя страна, първо смуче и гълта млякото и много му е приятно; за да му даде майката, обаче, по-твърда храна, трябва да му изникнат зъби, иначе, ще се развали стомахът му. Но преди растенето на зъбите става известен процес – детето боледува. И тогава майката си казва: „Детето има температура, дали няма да умре, ще викам лекар“; обаче, когато зъбите израстат, това състояние минава. И в човешкия живот се явява също такова състояние – когато му дадат твърда храна, любовта, той преминава през процеса на страданията. Следователно, когато казваме „страданията са необходими“, подразбираме, че е необходимо да ги минем, да израснат нашите зъби, за да можем да се нахраним с тази твърда храна. Какви са тия зъби – после мога да ви ги изтълкувам; но сега ви казвам, че щом почнат вашите страдания в света, то е признак, че са почнали да ви никнат зъби. Когато минете през този процес, вие сте вече сформирани, имате 32 зъба и сте във възрастта на Христос – 32 години.

Сега, да направя един малък разбор, как апостол Павел е схващал любовта. За да разберем любовта, трябва да сравним това понятие с противоположните нему понятия. Когато човек иска да опише някой предмет, трябва да намери отличителните му белези; описва, например, един кон, една крава, овца, вълк и т.н. – трябва да намери белезите, които отличават едно от друго всяко от тия животни. В описанието правим разбор обикновено на външната страна, но можем да направим разбор и на вътрешните особености, като изтъкнем разликите, които съществуват между тях. В съвременния свят всички хора искат да са красноречиви оратори, понеже всеки знае, че един оратор със силата на Словото може да влияе на тълпата. Но апостол Павел казва: „Ако имам всички красноречия, които човешкият език може да добие, нещо повече, дори ако имам красноречието на ангелите, а не разбирам Любовта, нищо няма да ме ползва“: отношението ще бъде също такова, както когато гледаме една ябълка само отвън. Сега всеки у нас се пита каква ще бъде неговата съдба и оная на България? Ако можехте да пророкувате, всички ще се стекат да ви питат и вие ще бъдете на почит, ако вашето пророчество се сбъдне. Но апостол Павел казва: „И ако имам пророчество, и зная всичките тайни и всяко знание, и ако имам цялата вяра, където и планини да премествам, а Любов нямам, нищо не съм“. Тия неща, които стават днес, не съставят живота. Можете да местите планини и градове, можете да разпределяте цели царства, но всичко това е само външната страна на живота. И по-долу апостол Павел още казва: „И ако раздам целия си имот за прехраната на сиромасите и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не се ползвам“.

Значи, дори да имате всички дарби, които апостол Павел оповестява, а сме лишени от Любов, ние сме лишени от най-важното. Не че тия неща не струват, но са само външната страна на човека, не засягат човешката душа. И той започва по-нататък да описва положителните качества на Любовта. Първото нейно качество е дълготърпението. А знаете ли смисъла на търпението? То е основният стълб на живота. Имате ли търпение, можете да постигнете всичко; нямате ли го, нищо няма да постигнете в живота. Човек с търпение е като кораб с котва; човек без търпение е като кораб без кормило. Именно това е отличителното свойство на Любовта. Затова е казано: „Бог е Любов“, понеже Той е дълготърпелив. Дълготърпението е признак на великата Любов, която Бог храни към нас. Ако Той нямаше тази Любов, не би ни изтърпял досега; не би изтърпял нашето невежество и нашите низости и отдавна би очистил света от нас. И с каквато работа да се заемем, каквито блага и да искаме да добием в живота, за нас търпението е безусловно необходимо. Мнозина казват: „Търпението – това е воля“. Не, търпението е велико качество и в човешкия характер няма по-благородна черта от него. Търпението не се ражда с човека, трябва да се добие. Любовта може да ни дойде даром, но търпението трябва да го придобием. А страданието е един процес, чрез който може да се придобие търпението; този е методът за придобиване на търпение.

За да търпим, трябва да сме заквасени с три основни качества: Мъдрост, Истина и Добродетел. Защо майката претърпява известни грешки на своето дете, а гледа да го възпита? Тя предвижда, че то, макар и да има своите слабости, ще стане в бъдеще велик човек, човек, полезен на своя дом и на своята родина. Именно, като предвижда това, майката си казва: „Аз за това дете ще се изложа на всички несгоди и ще претърпя всички негови слабости“. И тя умно постъпва. Търпеливият човек е умен и предвижда бъдещето. Вземете една мома; когато не е още омъжена, тя държи ръцете си много чисти, не иска да ги накваси дори с вода, маже ги с парфюми; но, когато се омъжи, не се стеснява да ги намаже вече в парфюма на детенцето и дори това е приятно. Какво намира тя в това дете? Какво я привързва към него? Да го претеглиш – ще излезе само няколко килограма. В него има една божествена душа, която привлича любовта на майката дотолкова, че тя със своето дълготърпение е готова във всичко да му угоди, грижи се по всякакъв начин за него. Ако останеше да го отгледа мъжът, той би го захвърлил, би казал: „Тази работа не е за мене“. Следователно, всяка работа в този свят, за да можем да я свършим, непременно трябва да имаме Любов – тя е велик фактор в сърцата на ония, които я имат.

Говоря ви върху Любовта в нейния широк смисъл; не ви говоря за същността. Някои хора считат любовта за едно усещане, за едно приятно разположение на сърцето. Това не е Любов, защото човек може да пийне половин килограм винце, пак ще му стане приятно на сърцето; за известни болки правите известни разтривки и от тях също усещате известна приятност; но това не е оная приятност, която дава Любовта. Когато човек ви люби, може някой път да ви причини и болка: любовта едновременно причинява и страдание и радост – то е нейно свойство. Тя е сила с две остриета: тя милва всички, но и наказва всички. И как ви наказва? Като се отдели от вас, ставате тъжен и казвате: „Нещастен съм“. –Защо сте нещастен? – От отсъствието на Любовта. Аз съм щастлив – защо? – защото Любовта присъства в мене. Но Любовта казва и друго – търпението е пътят, по който тя може да дойде в човешкото сърце. Дълготърпението създава условия да се прояви Любовта. Без търпение Любовта не може да дойде у нас. То е първото основно качество – авангард на нейното идване. Когато усвоите туй търпение в неговото широко разбиране, вие ще видите, че то е голяма сила в ръцете на смелия, на решителния човек – такъв човек има велико бъдеще пред себе си.

Сега, ще оставя думата „благосклонност“ – тя е положителната, активната страна на Любовта, когато дълготърпението е пасивната, съхранителната страна, при която имате да издържите известен товар; благосклонността е Любов готова да гради, да направи услуга някому, комуто и да е – срещнете един просяк, иска да му направите известна услуга, направете я; един ваш приятел има благородни черти, иска да му направите известна услуга, направете му я, макар той и да не е от вашето убеждение и вяра. Искаме хората да ни обичат и да бъдат учтиви, а често ние нарушаваме това правило и освен, че нямаме търпение, но често не показваме поне дължимата към хората обикновена благосклонност. Някои казват, че обичат някого, а говорят на други лошо за него. Ехото на това говорене един ден ще се чуе, защото, каквото човек посее, това и ще пожъне; ако посее ябълка, ябълки ще събере; ако посее тръни, тръни ще пожъне. Не говоря какви трябва да бъдат моите отношения към вас, всякога гледам какви трябва да бъдат отношенията ми към Бога, към Любовта, сиреч, към онова, какво се изисква да сторя спрямо своите братя. Как ще разбера моите постъпки, то е второстепенен въпрос, важно е за мене дали съм приготвен, дали мога да изпълня онзи основен закон, който Любовта ми налага – мога ли да бъда търпелив, както тя иска, мога ли да бъда благосклонен, както тя желае. Това е нужно за всеки един, за целия свят, за онези, които действително имат сърце. Онези, които не разбират това – тях ще оставя. Някои питат: „Какво ще стане с лошите, грешните хора?“ Това, каквото ще стане с камъните, с мравките, с малките буболечки. Нима мислите, че положението на мравките е по-лошо от вашето? Те са хиляди пъти по-щастливи от вас: те не усещат тия страдания, които вие усещате. Трябва да съжаляваме само ония хора, в които се е пробудило Божественото съзнание, които разбират Любовта, доброто и злото, които страдат и се терзаят. Някои хора казват: „Мен не ми върви в света – аз съм нещастен човек“. Отговарям: „Защото Любовта не те е посетила, затова си нещастен“. – „А защо не идва?“ – „Защото си нетърпелив.“ – „Ами мъча се да бъда търпелив.“ – „Хубаво, почнал си.“ – „Пак не ми върви.“ – „Защото не си благосклонен.“ Ще кажете: „Тия неща са много хубави и лесни да ги направи човек, ще ги направим“; но не ги правите. Аз ви казвам като лекар: „Всички сте болни“; защото не съм срещал човек здрав в пълния смисъл на думата; напълно здрави са само светиите и ангелите, които живеят на Небето; хората са болни – разбира се, не в еднаква степен. Един лекар, като влезе в къщата ви, ще ви каже: „Вашата къща не е хигиенична, защото е на север; ще излезете от тая стая, ще се преместите в южна; трябва да държите прозорците доста отворени, за да влиза чист въздух и светлина; ще промените постелката; ще обърнете внимание на храната и т.н.“ И Любовта казва същото – „Вашата стая е на север, нехигиенична, трябва да влезете да живеете в южна стая, където слънцето може да ви огрее“, сиреч, тя иска да каже: „Трябва да бъдете търпеливи и благосклонни“. Тя казва: „Това са моите две ръце, с които постоянно работя – те са ръцете на Любовта“. И знаете ли колко струват тия две ръце? Неоценими богатства. Когато имате тия ръце, вие сте в състояние всичко да работите. Повтарям, за да израстат вашите духовни ръце, трябва непременно да имате търпение и благосклонност. Щом се откажете от тия две качества и външните ваши органи не могат да реагират, и вътрешните не могат да се развиват, за да се проявят добродетели. А защо трябва да бъдете добродетелни? Защото добродетелите ще ви донесат всички необходими материали за съграждане на вашата къща, ще ви донесат всички ония сокове, които са потребни за вашето израстване. Добродетелта не е нищо отвлечено, а е нещо реално, което винаги е в състояние да гради.

Затуй, онези от вас, които могат да разбират, трябва да схванат в какво се състои търпението в пълния смисъл на думата – не онова търпение да понасяш обиди: то още не е търпение; тайната на търпението е, когато човек ви обиди, да намерите в обидата добрата страна и да я използвате. Обидата – това е един много корав орех, който ви е дал някой; вие трябва да го счупите, да извадите ядката отвътре и да я изядете. И ако можете така да се храните, вие ще станете напълно здрав. Хората, когато говорят лошо за вас, когато ви охулват, те ви дават храна и ако умеете да използвате тая храна, ще бъдете предоволни. Хората ви хвърлят твърди камъни; вие трябва да ги разчупите, защото вътре в тия камъни има съкровища, които можете да използвате и с това да се обогатите. Като отидете у вас, почнете да размишлявате и да се молите на Господа да разберете търпението. Досега много хора се занимават с глупави работи, много християни искат да бъдат велики, знаменити, да имат много знания. Хубаво, знанията сами по себе си ще дойдат, стига да бъдете хора, да умеете да ги възприемете и използвате; те може да бъдат и като сила, която може да облагодетелства вас и вашите ближни, стига да умеете да ги използвате както трябва; но може да бъдат и като раница на гърба на човека.

Любовта не завижда. Значи, за да видите дали ви е посетила Истинската Любов, трябва да се поизпитате дали не завиждате. Завиждате ли – няма Любов. Любовта трябва да съществува вечно в нашите дела: тя е потребна и в тоя наш живот и в следващия, и в по-друг живот, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-дълбок смисъл ще намерим в нея. Трябва отсега да хванем този път: друг път за Небето няма. Ще кажете: „Този път е труден, не може ли без него?“ – Не може. Без него всякъде другаде можем да влезем, но не и в Царството Божие. Любовта не завижда, на неправдата не отговаря с неправда, на злото не отвръща със зло, всичко претърпява. Разбира се, не казвам, че завистта, че гордостта няма да посетят никога нашето сърце; по някой път ще дойдат, като гости, но и затуй няма да ни съдят; работата е, да не правим приятелство с тях. Но някой път се хванем ръка за ръка със завистта и казваме за хората: „Той е лош, трябва да се пазите от него“, и правим живота на човека нещастен. Завистта не е нещо отвлечено, както виждате, това са съществата, които са добили отрицателни качества; дори има на земята хора, които са олицетворение на завистта.

Само след като научим тия две качества – търпението и благосклонността – ние ще научим историята на нашия живот, ще научим защо сме слезли на земята. Пак ще ви припомня примера с житното зърно, че в света няма от всички сегашни плодове по-примерно от житното зърно: ако искате да изучите процеса на търпението, вижте търпението на житното зърно. Без търпение ще имате разочарование. Много хора няма да ви повярват. Ще кажете: „Мене не ме следват хората“. Защо ще ви следват: хората не са родени вас да следват? Ще слушат вашето учение, но да ви следват – никога. Питате често: „На кого сте последовател?“ На хората, наистина, може да бъдете последователи, но понякога може да бъдете излъгани, докато, ако бъдете последователи само на Бога, няма да бъдете никога излъгани. Един е пътят и Исус Христос го казва: „Аз съм Пътят“. Ако не те следват хората, ще рече, ти не си в пътя. Може да каже някой: „Аз не вярвам“, и да тръгне по друг път; но един ден без друго ще се убеди, че този е пътят; животът ще му го каже, защото той е един велик изпит. Ама ще кажете: „Убеди ме, че тогава“. – „Не искам да те убеждавам. Аз ти казвам, че този хляб, който ти давам, той ще те нахрани.“ – „Ама кажи ми от какви елементи е съставен, с каква вода е замесен.“ – „Нямам време. Ще вземеш ли хляба да ядеш?“ – „Не искам.“ Слагам го в торбата и заминавам. Ще питате също: „Какво е Любов, от какви елементи е тя съставена?“ Ако много питаш, ще я сложа в торбата, ще я метна на гърба и ще тръгна на път по-нататък; ще ти кажа: „Нямам време да разправям сега тия въпроси“. Животът е нещо положително – опитайте, вземете, наяжте се от този хляб и ще видите. Любовта е храна на живота: без нея не може да се живее и да се постигне нещо в света. Някои хора имат твърде смътно понятие за Любовта било по отношение на търговия, било в учение, било във война. Всякъде трябва да имаме Любов; тя е велика сила. И тази сила, с която аз повдигам туй стъкло, също е Любов. Същата тази сила може да се сложи и в един топ, да хвърли граната и да убие много хора, може да се прояви в земетресение, може да разруши дори и цялата земя, може да създаде и един свят. То е отношение в нейната употреба – как се употребява известна сила. Любовта е една сила, която чрез известно регулиране може да се използва. Хората са себелюбиви – като дойде Любовта, искат да я затворят в себе си. Но, ако тя беше затворена в нас, ще разруши нашите стени и ще излезе навън. В такова жилище, в каквото искаме да я затворим, не може да стои. И се ражда смърт. Смъртта е процес на разрушение на всякаква егоистична мисъл и желание; с нея Бог разрушава всички огради, в които лошите духове са се вградили. Нашето сърце и нашият ум трябва да имат всички условия, за да я възприемат. Тя е тиха, спокойна, но същевременно със своите действия тя е сила ужасна. Когато сме в хармония с нея, светът е блаженство; не сме ли в хармония, няма по-опасна сила в природата от Любовта. И затова хората от практика казват: „Който много обича, много и мрази“. Колкото тя е силна в положителната страна, толкова е силна в отрицателната; затова трябва да бъдем с нея много внимателни. Когато я имаме, да не действаме отрицателно, защото тя тогава действа разрушително – явяват се болести, страдания, разрушение на цялото общество. Мнозина казват, че Господ е Любов и, като Любов, не трябва да наказва. Господ, като е толкова благ, е в същото време и взискателен. Като ни види недоволни, казва: „Сложете му един килограм на гърба“. Ние питаме: „Защо ми слагат тази тежест?“ Но Той, без да отговори, казва: „Сложете му още един килограм“. – „Ама не мога да нося.“ – „Сложете му още един килограм.“ И като ни притисне така, не можем да мърдаме. Тогава почваме да казваме: „Господи, прости ми!“ – „Снемете му един килограм“, отговаря Господ. Повтаряме молбата. – „Снемете му още един килограм.“ Колкото повече се молим, толкова повече килограми ни се снемат от гърба. И като снеме цялата тежест, Господ ни пита: „Е, научи ли урока?“ – „Научих го хубаво.“ – „Ако искаш да не те товаря вече, трябва да бъдеш благосклонен и търпелив спрямо околния свят, към всички, които са около тебе, както и те към тебе трябва да бъдат благосклонни и търпеливи; тия малки твои братя може да грешат, но ти трябва да имаш търпение, както аз търпя; в деня, в който престъпиш закона, ще почна пак да те товаря.“ – „Не мога да нося.“ – „Ще носиш.“ Аз ви казах как можем да се освободим от нашия товар. Всеки от сърце трябва да каже на Господа: „Аз съм благодарен от душа и сърце за всичко, което Си ми дал“; защото Бог е дал на всеки човек хиляди блага, но той не знае как да използва тия блага – „Вода гази, жаден ходи“. Много търговци са недоволни – защо? – защото имали 10 хиляди лева и не им стигали. Като им дадеш 20 хиляди, пак не им стигат; дадеш им 50 хиляди, 100 хиляди, пак са недоволни. Знаете ли съвременното човечество на какво прилича? Сигурно сте чели за онзи рибар, който намерил едно красиво око. Попитали го: „Колко искаш за това око?“ – „Колкото то тежи.“ – „Претеглете го.“ Сложили 10 грама, окото недоволно, сложили 20 грама – пак недоволно, сложили 100 грама – недоволно, сложили един килограм, 100 кг, 1000 кг, 10,000 кг, цялото злато – окото останало пак недоволно. „Какво ще правим – не може да се изплати?“ – взели да се питат. Най-после повикали един стар мъдрец и го попитали: „Какво да правим“. – „То е много лесна работа – отговорил мъдрецът – вземете малко пръст и посипете окото.“ Направили това и къпоните с окото се вдигнали нагоре. И Господ един ден, като ни види недоволни, ще каже: „Сложете пръст на очите му“ и ние вече ставаме доволни. Както ние често обичаме да подсоляваме и подпиперяваме нашето ястие, така и Господ, като не сме доволни, ще ни сложи малко сол или пипер, за да ни направи доволни. Защото животът не седи в многото, което имаме, а в онова, което можем да използваме в даден момент, и в това – да бъдем благодарни от туй, което Бог ни е дал. Тогава Бог ще ни даде още по-големи блага.

Тази глава от апостола трябва да я приложим в практическия живот: да почнем да работим и да бъдем полезни на своите братя, които са около нас. Ние сме като в училище – учим нещата; не сме като в разсадник. Църквата е голям разсадник; там може всичко да посееш; училището е, обаче, градина, в която трябва да се посеят само неща, които ще принесат полза. В училищата трябва да се научим как да обработваме и насаждаме хубавите и полезни неща. И по отношение на училището има една връзка между сърцето и ума – ние трябва не само да разсъждаваме, но и да култивираме и покажем ония основни закони, по които трябва да се развива животът.

Казвате: „Защо Бог не ми е дал по-големи способности, по-голяма сила, повече пари?“ – Аз виждам много причини за това. Защото, колкото пъти ви е пращал на нивата, вас, вашите деди и прадеди, да работите, вместо да се заемете да обработвате умовете и сърцата си, вие сте се занимавали с вкуса на забраненото дърво, да правите все нови и нови опити, които са коствали целия ваш капитал. Колкото пъти сте идвали целокупно на тая нива, вместо да работите, вие сте бягали и сте се връщали при Него и сте се молили пак да ви даде нещо наготово. Вие сте като ученици, които бащата и майката искат да направят учени, а те не се учат, бягат от училището; мнозина от вас са бягали от това Божествено училище. Казвате: „Туй нещо не може да се изкара на глава, ами хайде да го ударим през просото“. Много пъти сте говорили това и сега може да го кажете, но то не е умно нещо. Онзи, който иска да научи Божествения закон, да приеме една по-висока степен, да се издигне в областта на светиите, откъдето да гледа ясно на живота и Господ да гледа благосклонно на него, непременно трябва да завърши Божественото училище на земята със зрелостен изпит. В това завършване се състои благото на всекиго. Неподготвени в тоя свят, ще карате коне, ще орете, ще трошите камъни, ще правите пътища, докато научите онова, което конете, ралото, камъните и пътищата ви учат – да се подготвите за Царството Христово. Непослушните деца Господ ги слага камъни да трошат, а на послушните дава благородни занаяти. Ще кажете: „Тежко е това учение!“ Да, вярно, за мързеливите, съгласен съм, че е тежко, но за прилежните, за трудолюбивите и смирените – то крие богатства. Знаете ли защо червеят е в земята, жабата във водата, птицата във въздуха и човекът посред тях? Това са четири велики положения на живота. Но, ще ми кажете: „Това са неща отвлечени“. – Не са отвлечени. Това са четири велики истини, които ви показват тесния път – пътя на Божията мисъл. Той е тесен – вярно, но за това нещо има дълбоки причини, които сега не мога да обяснявам. Те лежат извън границите на тоя свят.

Но да се върна на думата „любов“, която хората са обезсолили, извратили, потъпкали са нейната доброта, нейната красота и са развалили нейната звучна хармония дотолкоз, че сега са останали само нейните дрезгави звуци, които дращят ухото ни. И ние си казваме: „Любов – това са илюзии на живота, празни мечти на младите – зелени моми и момци, които гонят неуловимата сянка на живота“. Да, сянка, но зад тая сянка има реалност, от която произтича сокът на живота, от който душата постоянно утолява своята жажда, както утруденият пътник при студения и бистър планински извор. Какво неоценимо богатство, какви знания са скрити в тая едничка дума! И ако хората знаеха как да я произнасят правилно, тъй, както тя е произнесена първоначално от Божествената уста, всичко около тях щеше да се усмихва и с умиление да слуша тоя небесен зов. Те щяха да имат магическия жезъл на древните мъдреци, пред силата на който всичко се е прекланяло за добро. Мнозина ще кажат: „Какво щастие е, човек да притежава тоя жезъл!“ Вярно, най-голямото щастие, което човек може да добие на земята. И може да го добие, стига да иска да се стреми непреодолимо към това благо.

Сега само това ще ви кажа: ако вземете първо да изучите търпението в живота – всякога и всичко да претърпявате със смирение и радост – ще намерите истината. С вашето нетърпение и лоши мисли създавате една тежка атмосфера във вашата къща. Жената недоволна, защото мъжът взимал 150 лева; това иска, онова иска – желания, желания, желания, а кой ще работи заради вас, кой друг ще ви ги достави, а не вие сами? Например, ако всички поискат да имат пълни хамбари, без да работят, откъде ще ги вземат? Благата се добиват мъчно – с труд. Затуй трябва да бъдем доволни от онова, което Бог, в Своята велика Мъдрост, е благоволил да ни даде.

Не ви съветвам никога да слушате хорски съвети. Може да извлечете известна поука от тях, но всеки трябва да слуша онзи съвет, който Бог е вложил в неговата съвест. Вижте какво казват хората и ако то е в съгласие с онова, което Господ ви казва вътрешно във вашата съвест, послушайте ги; ако не, не следвайте чужди съвети никога. Ако искате да бъдете свободни от грешки, непременно трябва да слушате Господа: всеки един, който не слуша Господа, не е умен човек, а е роб на своите външни влечения, на хората, на всички.

Вие търсите Господа – къде? Той е у вас, във вашия ум, във вашето сърце, Той се проявява в тия две дарби. Слушайте добре ума си и сърцето си – чрез тях Господ ви говори. Някои ще ви проповядват, че умът и сърцето са развалени. Не е прав. Ако нашият ум и нашето сърце бяха развалени, с какво ще познаем Господа? Има неща у нас развалени, но не всичко е развалено. И аз ви питам: ако не вярвате на своя ум и на своето сърце, на кого ще вярвате? Ако вашият ум и вашето сърце са развалени, като моето, защо ще вярвам във вас? В кого трябва да вярваме? В Господа, Който живее в нас. И когато вярваме на себе си, ще вярваме и на своя брат. Който не вярва в Господа, Който живее в него, не може да вярва на другите хора. И онзи, който не е благосклонен към ближните си, не е угоден Богу. Затуй Господ казва да обичаме ближните си. А вашият ближен е наранен, разпнат, прикован на кръста. Не е вашият Господ на Небето, вие сте Го приковали. Че това е истина, четете Евангелието. Вашето спасение ще стане не иначе, а чрез това приковаване – търпение и благосклонност. Тогава ще дойде вашето освобождение. Ще кажете: „Това е мъчна работа“. Не е мъчна. Не се бойте. Да те приковат на кръста е приятна работа. Господ хиляди години търпи приковаването. „Да не пострадаме?“ – Няма да пострадате. Хората, които ги е страх от страдания, ние не ги искаме в училището ни. Вие трябва да благодарите на Бога за тия страдания: те са пратени от Него. И тия страдания, които сега ви се дават, вие ги заслужавате, вие сте достойни за тях. Ако Христос не бе носил този трънен венец, ако не бе прикован на кръста, как щеше да прояви тази Любов? Бихте ли Го обичали днес, ако искаше и би живял като цар? Вие Го обичате, защото бе прикован на кръста за нашето спасение.

Затуй отсега нататък бъдете герои, не се страхувайте от страдания, а казвайте на света, че сте мъже и че не един кръст, а десет сте готови да носите. Един се оплакал, че кръстът, който носел, бил много тежък. Господ рекъл: „Вземете му го“, и го въвел в една голяма зала и му рекъл: „В тази зала има големи и малки, златни, сребърни, железни и каменни кръстове, избери си един“. Човекът, като ходил, ходил, намерил един малък кръст и рекъл: „Туй кръстче искам“. – „Ами че това е кръстът, който ти носеше досега, този кръст бях ти дал“, рекъл Господ. Често ние преувеличаваме нашите страдания. А те са пътят на нашето възлизане към Бога. И затуй, когато някой страда, да си казваме: „Той е грешник, който се спасява“. Аз го уважавам и му казвам: „Братко, ти си по-близо до Небето, бих желал да бъда на твоето място“. Когато някой каже: „Аз не съм видял страдания“, аз му казвам: „Ти си още зелен“. Зеленото е приятно, но когато почне да зрее, идват страданията. Сега вземете тази мисъл в себе си, давам ви я за размишление от страна на Господа, когато ви дойде страдание, да се радвате и да благодарите на Господа, че ви обича, затова ви го праща. Страданията са признак на Любовта Божия и нека всички да носим този кръст. Затуй и на целокупния български народ, като душа, Господ му даде тия страдания, да усвои тия две велики качества – дълготърпението и благосклонността. „Но, казвате, гърците и сърбите са такива, онакива.“ – Нищо – не обръщайте внимание, вие си научете урока за вашето спасение, а какви са те, оставете, те нищо не са спечелили, и те ще дойде време да учат този урок, който вам е даден по-рано, за което трябва именно да благодарите, а не да роптаете. „Нас ни разпнаха.“ – „Няма нищо – вие сте по-близо до Мене“, отговаря Господ, „другите не са, те са сега далеч, но и те ще дойдат на това място“. Когато ви разпнат, тогава ще влезете в Царството Божие. Затуй нека се радваме, че имаме нещо повече на тоя свят. Нека всички бъдем последователи Христови и достойно да носим това име на земята – християни. Какво ще кажат други, да оставим настрана. Нека бъдем дълготърпеливи и благосклонни и да изпълняваме дълга си към Бога тъй, както го разбираме в нашите чисти мисли и желания. И в тоя велик път никога да не се спъваме, а да воюваме смело, решително и да насърчаваме всекиго, който воюва заедно с нас. Това е силата, с която ще надделеем сегашните мъчнотии.

Беседа, държана на 6 юли 1914 г. в София

Сънищата на Йосиф

А Йосиф видя сън, и разказа го на братята си: и възненавидяха го още повече.

Често в живота си задаваме въпроса: защо по някой път ни се случват нещастия? Изобщо се смята, че хората страдат и изплащат някои прегрешения от настоящето или от миналото и търсят причината за това. Виждаме, че животът се е отразил тъй върху Йосиф заради два съня, които той разказал на братята си. Разбира се, те изтълкували сънищата, че той е бил с тайни замисли и задни цели и, за да не им стане предводител, заражда се в тях мисълта да го премахнат. И както виждате, това не са чужди хора, а собствени братя. Така, те при първия удобен случай го хващат и продават на исмаиляни, които пък го препродават на един египтянин, и тогава започват изпитанията за Йосиф и Бог изпитва неговия характер. Животът на човека не е нищо друго, освен изпити – те са пробният камък, с който се изпитва характерът на човека. Най-ценното нещо в душата на човека е неговият характер, който трябва да мине през огън – изпитания. И само когато мине през този огън и устои на всички изпитания, само тогава може да се каже, че човек има характер ценен, устойчив, вечен – има вечен дом, в който може да живее: характерът, това е човешкият дом. Ние виждаме, че върху Йосиф идват напасти една след друга; след това тия напасти от двата съня идват и други, за които говори глава 39, а именно, понеже той бил красив момък, жената на господаря ме се влюбва в него; тя иска да се позабавлява, но той ѝ казва: „Не, господарят ми е дал всичко в моите ръце, освен тебе, ти си негова собственост, негово право и аз не мога да сторя тоя грях пред Бога“. Ние виждаме, че в душата на тоя млад човек царува Господ – всяко нещо, което иска да извърши, той по-рано претегля с тази мярка, дали е право, дали е угодно на Господа или не. Той знаеше неприятностите, които можеше да произтекат от неговия отказ да изпълни волята на една такава жена, но пък предпочете да страда, отколкото да съгреши. След тези изпитания, наистина, той намери затвора. Но Господ и тук му помага. Ако прегледате цялата повест в тази глава, ще видите, че Бог не го оставя, а го извежда от затвора чрез тълкуване на други два съня на египетския цар. Когато минаваме през изпитания, ние не знаем пределната точка, към която Бог се стреми. Вие искате да отидете на Небето, но ако някой ви попита какво разбирате под думите „Небе“ или „рай“, не знаете да му отговорите точно. Вие имате за Небето известна идея, но тя е за вас толкова неопределена, както са били неопределени и ония два съня в ума на Йосиф. И наистина, какво отношение са могли да имат снопите, слънцето, луната по отношение на него? Но те показваха стечението на известни бъдещи събития – продаването му, изкушението му от жената, затварянето му в тъмница, избавянето му и въздигането му.

Сега, кое е това царство и тази жена? Египет е царството, в което ние живеем, а жената на царедвореца, която ни изкушава, е светът. Вие сте слуги, които сте продадени, като сте изпъдени от вашите братя, намирате се в Египет и жената на този царедворец ви предлага да се забавлявате с нея – светът ви предлага известни блага и ви изкушава. Не е зле човек да се забавлява, но има неща забранени. Когато Адам беше в Рая, Господ му каза да яде всичко, само един плод му забрани и за непослушанието му дойдоха всички страдания. И в този свят има неща забранени и ако вие се опитате да ядете от забранения плод, непременно ще дойде страданието. Някои хора обичат да пипнат парите на други: трябват им за къщи, за удоволствия, за разходки в странство. Йосиф, обаче, не е гледал така на въпроса; той можеше да има благоволението на жената на царедвореца, но си помисли: „Аз предпочитам да имам благоволението на Бога, отколкото благоволението на една чужда жена“. Светът е жена, която не принадлежи на нас. Утре, като си направи забавлението, тя може да ви захвърли. Вашата външна красота е, от която тя се привлича към вас. Съвременното заблуждение лежи в следното нещо. Когато хората ни почитат, ние се заблуждаваме, като мислим, че това е за нашите достойнства. Имаме един певец знаменит, прославен, но всички почитат само неговия певчески талант, неговото гърло; развали ли се неговият ларинкс, изхвърлят го, като дрипа. Цялото почитание се отдава на една малка ципица на гърлото му. Също, имаме един велик цигулар; всички го уважават, докато той може да движи лъка; парализира ли се неговата ръка, никой не иска да чуе за него. Може да сте красив проповедник, но всички ще ви слушат, докато говорите сладкодумно; когато вашият глас стане дрезгав и прегракне, ще ви кажат: не искаме проповедник без глас. Жената, докато е красива, всички я обикалят; изчезне ли красотата, казват: „Нека друга дойде на нейно място“. Йосиф знаеше тази самоизмама от нещата и той реализираше само неща вътрешни, неща устойчиви, вечни, които всякога може да дадат мир на човека и той да има по този начин благоволението на Бога.

Ние трябва да бъдем внимателни към малките причини, които именно довеждат нещастията. Ако Йосиф не бе казал съня си на братята си, това нещастие не би го сполетяло. Задаваме си въпроса: не би ли дошло то при други случаи? Има изпити, които не може да се избегнат. Няма да ви разправям за тия вътрешни закони, а ще кажа, че има неща абсолютно определени от Бога. Ако речем да избягаме от малките, ще дойдат големите. За да можем да неутрализираме страданията, трябва да вземем урок от поведението на Йосиф. Ни най-малко не бива да се самозаблуждаваме, че ако днес сме добре, утрешният ден няма да измени нашия живот и да ни донесе нещастия, които никак не сме очаквали. Съдбата или Провидението е определило през какви изпити да мине човешкият живот. И тия изпити са необходими. Защо са необходими? Ще ви дам само едно сравнение. За да минете една дълбока река, на вас е необходима лодка; за да преплувате океана, на вас е необходим параход, и за да преминете от един свят в друг, ви е необходим този параход, който се нарича „вяра“. И тия изпити и нещастия са също необходими – те са горивото, това е вашият пътен билет. Всеки, който иска да измени пътя на необходимия закон, е глупав човек. Всеки, който казва: „Защо Господ ми даде тия страдания?“, който роптае, е глупав човек в пълния смисъл на думата. Всеки, обаче, който каже: „Искам да науча техния смисъл“, и е благодарен на тях, той е умен човек. Забележете: когато сполетяха Йосиф нещастия, той не възропта, а ги посрещна с радост в душата си и благодари Богу, че като се издигна в двора на господаря си до положение да има всичко, не се възгордя. Като му даде господарят много по-големи блага, той не се съблазни от ония, които му предлагаше жената, понеже той си каза: „Аз имам да изпълня един закон – не трябва да греша“. Значи, удоволствието в този смисъл е грях.

В какво се състои грехът? Всяко нещо, което не ражда, няма плод, или зародиш в себе си, е грях. Една жена, която сводничи, блудства, без да ражда, прави грях. Зачатието изкупва греха. Всяко действие, което не носи живот в себе си, е престъпно прахосване на Божествената енергия. Когато някой ви кара да направите грях, той иска да прахосате своята Божествена енергия. Пиете чаша вино – на следващия ден ви боли глава; какво сте придобили? По-благороден да сте станали – не е. Защо да желаем и вършим неща, които не придават нищо на нашия характер? Всички трябва да се ограничим само в рамките на ония удоволствия, които са позволени, законни, естествени. Например, вземете едно момче и момиче, които играят на кончета и на кукли – тия неща им принасят известни удоволствия, а от друга страна са и възпитателни, приготвят ги за други служби. Така, и за по-възрастните има в живота известни удоволствия, които също могат да ги ползват. Обаче, има и удоволствия, които всякога носят със себе си разрушение на човешките чувства, на човешките сили, на човешкото спасение. Неестественият живот, тъй наречената скрита, незаконна любов, която упражняват някои мъже и жени, действа разрушително и върху сърцето, и върху ума им. Вие обичате някого, запитайте се, угодно ли е това на Бог, принася ли полза на този, когото обичате, дали не развращавате неговата душа и неговия ум. Йосиф беше млад, неопитен; една развратена жена искаше да го оскверни, но той не се поддаде на нейното изкушение, за да опетни името си, от което – ако бе се поддал – ни помен нямаше да остане. Забележете, първо жената, Ева, бе подложена на изпитание и не устоя, а след това – нейният мъж; сега се поставя мъжа на изпитание. Тази същата змия бе, която изкуси Ева в градината: – „Виж, ако вкусиш от това дърво, какви знания, каква сила ще имаш, ще станеш като Бога“; Ева се поддаде и каза: „За слава аз съм готова, мога да го сторя“, защото то беше формено изневеряване. Тази същата змия се представи и на Йосиф във формата на жена и му каза: „Ела с мене“; но той ѝ каза „не“. След това дойдоха страданията, но дойде и издигането. Мъжът и жената представляват два принципа, две велики сили, разумни, които действат: едната сила наричаме активна, другата – пасивна, едната – действаща, другата – възприемчива – два процеса в Природата, които се сменят. Бог не всякога дава, понякога взема. Той в едно отношение дава, в друго взема. От една страна, океанът изпраща влага на сушата, от друга, чрез реките тази влага пак се връща в океана. В този смисъл мъжът и жената са два принципа, които работят – единият принцип творчески, наречен мъж, Бог, вторият пасивен, наречен жена или Господ – то е все едно. Следователно, трябва да бъдем и в двата момента на живота верни на тия Принципи. Ако светът изисква да добием блага, ще ги добием само когато устоим на този възвишен Божествен принцип. Ако сте верни на него, всички мечти и желания на вашия ум и на вашето сърце може да се постигнат. Ще ги постигнете само по един начин – чрез Бога: само Той може да задоволи вашите мисли и желания. Майката отхранва детето, учителят възпитава ученика; както детето не може без майката да се отгледа и израсне, така и ученикът не може да се научи без своя учител. Йосиф слушаше гласа на своя Учител, Който бе в него – на Бога, Който го учеше да спазва Великия закон на движението и раздвижването на живота. Целият наш стремеж в живота трябва да бъде насочен към това – да развием нашия характер. Как? Характерът е сглобен от мисли и чувства, от положителни сили. Живота не трябва да разбираме тъй, както го схващат някои сега – в тия ограничени рамки, както го схваща един учен, един доктор, един философ. Не. Ние трябва да разберем живота тъй, както Бог го е ограничил. Всички хора виждат нещата отчасти: съвременната наука показва само едната част на нещата; геният на един талантлив музикант обхваща само една малка част пространство, умът на един философ – също; силата на един здрав човек е ограничена само в неговите мускули. Но казват някои: „Силен по ум“. Силен по ум човек може да бъде само тогава, когато неговата сила е в свръзка с всички Божествени закони и когато той е в хармония с всички същества, които го заобикалят – от най-низшите до най-висшите. Тогава неговият силен, мощен характер може да направи всичко, защото всички същества му съдействат. Когато сме в разрез с тия Божествени закони, явява се това противоречие в нашия ум и всички несполуки, които срещаме в живота. Защо някога не сполучваме? Ние се двоумим, искаме да направим добро, без да преценяваме, че това, което вършим, не е добро. Ние мислим, че това, което мислим, е умно и че то ще се реализира; въртим го насам, въртим го нататък, напред, назад, а то не става. Някога се чудим защо не напредваме и защо нашата памет отслабва, защо е тъпа. Ние сами постоянно разбъркваме издъно нашия живот. Бива да размътиш водата, когато ловиш риба, но да я размътваш постоянно и когато си хванал цялата риба, не бива. Често жената се разгневява на мъжа и му мъти водата. „Какво искаш? Рокля? Хайде, ето ти рокля“, казва мъжът. Избистри се езерото. Утре жената пак иска да хване риба – пак размътва водата: сега вече иска копринена рокля, часовник, да отиде на разходка. „Хайде, ето“, ѝ отговаря мъжът. Но този мъж един ден пропада, няма пари – какво прави? – взема, че избягва. Значи, езерото пресъхва и изгубва рибата си и дори водата си. Какво тогава жената ще мъти? Да мътим постоянно живота, да смущаваме себе си – това не значи да разбираме живота. Ще мътим, ще мътим, най-после ще умрем.

Дали сте помислили какво нещо е смъртта? Нарисувана е в картините – човек състоящ се от кости и с коса в ръка. Проверили ли сте, дали е така? – „Не, майка ми и баба ми са ми разказвали, че е така.“ Може би това да е вярно, но разбрали ли сте смисъла на тия кости, защо смъртта е представена като човек без мускули? Трябва да бъдете чисти като костите, които са бели; значи, трябва да бъдете добродетелни. Всяко нещо, което не е чисто, ще бъде изхвърлено; само добродетелта няма да бъде закачана. Имате, следователно, една емблема, за да не бъдете засягани. Престъпите ли Божия закон, всякога ще бъдете закачани. Страх от наказание човек трябва да има преди, а не след съгрешаването. Плачът не спасява човека; спасението се състои в организирането на нашия ум, на нашето сърце и на нашето тяло. Това е нашата задача на земята. И за това нещо, ние имаме един отличен пример в Стария завет – най-великия характер в лицето на Йосиф. И когато четем тези глави от Битието, трябва да изучим добре характера на Йосиф. Да не мислим, че той е бил глупав; той е бил много умен и затова, както виждате, баща му го е обичал; обичта всякога се дължи на мъдростта. Но Йосиф е имал същевременно и благородно сърце. Баща му е съзнавал това, но братята му са мислили, че баща му го обича заради някои външни качества. И са го продали. Но, при каквито условия и да го сложат, характерът му щеше пак да го издигне, както и го издигна. Поради неговите ценни качества, господарят му го поставя на високо място; друг един изпит го слага в затвора, но и там се издига, и най-после Господ го изважда от затвора, където той прекарва – чели ли сте колко? – две години, определеното за изпитание време. А кой е вашият затвор? Вашето сегашно тяло. Трябва един ден да излезете от този затвор, мръсен, нехигиеничен. Досега вие сте вземали причастие, но не знаете каква емблема представлява от себе си виното. Хлебарят трябваше да бъде посечен, а виночерпецът – възстановен на своята служба – единият принцип в живота, активният, всякога трябва да се жертвува. А виното трябва да влезе да разхлади живота. То има голяма сила, но понеже съвременните хора не са приготвени предварително, се възбуждат от него: те нямат такъв организъм, за да го използват. Когато виното влезе в шишето и почне да ферментира, шишето се пуква.

Но да се върнем към характера на Йосиф. Виждаме, че в него е имало трезвен, разсъдлив ум, който схванал какви са основните закони на живота. Той е имал благородно сърце и не е искал по никакъв начин да изневери на обещанието, което е дал на Бога. – „Аз съм дал честна дума на господаря си, а тъй също и на Господа, да Му служа вярно и не мога да Му изневеря.“ Следователно, той не е бил такъв момък, който да върви по течението на лошите наклонности и желания; във всички случаи той се е водил от благородни пориви и е имал сърце и ум уравновесени. За да може Господ да живее в нас, трябва нашият ум и нашето сърце да се намират в съгласие, да са уравновесени. Породи ли се между тях разногласие, Господ не живее в нас. Има места, които прекарват в анархия, както сега е в Сърбия и в целия свят, понеже умът и сърцето на хората не са в съгласие, защото всички искат да вземат повече, а никой не дава; всеки има за цел да ограби ближния си и поради това винаги има сблъсквания между тях. То е общ закон, както между малките, така и между големите същества. Мнозина искат да живеят. Някои са още при бащите си и разказват какви сънища са видели, други са във втора категория – продадени от братята си в Египет, в двора на този висок царедворец, където са изложени на изкушенията на неговата жена, трети са в затвора. Най-доброто положение е да излезете пред Фараона. Но, за да излезете пред Фараона, трябва да минете през три етапа – то са три училища, три курса: първият при бащата, вторият при тази жена, която го изпитва доколко е целомъдрен, и Йосиф даде много добър изпит – остави дрехата си и избяга чист. Какво значи да оставиш дрехата си? То значи да оставиш наметалото на душата си – плътта. Светът ти казва, като онази жена: „Ела с мене, аз съм много хубава; иначе, ще влезеш в затвора“, изпитва те, дали ще се изкушиш или ще следваш Божия закон. А трябва да се лишиш от всички блага, които те съблазняват, да победиш изкушенията и да следваш Божия закон. Вярвайте в Бога, имайте вяра в Него и вас непременно ви очаква велико бъдеще, като Йосиф. Върху това не може да има две мнения. Аз ви показвам тук, как един младеж, който върви по пътя, който му посочва Бог, се издига, от положението на един обикновен овчар, до най-високото положение в Египет – не с кражби, лъжи и убийства, а със самоотричания пред страданията и с пазене Божия закон. Следователно, мъдростта и знанието, които можете да имате във вашия ум, добротата, която можете да имате във вашето сърце – само те могат да ви помогнат. Никога не се лъжете от външни неща, които може да примамят вашите очи, каквито и да бъдат те – черни или руси. За да бъдат вашите ръце или вашето лице такива или други, това зависи от вашето сърце: каквито ви са умът и сърцето, такава къща ще си създадете, такива прозорци ще имате на нея. Всякога може човек чрез своя ум и своето сърце да измени външното свое обществено положение – от сиромах да стане богат. Но ще го измени, само когато спазва Божествените закони.

Ако пристъпим да разгледаме втората част от характера на Йосиф, когато братята се явили при него, ще видим, че той не си е отмъстил, а е плакал заедно с тях и изливал цялата своя любов към тях. Следователно, ако в нашия живот някой ни е направил пакост, не бива да му отвръщаме със същото. Да мислиш зло, да си отмъстиш, да одумваш – това не е характер; характер е да прощаваш, само така може да се издигнеш до степен на благородство. И този пример ние виждаме в Христос – когато беше на кръста и Го подиграваха, Той рече: „Прости им, Господи!“ Ще дойде време и ще ви попитам: „Простили ли сте на онези, които ви оскърбиха, които ви продадоха?“ Един баща казва на своя син: „Ти няма да станеш човек“; синът отива в странство да се учи, връща се, издига се в обществото, става управител и първата му работа била тази: праща няколко души стражари, арестуват баща му, докарват го при него и синът го запитва: „Е какво мислиш – няма ли да стана човек?“ Баща му тогава казал: „Това, което направи, умно ли беше, така ли трябваше да ме докараш тук – да ме плашиш? Ти си неразумен човек, който не знае какво прави. Ти трябваше да ми пратиш каляска, да ме доведе“. Този е начинът, който употребяваме и ние искаме да плашим хората. „Да ми даде Господ сила, аз зная как да управлявам – ще беся.“ Хиляди години хората все този метод държат – всички се бият и всяка къща плаче. А колко се е подобрил светът? Ни най-малко. Само Любовта е, която може да внесе благородни елементи в човешката душа. И наказанието ползва дотолкова, доколкото е наложено от любов да се изкоренят лошите неща. Но онзи, който чрез своята операция реже здраво месо, не е умен хирург, а глупав. Следователно, когато дойдете в живота, ето какво трябва да правите: да съблюдавате основния закон – между вашия ум и вашето сърце да има равновесие.

Мнозина се съмняват дали има Бог. Някои от вас ще кажат: „Вярваме, че има“. Но, ако ви поставеха на мястото на Йосиф, щяхте да кажете: „Ако имаше Бог, нямаше да ме сложи в затвора. Да ме вземе от баща ми, от майка ми, братята да ме продадат – туй Бог ли е? Не вярвам“. Трябва да приемете всички страдания от Божията ръка и, когато дойдат, трябва да се радвате: страданията са онези камъни, с които ще издигнете стъпалата на вашата къща; те ще образуват вашия характер; те са съединителната нишка между човека и Бога; само чрез тях може да се мине от един свят в друг по-добър. И по-добро нещо от страданията за вашето издигане няма в този свят. Действително, на вас са противни страданията, но всъщност те са най-големите благословения. Когато една душа е страдала дълго време, страданията ще дадат своя плод и тя ще почне да се радва. Ако корените на дърветата не изсмукваха соковете, щяхме ли да се ползваме от сладки плодове. Ако майката не страдаше, ако не носеше в утробата си, би ли имала детенце да му се радва? Ако бащата не направи самоотричане на своя индивидуален живот, би ли се радвал? Учител, който не полага усилия, може ли да има ученици да го уважават? Кой, като е лежал на гърба си, е бил занесен на Небето и поставен там на високо положение? От единия до другия край на света, животът е сглобен само от страдания. Те са като делата на скулптора, който създава чрез тях една статуя. Когато научим дълбокия смисъл на страданията, ще разберем, че това е процес, който изработва нашия характер. И когато ударим с чук последните удари за доизработване на нашия характер, тогава ще престанат мъченията и ще излезе великата статуя на нашия живот. Ние се готвим да отидем на Небето. Какво ще занесем там? Своя характер – той е нашето богатство. Вие обичате да сте мъж или жена красиви, стройни, с благородни обноски, но, като влезете в света, какво ще кажат хората, ако не сте благородни по характер? Ще кажат ли, че във вашето лице виждат човек с добродетели? Когато човек няма красива външност, а има здрав ум и добро сърце, хората казват: „Ето човек с характер“. И това е най-добрата похвала, която може да ни отдаде светът. Ако имаме такъв ум и такова сърце, светът ще се нуждае от нас. В Египет през времето на Фараона имаше много знатни египтяни, защо Фараонът не сложи тях на първо място, а слага един чужденец? За неговите хубави черти ли? Не. За неговия ум и за неговата доброта. Ако сме като него, светът ще ни отреди същото място; ако сме глупави и светът ще ни изхвърли. Сегашните хора се осланят тъкмо на противното, казват: „Човек не трябва да бъде добродетелен, защото добродетелта била глупост“. Не разбират какво казват: външните, чуждите неща и на Великден се вземат; характерът, обаче, вечно ще остане у нас – той е именно ценното. Днес вие се намирате в същите изпити – вие сте разтревожени, както египтяните през времето, когато Йосиф е живял; не знаете какво може да се случи в утрешния ден. Съдбата, бъдещето не е във вашите ръце. Какъв образ ще вземат събитията, не можете да предвидите. Но съдбата би била във ваши ръце, ако имате вяра и упование на Бога така, както Йосиф ги е имал. Тогава вие непременно ще измените вашата съдба, където и да сте, в каквото положение и да ви поставят – като маслото, вие ще излезете над водата. Първото нещо за това е, да не се боите и безпокоите; трябва да имате смелост и решителност, да не сте страхливи. Страхът трябва да отстъпи място на благоразумието. Трябва да се колебаете, само когато не сте решили известен въпрос, дали е прав или не, но, когато сте го решили и смятате, че е прав, непременно трябва да го обявите и да го отстоявате. Йосиф постави въпроса пред жената ребром – „С тебе това не мога да направя“. Лошите последици, наистина, дойдоха – хванаха го и го сложиха в затвора, но Бог беше с него.

При съграждане на характера е необходимо търпение. То е основата на нещата. И ние виждаме в характера на Йосиф именно голямо търпение: той никак не се е тревожил в затвора, работил, учил, готов да претърпи всичко. Търпението е една черта в характера, с която човек не се ражда, но която се придобива с усилия. Всички страдания в света имат за цел само да сформират у нас търпението, да се научим да търпим, да бъдем хладнокръвни, да гледаме с вяра на бъдещето и каквито несгоди и разочарования да имаме, никога да не се обезсърчаваме. Момата може да каже: „Моите мечти са да се омъжа според моя идеал“, а като се омъжи, казва: „Моят живот спира“. Не, тя е в началото на живота. Някои казват: „Изгубих си парите“. – Какво от това? Ти си в началото на своя живот – нищо не си изгубил. „Изгубих си здравето.“ – Ти си в началото на своя живот: друго здраве ще добиеш. В каквото положение и да бъдем поставени, ние трябва да търпим и да се уповаваме на Бога до последната минута. Тази вяра трябва да бъде дълбока във всичките ни работи. Някои искат да имат добро общество, да са заобиколени с добри хора. Йосиф, като чужденец, живееше между чужди хора, но той съумя със своето сърце и със своя ум да направи от тези хора добри приятели. Ама казват някои: „Хората са грешни“. От тези грешници именно си създайте приятели – в тях има благородни души. Съвременният християнин казва: „Той не е верующ, той е още зелен“. – Ами че, докато не бъде зелен, може ли да узрее? Нещата, които изникват от земята, първо са зелени, не узряват веднага. Зеленината е процес, чрез който се изсмукват соковете и, когато се наберат, почва зреенето. „Обижда ме, че съм бил зелен.“ – Много добре, че си зелен, той не те обижда, ако си благороден човек, с труд един ден ще узрееш. Който не е зелен, не може да узрее. Ако не е зелен, ще бъде сух, а в сухото няма процес на развитие. Ако сте зелени, аз ви се радвам: то е благородна черта да бъдете зелени; когато узреете, ще станете жълти като злато. Всички обичат парите – узряването. Има някои хора, които не са узрели. Парите знаете ли какво са? Да сте узрели. Животът се състои в постепенно развитие на зеленината до узряването; този постепенен процес се нарича в науката еволюция, развитие. Той е необходим, докато всички хора завършат процеса на развитието и придобият всички знания и цялата доброта на своето сърце. Когато придобият всички тези сокове, Господ ще изпрати своята благодат и плодовете у вас ще узреят. Тогава ще се яви Господ. Когато сте още зелени, той отдалеч гледа на вас; когато узреете, непременно ще дойде и ще откъсне вашите зрели плодове, защото те са потребни Нему. Когато почнете да разбирате, да отделяте съществените работи от несъществените, преходните от трайните, когато вашият характер се изработи и заякне, когато тия плодове по дърветата на вашата градина почнат да узряват, тогава вие ще бъдете извадени от затвора и представени пред Господаря на тоя свят да си кажете тълкуванието за двата съня на живота и ще изнесете истината не като затворници, а като свободни. Тогава истината ще ви бъде венец на главата, а снопите на нивата ще ви се поклонят, и слънцето и луната и единадесетте звезди на Небето ще ви поздравят. И ще разберете тогава дълбокия смисъл на земния живот. Тогава Господ ще се яви и ще се въдвори царството Божие на земята.

Беседа, държана на 20 юли 1914 г. в София

Законът на служенето

Който Ми служи, нека Ме последва, и където съм Аз, там ще бъде и Моят служител. А който служи на Мене, него ще почете Моят Отец.

Навярно, мнозина ще си зададат въпроса какъв смисъл може да се крие в думите: „А който служи на Мене, него ще почете Моят Отец“. Светът има разни стремежи: съвременните хора се стремят да добият знания, богатства, земи, къщи, слава, величие, сила – имат стремеж към много работи. Исус настоява само върху едно нещо: върху служенето – човек да знае как да слугува. Слуга – ето една прозаична дума, която ни изобразява най-ниското обществено положение. Но има различни слуги – в някоя бирария, в някоя кръчма, в някоя кухня, в театъра, в университета, в министерствата и т.н. В известен смисъл всички хора са слуги, само че не всички признават това. И така, в света има два вида служители: едни, които разбират своите длъжности и знаят как да ги изпълняват, а други, които не знаят как да слугуват. Последните наричаме обикновено управляващи хора, господари, които седят и чакат други да им слугуват, учат другите как да работят и слугуват. Всеки иска да бъде в първата категория – господар. Християнското учение, обаче, поставя диаметрално противоположното на тоя принцип; то поставя именно принципа, че който иска да бъде господар, трябва да бъде слуга; то казва, че Син Божи не дойде да Му послужат, а да послужи. Ние сме заставени по закона на необходимостта да бъдем слуги. Някой казва: „Аз съм господар“; не, той се лъже, ако мисли, че е свободен, че на никого не слугува; той служи най-малко на стомаха си, който го принуждава да върши работа, която не му е винаги приятна, и да му сготви хубаво, да яде и да сдъвква храната много добре, защото, ако не му слугува така, стомахът ще повърне назад храната и ще го накаже; ще му каже: „Ти трябва да ми служиш добре, иначе – ще те уволня“. Някои мислят, че само господарят уволнява слугите си, но и стомахът уволнява господаря си. Я попитайте лекаря какво прави стомахът, когато не му слугуват добре; да видите как той уволнява господаря си! Служенето е едно качество. Колко нещастия произтичат в света от това, че не знаем как да служим! Когато майката се научи да отглежда своите деца, когато учителят се научи да преподава на своите ученици, когато властта се научи как да слугува на населението, да удовлетвори неговите нужди, да създаде закони, необходими за неговото развитие, светът ще има по-друга физиономия, отколкото сега. Съвременната цивилизация е поставена днес на големи изпитания: милиони хора се викат да слугуват в армиите – някои носят четки, други слагат барут в топовете, огнестрелни гранати, други държат малки нишки и, като ги опънат, създава се гръм, други са служители на коне; всичко това е пак служене. Тия слуги каква участ ги очаква? Всички тия глави, крака, мишци ще бъдат раздробени, разбъркани, ще станат на каша. Това хората наричат цивилизация, култура; с него съвременните народи ни казват: „На нас не ни трябва Господ – науката ще ни издигне“. Обаче, ето на какво ни научи тя – да бъдем корави, да правим пушки и гранати. Да, науката ни докара до този изпит, да направим една опасна проба и сега Небето ни изпитва със служенето, което ни се налага. Светът изисква свои слуги да му слугуват и Господ изисква също своето. Христос казва: „Който служи на Мене, него ще почете Моят Отец“. Ние все уреждаме работите си, а те все неуредени остават. Заболяваме, викаме лекари да ни лекуват, но, при всичко това, смъртта ни задига. Съграждаме къща, слагаме стражари, за да не ни заграбят богатствата, но най-после ни ги заграбват. Христос казва: „Толкова хиляди години сте служили на този ваш принцип и виждате последствията му; ако, обаче, служите на Мене, ще видите смисъла на вашия живот“. Ние трябва да служим тъй, както Христос не дойде да Му послужат, а Той да послужи. Трябва хората да станат служители на по-слабите, на по-немощните. Не трябва да слагаме лоши хора да слугуват на света. Знаете ли защо съвременното общество е развалено? Майките, които трябва да възпитават сами децата си, остават възпитанието им на развалени и невежи слугини, а самите те отиват по театри, балове, бирарии и други удоволствия. Развратните и невежи слугини на какво ще научат децата? На това, което те знаят. Слугините възпитават съвременните деца не само в България, но и във Франция, Германия, Америка – навсякъде. Не казвам, че всички слугини са развратни, но по-голямата част от тях са такива по причина на своите господари. Ако майките бяха слугини, в пълния смисъл на думата, на своите деца в пътя на отглеждането и възпитанието им, светът би имал друга физиономия. Също и ако бащата беше възпитател на своите синове. Щом бащата и майката напуснат своите длъжности и оставят на невежи слугини, които не разбират в какво се състои животът, да възпитават децата им, а те отиват да се наслаждават на света, резултатите ще бъдат лоши. Слугинята не може да възпита детето, още и защото не го е родила и няма любов към него. Тя си казва: „Ако господарката се разполага в бирарията, защо аз да ѝ гледам децата?“

Ще ви обясня в какво се състои слугуването, какви качества трябва да има един слуга. Той трябва, преди всичко, да има благородно сърце, да бъде чувствителен, отзивчив, да бъде смирен, да бъде човек пластичен – да може към всички условия да се приспособява; при това трябва да бъде работлив, а не мързелив. Животът е взискателен и ние трябва да му слугуваме както трябва. Когато съвременният шивач сбърка някоя дреха и не може да я ушие както трябва, връщат му я и той плаща, и плата и всички загуби; същото е и с Природата: тя ни дава един плат – животът, който имаме, е един вид плат – и ни казва: „Скройте и ушийте тая дреха“, и ако не можем да я ушием добре, тя ни глобява. Ако искаме да се научим как да слугуваме, трябва да се обърнем към Христос, Той да ни научи. Слугата трябва да бъде много умен: глупав човек не може да слугува както трябва. Учителите, свещениците – те са слуги. Ако учителят разбира своето призвание, най-напред трябва да разбира детската душа, за да знае как да упъти детето към наука. Свещеникът трябва да разбира душата на своите пасоми, за да може да им даде съответната храна за тяхното сърце. Трябва да притежаваме и друга една черта – да имаме голямо търпение. Мнозина наричат търпеливите хора „волове“ – „Той е, казват, вол“. Да бъдеш търпелив не значи да бъдеш вол; търпението е разумен акт; за да можем да претърпим външните несгоди на живота, трябва да имаме вътрешно равновесие на душата, сърцето и ума. Ще ви кажа един пример за един математик от миналите векове. Той работил 20 години върху известни изчисления, по тях имал вътре в стаята си разхвърляни разни листчета – винаги заключвал стаята си; един ден забравил да я заключи, слугинята влиза да разтреби стаята, вижда много листа разхвърляни по пода, взима ги всички, хвърля ги в печката и ги изгаря – изчиства хубаво стаята. По едно време се връща математикът и пита: „Къде са разхвърляните листчета?“ – „Сложих ги в печката; вижте как сега е хубаво наредено.“ – „Такова нещо друг път да не правиш“ – това било отговорът на математика. Ние слугуваме като тая слугиня – събираме листчетата, това не става, друго не струва, хайде в печката. Този учен човек, чиито 20-годишен философски труд пропаднал, не е постъпил както бихме постъпили ние, а е показал едно търпение за пример: не направил друго, а казал само: „Друг път да не го правиш“. Сега вие се намирате в такъв период и вашата къща е отворена, слугинята събира всички листчета, ще ги видите един ден изгорели в печката и, когато намерите къщата изчистена по правилата на вашата слугиня, какво ще кажете? Аз зная, че ще има плач – „Господи, аз ли съм най-грешният? Тази съдба само на мене ли даде?“ И ние смятаме, че сме хора, които разбираме Божествения Закон! Ние трябва да кажем, като този философ – „Моля, друг път да не правиш туй“. А от своя страна, да си поставим за задача да държим нещата си в порядък, да не оставяме стаята отворена и на произвола на слугите.

Сега, Христос казва: „Който служи на Мене, него ще почете Моят Отец“. Всички вие мислите все за тоя свят, за тия преходни работи, мислите да уредите тукашните, семейните си работи, а много важни въпроси оставате неуредени – отношенията ви към вашия Господар, Който един ден ще ви повика да дадете отчет. И денят идва. Знаете ли след няколко години къде ще бъдете? Знаете ли в това време какво ще се разрази в Европа? Какво ще бъде положението? Не знаете. Съвременният свят ще бъде много пречистен, ще му бъде сложена хубава инжекция за повдигане на нов живот. Хората, които идват на помощ на цивилизацията, трябва да приложат Христовите принципи, да се научат как да слугуват и ония, които не знаят да слугуват тъй, както иска Христос, нямат шанс за развитие. Дарвиновата теория казва, че преживяват само способните, здравите хора. Действително, ще преживеят само онези, които са духовно и морално здрави; ще преживеят и телесно здравите, ако имат тази вътрешна морална сила. Не се самозаблуждавайте да мислите, че здравето се състои в известно затлъстяване на лицето и изобщо на тялото – човек да има по-голяма гуша, по-голям корем, да бъде по-шишкав, да яде повече. Ако целият живот се прекара само в ядене и пиене, не е ли то едно болезнено състояние? На един човек от 100 килограма, колко килограма храна му трябва? Зная за една англичанка, която изяждала по 9 килограма хляб, друга, която изяждала хляба и кафето приготвени за 72 деца; това е болезнено състояние. Не съм против яденето, но съвременните хора мислят, че всичко се заключава в яденето. И наистина, то отнема една трета от живота ни, защото от сутрин до вечер само за ядене слугуваме: сутрин мислим какво да пием, дали чай или мляко, дали млякото да бъде приготвено с какао по немски, или с кафе по турски, с каймак ли да бъде или без каймак; едва сме закусили, почваме да мислим за обяд какво да ядем, ще има ли пиле или говеждо, с какво ще бъде сготвено, с домати или с тиквички, месото накълцано ли да бъде, дали ще има това или онова; свършим обяда, почнем да мислим какво ще има за вечеря. Някой път сме задоволени, друг път не. Постоянно правим изменение на храната. И наистина, храненето е станало цяла готварска наука, по която хората отиват да се специализират. То е хубаво, но то не е крайната цел на живота. Силата на една храна, която може да използва нашият стомах, не зависи от това – как тя е сготвена. Да не мислим, че като сложим повечко солчица, пипер и масло, храната ще бъде по-здрава и всичко това е за нашия вкус, за устата. За да изпитаме една храна дали е добра, трябва да видим като постои половин час в стомаха, какво е разположението на тоя последния: щом има малка тежест на стомаха, малко неразположение, стомахът казва: тази храна не съответства на вашето здраве, не мога да ви дам потребните сокове. Утре пък казваме: „Я да му сложим повечко, за да усиля работата му“, докато лекарите констатират разширение на стомаха. Съвременните хора живеят само за стомаха си и затова чрезмерната им работа е погълната само от чувства и мисли за него. Учителят преподава в училището и мисли колко пари ще вземе – 300 ли лева или 400 и колко ще употреби за храна и за туй и онуй. Целият въпрос е сложен само за яденето и след туй се чудим защо не можем да се издигнем като учители и свещеници. Всички гледаме, как да поставим тялото в по-здравословно състояние – каква храна да му дадем, какво жилище да му направим; всички работим за външната обстановка на нещата, но никой не се спира да помисли за вътрешната страна на човешкия живот. Както нашето жилище трябва да е наредено хубаво, така трябва да бъде в ред и нашият ум. Ако е потребна хигиенична къща за нашето тяло, също така трябва да бъде хигиенично поставено и нашето сърце. Не считам онзи човек умен, който има хигиенична къща, а няма хигиенично поставено сърце. Когато осъждаме крайностите, ние обръщаме голямо внимание на слугуването само на известни външни неща, когато би трябвало на първо място да обръщаме внимание на своя ум и на своето сърце, пък тогава вече на своето тяло. Само ако така съграждаме живота си, ще имаме Божието благословение.

Христос казва: „Ако някой слугува на Мене, да си предложи сърцето“. Той е дошъл на земята именно да обработи човешкото сърце. Това обработване в какво се състои? Всички онези бурени, недъзи на нашия живот да бъдат отстранени. Вие от дълго време сте християни, всички Христос следвате, но ако Той ви повика на изпит сега, колцина от вас бихте издържали изпит върху търпението и смирението, ако ви даде да разрешите задачата не само теоретично, но и практично, или пък върху другите човешки добродетели: Правдата, Любовта, Истината, Мъдростта? Мислите ли, че не бихте пропаднали на изпита? Дали ви обичат хората, вие го разбирате, но дали вие обичате другите, не сте го разбрали. Щом Господ изисква да обичаме другите хора, в тази обич трябва да отидем до самоотричане. Казваме често: „Изядоха ме тия хора, ограбиха ме!“ Ами ние не ограбихме ли Господ – всички тия богатства, които намираме тук на земята. Господ е сега слязъл на земята и казва на всички свои слуги, които са крали и лъгали: „Доста са тия кражби и лъжи, елате, дайте сметка!“ – това е днешната европейска война. Господ казва: „Дайте отчет за онова, което съм ви дал. Как сте го използвали?“ Мнозина ще кажат, че икономически условия са наложили тази война: Германия малко земя имала и затуй се била. Ако Германия има малко земя, Русия и Англия малко ли имат? Значи, не е въпросът за земя – има нещо друго, което липсва на хората. Всеки иска да стане господар, всяка раса, която се издига, иска да бъде господар, всеки народ иска да бъде господар над всички други народи и затова всички идват до сблъсквания. Ако всички хора имаха за ръководител Христовия принцип, да слугуват на човечеството, ако всеки имаше своя сфера на работа и би принесъл своята лепта на човечеството, нямаше да има никакви спорове. Сега всички се въоръжават, за да имат господство. Ние казваме: „Колко са глупави тия, които воюват!“ Но това, което става сега, то става всеки ден с нас: влезте в една къща и ще видите какво става; вземат се двама млади, оженят се, всички хора се радват. „Ето една двойка, която ще заживее в мир и съгласие.“ Виждаш след 2–3 месеца жената разчорлена, мъжът също – бият се в къщи; жената иска да заповядва, а мъжът казва: „Аз съм господар на къщата“. Обаче и двамата се заблуждават: нито единият е господар, нито другият е такъв, а и двамата са слуги. „Ами казано е: мъжът е глава.“ Да бъдеш глава не значи да бъдеш господар, да бъдеш глава значи да бъдеш умен слуга и като по-стар от жена си, да я научиш как да слугува и да кажете и двамата: „Ние сме слуги на нашия Господар; ние двама може да бъдем наказани, но аз ще ти кажа как трябва да се върши тази работа“. Това е в алегоричен смисъл, но то става ежедневно в света. Да оставим мъжа и жената. Някой път сме недоволни, роптаем против себе си – защо? – казваме: „Нямам воля, не мога да направя това и онова“. – „Защо нямаш воля, нали си господар на себе си, каква е причината?“ – „Нямам ум.“ – „Как да нямаш ум, коя е причината да нямаш ум? Трябва да има някаква дълбока причина.“ На какво се дължи туй вътрешно раздвояване на човека? Дължи се на това, че ние сме дошли в противоречие с Господа, с Великия Закон. И когато човек всякога идва в противоречие с Божествения Закон, повдигат се тези вътрешни мъки, туй раздвояване, умът му се смущава, не знае какво да прави, обхващат го лоши мисли и желания, които не съставляват истинската Божия сила, и животът взема друга окраска. Лошите желания и мисли са като змия, която постоянно обвива и изсмуква човека, докато всички сокове, които могат да хранят ума и сърцето, престават да ги хранят и вече се почувства парализиране. Знаете ли какво правят мечкарите, които разиграват мечки? Дават на мечката съвсем малко брашънце и слагат на бърната голяма брънка, та като я подръпнат, да се подчинява и да не бъде опасна. Трябва и на тази наша мечка да сложим халка и синджир на долната бърна и да даваме малко брашънце, за да не се развият у нея ония инстинкти, които са опасни. Вземете колко хора са полудели от искането да станат богати, спечелят хиляда, 10 хиляди, 50 хиляди, 100 хиляди, един милион, 10 милиона – не се насищат. Трупат, трупат богатства, защо им са? Това няма никакъв вътрешен смисъл. За да се обогатят, хората почнаха сега да учат и нови начини, чрез магнетизъм и внушение да влияят на хората, да въздействат на техните мисли и действия. Едно време ходеха разбойниците из горите с пушка, сега те са сред градовете и носят със себе си други средства, за да ограбват ближните си. Казват, че в Ню Йорк трима американски хипнотизатори заставили мислено един банкер да подпише чек от 5 хиляди долара и той им дал парите. Начините на кражбите се измениха. Всички искат да имат тази дарба, тази власт в света; но знаете ли какво нещастие тя донася? Привеждал съм този пример и друг път. В една стара басня се говори, че един човек искал да има такава сила в своите ръце, че каквото пипне, злато да стане. Казвал си: „Ако я придобия, за целия свят ще бъде добре“. Един ангел му казал: „Ако бъде послушана твоята молба, ще бъдеш ли всякога доволен?“ – „То ще бъде най-голямото щастие за мене.“ – „Да бъде според желанието ти.“ И когато този човек влиза в къщи, масите, книгите, чашите – всичко станало на злато. Излязъл в двора, камъните, дърветата – всичко се превърнало в злато. Рекъл си: „Няма да бъда вече слуга, господар ще бъда. Жено, ние сме хора щастливи“. Слага жената трапезата, слага супа, хляб, сядат те и децата им да ядат, мъжът хваща лъжицата, тя става злато, бръква в супата и тя става злато, хваща хляба и той става злато, побутва масата и тя става злато, побутва жената и тя става злато. По едно време хванал се за главата и почнал да моли Господа да го избави от това голямо нещастие. Ето докъде могат да доведат лакомството и безумието. Ние може да имаме тази сила, но тя ще ни погуби живота. Богатството е вътре в нас, а не вън от нас; то не е в нашата физическа сила. Силата на човека не е в неговите мускули, а в онова деликатно и нежно чувство, което може да развие всички други сили. И Бог е така направил света, че Природата се подчинява на една най-слаба наглед сила – Любовта. Тя е толкова нежна и деликатна, а всъщност всичко управлява. Когато Любовта влезе в човека, тя го разглобява и преобразява. Вземете един мъж, който е бил много слуги и слугини; по едно време той омеква и всичко жертва, за да прави добро. Каква е тази сила, която завладява човека? Онзи принцип, за който казва Христос – „Който служи на Любовта, той слугува на Мен“, това подразбира Христос. – „Този слуга ще има всичко, което Аз имам“. Хората търсят истината и Христос слага тази истина в живота, в онова синапово зърно. Ако сложим тази малка подкваса, Любовта, в сърцата си и в сърцата на ближните, на деятелите, на управляващите, тя ще преобрази целия свят. Незачитането на Христовото учение създаде в света сегашния катаклизъм. В туй сблъскване и биене Господ е сложил млякото в мътилката и хората се блъскат ту нагоре, ту надолу, докато излезе маслото на повърхността; маслото ще бъде употребено за ядене, а другото ще остане мътеница – едни ще станат масло, други мътеница. И маслото и мътеницата Господ ще употреби за своите добри цели. Сега, зависи кой от нас къде ще попадне, обаче съдбата на всички ни е решена – или в маслото или в мътеницата.

Христос се обръща към юдеите и ги пита кои искат да бъдат Негови ученици. Някои от нас казват: „Аз съм верующ, вярвам в Христа“. Онези, които само вярват в Христа, те са слушатели, Неговият въпрос, обаче, се отнася към онези, които искат да приложат Неговия Закон. Ако можете да се спрете и да размислите върху думите „слугувам на Христа“; ако бихте се опитали цяла година да научите да слугувате на Христа, бихте научили великата тайна на тия думи, която не може да се каже тук. Тя е много проста, но трябва да имате светлина, Христос да ви даде тази светлина, условията, при които може да се развива тя; само Той може да ви я даде. Аз мога да ви дам семенца, но условията, за да израстат те, може да даде само Христос. Това чувство на Любов не зависи от нашите сили и желания, то зависи от този контакт, който бихме имали с Христа. Някои питат: „Къде е Христос?“ и Го очакват от Небето. Христос е вече в света, и последният го чува. Той идва по два начина. Той има две лица: едното е благо – „мир вам“, а другото навъсено – с огън, пушки и топове. Сега Той вика: „Докарайте онези, които не послушаха Моето учение, да изпитат горчивините на непослушанието. Не искат на Мене да слугуват, нека изпитат всички горчивини на своите дела. Всеки да пожъне това, което е посял“, както не можем да простим на един престъпник, който е избил сума невинни деца, а го наказваме.

Христос се обръща и казва: „Ако някой слугува на Мене, Мене да последва“. И вие казвате: „Лесно е да се последва“, можем да Го последваме и да Му кажем: „Учителю“, но Той може да ви отговори: „Не защото искате учението Ми, казвате това, а защото се нахранихте от хляба и рибата“. Ще ви попита: „На някой болен помогнахте ли, излекувахте ли го?“ За да слугува човек на Господа, не трябва Него да търси и Нему да слугува, а на Неговите „по-малки братя“. Хората искат от Бога да направи техните жена и деца да са здрави, да им даде пари, да имат положение. Две хиляди години ей-тук е слугуването на Господа. И сега Той пита Европа върху това: „Вие толкова години какво направихте за Мене?“ И ако се яви Христос, вие какво ще Му кажете? Мислете, какво ще Му кажете върху това – какво сте направили за Него. Ние можем да бъдем спокойни при тези събития, които застрашават целия свят. За нас е важно да знаем в коя категория ще попаднем. Мнозина сте искали да видите Христос; наближава денят, когато ще Го видите – някои от близо, други отдалеч; някои само горе на облаците. И затова казвам: моментите, които преживявате, са най-трудни за вас. Ако отсега нататък имате илюзията да постигнете това или онова, много се лъжете. Аз ви давам съвет: малкото време, което остава, да се научите да слугувате на Господа, за да не ви завари неприготвени. Да не мислите, че има още време; няма никакво време; за цялото това поколение няма време. И деца, и възрастни, и свещеници, и управляващи, и царе – всички трябва да се научат да слугуват на Господа; ако не – мътеница ще станат. Млякото е вече издоено от кравата. Какво разбирате, че искам да ви кажа? Че млякото е излязло от плътта и че Господ вече ще извади маслото от него. Тази крава виждаме всички, издоената крава – това сме ние. Ако Бог толкова хиляди години ни кани, как трябва да ни намери на земята, като се върне? Бащата, когато се върне и намери децата в къщи, че са се хванали за косите и се бият, какво ще помисли? Че майката не ги е възпитала добре. Всеки има против някого по нещо: хората все се съдят, обикновени граждани, учители, свещеници, либерали, консерватори, тесни и широки социалисти, между религия и учители и наука и всякъде има разделение на възгледите; но ние трябва да дойдем до убеждението да отхвърлим всичко онова, което трови нашия живот, и в този поне момент да се примирим, да станем тихи и спокойни, да очакваме със смирение великото събитие, което настъпва. Досега хората питаха има ли друг свят или няма; настава един момент, когато Небето ще каже има ли духове или няма, има ли ангели или няма; до някоя година ще видите има ли Господ или няма; ще видите може ли Господ да оправи света или не може. Ако някой не вярва, нека почака и ще провери. С аргументи няма да ви говоря сега – умните ще проумяват това, което казвам. Който не ще, ще остане в бъдеще пак да се учи наново.

Сега въпросът за вас. Христос иска всички вие да Му слугувате – онези, които искат да Му бъдат ученици, да Му слугуват в широк смисъл: да слугуват на страдащите, на хора, които са смутени, натъжени, да повдигнат техния дух. Има хора отчаяни, които се питат: „Какво ще стане с нас?“ – да им покажете истинският път. Ще ви приведа един пример и с него ще приключим. Спира се един пътник в един от големите хотели на град Ню Йорк. Влиза в една стая, в която имало и друг един пасажер; той имал навика да спи много дълбоко; през нощта хотелът се запалва; става единият пасажер и отива при сънливия и му казва: „Ставай, че хотелът гори“; той му отговаря: „Махай се, остави ме да спя спокойно“; „Ставай, ти казвам, че хотелът гори“, настоявал първият; другият става, взема че го изтласква навън, затваря вратата и пак ляга да спи; огънят обхваща хотела, най-после виждат го на покрива, че вика за помощ, но няма кой да му помогне. И на вас ви казвам: този хотел, в който живеете временно, гори и ви съветвам: спасявайте се, защото после ще се качите на покрива и ще викате за помощ, но не ще има кой да ви помогне. Когато ви казвам, че хотелът гори, облечете се и излезте навън. Всичко това, което гори, ще се срути, всички тия неща, които са спъвали човешкия прогрес, ще бъдат съборени и тогава върху развалините Господ ще съгради нещо добро. Да не мислите, че животът ще се свърши. Идва епоха по-велика, отколкото е имало досега, и ние можем с радост да очакваме това светло бъдеще. От тия бури, които идват да дезинфекцират, да пречистят света, не трябва да се боим ни най-малко. Трябва да благодарим на Бога, че те идват. И няма защо да се стараем да ги предотвратим, пък и никак не можем да ги предотврати; те ще минат и ще принесат своето добро. Само трябва да бъдем готови, когато дойде Христос, Който идва – за някои е дошъл, за някои ще дойде тепърва – когато дойде да ни каже думите: „Който слугува на Мене, Мене да последва“, да Го последваме. Ще Го последвате ли или не? В това последване ще намерите идеала на индивида, на дома, на обществото, на народа, и на цялото човечество: то е смисълът на човешкия живот тук на земята.

Беседа, държана на 27 юли 1914 г. в София

Важността на малките неща

Гледайте да не презрете едного от тези малките, защото ви казвам, че ангелите им на Небесата винаги гледат лицето на Отца Моего, Който е на Небесата.

Изобщо хората от двата пола имат стремеж към велики неща, към големи работи; всеки, по една вътрешна слабост, презира малките работи. Дават ви едно петаче, казвате: „Не струва нищо, да са хиляда, 10, 100 хиляди лева, разбирам, но петаче – аз не съм просяк!“ Дават ви един орех – „Ти ме обиждаш, да ми дадеш 5–10 килограма, разбирам, но с един орех ти, господине, подиграваш ли се с мене?“ Като се стремим към големи работи, ние гледаме да се запознаем и с високостоящи хора – с царе, министър-председатели, началници, учени, философи; за по-нискостоящите социално хора казваме: „Той е невежа, простак!“ От единия до другия край на нашия живот виждаме презрение към малките работи и търсене само на големи неща. Но Христос се обръща към Своите ученици и ги предупреждава да не презират малките. Защо? „Не ги презирайте, защото вие обиждате техните ангели, които им служат на Небесата. Ако презирате тия малките, вие презирате ангелите, на които малките са деца.“ Когато искаме да разцепим едно дърво, най-напред издялваме малки остри клинове и те, като влязат, отварят място за големите. Ако клиновете бъдат големи и тъпи, как ще се забият? Тъй че, малките неща отварят път на големите. И в света целият процес на развитието върви отначало с тия дребни неща, които вие презирате; на тях се дължи целият прогрес на Вселената. Ние казваме, че ралото цял свят храни, че като изоре орачът добре нивата и я посее, тя дава голямо плодородие. Това е така, но не бива да забравяме и ролята, която играят онези милиарди червейчета, които също преорават нивата. Понеже сме възпитани така, че да презираме слабите, ние и като влезем в християнството, носим, под овчата кожа, инстинктите на вълка и виж, че по едно време, под тая невинна премяна си покажем своите нокти; не забравяме своите стари навици: щом някой ни вземе един грош – скоро прошение в съда. Открадне ли 5–10 хиляди лева – „А, браво!“, му речем. Обаче, онзи, който краде много, не е придобил този навик изведнъж; най-напред той е взел от баща си едно петаче, после – един гологан, после – грош, пет гроша, десет гроша и т.н. Във всяко отношение този закон е верен. Когато презираме малките причини, ние пропускаме големите последствия в работата. Мога да кажа, че всички сегашни наши нещастия, общи и частни, се дължат на това презрение на малките неща в миналото. И затова Христос се обръща към Своите ученици и им казва да не презират „тия малките“. Сега, кои са „тия малките“? Може някой да каже: това са нашите деца. Вярно е, че са нашите деца. Но, като дойдем да приложим напълно Христовия закон, ще видим, че има и много други работи, които не бива да се презират. „Не презирайте тия малките!“ – ще ви обясня смисъла, който е скрит в тия думи. Един индус дава на сина си един орех и го накарал да направи изследване върху него; синът счупил ореха и го изял. „Какво съдържа орехът?“ – попитал след това бащата. – „Нищо особено – малко ядки, приятни на вкус.“ Индусът пита пак сина си: „Не намери ли в този орех нещо друго?“ – „Нищо.“ – „Синко, в този орех се крие велика сила и ако не бе го изял, а бе го посадил в земята, би израсло от него голямо дърво и ти би видял величието на това малко нещо, което е зародиш на голямо нещо.“ Господ ви праща една малка мисъл, една ябълкова семка, вие казвате: „Тя е нищо“ и я захвърляте; но Господ казва: „Попитайте каква сила съдържа тя, посадете я и вие ще видите какво дърво ще израсте от нея“. Именно, поради това постоянно презиране на малките мисли, сме дошли до това положение и казваме, че светът е лош. Ние сме най-умните!

Христос казва: „Не презирайте тези малки неща, не се стремете към големите, научете се да разпознавате каква сила се крие в малките неща и ги използвайте: те ще ви помогнат да добиете големите“. Нали и вашата къща е съградена все от малки, микроскопични зрънца, сгъстени. Върху тия малки неща, като житното зърно, плодовете и други дреболии, почива нашият ежедневен живот. Това е по отношение на тялото, но и по отношение на ума. Именно малките мисли и желания причиняват радост и веселие в живота. Някой път се смеем на децата, че ги занимавали дребни мисли. Не мислите, че зрънцата, които спомагат за развитието на големите неща, са дребни.

А защо не трябва да презираме малките? Защото не бива да пристъпим втората Божествена заповед: „Да любим ближните си“. Всяко живо същество, което има отношение към някого, което принася полза, не трябва да го презираме. Може това същество да е гълъб, кокошка, овца, вол, кон, магаре, за всяко от тях има книга, в която се пише: днес сте натоварили магарето с толкова, утре с толкова – там се пише и като му пресметне Господ по 5 лева на ден, след 100 години – ако речем, че ви е служило през цял живот – какъв капитал ще имате да му плащате? Един ден ще се озовете, като онзи длъжник, че му дължите 10 хиляди таланта. Ще кажете: „Аз не помня“; но Господ е записал в книгата, че дължите толкова. Тъй че, всички ние дължим на тия малките. Сегашното наше развитие, сегашните наши мисли, сегашните наши желания ние дължим на тия малките, за които говори Христос и следователно, като им дължим, трябва да имаме любов към тях, да знаем, че са работили за нас и че ние трябва да работим сега за тях. И пътьом ще кажа нещо за една загадка. Често са ме питали: защо ангелите се интересуват за хората, какво общо имат с тях. Едно време, когато ангелите са били в нашето положение, като хора на земята, ние сме били в положението на животни и сме им служили, те ни дължат много и сега Господ ги кара да ни се отплащат. Също и великите ангели не презират по-малките свои събратя, защото последните са работили за тях. Вие може да имате слуга невежа, но не знаете отношенията на този слуга към вас, защо Господ го е докарал във вашия дом. Връзката ви с него не е отсега; този слуга много пъти е бил във вашия дом; вие не знаете, но Господ знае; той, може би, много пъти е избавял живота ви от гибел; следователно, трябва да имате цялата любов и снизхождение към него. И тогава си обясняваме този велик Божествен Закон – да имаме любов към по-малките. Любовта не е само за великите хора, за ангелите, за светиите, тя е за малките, дребните, бедните, пропадналите братя. Ето защо у майката се развива такава силна любов към детето; тя го обича по силата на този Божествен Закон, че трябва да го обича. Обича го ей така по един вътрешен огън, защото Господ инкогнито е влязъл в него. Вие искате да видите Господа, а когато Той дойде в това дете, вие казвате: „Защо, Господи, ми даде това дете?“ Всеки ден викате Господа и всеки ден Го пъдите. И минавате за умни хора! Такова поведение държите не само вие, но и цял свят. Господ всеки ден ви опитва ума, да види колко Го обичате и колко говорите истината. Едно време, когато светът се развалил, разнесло се, че Господ тръгнал по земята, да види как живеят хората и последните рекли: „На Небето сега няма Господ, няма кой да ни контролира, ще живеем по-свободно“. Господ вижда на едно място, че един продава сляп кон и че казва на купувача: „Вярвай Богу, не е сляп“. – „Като се кълнеш в Бога, ще повярвам“, и купува коня. Господ минава край една къща и вижда, че един мъж налага жена си: „Заради Господа – прости!“;, той ѝ прощава. Тия двамата се явяват после на Небето и казват: „Ние, Господи, на земята проповядвахме Твоето име“. Така и съвременните хора викат Господа, когато искат да продадат някой сляп кон и когато искат да бият жена си. Свещениците викат: „Вярвайте в Господа“, но Господ какво ще им каже? „Не ви познавам, защото вие употребихте Моето име не за Моята слава, а за да лъжете хората, да вършат известни престъпления и да ги покриват.“ Именно тия малки работи създават нещастията. Вие имате сляп кон, искате да го продадете в името на Бога, но гледайте и дръжте сметка за онова, което вършите. Знаете ли кой е този сляп кон? Той е вашето тяло. И все против него говорят хората и все него наказват; всички казват, че то е криво. Не е тялото виновно. Един се напил в кръчмата и казал: „Не давайте на коня да яде“; той греши, а наказва коня. Не презирайте тялото и не смесвайте плътта с вашите желания, с вашите похоти. От тях трябва да се отречете, а не от плътта, защото то значи да се отречете от всички мисли и дела, които стават чрез нея. И не бива да измъчвате вашето тяло – този храм, който Господ е създал. Следователно, към вашето тяло трябва да бъдете много снизходителни, защото, докато то е здраво, можете да работите.

Сега, Христос, като казва „техните ангели“, подразбира ония умни същества, които държат сметка за нашите постъпки. Това, което наричаме „съвест“, то са тия ангели, които живеят в нас и които отбелязват всяка наша постъпка, добра или лоша, и които казват: „Ти направи добре“ или „Ти направи зле“. Обидиш някого, ангелът му ти казва: „Твоята постъпка не е права“. Ти почнеш да се извиняваш: „Ама, извини, малко бях нервен, неразположен, такива са условията“. Че си в това състояние, това няма нищо общо с правилото, че не бива да презираш тези малките, върху които почиват Божествените закони.

Тия малки работи по някой път причиняват и големи ползи и големи вреди. Един вълк разправял, че бил юнак и че между животните той бил цар; лисицата му рекла: „Не се хвали толкова, защото, ако комар влезе в твоя нос, ще те ужили и нищо не можеш да му направиш“. – „Като духна с носа, ще изхвръкне“, отговорил вълкът. Един ден влязъл комар в носа му, ужилил го, внесъл зараза и вълкът умрял. И в нашия живот, често малките причини в едно или друго отношение може да съдействат на нашето развитие, но може и да ни спънат. Причините, които ни правят добри и лоши, не са сами по себе си лоши; лошо е тяхното употребяване. Вземете за пример въздуха: ако го поставите в дробовете, ще пречисти кръвта и ще му бъде приятно на човек от това пречистване; но ако го поставите в стомаха, ще образува коремоболие – едно и също нещо в двата случая произвежда две тъкмо противни действия. Ако вземете да внесете в стомаха въглен в разтворено състояние, ще причини приятност, но, ако го поставите в дробовете, той ще отрови. Следователно, под тия малки неща, за които говори Христос, че не бива да ги презираме, Той разбира целокупния човешки живот, с който ние сме тясно свързани. Например ако бих ви попитал: можете ли да кажете как са се сформирали вашето тяло, вашето сърце, вашият ум, можете ли да кажете, как са станали тия неща? Първоначално човек, когато се е появил на земята, не е бил грамаден, а микроскопичен, но при известни условия се е развил и е станал човек, който е сега милион пъти по-грандиозен, отколкото е бил. Неговата сила първоначално е била скрита в зародиш. Така и в съвременния наш живот мисълта съдържа велика Божествена основа и ако тя падне на добра почва, може да възроди нашия живот. Това, което ние наричаме „възраждане“, съществува като закон на духа. Той е онзи вътрешен Божествен процес, който въздига и обновява човешкото сърце, човешкия ум, човешката душа, човешкия дух. Това е процес на възлизане отдолу нагоре. И в този Божествен стремеж се изработва нашето повдигане, избавление и спасение. Ето защо всички същества, от най-големите до най-малките, се стремят да се обновят, да се повдигнат и в младостта се крие процъфтяването на човешката душа.

Когато говорим, че трябва да бъдем снизходителни към малките, то произхожда от принципа да не огорчаваме Господа, защото, когато огорчаваме един човек, не огорчаваме собствено него, а Господа, Който е в него. Пък и когато правим добро, ние помагаме на Господа. Когато помогнем на него и неговият ангел, който е на Небето, ще бъде в наша услуга. Следователно, ако искаме да имаме приятели на Небето, трябва да слугуваме на малките и техните бащи, ангелите на Небето, ще ни приемат в своя дом и ще ни нагостят, ще бъдем като у дома си. Услуга за услуга, любов за любов – така е светът.

Сега, знаете ли защо Христос се е обърнал с тази мисъл към Своите ученици? Презирането – това състояние трябва да изпъдите от своята душа. Например срещате един човек, когото не познавате; във вас се заражда презрение, че той, може би, стои по-долу от вас; ако само констатирате невежество и му помогнете, то е друго, но ако го презрете, внасяте отрова. От презрението се е родил съвременният аристократизъм, кастите – едни благородни, други неблагородни, едни богати, други сиромаси. Ако разбираме отношенията на нещата, ще видим, че не трябва да ни е срам от беднотията, защото тя е служба, дадена на нас да я носим: трябва да бъдем малки, трябва да бъдем бедни, за да станем богати. То са два противоположни полюса, между които именно лежи развитието. И всякога движението е от по-големите към по-малките, сиреч, Господ всякога се стреми към дребните, Той не се занимава с велики работи. Той е направил света, но управлението на целия свят не Му прави толкова удоволствие, колкото, когато се занимава с децата. Неговата работа е, когато види хора, че грешат, да ги учи и с това Той дава и на нас пример, да не презираме малките, а да ги търпим и да ги поучаваме – това е нашата почивка. Когато учителят се занимава със своите ученици, това му прави удоволствие и той похвалва учениците, когато се учат. Светиите, свещениците се занимават с грешниците, за да ги обърнат към Господа. И задачата на всички ни е да обръщаме поглед към слабите хора и към дребните неща. Когато някой каже: „Не мога да си почина“, аз разбирам, че той се занимава с големи работи, с големи мисли. Как ще си почине, ако си сложи на гърба тежка за силите му раница – от 10, 20, 50 килограма злато? Като остави в раницата само един наполеон, ще види как ще си почине. И сега Господ идва да каже: „Долу раниците!“ – да освободи света от тях; долу оръжията, които разрушават умовете ви и сърцата ви, всички трябва да станете като деца: да не презирате малките работи, които Аз съм създал. Господ иска да върне хората към онова чисто първоначално състояние, което хората наричат подивяване, но което всъщност не е подивяване. Аз желая хората така да подивеят. „Див“ на санскритски значи „чист“. Нека станем чисти и се приближим към Бога, вместо да огрубяваме и да ставаме зли. Бих желал целият свят ден по-скоро да подивее, да стане чист, благороден, да не презира малките неща, които Бог обича и да сложи Любовта, Правдата, Мъдростта, Истината и силата на онова високо място, на което те трябва да стоят. Там е спасението.

Беседа, държана на 3 август 1914 г. в София

Мир вам!

А вечерта в тоя ден, първият на седмицата, когато вратите на къщата, където се бяха събрали учениците Му, стояха затворени, поради страх от Иудеите, дойде Иисус, застана по средата и им каза: „Мир вам!“

Безсмъртие – това е стремеж на човешката душа, идеал, към който тя се стреми и желае всякога да го осъществи. Човешката душа живее на земята, за да намери пътя на безсмъртието. Безсмъртието се урегулира от един велик Божествен Закон, закон, който човек трябва да проучи и приложи във всички области на своя живот. И в този смисъл ние трябва да се учим постоянно, да намерим ония условия, при които безсмъртието може да съществува. Човек може да бъде безсмъртен и да изгуби своето безсмъртие, може да бъде смъртен и да придобие безсмъртие. Смърт и безсмъртие – това са две положения. На научен език безсмъртието е равновесие на нещата, на силите, които действат в Природата. Смъртта е изгубване на това равновесие. Безсмъртието заключава в себе си съединение, хармония; смъртта – разединение, несъгласие, дисхармония. Когато хората желаят безсмъртие, трябва да знаят какво именно то съдържа в себе си. Когато влезете в една съвременна концертна зала, за да послушате един симфоничен оркестър, ако имате тази способност да наблюдавате, вие ще видите, че най-напред, когато дойдат музикантите със своите инструменти, които са повече струнни, те ги изваждат от кутиите, след това почват да нагласяват цигулките, да определят тоновете на жиците, които са опънати някои повече, други по-малко. В това нагласяване има известно съотношение. И след като нагласят инструментите по известни тонове, тогава вземат лъка и започват да свирят. Знаете ли колко време трябва на един цигулар, за да може да влезе в един симфоничен оркестър, за да може да владее своя инструмент, своя лък? Най-малко трябва да посвети 12 години на специално обучение. У нас обикновено казват, че онзи, който свири на цигулка, е циганин – такова е прозвището на цигуларите. Но в този инструмент има известна емблема. Можем да кажем, че цигулката е най-съвършеният инструмент, който от 300 години, откак великият майстор Страдивариус го е направил, не е претърпял изменения, защото почти е достигнал своето съвършенство. Цигулката мога да оприлича на човешката душа: в нея има четири струни и един лък. Цигулката – това е човешката душа; струните – това са четирите човешки темперамента. Човешката воля можем да сметнем за лък. Един цигулар, когато отиде да си купи струни, ще каже: „Дайте ми еди-коя си струна – ми, ла, ре или сол“, и, когато се завърне в къщи, той знае къде да сложи всяка отделна струна. В човешкото естество има, казахме, четири темперамента – холеричен, флегматичен, сангвиничен и нервен – това са четири състояния у човека. Те съответстват на човешката душа, ум, сърце и живот. Това са четири главни струни, които трябва да знаем как да навиваме и отпускаме. И когато нагласяваме своя ум и своето сърце, трябва да знаем да ги нагласяваме на един и същи тон. В цигулката четирите жици са нагласени на четири различни тона, като между всяка жица има също четири различни тона, сиреч, всяка последваща жица е с четири тона по-високо стегната от предишната. Като нагласите цялата цигулка, имате 4х4=16 тона, стъпала, по които струните са нагласени. Когато цигуларят нагласи своята цигулка, взема лъка и започва да свири. И цигулката именно е единственият инструмент, на който се свири на кръст, инструмент, който образува най-приятната музика, който с тоновете си най-много се приближава до човешкия глас. Следователно, когато нагласите вашата цигулка и вземете лъка, вие образувате онзи кръст, от който сега се оплаквате и казвате: „Защо, Господи, ни даде този тежък кръст!“ Аз ви казвам, че Господ ви е дал един прекрасен инструмент, но не знаете как да го нагласявате и затова го носите на гърба си като тежък товар. Снемете го и почнете да го нагласявате да свири. И когато апостол Павел казва: „Аз ще се похваля с кръста“, какво вие подразбирате? Аз виждам навсякъде хора, които носят тези кръстове, виждам ги по черквите и навсякъде, но не съм видял човек да свири на кръста си. Влезете в концертна стая и виждате, че на свиренето на кръст хората ръкопляскат, без да мислят, че и те имат кръстове, страданията, че и те свирят.

Но най-важното в това свирене на кръст е пазенето на такт. Като вдигне капелмайсторът своята пръчица и замаха с нея, всички трябва да внимават и да се ръководят от него. И движението на лъковете ни причинява известна приятност, защото лъковете вървят по известно правило. Така, когато дойдем до дълбокия вътрешен смисъл на живота, когато нагласим неговите струни – умът, сърцето, душата, живота, и като впрегнем в работа лъка – човешката воля – чрез Духа на Капелмайстора, Който ще вдигне Своята пръчка, ние ще създадем най-приятната музика в живота си. Забележете, че кръстът е велико благословение, с което Господ ни посещава на земята: от него излиза най-великата симфония, музика, пеене, което се нарича спасение. В такова пеене е спасението. Когато Христос страдаше на кръста, ангелите горе, на Небето, не плачеха, а пееха. Всички затворници в ада се радваха, че идва техният Спасител. Също и когато Той се роди на земята, ангелите дойдоха да известят идването Му пак с пеене. Значи, когато се създаваше този Инструмент, тези Струни, този Лък на нашата вяра, ангелите пееха горе, на Небесата. Съвременният християнин казва: „Горко ни! Земята е плачевен дол, животът е бреме, няма смисъл“. За глупавите хора, които не знаят и не желаят да свирят, които не знаят да стягат своите струни, които не слушат Капелмайстора, за тях, наистина, животът е без смисъл; но за онези, които могат да нагласят своята цигулка и да свирят, за тях животът има голям смисъл. И цигуларите, които свирят тъй приятно, получават много голяма заплата – по 4–5–6–700, 1000 лева на месец, само като движат своя лък. Христос често идва при вас и пита: „Знаете ли да свирите?“ Когато аз питам човека: „Знаеш ли да страдаш?“ подразбирам: „Знаеш ли да свириш?“ Не искаш да страдаш значи – ти не искаш да свириш. Онези, които не знаят да свирят, са мрачни; в тях нямам надежда. Казват: „Човек, който пее, свири, зло не мисли“. Човек, който страда, значи – той пее и свири в живота и се спасява. Цигулар, който свири, гладен остава ли? Който не знае, ще проси. Който знае и седне някъде да свири, той получава заплата от хората. Който знае да страда, той гладен никога няма да остане. И забележете, хората всякога се притичват да помогнат на онзи, който страда, тъй както дават на цигуларя. Когато аз остана да послушам как някой свири, а другите гледат само лъка как се движи, аз чувам и гласа на цигуларя и виждам дали той се е научил да свири или сега се учи. Ако се учи, той е новак, сега му преподават уроци, но след 12 години той ще бъде в симфоничен оркестър и тогава вие ще плащате скъпо за един билет, да го слушате...

Сега, когато ние научим този велик закон, да пеем и да свирим, казано на модерен език, или да страдаме, в християнски смисъл казано – тия думи за мене имат едно и също значение – чрез страданието ние ще се доберем до онзи велик закон, безсмъртието – в него е цялата хармония, в него няма дисхармония. Христос, Който идва на земята, идва да научи хората как да пеят и свирят. Той ще ви научи как да стягате струните на вашата душа. Струната на душата е ми, най-горната струна, на ума – ла, на сърцето – ре, на живота – сол. Ето първият урок, който ще ви даде Христос. Много пъти се питат хората: „Защо Господ ми е дал това калпаво сърце?“ Дали сърцето е калпаво или ти си калпав! Казват: „Защо Господ ми е дал този глупав ум?“ Умът ли е глупав или ти си глупав! „Защо е дал Господ този безсмислен живот?“ Дали животът е безсмислен или ти не знаеш защо е. Страданията – това са законите, чрез които Господ действа за нашето развитие. Ние трябва да пеем и свирим – да чувстваме и мислим. Да мислиш значи да свириш; да чувстваш значи да пееш. Сега, ако двама съседи нагласят цигулките си и почнат да свирят, ще бъде много приятно. Аз преди година посетих една фамилия; бащата, майката, синът, дъщерята – всички свиреха; бащата взел цигулката, синът – баса и т.н.; всички имат с какво да се занимават. Повечето съвременни хора, мъжът, жената, децата, не знаят да свирят и като не вършат друго, почват да се бият. За тях, разбира се, животът е безсмислен. Христос казва: нагласете вашите цигулки, теглете вашите лъкове, научете се да свирите; като се съберете вечерно време, вземете да свирите или пеете под такт една песен, че после друга, трета, четвърта. Нахранете се, почнете пак. Легнете да спите, на другия ден хайде пак на работа в живота.

Сега, ще кажете: „Каква връзка има това с Христовото възкресение?“ Съвременният християнин разисква въпроса за възкресението и казва: „Когато отида на Небето, тогава ще се науча на всичко“. Това е за онзи свят. Ами за този свят какво трябва да правим? Там е нелогичността в разсъжденията на хората. За този свят сме много умни, но за онзи не. Когато един момък иска да учи в един университет, може ли да хвръкне и да влезе направо от къщи в него? Трябва първо да премине през забавачницата, после през отделенията, класовете на гимназията, да се подготви да разбира висша наука, че тогава да влезе в университета. Сега, защо ни е пратил Господ на земята и какво е тя? Това е забавачница, отделения на едно училище, които трябва да преминем. Ако не ги свършим, как ще влезем в класовете? Като отидем на онзи свят, мислите ли, че ще ни приемат в класовете? Не, по никой начин. Думата „възкресение“ заключава една велика идея в себе си. Тя съдържа Божествени тайни. Да възкръснеш – това значи да бъдеш господар на всички елементи, на всички сили, на всички мисли, на всички желания, на всички свои действия. И как човек може да възкръсне, когато не е господар на всички тия неща? Когато вас една жаба, едно змийче може да уплаши, как вие се готвите за възкресение? Когато вие на земята не можете да понесете най-малката мъка и да по-служите на Господа, как можете да възкръснете? Ако един цигулар трябва да иждивява 12 години постоянен 1–10 – часов труд на ден, за да се научи да свири, ние, християните, колко трябва да свирим, за да се научим на Христовото възкресение? Една от слабостите на съвременната църква е, където мисли, че всичко с дар може да се получи. Господ може да ни даде цигулка, струни, лък даром и учител може да ни хване и за него да плати, но ние ще трябва да изразходваме на ден 10 часа, да се научим да свирим – упражнението трябва да бъде от нас. И онзи, който не може да се упражнява така, той е човек ленив, неспособен, той не е достоен за Царството Христово.

Когато Христос казва на своите ученици: „Мир вам!“, ако бих ви изтълкувал тази фраза в нейния широк смисъл, то значи същото както, когато капелмайсторът вземе някоя симфоническа ария, махне с пръчката и всички изведнъж слушат и започват да свирят. Когато и Христос казва: „Мир вам!“, всеки трябва да се приготви със своята цигулка, със своя лък и да слуша този Божествен такт, който от единия край на света до другия постоянно се движи. Всички хора пеят и свирят пред Господа. Той ги инспектира. Онзи, който не се е научил да пее, криви си устата. Плаченето – това е криво пеене. В смеха устата се издига малко нагоре, а при плача се накривява надолу. Онзи, който плаче, е млад, още не се е научил да пее. И тъй, плачът е криво пеене, което, впрочем е подготовка за добро пеене. Не е лошо да плачеш, защото след време този плач ще се превърне в много хубаво пеене. Но горко на човека. Ще бъдем снизходителни: той ще се научи да пее.

С тази нова енергия, която Христос внесе в света със Своето възкресение, показа пътя на туй Божествено изкуство – спасението. И затова именно трябва да изучавате Евангелието усърдно. Вие казвате: „Това не разбирам, онова не разбирам, туй е потребно, онуй не е потребно, това е право, онова не е право“. Питам кое е право? Някои хора не искат да страдат, не искат да пеят, други не искат да работят. Какво искат тогава? Плачът е едно упражнение, той е преминаване към пеене. Мотиката и тя също има своя тон. Да работиш с мотика, да я вдигаш и слагаш – това значи да биеш тъпан. А трябва да се бие тъпанът. Вдигаш брадва и я слагаш – това са звънците в една музика. И когато вдигаш мотиката и копаеш и тогава трябва да мислиш, трябва да си казваш: „Господарят ме гледа – трябва да зная ритмически да слагам тази мотика“. Сечи дърва, но ги сечи по всички правила на изкуството. Ние казваме: „Това е безсмислено, онова е безсмислено“. Че, тогава, кое има смисъл в живота? Най-малките наглед работи, на които отдаваме най-малко значение, имат най-голямо съдържание в себе си.

Възкресението е един процес, който Духът Божи извършва в нашия живот, един велик процес, чрез който Бог възстановява тази първоначална хармония. Един ден, когато вашите уши се отварят и започвате да слушате малко повече и по-отдалеч, отколкото сега слушате – сега те са много дебели, нямате даже музикална способност, схващате само най-грубите тонове – вие ще забележите, че в цялата вселена се движат известни тонове, които предметите – изворите, дърветата, листата – издават, и ще чувате велика музика, която се разнася от единия край на света до другия, и тогава ще разберете вътрешния смисъл на живота. И Христос чрез Своето възкресение иска да ви въведе в тая концертна зала. Той ще плати за вас, ще ви даде по един билет, но ще имате ли ухо да разберете тази Божествена музика, когато влезете в онази зала и видите онзи концерт, онова свирене? Това е вътрешният дълбок смисъл на Христовото възкресение. Това е животът, който се развива между ангелите, от най-низшите до най-висшите. Навсякъде в света има туй Божествено проявление и понеже не можем да намерим тази вътрешна връзка, ние считаме, че между всички явления няма връзка. И когато чуете думите: „Мир вам!“, трябва да сте готови, какво ще ви заповяда Капелмайсторът да свирите – да пеете ли или да плачете. Когато Господ вдигне Своята пръчка и каже: „Мир вам!“, мъжът, който не знае да пее, почва да вика и неговото пеене вече се нарича биене. И той бие тъпана, но го бие накриво. Жената и тя по някой път бие накриво тъпана. Господ казва: „Ти не си научил да биеш тъпана, еди-кой тон не вземаш вярно, не си оправил гласа си, нагласи, постегни малко струните на своя живот, на своята душа“. Пак каже: „Мир вам!“, и започвате да свирите. „Чакай! Пръстите не слагаш правилно на цигулката“ – пак ще те спре. Ще кажеш: „Омръзна ми вече!“ Но трябва да разбереш, че изкуство се придобива с голямо търпение и трудолюбие и че за мързеливите няма Небе. Затова Господ казва: „Ако не станете възприемчиви като децата, няма да влезете в Царството Небесно“; защото децата имат желание да изучат нещата, а възрастните казват: „На нас това не ни трябва, онова не ни трябва“, и най-после се прегърбват надолу, станат като въпросителна, земята ги привлича и ги заравят в нея. Господ казва: „Понеже тази цигулка не е хубаво направена, сложете я долу, пък наново да се направи“. Ще я сглобят пак и ще излезе наново в света, за да започне пак да се учи – Господ е решил всеки от вас да се научи да пее и свири. Той не иска на Небето деца, които не искат да се научат да пеят и свирят. И апостол Павел казва, че се пренесъл на третото небе и чул нещо, което не може да се изкаже с човешки език. Той е чул пеене и свирене. Йоан също е казал, че е чул пеене и свирене.

Тази е мисълта, която искам да ви оставя. Знаете ли кой е основният тон на вашата душа? Знаете ли да нагласявате вашата цигулка? Научете се да я нагласявате. Всяка сутрин, като станете, нагласете вашата нервна система. Малко сте разсърдени, тревожни – това показва, че цигулката ви не е нагласена. Спрете се, нагласете я. И така, като я нагласявате постепенно, вашите тревоги ще изчезнат. Как ще нагласите вашата нервна система? Ще отидете да се помолите – молитвата, това е нагласяване. Някои питат: „Защо трябва да се молим?“ Да нагласите цигулката си. Щом така нагласите цигулката си, ще кажете на Бога: „Моята цигулка е нагласена“, и Господ ще ви каже: „Започнете работата на деня“. И мирът ще влезе посред вас и работата ви ще спори. И жената някой ден не нагласява хубаво цигулката и почне да бие ту това, ту онова дете; разбира се, тоя ден музиката не върви добре. Казва: „Защо ми даде Господ тия деца? Колко са непослушни!“ Дали децата са непослушни или майката, то е въпрос. Някой ден, когато е нагласена цигулката, всичко върви добре, а децата са същите. Та има нещо разгласено. Затуй, първото нещо, което трябва да правим сутрин, е да се молим – да нагласим своя ум, своето сърце, своята душа, своя живот и така да се явим пред Бога на работа. Да бъдем благодарни и да кажем: „Ние днес научихме хубаво урока си по пеене и свирене и нашият Татко, като се върне, ще бъде благодарен от нас“. Христос е дошъл да види как пеем и свирим на земята. Той е прикован на кръста и 500 милиона хора днес пеят и свирят на този кръст, който, откакто е дошъл, е дал съвършената цивилизация.

И така, християнството е Божествена музика, Божествено пеене. Научете се да пеете и свирите на него; добре нагласете цигулките си, правилно движете лъка си и слушайте заповедите на Капелмайстора. Целият свят ще върви по този Божествен закон и вие ще се приготвите за другия свят, за другия живот, който идва.

Беседа, държана на 11 септември 1914 г. в София

Необходимостта да познаваме Бога

А вечен живот е това, да познаваме Тебе, Единаго Истиннаго Бога и пратения от Тебе Исуса Христа.

Животът е най-естественият и най-силен стремеж на човешката душа; той е богатството, което тя желае да припечели. Този стремеж съществува не отсега, а от хиляди и милиони години, и то не само в човека, но и в другите млекопитаещи, в птиците, в рибите и дори в растенията. Различие има само в методите за добиване на живота у тия разни същества.

Да дойдем до човешкия стремеж към живот – той засяга нас, важен е за нашето развитие. Вие влизате, например, в едно музикално училище, не само да слушате, но и да се учите. Дават ви цигулка, дават ви лък, поставят ви струни на цигулката, научават ви как да я нагласявате; дават ви учител да ви учи на основните правила на музиката и почвате да упражнявате вашия ум, вашите ръце, вашите пръсти. И по този начин, с течение на времето, вие усвоявате изкуството на един отличен виолонист. По същия закон Господ иска да ни научи да усвоим метода, начина да придобием живота. Човек е притежавал някога вечен живот, но го е изгубил. Изгубил го е по една проста причина и сега се стреми да изправи своята грешка. Тази негова грешка е причинила смъртта и само когато човек е почнал да изпитва постоянното разрушение на своята душа, на своя ум, на своето сърце, на своя организъм, на всичко онова, което гради, само тогава той е разбрал какво нещо е изгубил.

В първата глава на Битието се казва, че Бог е поставил човека в рая и му казал да обработва и да използва всичко в него, но му забранил да се докосва само до едно дърво – дървото за познаване доброто и злото. Обаче, човекът поискал да направи един малък опит на непокорство и с този опит започнала най-напред жената. Казва се в тази глава, че змията се увила около дървото на познанието и почнала разговор с Ева, като ѝ задала въпроса: „Как така, вие като сте господари на рая и се ползвате от всички райски дървета, да не се ползвате и от дървото, което крие в себе си велика тайна?“ Жената запитала от своя страна: „Каква тайна?“ – „Ако ядете от това дърво, ще имате познанието на Бога, ще знаете защо живеете, ще познавате доброто и злото, ще бъдете много силни на земята, тъй както Бог е силен.“ И в жената се заражда тогава тщеславие и тя си казва: „Да стана като Бога – това е моето горещо желание“, и откъсва от забранения плод, вкусва от него и след това отива и убеждава мъжа си, така и той вкусва. И вследствие на това, Писанието казва, двамата оголели – видели се голи. Кога хората оголяват? Някой богат баща умира и остава на сина си пари, чифлици и гори. Синът се запознава с другари, тръгва по разходки и веселби, изхарчва всичко и оголява – оголява не току-тъй, а от ядене, пиене и леност. Това ни навежда на мисълта, че Адам и Ева са яли дълго време от това дърво и почват да залагат рая и тогава Господ им казва: „Какво залагате, ваш имот ли е това? Скоро вън! Отсега нататък с труд и пот на челото ще изкарвате прехраната си, за да се научите на този велик закон – да оценявате живота, който ви давам“. Човек лесно може да обеднее. Един американски милионер, бащата на когото оставил двайсетина милиона долара наследство, имал слабост към цветята и започва да събира разни цветя из всичките краища на земята; пращал дори специална експедиция за някои особено редки цветя; след няколко десетки години изхарчил всичко, каквото имал и когато умрял, трябвало да го погребат на общински разноски.

Но вие ще питате: „Как човек може да изгуби своя живот?“ Ще ви кажа как. Имате син, здрав и читав, завършил в странство, но се заражда в неговия ум да стане велик, славен, да има Свети Георгиевски кръст, той казва: „Аз ще отида да се бия за слава“, и отива; един куршум го улучва, приема славата, но изгубва живота си. Адам и Ева са пожелали такъв един кръст и Господ ги пратил на бойното поле. Излизат от рая, отиват да завладеят света, но изгубват вечния си живот.

Сега да се върнем към Христовата мисъл. Да харчим пари, да изгубим живота си – знаем, но да спечелим живота – не знаем. Христос е дошъл тъкмо да ни научи как да спечелим изгубения живот. Ще развия именно тази мисъл пред вас. Христос казва: „Аз съм животът“. По какво се отличава животът от другите сили? Той е една сила, която строи, въздига, съединява, обединява, дава радост и веселие на човешката душа. В последния стих от главата, която ви прочетох, са важни три думи: „живот“, „познание“ и „Бог“. Животът е целта, към която се стремим, познанието е методът за постигането на тая цел, а Бог е средата или условията, от които можем да черпим тоя живот. Този въпрос има двоен смисъл: аз мога да развия пред вас неговата чисто философска страна, мога да ви обясня неговия биологически произход, неговата физиологическа или психическа проява и т.н., но това няма да ви ползва, тъй както ако на един гладен човек не му дам хляб да яде, а почна да му разправям: как е приготвен хлябът, от какво брашно е направен, коя жена го е замесила, как го е пекла, какви елементи той има, как са ги намерили химиците в лабораторията и т.н. Човек казва: „Аз съм гладен, дай ми да ям. Че жена го е месила, не ми трябва да знам. Че има такива или други елементи, също не искам да зная. Единственото нещо, което ме интересува сега, е да се нахраня, и след това ще мога да те слушам да ми приказваш за тия работи“. Така и ние ще кажем сега на философа: „Не искаме да знаем от какви елементи е съставен животът, как и от какво е той замесен, как е произлязъл, искаме да се нахраним, да ядем от Вечния живот, че после можем да разискваме с вас, колкото време щете, върху тия неща; сега искаме да се избавим от тази смърт“. И мисля, че това е правилното разрешение на въпроса.

Как можете да придобиете вечния живот? Вие не сте още живели. Вие, наистина, имате живот, но той не е ваш; той е живот заложен; утре ще се яви онзи, на когото дължите, ще представи полицата за дълга ви, ще ви сложи в затвора и ще вземе живота ви. Ще ви сложат на носилка и попът просто ще дойде да потвърди присъдата, като ви прочете една заупокойна молитва, да ви помене Господ в Своето Царство, сиреч, да бъде милостив към вас; след това, певците ще изпеят установената песен и ще ви заровят. Какво е това да заровят човека? То значи да го затворят долу в тъмницата, за да изплати своя дълг. Всеки, който вместо да отиде да изплати дълговете си, отива да търси Георгиевски кръст, бива заравян в земята, да изплати първо своя дълг, да се научи да придобива своя живот. Всички хора плачат, когато умре някой техен близък; но плач не спасява: онзи, който има да взема от нас, колкото и да плачем, няма да се смили, а ще каже: „Плати си дълга“. И смъртта, когато дойде, казва: „Аз не искам вашите сълзи, а искам да си платите дълга – вие ми дължите“. Сега, необходимо е да знаем основния закон на живота, за да се освободим от смъртта. Ще ви приведа един пример за изяснение на това. Във времето на българското робство, в епохата на еничарите, някой си турчин даалия, пехливанин, завладял цяла една местност и сложил цялото население в страх и трепет. Кого де хване бие, трепе, наранява и убива – с това той навсякъде се хвали, че гяурите плаши. Никой от местното население не смеел глас да издигне, всички се на Бога молили от това зло да ги избави. Всички мъже носели белезите на турския даалия. Но никой не смеел глава да повдигне. Всеки от страх своя ярем носел. Един ден минава през това място млад български овчар, спретнат и обут, с кривак в ръце. Влиза в една гора, съглежда го отдалеч турският даалия и му извиква: „Ей гяур, стой! Кой ти позволи тук да минаваш?“ – „Аз съм чобанин, стадо си прекарвам.“ – „Я хвърляй тая тояга.“ – „Но аз ти я нося подарък – тя е пълна със злато. Моята баба ми каза, че дядо ми от рая я донесъл. Тя никога не ме е лъгала и пътя ми е оправяла.“ – „Гледай, тоя серсем гяурин какви глупости говори! Ще ти кажа аз на тебе от кой рай е излязла, от вашия или от нашия! На нея твоята глава аз ще набуча.“ Обаче, смелият овчар, с първия още замах сабята на пехливан даалия на две строшава; от втория замах, дясната му ръка съвсем увисва; третият замах левия крак на две пречупва и пехливанинът даалия на земята се срутва. „Нали ти казах, че моята тояга всякога право казва, че от рая е излязла? Засега ти стигат тия три думи, които от нея научи. Бог добре плаща. Втори път като мина, моята тояга ми пак казва, още три думи ще ти кажа и главата ти ще смажа.“ – „Вярвам, отговорил пехливанинът даалия, в твоята тояга. Нейните думи в живота си ще прилагам. Мога ли вече аз да се противя на такава тояга, която от рая е излязла и всякога право казва? Нека отсега нататък раята да бъде свободна, такава е волята на Аллаха.“

Привеждам този поетически разказ да обясня една истина в народна форма. Този турчин – това е смъртта. Раята – това сме ние хората. Има ли място в света, където този пехливанин да не е влизал? Има ли дом от него непосетен? Какво говорят кръстовете по гробовете? Всички от тоя свят за пехливанина даалия приказват, за неговите подвизи майки и бащи говорят. Има цели томове, писани за неговата история, за неговата сила. Всички една песен пеят – непобедим е в тоя свят нашият пехливанин даалия. И ако някой се опита да каже, че е възможно да се освободим от него, веднага чуваме думите: „Ти луд ли си, с всичкия ум ли си? Това е невъзможно, ние не вярваме; това са празни думи, глупави фрази, младежки илюзии“. Но достатъчен е този български млад овчар, със своята тояга излязла от рая, която лъжа не казва, с три удара – срещу ножа, в дясната ръка и в левия крак на даалията да опровергае лъжливата теория, че пехливанинът даалия е непобедим. Обаче, трябва мъжество, трябва воля за такава гигантска борба. Но ще възрази някой и каже: „Аз не виждам какъв дълбок смисъл може да има в тоя обикновен пример“. Да, вие сте прав, от вашето гледище, понеже не си давате труд да приведете нещата в ред. Но, ако в тая формула се крие следната истина, тогава какво бихте казали? Ако именно този млад овчар представлява разумния непокварен човек; ако неговата баба представлява Божествената Любов, която постоянно говори в нашата душа, че свободата е човешко право; и ако дядото представлява Божествената Мъдрост, която изнася тоягата, сиреч Божествените закони, и я поверява в ръцете на това разумно същество да брани своята душа от заробване; и ако ножът представлява Природните сили в разрез на човешкия прогрес; и ако ръката показва покварената човешка воля, а левият крак – поквареното човешко сърце; – ние мислим, че като се реагира върху тия сили в дадена посока, можем да отстраним разрушителните действия.

В този именно смисъл трябва да се разбират думите: „Който победи докрай, той спасен ще бъде“. Победата е условие за придобиване на живота. И думите Христови: „По-силният, като влезе в дома на силния и го върже, само тогава може да разграби неговия дом“, подразбират същата идея. Затова е необходимо онова знание, което може да ни запознае със законите на тоя процес за придобиване на живота. Жена, която иска да изтъче плат, преди всичко трябва да знае да опере и изпреде вълната, да приготви своя стан, своите нищелки, бърдо, ватали и след това да наснове основата и да я навие на кросното, да я опъне и да почне тъкането според определените правила на това изкуство. Совалката постоянно трябва да се хвърля ту от лявата, ту от дясната страна, да носи жичките на вътъка, които, като се преплетат с основата, образуват желания плат.

Художник, който иска да нарисува някоя ценна картина, трябва да разбира законите на това изкуство, да разбира съчетанието на боите и да владее своята четка. Скулптор, който иска да извае някоя велика статуя, трябва да владее своя чук. Който гради къща, трябва да знае как да я съгради, издигне и нареди. Лекар, който иска да стане знатен и полезен, трябва да познава отблизо елементите, които лекуват болните. Учител, който учи и възпитава, трябва основно да познава човешката душа, човешкия ум и да постъпва съобразно с тях.

Сега и човекът християнин, който иска да придобие вечния живот, трябва да познава основата на този живот и да прилага законите, по които той се добива. Животът може да се сравни на плат, който трябва първо да изтъчем и след туй да облечем. Той е първата дреха, с която трябва да се обвие човешкият дух. Когато изхабим този плат, ние оголяваме отвън. Това оголяване го наричат морално падане.

Христос ясно казва: „Вечен живот е да познавате Бога“. „Да Го познавате“, ето тайната на придобиването на вечния живот. Но ще ме попитате: „Нима ние не познаваме Бога?“ Ако бихте Го познавали в Христовия смисъл, не бихте умирали. Но, ще ми възразите, кой не умира? Ами че това е то, което опровергава хорското твърдение, че познавате Бога.

Но, ще ми кажете, че и Христос умря. Не, Той не умря, а възкръсна и се показа на Своите любими. Когато вие умрете, ще възкръснете ли да се явите на своите? Ето важният въпрос за вас.

Вие може да имате понятие за Бога на някой философ, на някой пантеист, на някой материалист, на някой църковник, но то няма да внесе във вас вечния живот – онова вечно начало, онова вечно благо, към което се стремим, което съставлява нашата цел. Вън от това, вие ще бъдете в положението на болник, който нощно време се припича на луната и очаква тя да го стопли; или на гладен, който отдалеч наблюдава хубавите хлябове, или на жаден, който отдалеч си въобразява, че пие бистра вода и си казва: „Аз я познавам“. Казвам ви: това не е познание, това е понятие за външната сянка на нещата. Когато придобиете истинското „познание за Бога“, вечният живот ще бъде осъществен във вашата душа; тогава ще посрещате смъртта като тоя млад овчар. И над вашия гроб няма да стои надписът: „Тук е заровен млад и зелен, когото смъртта покоси“.

Но да се върнем пак на предмета и да поясня въпроса с една малка аналогия. Всяко живо същество иска среда и условия, при които да може да живее: за растенията е необходима почва, влага, светлина; за рибите е потребна вода, извън която те не могат да живеят; за птиците, млекопитаещите, човека, средата за техния живот е въздухът. Тази аналогия е вярна и по отношение на човешките външни чувства. Средата за човешкото око е светлината, за ухото – звукът, за носа – мирисът, цветята, които постоянно изпускат ония етерни трептения, които съставят храната на това чувство. Средата за вкуса е храната, всички онези органически вещества, сокове, които постоянно се вливат и дават живот. Ако сега се качим още по-високо по тая летва, ще забележим как действа този велик закон. Средата, в която може да живее нашето сърце, това се желанията: средата, в която човешкият ум може да живее и се развива, това са мислите: без мисли човешкият ум се атрофира, без желания човешкото сърце също. Среда за човешката воля е силата, деятелността и енергията за работа: без работа волята се атрофира. По същия закон на сравнението, среда за човешката душа е Бог. Затова и Писанието казва: „В Него живеем, движим се и съществуваме“, чрез Него душата може да добие своя първоначален живот – да се облече в безсмъртието. Следователно, Бог е една вътрешна среда, едно вътрешно условие, една вътрешна сила, от която постоянно трябва да черпим. Например, както нашите очи са свързани със светлината, нашите дробове – с въздуха, както нашият стомах е свързан с устата, за да се храни, така и нашето сърце и нашият ум са две средства, чрез които душата може да приема живота. Това са подготвителни среди за Божествената среда – всемирното Божествено съзнание, в което е потопена нашата душа. Вярно е, че всякога, когато едно същество губи връзката със своята среда, то се излага на смърт, все едно дали то е растение, риба, птица, млекопитаещо или човек – законът еднакво действа. Христос, Който дълбоко е разбирал тоя закон, настоява, че е необходимо да познаваме Бога, или, казано на научен език, че е необходимо да имаме връзка със своята среда.

Но, ще кажете вие: „Ние ще Го знаем, когато отидем на онзи свят“. Онзи свят – това е Бог. Хора, които мислят, че като умрат, ще отидат на онзи свят, приличат на онзи син престъпник, който, като го затварят, си казва: „Отивам да видя баща си“. В затвора ли ще видите вашия баща? Вие ще идете в мястото на изправлението. В онзи свят няма да отидете при Небесния ваш Отец. За да отидете там, трябва да победите смъртта, да излезете от затвора, да сте свободни. Затуй Христос казва в прочетената глава от Евангелието: „Аз съм вратата“, и на друго място: „Онзи, който през Мене влезе и излезе, и паша ще намери“.

Я ми кажете, вие влизали ли сте през тази врата и излизали ли сте навън през нея и как сте направили това? Ако ви попитам за къщата на някой ваш приятел, вие ще кажете: „Външната порта на неговата къща се намира на запад, а вътрешната – към север или юг“; ще опишете и колко е голяма, каква боя има и как се затваря. Всички църковници казват: „Христос е врата“. Щом Христос е врата, я ни осветлете от какво е тя направена – от дърво или от желязо, от злато или от сребро; от скъпоценни ли камъни или от нещо друго; с какви брави е закачена и на какви основи почива? „Ама, ще кажете, то е в преносен смисъл“. Хубаво, направете превод на тази врата, какво е Христос, в какъв смисъл Той е врата? Ще кажете: „Христос ни спаси“. Как ни спаси? „Той умря за нас.“ Умрял може ли да спасява? „Ама възкръсна.“ Как е възкръснал? „Чрез Божествения живот.“ Значи, Христос е бил съединен с Бога, познавал е Бога и чрез това познаване на Бога Той победи смъртта, възкръсна и дойде при нашите души. Сега Той е при нас. Най-напред 33 години Той беше затворен заедно с нас и Той ни научи как да излезем от този затвор, как да победим смъртта и злото. Христос сега е отвън – в онзи свят при Отца на светлината. Той идва да посети нашите умове, нашите сърца и светът ще Го види с онези три удара: срещу ножа, в ръката и в крака. Той ще срути всички лъжливи учения. Кои са тези лъжливи учения? Те са онези елементи, мисли, желания, действия, които разрушават човешкото щастие, човешкия ум, човешкото сърце, човешката душа, човешкия дух, които всяват смърт, анархия и робство навсякъде и сковават нашия живот. А кое е учението на живота? Това са всички онези елементи, които дават щастие, благо, доброта, просвещение, които въздигат човешкия дух, човешкото сърце и внасят в него обич и любов към всичко – това е живият Христос. И затова Той казва: „За да имате тези основни елементи, които да внесат във вас живот вечен, непременно трябва да познавате Бога“. В света трябва да се воюва. Но с кого? Със смъртта. Обаче, трябва да се разбира правилно това изкуство. Другояче, постоянно ще ни следват грешките. Ще ви кажа как: Една майка, българска, праща сина си, мисля в Германия, да се учи: била жена доста заможна, всеки месец пращала на сина си по 3–4–500 лева, но това било малко, парите не му стигали. Един ден той пише на майка си да му изпрати 1000 лева, тя обаче му пише: „Нямам пари, ще гледаш да намериш някоя малка работа“; но синът ѝ заявява: „Ако не ми пратиш пари, ще се самоубия“; тогава тя, възмутена, му пише тъй: „Самоубий се, аз ще плюя на твоя гроб, не искам син, който е страхливец, който не иска да работи – който се бои от работа в борбата с живота и иска да живее като баба“. Думите не са точни, но са в този смисъл. Синът се опомва. И тази телеграма е поставена днес в рамка и на въпроси той отговаря: „Тя ме спаси“. Значи, в света трябва да воювате с елементи на смъртта. А как ще победите? Само по един начин: като познаете Бога – началото на живота. Но вие ще ме попитате пак: „Как можем да се домогнем до това начало?“ То е най-лесното нещо. Да кажем задушавате се, какво правите? Отворите уста и дишате. Трябва чрез носа да поемете въздух. Затова, за да имате живот, трябва да имаме познание, а за да имаме познание, трябва да имаме свеж ум, който да възприема, да се движи. И когато постоянно възприемате с ума си ония добри, възвишени мисли, както постоянно поемате чрез носа въздух, вие сте на път към този вечен живот, който търсите. Ако направите един малък опит всеки ден да калите вашата воля и като дойдат лоши мисли и желания, да ги отпъждате и да възприемате само добрите мисли и желания, в една година отгоре вие можете да извършите над себе си чудеса: не ще има спънка която да не се подчини на туй усилие на вашата воля. Сега, разбира се, който иска да придобие безсмъртието, трябва да има силна воля в истинския смисъл на думата. Но казвате: „Не мога“. – „Който не може, ще отиде там – в затвора.“ Така е писано в Божествената книга. Като кажеш: „Не мога“, Бог казва: „Затворете го, Аз ще го науча да може“. Няма друг изходен път. Това е нашата съдба. Ако искаме да се съединим с Бога, да живеем с Него, да придобием вечен живот, непременно трябва да слугуваме Нему – другояче пак ще се слугува, но на кого? На дяволите, на князете на този свят, които ще ни впрягат по три пъти на ден. Ще вземе дяволът камшик и ще каже „диий!“ Не искаш ли да работиш за Господа – плюс! Най-сетне кажеш: „Няма какво да се прави – ще се работи“. Разбира се, защо има тояга, бой. Спреш ли се, хайде пак заплющи камшик. Това са двата пътя. „Аз не искам да слугувам на Господа.“ – Щом не искаш да слугуваш на Господа, ще имаш друг господар. – „Искам да бъда свободен.“ – Лъжеш се: няма свобода на този свят; свобода има само онзи, който е съединен с Бога; който има съзнателен живот, той е свободен. Някой път казвате: „Аз се разгневих, наговорих му туй и туй“. Мислите, че сте постъпили много умно. Наддумали сте! Кой е наддумал? Кого ще наддумаш? „Набих го.“ Какво ти платиха за това? Нищо. Утре пък тебе ще набият. Каква е тази свобода: днес ти биеш, утре тебе бият; днес ти удушаваш, утре тебе удушават? Това не е свобода.

Христос казва: „Трябва да се запознаете с основния принцип на познанието“. Аз искам да приложите това, което ще ви кажа. Вие отидете в черква, изправите се, скръстите ръце, затворите очи, пренесете се и се молите Богу; излезете вън от черквата – всичко това вие забравите. Хората отвън казват: „Този човек ходи в черква, той е набожен, излезе вън, животът му друг“. Значи, не сте намерили правия, истинския път на спасението. Ами казват: „Христос дойде и ни спаси“. Христос спасява умните и добрите. Никога Той не спасява лошите и глупавите хора. Спасява умните и добрите, които слушат и изпълняват Неговото учение. На първо място Христос ни учи как трябва да работим за себе си. Той казва: „Аз съм пътят, истината и животът“. Пътят – това е метод, истината – това е вашият ум, чрез който вие трябва да се запознаете с нещата, кои са добри и кои лоши, животът – това е изкуство, с което вече знаете как да направите плата да се облечете с него. Направете с вас един малък опит. Болен сте, нервен сте, неразположен сте, децата ви не са добри. Оставете децата на мира, не се безпокойте за тях, помислете малко за себе си. Защо сте нервен, защо сте неразположен и за това има дълбоки причини. Ако ми кажете „жаден съм“, ще ви кажа „напийте се“, „гладен съм“ – „нахранете се“. – „Но как ще пия, няма чаша.“ – „Коленичи при този планински извор, ето елементът, който може да уталожи твоята жажда.“ – „Не искам да коленича.“ – „Ще коленичиш, иначе, ще стоиш жаден.“ – „Но моите панталони, които сега съм купил, ще се изцапат.“ – „Ако искаш да опазиш твоите нови панталони, ще останеш жаден. По-хубаво е да коленичиш, да се изцапаш, за да усетиш благата на водата.“ – „Гладен съм.“ – „Ела с мене“; завеждам го в една стая. – „Ето ти хлебец, ще седнеш на земята и ще се нахраниш.“ – „Но не съм научен по този начин да се храня, мен ми трябват вилица, нож, паница.“ – „Остави ти вилицата, ножа, паницата, ей на този хляб ще вземеш, ще го разчупиш с ръце и ще се нахраниш.“ – „Но ще ме видят хората. Срамота е.“ – „Щом те е срам, ще останеш гладен. Ако те е срам да ходиш на училище с буквар, невеж ще останеш.“ Та, когато един човек е повикан да следва Христос, не трябва да казва „какво ще кажат хората“, а трябва да се приближи до Христа, да приложи Неговото учение и ще стане силен. Дяволът ни се заканва, защото сме слаби. Аз не искам да сте слаби, а да се нахраните – как? – да нахраните вашия ум, вашето сърце. Да придобиете живот вечен – това значи да знаете да нахраните не само своето тяло, но и своето сърце, своя ум, своята душа, своя дух. То е метод на хранене, според дълбокото Христово учение. И тази сутрин аз бих сложил туй заглавие на моята беседа: „Как да се научим да се храним“. Вие сте се научили само да дъвчете и много хубаво владеете това изкуство. Сега започнете от там нататък; сложете блюдото и нахранете вашето сърце, нахранете вашия ум, нахранете и вашия дух. И като се нахраните така, ще ви кажа, че сте много умни, че сте усвоили Христовото учение и че ще придобиете вечен живот, понеже знаете как да се съедините с Бога.

Аз поставям този въпрос на опитна почва, говоря ви за неща, които разбирам, за неща, които сам съм опитал. Единственото нещо, което ви спъва, то е, че се колебаете, философствате: „Как стои тази работа?“ Когато става дума за практическия живот, философия няма. Повикали сте една жена да ви научи да предете и тъчете. „Ами не мога.“ – „Ще можеш“; най-напред няма да стане туй както трябва, но постепенно, от ден на ден, след седмица, след месец, вашата прежда ще стане по-тънка; след туй ще се научите как да насновавате; след това ще дойде и самото тъкане. Не мислете, че всичко изведнъж ще тръгне по мед и масло; ще имате спънки, но, ако постоянствате, ще се научите. Първият ваш опит нека бъде следното: постарайте се за една-две минути да държите вашия ум свободен, да не мислите за обикновените изтъркани неща на ежедневния живот. Вие казвате: „Аз спрях да мисля, не мисля за нищо“, но през ума ви минава баба ви, децата ви, кокошки, волове, дърва, камъни и вие мислите, че сте свободни. Във вашия ум съществува цял хаос – там са: баба ви, майка ви, децата ви – всички. Казвате най-после: „Аз искам да бъда свободен, днес ще мисля за Господа – великата Любов на живота, всички вън в двора, вие тук ще играете и ще ме оставите свободен, понеже имам много важна работа“. Опитайте се първия път само две минути. Но децата ще дойдат, ще се бият, ще плачат; нека се бият, нека плачат; две минути забравете ги и посветете туй малко време да мислите само за Господа на Любовта. Ето изкуството – най-малкото. Но, ще кажете, това е много лесна работа. Не е май лесна. След това опитайте се пет минути, десет минути. Най-напред Христос иска да изпъдите от сърцето си воловете, кокошките, конете, вълците, лисиците, които са изцапали вашето светилище. Знаете ли кои са тия вълци и лисици? У вас има лисици и вълци; аз ги виждам; хем с дълги опашки, с червена козина, с големи зъби и нокти. Вашата омраза – това е вълк, вашето лицемерие – това е лисица. Защо ви е тази лисица, каква полза ще ви принесе тя? Никаква. Изпъдете всичко навън и сложете в себе си ред и порядък. Тогава ще повикате вашия свещеник: „Ела, служителю на Бога живия, облечи се с твоята одежда, вземи кадилницата си, с която възнасяш своя тамян към Бога“. Ще повикаш и владиката на твоя живот. А кой е този владика? Твоят дух. Ще повикаш и певците. Кои са те? Твоите добри чувства и желания. Ще кажеш: „Елате да запеем, да служим на Господа в този издигнат храм“, и тогава ще дойде Христос и като намери това събрание свободно от онези, които продаваха в него гълъби и там подобни, изпъдени навън от него, Той ще каже: „Мир вам! Дойде денят на вашето възкресение, днес ще бъдете с Мене в рая“. Вие знаете ли дълбокия смисъл на думите на онзи разбойник, разпънат от дясната страна на Исус: „Господи, помени ме в Царството Твое“! Той беше човек, който бе изпъдил със своя камшик навън всички гадове и затова Исус му рече: „Ти си човек, който ще бъде с Мене днес в рая“. Изпъдете от себе си всички гадове, свине, лисици, вълци. А другият от разбойниците, разпънат от лявата страна на Христос, какво казва? „Ако наистина си Син Божи, слез и ни освободи“. – Как ще го освободи, когато той не е изпъдил от себе си всичките гадове, когато той е роб на своя егоизъм?

Мисля, че ме разбирате: говоря ви много ясно. Искам да ви говоря тъй, както може би, никога не са ви говорили. Първото нещо е да се научите да обичате Господа и тази обич ще ви свърже с Него. Имате хиляди случаи да се съедините с Него и да направите живота си щастлив. И когато се съедините с Него и влезете във вечния живот, във вас всичко ще се преобрази и всичко ще дойде на своето място. И тъй, сложете си за задача първо за две минути, после за пет минути да изпъдите чуждите мисли от себе си и след като останете сам, почнете в това дълбоко съзерцание да размишлявате върху този велик проблем: защо сте на земята, защо сте неразположени, защо нямате благородни мисли и сърце, защо нямате воля да разрешите известен въпрос и Христос ще ви отговори. Той ще отговори в тази форма: „Аз съм пътят, истината и животът; значи, когато изпъдите всичко навън и приемете в себе си Мене, когато познаете за Бог Моя Отец, Който живее в Мене, Който е дал живот вечен на Мен, ще даде такъв и на вас“. Трябва да приемем Христос в себе си, за да се свържем с Бога. И християнството само тогава има смисъл, когато се научим да побеждаваме този живот, за да придобием онзи, който е именно ценен за нас, защото донася знание, сила, благородство в нашите чувства, щастие, дава сила на духа да побеждаваме всичко. Да престане страхът в света от беднотия. Това е Христовото учение.

Страхувате се от смъртта. Посрещнете я, като кажете: „Ще се борим с нея“. Може да поискат да ви сложат в затвора; кажете в себе си: „Ще се борим против онзи, който носи смъртта, чрез силата на Онзи, Който живее вътре в нас – чрез Единаго Истинаго Бога“. Може да се опълчи против вас целият свят; може да ви плашат; не се плашете. Човек, който се плаши, не може да стане гражданин на Царството Божие. Вие сега воювате в света и, когато отидете на Небето, ще ви дадат по един Георгиевски кръст, който ще бъде кръст жив. Вие ще се върнете и тогава Христос ще ви каже: „Ела ти, добри рабе, който си воювал на бойното поле“. Човек страда с хиляди години, но той не е страдал за човечеството, за правдата; досега е страдал все за себе си, за волове, коне и прочие. Най-после, трябва да страда за Христос. В това страдание вие ще намерите истинския живот. И затова апостол Павел казва: „Ако приличаме в страданието с Него, ще приличаме и във възкресението“; понеже Бог по същия начин, както възкреси Христос, ще възкреси и нас, като живеем за Него. Да оставим да се всели Духът Христов в нас, да познаем Истиннаго Бога и да придобием вечен живот. Тогава ще излезем да работим за нашите по-малки братя и сестри и те да се научат на изкуството да придобият богатството на тоя Божествен живот.

Беседа, държана на 21 септември 1914 г. в София

Колко по-горе стои човек от овца!

А колко е по-добър човек от овца! Затова е позволено да прави някой добро в съботен ден.

Трябва да благодарим на еврейските фарисеи, че са предизвикали Христос да каже такава велика истина, другояче Той не би я казал. Хора, крайно формалисти, които комара прецеждат, а камилата поглъщат, хора специалисти, виртуози да откриват и изтъкват чуждите грешки – фарисеите не могли да си обяснят как тъй да може да се нарушава съботата. Според тяхното схващане, според закона Мойсеев, съботата трябваше да се прекарва в почивка и бездействие. Евреите разбираха почивката своеобразно, както именно и българите разбират неделята. Българинът ще вкара воловете си в обора, ще остави ралото под хамбара, ще се облече добре, ще си сложи калпака и ще отиде в кръчмата, където още с влизането си ще извика: „Дай само половин литър винце и днес е неделя. Шест дни трябва да работим, а седмия ден ще пием – ще се веселим“. Подобни схващания имаха и евреите за съботата. И Христос ги изобличава, като прави едно сравнение: Ако вашата овца, казва им Той, падне в съботен ден в някоя яма, нали ще я извадите; и не, разбира се, от обич към овцата, а за да не пострада вашият интерес. Но, щом трябва да направите добро на човек, който се нуждае от помощ, повдигате голям въпрос, че в събота не трябвало да се възстанови неговата ръка. Христос прибавя и нещо повече – „а колко е по-добър човек от овца“, сиреч, колко по-високо стои разумното същество от неразумното. Ако вие за вашия стомах готвите 4–5 часа на ден, за да го нагостите, понеже постоянно блее, и казвате: „Да не го измъчвам, да го понахраня“, защо, когато се касае до разумното същество, до човека, да се повдигне именно неговата мисъл, неговото сърце, казвате: „В събота това не става, има за него време, нека чака“? Христос слага две условия, като казва: „Както вие се грижите за вашата овца, по същия закон трябва и Аз да се грижа за разумното. Както вие изваждате вашата овца от ямата, така и Аз съм дошъл на земята да освободя тия разумни същества – да ги изведа от ямата“.

На онзи човек ръката била схваната. Знаете ли що значи да е схваната ръката? Неговата воля е била парализирана и Христос казва: „Искам да възстановя неговата воля, да може той да действа свободно, да прилага своята мисъл, своето чувство, защото на земята той е пратен да работи. Дали това ще бъде в понеделник, вторник, сряда или събота, когато и да е, Аз ще изпълня Своята мисия“. А такава работа, която не нарушава Божествения Закон, може да извърши всеки, защото почивката е предназначена само за тялото, а не за духа. На земята почиват само мързеливите и те почиват всеки ден. А трудолюбивите казват: „Когато се върне Христос при нас, тогава ние ще си починем“. Така трябва да схваща работата истинският християнин.

Има един основен принцип, който ние трябва да имаме предвид; има известни закони, които трябва да разбираме. И не само да ги разбираме, но и да ги прилагаме в живота си. Без това приложение, всяко учение, всяка религия, каквато и да бъде, е безплодна. Едно растение не е достатъчно само да изникне, да израсте, да се развие, да цъфне, да завърже плод, но този плод трябва и да узрее. Само когато плодът узрее, постигната е целта на това растение. Следователно, по същия закон човек може да се роди, расте, развие и завърже, но, ако не узрее в него плодът, неговият живот е безплоден. Христос развърза ръката на човека – възстанови неговата воля.

Ако четете тази глава по-надолу, ще забележите, че при Исус довели един обхванат от бяс, един сляп и един ням и че Той и тях излекувал. Тия неща са свързани. Кои са: обхванатият от бяс, слепият и немият? Може да кажете, че тия работи са били само във времето на Христос. Но има ги и в наше време. За малко ще се спра и приведа един пример и с него ще обясня смисъла, който Христос е вложил в тия думи. Има един разказ за цар Соломон, в който се говори, че Соломон повикал един вещ принц на духовете, за да му помага в построяването на храма. Този принц, обаче, след като го научил как да построи храма, поискал да се докопа и до неговия престол. Когато Соломон узнал това, хванал този дух, затворил го в една стомна, запечатил я със своя печат и я хвърлил в морето. След като поседял десетина години в морето, този принц обещал на онзи, който отвори стомната, за да излезе, да му даде най-хубавата жена на света. Никой не я отворил. Минали се сто години, той прави пак обещание: на онзи, който отвори стомната, ще му даде не само най-хубавата жена, но и най-добрите деца. Пак никой не се явява. Минават други 100, 200, 300 години – пак обещание: на онзи, който го извади, не само ще му даде най-хубавата жена и най-добрите деца, но и ще го направи най-учения човек. И за този късмет никой не се явява сега. Прави друго обещание: на онзи, който го избави, не само ще му даде всички обещани по-рано неща, но и ще го направи цар на земята. Пак не се явява никой. След 500 години рекъл: „Който отсега нататък ме избави, него ще убия“. Минава време, един рибар отива да лови риба, хвърля своята мрежа, хваща стомната и я изважда. Помислил си, че в нея трябва да има богато съкровище. Почва да я разпечатва и, когато я отпушил, взело да излиза от нея черен дим и по едно време се явява фигурата на принца, който рекъл: „Аз съм обещал да убия онзи, който ме извади от стомната. Най-напред бях обещал това и това, никой не се яви; кой ти е крив сега? Такава ти е съдбата“. Рибарят си помислил: „Що ми трябваше да отпечатвам тази стомна!“ Но по едно време рекъл на принца: „Не вярвам, че ти си излязъл от стомната. Ти трябва да ми докажеш най-напред, че си излязъл от стомната и тогава ме убий“. – „В стомната бях.“ – „Не си бил в стомната.“ – „В стомната бях.“ – „Не си бил.“ – „Бях.“ – „Докажи.“ Духът започнал да влиза отново в стомната и, когато влязъл целият, рибарят веднага запушил стомната и рекъл: „Ако обещаеш първите неща, ще те пусна“.

Такъв е животът. Дойдете на този свят, той е море, хвърлите своята мрежа, хванете риба и спечелвате. Когато имате тия благоприятни условия да наловите риба, вас ви няма; когато дойдат условия на страдания, бедствия, вие тогава хвърляте вашата мрежа и изваждате стомната с лошия дух. В тази приказка ще забележите една противоположност. Макар и приказка, тя показва, че всеки живот има благоприятни и неблагоприятни условия. Трябва да разбираме законите, за да използваме благоприятните условия. Ако попаднем, като рибаря, под неблагоприятни условия, ще пожънем смърт.

Да се върнем към думите на Христос, които Той е казал, когато довели при Него един малоумен, друг сляп и друг ням. Малоумният, слепият и немият – те са вътре във вас. Тук всички приличат на ангели, колко сте красиви, набожни, но някой малоумен влезе във вас и от ден на ден почва плач и скърцане със зъби; мъжът, децата бягат – „майката побесняла“. Вие разумните трябва да прострете ръка, за да излекувате малоумния, като кажете: „Мир вам!“; както от една дума на Христос малоумният излязъл от човека, така и вие можете да кажете тези думи и да излекувате болния. Когато почнете да храните вашите коне в оборите, те започват да ритат, без да мислят, че наоколо има деца; какво трябва да правите? Трябва да кажете, като българина „пш“ и да го дръпнете за юздата. Юздата – това е закон. Всяко неразумно същество трябва да има юзда. На разумното му се дава реч да говори. Следователно, трябва да излекувате в себе си този малоумен. Тази овца е станала въртоглава, тя е бясна; трябва да я излекувате. Сляпа е. Хората казват: „Но ние не сме слепи“. Вярвам, може би, вие не сте, но има много, които са. Попитали една жена, която не знаела да чете, и тя рекла: „Синко, сляпа съм, сляпа!“ Не можете ли на тази жена да отворите очите? Отворете ги. Учителите са хора, които отварят очите на слепите; те са чудотворци; пратите сина си при тях, след 10–15 години го връщат с отворени очи. И на глухия и на него трябва да пробиете ушите, да чуе и схваща. За човек това е лесно, възможно, защото има разум. Затова Христос казва: „Колко по-горе стои човек от овца!“ В какво се състои животът на овцата? Да пасе трябва, за да си покрие гърба с малко вълна и да даде мляко и по някой път да блее насреща ви. Ще кажете какво разумно нещо има в това блеене. Някои съвременни хора са като овцете. Постоянно блеят: брат от брата се оплаква, слуги се оплакват от господари, и господари – от слуги; 365 дни през годината все една и съща песен пеят. Такъв живот не е ли постоянно блеене? Христос казва: „Колко по-горе стои човек от овца“, защото човек може да мисли. Неговата ръка трябва да бъде развързана; бесният вътре в него трябва да бъде излекуван; неговата слепота трябва да се махне и слухът му да се възстанови. Това иска да каже Христос с тия думи. Той казва на фарисеите: „Вие не разбирате основния Божествен Закон и Аз зная защо вие искате хора с вързани ръце; вашите интереси диктуват да имате недъгави хора; вие казвате за слепия: „По-добре да е сляп, за да не вижда нашите престъпления“; за глухия: „В наш интерес е да бъде невежа“. И ако има хора, които не обичат просвещение, това става по известни практически съображения. Христос, обаче, твърди обратното: Той казва, че на сакатите трябва да бъдат развързани ръцете; бесните, слепите и глухонемите трябва да бъдат излекувани. Той иска умни хора, които да разбират и да вършат волята Божия. Българската дума „мъж“ има дълбоко съдържание, тя произлиза от санскритската дума „манас“, която означава същество, което мисли; затуй хората казват „бъди мъж“, сиреч, същество, което мисли, разсъждава, което има воля да върши това, което е добро. Това значи да бъдеш човек. И бъдете уверени в този закон, че човек не може да има воля, ако не върши добро. Някои казват: „Аз имам воля“. Ако пусна едно колело от връх Витоша, ще се търкаля надолу, но то не може да върви нагоре към върха. От планинския връх река с устрем слиза надолу, но тя не може да излезе нагоре. По същия начин повечето хора се търкалят и вървят надолу. А само човек, който може да се качи на планината, само такъв човек има воля; той може да премахне и победи известни спънки и съпротивления. И Христос се обръща към евреите и казва: „Вие не трябва да бъдете овци, не трябва да бъдете като същества, които се търкалят само надолу, както реките и камъните, но трябва да бъдете хора, които се възкачват нагоре към Бога, да изпълнявате, значи, Неговата воля“. Това е искал Той да им каже. Те го разбираха. И в съвременния живот хората постоянно слизат, търкалят се от Витоша надолу и се питат защо са нещастни. Всеки, който се търкаля надолу, е нещастен. Щастлив е човек, който почне да се възкачва. Докато човек не почне да мисли и разсъждава, той е нещастен; почне ли да мисли и разсъждава, става щастлив и невъзможните по-рано неща в живота почват да стават възможни.

Скритата мисъл, която Христос влага в тия думи, има за нас велико значение. Когато Бог е казал в първата глава на Битието, че е направил човека по Неговия образ и подобие, Той е искал човек да мисли и действа, както Бог мисли и твори, да има воля; а подобие значи да уподобяваме нещата, сиреч, да правим разлика между доброто и злото, да произвеждаме хармония. Да мислим и действаме – това е Божествен принцип, който Господ е вложил в нас. И всеки, който не мисли и действа, както Бог му повелява, няма образа Божи, той е овца. Ние не казваме, че овцата е лоша, но казваме, че предназначението на овцата е да пасе и да дава мляко и вълна, когато пък предназначението на човека е съвсем друго; той е създаден, за да управлява всички същества, да регулира атмосферата, да регулира всички други елементи, да уреди земята. Той трябва да стане един добър господар, а може да стане такъв, само когато разбира туй, което Бог е вложил в него.

Сега, често питат: „Ти християнин ли си?“ – „Какво разбираш под тази дума?“ – „Вярваш ли в Христос?“ – „Вярвам, че Христос е дошъл. Това вярвам, както вярвам, че руският цар някога е идвал в България.“ – „Какво от това? Вярвате ли, че вашият ученик днес е ходил на училище?“ – „Вярвам.“ Но тази вяра трябва да отиде малко по-далеч; аз ще попитам ученика: „Ти слушал ли си днес учителя какво говори?“ – „Не съм.“ Ще му кажа: „Аз слушах неговата лекция и зная повече работи от тебе“. И тогава ще кажете: „Ти си схванал мисълта“. Хората казват: „Вярваме, че Христос е дошъл да спаси света“. Хубаво, две хиляди години все това проповядвате; но как ще го спаси? – „Пролял кръвта си, за да откупи хората.“ Е добре, когато един български земеделец купи от пазара един чифт волове, какво прави с тях? Слага им по един оглавник, слага им хомота на врата, взема ралото, остена и отида на нивата. Вярваш в Христос, но ако си в положение на овца и не се впрегнеш на работа, служиш ли на Христос? Ти вярваш, че е дошъл; много добре, но слушаш ли Го? Не. Аз те съветвам да отидеш и да слушаш Христос, когато говори в Своето училище, да разбереш Неговото учение и да го приложиш в живота си. От хората не искам ни най-малко да изхвърлят това, което имат. Това, което сега имате, то е, че вие сте още в отделенията; но вие 30–40 години все буквара учите и този буквар е станал вече на парцали. Долу вашите буквари, вземете читанките. Разбирам човек да държи буквара една, две, три години, но 100 години да срича все буквара, това не разбирам. „Читанките“, казва Христос, „вземете сега“. А на онези, които са свършили читанките, казва: „Долу читанките! Вземете граматиката, аритметиката, физиката, химията, Закон Божи и тръгнете напред. Достатъчно е това блеене“. – „Вярваш ли, че Христос е дошъл!“ Повече нещо се изисква от вас. Слушайте какво говори Христос и научете това, което Той е донесъл. Тогава само ще научите дълбокия смисъл на този живот. И когато имате способността да мислите, да действате и да създавате, вие имате преимущество скрито в себе си, имате богатства, рудници, които трябва да разработите – вашия ум, вашата воля. Питам ви сега: работили ли сте върху вашия ум и върху вашата воля или досега само сте блеели над вашия буквар? Ако Христос, Който идва, направи ревизия във вашите домове, ще провери напълно дали сте се занимавали. Аз не подразбирам онези, обикновените къщи, които сте направили, а онези, в които сега живеете, с които сега сте дошли тук. Христос ще види дали в тия килийки, в тия стаи има разумна човешка мисъл и действие или има овчи изпражнения. И този последен тор е хубав, но грехота е един човек, когато баща му го е пратил на училище, на когото е дал всичките условия да стане разумно същество, да остане вън и да блее. И когато ангелите слязат и пак се върнат на Небето да рапортуват за хората, какво ще кажат горе? – „Долу те още блеят.“ Това блеене кога да е ще се превърне в говор. И сега Христос, като иска да направи тази овца да бъде разумна, защото има условия да бъде такава, слага тия два принципа един до друг и казва, че тази вълна на овцата трябва да се изпреде и от нея да се направи плат. Овца всеки може да стриже, но вълната трябва да се изработи. Пък и вълната, ако не се остриже навреме, ще опада, както листата на дърветата. Трябва вълната да се прибере, да се преработи и да се изтъче от нея плат и нашите мисли и желания трябва да се превърнат в действия и тогава ще могат да се облекат голите хора. Кога именно човек оголя в рая? Когато оглупя, когато стана овца и заблея; когато неговата ръка осакатя, когато неговата жена се поддаде и напусна целомъдрения живот за външния блясък на нещата, а той самият последва този пример, така и двамата се отдадоха на разпуснат живот. Тогава оглупяха, изгубиха своето зрение, своето правилно съждение. Христос казва сега: „Аз дойдох на земята именно за тоя човек, който е направен по образ и подобие Божие; да развържа неговите ръце, да може да изпълнява Божия Закон. Вие, които досега сте пасли свинете на тоя свят, като са ви забранявали и рожковете, какво очаквате още? – Песента на певците ли: „Господи, упокой душу раба твоего“? Да упокои Господ душата ви между свинете ли, между рожковете на тоя свят? Не, вземете тоягата си, вземете торбата си и хайде на път към бащиния си дом, към бащиното училище, което Господ е приготвил за вас“. Христос ви съветва да сложите настрана буквара и читанката и да вземете граматиката; тя е полезна наука, тя учи как да говорим и четем правилно, къде да поставим „ят“ или „е“, „я“ или „а“, „ъ“ или „ж“. От всички се иска правилна мисъл, правилно съждение, правилно чувстване, правилно действане. Да бъде животът ни красив и добър, и по форма и по съдържание – както е казано преди две хиляди години: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш Небесни“ – ето лозунгът за новия живот, към който трябва да се стремим – то е Божествен Закон, но в това отношение от нас се изисква малко по-голямо усилие. И аз хваля светските хора в едно отношение. Една дама, която се приготвя да отиде на някоя вечеринка или на бал или в театър, гледайте колко труд полага в стаята, в която се облича: цял час тя се обръща насам – нататък, оглежда си лицето, носа си, ръцете си – всичко да е в изправност. Аз я хваля. Но вие, християните, колко пъти сте седели пред вашето огледало да огледате и изправите вашия характер? Казвате: „Без огледало мога“. Трябва ви огледало. Вземете пример от тази светска дама. Аз поддържам огледалото, но сърдечното и умствено огледало: като се огледате в него, всичко да е в изправност. Тогава само да се явите пред Господа. Да не мислите, че Господ ще ви приеме на Небето така, както сте. Не. Светските хора разбират това много по-добре. И затова Христос казва: „Синовете на този век са по-умни“. И освен че не бива да ги осъждаме, но трябва да вземем от тях много добър урок. Във всяко отношение препоръчвам светските хора, защото дават отлични примери и по схващане и по енергия и по приготовление. Ако бихме взели техния пример да го приложим в духовния свят, щяхме да стоим по-горе, отколкото сме сега. Казвате: „Техните работи са глупави, това не ни трябва, онова не ни трябва“. Е, какво ви трябва – Небето ли? Но Небето не иска глупави хора. Ако не можете да съградите каменна къща, как можете да съградите един характер, който иска много големи усилия? Нямаш хиляда лева да изградиш къща, а искаш да изградиш великолепен характер! И когато казва Господ да не обръщате внимание на светските работи, подразбира това: когато сте изградили една, две, три къщи, казва: „Стига вече, ти си специалист, сега искам от тебе да изградиш твоята сърдечна къща. И като се научиш как да изградиш своята сърдечна къща, изгради умствената си къща“. Същият закон по аналогия трябва да върви отдолу нагоре. Затова казва Христос: „Колко по-горе стои човек, който мисли, който може да развива своя характер, от една овца, която постоянно пасе и блее!“ Съвременният свят иска: „Хляб, хляб!“ – този вик се чува отвсякъде. И овце ни трябват, защото ни дават вълна; но, ако цялата земя би била изпълнена само с овце, нямаше да има никаква хармония. Подразбирам, че в нас разумният елемент трябва да вземе връх над неразумния, животинското трябва да се замени с човешкото. Навсякъде се чува пререкание: „Той е животно“. Не е лошо да е човек животно; но има нещо по-високо от животните. За овцата да е животно, е в реда на нещата, но не и за човека. И в Писанието е казано: „жива душа“ и „животворящ Дух“. Който иска да научи, да облагороди, да спаси човечеството и учениците му, призовани на това поприще, да съдейства на Христос: Той иска да Му помагат умни хора – човеци, които знаят добре да градят според всички правила на Божествената наука, хора, в умовете на които, благото на „Царството Божие“ е поставено на пръв план. Сега трябват такива хора, които не се съблазняват, нито се заблуждават от външната привидност на нещата. Допускам, че някои свещеници не извършват своята длъжност, както трябва, но аз не ги осъждам – това е тяхното разбиране, а трябва да се заема аз да направя това, което на мене се налага. Ако постоянно стоим на едно място и ги осъждаме, а ние сами занемарим своите длъжности, каква полза може да има от това? Никаква. То ще бъде като онзи учител, който не е предал урока на учениците си и затова иска да ги накаже. Нека преминем в стадия на разумното живеене, което има за цел подобрението на всички народи, на цялото човечество. Трябва да имаме предвид човешката душа, дом, обществото, народа, човечеството – всички тия категории Христос ги включва; всичко това съставлява едно цяло. Домът е по-голям индивид; обществото – по-голямо от дома; народът е още по-голям от обществото, а човечеството – още по-голямо от народа. Затова се стремим от малките неща към по-големите, сиреч, от животинското към разумното проявление. Христос, като слага тази мисъл пред вас, „колко човек стои по-горе от овца“, смята, че човек е по-способен да гради и съгради своя живот.

Първото нещо, като се върнете у дома, е да започнете да лекувате малоумния; второто, което трябва да направите, е да отворите очите на вашия сляп; третото – да отпушите ушите на вашия глух; четвъртото – да развържете ръката на този, на когото е вързана – да сложите вашия ум в действие. Тя е една сериозна задача; правила имате, ще направите решението. Разбира се, може да минат ден, два, три, но ако постоянствате, ще я решите. И когато решавате, резултатите ще покажат как трябва да работите. Ако всякога учителят би решавал задачата на ученика, последният никога не би се научил да смята. Учителят зададе една, две, три, четири, пет задачи и каже: „Следващия път ще ми донесете тия задачи решени“. И цял свят около нас е все задачи, които Господ е предоставил на нас да решим. В главата, която прочетох, Христос е сложил много задачи. Аз се спрях върху една, другите са много по-тежки и по сложното тройно правило. Аз сега ви давам задачата само с четирите прости действия – събиране, изваждане, умножение и деление. Щом влезете в сложното тройно правило, там работата е малко по-трудна, но с четирите прости действия може да я решите много добре. Някои от вас казват: „Не знаем да събираме“. Ще се научите. Две ябълки и още две правят четири. Не знаете с какви да се събирате – мъжът не знае с каква жена да се събере. После идва изваждането: мъжът се жени за една жена, не я харесва, иска да я изостави – не знае как да изважда. Не е време сега да се изважда. Намножат му се деца, иска да ги изпъди, защото не били умни. Трябва да ги научи. Какъв велик закон се крие в тия четири правила: да знаеш как да събираш, как да изваждаш и така нататък! То е дълбока наука, която с хиляди години седи пред хората. Ние сме научили само механическата страна на смятането. Когато почнем да се събираме със светиите, с ангелите, когато се съберем с Бога, тогава ще научим истинското събиране. Един грош и още един грош правят два гроша; но, ако в събирането има и минус и плюс? Някой казва: „Мога да събирам“. Ами как – с плюс или с минус? – „Имам плюс две хиляди лева.“ А, ти си богат човек, може да разполагаш и да правиш добро на други. Този е основният закон на Христос. Тази овца вие ще съберете и ще извадите; тя ще ви даде елементите. Ако посетите един овчар, той ще ви научи основния закон на събирането и изваждането: като подсири млякото, една част ще събере, друга ще извади вън. Ако знае как да извади непотребното, той ще спечели, ако не знае, ще изгуби. И вие, ако знаете как да подсирите вашето мляко, как да събирате едното и как да изваждате другото, когато дойде да балансирате вашата сметка, ще кажете: „Сега имаме печалба“. Имате ли загуба, това показва, че не сте употребили онзи разумен принцип на Христос, а сте били овца, която е само пасла и бляла през цялото време. Овцата, като види вълк, тропа с крак, иска да му каже: „Трябва да се махнеш от тук; не знаеш ли, че аз паса?“ Но той се хвърля и я изяжда. Толкова е тя умна! И вие, когато видите дявола, недейте му тропа с крак, той не се плаши; той се плаши само от хора, които имат ум и воля, ръцете на които са развързани. Затова Христос дойде да развърже ръката на човека и да му даде сила да се бори с вълка – с дявола. И вълците имат право да ходят по света, да упражняват своите зъби, но и ние имаме право да употребим срещу тях своя ум и своята воля. Те имат право да ядат, но и ние имаме право да им извадим зъбите; те имат право да упражняват своите нокти, но и ние имаме право да им ги изрежем. Изкоренете зъбите на този дявол и изтръгнете неговите нокти. И като направите дявола овца, да ви дава вълна и мляко, не бойте се, може в следващата стъпка да го направите вол, да му сложите оглавник и да го накарате да оре. И казва Христос в друга една задача, че духът, като излизал от човека, бил много неспокоен и ако се върне назад, той е седем пъти по-лош от преди. Всички онези глупави хора също стават седем пъти по-лоши. И затова Христос казва: „Аз дойдох да спася разумния човек“, не за животните, а за човека. Това именно спасение на дълбокото християнско учение трябва да приложим в нашия живот, да бъдем образец със своя ум и със своето сърце, домът ни да бъде идеална градина – това е задачата на нашия живот.

Затова, почнете да работите и нека всеки да работи вътре в себе си. Когато на българина дойде някой приятел на гости, той го взема и му показва какво има в своето стопанство, как той е нареден и приятелят му го хвали и се радва; един ден ще дойде Господ от Небето, къде ще Го разведете вие? Плевнята ви, хамбарът ви са съборени, черквата и училището също. Ако Той намери всяко нещо тук в ред и порядък ще каже: „Ето човек, който е работил разумно“. Това е мисълта, която Христос представя пред вас тази сутрин: – „Колко по-горе стои човек от овцата“.

Беседа, държана на 28 септември 1914 г. в София

Фарисей и Митар

Двама человеци влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар.

Навярно, ще попитате какво чудно има, че двама души: един фарисей и друг митар, влезли в храма! Действително, няма нищо чудно за онези, които разбират нещата, но за онези, които не ги разбират, всичко е чудно. За онези, които разбират, всичко има смисъл, а за онези, които не разбират, всичко е безсмислица.

Ще взема тези двама души: фарисей и митар, като предмет на моята днешна беседа. Тези две лица са видни представители на много стара култура. Нека съпоставим техните отличителни черти паралелно, за да се осветлите върху техния бит и духовен характер.

Думата „фарисей“ произлиза от еврейската дума „параш“, която значи „да разделяш“. Има и една арабска дума „фарси“, която произлиза от същия корен и значи нещо изрядно по форма; да знаеш един език „фарси“ се подразбира да го знаеш много добре. Христос представлява в тази глава два отличителни типа. Един талантлив художник, запознат с науката за човека, би нарисувал тези два типа с всичките техни отличителни черти; и тази изрядна картина би заслужавала да се намира във всяка къща за образец. Какви са очебийните черти на фарисея, и какви на митаря? Не е достатъчно да се каже: „той е фарисей“, или: „той е митар“, а трябва да знаем външните белези на техните лица, на техните ръце, на тяхното телосложение, устройството на тяхната глава. След това трябва да се доберем до особеностите на техния душевен склад. Само така ще можем да си изясним вложената за нас в текста идея и да се възползваме от нея. Христос е бил велик художник, той е дал две отличителни черти на тези два характера и по тях аз ще опиша фарисея и митаря. Но ще кажете: „Вие как ще можете да опишете човек само по няколко думи, които са казани за него?“ Това е наука. Може да се опише. Има учени хора, които са се занимавали дълго време със сравнителната анатомия, изучили са устройството на животните така добре, че ако им дадете най-малката част от някое допотопно животно, могат да ви опишат ръста му, да съпоставят всичките му кости, да сложат мускулите и жилите му и по този начин да възстановят изчезналата форма. Ако дадете на един вещ ботаник само един лист от някое растение, той е в състояние да ви опише цялото дърво. Върху същия закон, горе-долу, ще се постарая да ви опиша фарисея и митаря, да ви покажа какви са те. Но ще ми кажете: „Какво общо има между тези двама, които са живели преди две хиляди години?“ В света живеят два вида хора – митари и фарисеи; от тях са произлезли много други, но те си остават основните. Вие може да спадате или към единия или към другия вид – безразлично дали сте свещеник или не, дали сте благородник или не, дали сте учен или не, дали сте философ, мъж или жена. Тези два характера се преплитат и изпъкват в живота на всички. Те ще останат завинаги отличителните типове в човешката история. Художеството на Христос се състои именно в това, че Той с много малко думи е съумял да ги изрази и представи така нагледно.

Външният образ на фарисея наглед е приличен. Той е човек благовиден, снажен, строен, висок ръст 175–180 сантиметра – по-голям от обикновения. Ръце и пръсти въздълги, палец дълъг, симетричен – признак на изработени възгледи, присъствие на воля и интелигентност; показалец равен с безименния – показва, че щом се зароди в него някоя идея, той я прокарва до крайните предели. Храносмилателната му система е изправна, в ядене и пиене той е трезвен, няма слабостите на чревоугодника и винопиеца, вкусът му е изтънчен. Кръст възтънък. На възраст преминал е четирите периода и е встъпил в петия, сиреч, навършил е 45 години. Рамена малко възкръгли, лице малко продълговато и крушообразно, с развита нервна система. Долна челюст правилно сформирана, с брада продълговата и заострена – признак на човек с ум подвижен и схватлив; уста средна, устни нито много дебели, нито много тънки; краищата на устните ъгли стоят малко издигнати; с една усмивка на презрение – „хората това са тълпа“; но вътрешно, своето презрение никога не изказва. Очи сивопепеляви; вежди дъгообразни, малко наведени, като клоните на старо дърво, човек, който живее дълго време и който има опитност в живота. Чело хубаво, възвисоко, в основата си, над носа, издадено – признак на човек със силна индивидуалност, с наблюдателност и практичен ум. Слепоочните области средно развити; уши правилни и близо прилепени при главата – белег на материален порядък. Влакната на брадата малко възредки и възчервени – белег на импулс и упорство. Глава валчеста, общ размер околовръст над ушите 56–60 сантиметра; със силно развита и издигната теменна област – белег на човек с голямо самообладание, самоуважение, гордост, взискателност и тщеславие; религиозно чувство притежава, но едностранчиво развито; милосърдие проявява, но само към себе си и близките си. Лице възбледо бяло, с нос от гръцко-римски тип. Човек с естетически вкус, но без поезия и обич към природата, към възвишеното и идеалното. Човек със силна вяра, но вяра само в своя ум; с голяма надежда, но надежда само в своята сила. Има религия, но в тази религия почита, обожава само себе си. Ако влезем в неговия храм, ще намерим на първо място не образа на Исус Христос, а неговия собствен портрет и на мястото на света Богородица, Йоан Кръстител и другите светии – наредени неговите деди и прадеди, на които той кади тамян и възнася молитви – „славен, велик е нашият род“. Човек интелигентен, който събира познания в живота, запознат добре с еврейската кабала и с принципите на тогавашната цивилизация и ако би живял в наше време, щеше да минава за виден писател, философ, художник, държавник и духовен глава.

Защо Христос изважда този тип? Какво лошо има в неговата молитва? У фарисея се забелязва една философия, която е отживяла своето време – човек, който живее само с миналото, а изпуска настоящето и бъдещето; човек, който се е влюбил, като мома или момък, в своя портрет, който, където ходи, само него вижда. Чудно е, когато човек се влюби в своя образ! Веднъж наблюдавах един български писател: беше седнал на видно място, имаше до него огледало, запуши цигара, обърне се и се огледа в огледалото, като че си казва: „Красив съм, правя впечатление на хората“. Пак запуши и позира пред огледалото. Ако един ден това огледало се разруши, ще се разруши и неговото щастие. Фарисеят прилича на този тип, влюбен в себе си. И виждате, като се обръща към Господа, колко са интересни неговите думи – „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора; аз съм нещо повече“. Но философията му е именно тук погрешна, защото Бог е създал всички хора. „Не съм като другите хора“, ами какво си? Да си ангел, не си; от същата каша си направен и в твоите жили тече същата кръв. Иска да лъже и себе си, и Господа. Ето първата лъжа, която той употребява. И Господ му казва: „Не говориш истината“. Твърдението на фарисея е отрицателно: той не се сравнява с по-възвишените от себе си, с ангелите, а с долните типове, с престъпниците, че не бил като тях. Да допуснем, че аз се сравнявам с животни и казвам: „Благодаря Ти, Господи, че не съм като тези волове, магарета, кучета, гущери, змии“, какво сравнение мога да правя с тях? Тази е една слаба черта, която се среща във всички хора. Преди години имаше в България известно течение у гимназистите и студентите, като проучват живота на великите писатели, например, на Шекспир, да усвояват неговите недостатъци, понеже нямат неговите положителни страни: „Чакай дали ги имам и аз“, и като ги намерят в себе си, кажат: „И аз съм като Шекспир гениален“. Проучват характера на Шилер и търсят някоя негова ексцентрична страна и като я намерят в себе си: „И аз съм като Шилер“. Като изучават цял ред писатели така, казват: „Ние сме велики хора“. Да, велики, но в отрицателен смисъл; велики, които имат минус един грош. Аз предпочитам човек, който има нула грош, защото нито има да взима, нито поне има да дава. И фарисеят прави сравнение и казва: „Благодаря Ти, Господи, че не съм като другия, грабител“. Казва му Господ: „Ако бях те сложил на негово място, какво щеше да бъдеш?“ Някога един ангел, като гледал от Небето как един човек греши, обърнал се към Господа и Му казал: „Как търпиш тази ниска твар? Аз да бях на Твое място, бих очистил земята от нея“. Господ пратил ангела на земята да се въплъти и го оставил в същото положение и ангелът направил два пъти повече грехове от онзи човек, когото той осъждал. Така човек не бива да осъжда хората за деянията им от онова място, на което е поставен, защото на тяхно място и той би ги направил. Идвали са при мене мнозина и са почвали така: „Ние не сме толкова лоши хора, ние сме възпитани, защото сме от знатен род“. – „Не се съмнявам в думите ви, аз в душата си дълбоко вярвам в това, което ми говорите; ние всички сме все от знатен род, аз това поддържам; но вашите и моите деди и прадеди не са били тъй благородни, както вие и аз ги мислим; мнозина от тях са били големи нехранимайковци, престъпници, злосторници и последни багабонти; свидетелството, което Господ е написал за тях, вие и аз го носим отгоре си. Нещата може отвън да имат известна благовидност, но отвътре те нямат съответно съдържание. Че нашите деди и прадеди не са били такива чисти, както предполагаме, това показват онези лоши черти, които сме наследили от тях, които най-малко два пъти на ден проявяваме. Ако дядо ти и баба ти, баща ти и майка ти са били чисти и добри, като ангели, откъде са тези черти и лоши прояви в твоя живот? Ако в известна течност сложите малко горчивина или отрова, тя ще се забележи и прояви; ще се познае, че в доброто има премесено нещо лошо.“

Така, хора с философията на този фарисей може да ги наречем консервативни, от консервативната партия, хора, които имат високо мнение за себе си. Не е лошо да има човек високо мнение за себе си; стига то да е право и да няма някакъв примес от горчивина. Най-голям консерватор и регулатор в природата е азотът, който спира всяко горене, задушава всякакъв живот. Азотът е най-старият, най-уравновесеният елемент в природата. Но, ако би останала природата само с него, всичко щеше да бъде мъртво. При все това, органическият свят има да му благодари много...

Фарисеят се обръща към Бога, не да му помогне да изглади някои грапавини от неговия характер – ни най-малко, той само благодари, че не бил като другите хора: хулител, обирник, убиец, прелюбодеец. Именно, като книжник и философ, той трябваше да се спре върху причините, които пораждат хулителството, обирничеството, убийството, прелюбодейството. Когато срещнем някои хора, които стоят, да кажем, по-долу от нас, според Христовото учение, не бива да ги осъждаме в своята душа, а да извлечем урок, да намерим причините, които са ги довели до това ниско положение, и ако има нещо от тях в нас, да го изкореним. Защото Онзи, Който е положил Великите закони в живота, казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. В тия думи има дълбок смисъл, и който ги е проумял, се е домогнал до Великия закон на човешкото благо. Съвременните зоолози изучават животните и са дали на света много ценни работи, но никой още не е проучил дълбоките причини, които ги създават; така: защо, например, някои имат рога, а други не; защо някои се влачат, а други ходят на четири крака; защо някои ядат месо, а други пасат трева; защо са лишени от човешката интелигентност. А за това има дълбоки и основни причини, то не е така произволно, както може някой да помисли. Когато хората разберат тези дълбоки причини, ще дойдат до тази разумна философия, върху която ще се съгради бъдещият строй на обществото – „зората на новата цивилизация“. Цялата съвременна цивилизация почива върху възгледите на фарисея – тя е фарисейска цивилизация. Тази цивилизация, където хората се отличават по форма, по външност, по етикеция, се е родила в далечното минало на Египет, Индия, Вавилон, Китай, Персия, Юдея, Гърция, Рим. Тя е днес и в Европа облечена в красива християнска мантия. Не казвам, че тя в своите основи е нещо лошо, но казвам, че формата всякога трябва да има в себе си известно съдържание; вън от това формата си остава една проста черупка, в която могат да живеят само паразити. Казват: „Той има чудни очи“. – И какво от това? – „Красиви са.“ – В какво се състои тяхната красота? – „Ами бляскави са, приятни са.“ В какво именно са приятни? Някому носят, бил хубав, приличен. В какво се състои тази хубост? Устните му били хубави, правилни. В какво отношение? Има у хората схващания за известни неща, които не можем да изкажем, именно, че в черните очи, или в сините, или в сивопепелявите, или в зеленикавите, или в кестенявите, има известни скрити сили. Ако погледне човек с черни очи, ще произведе известна мисъл; ако погледне с кафяви – известно настроение и т.н. Хора със сини очи са хладни. Те са като небе чисто, но хладно, студено. Такива хора не са за земята. В тях вяра съществува, но те са се родили преждевременно. Може би, те са хората, които тепърва ще идват. Аз говоря за ония сини очи, които са израз на небето. Преданието говори, че Христос имал такива очи. За някого казват: „Устните са му красиви като роза“. Какво са устните? Те са изразители на човешкото сърце – дали е човек с меко или кораво сърце, показват доколко човек е интензивен и откровен. В тези, които имат хубав апетит, ще забележите, че устните са въздебелички. То е физиологически закон. Повечко кръв приижда, затова са и дебелички и червени. Като вкусят яденето, казват: „Ха, това е приятно“, и по лицето им блесне деликатна, едва уловима усмивка; тя оповестява, че в тяхната душа има туй разположение. Ако вземем човек с красив нос, той е израз на човешката интелигентност и ум; дали носът е прав или закривен, дали е римски тип или гръцки – това има дълбок смисъл. Външният облик на лицето не е без значение, при това, то е изразител също на външния живот на човека. Ако вникнем в едно човешко лице и видим, че то няма симетрия, че едната негова вежда не е като другата, едната по-развита, другата по-издадена, ако има известна дисиметрия, това показва, че има в него нещо неуравновесено. Като поставите една права линия, ще се уверите дали и вашият нос е на мястото си. Носът е барометър, топломер, който показва в какво състояние е вашият ум. Когато машинистите карат една машина, има един уред, който показва атмосферното налягане в котела и според това показване слагат повече въглища за увеличаване на парата, или ако тя е излишна, я изпускат. Вие спирали ли сте се някой път да си дадете труд, като машинистите, да видите в какво състояние е вашата пара – вашето сърце? Господ ви е поставил за това носа. Идете пред огледалото, попитайте вашия ум и той ще ви каже в какво състояние е сърцето. Като се огледат очите ви, ще видите какво е състоянието на вашата душа. Единственото, което никога не лъже и не може да лицемери, са очите. Затова, когато човек някой път иска да излъже, замижава или слага ръка на очите си. Детето съзнава, че майката, като го погледне, ще познае, че лъже, и затова си слага ръката на очите.

Когато фарисеят се молеше, Христос го гледаше и му казваше: „Твоята душа е размътена, твоите праотци не са живели такъв чист живот, както ти си въобразяваш. Ти мислиш, че не си като другите хора, но в миналото си бил като тях, пък и сега не си много далеч от техния уровен“. Както и да изтълкуваме този факт, дали според Учението на индуските философи за превъплътяването или според Учението на египетските мъдреци за трансмигрирането, или според Учението на кабалистите и окултистите за еманирането (изтичането) и усъвършенстването на духа, или според съвременното философско учение за наследствеността – безразлично. Тия учения и теории са само помагала за нас, да си изясним някои неща по-добре, да ни станат явленията на човешкия живот по-ясни и по-разбираеми. Обаче, основният принцип, лежащ в основата на всички неща, си остава всякога един и същ, по който начин и да обясняваме и тълкуваме неговите проявления. Великият закон на причините и следствията, на деянията и възмездията, никога не казва лъжа, той всякога говори абсолютната истина. Ако си добър, пише в Книгата на Живота, че си добър; ако си лош, пише, че си лош. Ако говориш истината, пише в Книгата на Живота, че си говорил истината; ако лъжеш, пише, че си лъгал. Ако помагаш на ближните си, самопожертваш се за народа си, работиш за благото на човечеството, служиш на Бога от любов, пише това в Книгата на Живота; ако изнасилваш ближните си, предателстваш спрямо народа си, спъваш развитието на човечеството, изневеряваш на Бога – пише така в същата тая Книга. Той пише безпощадно своите показания за човешките постъпки: върху челото, върху носа, върху устата, върху лицето, върху главата, върху ръцете, върху пръстите и върху всички други части на човешкото тяло – всяка кост е свидетелство за или против нас. И тази история на човешкия живот ние четем всеки ден. В нейните минали страници е отбелязан животът на всички наши праотци: за някои от тях е писано, че са били ужасни престъпници, крадци и разбойници. Като разгъваме нейните страници и проследяваме линията, по която са дошли: Аврам, Исак, Яков, Давид, Соломон и много други, намираме там техните постъпки напълно отпечатани. За Аврам намираме, че е бил човек правдив, много умен, човек с широко сърце, с голяма вяра, с възвишен дух, запознат с дълбоката мъдрост на Божествените наредби за великото бъдеще на човечеството. За Яков намираме, че първоначално е бил човек двуличен, хитър, егоист, който с лъжа и измама сполучва да отнеме първородството на брата си и едва към тридесет и третата му година в него става преврат, след като слугувал на чичо си Лаван четиринадесет години за двете му дъщери и тогава именно става в него една промяна за добро. За Давид знаем, че е бил човек смел, решителен, с отличен природен и поетичен ум, но е имал особена слабост към красивите жени. С измама взема жената на Урий и от този ден започват вече неговите изпитания. И смелият пророк Натан не се е поколебал да го изобличи направо в лицето и да му покаже лошите последствия, които този закон ще напише за него в своята книга за бъдещото потомство. За Соломон е казано, че е имал отличен философски ум, с добро, но покварено сърце, с извънредно силни чувства и страсти, голямо тщеславие и слаба воля, първокласен епикуреец в ядене и пиене и удоволствия с жени. Христос знае това. Знае как е живял и неговият род и когато хората Му казват: „Учителю благи“, възразява им: „Защо Ме наричате благ? – Благ е само един Бог“. Иска да каже: „Фамилията, от която Аз съм роден, не е толкова благородна, както вие мислите. Защото Бог има друго мерило, което вие изпускате. Той изисква пълна чистота във всяко отношение. Мнозина от тази фамилия не са живели така, както е било угодно на истинския Бог, Чиято воля Аз изпълнявам“. И затова се обръща към фарисея и му казва: „Ти и сега лъжеш и хората, и Бога, много от твоите праотци са вършели престъпления, и затова ти нямаш право да казваш: „Аз не съм като тях“. И понеже няма смирение в твоята душа, твоята молитва не може да бъде приета и ти не може да бъдеш оправдан. Вие фарисеите сте изопачили Божия Закон, като сте сложили лицемерието отгоре Му за покривало. Престанете да се представяте за такива, каквито не сте, понеже Бог не е човек, който може да се лъже от външния ви вид, Той гледа на вашето сърце и според него ви оценява“.

Сега, да се обърна към другия тип – към митаря. Имаме човек със среден ръст, въздебеличък; крака възкъси, ръце дебели, пръсти също въздебели и заострени, лице валчесто; стомашна система прекрасно развита – обича да похапва повечко и да попийва. „Предстои ми дълъг път да извървя, аз трябва да имам храна“ – така си философства той и затова става бирник, от тук ще изпроси, от там ще вземе и пооткрадне, напълва си торбата. „Ти правиш като мене, ще извиниш, може да го сметнеш за кражба, но трябва ми. Не искаш да ми го дадеш, ще си го взема насила или открадна“. Казах – митарят има лице възвалчесто, вежди дебели, брада отдолу широка – каквото предприеме, с успех го свършва. На възраст е между 40–45 години. Брада с черни рошави влакна, мустаци също – белег на голяма горещина, нос развит, възкъс, дебел, широк в крилата си – признак на добра дихателна система; човек на чувствата, импулсивен, като дете, всякога може да изкаже своята радост; като му дръпне половин кило винце, може да скача и да се радва; като изтрезнее, почва да плаче, че жена му била болна. Слепоочните области силно развити, уши възголеми, почти като Толстоевите, като на човек, който краде, взема, но и дава – „бащата и майката крадяха, хайде аз да дам, да облагодетелствам, дано Господ да ни прости греховете“. Очи има кафяви или винени – белег на естествена мекота и добродушие, които чакат само своето време да се проявят. Глава правилно развита, като главата на Сократ. Има отлично развити домашни и обществени чувства, силно религиозно чувство, отзивчиво чувство на милосърдие, правилно разбиране на живота, отличен ум, лишен от софистика, силно развита съвест, която му показва грешките и той не се свени да ги изповяда и пред Бога, и пред хората, и пред себе си. Няма превзети възгледи за своето благородство. Има религия, но в нея той е поставил образа на Добрия Бог, а не своя. Всякога вярва, че този Добър Господ ще го изведе на светло. Има повече вяра в Него, отколкото в себе си. Има правилна философия: не се сравнява с по-нискостоящите от него крадци и багабонти, а казва: „Господи, като гледам Тебе, ангелите, светиите, какво съм аз? Трябва да се повдигна, трябва да бъда като Тебе. Грешник съм; деди, прадеди и аз хора не станахме; ям, пия, но съм станал като свиня; прости ми, че не мога да използвам благата, които Си ми дал“. И какво казва Христос? Този човек, който съзнава грешките си, има един възвишен идеал, един ден той ще надмине фарисея. Как може да стане това? Богатите хора се уповават само на своите ренти или доходи, нищо не работят, а само бистрят политиката, обществения живот. Други, които стават сутрин рано, работят по 10 часа на ден, имат несполука след несполука в живота, но постоянстват и след години придобиват знания и стават видни хора.

Сега, между вас – ще извините – има и от двата типа. Но, понеже Христос дава двата противни полюса, аз ви казвам, вземете доброто от единия и от другия и създайте благородния фарисейски и митарски характер едновременно, създайте третия тип на християнина, на новия човек. Тази е моята мисъл. Казвате: „Толкова грешен ли съм в своя живот, как мога аз да бъда фарисей, обиждаш ме?“ Ще ви кажа една истина. Когато дойде нещастие в живота, казвате: „Защо, Господи, това нещастие? Има други, които са по-големи грешници от мене“. Тогава не сте ли на мястото на фарисея – човек, който спори с Господа? Господ ще ви каже: „Ти си много праведен, но знаеш ли колко безобразия са извършили твоите деди, с които едно време си бил съдружник? Ей тук имаш полица, подписана преди толкоз години, трябва да я изплатиш“. – „Ами аз не помня.“ – „Нищо не значи. В Моята книга е отбелязана. Тя не лъже.“ Дойде нещастие върху вас, благодарите – „малко е то“, тогава вие сте на мястото на митаря. И Христос ще ви каже: „Вие ще отидете в дома на Отца“. Вие осъждате някой път фарисеите – „те са неискрени хора“, но знаете ли, че вие, които осъждате фарисеите, сте съвременните фарисеи? Извадете поука за себе си от характера на този фарисей, да нямате неговите лоши черти, или ако ги имате, да ги изкорените, да не вървите по пътя на негативния живот. Какво са имали дядо ви, баба ви, баща ви, майка ви, това нещо няма да ви ползва. Знаете приказката за гъските, които някой карал към града. Гъските рекли на пътника: „Какво безобразие от този господин! Подкарал ни като ято, не знае, че нашите прадеди освободиха едно време Рим“. – „А вие какво направихте?“ – казал пътникът. – „Нищо.“ – „Тогава вие сте достойни, за да се варите в гърне.“ Дядо ви, баща ви, били такива високи, благородни хора, но вие какво сте? Нямаш благороден характер – придобий го. Дядо ти, баща ти може да са ти оставили известен капитал, но ти можеш да го опропастиш, изгубиш.

И в религиозно отношение ако се спрем, има религиозни фарисеи: „Аз съм от православната църква“, „Аз съм от евангелистката църква“, „Аз съм от католическата църква“, „Аз съм свободомислещ“. – „Радвам се, че си православен, че си евангелист, че си католик, че си свободомислещ, но имаш ли благородните черти на Исус?“ – „Нямам ги.“ – „Не си православен, не си нито евангелист, не си никакъв. Придобий ги, за да бъдеш такъв.“ – „Ами аз съм свободомислещ.“ – „Имаш ли благородните черти на честните свободомислещи хора? Под думата „свободомислещ“ разбирам човек, който е приятел на истината. Не си ли такъв, ти си първокласен лъжец.“ Често хората казват: „Ти си отличен човек“. Хората от съвременното общество се събират трима–четирма на едно място и почват да се хвалят с благородство, с отличия: „Твоето съчинение ние четохме и сме във възторг“. Замине, почнат: „Той е първокласен глупак“. Замине вторият, почнат и по негов адрес същото. Замине третият, и той бил такъв и онакъв. Като остане един, той разбира се, няма да каже нищо лошо за себе си. Не се лъжете от това, което казват хората, защото те по ваш адрес могат да кажат много неприятни работи. Никой не казва истината. Ваши неприятели ще ви кажат: „Ти си багабонтин, лъжец, калпазанин“ – те говорят по-скоро истината, отколкото онзи, който ви ласкае: „Ти си благороден“. Може да си добър, но не толкоз; да не мислиш, че си отличен. Някой път вървиш изправен, махаш си ръце и бастун, като че ли си разрешил някоя велика задача на Архимед; мислиш, че като тебе няма друг човек; ако си митар, казваш си: „Аз ще управлявам света“. Христос казва: „Слушай, преди години твоите деди и прадеди управляваха и аз помня, че там в моя тефтер е написано, че те са извършили престъпления; може да влезеш и ти в тоя път, не се самонадявай“. Затуй, в каквото положение и да се намираме, трябва да имаме за идеал само Господа Бога. В този свят ще срещнем много горчиви работи. Може да срещнем наш приятел, който ни обича и ще ни каже някои неща, които са верни; не казвам, че трябва да подозираме, че всички са лъжци, не, но, ако 100 души ви похвалят, между тях може да ви кажат истината само трима, другите ще ви кажат истината или много грубо, или в много ласкателна форма – две крайности. Истината не е там, а е в онзи среден път – като вземете добрите черти на фарисея, неговия отличен ум, схващането и порядъка, а от митаря неговото милосърдие, дълбоката религиозност, вътрешното съзнание да познава грешката си и да се стреми да изправи живота си. И в семействата този митар и фарисей ги има – мъжът фарисей, жената митар. Мъжът от високо потекло, богат, строен, красив и благороден човек, както го наричат, а жената от просто семейство, баща и дядо и неучени хора – простаци; той, като я погледне, казва: „Знаеш ли от какво положение съм те извадил?“ И тя се посгуши. Няма какво да прави, ще се сгуши и сготви: всяко помръдване с пръст от фарисея, че не е сготвила хубаво – „Такава проста, невъзпитана жена аз не искам“ – я заставя да плаче и да слуша. „Такъв митар не искам в къщата си“. На друго място жената е фарисей, а мъжът митар; тя произлиза от богата фамилия, баща и издигнала мъжа, който бил чирак при него – „Не знаеш ли с какво благоволение съм те взела; не знаеш как да се обличаш, как да си сложиш връзката, не знаеш как да се изсекнеш“. Ужасни формалисти са тия фарисеи, когато започнат да изреждат. Сега и двамата, както единият, така и другият, имат нужда да изправят живота си. Христос, като казва, че митарят е по-оправдан от фарисея, иска да каже, че и митарят не е напълно прав, но че в неговите мисли за живота, за Божествения ред, има по-добро схващане, отколкото у фарисея. Той иска да каже, че един ден този митар ще седи много по-високо от фарисея. Ако не искате вие да се смирите, Господ ще ви смири, защото Той горделивите смирява, а смирените въздига. Гордостта и смирението са синоними на тези двама хора – фарисеят и митарят. Вие не знаете какво може да се случи с вас в бъдеще; всичките ваши благородни черти и всички ваши деди и прадеди не могат да ви спасят. Преди години в Англия, мисля, в Лондон, един от най-богатите и видни англичани влязъл в своите подземия да разгледа съкровищата си и по една случайност затваря вратата след себе си, като остава ключа отвън. Като обходил цялото свое богатство и му се порадвал, поискал да излезе, но се видял затворен. Седял ден, два, три, наоколо му злато, богатство огромно, но не могъл да излезе, нито да се обади. Най-сетне бил принуден да предаде душа в туй място, като оставил такава бележка: „Ако имаше някой да ми даде само едно парче хляб, бих му дал половината от богатството си“. Ако един ден някак се случи да бъдете затворени, като този богаташ, в подземията на вашите благородни деди и прадеди, едно късче хляб може да ви спаси. Затова Христос казва: „Хлябът може да ви спаси, а не тези неща, за които се борите“. И знаете ли, че много хора умират така, затворени в себе си? Хората отчаяни се самоубиват. И кой се самоубива? Не се самоубиват митари, а все фарисеи. Поети, художници и държавници казват: „Нас светът не можа да оцени, не можа да оцени съчиненията ни – произведенията, картините“, и се самоубиват. Все тези фарисеи, тези благородно мислещи, с правилни лица и червени бради, изобщо се самоубиват. Фарисеите в България не са с червени бради; аз ви говоря за еврейските фарисеи, тях описвам; нашите щях да опиша другояче. И българските приличат на тях, само че в нещо се различават. Но, понеже думата ми е не за българските, а за еврейските фарисеи, то правете заключение за българските и търсете тези типове. Как ще ги търсите? Моята беседа е да приложите това практически в живота си.

Съвременните хора проповядват, че човек, за да успее, трябва да има воля. Във волята има трояко проявление – волята може да бъде: първо – своеволие; второ – воля, която има предвид само нашите интереси, само интересите на нашия народ, и трето – воля, която има предвид интересите и на нашето общество и народ, и на човека, и на Бога. Последната воля, която обхваща в себе си всички задължения, които имаме към този свят, воля такава, че няма никоя сила, която може да ни отклони от нашия дълг – тя е воля добра. Воля да работиш за славата Божия и човечеството, за народа си, за дома си и за повдигането на своя характер – това е воля. Някои казват: „Ти трябва да имаш благороден ум“. Ум, който схваща своето отношение към Бога, ум, който е зает да приложи в живота възвишените мисли – това е благороден ум. Имате всички зародиши за това. „Ами носът ми не е такъв, какъвто искам“. Ще се развие. Погледнете онези малки пиленца в гнездата, които нямат още пера, как чакат майка си и щом тя се зададе, те отварят уста, казват: „чърррк“ и хоп, майка им втикне в устата им червейче. И двадесет пъти на ден: „чърррк“ и пак отварят уста. Колкото повече тези пиленца се молят: „чърррк“, толкова повече червейчетата падат в устата им. И започнат сега и крилца да растат, и най-после те хвръкват. По същия закон трябва и вие да вървите, да си отваряте устата – да се молите. Ако не ги отваряте, вие сте фарисеи и Христос ще ви каже: „Светът не е за вас, Царството Божие не е за вас, бъдещето не е за вас“. Това иска да каже Христос. Има хора, които не обичат да отварят устата си, само мълчат. Разбирам да мълчиш, но кога? Когато си гневен, когато искаш да обидиш човека, когато завиждаш; но, когато си радостен, когато трябва да се каже утешителна дума, отвори устата си и я кажи. Отваряте ли си устата, когато ще възпитавате децата? Ето въпросът, който се слага пред вас. Вие възпитавате децата си като фарисеите, да не пипат съдините, да не се цапат, дори да не си наквасят ръцете – майката ще ги измие; да им купи бащата нови обувки, часовници, дрехи. Бащата трябва да стане роб на този фарисей. Като дойде вечер бащата, намусват му се: „Скоро, искаме това, искаме онова“, и той се сгуши. Защо е казал Христос: „Горко вам, книжници и фарисеи“? И в домовете, при децата си, и в черквите, навсякъде проявяваме тези черти на фарисеите и се чудим защо царството Божие не идва. И отгоре на това упреци: „Калпав свят, калпаво общество, свещеници такива, онакива, учители лоши, управници лоши“, а той? – Светия! И ти си такъв, като онзи, който укоряваш. Спри и остави тези неща, защото майка ти е при тебе; щом кажеш „чъррк“, хоп и ще получиш храна. Тези неща може да ви се виждат смешни, но те са велики истини; те са дребни работи, но трябва да вземем поука от примера. В сравнение с Небесния живот, ние сме бедни и Господ постоянно ни праща майката с тия червеи; поздрави майка си, защото ти носи храна. Колко място е обиколила тя, докато намери един червей! Как да благодарим на Бога, Който всеки ден мисли за нас и ни доставя храна? Всяка сутрин да казваме и ние „чъррк“, да Му се молим. Знаете ли какво значи това? То има дълбок смисъл. Какво съдържа това „чърррк“? Ако го знаехте, щяхте да знаете думите, с които говори Небето. Много къса дума, но съдържателна. И сега вие сте в храма, Христос се обръща към вас и ви пита: „Как се молите – дали като този фарисей, или като митаря? Как ще излезете в света и ще започнете работа, като фарисея или като митаря? И вие сте от същата кал“. Но Христос иска да каже да не бъдем фарисеи. Мен ми е гръмнала главата от тези фарисеи. Ако има нещо в света, което да безпокои, то са тези фарисеи. „Ами еди кой си имал такива черти.“ Зная, какво да правя. Чакай да очистя себе си, че тогава хората. Чакай да очистя своите въшки, че тогава на другите. Защото, иначе, ако отида при него, онзи, който има по-малко, ще хване от мене. „Ами трябва да го възпитаме.“ Чакай първо себе си да възпитам. „Ами трябва да проповядвате.“ Ако взема преждевременно да проповядвам, ще заблудя хората. „Излез и кажи това и това.“ Какво ще кажа? Да лъжа хората ли? Когато излизаш, трябва да кажеш великата истина, и с думи и с живота си. Това подразбира Христос. Когато почнем да учим, трябва да работим същевременно с думи, и с живота си. Аз много харесвам онези съвременни учители, които, когато преподават някой предмет, физика или химия, веднага започват с опити: кислород така се добива, онова така става. Влезеш в дърводелницата, учителят разказва, и теория и практика. Влезеш в шивачницата – също. Христос казва на християните: „Влезте и вземете вашия аршин и ножиците“. Някои трябва да захванат с игла, че после с ножица. Кои са тези ножици? То е вашият език. Когато почнете да кроите и шиете, по-хубави ножици от вашия език няма. Когато започнете да режете наляво и надясно, без да мислите, вашите ножици не са на мястото си. „Не трябва ли да говорим?“ Трябва, но на място. Защото, ако говорите не на място, с ръцете, без да мислите – ще се изхаби платът.

Не говоря всичко това за обезсърчение. Не искам да ви кажа, че вие сте роден фарисей, но че имате разположението на фарисея. Всички го имат. И хубаво е да го имате до известна степен. Но, когато почнете да казвате: „Господи, благодаря Ти, че не съм като другите“, фарисеят е жив във вас и трудно можете да се освободите от него. Той живее в тила, в темето, в ушите в главата, в носа, във вътрешната страна на очите. Този фарисей къде ще го намерите? Във всички ваши черти и проявления.

И тъй, сега Христос ни пита: „Кой е най-правилният начин, по който можем да принесем молитвата си пред Бога?“ Тази молитва Той подразбира в обширния смисъл – в полза на обществения живот. Някои разбират, че истинска молитва може да се принесе само в черква. Вижте, тази молитва, която ще принесете в черква, има ли известна връзка със семейния живот, може ли да ви помогне? И тази черква трябва да я намерите, къде е тя? Учителят най-напред преподава на учениците за известни елементи и ги остава сами да разрешат задачата, да намерят отношенията на известен закон. Казва се на едно място в Посланията: „Вие сте храм Божи“. Ако ние сме храмове Божи, като влезем в тайната ни стаичка пред Бога, как трябва да влезем? Ако влезем като фарисея, Христос ще ни каже: „Не сте постигнали целта си“. Ако влезем като митаря и признаем грешките си, обещаем, че ще ги поправим, ние ще сполучим и ще чуем Христовия отговор: „Ти си оправдан, имаш бъдеще“. Може учителят да намери в тетрадката много грешки, тогава ученикът не трябва да каже: „Колко е дребнав – само три грешки!“ Той може да я зацапа, може да задраска 4–5 думи и ученикът да каже: „Развали ми тетрадката“. Да, ако искаш да бъдеш съвършен, ти трябва да му благодариш, че ти е обърнал внимание на тези грешки, защото трите грешки може да станат повече. Изправи ги. Не ги оставяй. Защото грешката е като въшката: ако я оставиш, едната грешка в седмицата може да навъди хиляди. Доста е една грешка да изпрати човека да позорния стълб. Доста е, по същия закон, една добродетел да ви издигне в Небето и да ви постави между ангелите. Дайте условията и ако една постъпка е грешна, ще ви снеме, ако е добродетелна, ще ви въздигне. Следователно, обръщайте внимание, както върху една добродетел, така и върху една грешка. Ако у един човек, който е водил порочен живот е останала само една добродетел, то е онова въженце, пуснато в бурното море на живота, за което ако се хване, може да излезе на сушата. Следователно, последната грешка, която може да остане, е много лоша, за да погуби човека, както последната добродетел е много силна, за да спаси човека. Те са, които могат да изменят нашия живот. То е закон. И затова Христос казва: „Не бивайте немарливи“. В фарисея имаше по-благородни черти, отколкото в митаря; той седеше в много отношения по-високо, но имаше една последна грешка – гордостта, която може да го смъкне в ада. Митарят беше голям грешник, но беше му останала най-последната добродетел – смирението, и той каза: „Аз ще работя за спасението си“, и затова Бог даде благословение на него, защото той имаше надеждата, че ще се поправи в бъдеще. Питам ви тази сутрин: Вие къде сте – в последната ваша грешка, или в последната ваша добродетел? Ако сте в последната грешка, аз ви съжалявам и пазете се, вие сте на опасно място в живота. Ако сте в последната ваша добродетел, вие сте на сигурно място и аз ви уважавам: вие сте на сигурна канара, дръжте се за тази последна добродетел и Христос ще върви с вас.

Беседа, държана на 5 октомври 1914 г. в София

Страхът

И да се не боите от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но да се боите повече от онзи, който може и душа и тяло да погуби.

Страхът е едно тягостно чувство за душата, което съществува не само в хората, но и в животните; чувство, вложено в живия организъм да извърши известна мисия. Страхът подразбира, че в средата, в която живеем, или в условията, при които съществуваме, има известни елементи противни или вредни на нашия живот. Това чувство служи просто да ни предпази от всичко, което може да ни навреди. Кога, в кое време се е появил страхът у хората? Според общоприетото схващане, той се е зародил с грехопадението. Най-напред човек не е знаел какво нещо е страх. И действително, страхът има двояко проявление: външно и вътрешно. Когато едно дете направи за първи път грешка, веднага чувството на страх възниква в неговата душа. На кого душата е тиха и мирна, като направи малка грешка? Веднага изпъква в нея това чувство на страх. Значи, в душата влизат известни елементи, които я заплашват. Допускам, че имате къща, подът на която е направен от чам, веднага се заражда у вас страх, че може да се запали и изгори. Има значи известен елемент, който е сложен във вашия под, вещества, които могат да горят и пламнат, може да възприемат тия свойства и цялата ви къща да изгори. Като е работило в органическия свят с хиляди години, това чувство е направило хората и животните роби на страха. Обаче, страхът има и добра страна: благодарение на него се е образувала бдителността. На много животни краката са станали дълги вследствие на страха. Животно, което има дълги крака, всякога е страхливо. Това можете да го вземете като факт. Задните крака на заека са много дълги, а предните къси; ако и предните крака бяха дълги, щяха много повече да му благоприятстват в бягането.

Сега, няма да се впускам да разказвам каква роля е играл страхът в историята на еволюцията. Съвременните учени хора казват, че религията е произлязла от страха. Това схващане е неправилно, защото религията е съществувала и преди появяването на страха. Христос се обръща към Своите ученици, понеже знае, че те се намират в тази категория, че се боят за своята къща, за своето тяло и им казва: „Не се бойте от онези, които могат да убият тялото, а душата не могат да повредят“. Защо? Ако имате известен капитал, вложен в банката, и някой човек ви запали къщата, няма да се безпокоите, защото ще направите нова и по-хубава къща. Значи, докато имате капитала на вашата душа вложен в друго място, няма защо да се боите.

Сега, нека взема втората част от стиха – от кого да се боите. Бойте се от онзи, който може да погуби и тялото, и душата. Върху втората част на стиха е имало дълги спорове – кой е този втори, от когото трябва да се боим. Някои казват, че онзи, от когото трябва да се боим, е дяволът. Аз ще ви кажа, че онзи, от когото трябва да се боим, е Бог, и то в смисъл да се пазим да не Го огорчаваме, а това значи да бъдем благочестиви. Ако бих тълкувал Божествения Закон на живота, няма да ви кажа от кого да се боите или да не се боите, а ще ви кажа как да изпълнявате Божия Закон. Това е отрицателната форма на страха. А положителната форма настъпва, когато сме сгрешили: който изпълнява волята Божия, няма защо да се бои, но онзи, който не я изпълнява, всякога ще има страх в своето сърце и никога няма да бъде спокоен и свободен. В прочетената от мене глава, Христос иска да увери Своите ученици, че в света има известни закони, които регулират човешкия живот: „Даже вашите косми на главата и казва той на учениците Си и са преброени“. Нито един косъм не може да падне току-така. Ако изпълнявам Закона Божи, ще бъда под покровителството на Бога, както птичките. У съвременните християни има едно криво схващане на нашите отношения към Бога, към религията, и вследствие на това се раждат и много страдания в човешката душа. Някои, например, считат за религия, да идат без друго в черква, да запалят една свещ, да се прекръстят и мислят, че като направят тези неща, имат религия. Обаче, религията е нещо много по-дълбоко. Най-дълбокото съдържание на религията е, да имаме любов към Бога. Щом имаме този основен закон в себе си, ще бъдем готови да направим хиляди други неща заради Господа. Но как можем да проявим любов към Господа, когато не Го виждаме? Христос казва: „Отец ваш е на Небето“. Обръщам очи и виждам, че Го няма и си казвам: като изляза от тялото, ще отида на това място. Христос се обръща към Своите ученици и им казва: „Не бойте се от ония, които са на земята и убиват“. Кои са онези, които убиват? Ако прочетете първия стих, ще видите, че е дадена власт на нечестивите духове да убиват, но тази власт не се простира над добрите хора, а над злите. Съвременният християнин казва: „Аз искам да властвам над своите братя“. Виждате, че на Апостолите Христос не им даде власт да властват над хората, а над лошите духове. Всеки от нас трябва да властва над тях. Който не разбира този Божествен Закон, всякога ще прави грешки, ще има засади от тия духове, от тук или оттам. Хората имат разни методи за заканване срещу духовете; но духовете от това не ги е страх; тях не ги е страх от тояги, нито от думи. За да имаш власт над един нечестив дух, не трябва да имаш неговите слабости. Имаш ли ги, може да си учен, философ, министър, ти ще бъдеш техен роб. Те интриги ще правят, царе ще детронират, всичко могат да направят. Нямаш ли техните слабости, ти си техен господар. Затова именно Христос е заповядвал на духовете. Той беше чист и като им казва: „Излезте!“, те са отговаряли: „Слушаме“. Онези, които докарват и които лекуват болестите, са пак лошите духове. Ще кажете „чудно“, нали? Законът е такъв. Ако вземете пари от някой човек, нали трябва да ги върнете? Ако нараните някой човек, нали трябва да платите за неговото лекуване? Дяволът направи пакостите, а вие викате Господа да ви оправи работите. Господ хваща дявола и му казва: „Ти си развалил на този човек къщата, иди и я оправи“, и дяволът се мъчи да я оправи. И после пак му казва: „Ако обичаш, пак събори къщата“. Сега, защо Господ не отговаря на молитвите ви. Ще кажа. Понеже сте грешници, като дойдат тия работници, вие не можете да ги контролирате и те бягат. Трябва, като ги прати Господ, да имате власт, да им заповядвате и с камшик да стоите над тях, защото, щом ги пуснете, всички ще избягат и вашата къща ще остане несъградена. Никога не трябва да имате слабостите, които тези духове имат. Някои казват: „Не можем без слабости“. Щом не можете, ще ви умъртвят, ще ви вземат тялото, парите, ще ви затворят – нека друг извърви пътя. Сега Христос идва и казва: „Ще ви кажа от кого да се боите“. Той казва: „Не престъпвайте Божия Закон“. Втората част от това тълкувание подразбира изпълнението на Божия Закон, за да бъдат вашите тела и души свободни.

Всеки от нас трябва да направи малко ревизия в сърцето и ума си, да види какви слабости има в тях. Ако обичате да послъгвате, всички духове на лъжата са около вас, те са на гости у вас, вие ги привличате. Ако обичате да злорадствате, всички духове, които злорадстват, са също около вас. И ако бяхте ясновидци, бихте видели, че във вашите къщи има цели орди от тях, които само ядат и пият. Ако мразите, всичките духове на омразата ядат и пият на ваши разноски. Ето защо умират хората. Като дойдат и поседят ден, два у вас, вие почнете, разбира се, да се оплаквате: „Тук ме боли главата, болят ме очите, болят ме ръцете, краката, стомахът, сърцето, дробовете“. Как няма да ви болят? Тези зли духове черпят сокове от вас и започват да замрежват очите ви, започвате да ослепявате, да оглушавате, краката и ръцете ви започват също да боледуват и един ден ви грабват и ви занасят в гроба. И като отидете при Господа със съдрани дрехи, Той ще ви попита: „Е, синко, изпояде ли всичко, което ти дадох?“ – „Татко, прости, ядохме, пихме, блудствахме, няма да правим това нещо занапред.“ И понеже Бог е благ, казва: „Стига да научите урока, пак ще ви кредитирам наново“. И затова Христос казва: „Ще ви кажа от кого да се боите“. Тази боязън, този страх е благоразумието. Когато в човека се съединят отрицателното чувство с положителното, чувството на предпазливост и способността за разсъждаване, тогава у него се появява благоразумието. Страхът е отрицателният елемент на благоразумието. Следователно, Христос иска да каже: „Не разделяйте тия два елемента един от друг, защото, щом ги разделите, сиреч, щом разделите вашия разсъдък от чувството на страха, да не се контролират, без друго ще загубите и тялото, и душата си“. Пъкълът какво означава? Ще видите, че той се състои от онези ограничени условия на развитие, където ще прекарате живот на страдания и във вас ще остане само едно голо съзнание. И знаете ли какво е положението на един човек, който е умрял? Един ден ще изпитате малко по-осезателно това чувство. Когато умрелият стане само на кости, неговата душа обикаля тези кости и казва: „Колко красиви бяха те!“, и плаче: „Това богатство ми остана, отиде мазилката“. Тухлите и плочите са там и след време тези кости пак ще възстановят своя първоначален храм и затова Господ пита пророка: „Сине человечески, тези кости могат ли да оживеят?“ Пророкът отговаря: „Ти знаеш, Господи!“ Господ казва: „Проречи тогава за Духа да дойде и да ги оживи“. Веднъж Едисон направил една малка смешка с някои свои приятели: направил два скелета да се движат автоматично, свързал краката и ръцете им с тел, сложил грамофони на ръцете и електрически лампички в очите и тогава тези два автомата почнали да говорят: „Ние бяхме едно време като вас – ядохме и пихме, вижте какви сме сега!“ Всички се изплашили и хукнали да бягат. Дълго време Едисон трябвало да ги убеждава, че това е само една смешка, направена от него. При сегашното анормално живеене, всеки човек ще се намери в един скелет, неспособен за работа, за мислене, за действие. И затова Христос се обръща към Своите ученици и им казва: „Не бойте се“. За да можем да регулираме това чувство – страха, трябва напълно да се обосновем на Божествения Закон, на съзнанието в нас, че сме свързани с Бога. В нас някой път се заражда мисъл: „Искаме да видим Господа, искаме да видим Исуса Христа“. Всеки ден Го виждате. Щом се зароди във вас това чувство на любов, на обич, Той е там и вие Го чувствате; само трябва да разтворите вашите духовни очи, за да Го видите; вие виждате сега външната страна на нещата, но съществената не виждате. Всеки ден, всеки от вас е в съприкосновение с Господа, когато страдате и обичате. Когато човек страда и е в положението на болник, Господ го лекува и като му превързва раните, причинява известни болки и болникът се оплаква. Господ обяснява причините на тези страдания: „Понеже не изпълни Моите закони, страдаш, но бъди търпелив, ще те излекувам“. – „Ами тези болки са непоносими.“ – „Да, но когато ти казвах да не престъпваш закона, ти не слушаше.“ – „Ами трябва дълго време.“ – „Ще се научиш.“ Отсега нататък трябва да правите опит – това са го правили старите християни – да можете да излизате извън тялото си. Вашият ум говори: „То ще бъде славно да изляза.“ Славно, но трябва да имаш знания. Първо, трябва да се освободиш от всички слабости на тези духове, които те заобикалят, и като излезеш, ще им кажеш: „Никой няма да се приближава до моето тяло, защото, иначе, ще има камшик“. Но, ако духовете знаят, че имаш слабости, щом заминеш и оставиш тялото си, те ще го задигнат. Затова съвременните хора са яко свързани от Господа, за своето физическо тяло, защото ако излязат от тялото, ще бъде още по-лошо за тях – ще се спре тяхната еволюция. Христос се обръща към Своите ученици, които искат да Го следват, да разберат тези тайни на Царството Божие. И мисля, че методът за дълъг живот е тук. Сега ще ви кажа един факт. Вземете хора, които страдат и които се ядосват, които преминават в живота си през много бури. Техният живот е кратковременен; онези пък, които са спокойни, както казват, хора „разложени“ и не се ядосват, не се терзаят, те имат дълъг живот. И затова Херберт Спенсер казва на едно място: „Когато външните сили на Природата се уравновесят с вътрешните процеси на човешкия организъм, ние ще имаме вечен живот във физическия свят“. Кои са тези външни сили? Те са тези вредни елементи. Когато се уравновесим, когато започнем да разбираме какво желаем, какво искаме и знаем как да реагираме срещу вредните елементи и да ги подчиним, ще можем да живеем на земята, колкото време искаме – 100, 500, 1000 години, и ще можем да заминем пак, когато искаме. От нас ще зависи. След като живеем няколко хиляди години, ще кажем: „Наживяхме се и сега искаме да заминем на дълга разходка за другия свят“. Тогава ще ни придружат нашите роднини и приятели, както ни изпращат сега при тръгване на влака. Това ще бъде отиване. Ние ще бъдем свободни, ще си извадим билет и ще тръгнем и няма нашите приятели да вървят след нас и да казват: „Горкият човек, смъртта го покоси“. – Не. Ще кажем: „Аз отивам да направя разходка, отивам да посетя бащиния ми дом, един ден пак може да се върна“. И те ще ни пожелаят добър път. Християнството е такава наука, която трябва да подготви това пътуване, в което има да извървите дълъг път. Да не мислите, че мястото, където отивате, е много близо; то е много близо, но и много далеч. „Близо“ и „далеч“ са неща относителни. Ако вие се движите със средна бързина, ще ви трябват 250 години, за да отидете до слънцето; но, ако се движите със скоростта на слънчевата светлина, ще отидете за 8–9 минути. За 9 минути не може да отидете оттук до Борисовата градина. Мен ми трябват оттук до Борисовата градина 20 минути време, а слънчевата светлина преминава за 9 минути, 92 до 93 милиона мили. Когато говорим за пространство, подразбираме го по отношение на скоростта, с която се движим. Ако бихме тръгнали за най-близката звезда, Alpha Centaurus, знаете ли колко години ще ни трябват? 34 милиона години с влак, а с бързината на светлината – три години. Пък, ако кажете да стигнете със скоростта на светлината до най-близката Вселена, която е свързана с нашата Вселена, трябват 90 милиона години. Ето защо, ще зависи къде отивате. Ако отивате на слънцето и се движите с бързината на един влак и ви попитат вашите приятели след колко години ще се завърнете, ще кажете: „250 години за отиване и 250 години за връщане – 500 години, и 250 години там да поживеем, значи, след 750 години ще се върнем пак отново“. Ако запитате някой, който отива на Alpha Centaurus, след колко години ще се върне, ще ви каже: „34 милиона години отиване, 34 милиона години връщане и толкова години ще останем там, значи, ще се върна след 100 милиона години“.

Това са отвлечени философски мисли, достойни само за ангелски умове; вие не можете да схванете какво е това пространство - 34 милиона години; трябва ви един ангелски ум, за да схванете величието на Бога в тази мисъл. И Христос, като се обръща към Своите ученици, казва: „Не бойте се“; отправя очи нагоре и добавя: „Не бойте се за тия малки къщи, които имате, не се терзайте за тия дребни работи, защото вашият Баща ви е определил велики работи“. Гледайте да запазите душата си чиста и светла; имате ли я за капитал, можете да пътувате през тези пространства. Един ден, когато тръгнете за Небето, няма да вземете тялото си - ще тръгнете с душата си; тялото ще оставите на земята, защото то оттук е взето. То е каруца, направена временно от елементи на земята и докато сте в царството на тези четири елемента на земята, ще бъдете в тази каруца; като дойдете до планинско място, където ще трябва да вървите по козя пътека, ще оставите каруцата и ще тръгнете пеш. Затуй казва Христос: „Не бойте се, когато дойде планинската пътека, да не изгубите вашата душа и спрете вашата еволюция“.

Вие искате да станете господари; не ставайте господари на вашите братя. Най-голямото престъпление на съвременните хора е, че искат да властват един над друг. Не бива да заповядвате на хората; на лошите духове можете и трябва да заповядвате. Лош дух искам да го управлявате, да го учите, но на хора не искам да заповядвате. Това казва Христос. Вие някой път искате да знаете кой е бил по-голям и кой по-малък, кой е бил по-стар и кой по-млад. Но, че си по-голям или по-малък, по-стар или по-млад, какво от това? Може Господ да те е пратил по-рано или по-късно. Човек е бил на опашката или на главата, какво от това? Един ден Господ ще те сложи на опашката, друг път на главата, един ден на гръбнака, друг път на краката – безразлично; тези неща не са съществени. Силата е там, да се чувстваш господар на лошите духове, да им кажеш да те слушат, това или онова да направят. „Искам да уплаша моята жена, като я набия.“ Хубаво, днес биеш, утре биеш, но тя ще избяга и ти ще отидеш да се молиш. Силата на човека е вътре в него, там той трябва да обърне своето внимание. Всеки от вас трябва да се заеме да контролира тези духове. Зная, че мнозина се измъчват от лоши духове; мнозина отиват при Христос да им помогне. Как ще им помогне? Той ги връзва, а те ги развързват. На такива хора не може да им се помогне. Христос с вас ли е, с вашите лисици и вълци ли ще се занимава? Сложете ги на работа. Тази мисъл е, може би малко в алегорична форма, но аз ви я давам като едно правило. Не можете да станете господар на своя живот, докато не се научите да управлявате тези духове.

Седем стъпки има, по които трябва да вървите, преди да можете да властвате над лошите духове. Нечестивите духове ги е страх от светлината. Първото нещо, което трябва да направите, е да се обърнете към Бога. Какво е обръщане? Вие сега сте обърнати към Бога с гърба; във вашия свят има тъмнина; направете „кръгом“ и се обърнете с лицето си към Господа. Без обръщане към Него не може. Когато искате да изтърсите дреха от праха, как я обръщате? Следователно, ще вземете вашето сърце и вашия ум да ги обърнете и ще изтърсите праха отвътре. Обръщането има двояк смисъл – обръщане към слънцето и обръщане дрехата към вътрешността, за да се изтърси прахта.

Второто необходимо нещо е покаянието – преглеждане, ликвидиране на сметката. Сложиш обява над фирмата: „Аз спирам всички плащания, нито давам, нито вземам – годишна равносметка правя“. Правиш баланс, смяташ: толкова имаш да вземаш, толкова имаш да даваш, най-после остават десет хиляди дълг; не остава, освен да отидеш при своите кредитори и да им се молиш – то е покаяние. Изваждаш тефтерите: „Приятели, аз съм честен човек, не зная как, но изгубих десет хиляди лева, ще простите, ще извините, ще ме кредитирате малко още“. Ако не се молиш, ще те затворят. Щом ти прегледат сметката и се убедят, че си честен, ще кажат: „Ние сме имали вземане – даване с тебе, ще ти простим, ще те кредитираме наново“.

Прощение и спасение са две неща свързани. Това, което наричаме спасение в Християнството, настъпва след като сме минали двата периода на обръщане и покаяние към Христос. Той казва: „Давам ти нов кредит и те пращам пак в света да работиш“. Пак отвориш фирмата: „Еди-кой пак започва да функционира, дава и взема“.

Четвъртата стъпка е възраждане. Възраждането ще обясня с друг процес от земеделието. Един земеделец има една градина, разваля я и наново я посажда; когато започнат да изникват новите ябълки, то е възраждане; в него има надежда, че новата градина пак ще му даде плод. И в Християнството, след като мине този процес, става в нас възраждане – новото е почнало да никне нагоре. Възраждането е процес на цъфтене и връзване. Има покаяние, прощение, спасение, възраждане и Ново раждане – петото. В новото раждане човек се освобождава от кармичния закон на причините и последствията: вие сте тогава свободни граждани, господари, никой не може да властва над вас. Само в тази пета стъпка може да господарствате над лошите духове; само когато сте на мястото на Христос, можете да заповядвате на тези духове. Тогава ще бъдете ученик Христов. А то е високо нещо. Той даде на Своите ученици власт над лошите духове и ги изпрати да излекуват и възкресяват хората. Как може да се даде тази власт, когато човек едва се е обърнал и още не си е прегледал сметката? Още не са му простили, още не се е възродил и той иска да управлява света! Не може. Искате да заповядвате на лошите духове. Не може. Трябва да минете през тези четири стъпки и тогава ще бъдете пълни господари на своето положение. Сега вие седите и размишлявате, но пак се страхувате в себе си дали имате тази добродетел или не. Има две крайности в Християнството: някои се показват повече смирени, отколкото са в действителност, а някои пък се чувствуват повече грешни, отколкото са всъщност. И едното е крайност, и другото. Кажете си правото: „Аз имам в касата десет хиляди лева“, а не, като имаш десет хиляди, да казваш пет хиляди – лъжеш. Имаш десет хиляди, а казваш 15 хиляди – лъжеш. Имаш ли десет хиляди лева, сложи ги в сметката десет хиляди – ни по-горе, ни по-долу. Трябва да говорим всякога истината, както си я знаем в себе си. Трябва да говорим ясно, категорично, положително, тогава нашите външни отношения към хората ще бъдат добри. Защо? Понеже тези духове, които ви ръководят, живеят на Небето; когато си уреждате сметките със своя дух, той ще ги уреди с другите духове и те не могат да ви мразят. Те могат да казват: „Аз ще те убия“; ще им отговорите спокойно: „Не можеш, защото ти си вързан“. Някой казва: „Ще направя това“. – „Не можеш, я се опитай“. Един ден на мен ми каза един: „Ако извадя револвера, ще видиш“. – „Я го извади, изваждал ли си нож да видиш какво нещо е? Не се вади тъй.“ Трябва да има за това разрешение отгоре. Ако отгоре искат да изпитат дали си твърд, дали имаш търпение и самоотричане, може да те подложат на разни изпитания и ти трябва да ги изтърпиш; обаче, ако няма отгоре разрешение, цял свят може да стане, но само ще обикаля около теб. Един англичанин се хваща на бас за четири хиляди лири с друг, който имал 40 кучета от породата „булдог“ и който казвал: „От моите кучета по-ужасни няма, не можеш да се доближиш до тях“. Първият англичанин се хваща на бас и тегли един кръг около себе си, а другият пуснал кучетата върху него, но те обикаляли около кръга и не могли да минат. Най-после онзи англичанин изсвирил по един особен начин и кучетата хукнали да бягат през хората. С какво ги е изпоплашил? Имал е известна сила в себе си. С пушка не ги е гонил, с тояга също не. Той е имал известна сила, която употребил, затова те избягали. Питам, вашата сила къде е? Някой ден може някой лош дух да каже: „Като пусна моите кучета“. – „Пусни ги, ще направя един кръг и щом изсвиря, като дим ще изчезнат.“ Силата е в тази Божествена свирка и, който я има, той всякога е свободен и властен.

И така, имате сега метода как да властвате над лошите духове, да нямате техните слабости. Ако се страхувате, всички духове на страха ще бъдат около вас. Затова изхвърлете всички тези слабости от себе си. „Ами“, казвате, „туй нещо няма да правя, няма да пуша тютюн“, и пак, на следващия ден го запушвате. Направете го, без да го кажете. „Решил съм да посаждам“, ами нищо не си посадил още. Посади и тогава повикай своите приятели и им кажи: „Елате, приятели, да видите какво съм направил“. Те ще се радват. Казвате: „Аз съм решил да бъда добър, елате да видите какъв ще бъде моят план, това ще направя, онова ще направя“. Нищо няма да направиш. Аз съм видял милиони планове – целият пъкъл все с планове е пълен. Мислите да правите нещо, не говорете нищо; само кажете: „Господи, ела ми на помощ“. И когато вашата градина израсте и даде плодове, викайте всички ваши приятели и им кажете: „Яжте, пийте и веселете се“. Тогава Господ ще ви благослови. Това е то Християнството. И когато Христос ви казва: „Не бойте се от онези, които убиват тялото, а от онези, които убиват духа“, Той иска да каже, че това, което те вземат, може да се вземе, както казва пословицата, и на Великден. Срокът един ден ще изтече и ще ви се вземе. Ти си кираджия, ще ти се вземе каруцата и ще кажеш: „Изпъдиха ме от къщата“. Защо да не те изпъдят? Благодари, че са имали добрината да те чакат толкова години. Духовете са господари на тези елементи, които има в земята; те са техни. Затова казва Писанието, че в този свят сме „пришълци“, че тази земя, в която живеем, не е наша. Господ ни е пратил да я завладеем насила. И вие искате да я завладеете, да бъдете господари, но чакайте най-напред да завладеете духовете, че тогава външните елементи, защото всеки елемент има своя господар. Вие не можете да бъдете господари на водата, ако не завладеете духовете на водата; не можете да бъдете господари на въздуха, докато не завладеете духовете на въздуха; нито пък можете да сте господари на огъня, докато не завладеете духовете на огъня и т.н. Следователно, Христос ни дава един Закон, по който трябва да действаме: първото нещо е да бъдем чисти и тогава да се обърнем към Него. Сега, понеже Христос идва в този свят, как ще ви намери? Разбира се, някои ще намери богати, а други бедни. Казано е: „И на тази основа отгоре ако намери някой злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, всекиму работата ще стане явна; защото денят ще я покаже; понеже с огън се открива и огънят ще изпита всекиму каква е работата; на когото работата, която е градил, устои, той ще вземе заплата; а на когото работата изгори, ще се ощети, а сам той ще се избави, но тъй, както от огън“. И всеки, който не спазва целомъдрието и няма в себе си страха Господен, „такъв човек да го предадем на Сатана за погубване на плътта, за да се спаси духът в деня на Господа Исуса“. Ако вие сте добили опитност от толкова хиляди години, страдали сте, държали сте високо знамето на Истината, не сте се плашили от онези, които убиват тялото и сте се жертвували за възтържествуването на правдата, за тържеството на Царството Божие, Господ ще ви въздигне наново, Той ще ви възкреси. И затуй казва Христос: „Не бойте се от онези, които убиват тялото“: ако убият вашето тяло, душата ви ще остане свободна, а това е ценното в живота. Всеки друг път, който ви отклонява от Истината, е пагубен и за тялото ви, и за душата ви. Защото страхливите, малодушните, няма да наследят Царството Божие. В правото дело на Господа, в правото дело на човечеството, в правото дело на народа, в правото дело на обществото, в правото дело на дома, в правото дело на индивидуалната душа, не бива да има ни страх, ни боязън, ни колебание, ни малодушие, ни отстъпление от великото начало на живота. Правото е право всякога. Любов и страх са неща несъвместими в човешкия дух, в духа на истинския човек. Там, където е Любовта, страха го няма; и там, където е страхът, Любовта я няма. Любовта е признак на пълнота, на единство във всички сили, чувства и способности на човешкия дух; а страхът е признак на отсъствие, разединение на тази вътрешна хармония на душевния мир.

С тези последни думи аз подразбирам високото, благородното, доброто у човека. Не подразбирам онова нахалство, онази грубост, онова жестокосърдечие, онази безчувственост, които често минават за храброст и безстрашие. Идеалът на геройството се състои в това – когато те сложат на позорния стълб за правото дело, да можеш с великодушие да понесеш всички страдания, целия позор, всички хули и всички злорадства и обвинения на окръжаващите, пък било то и на целия свят и да кажеш на Майка си: „За Тебе, Която Си ме родила в тоя Божи свят, аз жертвувам всичко. В Любовта Ти аз намирам своята последна опора на моята душа. Страхът от света, от онези, които убиват моето тяло, е отживял своя век. Аз не се боя, защото Те познавам. Дали ще ми дадеш смърт или живот, еднакво с благодарност ще ги приема. С Тебе и в смъртта има смисъл; без Тебе и в живота няма цел. В смъртта или в живота, бъди Ти всякога светлият Венец за моя дух“.

Беседа, държана на 19 октомври 1914 г.

Условията на вечния живот

А вечен живот е това – да познават Тебе, Единаго Истиннаго Бога и пратения от Тебе Исуса Христа.

Когато младият български момък, чист като росата, среща за пръв път своя идеал в света, той се спира и си казва: „Намерих я, тя е. Сега мога, като Архимед, да определя относителното тегло на телата, да посоча колко сребро, колко мед, колко злато има в тази царска корона. Сега мога, като Нютон, да кажа защо ябълките узряват и падат, защо скалите се търкалят от високо, защо изворите планински се спускат надолу, подскачат, шумят и с бързина текат, защо небесните тела в пространството се движат и се въртят около своите централни огнища. Сега моят ум, моето сърце ми разкриват тази велика тайна на движението в живота; аз мога да ви кажа в какво се състои вечният живот; мога да ви определя неговите свойства, качества, условия и елементи. Аз ги намерих, намерих философския камък, придобих ценния елексир на живота. Аз мога да бъда смел като лъва, търпелив като вола, летящ като орела, разумен като човека“. И право е казано: „Открил Си го на младенците“. – Този млад момък не е далеч от истината. Той е проумял първообразния език, на който Господ е говорил. Неговите изводи и схващания показват, че той разбира оригинала, от който черпи вдъхновението си. Той говори, мисли, чувства, действа правилно: и граматически, и логически, и философски. В неговата душа има мир и съгласие, няма спор за думата „вечен“ – дали тя трябва да бъде поставена пред или след думата „живот“. „Това е външната черупка на нещата“, казва той. „За мене е важно, тя да бъде в моя ум, в моето сърце, да е проникнала дълбоко в моята душа и да крепи моя дух със своя Божествен огън.“

Верен е неговият отговор. Преди години правилно беше, кочияшът да седи отпред на каляската, а господарят – отзад; в по-ново време правилото се видоизмени: господарят стои напред, а кочияшът – назад. Напред или назад, то е все едно, стига юздите да се намират във вещи ръце, конете да са силни, каляската здрава, кочияшът досетлив, господарят умен и добър – целта се постига. Но, ще попита някой: „Какво искате да кажете с това?“ – Нищо повече. Просто и ясно, че господарят и кочияшът трябва да бъдат на своите места. – „А повече?“ – Можете ли да кажете като този млад момък: „Намерих я и намерих го!“ Ето важният въпрос за вас. Когато отговорите на него, светът и животът ще вземат друг вид. Но на предмета. Когато Христос е казал тези думи за „вечния живот“ в присъствието на Своите ученици, Той им е разкрил един велик закон на живота, чрез който закон се разграничават и определят два съществени негови елемента, които влизат във временния и вечния, в съзнателния и свръхчувствения живот. Сега, хора, които не разбират дълбокия смисъл на първообразния език, могат да направят един или друг превод, да разместят думите, но има известни закони, които регулират човешката мисъл и които не допускат едно своеобразно разместване. Докато човек не се научи да мисли правилно, той ще прави грешки и ще ги изкупва с ред страдания. Писаните неща, във Великата книга на Живота, са за разумните хора; те не са за по-низшите същества, които не разбират тези закони. Сега, ако някой чете: „вечен живот“, или „живот вечен“, ще попита какво можем да разберем под думата „вечен“. Тази дума има външен и вътрешен смисъл. Под „вечен живот“ у нас разбират: дълъг, безграничен, непрекъснат живот. На английски отговаря „eternal“, но коренът на тази дума е от санскритски произход и означава земя, а „земя“ на санскритски значи същество, което зачева и ражда. Често се смесва „вечен“ живот със съществуването на човека; обаче, човек може да съществува без да живее. Метафизиците спорят върху този предмет, но когато влезем в областта на опитната философия, да проверяваме Божествените закони, изводите ни трябва да бъдат основани на истината и резултатите да бъдат правилни.

В човешкия живот има три основни елемента, които никога не се менят; три главни принципа, върху които се гради неговият настоящ живот. Те са прокарани в граматиката, логиката и математиката. Например, първо, когато учат децата изреченията, казват, че изреченията имат: подлог, сказуемо и връзка. Може да има и определения, допълнения и т.н., но основата е в тези три думи, които дават мисъл. Ако бих запитал вас що е „подлог“, вие щяхте да кажете: „Думата, която означава предмета, за който се говори в изречението“. „А сказуемо?“ – „Думата, която показва какво се разказва за предмета.“ Добре. Ако един учител беше ви дал да разчлените граматически прочетения стих, да покажете кои са най-важните думи в него, всички щяха да се спрат върху думите: „Бог“ и „Исус Христос“. Но тук основната мисъл е „вечен живот“, а „Исус Христос“ е допълнение на тази мисъл. Бог и Исус Христос са двете начала, от които произтича вечният живот, или двете опори, двата стълба, върху които се крепи той. Логически казано: „Бог“ е голямата предпоставка, „Исус Христос“ – малката предпоставка, а „вечен живот“ – заключението. Да направим тази мисъл още по-ясна. Думите „вечен живот“ подразбират разумното движение на душите; думата „Бог“ – зародишите на духа, условията, силите, законите в Природата, върху които се гради и крепи този величествен ред на нещата, а „Исус Христос“ – разумното начало, което излиза от Единия Бог и което насочва и съхранява всички живи същества. Сега, може да помислите, че като кажете „вечен живот“, разбирате и знаете какво е всъщност вечен живот. Но кой е основният елемент на познанието? Ние познаваме само онези неща, които можем да опитаме, да направим. Всяко нещо, което не можем да опитаме и направим, не го познаваме. За такива неща, от каквото естество и да са те, ние нямаме нищо друго освен една представа и можем само да се досещаме. Ако ви дадат плат, ще кажете: „Аз зная как е той станал“, но, когато ви накарат да го направите – да изпредете вътъка, да сложите основата – ще кажете: „Не знам“.

Науката казва, че всяко живо същество, за да може да живее, изисква среда и условия. Например, средата на рибата е водата. Какво трябва да разбираме под думата „среда“? „Среда“, „основа“, „почва“ са неща, които имат много допирни точки. На български и други езици няма дума, която да показва съществената разлика между тези три думи. Първият елемент на „вечния живот“ е онзи елемент, в който душата е потопена така, както рибата – този елемент наричаме „среда“. Когато започваме да градим една къща, тази среда наричаме основа – върху основата издигаме стени и слагаме покрив. Когато посаждаме растение, тази среда наричаме почва – в почвата посаждаме разните семена. Най-напред във всяко нещо трябва да намерим средата. Във „вечния живот“ кое е „среда“? Бог. Но има и други два преходни елемента, или условия. Някои смесват „условия“ със „среда“. Има разлика. Един влак, за да отиде от София до Варна, трябва да има известни условия; те са: релси, въглища и вода. А когато се обърнем към човека, кои са условията на неговия живот? „Средата“, в която човек живее, е въздухът. Човек е потопен в него. Но въздухът не е единственият елемент, необходим за съществуването на човека, рибите и птиците; има втори елемент – храната; обаче, ние не сме потопени в храната: този елемент е преходен, идва отвън, влиза в нас и излиза от нас и остава своите последствия. Третият елемент за човека, това, в което рибата е потопена – водата – е среда за рибата, а за човека е само едно условие. Ако потопим човека в това, в което е потопена рибата, той ще умре. Следователно, за човека водата е условие за съществуване. Да вземем въздуха, който е среда за човека – ако го лишим от въздух, човек умира – за рибата въздухът е едно условие. Това условие се намира в самата вода и когато тя минава през хрилете на известна риба, този въздух преминава в нейната дихателна система и пречиства кръвта. Среда за рибата е водата. Среда за човека е въздухът.

Но средата е само една трета от истината. Къде се раждат лъжливите понятия? Когато употребим аналогично един пример, трябва да знаем каква доза истина има в него. Трябва всякога да бъдем искрени и не само нашите заключения трябва да бъдат верни, но същевременно и малката и голямата предпоставки трябва да бъдат верни. Може едната предпоставка да е вярна, но ако другата не е вярна, вашето заключение ще бъде невярно. И когато математиците и инженерите правят известни изчисления и постройки, съобразяват точно всички обстоятелства, за да избегнат възможните грешки. По същия закон трябва да градите нещата в себе си, когато искате да изградите вашия характер – вашия ум и вашето сърце. Трябва да знаете как да го градите – да знаете кое е среда, кое – условие, кое – елемент. Защото има и елементи. Елементите се отнасят до поддържането на живота, а условията – до съществуването на живота. Например нивите, градините, лозята и т.н. съставят условия за живота, от които пък произтичат елементите на живота: житото, плодовете и т.н. Светлината е елемент необходим за живота, но тя е четвъртият елемент, въздухът, храната и водата са първите три елемента. Ако рибата кажеше: „За мене доста е водата“, защото тя в нея намира цялата своя храна, и ако човек би поискал да живее също във водата, той би се намерил в противоречие с основните закони, които регулират неговия живот, защото не може да влезе във водата и да живее в нея, като рибата. Именно от тези криви схващания произтичат грешките във всички съвременни философии и религии. В тях има много догматични въпроси наполовина верни.

Да се върнем на думата „вечен“. Тя се отнася за духовния свят, подразбира в себе си материали, от които може да се изгради безсмъртният живот. Думата „живот“ подразбира органическия живот в материята, който расте и се развива и не може да бъде непрекъснат, вечен: неговата форма може да се измени и това изменение наричаме смърт. Представите, обаче, за „смъртта“ са различни. Да умре човек, не значи ни най-малко, че той губи своето съзнание, но че може да изгуби онези условия, при които се проявява животът. Съзнанието може да стане такова, каквото когато човек умре, остават неговите кости. Съзнанието – то е духовният гръбнак на човека. Значи, върху този гръбнак, както върху човешкия гръбнак, е основана цялата нервна система и удовете, които функционират заедно с другите чувства и способности. Когато дойдем до Бога, Той е върховната сила или необходимата среда, в която човек е потопен духовно. Да обясним тази аналогия. Когато кажем, че светлината е необходима за човешкото око, това значи, че клетките на окото са потопени в светлината и че тя е необходима за тяхното поддържане. Човешката душа трябва да бъде също потопена. Не сте я потопили, значи, вие сте извън вашата среда, ще живеете като зародиш, както много житни зърна са престояли в египетските пирамиди и гробници по 5–6 хиляди години, на сухо място, и са чакали условия да бъдат посети, за да поникнат. Такива житни зърна са били напоследък извадени и посети и те са дали отличен резултат. И човешката душа, като зрънце, стоеше в Божествената житница, чака тия три необходими елемента, които се съдържат в условията, силите и законите, за да може тя да почне наново своя живот. В християнски смисъл казано, ние трябва да намерим условията, при които да можем да се потопим и да живеем в Бога. В този смисъл трябва да е насочено усилието на всеки съзнателен човек, за да може той да постигне това положение. Вие живеете, вие съществувате, но това живеене и съществуване е просто вегетиране. Съществуването ви се състои само от един елемент и се ограничава от Божествената Същина, Която ви е създала като житни зрънца и плодни семенца. Вие не можете да избегнете вашето съществуване, не можете да се самоунищожите: вашето битие е извън времето и пространството. Човешката душа в това състояние е просъществувала с милиарди години в недрата на Божественото Съзнание, но тогавашният неин живот е бил от друго естество: тя не е била индивидуализирана, не е познавала отделния живот на индивидуалния дух; тя е живяла в съзерцанието на Божествения блист (блаженство) – в дремещо състояние. Но сега, със своето пробуждане, тя идва на земята да научи вътрешния смисъл и на този живот – на индивидуалния живот, да придобие сама свой собствен безсмъртен живот и да стане гражданка на Небето с определени права и задължения. Този вътрешен стремеж е условие, наложено ѝ от Бога. Сега, някои искат да се въплътят и същевременно да живеят като Бога. Обаче, да живееш като Бога – то е противоречие, защото, за да живееш като Бога, няма защо да излизаш от Него. Каква нужда има туй Божествено Съзнание да се отделя, да търси някакъв друг живот? Това показва, че човешката душа всякога е съществувала в Бога и нейният вечен стремеж е да Го търси във всички Негови проявления и да Го подражава.

Но да се върнем към научната страна на предмета – владението на тия три основни неща – среда, условия и елементи за съществуване. В църквата тази идея е изразена под „Троеличност“ на Бога. Какво означава тази дума? Три същества различни, които имат една мисъл, една воля – Отец, Син и Дух Свети. Те са в граматиката: подлог, сказуемо и свръзка; в логиката: голяма предпоставка, малка предпоставка и заключение. Средата за всички същества и за нашата душа е Бог, елементът, който носи живота в себе си, е Христос, а условията, които спомагат за проявяването на живота, седят в Дух Свети. Когато вие изменяте реда на нещата, трябва да измените същевременно и законите, които регулират формите на нещата. Вие можете да се потопите във водата, но, за да живеете в нея, трябва да измените и своята човешка форма в рибешка. Това би било деградиране на живота, защото правите условието – в случая водата – среда. А повдигане на живота има, когато правите средата условие. И в единия и в другия случай, формата на съществото трябва по необходимост да се измени. Ние можем да изменим формата на една риба, само когато изменим нейната среда. Ако постепенно я изваждаме от водата и я въвеждаме във въздуха, непременно ще се преустрои и целият неин организъм, тя ще стане птица, ще се приспособи към въздуха. Тогава водата ще стане условие за нейното съществуване, както са за нея условия храната и светлината. Когато Христос казва: „Това е живот вечен, да познават Тебе Единаго Истиннаго Бога“, какво Той е искал да каже под думите „Единаго Истиннаго Бога“? Онази Върховна Сила, Която постоянно се движи в нас, Която носи живота в Себе Си, създава условията, чрез които можем да Я познаем. Същество, което е потопено в известна среда, не може да познае тази среда; например, рибата не може да познае водата, в която е потопена. Някои искат да познаят Бога; ако сте потопени в Бога, няма да Го познаете, защото сте вътре в Него; вие тогава само живеете в Него, без да Го познавате. А трябва да излезете извън Него и да Го направите условие за вашето съществуване, ако искате да Го познаете. Да допуснем, че говорите на една клетка, която живее във вас. Човешките клетки са разумни същества, те имат известна своего рода интелигентност. Те са като птиците и рибите. Това може да ви се вижда чудно, но тъй е. Може да направите опит да говорите и тия клетки да ви разбират. И като им говорите на техния език, те ще извършат прекрасно своята длъжност. Пък може и да ги сплашите; те ще се сгушат. Ако сега една клетка каже така: „Аз искам да зная какво нещо е човек“, ще бъде същото, както когато човек каже: „Аз искам да видя какво нещо е Бог“; тогава Бог не трябва да бъде среда, човек трябва да излезе от Него. „Ами може ли?“ Може. Само трябва да измениш своята форма. „Ами не мога!“ Чакай тогава, когато я измениш. Там е философията на въпроса. И клетката, за да може да познае какво нещо е човек, трябва да пропътува през милиарди условия, през всички тъкани, да бъде в стомаха, в сърцето, в дробовете, в мозъка и т.н. И тогава само ще може да се спре и да каже: „Образувах своето мнение за човека, знам вече какво нещо е човек“. И сега, ние философите на този свят, като сме ходили навсякъде, спираме се и казваме: „Ела да ти кажа какъв е Бог. Той е всесилен, разбра ли сега?“ – „Разбрах.“ Нищо не си разбрал. Само когато излезеш извън тази среда, като минеш през вратата, която се нарича „смърт“, когато „умреш“, само тогава ще познаеш какво нещо е Бог. Затова именно „умират“ хората. И когато в една душа се зароди желание да познае Бога, тя трябва да „умре“, като си каже: „Аз трябва да умра, за да позная Бога“ – това е най-правилното определение на Богопознанието. Онези, които са писали Евангелието, са били хора много мъдри. Някои мислят, че евангелистите са били, като рибари, прости, неучени и че и Исус Христос бил прост, неучен. Обаче, това съвсем не е така. Христос се е учил в Небесното училище, той нямаше нужда да се учи на земята. Аз се чудя на това именно повърхностно заключение, че човек, който никак не се е учил, е можал да обърне света и да заведе хората при Бога. Материалистите, пантеистите казват: „Вие християните сте много големи глупци, вие нямате логика и на един човек, който е бил прост, неучен, вие се уповавате Той да ви заведе при Бога. Ние, когато разсъждаваме – добавят те – вземаме в съображение всички неща“. Някой, като проповядвал веднъж в черква, че Христос с пет хляба и две риби нахранил пет хиляди хора – за да направи това чудо възможно за схващане на слушателите, казал: „Да не мислите, че тези хлябове са били обикновени. Не. Те са били големи като могили.“ Един овчар, като чул това, подсвирнал си по овчарски и му казал: „Защо говориш така? На мен не ми е чудно, че хлябовете са били толкова големи, ами аз се чудя какви са били устата на онази фурна, в която са били опечени тези хлябове“. Ето нашата нелогичност, нашето повърхностно разсъждаване. Първото нещо, което един християнин трябва да направи, е да се освободи от всички лъжливи заключения, лъжливи мисли, лъжливи желания. И той може да направи това. Един логик може да се освободи веднага от тях. А един ученик може да провери доколко е правилно, например, това предложение: „Човек е същество с два крака; всяко същество с два крака е човек; следователно и кокошката, която има два крака, е човек“. Заключението е много правилно, но именно двата крака не са тези неща, които характеризират човека – той може да ходи и на четири крака; а това, което може да характеризира човека, то е неговият ум, неговото сърце, неговата душа. Това са три елемента. Краката или ръцете са само един извод или един външен физически продукт за човешката деятелност. Когато човек трябва да прояви деятелност, трябва да има ръце и крака. Условията ще ги създадат. Ще попитате какви ще бъдат. Те ще съответстват на средата. Ние казваме, че известни органи е невъзможно да се изменят, докато съществото живее в една и съща среда. Ако вземем рибата, ще кажем, че перките, с които тя плува, са необходими за нея във водата и че те не може да се изменят; обаче, ако рибата излезе от водата, ако може да направи това и каже да стане човек, нейните перки трябва да се превърнат в ръце и крака. Ние, които искам да минем в духовния свят, сме като рибите, потопени в една среда. Ако искаме да се запознаем с тези условия, в които живеят ангелите, последните ще ни кажат това, както ние ще кажем на рибата, ако тя иска да излезе от водата и да влезе в нашата среда, да мисли и действа: „Ти трябва най-напред да измениш своите хриле, да образуваш дробове – да се научиш да дишаш“. Тази риба, която научи друга да си направи дробове, ще бъде най-учената риба. Сега и аз ви препоръчвам това учение и да си направите дробове за онзи свят, защото, ако ги нямате, няма да влезете в него. Трябва да бъдете приготвени, защото вашият живот да се продължи непрекъснато нагоре след напускането на земята.

Сега да се обърнем към думата „познание“. В нашата писмена реч думите са съставени от известни знакове – буквите, с които те се пишат. За пример, да вземем българската дума „познаване“. Първо имаме две черти спуснати отгоре надолу, като им сложите отгоре още една черта, става буквата „П“. Искаме да направим „О“, пишем кръг и го слагаме до „П“-то, става „ПО“. За буквата „З“ вземаме двете половини на буквата „О“ и ги слагаме едната отгоре, другата отдолу. За буквата „Н“ вземаме също отвесните черти на „П“-то и поставяме горната черта в средата им. Трябва да напишем „А“, вземаме две линии допрени горе, а през средата съединени също с черта. За буквата „В“ вземаме права линия и до нея залепваме знака на „З“-то и т.н. Но онзи, който е образувал тези знаци, е имал известна мисъл вътре в себе си. Аз разсъждавам по аналогия за растенията, цветята по следния начин. Цветето, когато расте, стои като чаша отворена нагоре, докогато възприеме зародиша, щом го възприеме, почва да се обръща надолу и най-сетне увисва – образува буквата „П“. И аз казвам: в познанието чашата е обърната към Бога да налее нещо и, като го възприеме, иска да опита в себе си какво е – създава опита, или пък в органически смисъл подразбираме, че този цвят е вече завързал и че плодът трябва да узрее. Значи, не може да имате познание, докато не заченете. Инак, вие ще бъдете празна душа, обърната нагоре. Когато душата се обърне надолу, ще кажем, че Господ е сложил нещо във вас. Може този плод да падне преждевременно, но тогава той пак трябва да повтори процеса на развитието и узряването, защото без мъка няма сполука. „О“-то, нулата, казват, е нищо, но в математиката тя има сила да увеличава и да намалява по десет пъти, ако я сложим пред или зад една цифра. Ако, например, след 1 сложим нула, получаваме число 10 пъти по-голямо, а ако я сложим пред 1, получаваме 10 пъти по-малко. Значи, и нищото е нещо. Как може сега това, което няма нищо в себе си, да увеличава и намалява нещата? В моите схващания, в нищото съществува времето и пространството, като два елемента на нашето органическо развитие, в пространството действа светлината и топлината. Значи, когато сложим нула зад „П“-то, това показва, че цветът има условие да се развива. Но слизаме в това дърво, което има двояк живот – нагоре в ствола и клоните и надолу в корените. Казваме, че рибата е потопена във водата, а човек – във въздуха. То е наполовина вярно. Има и други елементи, с отстраняването на които престава и животът. Плодните растения имат две среди – почвата за корените и атмосферата за клоните и цветовете. Тогава „познанието“ подразбира познаването на почвата, като среда, за клоните, а за корените – като условие за придобиване храна за клоните, листата и цветовете. Вие сте, да кажем, долу в корените, като пътувате по това дърво – Дървото на живота – там има двояк живот, материален в корените и духовен в клоните. Те са като подлог и сказуемо. Светът на духовете, на ангелите, който някои наричат астрален свят, е свръзката между човешкия свят (физическия, материалния) и чисто духовния, или Божествения свят. Онзи, който говори, е Бог – Той представлява сказуемото, извор на знание, сила и живот; човекът е подлогът, почвата, която приготвя соковете на живота, а спомагателният глагол „е“ – това са духовете, ангелите, които свързват физическия свят с духовния и които прилагат законите за хармоничното действие на тези два свята. Вие може да имате подлог, може да имате сказуемо, но, ако нямате тази свръзка, нямате изречение. Ангелите именно внасят в нас познанието за Бога, без което не можем да имаме никакъв живот в себе си. Ще ви приведа едно сравнение. Допуснете, че вие излизате нощем зимно време, треперите и се препичате на месечината. Пита ви някой: „Защо седите тук?“ – „Препичам се.“ – „Ами няма слънце.“ – „Ти си сляп човек, ти се лъжеш, това слънце полека-лека ще ме стопли.“ Когато нямате представа за Бога, това показва, че между Бога и вас има известна празнина, известна преграда, която пресича връзката на вашия живот с Божествения. Сега, аз забелязвам, че в този говор има, може би нещо смътно за вашия ум. Знаете ли защо? Като преминавам от този свят да ви обясня нещата на онзи свят, има една празнина. Ако ви разкажа за музиката, ще кажа, че човек може да схване със своето ухо в една секунда най-много от 32 до 46 хиляди трептения на звуковите вълни. Когато дойдем до светлината, тя се появява веднага като червен лъч, който се произвежда в нашето око от 428 билиона трептения в една секунда. Като се качваме нагоре по тази летва, между червените и виолетовите лъчи има 739 билиона трептения в секунда. Речта ни може да бъде само тогава логична, когато се ограничим в тесния кръг на нещата, които можем да схванем, сиреч, които можем да опитаме и разберем. Щом минаваме рязко от звука към светлината, не всякога можем да бъдем логични, защото между звука и светлината има известни трептения, които не сме взели предвид. Минаваме от звука към светлината, но сме пропуснали известни области, за които нямаме понятие. Тръгваме за онзи свят от 32 хиляди трептения и идваме до 46 хиляди трептения в секунда – до света достъпен за нашето ухо – и казваме: „Знаем до тук“. Но като продължим оттук нататък, ние сме в тъмнота и казваме: „Това не познаваме“. Като дойдем до червените лъчи, казваме: „Слава Богу, изминахме тази пустиня“. А тази пустиня обхваща едно невъобразимо грамадно пространство между две граници от 46 хиляди и 428 билиона трептения в секунда. Всички онези неща, които хората не разбират, са за тях пустиня, в която нищо не расте, нищо няма. Когато Христос е говорил за „вечния живот“, Той е бил много внимателен. Той е попълнил всички празнини, съединил е световете в едно цяло: „духовния“ – със света на ангелите, „Божествения“ – със света на Троицата, „физическия“ – със света на хората – душите. Затова Той казва: „Аз съм пътят от Истината за живота; Аз свързвам тези два свята и водя еднакво и към света на ангелите, и към света на Бога, на Истината. Следователно, онзи, който Ме последва и тръгне по този път, който Аз ще му посоча, ще намери онова необходимо благо за своята душа – Божествения мир“. Затова Той още казва: „Мир ви давам, Моя мир ви оставям“. А мирът е дете на Небето. Той е отгледан в жилището на Бога. От горното правим следния извод: Пътят – това е движението на Духа в разумното приложение на законите в природата; животът – това е хармоничното организиране на елементите и развитието на силите в Божествената душа; Истината – това е проявлението на Единия Бог, Който създава условията, при които човешкият дух и човешката душа могат да се стремят към нещо по-добро и по-светло в този обширен свят.

Да вземем „вечния живот“, като извор, който изтича от някой планински връх на Божеството, под някоя скала: водата е елементът, който носи живота, течението на реката – пътят на това слизане към по-долна посока, към по-низш свят. Затова Христос казва: „Аз излязох от Истината – от Бога – и слязох в материалния свят, за да помогна на хората, да ги напоя с тази жива вода“. Затова Той казва пак на друго място: „Аз съм жива вода“. Тези три неща, за които ви говоря: вечен живот, Бог, Исус Христос; път, Истина и живот са свързани помежду си. Ако водата не извира от планинския връх и ако не потече по този път, по коритото на реката, за което Христос говори, не може да принесе очакваните блага. И от чисто християнско гледище трябва да се намираме близо до този извор. Живият Христос е Изворът, само трябва човек да знае как да пие от водата на този Извор. Не казвам, че вие не знаете да пиете, но пиете на 500 или 1000 километра далеч от Извора, и тогава казвате, че знаете какъв е Христос. А пък не знаете колко други елементи са влезли в тази вода, размътили са я, заблудили са вашия вкус. Трябва да тръгнете нагоре по течението на реката, пътят е малко дълъг, по краката ще излязат мехури, но като дойдете до Извора, ще кажете: „Това разбирам вода“. А онези, които не могат да отидат до Извора, ще пият мътна вода, мътна, защото пък без вода е още по-лошо. Аз ви казвам, макар и да ви излязат мехури по краката, идете при Извора и пийте от Неговата чиста вода. Като се върнете, ще имате бистър и свеж ум, добро сърце и широк поглед. Трябва много труд, много работа над себе си, за да може човек да приложи Христовото учение, да добие онези благоприятни резултати, които един ден ще го повдигнат да бъде съгражданин на Небето, да живее между светиите и ангелите.

Сега да се върна на въпроса. Когато говорим за Вечен живот в смисъл на безсмъртие, всеки ще каже, че такъв живот не е възможен тук на земята. И наистина, като умре човек, може ли да добие живот? Заключението е правилно. Обаче, не всички правилни заключения са верни, защото откъде знаем, че човек съвършено умира? Когато човек не е работил през пролетта, лятото, есента и казва: „Аз ще работя през зимата“, ще му кажа: Нямаш условия за работа, ако не си забогатял през пролетта, лятото и есента, как ще забогатееш през зимата? Ако не си работил, когато е било време, как ще придобиеш вечен живот? Вечен живот можеш да добиеш сега, днес. Стига да имаш смелостта на онзи българин овчар, правилно да носиш своята тояга и да знаеш как да боравиш с нея, как да удряш. Удрянето, преведено в научна форма, означава условията, при които можете да реагирате, когато се представи пред вас някоя мъчнотия в живота. Вие често казвате: „Както е рекъл Господ“. Но Господ казва, че на такъв страхливец ще му вземат овцете, той ще бъде роб, ще седи като евреите в Египет, да прави тухли. И наистина, ние правим само тухли и къщи. Градим, градим, направим къща, дойде Господ, изпъди ни навън. Пак започваме: пет, десет, петнадесет, двадесет години пестим, след няколко години ето пак ни я вземе. Защо е този безполезен труд? Не искам да кажа, че не трябва да работим, но трябва да работим разумно, да спечелим нещо, което да е наше. Когато аз проповядвам така, ще каже някой: „Ами ти учиш да не работим“. Аз уча, че трябва да работите. Онзи, който е дошъл, бирникът, задига ви имота и сърцето и ги продава, но той никога ума на човека не е продал. Колко сърца, колко души са заложени и продадени! И хората казват, че са собственици. Виждаме мнозина, които не знаят да мислят, да действат. Да мразят могат, но да любят – не могат. Всички тези хора със своите развалени умове и сърца образуват карма и виж в бъдеще цялото население тегли и плаче от законите, които неговите избраници са издали. Я попитайте вашите депутати, я попитайте вашата камара какви закони правят? Някоя камара каже: „Правя такива закони, че в бъдеще Закон Божи няма да се учи в училищата“, друга – „Бог ще се изхвърли, то е нещо отживяло, в черква няма да се ходи, ще се почитат новите идеи и който не изпълнява този закон, ще се глобява с толкова и толкова лева“. Вие казвате: „Няма какво да правим, такива депутати сме пратили да правят закони – ще се подчиняваме“. Но вие ще кажете още: „Този закон, който е прокаран, не е справедлив“. Ще трябва да доведете други ваши депутати, които, като докажат вашата правота, ще създадат друг закон. Това, което става в света, става и вътре в нас. Христос казва, че за да добие вечен живот, човек трябва да се научи, първо да мисли и действа правилно. Вие сега си казвате: „Ние знаем, като се върнем в къщи, ще почнем да прилагаме Закона правилно“. Какво ще прилагате? Пак Стария закон. Една малка неприятност ще ви извади от релсите и ще забравите вечния живот. Слугинята прегоряла ястието, вие почвате да викате и се разправяте, изгубвате в това ядене целият ум и сърцето си. Знаете ли на какво приличате? Много пъти умните хора са съставяли приказки за известни случаи. Например, едно куче минавало през един мост и като видяло във водата, че друго куче носи кокал, пуснало своя и се хвърлило в реката да грабне другия кокал – изгубило своя кокал. Често и ние, по отражение, оставаме питомното, за да гоним дивото. Нека слугинята прегори вашето ястие – това да не ви смущава, когато готвите вечен живот за вас, имайте търпението и самообладанието на онзи философ, който, като работил двайсет години върху известни математически въпроси, които отбелязвал върху листчета, не се разгневил на слугинята, когато се върнал в къщи и видял, че тя, при затребването на стаята, хвърлила в огъня всичките му листчета, а трябва да пазите вашите листчета. Сега вие често вземате, събирате всички тези листчета, които Господ е написал, и казвате: „Какви са тези парцали“, и ги хвърляте в огъня. Когато Господ дойде и пита: „Къде ви са книжките?“, какво ще отговорите? – „Изчистихме стаята.“ – „Друг път това нещо не бива да се повтаря.“ По този начин не трябва да чистите вашата Божествена стая. Тези книжки са разните центрове в човека, в които Господ е написал много и твърде ценни за вас неща. Всичко трябва да се сложи в ред. Има много неща разхвърляни около знанието, което Господ гради: има разхвърляни тухли, пясък, камъни; всички тези материали ще влязат в строежа на вашето ново жилище. Вие сами трябва да приготвите този материал. Затова казва Христос: „Когато вие познаете вътре във вас Единаго Истиннаго Бога, Който гради, Който е среда, условие, елемент за вас, ще придобиете вечния живот“. И сега искам да ви оставя три неща, върху които вие трябва да мислите – среда, условия и елементи. Които не могат да мислят върху това, нека мислят за онова, за което могат. Но онези, които мислят, нека видят потопени ли са в онази среда, която се нарича Бог, имат ли условията и елементите, въздухът им чист ли е, прозорците им отворени ли са, очите, езикът на мястото ли са. Езикът не е толкова малък, колкото се вижда – езичето, това езиче, което твори и събира в света, много малко се показва, то е невидимо, но какъв юнак е – кости чупи; хората един върху друг ги повдига на бой. Ако езикът не е на мястото си, трябва да му постегнете видите, да не е разгласен, защото, когато Господ дойде, ще види дали всички види на вашия език са на мястото или дали езикът функционира така, както го е направил някога. Някъде са развалени винтовете – бъбри; веднага винтовете дайте тук! Колко винтове изгубени зная аз! Изгубените винтове, халките, всички части на вашия език, на вашия ум, на вашето сърце ще ги донесете, всичко това трябва да се сложи на място. Затова идва Христос сега. Вие сте изхвърлили колелцето – не е трябвало. Как така? Учените казват, че сляпото черво не е потребно и трябва да се извади, за да се отърве човек от него, когато го заболи. Как можете да кажете, че то не е на място? Ще дойде време, когато то ще почне да функционира. Лекарите казват: „Има възпаление в сляпото черво, дайте да го отрежем“. По добре да умра, отколкото да се лиша от него, защото болестта ще се появи на друго място. Не бива никакви удове да се режат, защото колко милиони години е отнело това сляпо черво на Господа да го направи и сега един глупав лекар намерил, че не било потребно и кръц, вън, да освободим човека от него. Много пъти сляпото черво започва да се бунтува и да казва: „Месо не трябва да се яде, животните не бива да се колят“. Боб, леща, фасул и други такива неща няма да причинят болки. Ние – „навън сляпото черво, пак ще ядем месо“. Но сляпото черво има другари в сърцето и ума, ако го отрежем долу, ще умре заедно с него и другарят му вътре в сърцето и горе в ума. Затова казва Христос: „Тези три елемента на живота: условия, сили и закони трябва да ги сложите на място“. Това подразбира Християнството и тук лежи дълбоката Наука за Живота. Аз не искам да ви дам празна философия, а искам да проверите и опитате в живота това, което ви казвам. Как ще се поправи светът? Ще се поправи, когато всички види се поставят на място и животът почне да функционира като часовник. Ще ви дам един пример. Един човек си купил един часовник, който скоро, много скоро спрял: „Толкова пари дадох, седмица не съм го носил и той спря“, си казал; отива при часовникаря и иска от него да направи часовника да тръгне: „Колко пари искаш?“ Часовникарят погледнал часовника и казал: „Десет гроша“. – „Добре.“ Часовникарят духва в механизма на часовника, изкача една задръстена въшка и часовникът тръгва. „Нима само за едно духване ще ми вземеш десет гроша?“ – „Толкова.“ И Господ ще дойде, ще духне и всичко ще тръгне. Колко лесно! Тези животинки са за друго място, не бива да стоят вътре в часовника. Християнството е онази философия, която иска да освободи човешката душа от всякакви паразити, да се наместят видите на езика, на ума и на сърцето – там е спасението. И когато се поставят на мястото всички види и винтове, когато умът и сърцето бъдат на място и в ред, ще настъпят условията на вечния живот. Тогава възкресението ще бъде дело осъществимо и възможно. Аз зная, че това поставяне винтовете на място е трудна и тежка работа. Но когато тя се свърши успешно, човечеството ще празнува своя юбилей на земята: Деца и синове и дъщери ще пеят новата песен на живота, че техните родители са намерили и наместили винтовете и че за самите тях настава светло бъдеще; народите ще ликуват, хвалят и славят Добрия Господ, че техните духовни глави, свещеници, проповедници, учители, царе и министри са намерили и наместили своите винтове и че и за техния живот на земята настъпва светло бъдеще. Ще пеят всички една песен, но велика песен на живота, която ще трогва издъно техните сърца и души. В тази песен ще се оповестява цялото минало, ще се влива цялото бъдеще, ще се изразява духът на новия живот. Но, ще каже някой, що за винтове? Какво могат те да сторят? В тези винтове е начертан пътят, по който трябва да се върви. Те съединяват, те затягат разединените части на живота. И онзи, който се вгледа в техните витлообразни нарези и в ръката, която ги завинтва, ще разбере дълбокия смисъл на Великите Закони, които движат всичко към определена цел. Това са Божествени сили, които според Божията воля скоро ще се явят в живота и ще наместят и сложат на своите места разгласените елементи, ще насочат Божествените сокове към човешката душа, ще поставят душата в нейната истинска среда, ще създадат най-добрите условия за нейното развитие, ще внесат истинските елементи на живота. Тогава нашата душа ще бозае, тъй както дете бозае от гърдите на майка си, здраво, чисто и непримесено мляко. Тогава в нашето подсъзнание ще се явят корените на Божественото Съзнание и върху него ще се издигне стволът, ще израснат клоните, ще се развият листата на нашето самосъзнание, а във вейките на последното ще се появят пъпките и цветовете на свръхсъзнанието – на ангелите.

Когато това стане, то ще бъде признак на духовната пролет, човешката душа ще се намери в областта на безсмъртието, извън ноктите на смъртта, греха и престъпността. И ние с положителна вяра, с положително знание, можем да очакваме неоценимото богатство – плода от дървото на вечния живот, листата на което служат за изцеление на човешките недъзи, а самият плод – за поддържането и безсмъртието на човешката душа и единението с Бога. А това велико събитие е на прага на днешния живот.

Беседа, държана в София на 12 октомври 1914 г.