Размишление

В природата съществуват така наречените „почивни състояния“. Те се наричат в музиката паузи – почивка, мълчание, но не бездействие. При паузата нещата минават от едно състояние в друго. Когато предприеме една работа, човек има нужда от почивка, за да обмисли добре условията и да се справи с тях. И вулканите понякога престават да действат; временно те почиват. Почивката на вулкана не е нищо друго, освен събиране на енергия, за да започне нова работа. И в природата някога настава голяма тишина, в която обаче се готвят условия за нова, усилена дейност. Когато новата работа не се предшества от пауза, т.е. от почивка, тя губи част от силата си. Значи почивката е необходима, за да се набави изгубената сила от предишната работа. Човек си почива не само физически, но и душевно. – Кога? – Когато мислите, чувствата и постъпките му са в хармония. Най-малкото стълкновение между тях нарушава вътрешния мир в човека.

Човек се натъква на хармонични и дисхармонични състояния в себе си. При дисхармоничните състояния се забелязва особено бълникане или клатушкане между мислите и чувствата. То става в четири посоки: отпред-назад, отляво-надясно, отгоре-надолу. Четвъртата посока е областта на крайното обезсърчаване. Значи обезсърчаването е незнайната посока на колебанието в човека. Обезсърченият не знае коя посока да поеме и казва: „Всичко е свършено за мене!“ – Как се насърчава човек? – Като спре за момент движението си. Това спиране е равносилно на смърт. Той счита, че за него всичко е свършено. В този смисъл, смъртта е пауза, почивка. Като дойде до това състояние, човек казва: „Опитах всички посоки – отпред-назад, отдясно-наляво, отгоре-надолу. Нищо не ми остава, освен да умра“. В който момент се примири със смъртта, човек отново оживява, влиза в нова област – на хармонията. Надеждата започва отново да работи. Тя е хармония, която превръща безпорядъка в порядък. Като минеш през всички посоки на движението напред, назад, надясно, наляво, нагоре и надолу – три двойки, ти се обезсърчаваш, т.е. влизаш в онази посока, която води към Бога, към Вечното, към Неизвестното или Незнайното, към Абсолютното. Ти не знаеш тази посока, но тя е последна. Ако не минеш през нея, не можеш да отидеш при Бога. Достатъчно е да помислиш за Него, за да поемеш тази посока на движение. – „Аз не зная коя е тази посока.“ – Това нищо не значи. Дали знаеш нещо или не знаеш, мисълта си е мисъл, чувството си е чувство. Не мисли, че ако знаеш, работите ще се наредят по-добре. Да знаеш нещата, това значи да попаднеш в ритъма на природата. Когато две сили действат в противоположна посока и можеш да ги подведеш да тръгнат успоредно една на друга, ти имаш истинско знание, т.е. влизаш в нова посока на живота. Двете противоположни сили в човека са пасивното и активното състояние. Ако за момент се спреш в пасивното състояние, изразено с минус, следния момент ще влезеш в активното състояние – плюсът на живота. От двама болни не може да излезе един здрав човек, но от един болен и един здрав ще излезе пак здрав. Здравият ще повлияе на болния, ще го излекува. Здравият е идеал за болния. Правата мисъл, правото чувство и правата постъпка са положителното начало в живота, отдето човек трябва да започне своята работа.

И тъй, положителната мисъл определя посоката на човешкото движение. Например, искаш да станеш музикант, художник. Първо, трябва да се определиш в мисълта си, какво ще придобиеш от това изкуство. Това значи да определиш посоката на твоето движение. Защо искаш да станеш художник? – За да нарисуваш първо себе си. Защо искаш да станеш музикант? – За да задоволиш първо в себе си нуждата от музика. Защо искаш да станеш оратор? – За да говориш първо на себе си. Човек трябва да каже най-хубавите неща на себе си. Ти мислиш, че говориш на другите. Лъжеш се, ти говориш първо на себе си, а после на другите. В това отношение ти се намираш в положението на онзи офицер, който, в желанието си да отиде на бал, срещнал препятствия. За да задоволи желанието си, той се затворил в стаята си и започнал да танцува с всички столове последователно. Реално същество ли е столът? Има нещо реално в него, но той е несъзнателна вещ. Много от човешките състояния са като тези на офицера. Взимаш един стол, въртиш се с него наляво, надясно, но чувстваш, че това, което търсиш, не е в стола. Като оставиш столовете на място, виждаш, че в тебе остава една идея, която трябва да се реализира. Всяка идея може да се реализира, но когато влезете в реалността на живота. Някога ти предприемаш нещо, но виждаш, че работата не върви. Много просто. Как ще свириш вън, когато времето е лошо? Как ще свириш в неотоплен салон? Или, как ще свириш в салон без публика? На кого ще свириш тогава? – На себе си. Ти ще бъдеш даже доволен, че салонът е много акустичен. Ще обиколиш салона, ще се кланяш ту на една, ту на друга страна и ще бъдеш доволен и от това положение. Като посвириш малко за себе си, ще излезеш от салона радостен, че си направил нещо. Кое е по-хубаво: да имаш отличен салон, добре отоплен, но без публика, и ти да свириш за себе си, или да има публика и салонът да не е отоплен? За предпочитане е да свириш на себе си в отоплен салон, без публика, отколкото да свириш пред голяма публика в неотоплен салон. В последния случай ще те държат отговорен, че не си свирил добре.

Това, което ви говоря, се отнася за състояния, през които вие сега минавате. Като не разбирате смисъла на тия състояния, вие казвате: „Как ще се справим с тях? Закъсахме, остаряхме вече!“ Старостта е вечер. Тази вечер работата няма да се свърши; тази вечер ще умреш, но утре ще възкръснеш. Възможното за вечерта е смъртта. Но като възкръснеш, ще се намериш в един добре отоплен салон и ще свириш. Това е за предпочитане, отколкото да се намериш пред една публика, която не те разбира и оценява. Защо ще свириш тогава? Свири за себе си. Приятно ли е да свириш пред публика, която всеки момент може да те освирка и да каже: „Съжаляваме, че дойдохме тук да си губим времето“. При всяко обезсърчение цигуларят казва: „Съжалявам, че дадох толкова пари за салона и не можах да покрия разноските си. Но може и публиката да е недоволна. С мене всичко е свършено. Ако остане отсега нататък да давам концерти, животът ми няма смисъл“. Често вие се обезсърчавате, не искате да живеете, защо? – Дали сте концерт, но не излязъл, както сте очаквали. Казвам: Само една вечер ви е нужна. Това значи: Дайте си малко почивка, и всичко ще се нареди. Ако си в планината на една канара и видиш наблизо една капка вода, знай, че си дошъл до някой извор. Другите канари, които си срещнал на пътя си, бяха съвършено сухи. Капката вода на тази канара те насърчава. Същото се отнася и до живота. Една капка вода в мисълта ти, една капка вода в чувствата ти или в постъпките ти трябва да те насърчи.

– „Какво да правим в живота си?“ – Няма какво да правите. Сегашният ви живот е болничен халат. – „Какво да правим с него?“ – Ще го оставиш в болницата. Като свалиш халата, ще облечеш дрехите на здрав човек. Следователно, като претърпиш неуспех в живота си, на другия ден не излизай със същите дрехи. За предпочитане е да излезеш гол, отколкото с дрехите на неуспеха си. Голотата аз наричам студен музикален салон, а облеклото, т.е. халатът, е публиката в студения салон. Какво ще постигнеш с този халат? Докато си в болницата на живота, ти минаваш през всички посоки: напред, назад, надясно, наляво. Остава ти само едно положение – реалността. Следователно единственото реално нещо в живота е това, на което ние не знаем посоката. Това, което знаеш, не е реално. То е проява на реалността, но не е реалност. Смисълът на живота е в незнайното. Това, което те обезсърчава и обезсмисля живота ти, то е реалността. То произвежда ужас, страх, треперене. Щом се страхуваш, ти си близо до реалността; щом си неуверен, обезсърчен и се тревожиш, ти си далеч от реалността. Като видиш малък извор в планината, ти се радваш на неговата красота. Но ако отидеш при един голям водопад, веднага се отдръпваш назад. Това е реалността. Водопадът може да кара воденици, тепавици. Това прави изобилието и силата на водата. С малко вода нищо не можеш да направиш. Едва може да разхладиш устата на умиращия, който свършва живота си от малко въздух, от жажда, от глад. Значи хората умират от недоимък. Престани да мислиш за недоимъка. Щом мисълта ти се прекъсне, недоимъкът иде; щом чувствата ти изчезнат, недоимъкът иде. Дето има изобилие, дейността не спира. Та когато се обезсърчаваш, знай, че си близо до реалността. Щом се страхуваш от бъдещия живот, ти си в реалността. – Бъдещият живот е неизвестен. – Там е реалността.

Учи се да вярваш в това, което не познаваш. Как ще си представиш онова, което не познаваш? В реалността няма никакво изключение. Това, което не познаваш, в него също няма изключение. В погледа на всички виждам едно учудване. Всеки се пита: „Да вярвам, или да не вярвам?“ Ще вярваш в това, което не знаеш – нищо повече. Разисквайте върху въпроси, които не знаете. Върху това, което знаят, хората имат много мнения, а за онова, което не знаят, за него имат само едно мнение. Значи трябва да дойдем до онова, което не знаем. Тази е новата философия. От това гледище, учените хора нищо не знаят. Като дойдат до едно специфично място, те виждат, че нищо не знаят. Там всички се приравняват и са под общ знаменател. Там големият и малкият, богатият и бедният, ученият и простият дохождат до убеждението, че нищо не знаят. Те казват: „Има неща, които и ние не знаем“. Това незнание внася нов елемент в тях. Като се обезсърчиш, ти можеш да станеш истински човек. Докато не се обезсърчиш, човек не може да станеш; докато не те съборят няколко пъти на земята, юнак не може да станеш. Един студент, американец, присъствал на сеанса на един борец, който правел изкусни упражнения и фокуси. Като го гледал, студентът казал нещо по адрес на бореца. Той чул и му ударил една плесница, като го повалил на земята. От този момент у студента се зародило желание и той да му удари плесница, но разбрал, че ако борецът го удари втори път, той няма да стане от мястото си. Заинтересувал се той как борецът достигнал до тази сила и ловкост и решил да изучи неговия метод. След 10 години упражнения той се явил при бореца и го попитал: „Познаваш ли ме?“ – „Не те познавам“ – отговорил борецът. Тогава студентът го хванал ловко за краката и го дигнал във въздуха, като свещ. След това му казал: „Аз съм онзи студент, на когото преди 10 години ти удари една плесница и ме търкули на земята“. – „Много добре си се възползвал от моята плесница – казал борецът. – Сега те признавам за мой учител и ще вървя по твоя път.“

Знайте, че от всяко обезсърчение, което изживявате психически, вие учите нещо. Неизброими са пътищата към реалността. Неизмерими са пътищата, по които може да се дойде до неизвестността. Това е един кръг, към центъра на който може да дойдете от всички посоки. В центъра седи неизвестното. Да допуснем, че ви боли ръката, имате подутина, която ви безпокои. Казвам: Ще се образува един цирей. След няколко дена циреят ще набере, ще узрее и вие ще го пробиете. Като излезе нечистата материя, подутината ще спадне и ръката ще се освободи от болката. Вие не знаете какъв е скритият процес, който работи вътре във вас. Аз ви казах, че ръката ще оздравее. Следователно, когато човек търси реалността, той ще мине през една криза. Без това не може. Кризата показва, че човек е близо до реалността. Така ще дойдете до реалността на нещата, които осмислят вашия живот. Според мене, ако цигуларят не може да изкарва прехраната си, той не е цигулар. Защо трябва да станеш цигулар? – За да изкарваш прехраната си. Щом свириш, ти ще ядеш добре. Яденето, дъвкането, също е свирене. Като си дъвкал дълго време, ти си свирил на своята 32-струнна арфа и си придобил нещо. Ако не ядеш, не си цигулар.

И тъй, да мислиш, това е процес – цигулар си; да чувстваш, това е процес – цигулар си; да действаш, и това е процес – цигулар си. Това не значи да свириш специално на някакъв инструмент, например на цигулка. Ако свириш на цигулка или на пиано, това още не е свирене. Аз взимам думата „свирене“ в широк смисъл. Като мислиш, чувстваш и постъпваш, ти си вече цигулар. В мисълта си ще си представиш, че си голям артист, че свириш пред публика. На другия ден всички вестници пишат за тебе. Като чувстваш, ти си представяш ефекта, който произвежда твоето свирене върху публиката. Като действаш, ти си представяш, че си излязъл вече на сцената и свириш. Следователно, който мисли, дава обявления; който чувства, събира публиката; който действа, излиза на сцената и слуша възхищенията от изпълнението му като добър цигулар. Ако сам не признаеш, че си добър цигулар, не си свирил пред публика, но на себе си. Аз предпочитам да свиря на едного, отколкото на много хора. Какво ще бъде състоянието ми, ако свиря пред много хора, но всичките глухи? Аз ще искам да намеря поне един, който чува добре и разбира музика. Щом го намеря, ще свиря само за него. Той ще ме вдъхнови. Няма ли нито един, който чува и разбира музиката, концертът ми ще се провали. Питаш: „Какво да правя, за да ми вървят добре работите?“ – Намери поне една мисъл в себе си с отворени очи и уши. Намери поне едно чувство в себе си с отворени очи и уши. Щом ги намериш, работите ти ще се наредят. Ако не ги намериш, не очаквай успех. – „Де ще ги намеря?“ – Мисълта ще намериш надясно в салона; чувството ще намериш наляво, а постъпката – в галерията, горе някъде.

Ще ви дам още едно обяснение по този въпрос. Закон е: Ако публиката не се превърне в един човек, който слуша с две уши, няма да имате успех. Докато гледате на публиката като на множество, които спорят, изказват различни мнения, няма да имате успех. Когато публиката излезе вън, тогава се допущат разисквания, които обаче да имат един общ център. Под „център“ разбирам хармония. На окръжността има много точки, но всички се стремят към един общ център. Следователно, ако линията на живота ви се огъва, не се обезсърчавайте. Понеже животът ви е в движение, все ще има огъване – малко или голямо. Това е в реда на нещата. Люлеенето на парахода на една и на друга страна не е лош признак. То е неизбежно.

Коя е основната мисъл на днешната лекция? – Реалността, като неизвестна, незнайна посока. Не се стремете да я разрешите. Нека тя остане в ума ви като неизвестна посока, която да ви вдъхновява. – В коя посока поставяте Бога? – Според мене, Бог е в самочувствието на човека. Да видиш Бога като светлина в твоето съзнание, това значи да придобиеш сила, която възкресява мъртвия, лекува болния, храни гладния. Когато неизвестното дойде в света, дейността на живота се проявява и той се осмисля.

Разбрахте ли лекцията? (– „Не я разбрахме.“) – Радвам се, че не сте я разбрали. Ако бяхте я разбрали, щяхте да бъдете в областта на знайното. Сега сте в незнайното, т.е. близо до реалността. Посяваш едно малко семе в земята. То пита: „Какво ще стане с мене?“ – Ще израстеш голямо дърво. – „После?“ – Ще се превърнеш на малко, микроскопично животно. – „После?“ – Ще пораснеш, ще станеш голямо животно. После ще се смалиш и ще се превърнеш на малко дете – човек. Сега и вие питате: „Какво ще стане с нас?“ Учителят ви отговаря: „Ще станете дърво, животно и най-после – истински човек“. – „После?“ – „Ще станете ангел.“ – „След това?“ – „Ще дойдете до Бога.“ Тогава всичко ще бъде възможно за вас. Когато нещата са невъзможни за вас, вие сте далеч от Бога. Щом станат възможни, вие сте близо до Бога.

Само светлият път на Мъдростта води към Истината.
В Истината е скрит животът.

Лекция от Учителя, държана на 26 май 1933 г. в София, Изгрев.