Прави правете Неговите пътеки!

Прави правете Неговите пътеки. (Ев. Матей 3:3)

Близо преди 2,000 години е изказано туй изречение. Казано е малко по-отдавна, а е преповторено преди 2,000 години. Да се преповтори нещо, значи да се каже от някой велик артист, художник. Какво е искал да каже пророкът, когато е изказал тия думи: „Глас на едного, който вика в пустинята: пригответе пътя Господен, прави правете Неговите пътеки“. Съвременният християнски свят може да има повече от 500,000 пророци, като оставим настрана мохамеданските пророци, будическите и тям подобни. 500,000 души, които постоянно викат: „Прави правете Божиите пътища!“ А при това тия пътища прави не стават. Не казвам, че между тия пророци няма искрени хора, има, но когато човек изкаже туй изречение: „Прави правете Господните пътища“, той трябва да разбира вътрешния смисъл на думите, трябва да има знание, знание, знание, знание, знание. Сегашните хора казват: вяра, вяра и вяра, и вярата е, която управлява. Но като влезеш в някоя кръчма, казват тъй: „Днес с пари, а утре на вяра“. Тъй щото днес взимане и даване в звонкови монети, а утрешния ден на вяра. Но вярата е като един обект непостижим. Сега нас не ни интересува какво казват тия 500,000 души пророци, нас не ни интересува даже какво говорят мохамеданските или будическите пророци, нас не ни интересуват и философите на земята. Ще кажете: „Защо?“ Ако аз съм болен, ако моите очи, моите уши не могат да приемат благата на този свят, а всички други ги приемат, каква полза има от това за мен? „Ама нека те бъдат щастливи.“ Това не е философия. В Божествената наука такава философия няма. В Божественото или всички трябва да бъдем щастливи, или всички трябва да бъдат нещастни. Едно от двете. Половината щастливи, половината нещастни, такова нещо няма. А туй, дето едни са щастливи, а други нещастни, то е наша философия, то е човешко. И следователно всички искат сега да ни кажат, че едни трябва да бъдат щастливи, спасени, а другите трябва да погинат: едните да бъдат в рая, а другите в пъкъла; едните трябва да бъдат невежи, а другите учени. Не е така. Тия лъжливи положения са създадени от нас. Днес всички казват: „Вярваш ли ти в религията?“ Няма какво да вярвам, ние с бъдещи опити не ходим, а ходим с настоящи. Тъй както всяка сутрин аз трябва да излизам да опитвам слънцето, да излагам гърба си, то да ме грее, да опитвам неговата сила, по същия начин всяко същество, колкото и да е малко, дали е във формата на един човек или муха, комар и бълха, в каквато и да е форма – аз вземам тия форми в първичния им смисъл, – имат право да опитат тия слънчеви лъчи, за да възприемат колкото и да е малко живот от тях, да изпитат сладчината на това слънце. И когато някой човек намери някоя въшка на главата си, чукне я между двата нокътя, като се е покачила, тя не знае, че туй е едно културно същество, тя е един голям простак. И като е изследвала света, влезнала е в една философска глава и почнала да я чопли и да разглежда какво е това. И философът казва: „На криво място правиш своите изследвания, и аз съм изследовател“, затуй той я чуква, не че въшката трябва да умре, но понеже се е качила на тази философска глава, тя се осъжда на смъртно наказание, както всеки престъпник, щом престъпи държавния закон, или го обесват, или го застрелват. И тогава хората ще кажат: „Тъй било писано в Божествения закон, понеже го престъпи“. В Божествения кодекс абсолютно няма сянка от смъртно наказание! И смъртното наказание, това е една измама, фалшификация само на човешкия ум. Казват: „Нямаме ли ние право зарад народа си да убием някого!“ За народа си можеш да убиеш някого, но за Бога нямате право да убивате. Следователно за вашия народ ще го осъдите, а заради Бога ще го оправдаете. И в бъдеще ще кажете: „Ние те осъждаме за престъплението, което ти направи спрямо нашия народ, но понеже ние имаме и друг закон за нашия Бог, ще те оправдаем и ще те пуснем – ти си свободен“.

Този пророк, като е казал: „Прави правете Божиите пътища“, това трябва да се разбира, че тези пътища трябва да ги направим прави в себе си: прави пътища в нашите умове, в нашите мисли. Сега ние искаме да оправим вън света. Слава Богу, ако идете в Англия или Франция, там има такива хубави пътища, че мязат на една отлична градина, и хубави автомобили вървят по тях. А българските пътища не са толкова хубави. Наказанията на Франция и България, въпреки че пътищата на първата са гладки, а на българите не са гладки, са еднакви. Те еднакво обират и еднакво крадат, само че единият ще открадне тъй, че няма да се забележи веднага. По това се отличава западната култура. На запад, като открадне някой нещо, след 20 години ще го хванат, а българите ще го хванат след една година. Следователно българинът е профан, не е толкова културен да прикрие своето престъпление, и затова гърците казват, че е дебелоглав. А тази култура аз я наричам византийска култура, това не е Божествена култура, т.е. трябва да си признаем истината. Правото е право във всички народи. Една благородна черта е такава във всички народи, във всички общества и индивиди. Всички благородни черти имат Божествен произход, а всички лоши черти имат обратен произход. В света има две велики учения: едното слиза отгоре, и другото възлиза отдолу. Едното течение е чисто Божествено, а другото течение е човешко, то е течение на мисълта. И следователно тия две течения влизат в нас и всякога произвеждат две противоречиви влияния. Когато едното течение влезе в нас, ние станем буйни, гневим се, мразим се, и цяла анархия става в нас. Туй течение иде от центъра на земята. Другото течение, като дойде, внася мир, съгласие, чисти мисли, благородни, възвишени желания. Всички велики учители на миналия живот, които са разбрали закона на природата, всякога са прокарвали тази велика истина: „Прави правете пътищата Господни“. Тъй вземете, Божественото течение, то е в съгласие с природата, като влезе, душата има материали, с които може да работи. Вие ще кажете: „Защо именно трябва да правим добро?“ Защото само в това добро нашата душа може да намери онези материали, с които тя може да съгражда своите тела; и когато туй земно течение почне да взема надмощие в нас, произвежда два противоположни резултата в човешкия организъм. Ако действа на физическото тяло, човек почва да съхне, съхне, и стане сух като чироз и най-после си замине. А другият резултат е обратен – човек почне да тлъстее, тлъстее и после пак краят е един и същ – пак смърт. Туй течение е просто едно натрупване отвън, натрупване на материя, докато човек се сломи. А другото течение, което иде отгоре, организира нещата. Тази материя е пластична и оставя у човека толкова, колкото му трябва за развитието му. Сега, за да могат да останат тия две течения, учителите на миналото са препоръчвали някои методи, а съвременните християни, мохамедани, будисти и други са забравили как да регулират тия течения. Постът е за регулиране на тия две течения. А сега са турили поста, за да се спаси човек. Няма какво да се спасява, постът никога не спасява! Казват: „Да изсъхне човек“. Като изсъхнеш, ще оглупееш. Чудна работа, човек трябвало да изсъхне, „за да мяза на светия“. Е хубаво, ако вашият кон изсъхне и го впрегнете в колата, каква работа може да свърши, ако вашата ябълка изсъхне и т.н., тук няма никаква философия. Следователно нямате право вие да измъчвате тялото си, нямате право да измъчвате ума си, нямате право да измъчвате сърцето си. Имате право да хармонизирате ума си, имате право да хармонизирате сърцето си, имате право да хармонизирате тялото си. И ако този пост вие си го налагате като една диета само за хармонизиране на душевните си сили, вие сте в права посока, т.е. да регулирате теченията във вас и да ги използвате. Крайният пост, крайното въздържание е родило обратният процес – лакомството. Крайното лакомство и неяденето са два противоположни полюса. Казвате: „Човек се родил да яде и пие“. И вие сте на кривата посока: човек не се е родил на земята да яде и пие. Той трябва да яде с Любов, и тогава ще знае защо яде. Ние трябва да знаем защо ядем. Аз и друг път съм запитвал днешните хора, защо трябва да ядем и защо 3 пъти на ден трябва да ядем: сутрин, на обед и вечер. Трябва да си обясним защо. Отговарят: „Е, тъй е останало от деди и прадеди“. И всичките наши вярвания са все от деди и прадеди. Книги е имало, така било писано, това, онова. За съвременните културни хора тия твърдения не важат. Ако ние вярваме, ние трябва да обосновем нашата вяра. Защо вярваме? Да сме готови да дадем един разумен отговор, на какво се базира вярата ни, трябва да имаме здрава основа, за да сме готови да дадем един разумен отговор. Казват: „Трябва да имаме едно верую“. Защо? Новата наука, новото Божествено учение поставя всичките неща на един велик вътрешен опит. Туй, което не можете да опитате, не го приемайте. Туй, което не можете да опитате, не вярвайте в него. Можеш да вярваш в Истината, туй, което е опитано, в него може да се вярва. А сега в нас са натрупани толкова суеверия, в какво ли не вярваме? Сега някоя баба вярва в магията, а всички учени се смеят. Но колко учени има, които вярват в повече глупости, отколкото бабата! Учените вярват, че човек ще остарее и умре, понеже туй е закон в природата. Туй е вярване на бабата. Казват: „Закон има в природата, човек расте, развива се и най-после трябва да умре“. Подлежи ли туй умиране на опит? Кой от тия учени хора е опитал какво нещо е смъртта? Опитват те, че пулсът спира. Но аз мога да направя да спре човешкото сърце и след 24 часа пак да живее човекът. Те казват, че като спре сърцето, човек умира. Не е така. Може да престане една деятелност, а да остане вътре една по-тънка деятелност, която действа. Нека вземем един прост пример: вземете една машина, каквато и да е тя, която функционира по желязната линия. Най-първо машината е студена, седи като една грамада. След туй една малка топлина се появява в нея, след туй почва едно бухтене, колелата се въртят и гледате през целия ден тази машина оживява. Какво показва това? Това е само смяна на енергията, нищо повече! И когато някой говори за смъртта, ние ще му кажем, че смъртта не е нищо друго, освен сменяване на енергията в природата от едно състояние в друго. Когато човек престане да функционира на физическото поле с грубата материя и влезе да функционира в другия свят, дето материята е по-ефирна, по-деликатна в своите трептения, онези, които не разбират закона, казват: „Заминал си, хайде да му занесем тялото“. И по този начин хиляди и хиляди хора има, които са заровени живи.

„Прави правете Божиите пътища“ – тия пътища, които от памтивека, от когато Бог е създал настоящия свят и е вложил тия закони, които ние трябва да изучаваме. Сега аз трябва да аргументирам, да докажа, има ли Господ или не. Аз ще ви докажа с два най-силни аргумента, против които човек не може да устои. Те са като бомби. Кога човек трябва да яде? – Когато е гладен. Ами кога не трябва да яде? – Когато е сит. Кога трябва да пие? – Когато е жаден. А кога не трябва да пие? – Когато се е напил. Който не вярва в Бога, е сит. Който вярва в Бога, е гладен. Следователно безверниците, това са хора наситени. Те казват: „Ние сме сити, този Господ, Когото са ни проповядвали досега, малко умовете ни да Го смелят“. Тия безверници, аз ги наричам – това са сити хора. „Едно време и ние бяхме като вас.“ Срещат се един гладен човек и един сит и спорят, за какво? Задавайте въпроса както трябва: „Приятелю, сит ли си?“ – „Сит съм.“ – „На работа!“ Гладен си, иди на ядене. Превеждам: Ти си сит, нямаш нужда от вяра, аз съм гладен, имам нужда от вяра. Следователно всички, които трябва да вярват, са гладни хора, а които не вярват, са сити хора. Но закон е в природата, че става смяна: гладните ще станат сити, а ситите ще станат гладни. Следователно след време, като се завърти това колело, безверниците ще станат вярващи, а вярващите – безверници. Е, каква нужда има сега тия хора да ги убеждавам, има ли Господ или няма. Няма какво да ги убеждавам. И всичките свещеници сега се сърдят. Има два вида безверници в света. Аз говоря в прям смисъл. Ще ви обясня защо не правите пътищата Божии. Има благородни безверници, или човек ял и е доволен от яденето си и казва: „Отличен обяд!“ А друг, след като се наяде, недоволен е, критикува жена си, нещо му е лошо на стомаха, ял, ама не му е паднало на сърцето. Два вида безверници има: едните са вън от църквата, а другите са вътре в църквата. Външните са благородни, а другите безверници, това са само проповедници, ама не казват, че са безверници, те лицемерстват. Цяла редица от данни има, че те не вярват. Аз им казвам: „И вие сте сити, само че не сте яли добре“. Един православен поп веднъж ми каза: „От този тамян дотук ми е дошло! За 100 години не искам да му помириша миризмата: на умряло ида, тамян кадя, дете се роди, пак тамян, водосвет нейде има – тамян, и главата ми се напълни: деца се родили, умрели, водосвети, маслосвети, искам да се освободя от този тамян“. Ще кажете: „А-а, без тамян не може“. Друго, друго означава този тамян: Без една благородна мисъл не може, без тамян може. А онзи вътрешен тамян, който означава човешката мисъл, без нея не може. Следователно тази кандилница означава ума, тя означава човешкото сърце, в което гори Божественият огън. Тамянът възлиза нагоре към Бога, за да отвори цялата вселена, целия космос. Това значи да кадим, да знаеш защо светът е направен, защо вярваш, и да слушаш Бога, то е правото вярване. А сега ще кажат: „Ела и виж как хубаво знае нашият свещеник да кади, той има особен начин за кадене“. Да, казвам, той знае как да мърда кандилницата, а не знае как да мърда ума си. Това не е упрек, аз говоря за една велика истина. Ума си трябва да знаем да мърдаме. И всинца вас, моите приятели, аз искам да освободя от едно заблуждение. В този живот за мене няма компромис. Или вярващ, или невярващ; или сит, или гладен; средна линия няма. И тогава, ако сте безверник, ще ви хвана за ръката и ще ви питам: „Доволен ли си от яденето?“ – „Доволен съм.“ – Хубаво, добър безверник си. А другият ще каже: „Наядох се, ама не съм доволен“. – Лош безверник си. Тогава и гладните хора, и те са на две категории: който дойде гладен и пак е кротък, смирен, очаква да яде, казвам: Ти си един от добрите гладни. А другият стои намръщен, казвам: Лош гладен човек си. Тъй щото лошите гладни стават лоши сити, тъй, лошите вярващи стават лоши безверници, добрите вярващи стават добри безверници. Следователно от вярващите са излезли безверниците, и безверникът е плод на вярващия. Ето една философия, нали? И като видя един безверник, казвам, дали е излязъл от добрите вярващи или от лошите вярващи.

Сега да се поспра и да направя една малка диверсия на моята мисъл: зная, българинът, изобщо, ако му кажеш една мисъл, дълбока, философска, той или ще се отвлече, или ще заспи. Умът му не може да издържи една силна мисъл. Та затова ще направя една диверсия с един разказ из римските времена, пак във времето на Нерона. Някой си благороден патриций, който се наричал Иверций, благороден и високо образован, запознава се с една вдовица, римлянка, която имала едно малко момиче, но по естество той имал голямо отвращение от жените – обичал жените, но не обичал жени да го пипат, и при всяко докосване от жена, като че с огън са го попарвали. Този Иверций се запознава с учението на тогавашните християни и решава да посвети живота си на новото учение, и според тогавашния обичай решил да иде в пустинята да прекара в съзерцание, в съсредоточение на своя ум, да намери Божествените истини, т.е. да опита има ли такъв жив Господ или не, и може ли този Господ на опит да го види.

Когато ние кажем, може ли да видим Господа, евангелистите казват: „Бога никой никога не Го е виждал“. Не, не! Слепите хора не са Го видели, а всички хора, на които очите са отворени, са Го видели поне един път в годината. А който е писал Евангелието, взел е само този стих: „Бога никой никога не Го е виждал“, а е извадил тия думи: „Бога никой никога не е виждал в своето невежество“, понеже Бог не е на невежите, на слепите, а Бога всеки Го е видял, който има знание, Божествено знание. Ако е православен, ще каже: „Господ е толкова свят и чист, че ние, грешните хора, сме недостойни да Го видим, но чрез някой правоверен, светия, свещеник, той да се помоли за нас, че дано Господ да се смили“. И затуй сме дошли до този хал, защото пращаме при Господа все такива нескопосници. Ще ви приведа един пример. Един учител се влюбва в една мома, учителка, но за да узнае дали тя ще се ожени за него, праща един свой ученик да види, да говори с нея. Отишъл ученикът, хвалил там своя учител, хвалил го, но тя се влюбила в ученика и му казала: „Защо не ми говориш за себе си, ами за своя учител?“ И ние пращаме все нашите ученици при Господа, да ни уредят работата. И най-после ученикът се оженил за момата, а учителят останал на понеделник. Това е един факт. И ние като пращаме сватове, те са уредили работите си, а ние оставаме с въпроса дали има Господ или не. Сам ще идеш, ако искаш да се жениш. Иди, срещни се с момата, не ти трябва никакъв сват. Сватовете, това са най-лошите хора на света. Е, дошли да сватосват, ще кажат това, ще говорят, което не е, ще въздигнат момъка до небето и ще въздигнат момата до небето. И после като не се разбират, ще кажат: „Е, туй трябваше да направим, и те да се научат на нашето учение“. И всичките религиозни учения все тия лъжи ги турят на избор. Основно задайте вие на един религиозен човек въпроса: Ти вярваш ли в Бога? Той няма да ти отговори направо, а ще каже: „Чакай да видя какво е писал еди-кой си“. – Зная, туй съм го учил, ама ти кажи. – „Е, трябва да видя окултизма какво казва, как говори еди-кой си.“ Науката знае тия работи, но ти, твоят личен опит какъв е? Имаш ли личен опит? Той, за да не се издаде, ще си помисли малко какво да отговори. Аз зная, че той няма никаква опитност, ако го запитам да каже чистосърдечно. Един господин дойде при мен в моята стая и ми задава един такъв въпрос: „Слушай, ти като на твоите слушатели да не ми говориш, да не мислиш, че съм такъв глупак, да ме убеждаваш, не искам да ме убеждаваш, но ти опитност имаш ли, туй, което проповядваш, тъй ли е или само залъгваш хората?“ Казвам, аз ще ти кажа сега: направих му един опит в какво аз вярвам, и като направих опита, казвам му: „Вярваш ли в Господа?“ – „Вярвам.“ Туй, което проповядвам, е една велика истина и ти можеш да я опиташ, тъй както аз съм я опитал. И като опиташ тази велика истина, в ума ти ще стане един велик преврат, че ти може да слугуваш на всички хора със съзнание, и душата ти и сърцето ти ще бъдат радостни. Казвам и на вас: Вие можете да направите този опит. Някои са го направили, но още се спират, мислят: „Ние сме грешници и Господ няма да ни приеме“. Този Господ, когото аз проповядвам, много обича грешниците, като ги погледне, Той се усмихне и им изпрати своите лъчи. Този Господ, когото аз ви проповядвам, особена слабост има към грешните хора, обича ги, разбирате ли? Аз го наричам Господ не на праведните, а Господ на грешните хора, Господ на безверниците.

„Прави правете пътищата Господни.“ Ние оставихме Иверций, той си отиде. Решава се сега да иде той в пустинята, да изучава туй учение. 20 години живеел там. Но това малкото момиченце, като израстнало, имало особена слабост към Иверций и се решава да отиде да го намери. Но тази млада мома знаела, че той имал голямо отвращение към жените, и решава да вземе мъжка форма. Облича се тя като един млад момък, който бяга от света и иска да се посвети на християнството. Макар че 20 години служил Иверций на Бога, провидението го заслепило, той не можал да я познае, че е жена, и я считал от същия пол, както него. Той ѝ казвал: „Ти трябва да се пазиш от жените, понеже тия жени може да ти създадат, на тебе, млад момък, най-големите главоболия“. – „Да, да – казвала тя, – аз зная и ще туря учението ти на сърцето си и ще изпълня твоето учение.“ Но, учудвал се той, когато дохождала някоя жена или мома, той бил особено весел, т.е. тя ще се приближи, ще хване момата за ръка, ще я целуне, ще я прегърне. Вечерта Иверций пак ще я повика: „Ти ме тургаш в голямо изкушение, такива работи не трябва да правиш, тия хора, които идат при мен, ще видят, ти си млад момък, не трябва да целуваш момите: или трябва да изправиш поведението си, или аз трябва да бягам“, – „Моля ти се, учителю благи, аз имам една слабост към жените, като ги целувам, може да изкореня тази слабост.“ – „Дано Господ ти помогне да изкорениш тази слабост.“ Питам: Този Иверций имал ли е много право разбиране за човешкото естество? Ако този фиктивен момък целувал тия моми, каква пакост прави? Я ми кажете? Никаква пакост не прави.

Сега вторият пример, който ще ви приведа, той е от класическите времена. Азман-Тура се наричал този велик учител на бялата ложа. Азман-Тура имал двама ученици. Но тук и двамата ученици вече са момци, т.е. не ученици привидни само, жена облечена в мъжки дрехи. Вторият се наричал Вимерсиде. Той се влюбил в една мома, без да знае учителят му, а това в тия времена било забранено, на всички ученици, които следват тази школа, влюбване в този смисъл, както сега ние разбираме, било забранено. На тия двама ученика той е разчитал много и искал да предаде своите знания и да ги направи наследници в бъдеще. Това било в онази епоха, когато той е искал да направи един опит за подмладяване, възстановяване на своята енергия. Повикал двамата си ученика, имало известна стаица, там да направят опита, ще влязат и на двамата дава им една течност, те трябвало да я разредят и да я турят в стаята отвън. Няма да ви разправям как стават тия неща. Но той искал да ги изпита, той подозирал каква е работата. Възлюбената на едногото от тях била болна, и в ума си той вложил да употреби това за благото на своята възлюблена.

Питам сега: Имате два морала: едно задължение към своя учител, а другото – влечение към своята възлюблена. Как бихте решили въпроса? Има ли право той да излъже своя учител за благото на своята възлюблена? И опитът на Азман-Тура излезнал несполучлив. И съвременните християни мязат на този Вимерсиде. Те са взели Божието благословение и сега на земята го употребяват, ядат и пият. Да, ядат и пият, но смъртта, възмездието на кармическия закон, постоянно иде. Азман-Тура постоянно прилага закона, че всеки един човек ще пожъне плода на своето вярване, плода на своите действия и казвам, че нашите пътища, най-първо, трябва да бъдат прави. Ако този ученик беше верен към своя учител, добре щеше да стори: този учител разбра сърцето му. Той не искаше учителят да помогне на неговата възлюблена, той искаше да лицемерства, сам да ѝ помогне и да покаже, че той е един велик авторитет.

Сега казват: „Прост поп не искам да стана, поне владика“. И майката казва: „Расти, синко, владика да станеш с патерица“. И ако не поп, поне архимандрит да стане. Това е най-долният морал, който съществува в света. Ако човек влиза в църквата, да стане владика, да стане архимандрит или друг, той няма нищо общо с Божествената Истина. Преди всичко, той трябва да влезе в църквата, за да намери Божествената Истина, да служи на Бога, да стане като едно дете, и казва Христос: „Царството Божие е за децата, ако не станете като децата, не можете да влезете в Царството Божие“. И днес всички питат: „Защо младите бягат от църквата?“ Защо да не бягат от църквата? И повече бягане ще има от църквата. Сега някои, които ме слушат, казват: „Туй не е за доброто на българския народ“. Питам: Вашите възгледи, които имахте досега, бяха ли за доброто на вашия народ? Преди хиляди години – аз преди хиляди години не бях тук, – сравнете преди 1000 години, 800 или 500, ако България е била по-добра, отколкото сега, аз съм готов да оттегля думите си. Учение, което почива на патриотизма, ще се разруши, то не почива на здрава основа. Общественият патриотизъм трябва да почива на абсолютните истини. Патриотизмът трябва да почива на Божествената Велика Любов, трябва да почива на Божествената Велика Мъдрост, да бъде обоснован на един вътрешен закон. И нам ще кажат: „Ние сме българи“. Не! Преди всичко ние сме хора, човеци, които мислят, след това сме българи. А сега искате да ни убедите, че вие сте българи. Е, тогава, ако вие сте българи, България трябва да бъде най-великият народ в света. Не е така. Аз нямам нищо против никой народ, животът им не намирам, че е лош, но едно нещо липсва на хората: липсва им Любов. Пак ще ми кажете: „Е, тази Любов“. Да, да, аз ще ви проглуша с Любовта! Виж, като дойде до закона на Любовта, аз ще направя насилие! Аз съм намислил да ви разруша и къщите. Защото ако не се разрушат вашите къщи, вие ще измрете в тях, а като ги разруша, ще влезе слънцето и ще бъдете свободни. Гробът не е ли една къща? „И ще се разпукат гробищата, и мъртвите ще излязат навън.“ Сегашните къщи и църкви трябва да се разпукат, съвършено да се разпукат, аз разбирам вътре, във вашите убеждения, които са напластени от хиляди години, вашите теории трябва да се разпукат и да влезе Божествената светлина и топлина, да разтопи този лед, който ви е сковал. Вие все сте недоволни, и учени, и богат. Защо?

И тогава ще кажете: В света има един Господ, Който е милостив, всемъдър, Господ на Любовта, Който обича грешните, велик учител на невежите. Когато някой е невежа, той е готов да го учи. И всеки един, който се нуждае от Неговата светлина, Господ му е много приятно, когато ние излезем, каквито сме, да ни огрее. Казва някой: „Не те ли оскърбяваме?“ – Не, мен ми е много приятно, когато се грееш на моята светлина, и мен ми е приятно, когато те пека. Тъй чета аз в Божествената книга. И най-напредналите, като дойдат след мен, и когато вие влезете в Божествения път, ще разберете, че туй е Господ. А сегашният Господ знаеш ли на какво мяза? Аз ще ви приведа онзи анекдот, дето са направили студентите в една колегия в Америка. Искали да опитат един професор колко е учен, той бил отличен зоолог. Всички студенти направят един бръмбар, взимат 10–20 части от разни буболечици и направят една особена буболечица. Избират комисия, отиват при него и му казват: „Господин професоре, намерихме един особен специмент, молим ви, понеже сме невежи, да ни кажете, да ни осветлите върху него“. Той го разгледал и казал: „Хъмбъг!“ „Момчета, това е ваша измислица, такова нещо Господ не е направил.“ Та и ние сега „хъмбъг“ правим. И който не знае, казва: „Особена пеперуда е тя“. Да, за невежия е особена, а за учения професор е „хъмбъг“. Кажете: „Това не е същността“. Когато във вашето сърце влезе Любовта, Божията Любов, тогава по особен начин ще разбирате Истината. Сега, за да обясня, ще ви дам как можете да намерите тази Истина. Де се раждат противоречията? Да кажем, аз имам един отличен палат и ви приемам, но стаята ми е толкова малка и има само един малък прозорец, който гледа към изток. Може да туря един да види слънцето, двама, а другите не може да го видят, а вън чакат 200 души и ще се роди едно съревнование. „Защо този да е при прозореца, а не друг“, и ще почне едно мушкане: ти ли си прав или не. Аз им казвам: Имам една нова философия, дето няма мушкане. Този прозорец ще го махна. „Ама без прозорец не може, ние ще гледаме слънцето от прозореца.“ Това не е наука! Това е наука на мушкане. Но ако аз ви наредя вън в двора на палата и ви наредя на разстояние 10 метра един от друг, всички 200 души може да се наредят да го гледат, и пак ще има достатъчно празно пространство за още толкова. А сега нас ще ни турят в църквата и ще ни кажат: „Само оттук може да гледате слънцето“. Да, „хъмбъг“, тия лъжливи теории трябва да ги изхвърлите и да знаете, че ние сме чада на живия Господ. И тъй е писано в кодекса: „На умните, на онези, които Ме познават, които Ме любят, Аз ще им се изявя, и ще им дам всичкото благословение“. В сегашното човечество най-силните души, най-мощните души са въплътени в бедните хора. В богатите хора са хилавите души. Между бедните има герои, те побеждават, а богатите, които имат всички условия за живота, слизат надолу, защото са слаби души. И нашето учение не е на богатите, не е и на учените, защото между учените не се намират най-силните души. Някой учен запитайте го, има ли Господ или няма? Той няма доблестта да каже, знае ли или не, а ще каже: „Е, науката това още не го е доказала“. Не науката, а ти си професор, учиш другите хора, този е съществен въпрос. Най-първо човек трябва да познава Бога! Нищо повече! Всяко едно същество, най-първо, трябва да е запознато със слънцето, за да има свежа мисъл. А ние можем ли да имаме една свежа мисъл, без да познаваме Бога? Не е така, това е една квадратна лъжа, квадратна лъжа! Всеки един от нас може да види Бога, да се разговори с Него, да живее с Него, да работи, и всички благословения ще дойдат, и да тръгнете към този велик свят. „Кога?“ Цялата вечност е на разположение. Най-първо, ще се освободите от мисълта, че има смърт. Туй може да бъде днес, утре, след една година, след 10, 20 години, хора, които мерят времето, са хора смъртни, а ние не мерим времето. Добър е Господ и за нас, защото ако не в този живот, в другия, петия, шестия, но нека всяко нещо дойде на своето време.

„Прави правете Божиите пътища“, тия пътища, които Бог е направил за нас. Той ще дойде да освободи нашите души. И аз искам вашите души да бъдат свободни от лъжливата идея за смъртта, свободни от лъжливите понятия, че си смъртен. Много свободни трябва да бъдете. Мислете право. Всеки да каже: „Аз видях Господа“. И аз ще питам: Господ кога Го видя, когато изгряваше или когато залязваше? Сега ще кажете: „Тези са поклонници на слънцето“. Не, не, туй слънце го гледат хората и пак не се оправят. Но който е видял онова слънце веднъж, той никога няма да го забрави! В неговото сърце ще трепти такава светлина и топлина, която ще го преобрази. И той като се върне от този изгрев, вие ще го познаете. И сега времето наближи, изгревът иде. Велик изгрев иде! Аз искам вие всички да бъдете готови и на мястото си. Кога иде слънцето? Сега пак някои от вас ще кажат: „Ето една мистификация“. В нас мистификация няма, тайни няма. Тайните са за глупавите хора. Ние искаме да направим всички неща разбираеми за хората. И следователно нещата, Истината е всякога една и всеки може да я узнае. А лъжата всякога е тайна и никой не може да я узнае. И тогава казват: „Да изучаваме тайните на природата“. Да изучаваме не тайните на природата, не тайните на живота, на света, а живите истини в природата. Аз твърдя: Да изучаваме великия живот на живата природа, да дойдем в контакт с нея, да работим с този Господ, който сега работи. И сега някои ще кажат: „Дошло ли е времето?“ За умните времето е дошло, а за глупавия още няма да дойде. За гладния времето е дошло, а за сития още няма да дойде, за жадния времето е дошло, а за онези, които не са жадни, след хиляди години ще дойде. Който от вас е гладен, времето за него е дошло, времето е сега, след половин час ще имате или закуска, или обед. На ситите Господ дава лопата и мотика, там далеч на лозето, по къщите, всички на работа!

„Прави правете Божиите пътища.“ Аз не правя упрек, но казвам, време е за всички. Всинца попове без разлика, евангелисти, да знаят, че в света има един Господ, Който призовава всички хора да живеят в братство. Този е правият път – в братство, в сестринство. Тъй казва Божественият глас, който идва отгоре. И той говори във вашите сърца тази истина. Аз не ви говоря някаква мистификация. И аз виждам колко сте доволни. Има ли по-хубаво нещо от това, да срещнеш брата си или сестра си, да те прегърне, да ти даде тази братска или сестринска целувка. То е най-великото, най-благородното в света. И ако аз преведа тия форми на братство и сестринство във втора и трета степен, ще кажете: „Ето друга мистификация“. Хайде, ще ги оставя тия степени, ще оставя в първа степен тия братства.

„Прави правете Божиите пътища.“ И кажете: „Аз видях ли Господа?“ – „Не съм.“ Не казвайте: „Е, няма да го видя“, не! Кажете тъй: „Аз ще направя всичко, всичко ще употребя, но ще видя Господа, ще го видя този Господ, искам да ми проговори, една дума да ми каже“.

Ще го видите и ще ви каже тази дума и във вас ще стане един преврат. И вие ще минете от едно състояние в друго. И ще придобиете ум на един ангел. И ще кажете като слепия: „Сляп бях едно време, но сега виждам“. Невежа бях едно време, но сега зная, зная, защото ме озари светлината на онзи Бог, и сега Го познавам.

Тогава, Той е моят възлюблен, в Когото живея, движа се, съществувам и върша всичко.

„Прави правете Божиите пътища“, защото Господ иде!

Беседа, държана на 2 април 1922 г. в София.