Кое е това ново учение?

И всички се смаяха, щото разискваха помежду си, и думаха: „Що е това? Кое е това ново учение, щото съ власть повѣлява и на нечистите духове, и послушватъ го?“ (Марка 1:27)

Ще ви прочета първа глава отъ Евангелието на Марка, до 29 стихъ.

Начало на благовѣстието на Исуса, Христа Сина Божия; (2) както е писано въ пророцитѣ: „Ето, азъ проваждамъ вѣстителя си прѣдъ лицето ти, който ще приготви твоя пѫть прѣдъ тебе:“ (3) „Гласъ на едного който вика въ пустинята: Пригответе пѫтя Господень, прави правете неговитѣ пѫтеки.“ (4) Дойде Иоанъ та кръщаваше въ пустинята, и проповѣдваше кръщение на покаяние за прощаване на грѣховетѣ. (5) И излѣзваше къмъ него всичката страна Юдейска и Ерусалимлянитѣ, и кръщаваха се всичкитѣ отъ него въ рѣката Иорданъ като изповѣдваха грѣховетѣ си. (6) А Иоанъ носѣше дреха отъ камилски косми и коженъ поясъ около чрѣслата си, и ядѣше акриди и медъ дивъ. (7) И проповѣдваше и казваше: Слѣдъ мене иде по-крѣпкиятъ отъ мене, на когото не съмъ достоенъ да се прѣклоня и да развържа ремика на обущата му. (8) Азъ ви кръстихъ съ вода; а той ще ви кръсти съ Духа Светаго.

(9) И прѣзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Иорданъ. (10) И тутакси като възлѣзваше отъ водата видѣ че се разтваряха небесата, и Духътъ като гълѫбъ слѣзваше на него. (11) И гласъ биде отъ небето: Ти си Сънъ мой възлюбленний въ когото благоволихъ. (12) И тозъ часъ Духътъ го извожда въ пустинята. (13) И тамъ бѣ въ пустинята четиридесеть дни и се изкушаваше отъ Сатана, и бѣше съ звѣроветѣ; и ангелитѣ му служеха.

(14) А слѣдъ като биде прѣдаденъ Иоанъ, дойде Исусъ въ Галилея и проповѣдваше благовѣстието на царството Божие. (15) и казваше: Врѣмето се изпълни, и приближи се царството Божие: покайте се и вѣрвайте въ благовѣстието.

(16) А когато пѫтуваше покрай, Галилейското море, видѣ Симона и Андрея брата му че хвърляха мрѣжа въ морето, понеже бѣха риболовци. (17) И рече имъ Исусъ: Елате слѣдъ мене, и ще ви направя да бѫдете ловци на человѣци. (18) И тутакси оставиха мрѣжитѣ си и послѣдваха го. (19) И като позамина отъ тамъ малко, видѣ Якова Заведеева и Иоана брата му, и тѣхъ въ ладията че си кърпѣха мрѣжитѣ. (20) И тутакси ги повика; и тѣ оставиха баща си Заведея въ ладията съ наемницитѣ, и отидоха слѣдъ него.

(21) И влѣзоха въ Капернаумъ; и наскоро въ сѫбота влѣзе Исусъ въ съборището и учеше. (22) И удивяваха се на учението му; защото ги учеше както нѣкой който има власть, а не както книжницитѣ (23) И имаше въ съборището имъ человѣкъ съ нечистъ духъ, та извика (24) и казваше: Остави ни! Що имашъ ти съ насъ, Исусе Назарянине? дошелъ си да ни погубишъ ли? Познавамъ те кой си, Светий Божий. (25) И запрѣти му Исусъ и рече: Млъкни, и излѣзъ изъ него. (26) И нечистиятъ духъ, като го покѫса, извика съ голѣмъ гласъ и излѣзе изъ него. (27) И всички се смаяха, щото разискваха помежду си и думаха: Що е това? Кое е това ново учение, щото съ власть повелѣва и на нечиститѣ духове, и послушватъ го? (28) И разчу се слухътъ неговъ наскоро по всичката околность на Галилея.

Ще взема 27 стихъ.

„И всички се смаяха, щото разискваха помежду си, и думаха: Що е това? Кое е това ново учение, щото съ власть повѣлява и на нечистите духове, и послушватъ го?“

Днесъ всички казватъ: „Дѣ е писано за това ново учение?“ Казвамъ: „Ще го обуславя на Евангелието“. Ето кое е то. За него се говори: Кое е това ново учение, щото съ власть повѣлява и на нечистите духове и послушватъ го. Това е за новото учение, освенъ ако прѣводътъ е кривъ. Тогава, нека се сравни съ гръцкия.

Съврѣменната култура се отличава съ своя широкъ замахъ. Въ всички епохи е имало опити за сближение на човѣцитѣ. Азъ употрѣбявамъ думата сближение въ смисълъ, сближение по особенъ начинъ, разумно сближение, защото има сближение между слуга и господарь, сближение между вола и господаря му. Сближение е това. Да, но разумно сближение трѣбва. Разумното сближение, въ съврѣменна научна форма казано, е актъ на човѣшкото съзнание. Има актъ на разумната човѣшка душа, защото нѣкои хора приематъ, че човѣкъ нѣма разумна душа.Човѣкъ има разумна душа. Щомъ двама души страдатъ еднакво, тѣ се разбиратъ. Слѣдователно, вие може да ме запитате: Защо сѫ страданията? Страданието, това е единъ великъ законъ, който примирява хората. И въ съврѣменния свѣтъ страданието сѫществува като единъ Божественъ актъ да сближава хората. Когато хората се сближатъ, туй великото, Божественото въ свѣта ще вземе друга форма. Това не значи, че ще изчезне отъ свѣта. Не, енергиитѣ само се мѣнятъ въ природата, не се измѣнятъ.

Въ този свѣтъ, въ който сега сме поставѣни, има много противорѣчия, не се поставяйтѣ и вие въ туй противорѣчие. Много философи създаватъ такива бариери, такива мѫчнотии въ живота. Има дѣйствително такива мѫчнотии въ живота, но тѣ сѫ изкуствено създадени, затова на тия философски въпроси трѣбва да се спремъ, трѣбва да разрѣшимъ тия философски въпроси. Има мѫчнотии, но трѣбва да работи човѣкъ. Не мислете, че мѫчнитѣ въпроси може да се разрѣшатъ съ едно перо и въ единъ моментъ. Не! Въ всички стадии на човѣчеството е имало мѫчни въпроси, и въ нашия вѣкъ има и ще има такива мѫчни въпроси. Радвайте се, че има такива въпроси, който ще трѣбва да разрѣшавате. Единъ въпросъ е: Кое е това ново учение? Едни обяснѣватъ, че това ново учение е туй, което разрушава обществото, а други опрѣдѣлятъ, че новото учение е това, което сѫгражда обществото. Е, питамъ сега: Кое е вѣрното? Едните казватъ прямо: Новото учение е учение, което разрушава обществото. Отъ това ново учение нѣма да очакваме добро. Другитѣ казватъ: „Новото учение е това, което носи нови условия за повдигане на обществото“. Кое е вѣрното? – Второто. Новото учение не разрушава, но законътъ въ природата е такъвъ, че когато дойде новото учение, то ще отдѣли всички ония елементи, който не взѣматъ участие въ работата, който нѣма да допринесатъ нещо. Дѣдо ми прави нова кѫща. Ако азъ събарямъ старата кѫща, за да направя нова, ще избера само ония грѣди, ония елементи, който могатъ да влѣзатъ въ работа, но онѣзи грѣди, който сѫ изпоядѣни отъ червеи, ще ги изоставя. Ще кажете: „Какъ, тия грѣди сѫ свѣти, дѣдо ми ги е поставилъ!“ Може да ги е поставилъ тия грѣди дѣдо ти, но що отъ това? Ще ги замѣнимъ съ железни. Ами дървенитѣ? Защо не поставите дървенитѣ? Грѣхота е! Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, като казватъ: „грѣхъ“, „грѣхота е!“ Азъ бихъ запиталъ съврѣменнитѣ хора какво нѣщо е грѣхъ. Азъ бихъ искалъ съврѣменнитѣ хора да ми опрѣдѣлятъ какво нѣщо е моралъ. Не че отричамъ съврѣменния моралъ, но всѣко нѣщо въ ума ми трѣбва да има една мѣрка. Любовьта и за мене и за васъ трѣбва да е едно и сѫщо нѣщо, трѣбва да я разбираме еднакво. Мѫдростьта и за мене и за васъ трѣбва да я разбираме еднакво, не въ нейната сѫщина, но въ нейната проява. Ако Истината за менъ значи едно нѣщо, а за васъ друго, ако любовьта за менъ е една, а за васъ друго, ако мѫдростьта за мене е едно, а за васъ друго, ако Правдата за мене е едно, а за васъ друго, ако добродѣтельта за мене е едно а за васъ друго, ние ще си говоримъ на единъ непознатъ езикъ. Туй новото и старото, това сѫ човѣшкиятъ езикъ. Всичкиятъ антагонизъмъ, който сѫществува въ човѣшката душа е създаденъ отъ човѣшкиятъ духъ. Всички противорѣчия въ свѣта сѫществуватъ по причина на човѣшкия духъ, а не на Бога, на висшето.

Сега, не е врѣме да се спирамъ, вие сами можете да проучите разнитѣ философски системи. Взѣмете сега, двама души религиозни, християни, който вѣрватъ въ единъ Богъ, вѣрватъ въ Христа, питамъ защо нѣкой пѫть на чисто психологическо, философско глѣдище изпъкватъ въпроси, който ги разединѣватъ? Започватъ догматически да разискватъ, въпроса, и се раздѣлятъ като врагове. Единия казва, че по единъ начинъ се спасяватъ душитѣ, другиятъ казва, че по другъ начинъ Христосъ спасява душитѣ, и като не могатъ да го докажатъ, спорятъ се и слѣдъ като спорятъ дълго, оставатъ на особено мнѣние. Такъвъ споръ има между католическата и православната църква – въ символа на вѣрата. Православната църква казва, че Духъ Святи произтича само отъ Отца, а католическата църква казва, че Духъ Святи произтича и отъ Отца и отъ Сина. Единъ споръ. До колко сѫ прави еднитѣ, и другитѣ, нека тѣ сами разрѣшатъ въпроса. Азъ казвамъ: „Това е домашенъ споръ“. Когато мѫжътъ и жената спорятъ, нека се набиятъ, и когато мѫжътъ счупи крака на жената, или жената счупи крака на мѫжа нека ме викатъ мене, азъ съмъ хирургъ, ще дойда, ще питамъ: Какъ стана това? – Е, тъй. Нѣма нищо, кракътъ трѣбва да се поправи, азъ нѣма да се ровя въ причините. Сега, има причини. Мѫжъ и жена се биятъ. Защо? Ще кажатъ: „Ама мѫжътъ набилъ жена си“. Но защо? Не е достатъчно само да кажатъ това нещо, но математически трѣбва да го докажатъ, да намѣрятъ основнитѣ причини на тия неща. „Ама“, казватъ, „билъ жена си“. Не е, не е това философия. Основнитѣ причини сѫ важни, отъ дѣ произтича туй биене. Съ единъ замахъ: Билъ жена си! Това не е философия. И онѣзи, които разказватъ за новото учение, казватъ: „Новото учение е анархическо учение“. А що е анархизъмъ? Казватъ, че анархизмътъ билъ беззаконие. А що е беззаконие? Нѣкой пѫть законътъ, това е единъ методъ да впрѣгнешъ една извѣстна сила въ природата, да я туришъ въ полезна работа. Но, когато онзи изобрѣтателъ въ свѣта намѣри тази сила, и я впрѣгне, тури я въ дулото на едно орѫдие, и отъ туй орѫдие изхвръкне единъ шрапнелъ на разстояние 40–50 клм, или пъкъ единъ снарядъ, една бомба, съ 20–30 кгр. пироксилинъ вѫтрѣ, и тя избухне, не е ли това единъ законъ? Законъ е, но неправилно използуванъ. Не е ли това съврѣменната култура. Съврѣменната култура се отличава съ своята грамадна разрушителна сила. Майсторъ е да разрушава. И съврѣменнитѣ хора сѫ майстори, могатъ да хвърлятъ половината земя въ въздуха, могатъ да я пукнатъ, но само че господаритѣ, които иматъ грижа за земята, иматъ едно срѣдство противъ съврѣменнитѣ учени хора, че могатъ да намѣрятъ вода върху технитѣ научни изобрѣтения. А барутътъ, като го овлажнишъ, цъкай колкото искашъ, не хваща. И на всички спорни философски въпроси, тѣ, господаритѣ, иматъ такава вода, че като натопятъ едно тѣхно съчинение въ тази вода, тъй се забъркватъ философитѣ, че и тѣ не знаятъ, какво да правятъ, какво да мислятъ. И дѣйствително, много философи, въ края на краищата, сѫ дошли до едно мнение. Единъ американски философъ като измислилъ своята теория, дошълъ най-после до туй заключение, да пита за себе си: Да ли съмъ азъ или не? Пипа си рѫката, пита се: Какво съмъ? – Нищо не съмъ. Нищо не си. Този философъ е дошълъ до положението на дѣцата, които, като разчоплятъ листата на лука, казватъ: „Нѣма нищо тука, нѣма го лука“. Какъ казватъ тия листа на лука? – Люспи. Е, ще намерите 15 люспи вѫтрѣ въ лука. Питамъ: Кои сѫ съображенията на лука да направи 15 люспи? Ще кажете: „Е, то е лукъ“. Лукъ, но му е дошло на ума да си направи 15 люспи. Защо 15 люспи? Ще кажете: „Това не е философия да знаете защо лукътъ има 15 люспи“. Не, една велика философия е това, да знаешъ защо лукътъ има 15 люспи. Една отлична философия е да знаешъ защо орѣхътъ има твърда черупка. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: „Така иска Господь“. Всички вие съврѣменни хора много лѣсно разрѣшавате въпроса. Нѣкои казватъ: „Тъй рѣкълъ Господь“, и спиратъ тамъ. Ученитѣ хора казватъ: Науката тъй казва. Въ обществото казватъ: Обществото тъй казва. Държавата тъй казва. Църквата тъй казва. И всички се осланятъ, скриватъ задъ своята позиция, и стоятъ тамъ, очистватъ си рѫцѣтѣ като Пилата, и казватъ: „Науката тъй казва“. Чакай да видимъ какво казва науката! И дошло това ново учение, което съ власть заповѣдва. На кои? – На нечиститѣ, на неразумнитѣ духове. Новото учение е дошло да изхвърли всички тия паяжини и да създаде здрави, нови кѫщи, да ни научи на новото учение. Туй новото учение е дошло най-първо да научи хората да ядатъ. Ама какъ разбирате вие ядене? Въ съврѣменния свѣтъ яденето е култъ, но тѣ не сѫ научили този култъ, не сѫ научили какъ да ядатъ. Ако ти си опѣчешъ единъ пуякъ отъ 12 кгр. и го изядешъ цѣлъ, а слѣдъ туй цѣла нощь се обръщашъ, и не можешъ да спишъ, питамъ: Яденето на тази пуйка на мѣсто ли е? И после изядешъ втора, трета пуйка. Азъ нѣмамъ нищо противъ, че си изялъ една пуйка. Не е въпросътъ защо си я изялъ. Казвашъ: „Много хубаво бѣше опѣчена пуйката, зачервѣничка, отлична бѣше.“ А после, цѣла нощь се обръщашъ, не можешъ да спишъ. Защо се обръщашъ, като е била толкова хубава? Едно отъ двѣте: Или пуякътъ е много добъръ, или ти не си добъръ, че не можете да се спогаждате. Този пуякъ е много честенъ, той казва: „Слушай, господарю, азъ отвънка се жертвувамъ заради тебе, но ти си се научилъ да лъжешъ, да крадешъ, ти не си научилъ закона на самопожертвуването, ти не си разбралъ любовьта“. Пуякътъ е разбралъ закона на самопожертвуването; 12 кгр. пуякъ сѫ го пекли на огънь, а сега, господарьтъ се мѫчи съ него. Той иска да служи на господаря си. Азъ турямъ тия думи отъ себе си, искренъ съмъ, не казвамъ, че този пуякъ тъй казва, това е мое тълкувание. Защо този господинъ трѣбваше да пѫшка и да казва: „прѣядохъ“. Защо този господинъ трѣбваше да яде и да прѣяжда. Нѣкой ще каже: „Не трѣбва да се яде, трѣбва да се гладува“. Защо трѣбва да се гладува? И гладуването не е философия, и яденето не е философия. философия е само когато тия енергии могатъ да се трансформиратъ, да минаватъ отъ едно състояние 6ъ друго, да разбираме дълбокия смисълъ на Божествения животъ, който трѣбва да се развива у насъ.

Вие сте дошли да ме слушате – имате нѣкаква цѣль. Ние всички имаме цѣль. Нѣкой пѫть моята бесѣда може да не е интересна за тебе. Защо? Ти си седналъ да ме слушашъ, азъ ти проповѣдвамъ за новото учение, а ти има да плащашъ полица отъ 10,000 лева. Ти казвашъ: „Новото учение ли, ела да ми помогнешъ да си платя полицата! Щомъ това учение не казва какъ да си платя полицата, и то е праздна работа.“ Ако ти вървишъ по туй учение, ще научишъ начина какъ да платишъ полицата си. Силата на новото учение е тамъ, че ти можешъ да си платишъ всѣка полица. Наистина ви казвамъ, че ако приемете това ново учение, нѣма да остане неплатена полица. Тази полица наричаме ние карма. Съврѣменнитѣ европейски народи страдатъ отъ своята карма. Да оставимъ всички тия езически и други народи, които сѫ били.

Сегашнитѣ народи нѣматъ ли единъ модусъ, по който да може да се примиряватъ? Съврѣменнитѣ европейски народи не могатъ ли да направятъ една конфедерация? – Могатъ. Какъ? Умни народи като американцитѣ, умни народи като англичанитѣ, умни народи като французитѣ, умни народи като германцитѣ, умни народи като руситѣ, и като се дойде до насъ, балканскитѣ народи, все сѫ умни, власть иматъ, и държава, народно събрание иматъ, закони прокарватъ, умни сѫ всички, и питамъ: Тия умни хора, защо не могатъ да се спогодятъ? Казватъ: „Не можемъ“ – Могатъ, допустимо е. Ако не могатъ, значи има нѣкаква причина.

Сега, азъ се обръщамъ къмъ единъ великъ законъ вѫтрѣ въ природата. Допуснете, че този пръстъ, показалѣцътъ запримѣръ, има въ мене съзнание, свързанъ е съ моята става, и азъ му казвамъ тъй: „Слушай, за да може да бѫдемъ ние двамата въ общение, да се разбираме, ти никога не трѣбва да ме напущашъ, и на другата рѫка не можешъ да ходишъ“. Не, този ми пръстъ не може да стане пръстъ на другата ми рѫка. Моятъ пръстъ не може да бѫде едноврѣменно на двѣтѣ рѫце. Туй е единъ моралъ. Нѣкой казва: „Една жена не може да бѫде едноврѣменно на два мѫжа.“ Може. Може ли? „Единъ мѫжъ не може да бѫде едноврѣменно на двѣ жени.“ Може. Може ли? Това е въпросъ на разбиране, това е до вашитѣ понятия. Питамъ: моятъ пръстъ не може ли да има двама господари? – Може, но щомъ се опита да напусне моята рѫка, неговата сѫдба е решена отъ великия законъ, и той ще изсъхне. Той е изключенъ отъ цѣлото битие. Той ще седи тукъ на моята рѫка. Такъвъ е законътъ. Тукъ го е турилъ Господь. И когато Христосъ казва тамъ, въ Писанието: „Ако човѣкъ види чужда жена, и я пожелае въ сърдцето си, той е извършилъ едно прѣстѫпление“. Защо? Ти си единъ пръстъ, ти си видялъ Бога, искашъ да напуснешъ Божията рѫка, и да станешъ пръстъ на тази жена. Това е идолопоклонство. Коя жена досега е дала щастие на мѫжа си? Кой мѫжъ досега е далъ щастие на жена си? Кой синъ досега е далъ щастие на баща си? Коя дъщеря досега е дала щастие на майка си? Кой слуга досега е далъ щастие на господаря си? Кой господарь досега е далъ щастие на слугата си? Азъ задавамъ въпроси, не ги решавамъ. Това е една философия, която трѣбва да се разрѣши, философия, върху която почива бѫдещето общество, философия, върху която почиватъ бѫдещитѣ разбирания. Въ съврѣменния свѣтъ ние нѣмаме една норма, съ която да можемъ да сѫдимъ кой нѣща сѫ морални и кой не. Досега, моралъ бѣше това, дѣто ние считахме че човѣшкото тѣло никой не може да го бутне. Ако нѣкоя жена тъй както е облѣчена, я бутне нѣкой другъ мѫжъ, да я хване за дрѣхитѣ, мѫжътъ ѝ завѣжда дѣло, углавно дѣло, и го осѫжда, може да го затворятъ. Защо? – Че бутналъ жена му. Хубаво, но когато твоята жена, за която ти си затворилъ 4–5 души въ затворъ, утрѣ тази твоя жена заболѣе, и ти я подложишъ на нѣкоя хирургическа маса и дойде лѣкарьтъ, разрѣже корема ѝ, прави опѣрация, питамъ тѣ тогава: Кой му дава това право? Той нѣма право да бърка тамъ! Ако цѣлото е нѣщо свѣто, никой нѣма право да бърка тамъ! Мѫжъ, който разрѣшава на лѣкаря да бърка въ корема на жена, трѣбва да се разведе съ нея. А сега? И въ мозъка, и въ дробоветѣ, и въ червата, навсѣкѫдѣ е бъркано. Ама то е ваше гледище! Нѣма сега свѣто мѣсто въ човѣшкото тѣло, дѣто да не е бъркалъ лѣкарь, или фелдшеръ, или даже най-простата баба. И сега, тия хора говорятъ за моралъ, за чистота! Азъ питамъ: За какъвъ моралъ говорятъ тия хора? Отъ гдѣ сѫ тогава тия болести у васъ? Ако вие сте толкова морални, то отъ гдѣ се взѣха тия нечиститѣ духове, които сѫ влезли вѫтрѣ въ човѣшкитѣ тѣла, и сѫ образували всички болести? И всички лѣкари сега сѫ само баби, които слушатъ, чакатъ да се родятъ, да се образуватъ болеститѣ. Дойде нѣкой, такъвъ, голѣмъ цирей, туй е дѣтето, и хайде опѣрация. Ще започнатъ сега лѣкаритѣ, ще го изрѣжатъ. Утрѣ пакъ ще зачне тази жена. Едната ѝ гърда, едната ѝ ненка, вижъ отишла. Мине врѣме, прѣхвърли се на другата гърда, и то съ усложнение. Хайде тази ненка, изрѣзватъ я. И двѣтѣ ненки изрѣзани. После, явило се на гръбнака ѝ. „Голѣмо усложнение“, казватъ, „се явило“! И човѣкъ си отива на онзи свѣтъ. Ще си върви, не можемъ да го спасимъ. Това моралъ ли е? Ние всички трѣбва да се стремимъ да имаме чисто тѣло, дробоветѣ, мозъцитѣ, сърдцето, нашата нервна система, венозната и артериалната ни кръвъ, всичко трѣбва да бѫде чисто! Чиста кръвъ трѣбва да имаме!

Най-първо, онѣзи, които иматъ, които подържатъ материалистическа философия, чиста кръвъ трѣбва да иматъ! И чудно е, когато онѣзи, които ме слушатъ, изопачаватъ думитѣ ми! Нека дойдатъ онѣзи умнитѣ лѣкари, онѣзи вещитѣ лѣкари, да бѫдатъ асистенти на природата. Азъ познавамъ за сега само единъ лѣкарь специалистъ, това е природата, а всички други сѫ асистенти на природата. Азъ познавамъ само единъ свещеникъ, който знае да служи на Бога, а всички други, нѣма да имъ помѣнавамъ имената, отъ каквито религии и да сѫ тѣ, тѣ сѫ асистенти на този великъ свещенослужитель. Азъ познавамъ само единъ философъ, който знае да мисли, а всички други философи, нѣма да помѣнавамъ имената имъ, вие ги знаете, отворете рѣчницитѣ на вашитѣ енциклопедии, ще ги намѣрите, тѣ всички сѫ само асистенти на този великъ философъ въ свѣта.

Сега, да дойдемъ до заключението. Всѣко едно учение трѣбва да има свое приложение. Вие се безпокоитѣ нѣкога, че коремътъ ви боли. Нали? Не бързайте да се освободите отъ вашето коремоболие. Вие си задайте въпроса: Защо ви боли коремъ, и защо искате да ви мине? Вие се свивате отъ болка, но, спрете се и кажете: Защо ме боли сега коремъ? Започни да мислишъ: Защо ме боли коремъ? Азъ ще ти кажа защо те боли коремъ. Ти си настойникъ на нѣкоя си Драганица, да не турямъ друго име, на нѣкого отъ васъ, мѫжътъ ѝ умрѣлъ, той оставилъ 5 дѣца, 2 момчета и 3 момичета, и около 50–60,000 лв., и ти си изялъ всичкото имъ имане, а тѣхъ си ги изпратилъ на хаджилъкъ. Изялъ си тѣхното имане, какъ нѣма да те боли коремъ? После, ти си настойникъ на друга една вдовица, и тамъ си изялъ имането ѝ. И ще те боли коремъ. На тази Драганица, тритѣ ѝ дѣца умрѣли отъ гладъ, а другитѣ двѣ съ въ болницата. Казвате: „Каква епидемия дошла!“ Дошла разбира се! А този настойникъ го боли коремъ. Това е единъ изпитъ. Като те заболи коремъ, питай се: Защо те боли? Ще повърнешъ тия 50–60,000 лв. на сирачетата на тази вдовица, ще преровишъ всички свои минали грѣшки, всички свои прѣстѫпления, ще ги изправишъ, ще изпълнишъ този Божи законъ, и тогава Господь ще каже: „Отъ онзи свѣтъ те викаха, но ние за сега ще спремъ, ще отложимъ дѣлото“. И коремоболието ти ще мине. Всѣка една болесть е форма на едно прѣстѫпление въ миналото или въ сегашното. Нищо повече. Отъ чисто морално глѣдище, това сѫ болеститѣ. И сегашнитѣ лѣкари тичатъ да лѣкуватъ болеститѣ. И съврѣменната лѣкарска наука не само че не е успѣла да спре болеститѣ, а се увеличаватъ. Защо се увеличаватъ? Защото тия вѫтрѣшнитѣ причини трѣбва да се премахнатъ, и то не само привидно, а сѫществено.

И тъй, новото учение, което Христосъ е проповѣдвалъ, трѣбва да се приложи най-първо въ училищата. Умнитѣ, специалиститѣ учители най-първо трѣбва да го приложатъ. Майкитѣ и бащитѣ сѫщо трѣбва да го приложатъ. Казватъ: „Туй новото учение разрушава обществото“. Не, не, туй новото учение ще ви даде правила и начини какъ да се създаде бѫдещето общество.

Сега, като говоря, нѣкои ще се спратъ, ще мислятъ, какво искамъ да кажа 2 × 2 е 4, но и 2 + 2 = 4. При това 2 × 2 и 2 + 2, законътъ не е единъ и сѫщъ. Защо? Защото 1 + 1 = 2, но 1 × 1 = 1. Защо като съберешъ 1 + 1, броя се увѣличава, а като умножишъ 1 × 1, остава едно и сѫщо число. Нека отговорятъ математицитѣ професори, защо единицата умножена сама на себе си, (се запазва) а събрана съ друга единица се увѣличава? И защо при умножението на числата се получаватъ едни резултати, а при събирането имъ други? Нѣкои ще кажатъ: „Това е много проста работа“. Не, туй има приложение вѫтрѣ въ живота. 2 + 2 = 4, законъ е това, законъ на противорѣчия. И всички съврѣменни противорѣчия сѫществуватъ отъ неразбиране. Когато азъ говоря за този законъ, разбиратъ, че е Божи законъ. Не, великата основа на свѣта, отъ която ние излизаме, великата сѫщина на живота не може да се измѣни. Сѫщината, отъ която нашиятъ умъ е създаденъ, сѫщината, отъ която той произтича, не може да се измѣни. И законитѣ, които рѫководятъ нашитѣ мисли, и тѣ не могатъ да се измѣнятъ. Азъ и ти можемъ да мислимъ само по опрѣдѣлени методи, по опрѣдѣлени закони. Нѣкой ще каже: „Азъ мога да мисля, както искамъ“. Заблуждавате се. Двама цигулари какъ могатъ да свирятъ? Само по единъ и сѫщъ начинъ. Тѣ иматъ основни правила. И тѣхнитѣ цигулки трѣбва да бѫдатъ нагласени по тия правила, Азъ не мога да държа лѫка по единъ или другъ начинъ. Не, само по единъ начинъ правиленъ ще държа лѫка, цигулката. Двама художници за да рисуватъ еднакво, и тѣ си иматъ правила въ художеството, по които могатъ да рисуватъ. Не е достатъчно само да цапатъ, и тукъ си има правила. Добре, казвамъ тогава: „Животътъ, това е едно велико изкуство“. Какви сѫ законите, по които ние трѣбва да живѣемъ? Какъ трѣбва да живѣемъ? Казвате: „Ние трѣбва да се обичаме“. Много добре казвате, но въ какво седи любовьта? Първиятъ актъ на любовьта, съ който тя се опрѣдѣля, това е законътъ на самопожертвуването. Учили ли сте какъвъ е този законъ? Ама ако взѣмете вие да пожертвувате една ваша кокошка, едно ваше агънце, това жертва ли е? Не, това е чужда жертва още. Самопожертвуването разбира ваша жертва. Защото има жертва безъ любовь, която произтича вънъ отъ закона на любовьта, а има и съзнателна жертва, която произтича отъ закона на любовьта. Сега, да ви привѣда единъ примѣръ. Влюбва се единъ момъкъ въ една мома, но тя не го иска. Той взима револвера и се самоубива, Това е несъзнателна жертва вънъ отъ любовьта. Защо трѣбва да се убива този момъкъ? Нека остане този момъкъ въ свѣта, да работи, та като се ожени, тя за нѣкой, да остане той да живѣе заради нея, негдѣ скрито отъ нея, като нѣкой ангелъ, да ѝ урежда живота. Това не е ли по-велико? А той – взема, че си тегли единъ куршумъ, убилъ се отъ много любовь. Любовь отъ картошки. Трѣбва да разбираме любовьта! Дойде нѣкой, казва: „А, сърдцето ми гори!“ Гори, но твоето сърдце още не е образувало свѣтлина на лицето ти.

Е, прѣдставете си сега, какъ всѣки би могълъ да ме осѫди. Вървя си по пѫтя, и виждамъ, вашиятъ волъ избѣгалъ отъ нѣкѫдѣ. Хващамъ го за юларя, водя го съ себе си. Виждатъ ме, завеждатъ дѣло противъ мене, че съмъ взелъ вола на Ивана. Казвамъ имъ, че го водя въ дома на господаря му. „Не“, казватъ, „за да се избави отъ прѣстѫплението си, казва, че го води на господаря, а въ сѫщность той въ дома си го води.“ Е, питамъ: Какъ ще се оправдая сега ? Доказателство което да ме обвини има, чуждъ волъ е този. Има, обаче, единъ вѫтрѣшенъ законъ, който опрѣдѣля какво е било моето лично мнѣние вѫтрѣ, да заведа този волъ при господаря му, или у дома си. Ако съмъ мислилъ да го завѣда на господаря му, правъ съмъ, но ако съмъ мислилъ да го заведа у дома си, правъ си. Питамъ: Ако искамъ да го заведа у дома си, има ли нѣкакъвъ моралъ тамъ? Тукъ нѣма никакъвъ моралъ. Великиятъ законъ, великата сѫщина седи въ това, че ние съврѣменнитѣ хора имаме такъвъ юларъ. Сега, всички ние съврѣменни хора бѣгаме, но не ни стига ума, та и юларьтъ си влачимъ. И тогава, нѣкой ни хване за юлара, и ще ни води, казва: „Трѣбва да се води“. Най-първото нещо: човѣкъ трѣбва да се научи самъ да си хвърля юларя отъ главата. Казвате: „Ето една анархия“. За да си хвърлишъ юларя самъ, това показва, че имашъ умъ, и можешъ да се учишъ. Нима като пратишъ твоето дѣте съ юларъ на пазаря, та то ще се върне съ него? То нѣма ли да го хвърли? Това моралъ ли е? Ще кажешъ: „Иванчо, моето пиленце, иди, маминка, да купишъ половинъ кгр. нещо отъ пазаря, ти си умно дѣте“. То ще отиде и ще се върне. „Мамо, ще отида, азъ те много обичамъ“. Туй дѣте има ли нужда отъ юларъ, отъ углавникъ? Не, нѣма нужда.

Е, сега, ние търсимъ великата сѫщина на живота, нали? И великата сѫщина на живота седи въ това, че ние всички трѣбва да се върнемъ въ живата природа, да забогатѣемъ. Ние съврѣменнитѣ хора сме крайно обеднѣли. Ние сме сиромаси, у насъ има едно органическо демагнетизиране на мозъка, едно органическо демагнетизиране на бѣлитѣ дробове, и трето, едно органическо демагнетизиране на стомашната система, навсѣкѫдѣ сме демагнетизирани. Туй демагнетизиране го наричатъ неврастения. Бедни хора сме ние, и най-малкитѣ полици не можемъ да ги изплатимъ, и все ги отлагаме. Ще се върнемъ къмъ този великъ източникъ на природата!

Ти имашъ дъщеря. До извѣстно врѣме твоята дъщеря била откровенна къмъ тебе, дойде, прѣгърне те, цѣлуне те. Гледашъ въ лицето ѝ, очитѣ ѝ сѫ чисти, невинни, но по едно врѣме, цѣлунешъ я, гледашъ, въ очитѣ ѝ нещо блуждае, има една прѣграда. Казвашъ: „Не зная какво е станало съ моята дъщеря.“ Станало ѝ нещо. Туй, което е станало е много малко, едно малко отдалечаване е станало. Туй отдалечаване сега сѫществува навсѣкѫдѣ въ обществото. Да кажемъ, дойде напримѣръ, една партия въ съврѣменното общество, и единъ отъ партизанитѣ ѝ постепенно се отдалечава, отдалечава, влиза въ друга партия. Казватъ: „Този нашъ партизанинъ измѣнилъ се нещо, не е както по-рано“. Какво е станало съ него? – Друга нѣкаква идея е влѣзла въ ума му. Този пръстъ е почналъ да се отдалечава. Когато азъ имамъ единъ пръстъ, този мой приятель може да хване пръстьта ми, да го милва, да го цѣлува, но рѣче ли да се намести на неговото мѣсто, да го взѣме, той нѣма право. Това не е моралъ. Слѣдователно, ние трѣбва да се върнемъ въ този Божественъ организъмъ, и всеки да си заеме своето мѣсто, което първоначално той е държалъ. Питамъ: Колко пѫти сѫ дохождали добри мисли въ вашия умъ и като дойде една такава мисъль и ви казва – направи това, вие отговаряте: „Не му е врѣмето сега“. Като казваме, че не му е врѣмето сега, това култура ли е? Питамъ: Ние отговаряме на туй Божественото, което говори у насъ? Кое е това, което говори у насъ? „То е илюзия“, казвате. А кое е реалность? Въ свѣта трѣбва да имаме една реалность. Къмъ какво се стремимъ? Младиятъ момъкъ казва: „Азъ искамъ да намѣря една мома, за която да се оженя, съ която да бѫда щастливъ“. Кажете: Такава мома има ли? Младата мома казва: „Азъ искамъ да намѣря честенъ момъкъ, съ който да бѫда щастлива?“ Такива момци има ли? Има ги, но тия моми и момци живѣятъ при особени условия, при особена почва живѣятъ тѣ. Въ нашия съврѣмененъ климатъ не могатъ да живѣятъ тѣ. Всѣкога въ човѣшката душа, азъ ви показвамъ, има единъ законъ, спорѣдъ който всичко можете да разберете, нѣма нищо скрито-покрито. Когато азъ кажа, че обичамъ нѣкого отъ дълбочината на своята душа, какво се подразбира подъ това? То значи, че му желая всичкото добро, да постигне всичко велико, да се реализира всичко благородно и възвишено въ разтежа на неговитѣ мисли и чувства. Всичко това ще ме радва. Азъ се радвамъ на неговата широчина въ мисли, чувства и дѣйствия. Това е приложение на любовьта. У васъ туй чувство го нѣма. Сега, вие се въодушевите, казвате: „Ние ще приложимъ този законъ“. Но азъ съмъ видѣлъ много сестри и братя, които казватъ: Не върви този законъ. Не че не върви закона, но нѣма приложение този законъ у васъ. Вие ще правите добро на хората, безъ да знаятъ тѣ. Вие ще ги обичате, безъ да знаятъ. Нека знаятъ само резултатитѣ. Туй е новото учение вѫтрѣ. Гледамъ сега, нѣкои отъ васъ младитѣ се дѣлятъ отъ старитѣ, казватъ: „Ех, тия стари, млади сме ние!“ Но и ти утрѣ ще остарѣешъ. Въ какво седи твоята младость? Нѣкоя мома седи предъ оглѣдалото, оглѣжда се, казва: „Хубавичка съмъ!“ Да, но до колко врѣме можешъ да запазишъ тази красота? Азъ бихъ желалъ да запазишъ за винаги твоята красота. Изкуство е да запазишъ красотата си! Най-силенъ човѣкъ е онзи, който може да пази своята красота, който може да запази своята мисъль.

Днесъ азъ не искамъ да хвърлямъ упрѣкъ, но казвамъ кѫдѣ сме се отдалечили. Ние вървимъ въ единъ кривъ пѫть на разбиране, и като нѣмаме реалность, ние се лъжемъ. Казвашъ: „Обичамъ те; а, ти си отличенъ човѣкъ, като тебе вторъ нѣма. Ти си написалъ едно стихотворение, ти си по-горѣ отъ Шекспира!“ Хвалишъ го, а после, като си замине той, казвашъ: „Малко му понамазахъ главата, хайде да се повдъхнови“. Тозъ ти намаже главата, онзи ти намаже главата, и ти оглупѣвашъ. Не, ще му кажешъ: „Слушай, братко, свиришъ донѣкѫдѣ хубавичко“! Ти си цигуларь, нали? Утре ще се даде единъ концертъ, единъ първокласенъ виртуозъ идва сега въ България, ще даде своя концертъ. Азъ ще те пратя да го послушашъ. Но, бедѣнъ съмъ. „Азъ ще платя за тебе, иди да сравнишъ твоето свирене съ неговото“. „Много съмъ занятъ, ето, вземи този билетъ, на десетия рѣдъ е твоя столъ, съжалявамъ, че не мога да послушамъ този концертъ, но затуй ти плащамъ, иди ти вместо мене, и после, ела да ми разправишъ за ефекта, който е произвелъ концерта“. На другата вечерь се връща той, пъшка: ох-ох. Какво има? – Не върви тази работа. Е, азъ вече разбрахъ, не върви моята работа. Азъ му казвамъ: „Хубаво свири този човѣкъ, нали?“ Да!… „Хубаво свири този човѣкъ, майсторъ е, и ти можешъ да свиришъ тъй? Азъ ще ти разкажа историята му. Този човѣкъ е свирилъ по 10 часа на день, при единъ великъ учитель, а ти си единъ самоукъ, уповаващъ на себе си че имашъ талантъ. Обаче, за този талантъ, за да се разработи, трѣбва да имашъ единъ великъ учитель. Пръстьта е хубава, но трѣбва гърнето, което се направи отъ тази пръсть хубаво да се опече.“ Отлично гърне съмъ! Да, но майсторъ трѣбва за това гърне. И сега, Христосъ, който иде въ свѣта, Той е този майсторъ, новото учение, което се е разчуло.

Вие, направихте ли единъ опитъ да имате връзка? Не че нѣмате връзка но, ако отидете на умѣрения поясъ, ще имате една връзка – съ слънцето; ако отидете на северния полюсъ, ще имате друга връзка; ако отидете на екватора – друга връзка. И при това, важно е, какъвъ смисълъ ще има отъ тези връзки. Каква велика наука има въ тия връзки! Въ слънцето има повече отъ 10 магнетични пояси, които опасватъ земята, прѣкръстосватъ се. И презъ разните вѣкове тия пояси сѫ образували една егоистична култура, каквато е сегашната култура на егоизма, на силата, а други едни пояси, които се спущатъ сега, ще образуватъ една култура малко по-мека, култура на любовьта. И ако вие не се поставите въ благотворното влияние на тия слънчеви лѫчи, какво може да излѣзе отъ васъ? Ако вашиятъ умъ е на мѣстото си, тия лѫчи ще можете да ги анализирате. Ще имате една призма вѫтрѣ въ мозъка си, съ която ще можете да разложитѣ тия лѫчи, и да схванете тия нови проявления на свѣтлината. Слънцето днесъ не е такова, каквото е било преди хиляди години. Мистицитѣ сѫ знаяли тия закони: да възлюбишъ Господа, да се стрѣмишъ да бѫдешъ умѣнъ, да обичашъ истината. Това сѫ все форми. Ако обичашъ истината, коя часть отъ вашия мозъкъ ще бѫде по-развитъ? Да любишъ, да бѫдешъ мѫдъръ, и да обичашъ истината, това сѫ 3 различни проявления. Да си мѫдъръ, значи всички твои постѫпки да сѫ отмѣрени. Предъ умния човѣкъ всички може да благоговѣятъ, но всички нѣма да го обичатъ, А човѣкътъ на любовьта всички го обичашъ. Да любишъ, значи всички да те обичатъ. Не мислете, че онзи човѣкъ, когото обичате, трѣбва непрѣменно да бѫде много умѣнъ. Хората може да те обичатъ, безъ да мислятъ, че си много умѣнъ. Познаятъ ли, че си много учѣнъ, не може да те обичатъ вече. Трѣбва ли да ви доказвамъ това? Дай на майката единъ старъ дѣдо на гърдите ѝ, и вижъ, може ли той да ѝ произвѣде едно хубаво чувство? Но дай на майката на гърдите ѝ едно малко, глупаво дѣтенце, да поритне малко, то произвѣжда едно толкова хубаво чувство, каквото дѣдото, 100 пѫти да ритне, не може да го произвѣде. Кой е по-умѣнъ? Дѣтето е по-умно. Дѣтето съ своитѣ глупави ритания произвѣжда въ душата на майка си, такива чувства, каквито дѣдото съ своите ритания не може да произвѣде. Новото учение е едно такова дѣте, което като ритне, произвѣжда такива хубави чувства. Казватъ: „Ритна!“ Да, но всѣко махане, всѣко ритане внася единъ новъ животъ въ умоветѣ и сърдцата на хората; единъ новъ подемъ ще дойде.

Слѣдователно, любовьта, тя се развива само при извѣстни условия, вие трѣбва да развивате тия условия. Мѫдростьта се развива при други условия. Френологически, мѣстото на мѫдростьта е отпредъ на челото, любовьта – е отгоре на главата, а истината кѫдѣ? За истината, това сѫ човѣшкитѣ очи. А знаете ли, че човѣкъ може да мисли чрѣзъ своитѣ очи? Само очитѣ сѫ мѣсто за истината и оттамъ човѣкъ може да мисли. Този великъ човѣшки духъ, който иска да разглѣда, да изучи нещата въ своята пълнота той трѣбва да влѣзе вѫтрѣ въ насъ, и когато очитѣ на хората почнатъ да мислятъ, тѣ сѫ на великия пѫть на истината. И когато Христосъ казва: ако твоето око е лукаво, извади го; въ този смисълъ Той прѣдава това – очитѣ, като изразъ на истината. Ако твоятъ духъ влѣзе въ окото ти, и вижда разумно нещата, и има единъ великъ стремежъ къмъ Бога, казвамъ: „Този човѣкъ мисли за истината“. Тогава, ако ти горе на главата си не можешъ да живѣешъ, ако отпрѣдъ на главата си не можешъ да мислишъ, какъ ще мислишъ съ очитѣ си истината? Казваме:

„Ние да мислимъ, че…“

И тъй, новото учение, което иде сега въ свѣта, иде да внесе този новия животъ, защото, тъй демагнетизирани, всички сме недоволни. Туй е моето желание сега, и на млади и на стари, които сте недоволни – да приемете новото учение. Защото старитѣ хора сте съ едни стари създадени навици, казвате: „Отъ насъ нищо нѣма да стане“. Младитѣ казватъ: „Отъ насъ нещо ще стане“, но какво, и тѣ не знаятъ. И отъ стари и отъ млади, може да стане нещо отъ васъ. Старитѣ утрѣ могатъ да се прѣобразятъ.

Въ една отъ строфитѣ въ поезията на единъ индийски философъ, се разправя за една млада мома, която се влюбила въ единъ индийски принцъ. Облича се тя хубаво, показва се на прозореца. Пита я майка ѝ: Какво правишъ? Обличамъ се, принцътъ ще мине. „Но ти си бедна дѫщеря, той нѣма да те поглѣдне“. Облича се тя, не чува. Показва се на прозореца. Взима си тя всичкитѣ гердани, и ги хвърля предъ краката на неговитѣ коне. Радва се тя, че неговитѣ коне минали прѣзъ гердана ѝ, но принцътъ никакъ не я поглѣдналъ.

И ние съврѣменнитѣ хора хвърляме всички наши гердани – своята честь, умъ, сърдце, съвесть, – предъ конетѣ на нашия въображаемъ принцъ. Той си дигне главата, отмине безъ да ни види, а нашитѣ гердани оставатъ въ кальта. Не, не, великиятъ принцъ когато дойде, не трѣбва да му хвърляшъ герданитѣ си. Твоятъ принцъ като мине, ако те познава, ще се обърне, ще изправи поглѣда си къмъ прозореца ти, нѣма да ти кимне съ глава, а само, така, ще те поглѣдне, и пакъ ще си отмине. И следъ туй, младата мома може да каже: Поздрави ме. Съ какво? – Съ истината ме поздрави. Питамъ ви сега: Вие като се срѣщнете, поздравлявате ли се съ истината? Питашъ: Защо ме гледашъ? Азъ още не съмъ те глѣдалъ.

Туй новото учение въ всинца ви трѣбва да пробуди съзнанието ви, и да знаете, че съврѣменното общество може да се прѣобрази вѫтрѣшно, да се реорганизира вѫтрѣшно, и тогава, въ всички слоеве на обществото, тия закони могатъ да се приложатъ. И азъ се чудя, защо трѣбва да се поставятъ тѣ въ антагонизъмъ предъ такова едно учение което е тъй необходимо, както свѣтлината. То е една Божествена свѣтлина. Тази свѣтлина не може да влѣзе само въ една църква. Тя е толкова голѣма, ще мине прѣзъ всички църкви, прѣзъ всички народи, прѣзъ всички свѣтове, ще освѣтли земята; ние не можемъ да вземемъ всичко, ще вземемъ само толкова, колкото ни трѣбва, колкото е необходимо за нашата култура.

Азъ като ви проповѣдвамъ, глѣдамъ на вашитѣ лица, вие се безпокоите. Ами, като умрѣмъ дѣ ще идемъ, въ онзи свѣтъ дали ще ни посрѣщне Христосъ, ще Го видимъ ли, майкитѣ си, бащитѣ си, дѣдитѣ си и бабитѣ си ще видимъ ли, кой ще ни зарови тукъ на земята, съ колко попа ще ни заровятъ и т.н.? … Слушайте, не се занимавайте съ въпроса, кой ще ви зарови. Свѣтътъ, въ който отивате, азъ ви казвамъ, е толкова великъ, и отсега нататъкъ трѣбва да живѣете. За да живѣете въ този свѣтъ, въ който едва сега се пробужда вашето съзнание, вашитѣ чувства трѣбва да се разтоварятъ, да видите онази красота, да видите онѣзи възможности, които ви очакватъ. Отсега нататъкъ васъ ви очаква животъ! Досега е било само едно приготовление за вашитѣ души. И азъ се опасявамъ нѣкой пѫть, че вие може да се спрете въ своето развитие. Не искамъ да ви накарамъ на сила да приложитѣ туй учение. Това учение за животъ, учение, което ни кара какъ да държимъ тази своя първоначална връзка съ тази сѫщина на живота. Ние не идемъ да примиримъ свѣта, ние не идемъ да отмахнемъ противорѣчията, ние учимъ какъ да може всѣки самъ да се примири, всѣки самъ да прѣмахне противорѣчията. Онзи, който е въ състояние да грѣши, той самъ е въ състояние, да си помогне въ живота. Новото учение иска да създаде условия. Тия условия ще се създадатъ по единъ строгъ Божественъ начинъ, или по единъ наученъ начинъ. Вие сте въ следующето положение: Вие седите и си казвате така: Отъ мене нищо нѣма да излѣзе. Въ коя книга четохте това изрѣчение? Питамъ: Въ коя Божествена книга четохте този надписъ? Минавате покрай нѣкой гробъ, четете: Тукъ почиватъ останкитѣ на Драганъ Стояновъ – умрѣлъ. Въ коя Божествена книга намерихте туй изрѣчение, че тукъ почиватъ останкитѣ на еди-кого си. Останки могатъ ли да почиватъ? Когато единъ корабъ се счупи, може ли едно парче отъ кораба да почива? Може да почива само едно разумно сѫщество, което се е свързало съ Бога, разбрало е Бога и вижда законитѣ. Само това сѫщество почива, а нашитѣ останки, нашитѣ кости не само че не почиватъ, но започва – единъ червей тукъ ги помръдне, другъ червей тамъ ги помръдне, следъ нѣколко години пъкъ, другъ нѣкой отъ вашето семейство умре, хайде разровятъ те, събератъ коститѣ ти въ една торбичка, пакъ те заровятъ. Следъ нѣколко години пакъ те разровятъ, гробаритѣ те побутватъ съ своитѣ лопати – пакъ те заровятъ. И следъ туй четешъ: Тукъ почиватъ останкитѣ на еди-кого си. Това е криво разбиране на нещата. Душата може да почива, само когато тя разбира тази велика жива природа, когато ние живѣемъ съ Бога. Казва Писанието: „Богъ е Богъ на живитѣ, а не на мъртвитѣ“.

Сега, ние сме живи, ние сме въ онзи свѣтъ. Азъ искамъ да вѣрвате, че въ онзи свѣтъ сте вие. Да не мислите, че сте въ този свѣтъ. Кой е този свѣтъ? Вашиятъ свѣтъ е свѣтъ на заблуждения. Онзи свѣтъ, т.е. свѣтътъ, който ще внесе радость и веселие у васъ, трѣбва да ви направи като удове на този великъ Божественъ организъмъ, да чувствувате че сте една жива часть, една съзнателна часть отъ цѣлото Божие тѣло, и Богъ мисли за васъ. Какво по-хубаво учение отъ това? Единъ пръстъ съмъ, и нѣкой пѫть Господь сложи рѫката си отгоре ми и казва: „Много хубаво ми служишъ, азъ те обичамъ, доволенъ съмъ отъ тебе, ти си едно хубаво дѣтенце, и докато седишъ на моята рѫка, докато си пръстъ на моята дланъ, не бой се!“ Туй е то новото учение! То е основата, която трѣбва да се тури, и всички ние трѣбва да бѫдемъ свързани съ това ново учение, съ тази велика мисъль на любовьта.

Нѣкой пѫть нѣкои казватъ: Вие сте много миролюбиви хора, не воювате ли? Да, и ние воюваме, какъ не! Ами не е ли по-голѣма война това положение, когато бѫдешъ поставенъ при слѣдната обстановка, и ти издържишъ? Запримѣръ, предъ тебе вървятъ двама души, единиятъ отъ тѣхъ изважда револверъ срещу другия, свой противникъ, и иска да го убие. Ти, който вървишъ слѣдъ тѣхъ, достигашъ ги, хващашъ рѫцѣтѣ на този, който иска да убива, взимашъ револвера му и казвашъ: „Не, приятелю, ще скриешъ револвера, отъ тебе така ще стане по-добъръ човѣкъ, отколкото, ако убиешъ“. Кой е по-голѣмъ юнакъ отъ двамата? – Вториятъ е по-голѣмъ юнакъ. Не е въпросътъ ние да отстѫпваме, не, ние трѣбва да бѫдемъ герои, да посрѣщаме всички мѫчнотии въ този свѣтъ, защото и геройство е потрѣбно. Съврѣменнитѣ хора се биятъ, защото това е една потрѣба вѫтрѣ въ природата. Хората трѣбва по нѣкой пѫть да се биятъ. Това е една необходимость. Има два начина, по който Богъ се проявява. Единиятъ начинъ е външенъ, и въ този външенъ начинъ Богъ се проявява. Четете въ книгата на царетѣ, дѣто Давидъ се обръща къмъ Бога и казва: „Господи, отъ коя страна да нападна неприятеля си?“ И Господь му дава опѫтвания отъ коя страна да напада. Когато Моисей прѣкарваше израилския народъ прѣзъ пустинята, побѣждаваше противника си, докато си дигаше рѫцѣтѣ нагоре, а щомъ отслабваха рѫцѣтѣ му, противникътъ побѣждаваше.

Сегашнитѣ хора не питатъ Господа, да воюватъ или не. Евреитѣ бѣха умни хора, тѣ питаха Господа: Да се биемъ ли? Господь чрѣзъ пророка имъ каза: „Идете да се биете“. А сегашнитѣ християнски народи казватъ: „По свои съображения, ние сами рѣшаваме, нѣма защо да питаме Бога.“ Въ външния свѣтъ, по закона на необходимостьта, войната се допуща; и когато казваме, че войната – за насъ не е потрѣбна, разбирамъ, че не е потрѣбна за вѫтрѣшния животъ, защото той е животъ абсолютно безъ война. Тамъ живѣятъ всички разумни сѫщества, и между тѣхъ нѣма причина за никаква война, за никакъвъ споръ. Ако живѣемъ вѫтрѣ, нѣма нужда отъ война, ако живѣемъ вънъ, ще има война. Слѣдователно, ако хората не се подчиняватъ на Бога, на Божия законъ, войнитѣ ще дойдатъ, ще се биятъ. Ако не вѣрвате, ще отидете на войната. Сега, туй ново учение, тази нова култура иде да ни покаже вѫтрѣшнитѣ връзки, вѫтрѣшната страна на живота, да станемъ силни.

Да кажемъ, че два народа иматъ помежду си споръ. Тѣхнитѣ държавници не могатъ ли да измѣнятъ нѣщата? – Могатъ, и то по два начина: или чрѣзъ война или чрѣзъ миръ. Двама съседи спорите за нещо. Вие можете или да се дадете подъ сѫдъ, или да разрѣшите въпроса по миренъ начинъ. Новото учение трѣбва да влѣзе, да изпѫди всички тия духове на размирието, и да внѣсе правда между хората. Защото, нѣкой казва: „Нѣма да сѫдя този човѣкъ, за да не ми докара нѣкоя бѣля на главата“. Да, но това е отъ страхъ, не го правишъ отъ страхъ. Не, ако не сѫдя нѣкого, то ще го направя отъ дълбоки съображения, отъ великия законъ на любовьта. Питай Господа: Да го сѫдя ли този или не? Ако ти каже: „Не“, нѣма да го сѫдишъ, ако ти каже „да“, сѫди го. Нека го осѫдятъ, да стои 5 години въ затворъ, и ти тогава ще му кажешъ: „Азъ много сѫжалявамъ, че стоишъ затворенъ тукъ, донесохъ ти книги да четешъ. Дѣцата ти, наистина, оставатъ сами, но азъ ще работя зарадъ тебе, ще се грижа за фамилията ти, а ти ще стоишъ тука, и като излѣзешъ отъ затвора, ще живѣемъ по братски. Ако искашъ пъкъ, ти ме осѫди, азъ ще влѣза въ затвора вмѣсто тебе, ще урѣдимъ въпроса“. Умнитѣ хора могатъ да урѣдятъ всички въпроси. Но казвамъ сега, онѣзи между васъ, у който съзнанието се е развило, имайте прѣдвидъ едно нещо въ ума си, а то е слѣдното: Онзи, който може да ви направи щастливи, то е онази сѫщина, която живѣе въ васъ самите, а когато вие имате избликъ на тази енергия, ще я дадете навънка, за да не би товарътъ да ви тежи, да ви причини зло. Когато азъ любя нѣкои хора, то е, защото имамъ толкова много товаръ, имамъ много богатство, нося голѣмо изобилие на гърба си, че съмъ се изпотилъ. Срещна нѣкой бедѣнъ човѣкъ, дамъ му една крина отъ моето жито, срещна другъ – дамъ му още една крина, срещна трети – сѫщо, докато ми остане само една крина, за мене, олѣкне ми, олѣкне, и казвамъ: „Слава Богу, че имъ дадохъ.“ Казвамъ на всинца ви: „И на мене една крина, и на всинца ви по една, и въпросътъ е разрѣшенъ“. По една крина жито на гърба е достатъчно за всѣкиго! Отсега нататъкъ, този живъ вѫтрѣшенъ принципъ, който работи вѫтрѣ въ насъ, той иде да ни научи. Дръжте си вашитѣ религиозни възглѣди! Онзи, който си е православенъ, нека си е православенъ. Тебе сѫ те кръстили Иванъ Драгановъ, влѣзналъ си въ новото учение, какво ти прѣпятствува това име? Ти си Петканъ Стояновъ. Какво ти пречи името? Влѣзъ въ новото учение! Не е името, което прѣпятствува на човѣка. Носете си името, което ви е дадено! Въ нѣкои църкви както и въ монашеството, иматъ обичай да промѣнятъ името. Не е до името ви. Казватъ: „православенъ“. Думата православенъ е много добра. Думата евангелистъ е много добра. Думата българинъ е много добра. Думитѣ англичанинъ, французинъ, турчинъ, е много добра. Това не ви прѣпятствува. Друго нѣщо има, което трѣбва да разбѣремъ всички. Ние всинца се нуждаемъ отъ онази сѫщина на любовьта. Кое сърдце не се нуждае отъ онази топлина на любовьта? Кой отъ васъ не се нуждае отъ онази свѣтлина на мѫдростьта? Всички се нуждаемъ отъ тази топлина, отъ тази свѣтлина. Кой отъ васъ не желае да бѫде любовенъ, кой отъ васъ не желае да бѫде умѣнъ, кой отъ васъ не желае да говори истината и да му говорятъ истината? Това е стрѣмежъ на всѣка душа. Бихтѣ ли желали на всѣка стѫпка да ви лъжатъ? Като те срѣщна, ще кажа: „Братко, искамъ да ти се изявя“, а не да ти казвамъ, че те обичамъ. Вие сте страненъ пѫтникъ, на 100 врати сте хлопали, и на всѣкѫдѣ ви казватъ: Нѣма мѣсто! Братко, много съмъ отмалялъ, ходихъ на толкова мѣста, и навсѣкѫдѣ нѣмаше мѣсто. „Заповѣдайте, въ моя домъ има едно малко мѣстенце.“ Заведа ви дома си, нахраня ви, дамъ ви топла вода да се измиете. Това е, което дава новото учение. И на млади и на стари, на всѣка една отрудѣна душа да се даде потикъ. Вие сте дошли като пѫтници на тази земя. Прѣдназначението ви е велико, не се обезсърдчавайте! Турете кръстъ на вашитѣ противорѣчия, но не ги забравяйте, помнете ги! Нѣкой се оплаква, казва: „Ти вчера ме обиди“. Какъ? Обидихъ ли те, по какъвъ начинъ? – Ето на, на рѫката ми ми направи една голѣма рана. Ти ме удари по рѫката, и вижъ каква голѣма рана ми направи. Тъй ли? Азъ съмъ готовъ да поправя грѣшката си. Азъ имамъ знания, владея туй изкуство. Чакай! Изваждамъ шишенцето си, туря отъ този еликсиръ върху раната измия добре рѫката, и слѣдъ 20 минути раната заздравява. Сега доволенъ ли си? Дай да ти цѣлуна рѫката. Извини ме, азъ съмъ направилъ една погрѣшка несъзнателно. Друга нѣкоя погрѣшка, друга нѣкоя обида има ли сега? – Нѣма. Срѣщна друга нѣкоя сестра. Обидихъ ли те съ нещо? – Я вижъ каква рана си ми направилъ! А, много сѫжалявамъ, чакай, азъ ще я поправя, ще я излѣкувамъ. Заемамъ се, и я излѣкувамъ. Друга рана има ли? Нѣма. Навсѣкѫдѣ тъй ще постѫпя. Това е новото учение! Всички тия рани отъ сърдцата ви, отъ умоветѣ ви, ние трѣбва да ги извадимъ, да извадимъ шишенцето съ този еликсиръ, и да кажемъ: „Братко, извини, азъ не знаяхъ, че толкова врѣме си страдалъ, че съмъ ти създалъ толкова обиди!“ Извадя отъ този еликсиръ, туря го на раната, и казвамъ: „Втори пѫть ще бѫда много внимателенъ“. По-хубаво учение отъ това има ли? Така да живѣятъ помежду си мѫже и жени, така да живѣятъ дѫщери и синове, слуги и господари. Но тукъ, на думи, много лесно става, лесно го направихъ, обаче, това е едно изкуство, за което, за да се приложи, вѣкове се изискватъ. Ние имаме една окултна школа, имаме начини, методи, и щомъ дойде Учительтъ, ще ги приложимъ, тъй както музикантитѣ прилагатъ правилата въ музиката.

И азъ съмъ увѣренъ въ едно нещо: Този пръсть (Учительтъ дигна показалеца си нагоре) никога нѣма да напусне своята служба, а щомъ моятъ пръстъ нѣма да напусне своята служба, и вие никога нѣма да напуснете своята служба въ този великъ Божественъ организъмъ, въ който сте поставени.

Това е поздравътъ на новото учение. Извършете волята Божия, освѣтете Неговото Име, приложете Неговата свѣтлина, и нека Доброто даде своите условия за широки схващания, за приложение на Доброто въ живота!

Бесѣда, държана на 4 февруарий, 1923 г.,
Нѣделя, 10 ч. с. XVII Бесѣда.