(Йоан 3)

Всички хора употребяват думата „внимание“. Учителите казват на учениците си да внимават в уроците, които те им преподават. Родителите казват на децата си да внимават, да не правят пакости. Следователно всеки трябва да разбере смисъла на думата „внимание“. Вниманието подразбира пробуждане. Без внимание човек не може да направи никаква връзка. При това връзките, които човек прави в живота си, зависят от неговото внимание. Понякога човек внимава от страх. Той прилича на дете, което току-що е проходило и върви внимателно, едва стъпва. Сърцето на това дете трепти от страх, да не падне. Това внимание е подобно на вниманието на апаша, който върви, оглежда се натук-натам, да не го хванат. Понякога човек внимава не от страх, но от очакване. Той прилича на затворник, когото осъждат на смърт и току се ослушва, откъде ще дойде неговото спасение. Той внимава, следи, ослушва се, дано дойде някой и донесе благата вест, че е оправдан.

Следователно най-хубавото, най-красивото нещо в живота е вниманието. Човек е дошъл на земята да се радва. На какво? Той не трябва да се радва на облеклото си, нито на положението, което заема, но да се радва, че е дошъл на Божия свят, да очаква изгряването на слънцето. Всичкото му внимание трябва да бъде насочено към изгряващото слънце. Изгряването на слънцето не зависи нито от дрехите на човека, нито от неговото богатство, нито от неговите разбирания, нито от неговата сила и красота. Изгревът на слънцето е в сила да даде утеха на човешката душа. Изгревът на слънцето дава подем на човешкия дух. Човек може да е добре облечен, но ако е сляп, какво ще го ползват тези скъпи дрехи? Или, ако е глух, какво ще го ползват хубавите дрехи? При изгрева на слънцето най-важно за човека е онова, което вижда. При пробуждане на природата най-важно за човека е онова, което чува. Сега и на вас казвам: внимавайте как гледате и какво гледате! Внимавайте как слушате и какво слушате! За всеки ден си поставяйте задача, да гледате хубавото и да слушате Словото Божие, което отвътре ви говори. Дойдете ли до нещо отрицателно, сложете го далеч от себе си и дайте внимание само на хубавото, на красивото в света. Това е естественото положение, което човек може да заеме в живота. На какво обръщате внимание, когато влизате в цветна, или в плодна градина? На хубавите цветя и плодове. Също така и ароматните цветя привличат вниманието ви. Какво по-естествено от това? Това е факт из действителния живот, но не е истина. Защо не е истина? Защото истината освобождава. Всяко красиво цвете, което разнася благоуханието си надалеч, може само да ви причини радост, но по никой начин то не може да измени вашия живот. Това цвете казва на човека: „Каквото правя аз, това можеш да правиш и ти, но трябва да внимаваш в живота си“. Какво правят съвременните хора? Като видят някое цвете, което спира вниманието им, те го откъсват. Не, не късайте цветята, но гледайте какво те правят. Виждате един чист, хубав извор. Не пожелавайте този извор да тече в двора ви! Вижте какво изворът върши и подражавайте на него. Виждате една хубава книга. Не пожелавайте тази книга да бъде в библиотеката ви, но прочетете я, да видите какво е написано в нея. Книгата казва: „Прочети ме и вземи за себе си само това, което можеш да разбереш. Останалото, което не разбираш, не бутай, то не е за тебе“. Намирате на пътя голямо богатство. Спрете се внимателно пред него и вземете за себе си само една монета. Останалите пари са за другите хора, които ще минат след вас. Така ще постъпи разумният човек, а глупавият ще вземе всичките пари, след което ще го хванат, ще го съдят, ще се яви голям спор, че взел чуждите пари.

Това са ред положения, върху които хората никога не са мислили, но и вие не сте мислили. Натъквате се на ред противоречия, страдания, нещастия, мъчнотии, за които си давате различни обяснения, но всички тия обяснения нищо не допринасят. От хиляди години насам хората си обясняват тия въпроси и все необяснени остават. От хиляди години насам хората изучават тия неща и все ненаучени остават. Коя е причината за това? Те имат желание да си обяснят тия въпроси, стремят се да ги изучат, но една е грешката им: те са избрали крив метод за постижение. Ето защо и до днес още хората не са се домогнали до великата реалност на нещата. Предназначението на тази реалност е да въведе човека към познаване на Истината. Придобиването на Истината пък определя смисъла на живота. Да придобием Истината, това значи да влезем във Вечния Живот, който търсим и към който се стремим.

Тази сутрин искам да ви говоря като на хора, напълно здрави, без противоречия в живота. При това няма да говоря нито за болестта, нито за здравето. Болестта е противоположното на здравето и обратно: здравето е противоположното на болестта. Обаче да се говори за болести, това значи човек да изгуби разположението на духа си. Ако здравият говори за болести, той допуска, че някой ден може да се разболее. Да мислите, че можете да се разболеете, това говори за някаква опитност, която сте преживяли, вследствие на което мислите, че тази опитност може да се повтори. Болестта взима нещо от тялото на човека, но нищо не дава. Който е боледувал, той всякога е дал нещо от своето тегло. Като оздравее, отново набавя изгубеното. Следователно, който печели, той е здрав; който губи, той е болен. Който живее добре, той е здрав; който не живее добре, той е болен. Това е достатъчно да знаете, по-нататък не се стремете да обяснявате какво нещо представлява здравето и какво – болестта. Едно от качествата на здравето е веселието. Здравият е всякога весел, бодър, готов за работа. Болният е неразположен, недоволен, не му се работи; щом го накарат на работа, той се съобразява с времето, дали е хубаво, или не. За болния ту времето не е хубаво, ту хората не са добри и т.н. Болестта го кара да гледа отрицателно на всичко. И сиромахът е като болния: за него времето не е добро, хората са лоши, жестоки. Значи, сиромашията е болест, а богатството – здраве. Всички съвременни хора се стремят към същественото в живота. Кое е същественото? Някои поддържат, че същественото се заключава в реалността на нещата. Едно от качествата на реалността е повторението. Това повторение на нещата се отличава с вечно разнообразие. В реалността има повторение на явления, на факти, но по съвършено различен начин. Всяко повторение, в което има еднообразие, носи смърт. По-страшно нещо от еднообразието няма. Представете си, че някой ваш познат ви даде хиляда лева и всеки ден идва в дома ви да казва, че ви е дал хиляда лева: днес ви каже това, утре, други ден и така продължава с месеци и години. Какво ще бъде вашето положение? На един български чорбаджия, голям скъперник, се отворило сърцето един ден и той купил на един беден човек един агнешки дроб. Където когото срещал, все разправял за този бял дроб, който дал на бедния. Колкото пъти срещал бедния, все това разправял, че му дал един бял дроб, докато най-после бедният купил един дроб и го хвърлил в лицето на богатия, като му казал: „Не искам нито дроба, нито доброто ти!“ Казвам: не подражавайте нито на този чорбаджия, нито на бедния човек! Не правете нито едното, нито другото! Този пример не е за подражаване, но за поука само. Кажете ли нещо на човека, дадете ли му нещо, оставете го свободен. По-нататък той ще мисли, ще се поучава сам. Не изкарвайте човека от търпение. Оставете го сам да благодари, както той намира за добре. Запомнете следното правило: Не отегчавайте хората, не отегчавайте и своя дух, който ви ръководи. Казано е в Писанието: „Не отегчавайте, т.е. не огорчавайте Духа, Който ви ръководи!“

Как ще огорчите Духа? Човек огорчава Духа със своето постоянно недоволство и неблагодарност. Той е недоволен, че това нямал, онова нямал; че това не му дали, онова не му дали; че богатите ядат и пият, а той нямал нищо, нямал месце, нямал хубави дрехи. – Това е положението на бедния, на когото чорбаджията купил агнешки дроб. И богатият мърмори, и бедният мърмори: богатият мърмори по един начин, за едни работи; бедният мърмори по друг начин, за други работи. Когато бедният мърмори, най-после ще се намери някой богат, който ще му купи един дроб, но скъпо ще му излезе този дроб. Когато богатият мърмори, ще се намери един беден, който ще хвърли дроба в лицето му и с това ще изкаже неблагодарността си. И от бедни, и от богати се изисква велико самообладание. Според мене, бедният не трябва да завижда на положението на богатия, но като го види да яде и да пие, той трябва да се зарадва, че Бог му е дал възможност да се ползва от тия блага на живота, а за себе си да благодари, че е лишен от тях. Ако пожелае благата на богатите за себе си, той ще осакати своя живот, ще осакати душата си.

И тъй, красивото, великото в живота на всеки човек се заключава в благодарността му към Бога за онова, което му е дадено. Това, което Бог е дал на човека, е временно, само за даден случай, за даден момент. То никога няма да се повтори. Във вечността нещата не се повтарят. Като знае това, човек сам трябва да оцени онова, което Бог му е дал. Тази оценка за нещата зависи от разбиранията на човека. Нещастията и страданията на хората зависят от техните разбирания за живота. Някой е нещастен, защото така разбира. За пример, давате една хубава круша на един стар човек. Той взима крушата, разглежда я оттук-оттам и току въздъхва. Защо въздъхва? Защото няма зъби, не може да дъвче. Но понеже е хубава, крушата го съблазнява. Той нарязва крушата на няколко парчета, които цели нагълтва. След половин час старият човек започва да се превива от болки в стомаха и казва: „Все на мене ли се дават такива страдания?“ – Какви страдания са тези? Той получил най-хубавото нещо – една хубава, зряла круша, но причината за неговите страдания е друга. За да не страда, старият човек трябваше да постъпи по следния начин. Той трябваше да извика някое малко дете при себе си и да му каже: „Я, дядовото, вземи това хаванче и посмачкай малко тази круша, да поомекне. След това ти ще вземеш половината круша, а другата половина ще дадеш на мене“. При това положение и детето ще остане доволно, и старият няма да страда.

Следователно всеки трябва да се научи да споделя със своите ближни благата, които Бог му е дал. Това споделяне трябва да става разумно, да не се отегчават едни-други. Няма по-хубаво нещо от това, да направите едно добро навреме, да кажете една дума, или да изпратите един поглед на място. Няма по-велика наука от тази! Каква по-голяма наука от тази, да знаете кога и какво да говорите? Много от страданията на хората се дължат, именно, на незнанието и неспазването на тази наука. Тя е велика, Божествена наука! Изкуство е да знае човек как да слуша, какво да слуша и какво да не слуша.

Всички хора се стремят към богатство. Прави са те. Добре е човек да бъде богат. И Бог има желание да даде богатство на всички хора. Богатството има главно две страни: външна и вътрешна. Ето защо, важно е какво богатство търси човек. Здравият е богат човек; ученият е богат човек; добрият е богат човек и т.н. Човек трябва да мине през всички страни на богатството. Който избере материалното богатство, изразено в пари, в имоти, той ще се домогне до външната страна на живота. Такъв богат човек може да бъде учен, може и да не бъде учен. Обаче при това богатство той непременно ще бъде неспокоен. Материалното богатство е товар за човека. Ако натоварите един кон със злато, или със скъпоценни вещи, най-малко десет пъти ще се изпоти той, докато занесе товара на определеното място. Ако позлатите седлото, гемовете, подковите на коня, той може да бъде красив, но в края на краищата, ще каже: „Нищо не искам, освен свободата си. Нито златният товар ме радва, нито златното седло и подковите“. – Прав е конят. В този случай, той мисли по-добре от своя господар, който се радва на златото си. Няма по-красиво нещо и за коня, и за неговия господар, от свободата. Все пак положението на коня е по-добро от това на господаря. Конят ще остави товара в дома на господаря си и ще се облекчи, а господарят ще получи златото си, ще се зарадва, но едновременно с това ще се натовари. Човек не може да бъде щастлив, когато конят му е нещастен. Конят пъшка, изнемогва под тежкия товар, а човекът се радва на богатството си, но тази радост е временна, следователно външна. Конят казва: „Охлузи се гърбът ми от тази тежест“. Господарят казва: „Няма нищо, твоят гръб се охлузи, но поне аз ще бъда щастлив“. Не, това е криво разбиране на живота. Това не е Божествено положение. Утре ще се сменят ролите: господарят ще дойде на мястото на коня, а конят – на мястото на господаря. Невъзможно е господарят да бъде щастлив, когато слугата му е нещастен. И обратно: невъзможно е слугата да бъде щастлив, когато господарят му е нещастен.

Казвате: „Кон е това, той не чувства като човека“. – Ако разглеждате нещата външно, по форма само, така е. Обаче, като душа, конят не се различава от човека. Формата, в която е влязла душата на коня, е ограничена, не ѝ дава възможност да прояви качества, каквито проявява в човешкото тяло. Ако душата на коня влезе в човешкото тяло, тя ще прояви човешки качества, каквито формата на коня не позволява. Значи конят разбира, чувства нещата повече, отколкото вие си представяте. Когато господарят се отнася грубо, жестоко със своя кон, последният се обръща към Бога с думите: „Господи, вложи повече любов в сърцето на моя господар, да има търпение, да бъде по-снизходителен към мене. Аз съм готов да изнеса всичкия му товар, но да бъде по-спокоен, да не бърза толкова“. Така се моли конят в себе си. Ето как трябва да постъпи разумният господар със своя кон. Половината товар ще сложи на своя гръб, половината товар – на гърба на своя кон и така ще тръгнат двамата, ще се разговарят приятелски. Какъв човек е този, който не може да се приравни с всички души? Какво значи да се приравни човек с всяка душа? Това значи да признае Божественото във всяка душа. Който признава Божественото начало във всяка душа, той никога няма да каже: „Това е кон“, или „това е птица“, или „това е дърво“! Какво си ти тогава? „Аз съм човек, който разрешавам великите въпроси на живота.“ Който разсъждава така, той неизбежно ще се натъкне на ред противоречия в живота. Бог всеки момент наблюдава как човек постъпва с животните, с растенията и от това съди за самия него.

Ето защо, като ни наблюдава, всеки момент Бог се радва или скърби. Той скърби, когато нашите мисли, чувства и постъпки са криви, а се радва, когато мислите, чувствата и постъпките ни са възвишени, благородни. Бог не се радва на праведния, но се радва, когато види най-малката добра постъпка на грешния. Той веднага изважда тефтерчето си и записва времето, деня, часа, когато грешникът е направил едно малко добро. И за тази малка радост, която грешникът е причинил на Бога, един ден Той ще му даде някакво велико благо. Какво по-приятно за нас от това, да причиним поне една малка радост на Господа? Ние сме дошли на земята, именно, за това, да причиним поне най-малката радост на Господа. Това трябва да бъде нашият идеал! Сега всички хора искат да бъдат щастливи и могат да бъдат щастливи. Но как? Ако не можем с най-малката своя мисъл, или с най-малкото свое чувство, или с най-малката си постъпка да причиним радост на Онзи, Който всичко ни е дал, ние не можем да имаме основа, върху която да съградим своето щастие. Следователно хората губят щастието си по единствената причина, че основата, върху която е съградено то, не е солидна. А всяко нещо в света, което не е поставено на солидна основа, в края на краищата се разрушава. Значи щастието на човека зависи от стремежа му да причини поне най-малката радост на Господа.

Казвате: „Бог е съвършен, Той не се нуждае от нас, ние да Му причиняваме радости“. – Вие не разбирате какво нещо е съвършенството. Представете си, че няколко души напишат на дъската буквата „Л“. Един ще напише голяма буква „Л“, друг ще напише малка буква „Л“, трети ще напише същата буква, но разширена, четвърти ще я напише стеснена и т.н. Както и да напишете тази буква, тя е все буквата „Л“, но с известно различие в написването. Когато някой напише малка буква „Л“, това показва, че той е скъперник, цени книгата, времето, не иска много да харчи. Той казва: „Ако напиша едно писмо с големи, едри букви, напразно ще отидат и листата, и мастилото, и времето. Хайде, по-добре да намаля буквите, че от всичко да направя икономия“. Не, когато човек пише някому писмо, особено любовно, от всяка дума трябва да излиза аромат, благоухание, каквото излиза от цветята. Всяка буква, която човек написва, остава известен отпечатък. Този отпечатък говори за състоянието, в което човек се е намирал, когато е писал това писмо. Още от първата буква на писмото може да се съди за живота на човека. И забележете, никога един и същ човек не може да напише една буква, два пъти по ред, по един и същ начин. Колкото пъти и да я пише, все ще има някаква тънка, едва уловима разлика. Както мислите, чувствата и постъпките представляват символи, чрез които се изразява животът на хората, така и буквите определят характера на всеки човек. Ако разглеждате почерка на някой човек в детството, в младините и в зрялата му възраст, ще видите, че буквите, с които си е служил в трите фази на живота си, коренно се различават. Буквите са едни и същи, но написването им е различно. И в трите възрасти на своя живот, във всяка буква, той е внесъл нещо особено, което отговаря на тогавашната негова мисъл. Писмото определя характера, както и състоянието на човека, когато той го е писал. Ако сте чувствителни и получите едно писмо, още като го пипнете, ще познаете, дали то е писано с любов, или не. Писмо, писано с любов, е в състояние да трансформира и най-тежкото разположение на духа. Достатъчно е да подържите това писмо известно време в ръката си, без да го четете, за да се измени състоянието ви, да минете в по-висока гама на духа. Като отворите писмото и го прочетете, ще видите, че по съдържание то е точно такова, както сте го почувствали. Обаче, ако писмото не е писано с любов, още като го хванете, ще изпитате известна студенина. Такова писмо е в сила да понижи състоянието ви, но не и да го повдигне. Цялата природа е пълна с любовни писма, писани от Бога. Всеки плод е едно такова писмо. Като вземете един плод, затворете очите си, съсредоточете мисълта си и следете какво ще почувствате. Каквото почувствате, това е написано в този плод. В написаното се крие силата на плода. Ако не мислите по този начин, вие никога няма да придобиете силата, която е скрита в плода. По същия начин човек трябва да познава мислите си, като плод на своя ум и чувствата, като плод на своето сърце. Ако не познава качествата на своите мисли и чувства, като качества на плодове, той никога не би могъл да се ползва от силата, от знанието, които са вложени в тях.

Велик е Божият свят! Той е създаден за нас. Той е създаден и за всеки едного поотделно. Ще дойде ден, когато вие ще получите билет за свободно пътуване по широкия, необятен Божи свят. Кога ще бъде това? – Може да бъде днес, може да бъде утре или други ден – все ще бъде някога. Не е важно кога ще бъде това. Дали ще бъде днес или утре – безразлично е. Един Божи ден съществува. Божият ден не се състои от 24 часа като човешкият. Божият ден се състои най-малко от хиляда човешки години. А колко такива дни ще образуват една Божествена година? Значи, като живеете 365 хиляди години на земята, вие сте преживели една Божествена година. И когато остареете, когато станете човек на 365 хиляди години, в Божествения свят ще представлявате малко детенце, едва на една година, което има нужда още от майка си, да го носи на ръце, да го милва, да му се радва. Това малко Божествено дете знае много повече от онзи стар човек, който е живял цели 365 хиляди години на земята. И тогава казваме, че истинската печалба на човека се състои в това, да премине той от човешкия в Божествения свят. Това е възможно само тогава, когато човек е придобил знания, с които може да се ползва в Божествения свят. Човек ще разбере дълбокия смисъл на живота само когато премине от човешкия в Божествения свят. Това значи да живеем на земята и да разбираме нещата от Божествено гледище. При такъв поглед на нещата всяка форма ще се осмисли, ще придобие израз. И тогава, за изяснение на въпроса, главата може да се уподоби на Божествения, а тялото – на физическия свят. Главата е радиостанция на Божествени мисли. Всяка такава мисъл е резултат на храната, която човек приема. Ако храната, която човек приема, не се превръща в мисли, тя остава в стомаха, където създава ненужни натрупвания. Тия натрупвания пък са причина за известни разстройства в стомаха, както и в цялата храносмилателна система. Това показва, че между мозъчната и храносмилателната система има тясна връзка. Човек трябва да се освободи от всички натрупвания, които му създават ред страдания.

Сега, ще ви дам една магическа формула, чрез която да се освобождавате от тия натрупвания. Тази формула трябва не само на хартия да се напише, не само с устата да се изговори, но да се напечата и в сърцето. Тя мъчно се пише, мъчно се изговаря, а още по-мъчно се разбира. За да изговорите тази магическа формула и да се ползвате от нейната сила, вие предварително трябва да направите три неща. Турците казват: „Лесно е да викаш духовете, но мъчно е да ги изпъдиш“. Значи лесно е да слезеш в кладенеца, но мъчно е да излезеш. Като се хванеш за въжето, лесно ще слезеш, но как ще излезеш? Човек е направил лесното, слязъл е на земята и сега му предстои най-мъчната работа, да се качи горе, в Божествения свят. За изкачването му непременно трябва да дойде някой да му помогне. Слязъл е в кладенеца – лесна работа. Мъчното е да излезе вън от кладенеца. Когато ученикът отива на училище, той върши мъчната работа, качва се от етаж в етаж, като минава от първи във втори, от втори в трети клас и т.н. Когато дойде време да излезе от училището, той тича по стълбите, лесно слиза. В духовния свят, обаче, е обратно. В духовния свят класовете са все на долните етажи, затова влизането в училището там е лесно, а излизането – мъчно. Тази е разликата между небесното и земното училище. И тогава нека всеки си каже: ако един ученик, било от земното или от небесното училище, прави усилия, за да влезе или да излезе от училището, защо тогава и аз да не направя малко усилие, да постигна един свой идеал? Който иска да влиза с мъка в училището, а да излиза с леснотия, той може да бъде ученик само на земята. Но като ученик на земята, той ще има по-малки, по-ограничени разбирания от тия на духовния ученик. Казвате: „Не може ли човешкият живот да се уреди по друг начин?“ – Какво искате? Ето, влизате в училище с мъчнотии, излизате – с лекота. Ако искате да влезете в духовния свят, трябва да се приготвите за нови условия. Там лесно се влиза, мъчно се излиза. И наистина, лесно е слизането на земята, мъчно е качването за Божествения свят. Човек мъчно отива при Бога. Защо? Защото мъчно се качва. Пътят към Бога е път на възкачване. Колкото мъчен да е този път, всеки трябва да мине през него. Нагоре! – Това е стремежът на всяка душа.

Казвате: „Как ще стигнем до Бога?“ Ето, сега идват трите неща, които всеки трябва да направи. Първото нещо: в който град или село живеете, ще намерите най-бедния, най-нещастния човек и ще го посетите. Ще седнете при него, ще се разговаряте, като го запитвате как живее, какво е положението му, как са домашните му и т.н. Той ще извика домашните си, своята жена, децата си и вие ще бъдете внимателни към тях, ще видите как са облечени, от какво се нуждаят. Ще се разговаряте с всички в този дом, докато внесете между тях нещо хубаво. Като видите, че те се развеселят, ще си отидете.

Второто нещо, което трябва да направите, е да излезете в един бурен ден вън и да дочакате изгряването на слънцето. Този ден може да е дъждовен, ветровит, но вие ще имате търпение да посрещнете слънцето и след това ще се приберете в къщи. Само при такава обстановка вие ще прецените какво представлява изгряването на слънцето. Само при това положение човек изпитва истинско доволство, че е могъл да посрещне слънцето в такова бурно време.

Третото нещо, което можете да направите, е да наблюдавате как малкото дете се учи да ходи. Като го наблюдавате съзнателно, ще научите велик урок от него. Иначе ще кажете: „Лази това дете!“ Не, това дете се моли на Бога. То се изправи на краката си, спре се за момент и току-изведнъж падне. После пак се допре с пръстите си до земята, ту с първия, ту с втория, третия, четвъртия или петия, стане от земята, вдигне главата си нагоре и пак започва да се моли: „Господи, искам да разбера живота. Помогни ми да постигна това!“ Туй дете ту пада, ту става и пак се моли: „Прости ме, Господи, че още не съм научил урока си! Всичко, което си създал, е красиво, хубаво и аз искам да го разбера и науча“. Това дете ту пъпли по земята, ту се изправя и току поглежда доволно към майка си, че може само да върви. Цяла наука е ходенето. И малкото дете усърдно изучава тази наука.

Казвам: и вие сте били такива деца, и вие сте изучавали тази наука, но сте я забравили. Мнозина питат: „Как трябва да се молим?“ – Като малките деца, които се учат да ходят. – Какво положение трябва да заемем в живота? – Положението на малките деца, които се учат да ходят. Щом станете като малките деца, вие ще разберете смисъла на живота.

И тъй, като направите тези три неща, вие ще се изпълните със свещен трепет и ще бъдете в сила да произнесете великата, магическа формула на живота: „Бог е Любов!“ Щом произнесете тази формула по този начин, в света ще стане велико, небивало досега чудо. Ще изгрее слънцето във вашите души тъй, както никога не сте го виждали. Ще се отворят всички прозорци, всички 12 врати на небето, които досега не сте виждали. И оттам ще чуете гласа на всички ония, които са минали през вашия път и са завършили развитието си. Всички едновременно ще произнесат магическата формула: „Бог е Любов!“ Откъдето минете, все това ще чувате: „Бог е Любов!“

Какво ще бъде великото чудо, което ще стане? – Всички скърби и страдания ще изчезнат. Невежеството, което до този момент сте имали, ще изчезне. Сиромашията също ще изчезне. Тогава ще видите какво нещо са били страданията и какво – смъртта, и ще кажете: „Всичко това е било илюзия, мъгла“. Тогава лицата ви ще светнат и ще видите блясъка на великия свят.

Великото в света – това е Божията Любов. Божията Любов може да се разбере само тогава, когато човек правилно може да напише, да изговори и да приложи магическата формула в живота. Който може да изпълни трите неща – да посети най-бедния човек, да посрещне слънцето в най-бурния ден на своя живот и да научи молитвата на детето, което за пръв път прохожда, той може да произнесе и разбере магическата формула в живота – Бог е Любов!

Магическата формула – Бог е Любов – съдържа в себе си новото разбиране на Царството Божие.

Съборна беседа от Учителя, 3 септември 1933 г., 5 ч. сутрин, София, Изгрев.