Отче наш.

Ще говоря върху това, което наричат реално и идеално в света. Ще ви прочета от „Царския път на душата“ само няколко пасажа. /Учителят прочете 156 страница./

Реално е това, което човек опитва в дадения случай. А идеално е това, към което се стреми. Ние говорим от гледището на сегашния живот. Някой път известни познания внасят смут в човешкото съзнание. Смущението у човека е един вътрешен дисонанс в съзнанието му. Например, представете си един певец, който пее и вижда, че публиката не е доволна от него. Той се чуди защо публиката не е доволна. – Защото не пее хубаво. Това не се отнася до неговото произхождение, не се отнася до неговото учение, не се отнася до неговата красота или до неговото здраве. Единственото нещо, от което публиката не е доволна в дадения случай е, че не пее хубаво. И следователно, не го слуша. И ако в нас има едно смущение, трябва да знаем как да го премахнем. Певецът трябва да знае, че за да премахне това смущение, той трябва да се научи да пее. Той може да се запита: „Възможно ли е аз да пея?“ Че щом си си позволил да излезеш на сцената, защо питаш: „Възможно ли е аз да бъда певец?“ Ти си направил първата крачка! Как тъй, ти, без да си певец, си излязъл на сцената и искаш да ти отдадат известно почитание и уважение.

И мнозина от вас сте такива певци. Вие сте дошли на сцената на живота и питате дали от вас ще излезе нещо. Че вие сте вече на сцената на живота. Ако пеете, ще излезе нещо. Ако не пеете, няма да излезе. Руският певец Шаляпин разправя своята история. В първата роля, която имал, той играл ролята на един стражарин и не знаел как да я играе и го изхвърлили извън театъра и му дали един ритник. Тъй, както той разправя на вестниците, е било така. Аз от устата му не съм чул. Виждам, че вестникарите 50% говорят истината и 50% не я говорят. Той за самия себе си казва, че много му подражавали. Той казва: „Аз не бих желал да ме подражават.“ Всеки един артист трябва да преживява онова, което ще представи на сцената. Ако той не го преживява, той не е артист. Няма какво да подражава. Подражаването не е преживяване. Някой човек е умрял преди години, но страдал, бил мъченик, а пък ти искаш да играеш ролята и искаш да станеш мъченик.

Кое е реалното в света? Реалното е земята, това, върху което ходим сега, е реалното. Това, което в дадения случай чувствуваш, е реалното, а пък това, което мислиш, то е идеалното. Идеалното е за в бъдещето. А пък реалното е за сега. Следователно, когато ние говорим за човешкото сърце, ние подразбираме нещо както земята, върху която ходим. От сърцето ние черпим всичките сокове. И според както човек чувствува, така той мисли. Реалното е отражение. Реалното дава възможност на идеалното да има отражение. Ние изучаваме идеалното по закона на отражението.

Сега се запитват: „Какво е предназначението на ученика?“ Единствената възможност има само ученикът. Само един, който е ученик, само той може да расте и да се развива по пътя. Само ученикът може да изучава реалното и идеалното. Реалното е самият той, който се чувствува, а пък идеалното е Бог, към който той се стреми. Ученикът е той самият, а пък неговият учител е нещо външно, което го учи. Но и учителят, и ученикът имат предвид природата, която те изучават. Ако природата не съществува, какво има да предаде един учител на своя ученик?

Да кажем, че ние сме тук. Имаме цяла сцена от природата. Вие виждате нещо разхвърляно. То е от положението на вашето съзнание. В природата има един начин: Ако гледате през калейдоскоп, вие ще гледате нещата съвсем другояче. Ако гледате нещата от вашето съзнание или самосъзнание, или подсъзнание, или свръхсъзнание, вие ще имате 4 образи, различни един от друг. Вземете в една фотография: Вие имате най-първо един негатив, имате това, което не е. После този негатив се обръща и образът се представя такъв, какъвто е. Например, вие чувствувате, че имате нужда от храна. Но храната в дадения случай е едно условие за вашето развитие. На какво мога аз да уподобя храната? Представете си, че една машина, за да се движи, на нея ѝ трябва вода, трябва ѝ огън, както съвременната машина, която трябва да пътува. Трябва ѝ един огняр, който трябва да нахрани своята машина. Как ще я нахрани? Ще ѝ даде малко водица, малко въглища. Въглищата са храна. После ще пусне парата и целият локомотив е в движение. Сега като ви говоря за машината, тя сама по себе си чувствува ли храната? Огнярът е, който чувствува дали неговата машина има достатъчно храна, въглища и дали има достатъчно вода, която да образува парата. В дадения случай материалите на сърцето, това са въглищата. А пък човешката мисъл в дадения случай представлява водата, която трябва да се превърне в пара, за да кара машината, а пък разумното, това е самият огняр. Сега във вас може да се зароди едно желание. Вие искате някой път бързо да изучавате, да прогресирате, да научите всичко. В бързото движение, в бързото пътуване с железница има една възможност, една опасност. С каква бързина може да пътува железницата, това не е произволно. Релсите са направени, за да издържат напрежението на известна бързина. Ако увеличат тая бързина, релсите могат да се развалят и ако тя се увеличи още повече, и самият локомотив може да изскочи из релсите навън. Следователно, трябва да имате една бързина, с която да се движите правилно. Както машините дерайлират, тъй и много хора дерайлират. Аз наричам неврастенията дерайлиране от релсите. Виждаш, че някой човек е болен. Иска да постигне нещо. И повечето заболявания на хората се дължат на този вътрешен стремеж. Хората искат да постигнат всичко изведнъж. И като постигнат, какво ще постигнат? – Ще се увеличи техният товар. Ще си послужа с един пример. Например, у вас се зароди известно желание да бъдете богат. Аз уподобявам богатия човек на една красива мома. Момата е богата. Тя е банкер, разполага с милиони. Но богатият човек си има свои неприятели. Това богатство го желаят мнозина. И около него ще се зародят може би десетки или стотици апаши, които постоянно ще мислят как да го оберат. Питам: В такъв случай какво ще правите? Трябва да имате доста пазители, за да ви пазят! Американските милионери сега имат по десетина детективи, за да пазят децата им. Защото във всеки един момент някое от децата им може да изчезне. И като сравнявате това с някои неща от живота ви, може да се каже, че вие всички имате подобни опитности. Някой път много от вашите най-хубави мисли и чувствувания са изчезнали. Апашите са го задигнали. И трябва да ги откупите. Казвате: „Изгубих си това хубаво настроение.“ Една хубава мисъл и едно хубаво чувство човек може да ги изгуби. Аз вземам нещата в тяхната обикновена смисъл. Ти имаш едно хубаво чувство. Веднага това чувство се изгуби. Вие казвате: „Сменило се е.“ Ти си минал от едно реално положение в друго реално положение, от едно реално положение във възходяща степен в друго реално положение в низходяща степен. Има и низходящи положения в идеалното, и възходящи положения в идеалното. Питам: Ако се е сменило вашето добро настроение в друго, което не е тъй добро, то другото, доброто ваше чувство или вашето настроение къде е отишло? – Задигнато е!

Нека да извадим предметно учение сега: Вземам банкерин, който има вече съзнание, че има пари. Осигурен е. Но дойде неговият секретар и казва: „Касата е празна. Обрали са те тая вечер.“ Веднага се смени настроението на банкерина. Чувството се смени. Този, който беше изправен, сега се сгуши. За какво мисли той? Какво изчезна от него? Изчезнаха парите, в които той вярваше. Къде отидоха? На някъде. Те са в низходяще положение, пътуват някъде. Крият ги някъде. И той трябва да тръгне с детективи, за да намери тия крадци и да си възвърне богатството назад. Интересно е по какъв начин вие задържате вашите добри мисли и вашите добри чувства. Каква е вашата опитност? Когато си изгубил една своя мисъл или чувство, по какъв начин си ги възвръщаш? Да допуснем, че вие имате един приятел, който ви обича и вие сте го обичали и един ден по някои причини, по някакъв донос веднага се усъмните и с вашето съмнение веднага изгубвате онова приятното, което имате. Или това идва, което наричаме обезверяване. Казвате: „Може ли да се обезвери човек?“ – Може. Хората са се обезверили в Бога. Ти, който си вярвал в Бога, казваш: „Няма Господ.“ И веднага се измени твоето вътрешно чувство. Убедиш се и веднага тръгнеш да проповядваш, че няма Господ. Досега си вярвал, че има Господ. И това обезверяване става често. Хората, когато тръгнат работите им назад на земята, веднага се усъмнят дали има Господ. Питам тогаз. По същия закон: Когато ти не живееш добре, тогаз и Бог почва да се обезверява в теб. Докато ти вършиш Неговата воля, Той вярва в тебе, но като престанеш да изпълняваш Неговата воля, Той какво ще мисли за тебе? Ще мисли ли, че ти си светия? Ще мисли, че ти си един човек, който престъпваш Неговите закони. Сега в нас има една идея. Ние мислим, че при всичките ни грехове и престъпления Господ не трябва да си измени своето мнение за нас и да мисли, че ние сме много добри хора. То е вярно, че Господ в съзнанието си държи, че сме излязли от Него и че Той ни е създал, но в дадения случай, когато аз не постъпвам добре, Той мисли точно тъй, както ние мислим.

Та казвам сега: Приложението. Може ли един ученик да се учи при един учител, в когото не вярва? Преподава му учител, но той казва: „Я е така, я не е така!“ Съмнява се. Ако се съмняваш, трябва да провериш. Защото в реалното всякога има един опит, приложение. Ти имаш право да се съмняваш в реалното, в това, което си опитал. В него вече можеш да се съмняваш. В идеалното ти съмнение можеш да имаш, но идеалното трябва да стане реално и реалното трябва да се опита и тогаз да се съмняваш в идеалното. Реалното като го опиташ и ако опитът не излезе сполучлив, тогаз ти можеш да се съмняваш. В кабалата и в окултната наука има такива работи, които досега окултните учители не могат да си ги обяснят. Те ги обясняват, но нещата са недообяснени. Не че не могат да се обяснят. Могат. Но трябва много голямо знание. Те казват, че единицата е мъжки творчески принцип, който е създал всичко и че двете е женски принцип. Или казват, че единицата е бащата, а пък двойката е майката, а тройката е детето. Като дойде да се работи с числа имаме: … Значи две жени събрани на едно място, правят един мъж. Дават едно мъжко число. Как е станало това? То е все така когато вярваме, че и без очи човек може да гледа. Желанието да гледаш е съществувало по-рано. Зрението е съществувало преди очите. Очите са само едно пособие вече. У човека има две очи. А у някои насекоми има по много очи, има повече очи, отколкото има човек. Ние сега се отдалечаваме от ония, реалните предмети.

Вие седите и разглеждате нещата такива, каквито не са. Например разглеждате вашата дреха, дали ви прилича или не. Например, туриш си една шапка пред огледалото и гледаш дали шапката ти прилича. Питам: След като си турите новата шапка, какво ще ви придаде тя? Не че без шапка трябва да ходите. Аз правя сравнение с шапката. След като ви дадат две слушалки, вашите уши, какво ще добиете? Много неща, сцени, един свят ще се открие заради вас! И като ви направят един вход, както са вашите уста, през които да влизате в апартаментите на душата, вие ще опитате всички блага, които съществуват на земята. Представете си, че нямате уста. Тогаз какво щяхте да знаете за всички блага, които съществуват на земята? Някой път питате: „Защо ни е това сърце? Защо ни е тая уста?“ – Без уста какво щяхте да бъдете? Камъните са без уста. Желанието на тия камъни е да им се създадат уста. И те затова чакат тук с търпение, за да им се дадат уста, за да опитат реалното. И най-първо вие започвате с опитването на храните, които ви се дават. Но устата имат няколко функции: Възприемането на храната, която е необходима за човека, вкусването на тая храна, за да си състави човек едно понятие за нея. После устата има една друга функция: С въздуха, който излиза, да изкаже една блага дума и той трябва да оцени думите, които говори. Като каже една дума, той трябва да я чуе и да види нейните последствия. Ти минаваш покрай някой човек и му казваш: „Ела у дома, аз ще те угостя.“ Този човек тръгва подир тебе. И казваш другиму: „Ела да те натупам с дърво, да ти тегля едно дърво, че да ме помниш!“ И този човек бяга от тебе. Защо бяга от тебе? Защото впечатленията, които е приел от тебе, са противоположни на неговите желания. А пък яденето, дадено на първия, е точно това, което той желае. Аналогията, която можете да извадите: Противоречията, които могат да се срещат в живота ви, са едно средство за повдигане. Все се зараждат известни противоречия. И щом ученикът разреши някое противоречие, той се повдига в по-висока степен. И щом не може да го разреши, той не се е повдигнал. Някой път слушам да казват: „Толкоз години следвам. Какво съм научил?“ Човек, който учи, все ще научи нещо. Не че не сте научили. При един обед ти си научил нещо. Ти имаш съзнанието, че си придобил реалното и нуждата, която имаш, е задоволена. Но само с един обед не се свършва. Храненето е един непреривен процес. В храненето е опознаването с реалното. Ако не се храниш, ти не можеш да се опознаеш с него. Ти като се храниш, чрез храната ще се опознаеш с реалното. Т.е. чрез тая храна ти ще се опознаеш с живота. Ти ще добиеш от всяка храна дотолкоз, доколкото си възприел живот, доколкото чрез нея е внесен живот в теб или онова благо, което Бог ти е дал в дадения случай. Тъй че при всяка една храна ние влизаме в съприкосновение и с идеалното, и с реалното.

Сега, реалното в света, това е Любовта. Реалното в света е Добродетелта. Идеалното е Мъдростта, идеалното е знанието, което ти придобиваш. Те са неща идеални. Следователно, със сърцето си ние се запознаваме с реалното, а пък с ума си ние се запознаваме с идеалното. Умът се запознава с идеалните работи. Някой път ние искаме познанието на ума да ни даде реалното. Реалното приемаме чрез сърцето, а това, което ние чувствуваме – радостта, страданията ни идат чрез сърцето. А пък какъв е невидимият свят пред нас, какво е предназначението на нещата в природата, какви са законите в света, ония закони, които работят, нашето сърце не може да ни каже нищо по това. Нашият ум ни казва какво е предназначението на нещата в природата. То е идеалното, Великото в света. Когато ви говоря за реалното, трябва да ме слушате със сърцето си и когато ви говоря за идеалното, трябва да ме слушате с ума си. И когато има разногласие между учителя и ученика, то учителят говори едно, а пък ученикът разбира друго. Когато учителят му говори за реалното, за земята, ученикът (е в) идеалното. Той казва: „Не ми разправя за това, което аз искам.“ Някой път учителят е в идеалното, а пък ученикът е в реалното. И казва последният: „Не ми разправя за това, което аз искам.“ Когато учителят разправя за реалното, и ученикът трябва да е там. Когато учителят (разправя) за идеалното, и ученикът трябва да е там. Това са две положения, които трябва да поддържате в ума си.

Седи един богат човек, милионер, който има голямо достойнство и кара всички хора да му отстъпват място. Отдето мине да му отворят път. И по една случайност спира се на железния път. И пазачът му казва: „Отстрани се от пътя.“ Богатият казва: „Защо? Аз мога да седя тук. Аз съм свободен. Никой не може да ми заповяда.“ Ти можеш да седиш навсякъде, но не и върху релсите, по които пътува тренът. Ти нямаш право да запречваш пътя на треновете. Излез извън релсите, защото всеки трен може да те прегази. Вие в пътя на движението не можете да бъдете свободни. Там свобода има само за тия предмети, които се движат в този път. И в окултната наука много ученици си създават големи нещастия, че се поставят на пътя, дето тренове се движат. Ти казваш: „Ще опитам работите. Аз съм свободен.“ – Ще опиташ работите! Аз уподобявам това на един гебедженски бивол. Когато във Варненско англичаните направили първия железен път и машината тръгнала, един гебедженски бивол дошъл всред релсите и като видял машината, ококорил се. И надигнал си рогата. Машинистът свирил, свирил, а биволът казвал: „Тук не можете да минавате. Аз тук не позволявам!“ И като минала машината, целият този бивол станал на каша вътре. Този бивол е мислил: „По какви съображения, отде е взела право тая машина да минава оттук?“ – Тя има гражданско право, държавата е дала позволение да се съгради този път. Често ние правим такива малки опити, които ни излизат много скъпо. Някой човек си е намислил да направи нещо. Ти намислиш да му препятствуваш. Остави го да си върви по своя си път! Някой път вие си задавате въпрос: „Защо той обича този човек? Той нищо не струва!“ Казвам: То е негова работа! То е все таки да питате защо този човек обработва тая нива. Негова работа е! Той това място намерил да обработва. Може да има друго място, но това място намерил да обработва. Обработва го човекът!

Когато вие обичате някой човек, каква е вашата цел? – Да се запознаете с реалното и идеалното, които са в този човек. Когато ти обичаш някого, ти имаш две цели: да се запознаеш с неговото сърце и да се запознаеш с неговия ум. Какъв е първият ваш метод, когато вие обичате по сърце някого? Някой път може да го обичате и с ума си. Какви са методите в опитите на сърцето?

Първият опит на сърцето е: Ако аз опитвам една ябълка, която имам, непременно ще я туря в устата си, ще я изям, ще ѝ дам едно угощение. Ще я запитам, ще ѝ кажа, че тя в мен не може да живее по същия начин, както живее отвън в света и съвсем трябва да си измени формата, за да ѝ бъде благоприятно вътре. И тя ще се съгласи. Това е реалното. И аз ще си съставя понятие за ябълката.

А ако искам да изуча идеалното, аз ще взема семката и ще я посадя. И в този случай ще имам съвсем друга опитност. Тогаз от идеалното как се ражда реалното? Това идеално ще расте, ще стане дърво, ще цъфне, ще завърже и ще даде плод и от идеалното ще дойде реалното, което ние ще опитаме. Тъй че вие трябва да започнете с идеалното и после ще дойдете да се запознаете с реалното. Или можете да започнете първо с реалното и да дойдем до идеалното. Ако почнем от идеалното, след това ще имаме една реална опитност и след това семката, която остава, пак ще посеем.

И тъй, не туряйте ума си на мястото на сърцето, да се занимава с работите на сърцето. Не туряйте сърцето си на мястото на ума си, да се занимава с работите на ума. Сърцето да се занимава със своите работи и умът – със своите работи. Когато сърцето изучава реалните работи и умът – идеалните, тогаз ще имате най-малко противоречия в живота си. Пак ще имате противоречия, но по-лесно ще се разрешават. Да допуснем, че във вас влезе чувство на съмнение. Как ще лекувате съмнението? Съмнението е един вид най-малкото обезверяване. За да отмахнеш едно съмнение, трябва да имаш вяра. Тая вяра трябва да почива на законите на реалното и на идеалното, на законите на сърцето и на ума. В тия два свята ти едновременно трябва да търсиш разрешението. И не трябва да разрешаваш съмнението извън твоето сърце и извън твоя ум. Съмнението може да дойде. Ти отиваш в една банка. Онзи касиер, който ви е дал, може някой път умишлено или някой път по погрешка да ти е дал повече или някой път по-малко. Ако ти е дал повече, няма да се усъмниш в него, но ако ти е дал по-малко, ти веднага ще се усъмниш. А пък съмнението ти може да е вярно или невярно. Ти трябва да провериш. Защо като ти даде повече няма да се усъмниш, а пък като ти даде по-малко, ще се усъмниш? Това е повидимому един много прост въпрос и мислим, че е много лесен. Но питам аз себе си в дадения случай: Защо аз допуснах той в дадения случай да ми даде по-малко. Погрешката е в мен, а не в него, погрешката в този случай би била в мене поради следното: Когато отиде един скъперник /скържав/ при един касиер, то у последния има всякога желание да вземе нещо от скъперника, понеже скъперникът предава от себе си на другите това желание, това чувство, което храни, тъй че и у другите се заражда желание да откъснат нещо от него. А пък когато един човек е много щедър, дава от себе си, той като отиде при касиера, то и у другият иска да му дава; щедрият му предава своята мисъл. Че законът е все същият в света. Този закон го има и в идейния свят. Ако мразиш някого, то и той ще те мрази. Значи каквото му дадеш, и той ще ти даде същото. Ако обичаш някого, и той ще те обича! Обичта е щедрост. Тогаз и онзи става щедър. Възприема! Омразата е скъперничество. Между омразата и скъперничеството има сходство. Искаш да вземеш нещо. Ти мразиш някой човек. Защо? Защото не ти дава! Щом ти дава, ти няма да го мразиш. Всяка омраза произтича от факта, че някой те е онеправдал, взел ти е нещо, направил ти е някаква вреда. Лишил те е от нещо. А пък в Любовта е обратното: Всички хора, които са ни дали нещо, ние сме склонни да ги обичаме. Ти казваш: „Как да обичаме?“ Тогаз давай! Като обичаш някого, ти трябва да му дадеш. Ти не можеш да дадеш някому, ако не го обичаш! И ако не дадеш някому, и той не може да те обича. Ти казваш: „Защо ще го обичам? И защо той ще ме обича?“ Когато аз обичам, аз съм посял нивата. Това е Любовта. Той ще ме обича – това подразбира, че тая нива е родила жито. Ще има обмяна между мен и нивата. Най-първо нивата се радва, че съм я посял. И понеже създавам работа на слънцето и на водата, след това те ме възнаграждават заради онова, което съм дал. Ти като обичаш някого, то тая мисъл и чувство ще роди плод у него и ти ще пожънеш жетва, и ще има тогаз обратна Любов. Вие сега искате без да сте обичали да ви обичат. Това никак не може да бъде. Помнете това: Бог сега изисква това, което е посял в нас и по същия закон очаква от нас добрия живот, добрите мисли, желания, стремежи, съвършенството. Ние живеем не за себе си, но за Бога, за Онзи, Който ни е възлюбил, Който е създал всичко заради нас, за да бъдем ние подобни Нему. И всичкото величие на човека седи в това, да бъдем подобни на Бог! Каквото Бог върши, и човек да го върши в един малък размер.

Та казвам: Ако сте обичали, очаквайте да ви обичат. Ако не сте обичали, обичайте! Ако са ви обичали, обичайте, за да има отплащане, за да се отплатите. Отплащане, обмяна трябва да има в природата. Щом спрете тая обмяна, щом няма обмяна, идат нещастията. Всички нещастия, страдания, които идват, показват, че обмяната между реалното и идеалното не е правилна. Защото каквато Любов показвам аз към някого, такава и той ще покаже към мене. И каквато Любов Бог е дал нам, ние същата Любов трябва да покажем към него. Нали е казано: „Христос дойде на земята, за да покаже Любовта, която Бог Му е дал.“ Ние трябва да покажем оная Любов, която Христос ни е дал. И ония пък, които възприемат нашата Любов по-долу, и те трябва да я дадат още по-долу. Така трябва да се направи цял един кръг. Движение има вътре в Любовта. Ако ти не можеш да проявиш Христовата Любов, как ще проявиш Божията Любов? За да покаже Божията Любов, Христос трябваше да понесе греховете на хората, да понесе страданията такива, каквито малко хора могат да понесат. Не мислете, че Любовта няма страдания. Сега има у хората само едно самочувствие. Има големи задължения в Любовта! Любовта всичко дава и всичко взема. Много дава и много взема. Когато малко дава, и малко взема, това трябва да имате предвид. Вие искате с пет пари да боядисате 100 килограма прежда. Не може! Многото прежда изисква много боя. Голямото богатство изисква голяма работа. Многото учение изисква голям труд. Вие искате сега да бъдете окултни ученици. Не, аз бих желал да бъдете ученици на Любовта, да изучавате реалното и идеалното. Да изучавате нещата вярно със сърцето си и да изучавате идеалното вярно с ума си. И тогаз няма преплитане между ума и сърцето, идеалното няма да се преплете с реалното. И от това едновременно изучаване на реалното и идеалното започва живота. Ако вие не можете едновременно да изучавате реалното и идеалното, не може да дойде новият живот във вас. Писанието казва: „И това и живот вечен, да познаят Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа, Когото си изпратил.“ Христос е реалното, а пък Бог е идеалното. По мое разбиране е това. Реалното е Христос. Със сърцето си трябва го опитате. И ако ти не си опитал Христа със сърцето си, как ще опиташ с ума си Бога? Тогаз вие можете да кажете: „Толкоз прости ли са хората, че да ни пълнят главите?“ Аз не искам да ви пълня главите. Не сте някоя пушка да ви пълня главата. Не сте някое шише да налея вода вътре. Не! Казвам: Да изучаваме света така, като Бог го е създал. И досега вие не знаете защо е вашето сърце. Само сърцето е, което изучава реалното. Защо ви е умът? Само умът е, който изучава идеалното. А пък при изучаването на реалното и на идеалното влиза животът. То е смисълът, целта, към която се стремим. След като изучаваме реалното и идеалното, ние добиваме свободата, а пък в свободата човек може да намери Истината. Свободният човек може да намери Истината. А пък като намериш Истината, тогаз се реализира животът – това, което всички търсите.

Преди няколко деня дойде един ученик при мене и каза, че дълго време като се е учил, учил, едно противоречие имал и не смее да ми каже. Аз виждам какво му е. Зная каква му е болката. Той каза: „Недоволен съм от себе си. Опаки човек съм. Бамбашка човек съм.“ И не може да излезе от опакито. Той съзнава, де е опакито, но не знае как да излезе от това. Той е дошъл в стълкновение с реалното, с чувствата. И аз отговарям на този ученик, брат. Ученик е сега тук той. Той се е забъкал в реалното и идеалното.

Ние искаме да постигнем идеалния живот, да бъдем като светиите. Ти, за да постигнеш идеалното, трябва да слезеш в реалното, да имаш големи страдания като Христа, да се смириш и след това Бог да те въздигне от смъртта, и след това да влезеш в идеалния живот. Това е далечното бъдеще, което те очаква. Докато не минеш през тия тежки страдания, не можеш да постигнеш това. И сега всички вие искате да избегнете страданията. Всъщност няма страдания. Страданията са едно средство само, за да изпитат доколко си убеден в реалното. Няма никакви страдания в света. Не че отричам. Не че няма страдания. Страданията не Господ е създал в света. Аз всяка минута мога да си създам страдания на себе си. Ако страдам, че ритам камъните по пътя, мога да кажа: „Кой те е турил тука?“ И като се ударя о камъните, после ще почна да се мажа с малко дървено масло. Няма какво да ритам камъка. Един камък не го ритай, но вземи, че го повдигни и го отхвърли някъде надолу. Не го ритай и му кажи: „Много си благороден.“ После има друга една опасност: Ако е тежък камъкът, ще почувствуваш болка, ще се орезиш в гръбнака си.

Вие в живота искате да бъдете богати, знаете ли, че богатството е голям камък? Ако го дигнете, ще се орезите. Знаете ли, че ако сте много учен човек, пак ще се орезите. Че мъчните задачи в живота са големи камъни, които искате да дигнете.

Вчера двама ученика искаха да дигнат долу, близо до огнището, един голям камък, който тежи 6–7 хиляди килограми. Искаха да го дигнат и да го хвърлят в езерото. Аз като отидох, седнах там и мислех дълго време, 4 часа като работеха, едвам го търкулнаха на 3 метра. И се събраха повече от 20 души хора. И турихме всички пейки все като лостове а пък те двама искаха да го търкулнат до езерото! Като отидох, видях, че няма нужда да се премества оттам този камък, но понеже са започнали работата, не исках да ги обезсърчавам и казах: Хайде да го търкулнем. Питам сега: Защо ще търкаляме този камък от неговото място? Той е на почетно място. Те казват: „Ние искаме да го търкулнем в езерото.“ Питам: Какво ще придобием, ако го търкулнем в езерото? Но щял да отвори място за гимнастика, че „квадратът“ не ставал както трябва. И колко място отвори той? – За 4 часа едвам един метър място. И без него можеше. Та казвам сега: Аз сядам и виждам какви нещастия могат да станат чрез големи камъни с братя и сестри. Ако се търкулне, може да затисне някого. Могат да станат големи нещастия. Защо у всички има желание да се премести този камък? Та в обществения живот често ние търкаляме такива големи камъни. Двама души не се занимавайте да дигнете камъни, тежащи 4–5 хиляди килограми. Дигайте малки камъни, по 5–10 килограма.

Та в ума ви да остане съществената мисъл: Сърцето ви да се занимава с изучаването на реалното; това е Любовта. Умът ви да се занимава с изучаването на идеалното. А пък двата процеса, съединени във вас: Реално или Любовта и Мъдростта – вие по този начин ще изучавате истината и нейното приложение в живота. Когато приложим тия три метода, ние ще бъдем съвършени, а пък то е далечното бъдеще, към което сега се стремите. Днес започнете тъй да разбирате. Не че не сте вървели, но тая идея сте нямали в умовете си. Това е ново за вас. Вие реалното го чоплите с ума си, а пък идеалното го чоплите със сърцето си. И имали ли сте някакъв резултат? Когато изучаваш реалното, сърцето ти да участвува, а когато изучаваш идеалното, умът ти да участвува. Ако речеш да постигнеш идеалното със сърцето си, то е непостижимо. И ако искаш да постигнеш реалното с ума си, то пак е немислимо. Защо Бог е създал тъй нещата? Ако ти не страдаш, ти не можеш да любиш. Който не е страдал, той не може да люби. И който обича, той трябва да страда. Защото Любовта се проявява само в страданията. А пък страданието трябва да дойде в света, понеже то е почва. Само върху страданията може да излезе радостта. Радостта е плод на страданието. Колкото повече си страдал, толкоз по-сладки плодове ще имаш. Ако не страдаш, не можеш да имаш плодове. Казваш: „Другояче не може ли?“ Това, което съм намерил аз, това е! А пък ако вие намерите друго, елате да ми кажете и аз ще ви благодаря. Колкото повече страдаш, толкоз повече плодове ще имаш. И големите страдания на Христа донесоха тая култура. В страданията на Христа израстнаха тия плодове на идеалното и реалното. И се казва там, че кръв е излизала от порите Му. Христос е разрешавал трудни въпроси. Христос е бил закован на кръста. Когато не обичаме някого, ние го приковаваме на кръст. Когато не мислим добре за някого, ние също го приковаваме на кръст. Когато не обичаме някого, ние го приковаваме реално на кръста, а пък когато не мислим добре за някого, ние го заковаваме идеално на кръста. За мене има две разпъвания: Когато не ме обичат, мен ме заковават реално на кръста. А когато зле мислят за мен, идеално ме разпъват.

Сега аз ви пожелавам да слезете от идеалния си и от реалния си кръст. Сами не можете да слезете. Все трябва да дойде един Никодим и да ви снеме от кръста, и да ви обвие с плащеница. И все таки после трябва да дойдат двама ангели от небето и да ви извадят от мястото на вашата пещера на вашия живот.

Сега да ви дам добрата страна: Страданията са едно велико Божие благословение за всичките ученици, които искат да се запознаят с идеалното и реалното в живота. И те са временни. Те няма да бъдат во веки веков. Траят по една секунда, по 1⁄10 от секундата, най-много една минута. Но едно страдание даже един час не може да отиде. Повече от един час не може да отиде. Един час е много. Една секунда пак е много. Гневът на Бога продължава до 100 години, а пък благословението Му продължава до хиляди години. Любовта Му, най-хубавите Божии мисли продължават благото ви за 25000 години, а пък едно Божие недоволство за някого – само за 100 години. Та Бог е недоволен от вас за една секунда, а пък за 25000 секунди е била Неговата обич или Любов към вас. Не струва ли една секунда да е недоволен от вас и 25000 секунди да е доволен от вас? Та затова, ако изучавате правилно реалното и идеалното, то Бог ще бъде недоволен от вас само една секунда и доволен 25000 секунди. А пък, ако не изучавате правилно реалното и идеалното, то Бог ще бъде доволен от вас една секунда и 25000 секунди недоволен. Гневът на Бога е мимолетен, т.е. Неговото неразположение. Вие само някой път сте опитвали пламъците на ада. Малко сте ги опитвали пламъците на ада. Сега мисълта, която може да ви даде подтик, е: Да оставим ада. Адът е нещо идеално. Адът е идеален и раят е идеален, а пък земният ни, нашият живот, тук е реалното. В тия страдания вие опитвате малко какво нещо е адът, а пък в радостта ще опитвате какво нещо е небето, раят.

СЪРЦЕТО ВИ ДА Е ЗАНЯТО С ЛЮБОВТА ПОСТОЯННО! А пък умът ви всякога да е занят с Мъдростта, а пък вие като ученици да сте всякога заняти с Истината!

Божията Любов носи пълния живот.
/Три пъти./

6 ч. 25 м.

XVI година.
34 лекция на Общия окултен клас,
държана от Учителя на 28 юли 1937 г., сряда, 5 ч. с.
Небето прошарено. Слаб вятър. Хладно. Слънцето изгря в 5 ч. и 10 м.
Молитвения връх при Рилските езера.

Бележка /от координатора Вергилий Кръстев/:
Настоящата лекция се публикува по нередактирано копие на дешифрираната стенограма, запазено в Държавен исторически архив. Доказателство за автентичността на лекцията е почеркът на стенографката Паша Теодорова върху всяка една лекция – „готова за печат“. Същата е отпечатана в томчето „Лъчи на живота“: Беседи от Учителя, държани при Седемте рилски езера през лятото на 1937 г. (София, 1937) – стр. 97–122.