И нѣкой си голѣмецъ Го попита и рече: „Учителю благи, що да сторя, за да наслѣдвамъ животъ вѣченъ?“ (Лука 18:18)
Ето едно умно запитване. Самото запитване показва, че този богатъ и младъ човѣкъ е билъ уменъ. Той не задава на Христа въпроси, какъ може да бѫде ученъ, какъ може да бѫде силенъ, но Му задава въпроса, какъ може да наслѣди вѣчния животъ.
Вие пъкъ сега може да си зададете въпроса: защо този богатиятъ човѣкъ е запиталъ Христа именно това? – Интересувалъ се е. За да се зададе единъ въпросъ, може да има нѣколко подбудителни причини, най-малко три подбудителни причини. Нѣкои казватъ: попитай ме нѣщо, за да те позная, какъвъ си. Всѣкога, когато запитваме нѣщо, този, който запитва, по запитването се познава какъвъ е; и този, който отговаря, се познава по отговора, какъвъ е.
Съврѣменнитѣ хора поставятъ всички нѣща въ свѣта тъй, като че нѣматъ никаква връзка помежду си, а тѣ не знаятъ, че постоянно запитватъ. Запримѣръ, тѣ запитватъ: защо азъ страдамъ, азъ ли съмъ най-голѣмиятъ грѣшникъ, защо тази сиромашия върви по стѫпкитѣ ми, защо боледувамъ, защо въ това сполучвамъ, въ онова не сполучвамъ? И слѣдъ всичко това питамъ: защо този богатиятъ момъкъ запитва така Христа? Питамъ ви азъ, кой въпросъ е по-важенъ, вашиятъ, или неговиятъ? – Неговиятъ, разбира се. Е, защо страдате. Ако сте при турцитѣ и ги запитате защо страдате, тѣ ще ви кажатъ: страдашъ, защото си серсеминъ и будала. Обаче, ако запитатъ насъ, културнитѣ хора, защо страдаме, ние нѣма да отговоримъ така. Ние ще отговоримъ: понеже не сме спазили законитѣ на природата, понеже сме направили нѣкакви опущения, благодарение на тия опущения страдаме. Слѣдователно, като изправимъ тия опущения, като загладимъ грѣшкитѣ си нѣма да страдаме. Но, източнитѣ народи сѫ особени въ своитѣ схващания. Прѣди нѣколко врѣме единъ приятелъ ми разправяше единъ арабски анекдотъ. Той е слѣдующиятъ. Когато Господь създалъ свѣта и всички животни, опрѣдѣлилъ на всѣко животно да живѣе по 30 години: на човѣка опрѣдѣлилъ 30 години, на магарето – 30 години, на кучето – 30 години и на маймуната пакъ 30 години. Единъ день Господь повикалъ магарето и го запиталъ: „Ти благодарно ли си отъ 30 тѣ години“? – „Е, Господи, не искамъ да живѣя 30 години, много ми сѫ! Този бой, тѣзи подигравки, който се сипятъ върху ми, тежко е да ги нося 30 години, намали ги малко – поне наполовина. Вземи 15 години“. Понеже човѣкътъ билъ царь, живѣлъ добрѣ, казалъ: „Господи, азъ съмъ царь, ще управлявамъ дълго врѣме, дай на мене тѣзи 15 години“. Той ималъ 30 години, и като взелъ 15 години отъ магарето, станали му 45 години. Послѣ Господь извикалъ кучето и го попиталъ: „Ти доволно ли си отъ твоитѣ 30 години?“ – „Много ми сѫ тия 30 години, да ходя да се скитамъ натукъ-натамъ, да зъзня на студа, посъкрати ги малко“. Съгласилъ се Господь, взелъ 15 години отъ живота на кучето и пакъ ги далъ на човѣка, та му станали 60 години. Най-послѣ Господь извиква и маймуната: „Ти благодарна ли си, че ще живѣешъ 30 години?“ – Не, не искамъ, Господи, да бѫда подигравка на свѣта, да ме каратъ да се качвамъ и да слизамъ отъ върлинитѣ, много ми сѫ тия години, посъкрати ги малко. И отъ нея взелъ Господь 15 години, та ги далъ на човѣка. Затуй животътъ на човѣка се продължилъ по-вече, отколкото на другитѣ животни. Питамъ сега: какво искалъ да каже този, който е създалъ анекдота, каква идея е скрилъ въ него? Ако питате турцитѣ, защо страдатъ хората, тѣ казватъ, че хората страдатъ, защото сѫ серсеми. Отъ този анекдотъ, споредъ арабитѣ, до 30 годишната си възрасть човѣкъ живѣе добъръ човѣшки животъ; отъ 30 годишната си възрасть нататъкъ, до 45 години живѣе магарешки животъ; отъ 45–60 годишната си възрасть живѣе кучешки животъ, а отъ насетнѣ – маймунски. Щомъ дойде човѣкъ до годинитѣ, които е взелъ назаемъ отъ магарето, казватъ: е, отъ магарето си взелъ. Като дойдатъ въ живота на човѣка много страдания, казватъ: е, отъ кучешкия животъ си взелъ, нищо, ще теглишъ. Щомъ дойде човѣкъ до годинитѣ, които взелъ отъ маймуната, казватъ: е, отъ маймуната си взелъ, ще се подиграватъ всички хора съ тебе, но и това ще прѣтърпишъ. Истинската философия на живота седи въ това: ако постѫпваме споредъ ума на магарето, ще носимъ послѣдствията на магарешкия животъ; ако постѫпваме споредъ ума на кучето; ще носимъ послѣдствията на кучешкия животъ, ако постѫпваме споредъ ума на маймуната, ще носимъ послѣдствията на маймунския животъ. Значи, всѣки единъ животъ се обуславя отъ степеньта на вѫтрѣшната интелигентность, т.е. отъ съзнанието, което човѣкъ има. Магарето е магаре, понеже се спрѣло на този уровенъ на развитие. Най-напрѣдъ Господь го направилъ съ много малъкъ ръстъ и било смирено, но послѣ то поискало да не остава тъй незабѣлѣзано, поискало да има голѣма форма, да бѫде гласовито, и да разрѣшава важни философски въпроси. И дѣйствително, то разрѣшило всички въпроси, понеже днесъ все за него се говори. Дѣто и да отидешъ, все за него са разправятъ. Да, но то е станало магаре, понеже е измѣнило Божествения планъ.
Този голѣмецъ идва при Христа и Му казва: „Учителю благи!“ Христосъ го пита: „Защо ме наричашъ благъ? Благъ е само единъ Богъ“. Христосъ му показва пѫтя, за да наслѣди вѣчния животъ. За да наслѣдимъ вѣчния животъ трѣбва да се освободимъ отъ всички онѣзи спънки за постигане на този животъ, т.е. до тогава, докато човѣкъ е свързанъ съ хората и чака тѣ да му покажатъ пѫтя, тѣ да му покажатъ това-онова, тѣ да го подигнатъ, той не може на намѣри вѣчния животъ. Значи, докато си свързанъ съ хората, не можешъ да намѣришъ пѫтя. Ти, като този богатиятъ, ще отидешъ при Христа и ще Го питашъ, какъ да наслѣдишъ вѣчния животъ. Този богатиятъ се приближава до Христа по човѣшки и Му казва: „Учителю благи!“ „Защо ме наричашъ благъ? Само Богъ е благъ“. Важенъ е този принципъ, който трѣбва да залегне въ нашитѣ души, че само Богъ е благъ. Ако ние признаваме само Бога за благъ, тогава ще настѫпи вѣчния животъ, но понеже ние сравняваме хората, кой е по-вече, и кой по-малко благъ, ние се заблуждаваме. Ако искаме да разрѣшимъ въпроситѣ въ свѣта, тѣ тъй палеативно не се разрѣшаватъ. Има извѣстни погрѣшки въ свѣта, които се поправятъ постепенно, но има погрѣшки които се поправятъ изведнъжъ. Запримѣръ, има нѣкой, който пуши тютюнъ, и постепенно, всѣки день съкращава цигаритѣ, докато най-послѣ се откаже съвсѣмъ. Нѣкой пъкъ каже, и изведнъжъ свърши, отсѣче – прѣстава да пуши. Вие казвате не, постепенно ще намаляваме цигаритѣ, човѣкъ не може изведнъжъ да се поправи, постепенно трѣбва. Да, това е единиятъ методъ.
Христосъ се обръща къмъ богатия и му казва: „Добрѣ, ти знаешъ заповѣдитѣ, но на четири нѣща трѣбва да обърнешъ внимание – да не прѣлюбодѣйствувашъ, да не убивашъ, да не крадешъ, да не лъжесвидѣтелствувашъ“. Прѣлюбодѣянието е нечистота, то е единъ грѣхъ по отношение самого себе, по отношение своята душа. Щомъ прѣлюбодѣйствувашъ, ставашъ нечистъ, а при нечистия животъ вѣчниятъ животъ не може да дойде. Вториятъ грѣхъ е да не убивашъ. Убийството е нѣщо външно, то значи да махнешъ противника си. Третиятъ грѣхъ е да не крадешъ. Да крадешъ, това е желанието у човѣка да взима чуждото, да го внесе въ себе си. Да не лъжесвидѣтелствувашъ, то значи да не се стремишъ да закриешъ всички свои грѣхове. При тия грѣхове ти опетнявашъ себе си. Всички грѣхове започватъ почти отъ тия четири основни грѣшки. Този голѣмецъ казва на Христа: „Всичко това съмъ спазилъ отъ младини, какво още да сторя?“ Христосъ му отговорилъ: „Още едно ти не достига. Иди, продай всичкото си имане, и го раздай на сиромаситѣ“. То значи: ти си се научилъ до сега само да взимашъ, а законътъ е, че трѣбва и да давашъ.
Сега, този въпросъ – какво трѣбва да направя, за да наслѣдя животъ вѣченъ – Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да си го зададе. Онѣзи пъкъ отъ васъ, които иматъ вѣчния животъ, трѣбва да си зададатъ въпроса: какво трѣбва да правя, за да запазя вѣчния животъ? Но, слѣдъ това има и трети въпросъ: какъ човѣкъ да използува този животъ въ онзи Божественъ смисълъ, който е скритъ вѫтрѣ въ него, защото за това е дошълъ на земята. За да могатъ тия въпроси да се разрѣшатъ правилно, човѣкъ трѣбва да проучи своето съзнание. Вие може да попитате съврѣменнитѣ хора за едно тѣхно състояние, за едно тѣхно дѣйствие, за едно тѣхно чувство, или за една тѣхна постѫпка, дали сѫ прави или криви, тѣ не могатъ да ги опрѣдѣлятъ. Нѣщата, обаче, вѫтрѣ въ нашето съзнание, сѫ точно опрѣдѣлени. Човѣкъ никога не може да направи една постѫпка, каквато и да е тя, и да не му се каже, дали тя е права, или не. Той въ себе си знае, дали стѫпката, която е извършилъ е права или крива. Онѣзи които наблюдаватъ отвънъ, може да иматъ криви понятия за насъ, но ние самитѣ никога не можемъ да имаме криво понятие. Опасностьта въ съврѣменния животъ е тамъ, че ние нѣкой пѫть подцѣняваме своитѣ лоши постѫпки, а нѣкой пѫть подцѣняваме своите добри постѫпки. Това сѫ двѣ опасности, защото лошата постѫпка сама по себе си трѣбва да се изправи, а цѣната на добрата постѫпка никога не трѣбва да се понижи. Всѣко нѣщо си има своята цѣна. Една постѫпка е дадена сила въ свѣта, и отъ нея ти не можешъ да извадишъ нѣщо повече отъ това, което тя съдържа въ дадения случай.
Вѣчниятъ животъ, това сѫ извѣстни условия, при които човѣшкиятъ духъ може да се развива. При обикновения животъ всичко онова, което имате, ще го изгубите, ще го изиграете, а при вѣчния животъ всичко онова, което имате, ще го запазите за себе си.
Сега, мнозина запитватъ: ние не трѣбва ли да живѣемъ? Да, съгласенъ съмъ, че трѣбва да живѣемъ, но какъ трѣбва да живѣемъ, въ какво седи истинскиятъ животъ? Вземете. запримѣръ, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между двама приятели? Всѣки отъ васъ знае, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между двама приятели, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между господарь и слуга, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между учитель и ученикъ. Отношенията между господарь и слуга не сѫ само отношения на заповѣди и изпълнения. Между господарь и слуга пакъ има благородни отношения. Отношенията между учителя и ученика не сѫ само прѣподаване и учене на уроци. Това сѫ само потици, които свързватъ двѣ души, дошли на земята. Нѣкой пѫть ние казваме, че ученикътъ може да стане учитель, и учительтъ може да стане ученикъ. Това е право, може така, но има единъ законъ, който опрѣдѣля нѣщата по слѣдния начинъ: висшето никога не може да стане ученикъ на нисшето, и нисшето никога не може да стане учитель на висшето – нищо по-вече! Туй е строго опрѣдѣлено, и вие никога не можете да измѣните тия нѣща. Отъ грѣха човѣкъ може да се учи, но отъ грѣха човѣкъ да стане учитель е невъзможно. Ние казваме за нѣкого: той е лошъ човѣкъ, но единъ день той може да стане даже и светия, Учитель на свѣта. Не, той никога не може да стане светия, да стане Учитель на свѣта. Ако по този законъ единъ лошъ човѣкъ може да стане добъръ, то, казано е още въ старо врѣме, може ли отъ онзи изворъ, отъ който изтича мѫтна вода, едноврѣменно да изтича и бистра вода? Ние знаемъ, че всички онѣзи извори, отъ които изтича мѫтна вода сѫ плитки, а всички онѣзи извори, отъ които изтича бистра вода, сѫ дълбоки. Слѣдователно, по сѫщия законъ ние опрѣдѣляме: всички хора, които грѣшатъ, изтичатъ отъ плитко, тѣ сѫ вплетени въ материята, или, казано друго яче, тѣ разсѫждаватъ по човѣшки върху нѣщата. Тѣхното съзнание не е пробудено, тѣ не живѣятъ Божественъ животъ.
Този богатиятъ човѣкъ билъ уменъ, той задалъ единъ въпросъ на Христа, но слѣдъ това си отива тѫженъ. Казва си: трудна задача е тази! Казва Христосъ: „Колко трудно ще се спасятъ богатитѣ хора!“ Защо ще се спасимъ трудно? – Понеже не сѫ готови да направятъ жертва, която изисква вѣчниятъ животъ.
Тогава Христосъ казва: „Невъзможното за човѣка, за Бога е възможно“. Този богатиятъ човѣкъ не бѣше въ едно безнадежно състояние, за да не може да изпълни това, което Христосъ му каза. Той наричаше Христа „Учителю благи“ и казваше, че изпълнилъ четиритѣ положения на Мойсеевия законъ, т.е. надвилъ на всички слабости въ човѣшкия животъ, но когато Христосъ му казва, че въ него има възможность да побѣди и туй послѣдното, въ него се забѣлѣза една неготовность.
Всички съврѣменни християни сте именно въ тази послѣдна стадия. Вие знаете, че Христосъ е благъ, четиритѣ заповѣди на Мойсея сте изпълнили, но като дойде до послѣдната, че трѣбва да ликвидирате, спирате се и казвате: мога ли да раздамъ всичкото си имане, мога ли да бѫда толкова серсеминъ, че да ми се смѣятъ хората? Затуй отъ всички се изисква едно будно съзнание, едно правилно разбиране на тази вѫтрѣшна философия на живота. Туй, което ни спъва сега, то е, че ние повече се занимаваме съ своитѣ наслѣдствени чърти, мислимъ за баща си, за майка си, за дѣда си, за баба си: какви въпроси сѫ разрѣшили, но точно за себе си не мислимъ. Когато дойде да разрѣшаваме нѣщо за себе си, ние минаваме бѣгло, не се спираме върху своя духъ, върху своята душа, върху своя умъ и върху своето сърдце, и ако даже се спремъ, ние се спираме върху туй, което обществото изисква. Ние сме толкова повърхностни! Запримѣръ, нѣкой иска да стане пръвъ министъръ въ България. Това е единъ вѫтрѣшенъ стремежъ, но повърхностенъ. Нѣкой иска да стане ученъ човѣкъ. Това е единъ вѫтрѣшенъ стремежъ но повърхностенъ. Не, въ човѣшката душа има вложено нѣщо по-дълбоко отъ това, което ти искашъ: да станешъ пръвъ министъръ.
И тъй, основниятъ въпросъ, първиятъ въпросъ, който още не сте разрѣшили, то е, че вие още не сте познали, кой е благъ въ свѣта, т.е. нѣмате още онази мѣрка, съ която можете да мѣрите човѣшкитѣ отношения. Вземете, запримѣръ, двѣ окултни общества, или едно спиритическо и едно теософско общество, по какво се различаватъ тѣ, иматъ ли нѣкакво сѫществено различие? Единъ спиритистъ има душа, и единъ теософъ има душа, единъ спиритистъ има духъ, и единъ теософъ има духъ; единъ спиритистъ има умъ, и единъ теософъ има умъ; единъ спиритистъ има сърдце, и единъ теософъ има сърдце; единъ спиритистъ има воля, и единъ теософъ има воля. Има ли нѣкакво сѫществено различие между тѣхъ? Вие лесно можете да направите единъ теософъ спиритистъ, и единъ спиритистъ теософъ. Азъ наричамъ това „законъ на боядисване“. Азъ мога да направя когото и да е отъ васъ, какъвто искамъ: синъ, зеленъ, червенъ – мога да му дамъ каквато краска искамъ. Ами когато нѣкой стане или сѫдия, или правникъ, или учитель, или професоръ, или какъвъ и да е, по какво се различаватъ тѣ? – По нищо. Това е само една боя, единъ етикетъ, който като се смѣни, нищо не остава отъ него. Слѣдователно, когато започнете да разрѣшавате истински въпроситѣ, вие ще снемете всички етикети. Вие ще се поставитѣ въ онова първоначално състояние, въ което се намира вашия духъ, вашата душа, вашия умъ и вашето сърдце. Вие ще отстраните всички онѣзи отношения, който сѫществуватъ между хората и васъ. Тѣ сѫ лъжливи. Нима азъ ще се занимавамъ съ това, кой какво пише въ вѣстницитѣ: че ме хвалили, че ме корили? Това сѫ празни работи! Това, че ме хвалили, азъ го наричамъ граматическо подигане. Запримѣръ, пишатъ на дъската: Иванъ е добъръ. Може ли Иванъ на дъската да стане добъръ? Дойде прѣди нѣколко дни при мене единъ приятель и ми разправяше, че единъ ученикъ написалъ на дъската прѣдъ своя учитель слѣдното изречение: черната дъска е комета. Да, като изречение, граматически то е право, но логически е безсмислено. Слѣдователно, нѣщата граматически сѫ прави, но логически не сѫ прави. То значи, че по форма тѣзи нѣща иматъ връзка, думитѣ въ тѣхъ граматически сѫ наредени правилно. Та, ние, съврѣменнитѣ хора, разсѫждаваме все граматически. Туй наричамъ „буквата на закона“. Казватъ: тия думи сѫ наредени граматически правилно. Да, но не всѣкога граматически нареденитѣ думи сѫ правилни. Когато пишатъ на дъската, че нѣкой е добъръ, въ дѣйствителность той не е всѣкога добъръ. Доброто никога не може да се напише на черната дъска. Казваме: бѣлиятъ платъ. Да, но бѣлиятъ платъ не може да се напише на дъската. Слѣдователно, онова, което въ нашия животъ е сѫщинско, не може да се изкаже. Ако вие ме запитате, обичашъ ли ме, или не, граматически мога да ви кажа: обичамъ ви. Това е едно правилно граматическо изречение, но обичьта съ думи не се изказва. Какво разбирате вие подъ думата „обичь“. Единъ разбира едно, другъ – друго. Казва нѣкой: обичашъ ли ме? – Обичамъ те. Е, тогава погледни ме малко. Дѣтето казва на майка си: мамо, обичашъ ли ме? – Обичамъ те. Е, ако ме обичашъ, дай ми крушки. Дъщерята пита баща си: татко, обичашъ ли ме? – Обичамъ те. Купи ми тогава шапчица, обуща или нѣкоя книжка. Въ какво седи обичьта: въ книжчицата ли, въ шапчицата ли, въ дрехитѣ ли, или въ това-онова? Попитайте едно дѣте, въ какво седи обичьта? И то ще ви каже нѣщо, но философското разрѣшение не е тамъ. Кажете ми вие, какво е философското разрѣшение на обичьта? Е, казватъ, при обичьта имало нѣкакви вибрации на сърдцето. Добрѣ, тѣзи вибрации ти опиталъ ли си ги, виждалъ ли си ги? Гдѣ сѫ инструментитѣ, съ които си ги опиталъ? Колко трѣптения прави сърдцето ти при тази обичь? Ама тази дума „обичь“ имала съдържание. Хубаво, гдѣ е нейното съдържание? Азъ не виждамъ никакво съдържание. Това сѫ символи, съ които ние си служимъ. Въ дадения случай, когато азъ произнасямъ думата „обичь“ тя заради мене има толкова съдържание, колкото е опрѣдѣлена въ моето съзнание. Тази дума се произнася безгласно. Гледамъ, нѣкой бѣденъ човѣкъ зъзне прѣдъ мене. Азъ веднага произнеса въ себе си думата „обичь“ и му дамъ дрехи, обуща, шапка. Това значи обичь. Нѣкой пита: обичашъ ли ме? Азъ нѣма да говоря, но ще направя нѣщата. Въ духовния свѣтъ е прѣстъпление да кажешъ нѣщо, което не си направилъ. Ти ще направишъ нѣщата, и тогава ще говоришъ за тѣхъ.
Христосъ запита този младия човѣкъ: ти обичашъ ли своя Учитель? Готовъ ли си да извършишъ всичко заради Него? Учителю благи, Му казваше той. Ако наричашъ Учителя си благъ, трѣбва да бѫдешъ готовъ да извършишъ всичко заради Него. Христосъ го изпита отдалечъ. Този младиятъ бѣше ученъ човѣкъ, и той отговори на Христа: „Заради Него всичко мога да направя“. Да, но той лъжеше, той не бѣше готовъ. Чистъ съмъ, казваше той, но чистотата се познава. Има нѣщо въ свѣта, което не лъже. Когато ти си чистъ, и очитѣ ти ще бѫдатъ чисти, нѣма да сѫ размѫтени. Когато ти си чисть, и лицето ти ще бѫде чисто, свѣтло, нѣма да има единъ цвѣтъ като на керемида, или единъ тъменъ цвѣтъ, като на негъръ. Лицето ти трѣбва да бѫде свѣтло, отъ него да излиза свѣтлина. Когато си чисть, очитѣ ти не трѣбва да светятъ като на котка, но да иматъ мека свѣтлина, ясенъ погледъ, отъ тѣхъ да диша туй любовьно чувство, че кой какъ те види, да има довѣрие въ тебе. У кучето, запримѣръ, има туй съзнание, че като види нѣкого, маха съ опашката си, радва му се, а като види другиго, свива си опашката и се отдалечава. Защо при първия човѣкъ се радва, маха съ опашката, а при втория си свива опашката? – Защото очитѣ на втория сѫ страшни.
Та, Христосъ изпитваше този младия човѣкъ и му казваше: „Иди, продай всичкото си имане, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме послѣдвай! Нали ме наричашъ „Учителю благи“, нали искашъ вѣчния животъ?“ Той не бѣше готовъ, обаче. За да се придобие вѣчниятъ животъ, изискватъ се най-голѣмитѣ жертви. Сега, нѣкои хора разглеждатъ този въпросъ и го прилагатъ до всички. Не, разрѣшението на този въпросъ не се отнася до всички, а само до онѣзи, които искатъ да добиятъ вѣчния животъ. Отидешъ въ нѣкой магазинъ, искашъ да вземешъ нѣкоя хубава дреха, питашъ: господине, колко струва тази дреха? – 10,000 лв. По-долу не може ли? – Не може, цѣната е опрѣдѣлена. Е, щомъ искашъ хубава дреха, скѫпо ще платишъ.
Този младиятъ човѣкъ пита Христа: „Що да сторя, за да наслѣдвамъ животъ вѣченъ?“ – Ще разпродадешъ всичко и ще го раздадешъ на бѣднитѣ. Това не се отнася до глупавитѣ хора. То се отнася само до онзи ученикъ, който иска да се домогне до вѣчния животъ. Ами възможно ли е? – То е другъ въпросъ. За нѣкои не е възможно, а за тия, които сѫ готови, е възможно.
Да допуснемъ сега, че нѣкои иматъ вѣчния животъ. Тѣ трѣбва да си зададатъ втория въпросъ: какво трѣбва да направимъ, за да не го изгубимъ? Тогава Богъ казва така: „Въ който день сгрѣшишъ, ще изгубишъ живота си“. Значи, въ първата фаза на своя животъ човѣкъ е изучавалъ законитѣ за придобиването на вѣчния животъ. Въ първата глава на Битието се казва, че Богъ създалъ човѣка по образъ и подобие свое. Нѣкои сѫ изучили законитѣ за придобиване на вѣчния животъ и сѫ минали напрѣдъ, а Адамъ, който билъ направенъ отъ каль, пропадналъ на този първи изпитъ. Сега, при втория изпитъ всички хора изучаватъ условията, законитѣ за спазване на вѣчния животъ. Въ вѣчния животъ вие не можете да рѣжете съ езика си, както искате, не можете да говорите, каквото искате. Нѣкой казва: азъ не съмъ ли свободенъ да говоря, каквото искамъ? – Ако правишъ, каквото искашъ, ти ще имашъ опашка, ще имашъ и рога. Когато Господь създалъ воловетѣ, създалъ ги безъ рога, за да не ги впрѣга човѣкътъ. Такова било желанието на Бога. Единъ день дошелъ дяволътъ при вола и му казва: Гледамъ те, ти си безъ орѫжие, не можешъ да се бранишъ. Азъ ще ти дамъ едно орѫжие, рога, но нѣма да мушкашъ съ тѣхъ. Тъй, по нѣкога само ще си махашъ главата на лѣво, на дѣсно. Волътъ се намѣрилъ въ едно затруднение, но най-послѣ се съгласилъ, направилъ договоръ съ дявола, и той му далъ рогата. Отъ тогава волътъ взелъ да мисли само за рогата си. Слѣдъ това дяволътъ отива при човѣка и му казва: „Слушай, азъ създадохъ въ съзнанието на вола мисъльта за рогата, а ти използувай момента, да го впрегнешъ на работа“. Затуй волътъ сега го впрѣгатъ на нивата и го бодатъ отзадъ съ остенъ – защото натукъ-натамъ главата си маха и все за рогата си мисли. Но, човѣкътъ го впрегналъ. Дяволътъ му далъ орѫжие да се брани отъ враговетѣ си, но по-голѣмъ врагъ отъ човѣка има ли? Когато паднатъ рогата на единъ волъ, той си охлузва главата отъ хомота и не може да оре, не може да го впрѣгатъ. Дяволътъ направилъ и съ човѣка единъ договоръ. Казва му: „Азъ ще ти дамъ това изкуство, да впрѣгашъ вола, но съ едно условие: слѣдъ като волътъ оре дълго врѣме нивата ти, ще го заколишъ и пастърма отъ месото ще направишъ, а отъ кожата му – царвули“. Съ това дошли грѣховетѣ за човѣка.
Слѣдъ това дяволътъ отива при коня, който до това врѣме билъ свободенъ, не знаялъ да рита, и му казва: „Ти си изложенъ на голѣми опасности, нѣмашъ орѫжие да се бранишъ, искашъ ли да ти дамъ такова?“ Коньтъ знаялъ, какъ пострадалъ волътъ и му казалъ: „Не, рога не искамъ“. „Не, не, казва дяволътъ, волътъ бѣше серсеминъ малко, затуй му дадохъ рога, но на тебъ, ще дамъ друго орѫжие. Ще ти дамъ изкуството да риташъ съ заднитѣ си крака“. До тогава коньтъ ималъ петь пръста. „Не, съ петь пръста не е хубаво, азъ ще прѣвърна краката ти въ юмрукъ, та да риташъ съ тѣхъ и така да се бранишъ“. Може ли така? – Може. И тъй, създалъ той това нѣщо, приспособилъ коня къмъ ритане. Отъ тогава коньтъ взелъ да мисли все за заднитѣ си крака. Отива дяволътъ при човѣка и му казва: „Азъ създадохъ у коня условия да рита, да мисли все назадъ. Иди му тури отпрѣдъ гемъ и юларъ“. Тъй ли? Ето защо коньтъ все назадъ рита, а главата му все гемъ и самари носи.
Та, и ние, съврѣменнитѣ хора, бодемъ като воловетѣ съ роги, но ни турятъ хомотъ, и ритаме като конетѣ, но носимъ юзди и самари. Зная, казва нѣкой, да бода. Да, ще бодешъ, но като воловетѣ ще орешъ на нивата. Зная да ритамъ. Да, ще риташъ, но като коня ще носишъ юларъ и самаръ. Питамъ, обаче: туй положение въ свѣта освобождава ли ни отъ всички нѣща, въ които сега се намираме? Въ сегашния си животъ ние трѣбва да разрѣшимъ единъ важенъ въпросъ – трѣбва да извоюваме своята свобода. Не е въпросъ за страданията, но въпросътъ е, азъ свободенъ ли съмъ? Първото нѣщо, ние трѣбва да извоюваме свободата на нашия умъ. Вие си седите, а нѣкоя мисъль ходи изъ вашия умъ, и постоянно ви безпокои. Гдѣ е вашата философия, гдѣ е вашиятъ законъ, гдѣ е вашиятъ Богъ? Мислите ли, че Богъ, който е толкова уменъ, който е създалъ свѣта, че не ви е далъ възможности да прѣвъзмогнете една ваша слабость? – Вложилъ е. Нѣкой иска да прѣвъзмогне нѣкоя своя слабость и вземе да чете Библията, или книгата на нѣкой моралистъ, да види какво се казва тамъ, а забравя да се справи съ Божественото въ себе си и да види, какъ трѣбва да постѫпи въ дадения случай. Тъй че, ако искаме да разрѣшимъ нѣкой важенъ въпросъ, трѣбва да се справимъ съ Божественото въ себе си. Питамъ: животнитѣ, които нѣматъ никаква книжнина, какъ се справятъ съ своитѣ въпроси? Когато една котка, или друго нѣкое животно заболѣе, то веднага отваря своята вѫтрѣшна книга, и тамъ намира нѣкои трѣви, съ които се лѣкува. Тѣ сами се справятъ. Така можете и вие сами да се справяте.
И тъй, първата работа въ живота ни е да се справимъ съ Божественото въ себе си. Ние сме дошли до тази фаза. Всичко външно, което имаме, е единъ потикъ. То ни най-малко не уронва престижа на сегашнитѣ учени хора. Първо ние трѣбва да направимъ една справка съ себе си, и слѣдъ това да се справимъ съ опитноститѣ на другитѣ хора. Това, което сѫ казали нѣкои философи, моралисти, то е само едно допълнение на туй, което ние знаемъ.
Вѣчниятъ животъ ще внесе една красота въ насъ. Мнозина казватъ, че иматъ вѣчния животъ въ себе си. Щомъ имате вѣчния животъ, трѣбва да имате разбирателство помежду си. Тия хора, които иматъ вѣчния животъ, сѫ еднородни. Само еднороднитѣ нѣща се привличатъ, а разнороднитѣ се отблъскватъ. Два еднородни ума се привличатъ, два разнородни ума се отблъскватъ. Двѣ еднородни души се привличатъ, двѣ разнородни души се отблъскватъ. Ако двама души се отблъскватъ, значи тѣ сѫ разнородни. Слѣдователно, ако сте разнородни и се отблъсквате, трѣбва да знаете, какво е разнородно у васъ, дали сърдцата ви, дали умоветѣ ви. дали душитѣ ви, или духоветѣ ви. Трѣбва да знаете, въ какво седи причината на туй разнородство. Недѫзитѣ на хората, до извѣстна степень, се дължатъ на разнородството на желанията въ тѣхнитѣ сърдца. Еднородни трѣбва да бѫдете! Въ еднородностьта седи закона на Любовьта. Тя прави нѣщата еднородни. Тогава какъ ще се поправи свѣтътъ? – Когато хората станатъ еднородни. Златото и желѣзото еднородни ли сѫ? – Разнородни. Обаче сегашнитѣ химици и старитѣ алхимици твърдятъ, че желѣзото може да стане еднородно съ златото, т.е. неговитѣ вибрации могатъ да се трансформиратъ. За това трансформиране има начини въ самата природа. Наистина, не всичкото желѣзо, но часть отъ енергията на желѣзото може да се трансформира въ енергия отъ златото и да влѣзе въ него. По какво се отличава желѣзото? – То се отличава по двѣ нѣща: по своята твърдость (коравина) и по това, че ръждясва. То е силно, но сѫщеврѣменно и слабо, защото ръждата го разяжда и руши. Нѣкой казва: не, азъ трѣбва да бѫда силенъ човѣкъ! Да, но силнитѣ хора ръжда ги разяжда. Азъ ще ви докажа, че всички силни и мощни хора въ свѣта все ръжда ги разяжда. Слѣдователно, нашето спасение не е въ силата. Силата носи въ себе си ръжда. И тъй, на всинца трѣбва еднородство! Въ този законъ на еднородството ние трѣбва да схванемъ отношенията си къмъ Бога. Този е великиятъ законъ, а не да питаме, дали Богъ ни обича. Този въпросъ, дали Богъ ни обича, тази Любовь на Бога ни е извратила. Това е много казано, нали? Богъ, който е създалъ свѣта, който тъй щедро ни е далъ блага, всичко това ни изврати. Всичко това, съ което Богъ ни е надарилъ, нашитѣ умъ, сърдце и воля, съ всичко това ние злоупотрѣбихме – извратихме се и взехме да се нагрубяваме единъ другъ. Слѣдователно, като не разбрахме Божията Любовь, ние си създадохме най-голѣмото зло. Но, сега настава другъ единъ законъ: Богъ е влѣзълъ вѫтрѣ въ насъ, наблюдава всичко, учи ни, какъ да Го възлюбимъ. И когато ние възлюбимъ Господа, Той ще урегулира нашитѣ чувства. Защо трѣбва да възлюбя Господа? – Защото трѣбва да има нѣкои, който да регулира моитѣ чувства. Моитѣ чувства ще се регулиратъ само тогава, когато азъ обикна Господа. Туй е вѣчниятъ животъ. Вѣчниятъ животъ седи въ любовьта ни къмъ Бога. Ние ще станемъ безсмъртни, не когато Богъ ни възлюби, а когато ние възлюбимъ Бога. Нѣкои питатъ: възможно ли е да станемъ безсмъртни? – Възможно е. Туй е възможность, туй е една привилегия на човѣка, да възлюби Бога. Азъ нѣма да ви казвамъ, какъ трѣбва да възлюбите Бога. Любовьта ви къмъ Бога не трѣбва да бѫде като любовьта на възлюбения къмъ възлюбената, нито като любовьта на майката къмъ дѣтето, нито като любовьта на господаря къмъ слугата, нито като любовьта на учителя къмъ ученика – любовьта къмъ Бога се отличава съ едно качество: абсолютно довѣрие. Дойдемъ ли до любовьта къмъ Бога, обикнемъ ли Го, всѣко съмнѣние трѣбва да се изхвърли. Дойдемъ ли до любовьта къмъ Бога, никакви философски разсѫждения не ни трѣбватъ, защото философскитѣ разсѫждения се отнасятъ къмъ единъ по нисшъ свѣтъ, къмъ земята. Между ангелитѣ нѣма философски разсѫждения. Е, какви философски разсѫждения трѣбватъ, за да ви докажа, че съмъ силенъ? Ще почна съ редъ статистически факти да ви доказвамъ, че още отъ прѣди четири поколѣния прадѣдо ми, дѣдо ми сѫ били пехливани, слѣдователно, и азъ съмъ пехливанинъ. Хубаво, не е ли по-добрѣ, безъ да взимамъ прадѣдо си, дѣдо си, азъ самъ да ви покажа, пехливанинъ ли съмъ. Ще кажа още сега: елате четири души тукъ при мене. Ако ги хвана и ги издигна горѣ въ въздуха и ги държа прави като свѣщи, доказвамъ ли, че съмъ пехливанинъ? Прѣди да ги дигна, питамъ ги: познавате ли ме? – Не те познаваме. Дигна ги, държа ги въ въздуха познавате ли ме? – Познаваме те. Така, нѣкой казва, че е добъръ човѣкъ. Казвамъ му: докажи още сега, че си добъръ човѣкъ. Ние имаме единъ, братъ, той е голѣмъ икономистъ, пословиченъ е съ икономията си. Той казва: споредъ мене, не е въ многото даване, въ малкото, но отъ сърдце. Да дадешъ 10–15–20 стотинки, но отъ сърдце. Че кой не дава 5–10 стотинки отъ сърдце? Петь, десеть стотинки, това било даване! Ами защо да не дамъ всичкото, и пакъ отъ сърдце? Щомъ възлюбя Господа, азъ ще дамъ всичкото си имане и то пакъ отъ сърдце. Това е любовь! Това е законъ. Господь нѣма да каже: дай всичко! Но щомъ азъ възлюбя Господа, самъ ще раздамъ всичкото си имане. Че туй е единъ законъ, ще ви докажа. Когато онази младата мома възлюби онзи момъкъ и се ожени за него, тя, за да му покаже, че го обича, му приписва всичкото имане. Баща, който обича сина си, приписва всичко. Господарь обича слугата си – приписва му всичко. Нѣкой царь обича нѣкого, приписва му всичко. А вие сега философствувате: азъ мога ли да дамъ всичко? – Мога, защо не! Свѣтскитѣ хора го правятъ, а азъ ще взема да разсѫждавамъ, дали мога да дамъ. Азъ не умаловажавамъ философията, но има единъ по-ефикасенъ методъ за разсѫждение. Въ даденъ случай, когато единъ ученикъ иска да разрѣши единъ въпросъ за себе си, той трѣбва да прояви своята любовь къмъ Бога, трѣбва да прояви Божията Любовь вѫтрѣ въ себе си. Той трѣбва да бѫде мълчаливъ, но вѫтрѣ въ себе си, въ сърдцето си трѣбва да направи всички жертви. Но, казва той: какъ мога да направя това, азъ имамъ дѣца, жена? Ами че щомъ имашъ дѣца, ти не можешъ да бѫдешъ ученикъ. Щомъ имашъ жена, ти не можешъ да бѫдешъ ученикъ. Вие сега ще изкарате друго заключение. Казвамъ: щомъ имашъ една жена, която ти турила гемъ, хомотъ, ти не можешъ да бѫдешъ ученикъ. Щомъ една жена ти турила гемъ, тя не ти е жена. Ако ти е жена, тя трѣбва да каже: ти си свободенъ безъ гемъ, безъ хомотъ. Щомъ държи остена, щомъ ти държи юздитѣ, тя не ти е жена, а ти не си свободенъ, ти ученикъ не можеш да бѫдешъ. Христосъ тогава ще ти каже тъй: „Когато свършишъ училището при жена си, щомъ тя единъ день те изтика и останешъ свободенъ, ела при менъ“. А, ще ме изтика. Да, ще те изтика и вънъ ще отидешъ. Въ този свѣтъ нѣма вѣрностъ. Туй е една истина. Има изключения, но гдѣ сѫ тѣзи изключения. Кой мѫжъ не е изтикалъ жена си, и коя жена не е изтикала мѫжа си? При по-красивата жена, жената изтиква мѫжа, при по-красивия мѫжъ, мѫжътъ изтиква жената. Не е ли така? Така е, има изключения, но изключенията сѫ само при Божествената Любовь. Щомъ една жена не изтиква своя мѫжъ, въ нейното съзнание има нѣщо по-високо. Ако въ една жена нѣма туй съзнание, колкото и да се кълне, не ѝ вѣрвай, тя ще изтика своя мѫжъ. Турцитѣ казватъ: и да го чуешъ, пакъ не вѣрвай. Колко мѫже и жени сѫ казвали: азъ те обичамъ, до гроба ще ти бѫда вѣренъ! И дѣйствително той ѝ е вѣренъ до кога? – Докато жената е красива, докато има парици. Щомъ изгуби красотата, щомъ изгуби парицитѣ, изтиква я навънъ. Докато си ученъ, докато си красивъ, всѣки ще те търпи, всѣки ще те уважава, но то не е за тебе, то е за твоитѣ парици, за твоя умъ за твоята красота. Утрѣ изгубишъ ума си, всички казватъ: този будала тамъ, хайде дайте му пѫтя! За такъвъ човѣкъ вече настава особено положение. Сѫщото нѣщо става съ мѫжа, съ жената, съ господаря, съ слугата, съ всички въ свѣта. Слѣдователно, всичко, което ние можемъ да изгубимъ, не съставлява нѣщо сѫществено.
Христосъ се обръща къмъ този младия, богатия и учения човѣкъ и му казва: „Иди, продай всичкото си имане и всичко, що имашъ въ съкровището си, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме послѣдвай! Тогава на небето горѣ ще иматъ добро понятие за тебе, а ти ще научишъ великия законъ“. Разправя се за нѣкой си графъ Берози, който отивалъ въ Индия на посвещение, да се запознае съ окултнитѣ методи на йогитѣ. Той ималъ една възлюбена англичанка, която го придружавала навсѣкѫдѣ. Тя не знаяла, въ какво седи силата на графъ Берози. Той се прѣдставилъ прѣдъ нея много скроменъ, обаче, единъ день, като минавали прѣзъ гориститѣ мѣста на Индия, той се отдалечилъ за малко, но скоро чува голѣмъ викъ. Отправя се къмъ това мѣсто и вижда, че една голѣма боа се обвила около тѣлото на неговата възлюбена, само главата ѝ свободна, иска да я прѣмаже. Още малко оставало, за да прѣмаже ребрата на неговата възлюбена. Ако вие бѣхте на мѣстото на графъ Берози, какво щѣхте да направите? Графътъ се затичва къмъ своята възлюбена, но боата тъй ловко се извила, като че искала да каже: и за тебе имамъ мѣсто въ своитѣ гънки. Обаче той тъй ловко хваща боата за врата, че тя веднага се отпуснала. Съ това той показва, че ималъ сила въ рѫката си. Питамъ: кой отъ васъ не е опасанъ съ една такава боа? Азъ виждамъ всички хора опасани съ по една боа. Гдѣ е вашия възлюбенъ, който може да я хване за врата? Изисква се сръчностъ, изисква се геройство. Туй наричаме законъ на себеотричане и онзи, който не знае, какъ да се бори, той ще плати съ живота си. Туй наричаме любовь, туй наричаме безстрашие. Въ този случай графътъ показа своя умъ, своята сила, разумность, и своето благородство. Той казва на своята възлюбена: когато си слаба, сама не ходи. Слабитѣ хора въ опасни мѣста нѣматъ право сами да ходятъ.
Та, казвамъ: ние трѣбва да разрѣшимъ важния въпросъ въ насъ. Кой е този въпросъ? Въ човѣшката душа има много пороци, много недоразумѣния се явяватъ вѫтрѣ въ насъ. Тѣ сѫ тия животни, тия змии, и ние трѣбва да имаме силата на графъ Берози, неговата вѫтрѣшна смѣлостъ, за да ги отстранимъ отъ себе си. Това, че единъ вълкъ е въ насъ, не значи, че той е нѣщо сраснато съ насъ, той е нѣщо външно. Вие трѣбва да опитате силата Божия. Какъ? – Или вие сами, или този, който ви обича, трѣбва да ви освободи отъ боата. Когато вие ходите съ Бога, и тази змия се обвие около васъ, вие ще видите рѫката на вашия Учитель, и змията, подъ силата на неговата рѫка ще отпусне тѣлото ви и вие ще бѫдете свободни. Тази свобода вие ще я почувствувате съ наставане на единъ вѫтрѣшенъ миръ. Нѣма по-красиво нѣщо отъ това въ свѣта, да знае човѣкъ, че той ходи съ Бога. Тъй както до сега сѫществуваме въ свѣта, Богъ само отчасти се проявява въ нашето естество, и то не всѣкога. Богъ се проявява само въ ония добри моменти на нашето съзнание. Отворишъ сърдцето си, ставашъ благъ, и Богъ се проявява. Затворишъ сърдцето си, ставашъ жестокъ, нѣма Го Богъ. Та, трѣбва да знаемъ, че въ всички моменти на благородни пориви и постѫпки Богъ е, който дѣйствува върху насъ, и Неговата рѫка ни освобождава. Въ моменти на алчность, грубость, човѣкъ държи тия животни въ себе си, и тогава Богъ не се проявява. Ние казваме: Господи, ние сме готови да изпълнимъ Твоята воля. Тъй казва Господнята молитва. Но, дойде онзи гласъ отвѫтрѣ, каже ти тъй: „Иди, продай всичкото си имане, раздай го на сиромаситѣ, ела та ме послѣдвай!“ Нѣкои хора, като се молятъ, най-напрѣдъ си държатъ главата нагорѣ, казватъ: Господи, Господи! Но, като чуятъ този гласъ, наведатъ си главата надолу. Колко вѣрно е туй положение и въ живота! Седи възлюбениятъ момъкъ прѣдъ своята възлюбена, която съ трепетъ очаква да ѝ направи прѣдложение, та да се оженятъ. Майката и бащата стоятъ въ другата стая, а момата очаква съ благоговѣние, кога възлюбениятъ ще ѝ прѣдложи. Той мълчи, мисли и най-послѣ казва: не мога да се оженя заради васъ, защото условията сѫ такива – и наведе глава. Сѫщото е и съ васъ. Когато нѣкой се моли Богу, Господь му казва: „Иди, продай всичкото си имане и ела, та ме послѣдвай!“ Той, като не може да стори това, наведе главата си надолу. Не, не, ще държишъ главата си нагорѣ и ще кажешъ: Господи, ще бѫде тъй, както си казалъ. Това е геройство, което всѣки трѣбва да покаже. Всички онѣзи разисквания ние можемъ да оставимъ послѣ. Ние благодаримъ на философитѣ за всички философски системи, съ които сѫ ни занимавали до сега. Ние благодаримъ на всички театри, концерти, които сѫ ни занимавали до сега, но ние разрѣшаваме сега единъ важенъ въпросъ. Кой въпросъ? – Въпросътъ на този младия момъкъ. На земята момата лесно рѣшава въпроса. Тя пита: ще ме вземешъ ли? Момъкътъ пита: ще дойдешъ ли слѣдъ мене! Момата очаква, но момъкътъ казва, че не се рѣшава – и си наведе главата. Господь сега ви запитва: ще дадешъ ли всичко? – И чака за отговоръ. Ако си наведешъ главата, нищо нѣма да дадешъ. Ако разрѣшишъ въпроса правилно, главата ще си държишъ нагорѣ. Вѣрно е, че пълнитѣ класове все надолу гледатъ, но и счупенитѣ класове все надолу гледатъ. Има ли грѣхъ въ това, ако празниятъ класъ, който билъ първо пъленъ, слѣдъ като се изпразни се вдигне на горѣ? Той казва: азъ бѣхъ богатъ, раздадохъ всичко на сиромаситѣ, и сега мога да си вирна главата нагорѣ. Какво означава вирването на главата? Това значи: Господи, азъ давамъ всичко на твое разположение, и съмъ готовъ да изпълня Твоята воля. И тъй, отъ всинца ви се изисква онази вѫтрѣшна абсолютна готовность. Тази готовность, да слѣдвате или не Христа, е по една вѫтрѣшна свобода, никой не може да ви насили. Кажете ли: какво трѣбва да направя, за да наслѣдя вѣчния животъ? – Веднага въ съзнанието ви ще изпъкне отговорътъ: иди, продай всичкото си имане на бѣднитѣ, ела и ме послѣдвай! Този въпросъ у насъ ние бихме го разрѣшили много лесно. Какъ? – Ако имашъ една жена, която много обичашъ, и Господь ти каже тъй: „Иди, продай всичкото си имане и паритѣ дай на жена си, а слѣдъ това ела и ме послѣдвай“. Какво ще каже жена ти? Ако направишъ така, тя ще те вземе за светия. Ако постѫпишъ съ приятеля си така, и той ще те вземе сѫщо за много добъръ човѣкъ. Но, ако Господь ти каже да продадешъ имането си и паритѣ да раздадешъ на онѣзи, съ които връзкитѣ ти сѫ съвсѣмъ други, какъ би разрѣшилъ въпроса? Господь ще ти каже тъй: „За да видишъ колко те обичатъ жена ти, дъщеря ти, синъ ти, приятельтъ ти, иди, продай всичкото си имане и раздай паритѣ на сиромаситѣ!“ Ако жена ти, дъщеря ти, синъ ти, приятельтъ ти, удобрятъ твоята постъпка, знай, че всички те обичатъ, но ако възстанатъ противъ тебе, знай, че не те обичатъ и че съ тебе не могатъ да разрѣшатъ никакъвъ въпросъ. Единъ день жената казва на мѫжа си: азъ те много обичамъ, не мога да живѣя безъ тебе. Той ѝ казва: Господь ми каза да продамъ всичко, паритѣ да раздамъ на бѣднитѣ, и азъ го направихъ. Ако тя свие вѣждитѣ си недоволно, значи не го обича. Но, ако му каже: туй, което си направилъ, е много хубаво, то е по моето сърдце, тя го обича. Ако синътъ ти каже: много добре си направилъ, това е по моето сърдце – това е твоятъ синъ. Ако дъщеря ти каже: много добрѣ си направилъ – това е твоята дъщеря. Ако приятельтъ ти каже: много добрѣ си направилъ – това е твоятъ приятель. И ако азъ направя една добра постѫпка, и моето сърдце се свие, значи азъ не се обичамъ. Усѣтя ли въ такъвъ случай едно стѣгане на сърдцето си, значи азъ не съмъ съгласенъ съ себе си. Нѣкой пѫть и азъ не съмъ съгласенъ съ себе си. При всѣка една добра постѫпка, азъ трѣбва да видя, дали се разширява или стѣга душата ми. Ето единъ въпросъ, който трѣбва да се разрѣши по естество. Тукъ се изисква вече не най-малката, но най-голѣмата разумность, най-голѣмата любовь, съ която може да дѣйствувате въ дадения случай. Дѣйствувате ли по този начинъ, разрѣшавате ли въпроса така, вашето лице ще светне, и въ замѣна на това, Господь ще ви даде други сили. Дѣйствувате ли така, тогава ще напуснете копитата си, рогата си. Напуснете ли копитата, ще се освободите отъ юздитѣ си. Напуснете ли рогата, ще бѫдете свободни отъ нивитѣ си. Всички вие имате хомоти и казвате: тежъкъ е този яремъ!
Азъ говоря за ученицитѣ. И тъй, смѣлость се изисква! Въ истинския животъ нѣма какво да се осѫждаме. Грѣхъ е това! Отъ становището на Любовьта, никой ученикъ нѣма право да сѫди когото и да е. Азъ имамъ право да сѫдя себе си, и като осѫдя себе си, трѣбва да дамъ единъ великъ примѣръ. Като раздамъ своето имане на бѣднитѣ, азъ ще дамъ единъ добъръ примѣръ. Това е право. За всичко онова, което ученикътъ е направилъ, трѣбва да мълчи. Говори ли много, нищо не е направилъ; мълчи ли за онова сѫщинското, вѫтрѣшното, което е направилъ, то е нѣщо. За хубавото, за великото, което си направилъ, трѣбва да мълчишъ. Азъ не мога да отворя своя мозъкъ да разкрия всички клѣтки въ него, за да докажа, че азъ съмъ ученъ човѣкъ, че баща ми, че дѣдо ми сѫ били учени хора. Ако азъ взема да доказвамъ това нѣщо съ отварянето на моя мозъкъ, какво ще стане съ мене? Ако азъ отворя моето сърдце, да покажа, колко гънки има въ него, какво ще стане съ мене? Не, нито мозъкътъ си ще отварямъ, нито сърдцето си ще отварямъ. Ако нѣкой иска да види, какво става вѫтрѣ въ менъ, нека сѫди по моитѣ постѫпки.
И тъй, най-първо между насъ трѣбва да се образуватъ правилни отношения: да бѫдемъ тихи и спокойни. Усѣщали ли сте Божествената тишина? Били ли сте при нѣкое сѫщество, на което, сърдцето, умътъ, душата и духътъ сѫ свързани съ Бога? Били ли сте вие при такъвъ човѣкъ, да почувствувате, каква тишина, каква радость има вѫтрѣ въ него? Азъ не зная, на какво друго може да се уподоби единъ такъвъ човѣкъ, освѣнъ на онази първа пролѣтна утринь, когато птичкитѣ пѣятъ, цвѣтята цъвтятъ и навсѣкѫдѣ лъха чистъ, свѣжъ, ароматенъ въздухъ. Такова е състоянието на човѣка, когато сърдцето, умътъ, душата и духътъ му сѫ въ хармония. Такъвъ човѣкъ е разрѣшилъ всичкитѣ задачи въ свѣта, той е готовъ на всѣка жертва.
Ето единъ идеалъ за стари, и за млади. Старитѣ като постѫпватъ тъй, ще се подмладятъ, и младитѣ, като постѫпватъ тъй, силни ще станатъ. Ето пѫтьтъ на вѣчния животъ – една задача, която имате да разрѣшите. Това е само една скица, която ви обрисувахъ. Този въпросъ вече е зададенъ. Вие трѣбва да го разрѣшите въ три направления. Ако сте го разрѣшили въ първото направление, т.е. намѣрили сте вѣчния животъ, азъ ви се радвамъ. Ако сте го разрѣшили въ второто и третото направление, т.е. ако сте го запазили, и ако сте използували условията на този животъ, тогава казвамъ: този е Божествениятъ пѫть, чрѣзъ който вие можете да донесете благото на човѣчеството.
„Учителю благи, какво да направя, за да наслѣдвамъ животъ вѣченъ“?
Ние разрѣшихме въпроса така: „Възлюбете Господа съзнателно съ всичкото си сърдце!“ Тази любовь да бѫде толкова голѣма, че да бѫдешъ въ състояние да жертвувашъ всичко, и душата ти да се разтвори повече.
Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 26 октомври, 1924 г.