„Тогазъ Пилатъ, понеже ищеше да стори угодното на народа, пусна имъ Варава, а Исуса като Го би, прѣдаде Го на разпятие“. (Марка 15:15)
Въ проявата на разумния човѣшки животъ дѣйствуватъ три велики принципа, отъ които произтичатъ три закона. Първиятъ законъ съ който човѣкъ се запозналъ отъ най-ранни врѣмена, който училъ до сега с любовьта къмъ себе си, т.е. да обичашъ себе си. Този законъ всички сѫщества го знаятъ – отъ най-голѣмитѣ до най-малкитѣ. И най-дребното сѫщество, което едва виждаме подъ микроскопъ, е научило този законъ – и то обича себе си. Нѣма сѫщество, което да не обича себе си.
Вториятъ законъ е тъй наречениятъ „любовьта къмъ ближния“, който законъ заставя всички сѫщества да се сдружаватъ въ едно, да живѣятъ въ общества, да иматъ отношения едни къмъ други.
Третиятъ и послѣдниятъ законъ е „любовьта къмъ Бога“.
И дѣйствително, човѣкъ най-първо е започналъ съ закона, който се отнася къмъ частитѣ. Законътъ на егоизма, любовьта къмъ себе си, е законъ за отношения на частитѣ къмъ цѣлото. Любовьта къмъ Бога или законътъ за цѣлото, самъ по себе си е непонятенъ и остава да се проучава за бѫдеще. Когато се говори за любовьта къмъ Бога, тази идея е отвлѣчена, непонятна. Хората казватъ: ами че какво нѣщо е любовь къмъ Бога? Любовьта къмъ себе си я разбираме, но какво нѣщо е любовь къмъ Бога, ние не можем да разберемъ. Азъ ще ви опрѣдѣля какви сѫ отношенията на всичкитѣ видове любовь, но какво нѣщо е сама по себе си тази велика любовь, тя е необяснима. Какви прояви могатъ да се явятъ въ любовьта къмъ себе си? Ти си богатъ, имашъ голѣмъ дворъ и си отглеждашъ кокошки, патки, пуйчици. Ставашъ сутринь рано, забърквашъ имъ малко зобъ, нахранишъ ги, грижишъ се за тѣхъ, обикаляшъ ги по нѣколко пѫти на день. Всички тия сѫщества живѣятъ около тебе, повидимому ти минавашъ за тѣхенъ господарь, и всички ти се радватъ. Тѣ мислятъ, че ги обичашъ. Обаче, единъ день, тъй както ги наобикаляшъ, погледнешъ на една, на друга отъ тѣхъ, докато хвърлишъ око върху нѣкоя мазничка, приличничка кокошка и си казвашъ: тази ще ме развесели. Нали, най-послѣ, и азъ ще трѣбва да живѣя? Обиколишъ около нея 1–2 пѫти, докато я хванешъ, а тя мисли, че я обичашъ. Заколишъ я, занесешъ я на жена си и казвашъ: жено, мазничка е тази кокошка! Ще я опечемъ съ малко картошки, ще купимъ малко винце, ще извикаме и музиканти, ще поканимъ приятели на гости, та едно хубаво угощение ще си устроимъ! Тъй върви животътъ. Това е любовь! И вие, като наблюдавате, виждате, че като хванатъ тази кокошка, тя си покрѣка малко, но нѣма законъ, който да я защищава. Турятъ ножа на гърлото ѝ, и тя млъква. Значи, когато ние се радваме, всички други сѫщества наоколо ни страдатъ. Утрѣ, по сѫщия законъ ще хванешъ една малка пуйка, едно младо теленце или едно малко агънце и ще го заколишъ. Но, ако въ душата ти се яви любовь къмъ Бога, проявитѣ на този законъ сѫ обратни. Ти хванешъ една кокошка и ти е приятно, че ще я заколишъ, но този законъ отвѫтрѣ ти казва: ти нѣма да ядешъ тази кокошка, нека и тя си живѣе тъй, както и ти живѣешъ. Има за тебе леща, грахъ, бобецъ, пъкъ има и плодове: орѣхи, лѣшници, смокини, сухо грозде, ябълки, круши, банани. Послѣ, има и картошки, зимни ябълки и много други. Господь казва: „Всичко, що човѣкъ посади, може да се ползува отъ плодоветѣ му“. А то е такова разнообразие! И тогава ти казвашъ: ще пусна кокошката, ще я оставя да живѣе. Защо? – Заради Господа. Туй е най-малката проява на Божията Любовь.
Сега, като изнасямъ този въпросъ, всички казватъ: какъ, ние не трѣбва ли да живѣемъ? – Трѣбва да живѣемъ, но разумно. Въ свѣта има два живота: човѣшки и Божественъ. Въ човѣшкия животъ дѣйствува човѣшката любовь. Какво произвежда тя? – Човѣшката любовь, любовьта на егоизма е създала живота на смъртьта. Значи, първиятъ законъ е родилъ смъртьта. Отъ човѣшката любовь не може да излѣзе нѣщо хубаво. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който вѣрва въ тази любовь и я приема като принципъ, непрѣменно ще има въ живота си радости и скърби. Животъ, въ който царува човѣшката любовь, тамъ силниятъ разполага съ живота на слабия. Тъй е било навсѣкѫдѣ и въ всички врѣмена.
Въ третия законъ, въ закона на Божествената Любовь е вѣчниятъ животъ. Тамъ смъртьта се изключва.
И тъй, по какво се познава човѣшката любовь отъ Божествената? Тамъ, дѣто царува човѣшката любовь, хората умиратъ. Въ тази любовь човѣкъ непрѣменно трѣбва да умре. Има дълбоки окултни причини, който доказватъ, защо човѣкъ трѣбва да умре. Човѣкъ трѣбва да умре, защото той не е послѣдното сѫщество, което живѣе на земята. Слѣдъ него има множество по-малки сѫщества, който трѣбва да го изядатъ точно тъй, както и той изяжда други сѫщества. Бацилитѣ на чумата, на холерата и на много други болести, всички заедно рѣшаватъ, че човѣкъ трѣбва да умре. Слѣдователно, човѣшката любовь, сама по себе си, носи извѣстни утайки. Хубава е човѣшката любовь, но поради тѣзи утайки, който носи, кръвьта се заразява, става нечиста и човѣкъ умира. Тази отрова идва отъ онѣзи живи сѫщества, който човѣкъ изяжда. Щомъ хванете една кокошка, или едно агне, съ цѣль да го заколите, въ тѣхъ се заражда чувството на умраза и страхъ. Тази умраза, този страхъ днесъ внесатъ малко отрова въ кръвьта на човѣка, утрѣ внесатъ малко отрова, докато тия отлагания се натрупатъ толкова много, че стане съвършено отравяне на кръвьта. Тъй че въпросътъ не седи въ това, съ какво се хранимъ, но какъ е приета тази храна. Сега азъ не говоря тукъ въ полза на кокошкитѣ, да ги защищавамъ. Да се ядатъ кокошкитѣ, това е отъ полза за тѣхъ, но важното е, че ние сме нарушили принципа, прѣстѫпили сме закона на Божията Любовь. Не е въпросътъ и въ това, да не ядемъ месо, но важниятъ въпросъ е, че разумниятъ човѣкъ не е създаденъ да яде нито кокошки, нито агнета, нито пуйки. Човѣкъ е създаденъ за съвсѣмъ друга храна. И Христосъ, като слѣзълъ отъ небето, казалъ: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, и който ме яде, живъ ще бѫде“. Питамъ: защо Христосъ взима думитѣ „азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“?
Изобщо, ние, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да се пазимъ отъ всички заблуждения на миналото, който врѣменно изпъкватъ въ нашето съзнание. Тъй както е свѣтътъ, даже и най-умнитѣ, и най-добритѣ хора иматъ възможность да се заблудятъ въ живота си. И най-опитниятъ пѫтешественикъ, ако нѣма компасъ, може да се заблуди въ пѫтя си. Попадне ли въ мъгливо врѣме въ нѣкое поле, той нѣма да знае накѫдѣ е изтокъ, западъ, сѣверъ и югъ и вижъ, заблудилъ се въ посоката си. Ако той е много уменъ човѣкъ, ако е наблюдавалъ природата, нѣма да изгуби пѫтя си, но мнозина отъ васъ може да се забатачите. Тогава, какъ ще познаете накѫдѣ е изтокъ? Денемъ, напримѣръ, въ мъглата, какъ ще познаете накѫдѣ е изтокъ, накѫдѣ е западъ, накѫдѣ е сѣверъ и накѫдѣ е югъ? Ако сте наблюдавали камънитѣ, ще познаете по тѣхъ. Тия камъни, който сѫ къмъ сѣверъ, иматъ едни краски, а тия, който сѫ къмъ югъ, иматъ други краски. Слѣдователно, камънитѣ ще бѫдатъ вашиятъ компасъ. Ще вземете едно камъче и то ще ви покаже накѫдѣ е изтокъ. Като намѣрите изтокъ, по особени математически прѣдположения ще намѣрите и другитѣ три посоки, а отъ тамъ и своя пѫть.
Сега, вие казвате, че трѣбва да живѣете. Въ какво седи сегашниятъ ви животъ? Животътъ седи ли въ яденето? Не, яденето е само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ спането? Не, спането е само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ мисленето? Не, мисленето е само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ чувствата? Не, чувствата сѫ само едно условие за животъ. Животътъ седи ли въ работата? Не, работата е само едно условие за животъ. Е, тогава въ какво седи самиятъ животъ? Животътъ ние не го разглеждаме вънъ отъ насъ. Животътъ сме ние. Нѣкои искатъ да разглеждатъ живота обективно. Вие не можете да разглеждате живота обективно. Щомъ извадите живота вънъ отъ себе си, вие сте мъртви. И тогава, за какво може да разсѫждава, за какво може да мисли мъртвиятъ човѣкъ? Слѣдователно, посоката, въ която ние се движимъ сега е да придобиемъ живота. Кой животъ? Не този егоистичниятъ, човѣшкиятъ, животъ, но Божествениятъ. Ние имаме човѣшкия животъ, но той не ни задоволява той е животъ, който постоянно носи промѣни. Каквито реформатори и да се явятъ на земята, каквото и да ви говорятъ, нищо не могатъ да направятъ, за да измѣнятъ човѣшкия животъ. Въ него има двѣ състояния. Едното състояние е състояние на скръбь, а другото – на радость. Вие не можете да ги измѣните. Който иска да бѫде радостенъ на земята, непрѣменно трѣбва да бѫде и скърбенъ; и който е скърбенъ на земята, непрѣменно ще бѫде и радостенъ. Вие може да кажете: защо Господь е направилъ свѣта така? Не, Господь не го е направилъ така. Днесъ, и философи, и обикновени хора казватъ: защо е така студено на земята? Защо Господь изпраща студа? Не, студътъ и топлината земята ги произвежда, студъ и топлина има само на земята. Слънцето изпраща само енергията, тамъ нѣма никакъвъ студъ. При съврѣменнитѣ изчисления на ученитѣ, който твърдятъ, че на слънцето има топлина отъ 35 милиона градуса, какъ е възможно да се говори за студъ? Е, тогава защо има студъ на земята? Какво нѣщо е студътъ? – Малко количество топлина. Слѣдователно, земята образува топлината, земята образува и студа. Студътъ и топлината сѫ качества на земята. Азъ казвамъ, че ние сме причината за скръбьта, и за страданията на земята, а Богъ изпраща Любовьта, т.е. тази топлинна енергия. И тъй, скърбитѣ и страданията сѫ наши състояния. Ти скърбишъ. Защо скърбишъ? – Защото си изгубилъ нѣщо. Ти си радостенъ. Защо? – Придобилъ си нѣщо. Каква философия има въ това. Причината да скърбишъ е, че си изгубилъ нѣщо, или че искашъ много нѣщо. Но утрѣ като го придобиешъ, пакъ ще го изгубишъ и слѣдъ това пакъ ще бѫдешъ скърбенъ. Имашъ кѫща – радвашъ се, но утрѣ като изгори кѫщата ти, ще бѫдешъ скърбенъ. Ражда ти се синъ – радвашъ се, утрѣ умрѣ синъ ти – скърбенъ си. Имашъ приятель – радвашъ се, утрѣ го изгубишъ – скърбенъ си. Е, добрѣ, при всичкото това разочарование, което ние, съврѣменнитѣ хора имаме отъ хиляди години насамъ, потърсихме ли неизмѣнното? Ние всички мязаме на Наполеона, наполеоновци сме, но въ какво отношение? Въ едно сражение при Ватерлоо, Наполеонъ взелъ участие съ своята кавалерия, но по пѫтя, прѣзъ който трѣбвало да мине имало една дълбока пропасть. За да прѣмине тази пропасть, трѣбвало голѣма часть отъ пѣхотата да я запълни и отгорѣ надъ тия трупове на мине Наполеонъ съ своята кавалерия. Ние всички се хвърляме въ тази пропасть, и като мине Наполеонъ надъ нашитѣ кости, казваме: нека Наполеонъ побѣди! Наполеонъ побѣди ли? Гдѣ сѫ резултатитѣ на наполеоновитѣ войни? Гдѣ сѫ резултатитѣ на римския царь Цезарь? Въ края на краищата всички тѣзи велики резултати се свеждатъ къмъ нищо. Често, богатитѣ американци, който обичатъ разнообразието, отиватъ нѣкѫдѣ на сѣверъ, въ студенитѣ мѣста и тамъ иматъ обичай да си правятъ грандиозни палати отъ ледъ, който свѣтятъ отлично, но като дойде пролѣтьта и лѣтото, тѣ се стопяватъ, служатъ имъ само за 3–4 мѣсеца. Всичко туй, което ние градимъ, това сѫ палати, направени отъ ледъ. Кѫдѣ ще остане нашиятъ трудъ?
Тукъ, въ прочетения стихъ се говори за единъ управникъ, Пилатъ, човѣкъ съ високо обществено положение, съобразителенъ, съ тънъкъ умъ, като на римлянинъ, който, за да угоди на народа си, прѣдалъ Христа въ рѫцѣтѣ, имъ. Той казва: „Азъ искамъ да направя една услуга на юдейския царь, да Го пусна, но народътъ не иска“. Не, за да има благоволението на своя народъ и за да му угоди, Пилатъ имъ пусна Варава, а Исуса, като Го би, прѣдаде Го на разпятие. Питам: защо Пилатъ искаше да угоди на народа, и защо прѣдаде Христа на разпятие? Защо еврейскитѣ първосвещеници възстанаха противъ Исуса? При това, вие казвате, че въ свѣта има единъ великъ Божественъ законъ, че Господь царува навсѣкѫдѣ. Ако Господь е великъ и царува навсѣкѫдѣ, какъ тъй допуща да ставатъ въ Неговото царство такива анормалности? Така щѣхъ да разсѫждавамъ, ако защищавахъ една материалистическа теория. Азъ щѣхъ да извадя съвсѣмъ друго заключение, щѣхъ да кажа, че нѣма Господь въ свѣта, че нѣма Божий Промисълъ, че това е празна работа, че онова е празна работа и т.н. Всичко е празна работа, а кое е пълна работа? Кое е най-реалното? – Да се наядешъ. Хубаво, туй за което хората казватъ, че е най-реалното, трѣбва да го пълнишъ по три пѫти на день, и все пакъ се изпразва, изтича. Значи, човѣкъ е една пукната стомна, която постоянно се пълни и изпразва. Най-послѣ, тази стомна се съвършено изпразва и я нѣма никаква по свѣта. Тогава записватъ името ѝ и казватъ: този човѣкъ бѣше единъ виденъ поетъ, единъ виденъ философъ! Да, той беше една пукната стомна. И какво остави на свѣта? – Нѣкакви тъмни странички. Той възпѣлъ нѣкаква пукната стомна, нѣкоя мѫтна рѣка, нѣкой мѫтенъ изворъ и т.н. И всички тия възпѣти рѣки, извори и дървета, въ заключение прѣсъхватъ и изсъхватъ. Най-добритѣ хора отъ васъ, даже и тия, които минавате за светии, не сте толкова добри. Нѣкои ви гледатъ весели, минавате за ангели, но това е само добрата ви страна. Не сте отъ много добритѣ. Вие мязате на онази мома годеница, отъ която годеникътъ се хвалилъ, че била кротка, благородна, въздържана и възпитана. Единъ день той завежда при своята годеница единъ отъ приятелитѣ си, да я види колко е благородна. Като ги черпила тя, той нарочно я спъва съ крака си, и тя пада, събаря цѣлата табла съ сладко, чаши, лъжички – всичко на земята. Станала, изтърсила дрехитѣ си отъ праха и направила видъ, че това не я безпокои, но като слѣзла долу, отъ гнѣвъ, отъ недоволство прѣхапала края на масата, даже дупка направила. Едва слѣдъ като се оженили, нейниятъ възлюбленъ разбралъ, че тя имала зѫби. Единъ день, като билъ недоволенъ отъ нея, той я набилъ, но въ това врѣме тя го нахапала добрѣ и му казала: знай, че ти можешъ да биешъ, но азъ имамъ зѫби да хапя. Затова хората казватъ: да сѫ здрави тия зѫби! Тогава, гдѣ е красивото въ живота? Вие се заблуждавате, като мислите, че красивото е въ човѣшкия животъ. Азъ ви говоря самата истина, но не като на дѣца. Азъ нѣма да говоря това нѣщо на дѣцата, защото, ако разрушимъ на дѣцата куклитѣ, ще има голѣма врѣва и плачъ. Азъ не ви считамъ дѣца, мисля, че сте минали тази дѣтинска възрасть. Ако нѣкои отъ васъ се занимаватъ още съ куклитѣ си, нека вече ги турятъ въ куфаритѣ си. Не е врѣме вече за кукли. Вие които сте надрасли куклитѣ, питамъ ви: въ какво седи живота? – Е, да се учимъ. Не, ученето е едно условие за животъ. – Е, да се оженимъ. Не, жененето е едно условие да развиваме живота си. – Е, да оженимъ дъщеря си. Не, това е едно условие да се освободимъ отъ товара си. Тогава, въ какво седи сѫщностьта на живота? Казва Писанието: „Да познаемъ Исуса, да вѣрваме въ Него“. Че коя жена не познава своя мѫжъ? Коя отъ васъ не е тичала и плакала подиръ него съ четири реда сълзи и казвала: безъ тебе не мога да живѣя – умирамъ! Съ тебе само мога да живѣя. Е, защо слѣдъ като го вземе пакъ умира? И той казва, че безъ нея не може да живѣе – умира, а само съ нея може да живѣе, но слѣдъ като я вземе, пакъ умира. Отъ гдѣ произлиза това противорѣчие? Други се спиратъ и казватъ: такъвъ е животътъ! Ами вие какъ можете да се произнасяте, че животътъ е такъвъ? Да, сегашниятъ животъ е такъвъ, но това не е истинскиятъ животъ. Нека придобиемъ истинския животъ, че тогава да говоримъ.
И тъй, Пилатъ искаше да угоди на народа. Защо трѣбваше да бие Исуса и да Го прѣдаде на разпятие? Питамъ: защо Господь не се намѣси въ работитѣ на Пилата? – Господь не обича да се мѣси въ хорскитѣ работи. Той казва: „Работата на Пилата е да угоди на народа и да прѣдаде Исуса на разпятие, а моя работа е да Го възкръся, да Му дамъ животъ, да Го направя знатенъ и да Го покажа за единъ образецъ, какъ трѣбва да се живѣе за въ бѫдеще“. Вие сте чели Евангелието, знаете, приблизително за колко врѣме се свърши тази процедура на сѫдене. Близо три дни се продължаваше тази процедура на сѫдене, на разкарване Христа при Кесаря, при Пилата, примиряваха се, докато най-послѣ трѣбваше да заколятъ Христа като една кокошка, да послужи за едно угощение – нищо повече. Значи, при цѣлата тази процедура Пилатъ трѣбваше да угоди на народа. Не е лошо човѣкъ да угажда. Угаждането само по себе си е добро, но кому трѣбва да угаждаме? Ако ти угаждашъ на себе си, ще умрѣшъ; ако угаждашъ на ближнитѣ си, ще умрѣшъ; ако угаждашъ на Бога, ще живѣешъ. Когато човѣкъ иска да угоди на Бога, той не може да се надѣе на хората, да каже, че азъ като живѣя за Бога, ще имамъ благоволението и на хората. Не, онзи, който е дошълъ до идеята да служи на Бога, той толкова е заетъ съ тази велика мисъль, че нему не идва на умъ да се занимава съ дребнавоститѣ въ живота. Вие се намирате въ положението на онзи ученикъ, който дошълъ при единъ великъ индийски Учитель и му казалъ: „Учителю, искамъ да ме научишъ на изкуството да познавамъ законитѣ на великата Любовь“. Той му дава слѣдниятъ изпитъ: ще излѣзешъ на пѫтя и ще видишъ трима души – единъ великъ адептъ, единъ брамининъ и единъ воененъ. Ще отидешъ при всѣки едного отъ тѣхъ и ще му ударишъ двѣ плѣсници. Послѣ ще дойдешъ да ми кажешъ, какво научи. Излиза ученикътъ на улицата и вижда този адептъ, който се занимавалъ съ една велика идея за човѣчеството; вижда браминина, вижда и военния, който се занимавалъ съ планове за освобождение на своя народъ. Отива първо при военния и му удря една плѣсница. Не останало врѣме да удари и втората плѣсница, когато военниятъ му удря двѣ плѣсници и то по-силни отъ неговитѣ. Отива слѣдъ това при браминина, удря му двѣ плѣсници, и той тъкмо дигналъ рѫката си, но веднага му дошла мисъльта, че не трѣбва и се спрѣлъ, свалилъ рѫката си надолу. Отива най-послѣ при адепта, удря му двѣ плѣсници, но този даже не помръдналъ рѫката си, не обърналъ никакво внимание. Ученикътъ се връща при своя Учитель и му разправя, какъ военниятъ му ударилъ двѣ плѣсници. – Не е лошо нѣщо ударътъ, но трѣбва да знаешъ, че това е сегашната сѫдба на свѣта. Тамъ, като ударишъ една плѣсница, ще ти ударятъ двѣ. Брамининътъ пъкъ прѣдставлява сегашната законность, тия обикновени вѣрвания, затова той дигналъ рѫката си, но послѣ я свалилъ. Малцина, обаче, сѫ хората, като този адептъ, който билъ толкова много вдаденъ въ размишленията за доброто на човѣчеството, че даже и не забѣлѣзалъ тѣзи двѣ плѣсници. Съ това си мълчание той казвалъ: „Когато твоятъ умъ, когато твоето сърдце се прѣпълнятъ съ желание за тази велика Любовь, ела при мене, азъ ще ти покажа истинскиятъ пѫть“.
И ние сме такива пѫтници, пратени тукъ на земята. Дойде нѣкой при тебе, удари ти една плѣсница, и ако ти си по-силенъ, ще му ударишъ двѣ, като този воененъ. Ако си като този брамининъ, ще разсѫждавашъ за моралния свѣтъ. Ще ти ударятъ двѣ плѣсници, но ти само ще си подигнешъ рѫката и бързо ще я свалишъ надолу. Но, има и трето положение. Можешъ да бѫдешъ и като този адептъ и да не забѣлѣжишъ, че сѫ ти ударили плѣсници.
Сега, мнозина казватъ: условията на живота сѫ такива. За условията не говорете! Условията вие ги създавате. Богъ е едно сѫщество, отъ което изтичатъ само блага. Но, ако ние направимъ въ себе си подпушване за Божествената Любовь, туй подпушване произвежда пропукване на съзнанието въ насъ. Когато налѣгането въ една канализация е голѣмо, то може да произведе пропукване тъй, както и напорътъ на Божествената Любовь може да пропука съзнанието на всѣки едного отъ насъ. Божествената Любовь е една сила, която трѣбва да мине прѣзъ човѣшкия умъ, прѣзъ човѣшкото сърдце и прѣзъ човѣшката воля – изобщо прѣзъ всичкитѣ части на тѣлото.
„И Го прѣдаде на разпятие“.
Тогава, ние питаме: кѫдѣ е Господь? Нѣкои може да кажатъ, че нѣма Господь. Азъ питамъ: какъ е възможно, какъ стана това нѣщо, че този слабиятъ човѣкъ, който не можеше да се защищава, когото евреитѣ прѣдадоха на разпятие, днесъ Му се кланятъ 500 милиона хора, и Го признаватъ за Богъ? Вие ще кажете, че Той бѣше Господь. Не, Господь никой не може така да Го разпъва. Сега, нѣма какво да се спирамъ да обяснявамъ другата страна на въпроса, но силата е въ това, че Божественото работи чрѣзъ страданията. Богъ работи въ противорѣчията на човѣшкия животъ. Да допуснемъ, че вие се намирате въ положението на Христа. Какво ще направите? Ако имате единъ кобуръ, нѣма ли да го извадите да се защищавате? Казвате: разбира се, че ще се защищавамъ. Е, хубаво, ти ще се защищавашъ, но какво ще спечелишъ? – Ще убиешъ душата си, а може и тебе да убиятъ. Питамъ: кѫдѣ е юначеството тогава? Казвашъ: защищавамъ се, за да бѫда живъ. Азъ не наричамъ силенъ човѣкъ този, който може да убие своята душа, който може да убива и другитѣ хора. Силенъ човѣкъ е онзи, който може да обръща своитѣ неприятели въ приятели. Слѣдователно, смисълътъ на живота седи въ това: отъ противорѣчията, който се явяватъ въ нашия животъ, да извадимъ отлична поука. Въ този стихъ имаме двѣ противорѣчия. Какъ трѣбва да ги примиримъ?
Прѣди повече отъ 25–30 години, двама американци отиватъ да посѣтятъ Ниагарския водопадъ, но се понапили малко. Рѣшили да се поразходятъ съ лодка по течението на водата, надъ водопада, обаче, не усѣтили какъ водата ги подела и ги завлѣкла къмъ водопада. По едно врѣме лодката се намѣрила въ водитѣ на водопада, всрѣдъ най-силното течение. Отъ това силно течение лодката се обръща надолу и единиятъ отъ тѣхъ пада, а другиятъ успѣва да се залови за една канара и остава на нея. Водопадътъ подъ него реве, бучи. Събиратъ се американци отъ една страна, канадци отъ друга – мислятъ день, два, три, какъ да го спасятъ. Лодка не може да отиде до тамъ. Всички се заинтересували отъ този случай. Какъ мислите сѫ го спасили? Съврѣменното човѣчество се намира на този камъкъ всрѣдъ водопада, както този американецъ – на тази канара. Брѣгове отстрани има, но този водопадъ отдолу реве, и при най-малкото подхлъзване – всичко е свършено! Най-послѣ американцитѣ рѣшили да прѣхвърлятъ съ единъ топъ едно вѫже на канарата, и този тамъ да се завърже здраво съ него. Сега оставямъ по-нататъкъ историята да прѣдаде факта. Вие прочетете историята, да видите, дали този американецъ се спасилъ, или не.
Другъ случай: единъ американецъ, слѣдъ като живѣлъ извѣстно число години, намѣрилъ, че животътъ нѣма смисълъ, омръзналъ му и рѣшилъ по нѣкакъвъ начинъ да се прослави. Да стане поетъ – не може. Да стане ученъ – не може. Слѣдъ като мислилъ дълги години, дохожда му най-послѣ слѣдната идея: да обкове хубаво една бъчва, да я осмоли добрѣ ида я постели съ пластина, че съ нея да слѣзе отъ водопада. Отиватъ неговитѣ приятели заедно съ него, за да пуснатъ бъчвата горѣ отъ водопада. Пущатъ го отгорѣ, и водата го поема. Слѣдъ като го въртѣла около половинъ часъ, другаритѣ му взиматъ бъчвата, отворятъ я, но той вѫтрѣ едва диша. Съ мѫка се събудилъ отъ това зашеметяване. Другаритѣ му го запитватъ: е, какъ бѣше положението ти въ бъчвата? – Втори пѫть и цѣлиятъ свѣтъ да ми даватъ, не влизамъ въ бъчва и отъ водопадъ не се спущамъ. Има единъ законъ, споредъ който, човѣкъ може да бѫде знаменитъ само единъ пѫть. Първиятъ пѫть е знаменитъ, но като повтори сѫщия опитъ, той е знаменитъ на половина; третиятъ и четвъртиятъ пѫть вече не му обръщатъ внимание. Този американецъ научилъ единъ законъ: и цѣлъ свѣтъ вече да му даватъ, втори пѫть не влиза въ бъчва, за да прѣмине водопада. Задъненъ човѣкъ не трѣбва да бѫда, слава не ми трѣбва.
И тъй, първиятъ искалъ да се разходи съ лодка по водопада, но остава на канарата. Вториятъ минава водопада съ бъчва, а третиятъ поискалъ да мине водопада по вѫже. Първиятъ пѫтъ минава водопада съ върлина въ рѫка, за равновѣсие. Вториятъ пѫть го минава безъ върлина, а третиятъ пѫть, за да покаже своето изкуство, минава водопада съ другъ единъ на гърба си, и вече безъ върлина. Туй е изкуство! Харесва ми този човѣкъ.
И азъ бихъ желалъ всѣки отъ васъ така да мине водопада. Всѣки християнинъ трѣбва да мине този водопадъ три пѫти: единъ пѫть съ върлина въ рѫка; втори пѫть безъ върлина, а трети пѫть безъ върлина и съ човѣкъ на гърба, безъ да изгуби присѫтствието на духа си.
Сега, вие ще ме запитате: какво трѣбва да правимъ съ тия страдания, които бушуватъ, които разяждатъ сърдцето ни и смущаватъ ума ни. Казвамъ: ти ще имашъ присѫтствието на духа, като онзи американецъ, който минава водопада единъ пѫть съ върлина, втори пѫть безъ върлина и трети пѫть съ човѣкъ на гърба, та свѣтътъ като се бушува отдолу, нищо да не те смущава. Можешъ ли да направишъ това, добрѣ; не можешъ ли да го направишъ, слѣзъ отъ въжето, тебе не ти се пада никаква слава. Единъ вѣрующъ трѣбва да има доблестьта на този американецъ. Той трѣбва да стои даже и по-горѣ отъ него. Всѣкога, когато дойдете до голѣмитѣ мѫчнотии въ живота, кажете: азъ ще мина по това вѫже. Христосъ се намѣри на това вѫже, и трѣбваше да го мине, а не че нѣмаше сила. Той имаше сила, но неизбѣжно бѣше минаването по това вѫже. Христосъ имаше сила да ходи по водата отгорѣ; Той можа да нахрани 5,000 души съ петь хлѣба и двѣ риби; Той имаше ясновидството да каже на Петра, че загубената монета е погълната отъ една риба, и тамъ да я търси, но въ този случай, той не си послужи нито съ едно отъ тѣзи срѣдства. Значи, съ всичко това Христосъ ни научи на единъ великъ урокъ. – На велика прѣданость къмъ Бога. Той казва: „Азъ ще изпълня този великъ урокъ, ще изпълня Божията воля, а това, което не мога, това великото е Неговата работа“. Има нѣща, които ние, като хора ще ги извършимъ, а има нѣща, който ще оставимъ на Богъ да ги извърши. Кои нѣща? Запримѣръ, ти слѣдъ като умрѣшъ, кѫдѣ ще отидешъ? Какво казваше Христосъ? Слѣдъ като те обезчестятъ, слѣдъ като ти взематъ всичко, отгдѣ ще дойде славата ти? За това нѣщо, казва Христосъ, има кой да се погрижи. Туй е съгласно съ Христовото учение, защото на друго мѣсто Христосъ казва: „Не търсете слава отъ человѣцитѣ, а отъ Бога“. Човѣшката слава лесно може да се взема, човѣшкото богатство лесно може да се вземе, но славата отъ Бога, животътъ отъ Бога, никой не може да го вземе.
Сега, при туй положение, всѣки трѣбва да има опитностьта на Божията Любовь. Всѣки отъ васъ трѣбва да дойде въ съгласие, въ съприкосновение съ тази велика сѫщина. Тогава ще разбере, че човѣшката любовь е въ свръзка съ Божията Любовь. Между Божията и човѣшката любовь има такава връзка, каквато между една бомба и нейната запалка. Въ Божията Любовь има сѫщитѣ резултати, каквито и въ бомбата, а човѣшката любовь е запалката на този вѣченъ животъ. Ако нѣма нищо, което може да порази връзката между Божията и човѣшката любовь, човѣкъ естествено ще дойде до това положение, да познае Божията Любовь, да познае вѣчния животъ. Неговото съзнание постоянно ще се развива. При това положение той ще мине отъ човѣшката любовь къмъ Божествената. Слѣдователно, човѣшката любовь е една стѫпка, която води къмъ Божията Любовь, къмъ вѣчния животъ. Христосъ съзнаваше това и каза: „Моятъ животъ е свършенъ, азъ свършвамъ съ човѣшката любовь и заживѣвамъ вече съ Божията Любовь, съ вѣчния животъ“. Пилатъ Го прѣдаде на разпятие, биха Го, разпнаха Го, но днесъ 500 милиона хора вѣрватъ въ Него. Въ какво вѣрватъ? Тѣ вѣрватъ, че Христосъ е умрѣлъ и възкръсналъ. Тѣ вѣрватъ, че Христосъ може да спасява човѣчеството. Но, има нѣщо, което тѣ трѣбва да възприематъ. Кое е то? – Тѣ трѣбва да възприематъ онази Любовь, чрѣзъ която душата и духътъ бѣха свързани съ Бога. Тамъ, въ Писанието е казано: „Не дойдохъ въ свѣта да сторя моята воля но волята на Отца, който ме е проводилъ“.
Каква е волята на Бога, който ни е изпратилъ на земята? Съврѣменнитѣ християни смѣтатъ че за да изпълнимъ волята Божия, трѣбва да се откажемъ отъ всичко. И казватъ: при туй положение, при такава обстановка, животътъ изгубва всѣкакъвъ смисълъ, въ него нѣма вече никакво задоволство. Ако нѣма ядене, ако нѣма пиене, ако нѣма спане, ако нѣма удоволствия, тогава въ какво седи смисъла на духовния животъ? – На земята има спане, на небето има почивка. Яденето въ небето е свързано съ процеса на придобиване. И ангелитѣ ядатъ, хранятъ се, и тѣ иматъ обѣди като насъ, но слѣдъ като се наядатъ, усѣщатъ едно разширение, тѣхниятъ животъ става по-изобиленъ и тѣ разбогатяватъ. У насъ не е така. Човѣкъ, слѣдъ като се нахрани, първо врѣме, докато е младъ се разширява, но послѣ, колкото повече яде, той постепенно остарява и нищо не придобива. Защо човѣкъ до извѣстна възрасть расте и придобива, а послѣ остарява и се смалява. Съврѣменната наука казва, че обмѣната на веществата не е правилна, т.е. човѣкъ харчи повече енергия, а придобива по-малко. Въ младинитѣ си човѣкъ придобива повече енергия, а въ старинитѣ си придобива по-малко енергия, вслѣдствие на това остарява. Защо именно въ старинитѣ си, когато човѣкъ е по-уменъ, харчи повече, а придобива по-малко, а въ младинитѣ си, когато е по-глупавъ, придобива повече, а харчи по-малко енергия? Това е въ противовѣсъ на този законъ, който казва, че умниятъ човѣкъ трѣбва да печели повече. Защо е така? – Младитѣ хора живѣятъ по-близо до Бога, а старитѣ хора живѣятъ по-далечъ отъ Бога. Малкото дѣте вѣрва всичко, каквото му се каже, а стариятъ човѣкъ е философъ, той казва: ти не ме учи, азъ съмъ миналъ прѣзъ това, опиталъ съмъ го. Дѣтето вѣрва всичко, а стариятъ казва: донесете ми книгата да прочета! Той провѣрява всѣко нѣщо. Той е като невѣрниятъ Тома. Всички стари хора сѫ все томовци. Той казва: азъ да пипна малко, че тогава ще се увѣря. Старитѣ казватъ: ние сме стари хора, умни хора, да пипнемъ малко, да се увѣримъ. Ние, старитѣ, умнитѣ хора, нѣма да се оставимъ така да ни лъжатъ, да ни заблуждаватъ! – А, старитѣ хора не могли да се лъжатъ! Тѣ именно се лъжатъ най-много. Запримѣръ, нѣкой старъ, уменъ човѣкъ, има двѣ дъщери, моми за женене. Дойде нѣкой момъкъ, и той се излъже – продаде дъщеря си, отгорѣ на това даде ѝ 40–50,000 лева, за да я бие този момъкъ по три пъти на день. Ти, като си старъ, уменъ човѣкъ, защо даде дъщеря си да я биятъ по три пѫти на день, а отгорѣ на това даде ѝ 40–50,000 лева зестра? Значи, ние сме майки и бащи, които продаваме дъщеритѣ си, за да ги биятъ по три пѫти на день. Така и еврейскиятъ народъ прѣдаде Христа въ рѫцѣтѣ на Пилата, да Го разпне. Пилатъ произведе сѫдебната процедура. Той бѣше отличенъ сѫдия, и въ негова власть бѣше да освободи Христа, или да Го разпне. Азъ мисля, че всички сегашни сѫдии мязатъ на Пилата, поомиятъ си рѫцѣтѣ споредъ еди-кой си законъ, и свалятъ отъ себе си всѣкаква отговорность. Азъ ви говоря символически. Има такива примѣри въ свѣта. Отиде нѣкой търговецъ при началника на гарата, помоли го да му отпусне единъ вагонъ, за да изнесе стоката си. Началникътъ на гарата не отпуща вагонъ, отказва му. „Моля ви се, господинъ началникъ, зимно врѣме е, имамъ жена, дѣца въ кѫщи, услужете ми“! – И дигне двѣтѣ си рѫце нагорѣ, посочи 10-тѣ си пръста. Какво означава това дигане рѫцѣтѣ нагорѣ? Това значи: аманъ господине, моля ви се услужете ми 10,000 лева ще получите отъ мене, иначе стоката ми ще се развали. Веднага началникътъ дава разпорежданията си: отпуснете вагони на този човѣкъ. Зимно врѣме е, жена, дѣца има, да му се услужи. Питамъ сега: откѫдѣ сѫ проникнали всички тия недѫзи въ човѣка? Гдѣ е човѣщината, гдѣ е благородството му? Подкупването не е само тукъ. То сѫществува и на други мѣста. Азъ ще ви приведа другъ такъвъ примѣръ. Нѣкоя жена се оженва за нѣкого. Тя трѣбва да бѫде честна въ отношенията спрѣмо мѫжа си, трѣбва да го обича. Но, гледашъ я, тръгне съ мѫжа си, ужъ върви съ него, а поглежда другъ нѣкой мѫжъ. Веднага той я запитва: какво поглеждашъ? Не се минава много врѣме, мине нѣкоя жена покрай тѣхъ, и сега пъкъ мѫжътъ поглежда. Какво поглеждашъ? – Е, хубавичка е. Тъй, тъй, хубавичка е. Смѣшни сѫ хората! Турцитѣ казватъ: не е лошо нѣщо да гледашъ хубавото. Лошо нѣщо е когато се зароди въ тебе една ревность, нѣщо нечисто. Когато казвашъ, че обичашъ единия, а искашъ да обсебишъ и другия, и го лъжешъ, играешъ си съ него, това честно ли е? Кѫдѣ е човѣшкото? Да любишъ, това разбирамъ, но въ името на любовьта да играешъ, да лъжешъ, това не разбирамъ. Въ човѣшката любовь лъжа се допуща всичкитѣ тия отношения се допущатъ, но въ Божествената Любовь лъжата абсолютно не се допуща. Законъ има з а това!
Вие често си мислите: какъ ли живѣятъ сѫществата на небето? – Много хубаво си живѣятъ, идеално си живѣятъ. Ако една двойка отъ небето, която живѣе въ всичката чистота, дойде на земята и допусне помежду си най-малката съблазънъ, най-малката нечистота, тѣ не могатъ да се събератъ повече заедно, разводътъ помежду имъ е свършенъ. Тукъ на земята тѣ могатъ да грѣшатъ, могатъ да проявятъ нѣкаква слабость, но въ небето нѣма условия да се грѣши. Тукъ, на земята, докато мѫжътъ се освободи отъ жена си, ще види и пати. Той я пѫди, тя не си отива; тя го пѫди, той не си отива. На небето такива нѣща нѣма. Туй е единъ великъ законъ въ Божията Любовь. И тогава казвамъ: когато Божията Любовь започне да дѣйствува, въ насъ се ражда това велико съзнание, велико разбиране на нѣщата и ние вече не можемъ да мислимъ за нѣкое прѣстъпление. Достатъчно е само да помислимъ за онази велика сѫщина, която стои прѣдъ насъ и ние заставаме въ положението на човѣкъ. Азъ съмъ началникъ на гарата. Нѣкой се обръща за услуга къмъ менъ и си дигне рѫцѣтѣ. Казвамъ: приятелю, и безъ да си дигашъ рѫцѣтѣ, азъ мога да ти услужа, нѣма нужда да ги дигашъ.
Сега, всички ние страдаме отъ единъ голѣмъ недѫгъ, искаме да угодимъ. Кому? – На народа. Още кому искаме да угодимъ? – На себе си. Още? – На своитѣ приятели. Още? – На своитѣ ближни. Още кому? – На този – на онзи, на всички. Да, ще угодимъ на всички, но въ края на краищата ние безслѣдно изгубваме своя животъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, се люлѣемъ. Даже напрѣднали души има, които се съмнѣватъ. Нѣма какво човѣкъ да се съмнѣва. Важниятъ въпросъ въ свѣта не зависи отъ това, на какво мѣсто седи свѣщьта, на какъвъ свѣщилникъ е поставена, дали на дървенъ, на сребъренъ или на златенъ, а зависи отъ нейната свѣтлина. Свѣщьта може да е поставена и на нѣкой камъкъ, важното е дали гори и какъ свѣти. Слѣдователно, всѣко учение трѣбва да съдържа въ себе си животъ, трѣбва да има духъ. Божиятъ духъ, който изтича отъ всички хора, трѣбва да бѫде за тѣхъ една обща връзка, да ги съединява въ едно. И тогава нѣкои запитватъ: какъ ще позная, дали съмъ въ Бога, или вънъ отъ Него; какъ ще позная кога съмъ Го намѣрилъ? Казвамъ: рѫката какъ познава, дали е намѣрила човѣка, или не? Щомъ рѫката е здрава, тя е на човѣка отгорѣ, намѣрила го е. Щомъ е здрава, тя ще се ползува отъ всички сокове. Щомъ рѫката се отсѣче, тя се отдѣля отъ тѣлото, не може да се ползува отъ соковетѣ му и започва да се разваля, да мирише. До тогава, до като имашъ въ себе си миръ, една непоколебима вѣра, ще имашъ свѣтлина, знание, ще имашъ една интелигентность; докато имашъ Истината въ себе си, ще имашъ свобода; докато Любовьта царува въ тебе, ти ще имашъ животъ, ще бѫдешъ свързанъ съ Бога. Когато твоята любовь почне да се разколебава, животътъ ти се намалява и свѣтлината ти става мъжделява; когато се усъмнишъ въ Истината, свободата ти се ограничава, и ти изпитвашъ едно голѣмо стѣснение. Ако ти не се пазишъ, може да се откѫснешъ отъ Бога и да изгубишъ живота си. Въпросътъ е, че любовьта къмъ Бога дава разширение на душата и обичь къмъ всички хора. Азъ не ви говоря за тази любовь, която вие знаете. Нѣма да се спирамъ да ви обяснявамъ различията между Божията и човѣшката любовь, но казвамъ, че човѣкъ трѣбва да проучи човѣшката любовь въ всички нейни проявления. Вие сте я опитвали въ всичкитѣ ѝ проявления, нѣма какво да я опитвате сега. Има една Любовь, която не сте опитали, тя е Божествената. За да я опитате, вие ще минете прѣзъ живота на Христа. Сега мнозина отъ васъ ще кажатъ: ама нѣма ли другъ пѫть? – Нѣма другъ пѫть въ свѣта. Това е единствениятъ пѫть, на който сѫ сложени много мѫчнотии и прѣпятствия, за всички души, и който прѣодолѣе всички тия мѫчнотии и прѣпятствия, той ще придобие всички блага. И Богъ опитва всички хора, дали тѣ сѫ възприели Неговата Любовь. Псалмопѣвецътъ казва: „Опитай ме, Господи, и вижъ, дали съмъ възприелъ твоята любовь, опитай сърдцето ми“.
И тъй, отъ Пилата ще научимъ двѣ отрицателни качества: да не угаждаме като него на хората, и да не прѣдаваме Христа да Го разпъватъ. А какво трѣбва да правимъ? – Ще вземемъ положителната страна отъ дѣйствията на Пилата: ще угаждаме на Бога. И, намѣсто да прѣдаваме Христа да Го разпъватъ, ще Го прѣдадемъ на Неговитѣ приятели, на Неговитѣ апостоли, които Го обичатъ. Когато Пилатъ питаше: искате ли да ви пусна Исуса, то значи, че той имаше свобода да стори това нѣщо, въ негова власть бѣше да пусне Христа. Казвамъ: дайте свобода на вашия духъ! Писанието казва: „Не запечатвайте Духа, оставете Го да работи!“ Въ всѣкой човѣкъ работи Божественото, и ако вие дадете надмощие на човѣшкото, на животинското, на неразумното въ васъ, послѣдствията на този животъ сѫ лоши, катастрофални. И онѣзи, които сѫ възприели Истината, които сѫ влѣзли въ този пѫть, трѣбва да бѫдатъ смѣли, да вървятъ напрѣдъ, за да достигнатъ съвършенството, цѣльта на вашия животъ. Съвършенството е за истинскитѣ ученици. Мнозина отъ васъ има да учатъ закона на жертвата, на самоотричането; нѣкой пъкъ има да изучаватъ извѣстни добродѣтели, а онѣзи, които сѫ минали това, трѣбва да изучаватъ самоусъвършенствуването, да се проявятъ и да дадатъ образци на Божията Любовь. Запримѣръ, мнозина казватъ, че и безъ пари можемъ да живѣемъ. Кой може да живѣе безъ пари? – Само умниятъ човѣкъ може да живѣе безъ пари. Не разбирайте, че тия пари трѣбва да ги имате въ джоба си. И Толстой казваше, че може безъ пари, но се качваше на треноветѣ и пѫтуваше съ тѣхъ. Ако ние възприемемъ това положение, че може безъ пари, тогава не трѣбва да се качваме на никакви тренове, на никакви коли, все пѣшъ трѣбва да ходимъ. Тогава и безъ обуща трѣбва да ходимъ, и да носимъ само това, което сами можемъ да си направимъ. Толстой като проповѣдваше това, влѣзе въ едно противорѣчие. Ние можемъ безъ пари, но паритѣ трѣбва да се замѣстятъ съ друго нѣщо. Като казвамъ, че можемъ безъ пари, то ще бѫде само тогава, когато сърдцата на хората се обсебятъ съ Божествената Любовь. Любовьта трѣбва да служи като размѣнна монета. Какво значи да работимъ безъ пари, и любовьта да бѫде размѣнна монета помежду ни? Да допуснемъ, че ти дойдешъ въ моя домъ да работишъ безъ пари и отъ любовь. Тогава азъ ще ти кажа: братко, благодаря ти за Божията Любовь, която прояви къмъ мене, отъ сега ти имашъ моята любовь и азъ ще кажа на всички мои приятели да ти услужатъ. Ето размѣнната монета. Еди-кой си господинъ тръгва за Америка и нѣма познатъ нигдѣ-никого. Веднага азъ кажа едно слово на единъ мой приятель, и той го приеме, настани, прѣгледа. Кажа му: приятелю, нагледайте този човѣкъ, дайте му безплатенъ билетъ, дайте му храна, дайте му всичко, отъ каквото има нужда. И такъвъ единъ човѣкъ може да мине свободно отъ единия край на свѣта до другия безъ пари – всѣки ще му услужи. Но кога? – Когато тази любовь изпълни сърдцата ни.
Та, не е лошо, когато тия противорѣчия сѫществуватъ въ свѣта, но отъ този свѣтъ трѣбва да научимъ два закона. Ние трѣбва да бѫдемъ тъй активни, както свѣтътъ е активенъ. Работливи сѫ лошитѣ хора. Азъ уважавамъ единъ вълкъ. За да си вземе едно агне, той ще обиколи най-малко 10 кошари. Отъ тукъ – отъ тамъ ще го гонятъ кучета, но все ще си вземе едно агне отъ нѣкѫдѣ. Работливъ е той! Азъ не мога да осѫдя единъ вълкъ, че си взелъ едно агне. Ние съ законъ сме провиснали на куки агнетата, и това не било прѣстѫпление! А прѣстѫпление било това, че единъ вълкъ си взелъ едно агне! Веднага му теглимъ куршумъ. Казватъ: ние имаме право. Това е човѣшко право. Тия ваши разсѫждения не сѫ прави. Всичко въ свѣта си има смисълъ. Въ съврѣменния свѣтъ, при всичкия този торъ, при всичкитѣ тия отрицателни мисли, ние очакваме нѣкакво подобрение. Не, ние трѣбва да имаме сила да прѣвърнемъ всичко това въ добро и да спремъ злото. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, който единъ мой приятель, виденъ и ученъ българинъ ми разправи. Той ми пише отъ Германия слѣдното: азъ до сега въ дявола не вѣрвахъ, и въ сатана не вѣрвахъ, пъкъ и сега не вѣрвамъ, но прѣди единъ мѣсецъ сънувахъ единъ сънь, който ме убѣди, че има дяволъ въ свѣта. Тъй, както видѣхъ сатаната на сънь, той беше по-голѣмъ и по-силенъ отъ мене, но глава нѣмаше. Разбрахъ, че ако му дамъ моята глава, той ще може да направи много нѣщо, но ако не му дамъ главата си, нищо не ще може да направи. Въ свѣта ние даваме своята глава на дявола, затова хората полудѣватъ. Нѣкои хора ги е страхъ отъ дявола. Нѣма защо да се страхувате, но не си давайте главата и мисъльта на дявола! Дръжте си главата! Писанието казва: „Ще смиря сатана подъ нозетѣ ти“. Тогава вие ще мязате на онзи светия, който се помѫчилъ да смали дявола и тъй успѣлъ да го омагьоса, че го затворилъ въ една стомна. Тъй затворенъ въ стомната, светията го накаралъ да го разведе изъ цѣлия свѣтъ, та дори и на Божи гробъ. Най-послѣ светията го запиталъ: ти ще ме мѫчишъ ли повече? Нѣма да те мѫча. Светията отворилъ стомната и го освободилъ. И тъй, когато дяволътъ влѣзе въ стомната, омагьосайте го, той ще отстѫпи. Вие само си турете рѫката отгорѣ, и той ще извърши отлични работи. И затова ние не трѣбва да казваме: колко жестокъ е билъ Пилатъ! Пилатъ бѣше човѣкъ, като всички хора, съ слабости. И най-благочестивитѣ християни нѣкой пѫть проявяватъ такива слабости.
Днесъ, отъ всички хора, се изисква изучвания на Божията Любовь. Затова трѣбва да се започне отъ човѣшката. Не се плашете, че човѣшката любовь ще изчезне изъ свѣта. Не, и милиони години още човѣкъ ще има къмъ себе си любовь. Даже и въ Нирвана като влѣзе, пакъ ще останатъ частици отъ тази любовь. Нѣкои мислятъ, че като влѣзатъ въ Нирвана нѣма да прояватъ любовь къмъ себе си. Казвамъ: ами отъ гдѣ се яви егоизма въ тия съвършени духове, които излѣзоха отъ Бога? Въ всѣка една частица на човѣка сѫществува любовь къмъ себе си и затова егоистичната любовь у човѣка се проявява и ще се проявява. Всѣка една любовь обаче, си е на мѣстото.
И тъй, ние ще изучаваме тѣзи три велики проявления на любовьта. Глава на нашето битие ще бѫде Богъ. Казва се въ Писанието: „Глава на Твоето Слово е Истината“. И тъй, на първо мѣсто седи любовьта, която имаме къмъ Бога. Слѣдъ това любовьта, която имаме къмъ себе си, която ще създаде дробоветѣ и артериалната система. И най-послѣ, любовьта къмъ ближнитѣ ни, която ще направи рѫцѣтѣ, краката и стомаха. Слѣдователно, въ тѣзи три принципа ще се облѣче човѣшкия духъ и ще живѣе съобразно Божията Любовь. И тъй: съобразно Божията Любовь ще работя, ще мисля и ще заповѣдвамъ на всичко нисше въ себе си; съобразно своята любовь ще дишамъ, а съобразно любовьта си къмъ ближния ще работя навънъ, ще се проявявамъ.
Пилатъ, който прѣдаде Христа на разпятие нѣмаше глава. Нему ще туримъ Божията глава, та като дойде втори пѫть, нѣма да разпъва Христа. И Христосъ, като дойде втори пѫть, ще му покаже, какъ трѣбва да постѫпва, ще му покаже гдѣ е неговата слаба страна. Христосъ ще му даде единъ добъръ урокъ. Елифасъ Леви разправя единъ малъкъ анекдотъ, въ който ще намѣря образа на Пилата. Сатана, слѣдъ като работилъ 2,000 години въ свѣта, слѣдъ като далъ на хората една хубава опитность, тѣ не го слушали повече, не искали да го знаятъ за нищо. Единъ день той излѣзълъ да си почине, спрѣлъ на едно каменисто мѣсто, навелъ си главата и си размишлявалъ: „Така е, учихъ, учихъ свѣта и като го научихъ, днесъ никой не те почита. Азъ постѫпихъ неразумно, че предадохъ своето учение на тия неблагодарни хора“. По едно врѣме вижда Христосъ, че идва по направление къмъ него и сатана му казва: „Е, много късно идвашъ при мене“. Защо? – „Прѣди 2,000 години, когато бѣхъ толкова силенъ, толкова богатъ, ти не дойде при мене да ти дамъ всички тия свѣтове, които имахъ на разположение, но идвашъ сега, когато нѣмамъ нищо“. – Не, азъ не идвамъ за твоитѣ царства, му казва Христосъ, азъ идвамъ да ти помогна. Сатаната е човѣкъ снаженъ, мускулестъ, но Христосъ видѣлъ въ гѫрдитѣ му впити двѣ голѣми, черни змии. Христосъ се приближи при него, побутна тия змии, и тѣ паднаха на земята. Христосъ тогава му каза: „Да, ти много хубаво учи свѣта“. Това е една алегория. Да не казвате: ето какво ни проповѣда този човѣкъ, че сатаната трѣбвало да дойде да учи хората. Ами че сатаната и сега ви учи. На какво ви учи? – Пушки да си правите, да се убивате и на какво ли не друго, но сега сатаната е реформиранъ. И този новиятъ, реформиранъ сатана ще върви по съвсѣмъ другъ пѫть. Той ще върви съобразно Христовото учение.
И тъй, коя е главната идея? – Ще поставите Божията Любовь като глава на вашия животъ, вашата любовь – като дихателна система, а любовьта къмъ вашитѣ ближни – като условие за създаване крака, рѫцѣ, стомахъ, изобщо като удове на вашето тѣло. Тогава философията на вашия животъ ще се осмисли. Вие може да направите единъ опитъ и ще видите, че този опитъ ще излѣзе сполучливъ.
Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 23 Ноември, 1924 г. въ гр. София.