„Дух Господен е на мене, защото ме проводи да благовествувам на сиромасите.“ Лука 4:18

Често и простите, и учените хора си задават въпроса, какво има да се говори на хората. Едни отговарят, че трябва да им се говори, а други казват, че не трябва да им се говори. На животните не им се говори, и пак минават. Пък и на хората като не им се говори, пак е по-добре. Същият въпрос може да се зададе – защо човек яде. Значи едно съотношение има между говоренето и яденето. Всеки ден човек трябва да яде, да дъвчи. Защо? С едно ядене разрешава ли се въпросът? Не се разрешава. С три яденета? Пак не се разрешава въпросът. И през целия си живот човек все яде, все дъвчи. И в това дъвкане има някаква задача, но въпросите остават все още неразрешени. Тогава има две дилеми, две алтернативи. Но коя от тях трябва да хванем?

Ако се отречем от яденето и кажем, че няма да ядем, това е лошата страна. Тогава ще умрем от глад. Ако пък хванем другото, по-малкото зло, тогава постепенно ще умираме. В единия случай ще умрем в продължение на няколко дни, а в другия случай продължително ще умираме, ще отлагаме, ще отлагаме, като постепенно опъваме един конец, докато най-после се изтънчи и се скъса.

Мнозина казват да вярваме. Какво принася вярата на човека? Ако ти вярваш, че някъде в планината има един извор и отидеш при този извор, какво те ползва това, че вярваш в него? Какво принася вярата ти в хляба? Или какво принася вярата ти в парите? Какво те ползва всичко това? Казваш: „Да съм богат аз, да видиш какво мога да направя.“ Да си богат. Добре. Аз допущам, че си богат човек, имаш с милиони, но стомахът ти от природата е така развален, че не можеш нито да ядеш. И очите ти така мрачкаво виждат, че трябва хората да те водят. Питам, какво те ползва сега твоето богатство? Ще ти дават като на пчела да ядеш по малко. В този случай твоите възможности са отвън.

Значи има възможности отвън, има и възможности отвътре. Богатият има всичките възможности отвън. Той може всичко да си купи да яде, но няма възможности отвътре. Не може да яде. Отвън имаш всичките възможности, позволяват ти да си купиш каквото желаеш, но отвътре не ти позволяват, нямаш вътрешни възможности. Природата ти казва – позволено ти е да си купиш, каквото искаш, но не ти е позволено да ядеш.

От друга страна, някой казва: „Искам да ям, но пари нямам.“ Единият има желанието да яде и може да яде, но пари няма. Другият има всичките възможности да си купи, каквото иска, но той казва: „Не ми трябва богатство, не ми трябват пари, аз искам да си папам. Желание силно имам да си ям, но не мога.“ Първият има вътрешни възможности. Като седне да яде, много яде, но няма пет пари в джоба си. Той няма условия отвън. Стомахът му е здрав, камъни да туриш – мели. Богатият пък казва: „Да не беше този стомах, какво щях да направя!“ Значи стомахът му е причина за всичко. Сиромахът казва: „Пари ми трябват. Да имам пари, какво щях да направя!“

Единият има пари, но нищо не може да направи. Съберете богатите и сиромасите заедно и направете един договор. Онзи, който има милиони, да даде половината на другия, който няма пари, а онзи, който има вътрешно богатство, да даде половината от своето богатство на първия, за да стане правилна обмяна на енергията. Само така ще се разреши въпросът. Всеки трябва да даде. Не само да седи като някой просяк да проси. Не, просия в този случай не се позволява. Правилна обмяна трябва да става, и двамата са богати.

Сега някои хора мязат на първите, на богатите, които отвън имат всичко, но не знаят как да го приложат. Другите, сиромасите, знаят как да го приложат. Знание имат, философия имат, но отвън нямат условия. Ние седим и казваме: „Ние вярваме в Господа, вярваме в Исуса Христа. Като умрем, ще дойдат ангели да ни вземат и ще ни занесат горе с някоя колесница. Там ще ни посрещнат със слава и почести.“ Това мяза на вярванията на турците, които си въобразяват, че на онзи свят ще ги посрещнат с цели планини сладък пилаф и само ще ядат. Това верую е ола белир, възможно е. Може да бъде това. То е от „Хиляда и една нощ“. Те казват – ти можеш да станеш богат, милионер човек, но това е само една идея. Хубаво е да се насърчават хората. Другите казват: „Не им давайте наследство. Нищо няма да излезе от тия хора.“

Казвам, не гледайте нито назад, нито напред. Гледайте настоящето и с него разрешавайте въпросите. Ако си сиромах, какво ще трябва да правиш? И ако си богат, какво ще трябва да правиш? Като богат човек какво трябва да направиш? Като богат човек ти си ценен, защото си натоварен и трябва да пренесеш богатството от едно място на друго. И всички твои клиенти са сиромаси. Щом ти си богат човек, а всички твои клиенти са сиромаси, ти ще трябва да пренесеш богатството си до тях не в пари, но в жито, в царевица, в дрехи, обуща, чорапи и т.н. И тогава твоят господар ще те пита какво си направил. Сиромахът пък е един счетоводител, който записва какво е правил. Сиромахът няма де да ходи, но той седи вкъщи и си пише: да имам една къща, да имам един автомобил, да имам топли дрехи, това да имам, онова да имам и т.н. Той е счетоводител. Само пише какво има. Богатият носи, а сиромахът само държи отчет какво имат другите, защото сиромасите държат богатите. И в онзи свят сиромасите ще съдят богатите. Те са жури. И като дойде до сметки, те държат точен списък, точна сметка кой какво е взел. Всичко това ще се провери. И като видят, че богатият не е постъпил както трябва, ще кажат: „Кажете вие, сиромасите, какво наказание да им се наложи.“ След като се накажат богатите, те пък от своя страна ще съдят сиромасите. Богатите ще апелират делото, понеже сиромасите са надписали някъде, а някъде са скрили някои работи. Значи те ще се поставят на мястото на епископа. Ще се проверят дали всички тефтери са правилни. И богати, и сиромаси – всички ще бъдат съдени. И тогава ще кажат на богатите: „Сега вие произнесете вашето наказание върху сиромасите.“

Някъде въпросите не се разрешават така лесно. Тогава и едните, и другите ще ги изпратят отново на земята. Това става, ако богатите са наложили по-голямо наказание на сиромасите и ако сиромасите са наложили по-голямо наказание на богатите. Тогава Господ ще пита сиромаха: „Какъв искаш да бъдеш?“ „Счетоводител не искам да бъда. Не искам вече да лежа по затворите. Сиромах не искам вече да бъда. Заради сиромашията се продадох и лежах в затвора.“

Колко сиромаси днес лежат в затвора от сиромашия. Някой откраднал 5–10 лева, хванат го – и веднага в затвора. Добре, като турят сиромаха в затвора, той се оправдава със сиромашията. Ами, когато богатият лежи в затвора, с какво се оправдава той? Той лежи в затвора за това, че навреме не занесъл богатството. Богатият казва: „Аз пък не искам повече богат да бъда. Искам сиромах да бъда.“

Казвам, и сиромах да си, и богат да си – всичко лежи в изпълнението. Ако навреме не изпълниш задълженията си, пак носиш отговорност. Обаче в богатството има една добродетел, която в сиромашията я няма. И в сиромашията има една добродетел, която в богатството я няма. Казвате – всички богати хора са все крадци, разбойници. А, не е така. И всички сиромаси, всички бедни хора също така са крадци и престъпници. Не. Много работи са писани пристрастно по този въпрос. Всички сиромаси не са крадци. Нито всички богати хора са крадци. Някои пък изкарват, че учените хора развалили света. Не е право това. И невежите го развалят.

Питам, кой претуря колата – който знае пътя или който не го знае? Който знае пътищата може да претуря някъде колата, а който не ги знае, той може да закара в някоя задънена улица. Кое е по-хубавото – да те претурят ли, или да те задънят. Ако те претурят някъде по улицата, ще станеш и ще продължиш пътя си. Не ти трябват никакви удобства. Ако искаш да бъдеш господар на положението, пеш трябва да вървиш. То е най-доброто положение.

Казваш: „Да се оправи светът, и аз ще се оправя.“ Че ти отде предполагаш, че светът не е оправен? Ако ти чакаш да се оправи светът, и тогава и ти да се оправиш, знаеш ли колко милиони години ще ти вземе това нещо? Това е едно криво разрешение на въпроса. Ако ти чакаш всички хора да се наредят в една пътека и така да вървят, ще минат милиони години. Ти си пробий път и по друга някоя пътека и върви по нея, да си идеш дома. Не е само една пътеката, по която трябва да вървиш. Ако ти чакаш тази върволица от хора да се източи, милиони години ще чакаш, докато се източи. Каква нужда да чакаш? Е, еволюция било това. Законът на еволюцията дообяснява онова, което хората не разбират. Еволюция може да има само при един чист и свят живот. При грешния живот има инволюция. Нищо повече. Там няма никаква еволюция. Казват: „Ама да добием някаква опитност.“ Чудно нещо. Каква опитност ще добие онзи човек, който е заборчнял? Тази година има да дава пет хиляди лева, догодина ще станат десет хиляди лева, после – петдесет, после сто хиляди лева, след това един милион. Докато най-после се отчае, тегли си един куршум – и свършва. Каква еволюция има в това? И сега хората казват – гледай да си оправиш работите, по какъвто начин ти се падне – този обери, онзи обери, на този един куршум, на онзи един куршум, докато си оправиш работите. Така не се оправят работите. Това е краят на една философия, която не почива на никаква логика и която няма никакво оправдание.

Христос казва: „Духът Господен на мене ме прати да благовествам на сиромасите.“ Духът, това е най-възвишеното, най-разумното, което може да дойде някога у човека. Дали ти ще го приемеш, или не, то е друг въпрос. То е най-възвишеното, най-благородното. И когато то дойде, тогава човекът човек става. Когато Духът Господен дойде и те прати да благовестваш разумното слово, то е човекът. Докато Божественият Дух не е дошъл в човека, човекът по нищо не се отличава от животните. И следователно неговата участ ще бъде такава, каквато е участта на животните. Нищо повече. Без Духа Господен човек не може да има никакво бъдеще. Това може да се каже и за индивида, и за обществото, и за народите, и за цялото човечество. Всеки индивид си има своя мисия, всеки народ си има своя мисия, всяко общество си има своя мисия и цялото човечество най-после си има своя мисия. И ако индивидът или семейството, или обществото, или народът, или цялото човечество не извърши своята мисия, за която са предназначени, какво очаква? Страдания, смърт и разочарования.

Казвам, сега Христос дава едно разрешение на тези, които разбират. Той казва: „Духът Господен е на мене и ме помаза да благовествувам на сиромасите.“ Помазването е една реална опитност, която човек може да има вътре в себе си. За нас не е необходимо всички да вървим по един и същи път, да имаме една и съща опитност. Всеки човек може да има една специфична опитност, която да се отличава от тази на другите хора. Трябва да има разнообразие в идеите. Всеки човек трябва да има една идея, по която се отличава от другите, но същевременно той трябва чрез тази идея да се свързва с едно и също начало. Вие сте изучавали геометрията и знаете, че един кръг има един център. Всеки кръг е образуван от безбройно число точки и следователно всяка точка има известно отношение към центъра на окръжността. Значи между центъра и крайния предел на окръжността, а именно – точката, се образува кръгът. Следователно всички тези точки имат еднакъв център, но нямат еднакво проявление. Всяка една точка се проявява по особен начин. Ако не беше това разнообразие в света, то и кръгът никога не би се образувал.

Та казвам, сега в съвременната философия се явява следният въпрос. Как е възможно душата, която е духовно нещо, непространствена, която няма никаква реалност, да живее в тялото, което е реално и пространствено? И следователно казват, че съществува само една причинност. Какво е причинността? Тя не се обяснява. Ако се изучава живата геометрия, тя обяснява тази работа. Геометриците казват, че точката не заемала никакво пространство, нямала никакво измерение. Но ако на точката дадете известен подтик за дадено направление, тази точка ще приеме вече едно измерение, ще образува правата линия, която е вече пространствена.

Питам, тогава как е възможно точката, която не е пространствена, при движението да образува нещо пространствено? Значи резултатът на непространственото образува правата линия, която е пространствена. Тогава вземете другото положение. Правата линия се определя като нещо, което има само дължина, но няма широчина. Но ако я подвижите в права посока, тя образува плоскост. Следователно тя, която няма широчина, може да образува нещо, което има широчина. Ако вземете пък плоскостта, която няма дебелина, я подвижите в прав ъгъл на себе си, тя образува тяло, което вече има и дебелина. Питам, отде изпъкна тази дебелина? Следователно това, което не заеме пространството, в своите резултати, като се движи в една посока, образува правата линия. По-нататък, като се движи точката в две посоки, образува плоскостта и най-после – като се движи временно в три различни точки или посоки, образува тяло, което има качества и свойства, които повидимому не съществуват в самата точка.

На същото основание и вие ще кажете – как е възможно Духът Господен да дойде у вас. Че нашият сегашен живот е един резултат от действията на този дух. Някой казва: „Аз не вярвам. Това са празни думи.“ Какво се разбира под думите „не вярвам“? Имаш някому да даваш десет хиляди лева. Казваш: „Аз нямам нищо да ти давам.“ Ти отричаш това. Питам, какво се ползва този човек, като отрича, че има да дава някому? В съзнанието си вътре той знае, че има да дава на този човек, но въпреки това отрича. Има много хитри хора, от тези, които имат да дължат на този-на онзи. Те си служат с известна хитрост, с която искат да се изплъзнат от закона. Такъв някой отиде при банкера в банката, дето има да дължи, и казва на банкера: „Моля ти се, дай да видя полицата, кога беше падежът ѝ и колко имах да ти давам. Забравил съм сумата.“ Банкерът вади полицата и му я показва. Длъжникът бързо сграбчва полицата и я накъсва на парчета. Какво ще прави банкерът сега? Според закона той непременно трябва да представи полицата, ако иска да му се изплатят парите, но сега няма полицата, пък и свидетел няма.

Обаче в природата съществува един закон, според който никой не може да скъса полицата. Никаква сила не е в състояние да скъса някоя полица, която природата веднъж е написала. Нейните полици са написани на пергамент. Тук, на земята, можете да късате полици, колкото искате, но в природата, нейните полици – и всички хора да се съберат и да я късат, да я теглят, няма нито един милиметър от нея да скъсат. И тези полици имат това свойство, че ако речеш да ги късаш, те залепват върху тебе така, че нищо не е в състояние да ги отлепи. И съвременните хора разбират, че всяко действие, което те вършат, се напечатва някъде по лицето или дето и да е по тялото им. Всяко престъпление и всяко добро дело се отпечатва по лицето на човека, и то не така безразборно. Престъпленията се напечатват на едно място, а добродетелите – на друго място.

Та като разглеждате съвременните хора, ще видите на едно място някаква добродетел, на друго място – някакво престъпление и после пак по същия начин – на едно място добродетел, на друго място престъпление. Кой каквото е направил, всичко е отпечатано: кой колко души убил, кого откраднал, жената колко деца е пометнала, колко деца сте имали, как сте живели с майка си и с баща си и т.н.

За в бъдеще от тези образи могат да се вадят филми. Днес се търсят добри киноартисти. Сега всеки от вас може да бъде един такъв киноартист. При това ще бъдете първокласни артисти, първокласни звезди. И ако може да се извади един такъв филм, който сами вие да играете, ще получите за този филм не по-малко от двеста-триста хиляди лева. Това са само думи, които трябва да се докажат. Но те са положения, които са действителни. Това е една дълбока наука. Някой седи и казва: „Аз съм нетърпелив.“ Знаете ли на какво се дължи нетърпението? На майка ти не се дължи, нито на баща ти, но на самия тебе. У тебе не е развито чувството на времето, у тебе не е развит ритмусът. Ти нямаш ритмус на времето, не разбираш какво нещо е времето, какво нещо е ритмусът на живота. Вследствие на това ти нямаш търпение. Започваш една работа, седиш, седиш, изгубиш търпението и казваш – тази работа няма да стане. Напущаш я. След тебе тази работа става.

И съвременните християни знаете ли колко опити са направили и все са излизали несполучливи? Те трябва да направят ред опити и да постоянстват, за да дойдат до известни резултати. Един християнин отива при някой болен, иска да му помогне. Той казва: „Аз вярвам в Господа Исуса Христа и вярвам да помогна на този болен.“ Отиде при него, помоли се, но болният не оздравява. Тогава този християнин се съблазни и казва: „Втори път не правя такъв опит. Аз мислих, че ще успея, но втори път няма да гоня Михаля.“ Един баптистки проповедник в Русе по народност руснак, казвал се Арсимен, бил виден проповедник, при това често обичал да придружава проповедите си с живи примери и често успявал. Един ден, като държал проповедта за слепия, който бил излекуван от Христа, нещо вътре в него му прошепнало: „След като свършиш проповедта си, излез на улицата, вън там седи един слепец и му кажи: „В името на Господа Исуса Христа прогледни!“ И този човек ще прогледне.“ Като възприел тази мисъл в себе си, той си казал: „Сега ще бъде една хубава проповед. Цял Русе ще се почуди.“ Той свършва проповедта си, излиза на улицата, отива при слепеца, туря ръката си на очите, както му било подсказано, и тъкмо трябвало да произнесе тези думи, когато изведнъж се усъмнил и си казал: „Ами, ако не прогледа?“ Щом се усъмнил, тези думи вече нямали резултат. Започнал той да се движи назад, напред, и около него седят съмишлениците му, наблюдават, но слепият си останал сляп. Като се видял в това положение, той казал: „Ще се отдалеча сам, да се помоля.“ И след този несполучлив опит той си отиде в Русия.

Вие имате един добър пример от Стария завет, дето се разправя за тримата момци, които били хвърлени в огнената пещ. Те не искат според заповедта на тогавашния вавилонски цар да се поклонят за техните идоли. Вавилонският цар ги повикал и им казал: „Вие ли сте тези, които не искате да се поклоните на нашите идоли?“ „Нашият Бог, на когото ние се кланяме, може да ни избави, но и ако не ни избави, ние пак няма да се поклоним на вашите идоли, на вашите богове.“ Че ако огнената пещ може да ви разколебае, това каква вяра е? Това е вяра на жабите.

Аз сега ще ви приведа един пример за заека, който един ден държал изпит, за да стане градоначалник. Господ казал: „Дайте му тогава два кобура.“ Заекът отговорил: „Като имам два кобура, лесна работа. Ще отида в гората, там да държа изпита си, че като се върна оттам, ще заема новия си пост. Градоначалник ще стана на Божия град, да уреждам там работите.“ Той взел кобурите и си казал: „Дръж сега кобурите. Нека смее само някой да се мръдне пред тебе.“ По едно време чува – нещо в храсталака шуми. Той изведнъж изпуснал кобурите и избягал. „Господи – казал той, – тази работа не е за мене. Дай ми друга някаква служба. При това с кобури не искам, и то в гората. Друга работа ми дай.“

Казвам, онзи човек, който се занимава с големите мъчнотии, той не трябва да има заешко сърце. Кой в този свят е минал без мъчнотии? В края на краищата всички хора са минали през много големи мъчнотии, само че едни са успели като трите младежи, турили са ги в огнената пещ и не са изгорели, а други не са могли да устоят. Тези, които устояха, като младите момци и до днес служат за образци. Казвам, не само един опит трябва да направим ние, но и два, и три, и повече, докато най-после получим такъв един резултат, на който напълно да разчитаме, без никакво съмнение. А ние още при първия случай, като не успеем, казваме: „Нас Господ не ни слуша. Тогава нека друг някой да се помоли за мене.“ Той може да се помоли, но в теб трябва да има вяра. При това вярата във всеки човек трябва да е свързана с първичното съзнание.

Ние не може да пристъпваме Божиите закони в света. Някой иска да отиде направо при Господа. Че това е физическо отиване. Това значи, че ти търсиш Господа отвънка. Проявлението на Господа е отвътре, но работата му е отвънка. Ти най-първо трябва да търсиш Бога в себе си и ако искаш да знаеш неговото проявление, да видиш как той работи, трябва да го търсиш отвън. Мнозина от тези, които изучават и физическия, и духовния свят, питат де е духовният свят. Има един англичанин на име Хинтън, който е изучавал четвъртото измерение повече от десет години, но не е могъл да обясни де е Божественият, де е духовният свят. Той знае, че този свят съществува, но де е, не е могъл да определи никаква посока.

Всякога, когато човек се вглъбява в своето съзнание, то е един процес, едно отиване в духовния свят. И след това, като разреши човек един въпрос, у него се заражда желание да излезе навън. Най-първо ти искаш да станеш певец, музикант. Започваш първо да мислиш по този въпрос. Дълго време мислиш, усещаш, че някъде в мозъка ти става някакъв процес, но на кое място в мозъка става това, не можеш да определиш точно. Ти само си мислиш, че можеш да станеш повече. Говориш с някого по този въпрос, поставяш въпроса по един начин, по втори начин, цели маневри правиш, докато най-после решаваш да ставаш певец и казваш: „От мене певец ще стане.“ Решиш ли веднъж, изведнъж нещо в тебе трепне – и ти запееш. Изведнъж звукът от твоето гърло излиза навън и се разпространява из цялото пространство. Хората могат да те чуват и на половин километър разстояние, но питам, де е гласът ти. Докато пееш, тези вълни се разпространяват из цялото пространство, но престанеш ли да пееш, те постепенно заглъхват, докато напълно изчезнат. В момента, в който престанеш да пееш, всичко изчезва. Питам, де отиде твоят глас? Изгуби ли се? Не. Той ще се върне пак при тебе. Това, което ти си дал при пеенето, то ще отиде някъде. То ще пътува, ще пътува, но по-далеч от слънцето няма да отиде. То ще мине през центъра на Слънцето, ще се завърти там и един ден ще се върне пак при тебе. В деня, в който се върне, ти ще усетиш едно особено повдигане на духа. Ти ще усещаш до това време, че нещо те безпокои, нетърпелив си, очакваш някакъв резултат. Ако твоето пеене отиде до Слънцето и се върне, ти певец ще станеш. Не отиде ли твоето пеене до Слънцето, ти певец не можеш да станеш. Ако пеенето ти отиде само до Месечината, ти ще станеш певец на Месечината. Ако отиде до Меркурий, ще станеш певец на Меркурий. Ако отиде до Марс или до Юпитер например, ти ще станеш техен певец и т.н. Ако пеенето ти отиде до Венера например, ти ще станеш певец на Венера и вечерно време ще обикаляш под прозореца на някоя хубава мома и ще ѝ свириш различни серенади с китарата си и ще ѝ пееш. Щом пееш известно време на тази мома, най-после ти ще се ожениш за нея и ще захвърлиш китарата настрана. Сега вече други певци ще се народят и всички заедно с тебе и с майката ще пеят и ще свирят в хор. Между тези певци ще има и сопрани, и алт, и тенор. Всички са музикални. Бащата е главният капелмайстор, а майката е концертмайстор – тя свири на първа цигулка.

И сега ако вие не разбирате това, което ви говоря, ще кажете: „Как ни представя живота!“ Аз ви представям живота в неговата най-хубава форма. Какво нещо представлява животът? Да мислиш да спечелиш пари. Това живот ли е? Да мислиш да израснеш с два сантиметра. Това живот ли е? Или да искаш да увеличиш теглото си на 72 или на 82 килограма – това живот ли е? Или да искаш да станеш виден човек и да запишат името ти на някоя дъска – това живот ли е? Ако е въпрос да се запише името ти, напиши го там, дето никой не може да го заличи. Когато се напише името ти, напиши го така и на такова място, че нищо в света да не е в състояние да го изглади. Ако се напише на една дъска, дето всеки може да го заличи, по-добре е да не се написва.

Каква е целта днес на нашето верую? Да вярваме в един Бог. Не, ние трябва да отидем вече по-далеч. Тази вяра трябва да създаде от нас хора или човеци. Ако вярата, която ние имаме, и ако духът, който ще дойде, не създадат от нас велики, талантливи и гениални хора, каква вяра е тя? Казвате: „Е, като отидем на онзи свят.“ Много малко искате. На онзи свят бездарни хора не искат. Чудни са някои, които проповядват, че безгрешниците щели да отидат на онзи свят и там щели като турците да ядат само пилаф.

Не, там се изискват съвършени хора, както там, на небето. Вие трябва да бъдете талантливи във всяко отношение, че каквото чуете, да можете да го приложите. Едновременно човек не може да бъде и музикант, и поет, и философ, и учен, но той ще вземе само един клон. Обаче каквото знае, ще го знае както трябва. Между сегашните религиозни хора, както и между учените, има спор, кое верую е най-право. Казвам, най-право учение в света е това, което може да направи хората талантливи, гениални, учени, музиканти, правдиви, любезни, истинолюбиви, добродетелни, светии и т.н. Това е правото учение. При това туй учение трябва да има израз. Каква разлика може да има в това, че някой бил православен или католик, или евангелист, или баптист и т.н.? Никой не се ражда нито православен, нито евангелист, нито католик, но всеки се ражда с живота. Всеки човек се ражда с нещо хубаво в себе си, но за да може това хубавото да се развие, трябва в него да дойде Духът Господен. После имайте предвид едно положение. То е следното.

Когато Господ създаде света и разните планети, те не си ходиха на гости. И знаете ли какво нещастие щеше да бъде, ако светлината на Венера или Марс, или Юпитер, или друга някоя планета би ни дошла на гости. Всяка планета си има свой определен път и те помежду си си изпращат само любовни писма, но не си ходят на гости. Нито Слънцето им ходи на гости. А ние, съвременните хора, постоянно си ходим на гости. Път си имаш. Обикаляй около своя път, а на другите изпращай само своята светлина. Има време за гости. Един ден, когато тези планети завършат своето развитие, те ще си ходят на гости. Най-първо Меркурий ще отиде на гости на Слънцето. Слънцето, техният най-голям брат, един ден ще повика всички планети на гости. То ще има за това специален голям салон и там ще покани всички планети – Венера, Марс, Юпитер, Меркурий и останалите. Тогава и Земята ще простре една голяма маса и всички същества, които са около нея, ще бъдат на пир. След като пируват дълго време, Слънцето пак ще ги изпраща един по един на своите места и по този начин ще образуват един нов свят. Всички ще кажат: „Ходихме на Слънцето и се върнахме и сега всички с новите придобивки ще започнем новия живот.“

Сега какви са вашите разбирания за небето? Те са съвсем човешки. Казвате, човек се ражда, ще умре и след това ще отиде на небето. И после ще се прероди. Много прости разбирания са тези. При това първия път си бил цар, а после ще се преродиш като някой просяк. Един френски писател написал един хубав разказ, в който разправял за един персийски шейх, който бил много богат и учен човек, но не знаел какво нещо е нещастието. Един ден излязъл вън от града на уединено място за размишление, но по пътя го среща един просяк, който го спрял и му искал нещо. Той се почудил на неговата смелост как си позволил да го спре. Но шейхът си отминал, без да му обърне някакво внимание. По-нататък среща една бедна вдовица с едно малко детенце. И тя го спряла, но по същия начин шейхът си заминал, само учуден от смелостта ѝ. След това го среща един сакат човек, без ръце и крака. И той го спрял, но шейхът ядосан се върнал у дома си. Той си казал: „Отде се намериха тези тримата да ми развалят мира?“

Сега само той разбрал, че има нещастия в света. Тогава той взима една торба със злато, извиква слугата си, който го придружавал, и му казал: „Вземи тази торба със злато и иди в града. Като срещнеш първия просяк, ще му дадеш една шепа от това злато. Като срещнеш вдовицата, ще ѝ дадеш две шепи злато, а като срещнеш сакатия човек, ще му дадеш всичкото останало злато от торбата.“ От този ден той постоянно пращал слугата си по улиците и като срещал нещастни и бедни хора, да им дава по нещо, за да не го безпокоят, когато той излиза на разходки да прави своите размишления. Като правил така, той бил доволен от себе си. Като умрял, той се явил пред Бог Ормузд и му казал: „Постарах се да изпълня закона ти. Не съм съвършен, но раздадох всичкото си богатство на бедните.“ „Да, ти го раздаде, но не от любов, а от желание да не те безпокоят. За да се научиш какво нещо е да се служи от любов“ – Ормузд го изпраща още един път на Земята, но не вече като шейх, а като син на един беден работник. Баща му предал занаята на сина си, но един ден синът, както работил, паднал от едно високо място и си счупил краката, вследствие на което той бил принуден да стане просяк. Понякога Ормузд го запитвал: „Как ти се нрави това положение?“ Де кой го срещал, все го хокали, че бил просяк, докато най-после се намерила една бедна вдовица, която го прибрала в дома си да го гледа, докато си заминал за другия свят. Тя го гледала от любов. По този начин той научил закона на великото самопожертване.

Казвам, ние следваме Христа, нали. Но какво ще бъде това следване, ако ние имаме Христовия дух, а същевременно имаме и този дух, който иска никой да не го смущава. Тогава вие носите само името християни, само носите на име Христовия дух, без да е той действително у вас. И тогава ще ви разправя един случай с един индус, за когото съботяните са писали една книга. Той като се занимавал с живота, изучавал го и дошъл по едно време до духовния живот, но като не могъл да го разбере, не могъл да си обясни много неща от него. Най-после дошъл до отчаяние, решил да се самоубие, но първо се обърнал към Бога с молбата: „Господи, ако ти наистина съществуваш, покажи ми по някакъв начин пътя или ще се самоубия.“ Вместо да му се яви Господ, явил му се Христос, който му казал: „Ти знаеш ли, че аз дойдох да спася света, за което се и пожертвах. Трябва ли при това положение да се самоубиваш. Иди да работиш и аз ще бъда всякога с тебе.“ Оттогава животът на този индус се коренно изменил и той останал верен на всички изпитания и мъчнотии, които се явявали в живота му. И той се намирал като апостола Павла, който казвал: „Видях такива неща, които нито ухо е чуло, нито око е видяло.“ Казвате, защото той е мислил върху живота. Не, той е мислил правилно. Защото, ако не беше мислил правилно, той нямаше да има тази опитност. Ето, и религиозните хора днес мислят по същия въпрос, но имат ли същата опитност? Не. Този индус е мислил добре, правилно. Някой казва: „Аз вярвам в Евангелието, чел съм го.“ Не, на съвременните религиозни хора трябва нещо друго.

Ти носиш една кутия кибритени клечки от най-хубав спармацет. И когото видиш, казваш: „Знаеш ли какво нося аз? Нося кибритени клечки, които мога да запаля.“ Но когато ти запалиш огъня си, на този огън трябва в зимна нощ да се грееш и вода да си вариш. Ти имаш едно учение, една връзка с първичната причина, която на каквито и изпитания да те подложи, ти всякога трябва да съзнаваш тази връзка и да знаеш, че тя е животът, тя е Духът Господен. Ние постоянно отлагаме и казваме: „Като остарея, тогава ще служа на Бога.“ Това е глупаво разрешение на въпроса. Като си млад още, като живееш, тогава трябва да служиш на Бога, а не като остарееш или като умреш. Ти, като умреш, ще се учиш. В смъртта ние учим закона на самопожертването, а в живота ще се учиш да служиш на Бога. И смъртта си има своето предназначение. В смъртта всичко ще дадеш от себе си, това е половината на живота. Като живееш, именно ще се учиш да служиш на Бога, а не както някой казва: „Като остарея, ще служа на Бога.“ Значи младите си години ще посветиш на порочен живот, а като остарееш, тогава ще се учиш как да се служи на Бога. Тогава ти ще научиш само закона на страданията и на мъченията, какво допринася един порочен живот, но никога няма да научиш онова, което допринася радостта. Радостта носи живота, в която любовта царува. Тя внася всичкото щастие.

Питам, тогава защо се жени младата мома? Тя търси своя възлюбен, за да намери онова дете, в което да внесе вяра и надежда и чрез любовта главно да го накара да вярва в Бога. И не само да вярва, но и да прилага това учение. Тогава тя е изпълнила своето предназначение в света. Онзи, който служи на когото и да е, той само тогава е изпълнил своето предназначение и само тогава е разбрал смисъла на живота. Бил този човек проповедник или професор, или какъвто и да е, той трябва да изпълни своето предназначение. Животът се осмисля за мене в момента, в който аз съм съзнал, че съм изпълнил волята Божия. Това повдига човека и му дава цена. Този човек вече е готов на всички страдания. Така хиляди хора са погинали в света, но имат идея. Човек и без да вярва, и без да има някаква идея, пак ще дойде до същата опитност, пак ще има известни страдания, но тези страдания няма да имат някакъв смисъл.

Казва Христос: „Духът Господен е на мене да благовествува на сиромасите.“ Няма по-хубаво нещо от това, Духът Господен да е на човека. И тогава Господ ще ти е задна стража, че ти му служиш. Какво мислят хората, то е друг въпрос. Нека мислят, каквото искат, но в дадения случай ние трябва да знаем, че Бог е с нас и ние изпълняваме неговата воля без никакви задни цели. Ние сме чисти и там, дето е Бог, при каквито условия и да се намираме, всякога ще имаме Божието благословение. И в ада долу да се намираш, пак Бог ще смекчи твоите страдания.

Та казвам, трябва да дойдем до тази опитност да направим връзка. В това седи силата на един човек, в това седи силата на един народ, в това седи силата на едно общество и в това седи силата и на цялото човечество. Трябва една връзка, в която Бог постоянно да действа.

Някой казва: „Защо трябва да бъде така?“ Допуснете, че вие живеете в един салон като този, отвсякъде херметически затворен и казвате: „Аз не искам да имам нищо.“ Като живеете една година в този салон, започвате да изпитвате едно голямо неразположение на духа. Въздухът в този салон е вече достатъчно покварен. Вие започвате след това да се задушавате и ако не намерите едно малко отверстие отнякъде, през което да влезе от външния чист въздух, вие непременно ще бъдете изложени на явна смърт. И ако човек не намери такова едно верую – връзката му с живота, той ще почне да се задушава. Тогава ти се усещаш недоволен от живота. Защо? Защото си прекъснал връзката. Какво мислят хората, това остава на тяхна сметка, настрана. Онова верую, което може да ми даде светлина, онова верую, което може да внесе топлина, което може да разшири моята разумност, което увеличава моята доброта, което ме възраства, което влиза във вечния живот заедно с мене, какво може да ме съмнява? В това е смисълът. Аз няма да търся живота вън от мене. Всички хора търсят живота в тази първоначална причина. Казвам, единственото нещо, към което всички вие трябва да се стремите, е да имате тази опитност.

Христос казва: „Духът Господен е на мене, помаза ме да благовествам на сиромасите.“ Разберете ли това, тогава настава друга една наука и ние ще разговаряме по друг начин, отколкото сега. Друга опитност ще имате. Сега, като се срещнете, казвате: „Този е от нашите, онзи не е от нашите.“ Сега хората, които нямат Духа Господен, ще кажат: „Този е наш, онзи не е наш. Този е българин, онзи не е българин.“ А когато Духът Господен дойде, тогава всички хора ще бъдат наши и всички ще бъдат техни. А сега всички хора не са наши и ние не сме за тях. Вследствие на това има едно голямо противоречие. А това противоречие седи в това, че Духът Господен не е още дошъл и не ни е заквасил. И всички хора не са готови да възприемат истината. Има един спор, но ние не сме за това, да чакаме. Който е узрял, той трябва да се прояви. Узрялата ябълка няма защо да чака другите да узряват. Ти първо трябва да узрееш и като узрееш, не мисли, че въпросът вече е свършен. Не е още свършен. Ти като узрееш, това е само една възможност за проявлението на Божията любов. Ти като си станал християнин или като си станал Син Божи, това е само една възможност за разумното служене. Ти мислиш, че като узрееш, че като си станал Син Божи, всичко си свършил. Едва след като станем синове Божии, ще започне този истински велик живот, към който ние постоянно се стремим и за който постоянно мечтаем. Синове Божии, това е нещо реално, което ние трябва да въплътим в себе си. Бога ние трябва да въплътим в себе си. И ако Бог не въплътим в нашето съзнание, тогава безполезно е и това учение. И ако този Бог, в когото вярваме, не може да се прояви в мене и ако този Бог, в когото ние вярваме, не може да се прояви във вас, безполезно е това учение. И тогава ние ще имаме една вътрешна опитност. И тогава ние ще бъдем хората, които създават своите условия.

Да ви приведа още един пример. Представете си, че имате един хубав извор от планината някъде, който искате да прекарате във вашия дом. Започвате да работите. От къщи направяте една вада до планината и остава още един метър, но се спирате. Този метър земя препятства на тази вода да потече за дома ви. Представете си, че този метър земя представя вашия живот. Тази разкопаната вада, това са ред усилия, които сте правили в миналото. Работили сте много, но още един живот ви оставя да разкопаете този метър. Щом го разкопаете, водата ще дойде в дома ви.

Казвате, този човек е щастлив. Да, но той е работил в миналото и сега разкопа един метър само и се ползва от усилията на водата, от благата на водата, която дохожда в дома ви. Други започват по обратен път. Той ходи при извора, връщал се, копал и най-после в последния си живот взел, че разкопал от извора един метър и водата тръгнала. Аз разкопах, ето и той копа. Аз на същото място копах. И той на същото място, но на него върви, а на мене не върви. Криво е започнал той. Ако онзи човек, който, като е тръгнал от Бога, не е копал, от Бога докато слезе на Земята, то нищо не става. Ако той сега копае, то е дълга работа. Отгоре е трябвало да копае, докато стигне до Земята, да разкопае един метър – и всичката вода ще тръгне.

Ако вие богатството, което имате, не сте в състояние да го пренесете на небето, вашият живот е напразен. Всичко, каквото спечелите тук, на Земята, трябва да го пренесете на небето. Тук няма живот, а има работа, труд, сиромашия. Като пренесеш банките горе, там ще разполагаш. То е Духът Господен – да пренесеш своето богатство горе.

Сега ще кажеш – това са отвлечени работи, но онзи, който казва, че е отвлечена работа, той се забавлява. Какво значи на български „отвлечено“? Когато някоя мома е отвлечена, казват отвлечена идея. Задигнат момата, завлечена идея. Те тълкуват, че нещо е неразбрано. Онзи, който отвлече момата, какво разбиране има тук, седят и казват: „Това е отвлечена идея.“ Много реална е. Отвлечена мома е там, тя е отвлечена, но не е довлечена. Има неща, които могат да се отвлекат и да се довлекат. Отвлечена е момата, че не е занесена, дето трябва. Злото не е в това, че е отвлечена, но че тя не е занесена, дето трябва.

Духът Господен, върху това ще се спрете. Аз искам да имате една опитност. В този кръг сте една точка. Едно място заемате и образувате един радиус. Защото вашата опитност е ценна. В този кръг тя е един център и на мястото си тя има нещо ценно. Всеки от вас трябва да има тази опитност. Казва: „Мога ли да имам тази опитност?“ Можете. В момента, в който вие добиете тази опитност, ще се разшири сърцето ви. Вие сте грешник. В този живот ще кажете като слепия човек: „Сляп бях едно време, но сега виждам.“ Ако ме пита някой: „Ти в онзи свят бил ли си?“ Чудна работа. Аз живея в онзи свят. Някой ще каже: „Това е много казано.“ За вас е много, но за мене е много естествена мисъл. Че като съм в онзи свят и в този свят, лошото е за мене, че като съм в онзи свят, работя много добре. Не като дойда на земята, чапрашик е много. Корените са долу в земята, а клонищата са горе. Ти дойдеш и докато извадиш твоите корени от земята, да направиш като разумно същество – да се освободиш и да отидеш при Бога, но това нас не ни плаши. Онзи свят в моя ум, това са възможностите на този свят. И този свят са възможностите на онзи свят.

Сега повикайте някой философ да развие тази тема – какво нещо е онзи свят. Онзи свят са възможностите на този свят и този свят са възможностите на онзи свят. Най-добрите философи в България могат да разяснят философски тази тема в едно списание според техните термини. Аз ви го давам като зародиш, най-късата тема: „Що е онзи свят“. То са възможностите на този свят. Онзи свят, Духът на Господа, той е, който съгражда всичко. Ако нямам него, нито възможностите на онзи свят, нито възможностите на този свят, не могат нещата да се реализират. Без Духа Господен те остават нереализирани.

Следователно това разумното, което живее едновременно в този и в онзи свят, може да се реализира. Онзи разумен човек, който може да намери пътя на истината, който може да намери пътя на любовта и пътя на светлината, тогава ние казваме, че този човек е свободен.

Пета неделна беседа
29 септември 1929 г., неделя, 10 часа
София – Изгрев