15 минути размишление.

21-ва глава от Евангелието на Лука.

„Бог е Любов“

В прочетената глава може да се имат предвид няколко положения. Външният свят служи за едно изяснение на духовния, който седи много по-далече и затова е мъчен за разбиране. Има обаче начини за разбиране. Реалното много мъчно се разбира. Туй, което хората наричат „реално“, мъчно е достъпно до сегашния ум на човека. Има много неща, които отвличат човешкия ум и които човек мисли, че са реални.

Човек е обвит в три обвивки. Една обвивка има, за която аз няма да говоря. Има една обвивка, в която са обвити всичките животни. Това е съзнанието на животните. В него влизат само простите чувствувания. И то се изразява в онези постоянни нужди на животното само да мисли за ядене и пиене, какво ще яде днес-утре. Същото, кажи-речи, прави и човекът. С години той мисли само за ядене и пиене. Това е животинското естество на човека, което наричат „човек-животно“. Не е лошо! Туй е една страна на великия живот и това е своего рода философия на живота. Това са страни само на туй съзнание.

Другото съзнание, в което е обвит човек, се нарича самосъзнание. В него влизат скърбите, настроенията, страданията. Човешкото естество се отличава с две противоположности – скърби и радости. Той иска да му е приятно. Той търси хубавото, приятното на живота. Човекът не търси вече само ядене и пиене, но търси външното удоволствие, славата, почести, богатство. Следователно той пак търси да се освободи от страданията. Той не иска да страда, иска да бъде щастлив. А пък щастие в човешкото естество без страдание е невъзможно.

А после, на трето място, иде Божественото, което примирява противоречията. Само това в човека, което примирява противоречията, то е Божественото. Когато вие страдате и се радвате, вие сте човек. Когато само ядете, вие сте животно. Не мислете, че в яденето и пиенето вие ще разрешите Божествените работи. Нито пък в радостите и скърбите. Това са само външни условия за Божественото. Вие ядете и пиете за Божественото и страдате и се радвате, пак за Божественото. Има неща, които трябва да си обясните. И много начини има за обяснение. Отдавна хората са правили усилие да въдворят Царството Божие на Земята. Така отделяха се хората в манастирите. Отделяха се мъжете от една страна, казваха: като Адам да живеят. Отделяха се калугери. Във време на християнската епоха, когато по 80–90, по 100 хиляди калугери-мъже и жени-калугерки се отделяха в един манастир. Но калугерството не ги спаси. Какво ли не опитваха, всичко оставяха хората, но спасение не дойде. Нито Царството Божие дойде на Земята.

Човек трябва да мине от обикновеното към онова, необикновеното. Все някой път може да ви се виждат странни някои промени, които стават. Някой път виждали ли сте вие как зимно време се украсяват дърветата с онзи скреж, мязат на злато? Не зная виждали ли сте вие горите, окичени със скреж, със скъпоценни камъни? Но всичко туй след един, два, три дена, всичкото туй богатство трябва да падне. После, като наближава новият живот, обкичват се дърветата с листа и наесен всички тия листа, които седят по дърветата, трябва да изкапят, всичко трябва да изсъхне и отново на другата пролет пак да започнат да изникват, да се появят.

Сега, в човешката душа има едно желание да задържа старото – то е свързано с много възпоминания. Например вие имате една дреха от дядо си, от баба си, държите я. Понеже баба ви я няма, вие държите дрехата като едно възпоминание. Вие може да държите и един портрет, но питам: ако баба ви е при вас и ако всички поменици са тук, при вас, питам каква нужда имате от техните остатъци?

Често у вас има стари вярвания. Например вие казвате: „На онзи свят дали ще се познаем?“ Аз питам: Хората на този свят познават ли се? Временно. Те на този свят още не се познават, а питат на онзи свят ще се познаят ли. Вие тук живеете като непознайници, а питате дали на онзи свят ще се познавате. Трябва да се познавате тук, за да се познавате и на другия свят. Христос е дал дълбокия смисъл на познаването. Той казва: „И това е живот вечен, да познаят Тебе, Единаго, Истиннаго Бога.“ И тогава, като познаят Бога, ще добият вечен живот. Ти да познаеш един човек, трябва да познаеш Божественото начало, което работи в неговата душа, онази специфичност, особеност, която всяка душа има като образ на Бога. Не в неговата целокупност, която той изразява. Всяка душа представлява един особен аспект на Божественото естество. Всеки носи нещо Божествено. И вие сега казвате, че имате нещо Божествено, но какво е туй, Божественото, вие не може да си дадете една ясна представа. Казвате, по образ и подобие на Бога сте направени. Но мъчно можете да си представите какъв е образът и какво е подобието.

В енергията на светлината има две неща, които я отличават. Именно, че тя представлява едно непреривно разширение. А разширението е свързано с истинското освобождаване. А другото, което я отличава, е, че тя носи топлина. Топлината е израз, влизането на живота. Топлина – това е най-малкият живот, който влиза във вас. Най-малкото познаване на живота. Най-малкото количество на живота, това е топлината. А най-малкото познаване на живота, това е светлината. И тъй, светлината е една мярка за онова, отдето започва знанието. Защото без светлина и без топлина животът сам по себе си не може да се изяви.

Хората са разпръснати, няма една вътрешна връзка помежду им. Сегашните връзки между хората не издържат. Връзките, които съществуват в едно поколение, в 4 поколения, кръвта се така изглажда, че онези, които са били роднина, след поколения нищо не остава от родството. Тия хора стават чужди. Майката станала на 80 години, а синът – на 60, майката се чуди и казва: „Как го носих това дете! Тогава ми се виждаше много хубаво, а сега остаряло, погрозняло.“ Казва: „И какви особености имало!“ И се чуди на себе си, как го е милвала, а сега къде е отишло детето.

Когато човек изгуби онази хубост на своите мисли, на своите чувства и на своите постъпки, казват: „Той започна с философията на Земята.“ Питам: Къде е човекът? Засега ние познаваме човека като същество, което страда. Кое е животното? Което яде и пие. Което спи у нас, което яде и пие и само почива, това е животното. Следователно Бог, като хване животното, впрегне го на работа да оре нивата. Именно животното прави това, за да се научи да стане човек. Да почне да страда. Защото животното, ако не страда, то човек не може да стане. И Бог позволява човек да страда, за да го накара да мисли. И човек, докато не почне да мисли в страданията, той не може да влезе в Божественото. Страданието ще дойде и радостта ще дойде. Ако ти не внесеш мисъл в тия страдания, ти не можеш да влезеш в Божествения свят. „Ама страдам.“ После казваш: „Радвам се.“ И радостен да бъдеш, и страдания ще имаш. Ти ще свържеш и радостите, и страданията, и ще направиш от тях плат. Радостите и страданията, които минаваш, това са платът, който ти ще тъчеш. „Не може ли без страдания?“ Почитатели на Паганини му казали: „На 3 струни можеш ли да свириш?“ – „Мога.“ – „На две? На една?“ – „Мога.“ – „Ами без струни можеш ли?“ – Мога. – Но когато е имал концерт без струни, той не се явил. Вие искате нещата да станат както вие искате. Щом няма страдания, остава една струна на радостите. Но свирили ли сте на една струна? Много мъчно е да се свири на една струна. Вие попитайте някой цигулар, голям виртуоз, може ли да изкара нещо на една струна.

По някой път във вашето съзнание има посторонни работи, които ви отвличат от същественото. Запример, тебе те отвлича едно животинско състояние. Зароди се в тебе една идея, която може би преди милиони години, е била в тебе, когато си бил животно, голямо, грамадно предпотопно животно, което е имало 100 метра дължина и 30 метра височина. Този спомен, тази идея, като влезе в ума ти и казваш: „Защо аз да не мога да бъда голям човек? Защо да не владея целия свят? Защо да не съм свободен и дето минавам, да тъпча всичко.“ Какво ще ти допринесе тази идея? Казвате: „Той има една грандиозна идея!“ Някой мамонт! Има една епоха, когато животните са имали 200 метра дължина и 100 метра височина. Е, какво ще кажеш на това? „Олса динандър“ – и да е вярно, пак не вярвай! И в окултната наука има писани работи, които човек много мъчно може да схване. Било е време, когато човек е имал 30 метра височина и 10 метра широчина. Някой път се зароди у вас желание да дойде един голям човек от 30 метра височина. Ако Господ ви даде една височина от 30 метра, при сегашните условия, и 10 метра широчина, то е най-голямото нещастие.

В съзнанието ни съществуват известни идеи, които нямат отношение към сегашното развитие. Ние искаме да бъдем велики хора, силни хора, без да знаем качествата, в които трябва да бъде изразена тази големина и тази сила. Де седи силата на човека? Силата на човека седи в страданията! Ако ти можеш да издържиш на страданията, ти си силен. Каквото и страдание да дойде, да можеш да го издържиш. Там е силата на човека. Ти питай човека за другите работи. Тази е мярката, с която може да съдите колко е силен човек. А сега, само като го хване ревматизъм (аз го наричам „ревматичко“), или като го хване ишиас, или бъбречна болест, или го заболи сляпото черво, и вие гледайте доколко е силен този човек, който е бил толкова съсредоточен в себе си, аристократ, държи се нависоко, с никого нищо не е приказвал – той седи, ходи, пъшка, боли го кракът и де кого срещне, става нещо като вестникарин и казва: „Заболя ме тук кракът! Не зная как стана, но заболя ме.“ И все говори за ревматизма. Той говори вече както един млад човек все за своята възлюблена обича да говори, чете писмо от нея. Чете писмо от нея и казва: „Умно е това! Сърце има! Това е Божествено! Колко хубаво писмо!“ И пак го туря в джеба си. Та, и този човек все за ревматизма си говори. Прави бани, пипа крака си, на всички разправя за него. И най-после казва: „На мене ли Господ намери да даде този ревматизъм!“ Туй е слаб човек. Господ ти е дал една възлюблена, която е влязла в крака ти. Ако е мъж, възлюблената е долу, в крака; ако е жена, възлюбленият е в крака, долу. Че, той ти е хванал крака, целува го. Целувки са това! Приятно ли ти е? Не ти е приятно. Хубаво, и ти като имаш една възлюблена отвънка, не я човъркай, защото, както онзи ти човърка крака и не ти е приятно, така и ти хората отвънка не ги човъркай! Същото нещо е.

Някой казва: „Какво голямо безобразие, аз го видях, прегърна жената и я целуна.“ Казвам: Действително голямо безобразие, защото този, който прегърна жената, аз го зная, той едно време беше като орел. И той ги хващаше, жертвите си, с краката си. И като ги хване, изяде ги. А сега казва: „Никакъв орел не съм аз, и вълк не съм, а човек. Не мога да те изям, да те обсебя не мога и затова те целувам.“ Не е хубаво това нещо, но като вземем неговия минал живот и сегашния, казвам: Това е най-голямото добро, което може да направи. Но той не трябва да се спира и там, защото устата му може да е нечиста и да остави едно малко петно на нея. По някой път, той, за да докаже, че я обича, той като я целуне, че я стисне със зъбите си малко. И аз съм гледал моми, които като се гледат, гледат, казват: „Зъбите ти останаха, като ме целуна. Много ме стисна.“

Има целувки не само физически, има и духовни целувки. Сега, хората някой път много често се целуват. И даже някой така те целуне, че дълго го помниш.

Сега, това е външната страна. Вие не сте разглеждали какво е онова, дълбокото подбуждение на онзи мъж, който иска да прегърне една жена, която не познава. Той вижда една красива жена, прегърне я и я ухапе. Какви са подбудителните причини, и той сам не знае. Тя се възмущава от неговата постъпка. И тя не знае защо се възмущава. Кои са подбудителните причини за нейното възмущение? Аз обяснявам другояче въпроса. Ако аз съм едно хубаво писмо и дойде един и ме зачеркне, зачеркне онова, което е писано и не може никой да го чете, сега, в какво седи лошавината? Не че е хванал писмото, не че го е зацапал. Той не трябваше да зацапва писмото така, че да не може да се чете. Щом е зацапал туй писмо, той е направил едно престъпление. Ако човек с всяка една целувка затрива това писмо – момата е написано писмо, – тогава тази целувка не е на мястото си. Нищо повече! Ако човек целува и писмото става по-ясно, на място е. Ако се зацапа писмото, не е на място.

Христос казва на учениците Си външният свят да не ги занимава. Всичко туй ще мине, ще дойдат нови промени, ще дойде нов ред и порядък, ще дойде едно ново разбиране, в съзнанието на човека ще стане цял преврат. Всеки един от вас ще опита своята сила.

Един християнин в древността, един светия, който е завършил своето развитие, който е надделял на всичко, но е станало едно нещо, с което той не е можал да се справи. Бил е на 50 години и си е мислил, че е завършил своето развитие, своето светийство, обаче иде при него отдалече една красива мома. Той като я поглежда, разбутва му се сърцето. На него му била дадена от неговия учител, една тема да пише. Пък тази мома се явила. Той седнал да пише темата си, но момата се явила при него. Добре! Той пише, пише, после се обърнал, казал: „Отгде дойде?“ – „Оттам, отдето и ти си дошъл.“ – „Оттам, отдето и аз съм дошъл, хубаво! Ама кой те изпрати?“ – „Онзи, който изпрати и тебе.“ Той пише. (Учителят пише на масата с ръката си.) Но не върви темата му. „Ама, какво ти е намерението?“ Тя казва: „Каквото е и твоето.“ Той пак седи и пише, но не върви темата. – „Ама кога мислиш да си отиваш?“ – „Когато и ти мислиш.“ Той мисли, размишлява, но не може да пише. И останала темата ненаписана. На другия ден казва на учителя си: „Не я написах, Учителю.“ – „Защо?“ – „Бях малко неразположен.“ Пита го учителят: „В какво седи твоето неразположение?“ – Казва: „Влезе нещо в стаята ми особено.“ – „Че, какво беше то?“ – „Е, онова, което Господ създал.“ – „Че – казва, – Господ създаде много работи, какво беше то?“ – „Е, Учителю, не зная, двете ребра, които Господ извадил от човека, дойдоха снощи при мене. Та, тези, двете ребра, дойдоха при мене и не можах да разбера техния смисъл. И не написах темата си.“ За двете ребра.

И вие, като този светия, сега на 50 години сте дошли до това положение. Когато дойде една душа, питате: „Откъде идеш? Намеренията какви са?“ Тук има вече нещо неразбираемо. Хората как мислят? В съзнанието си има нещо, което му липсва. Ти виждаш един скъпоценен камък на пръстена на един човек. Искаш да имаш този камък на пръстена си. То е вече една мисъл, която те смущава. Ти виждаш една къща някъде. Искаш и ти да имаш като тази къща. Как? Къщата е едно творение. Утре ще се разруши, тя не може да бъде един идеал. Даже един царски палат, и той не може да бъде идеал. И създаването на Земята в сегашното ѝ положение не може да бъде един идеал за нас, за който да живеем. Даже и Слънцето, и то не може да бъде идеал. Макар че аз говоря за Слънцето, и то не може да представлява един идеал, дето можем да живеем временно. Има нещо по-велико, което човек трябва да разбира. То е мястото, дето царува Любовта. Докато човек не влезе в този свят на Любовта, само той може да се подготви за онзи живот, който той търси.

Сега, аз искам вие да не влизате в противоречие. Вие сте живели много пъти на Земята. Мнозина от вас сте млади. То е привидно, че сте млади. И привидно е, че сте стари. Вие сте стари, без да сте и умни; и вие сте млади, без да сте силни. В този случай аз вземам младите болни и старите болни. Защото всеки един човек, който няма знание, е болен. Всеки млад, който няма сила, и той е болен. Силният човек, младият човек трябва да бъде доволен!

Вие често сте привеждали примера за Александър Велики, че като застанал пред бъчвата на Диоген, той му казал: „Какво благо искаш да направя заради тебе?“ Диоген му отговорил: „Малко да се отдалечиш от светлината, да не ми засенчваш слънцето.“ Но в този пример има нещо, което не достига на Диоген. Защо живееше той в бъчва? И вие го вземате това за пример. Диоген не беше се освободил от своята бъчва. Като живееше в бъчвата, искаше и Александър Велики като мине, той да си седи на рахатлък. В състоянието на едно животно.

Но аз го вземам този пример в обратен смисъл. Човек все има по една бъчва. И у вас е останала по една бъчва, от която не сте се освободили. Че, представете си, че вие имате тази бъчва и се явява Христос пред вас и ви пита какво добро искате да направи Той заради вас. Ще кажете: „Господи, моля Ти се, махни се, не мога да се удоволствувам в света. Защото в Твоето присъствие аз не мога да направя това, което Ти искаш.“ Присъствието на Александър Велики засенчва слънцето, че не може Диоген да види хубавите работи.

Ти си един Диоген, който живееш в бъчвата си. Казваш: „Да познаем света.“ Диоген позна ли Александър Велики? Не го позна. Аз, ако бях на мястото на Диогена, щях да говоря на Александър Велики. И ако той ме попиташе: „Какво мога да направя за тебе“, щях да му кажа: „Ако обичате, влезте в моята бъчва, да опитате моите условия, а аз ще застана на Вашето място.“ Аз ако бях, тъй бих казал: „Влезте в бъчвата ми, аз ще взема Вашето място и ще разгледам света, тъй както и Вие го гледате. А Вие поживейте в тия ограничителни условия, в които аз се намирам.“

Аз ви навеждам на една права мисъл. Обичам човек да дойде до онази пълна свобода, не чрез закон да се ограничи. Ти човек можеш да го ограничиш отвънка, но ограниченията не спасяват. Те са едно условие. Трябва да дойде едно разбиране! Ако любовта в живота не дойде, то и животът сам по себе си остава неразбран. Без любов към Бога животът не може да се разбере.

Мисълта, която искам да ви оставя: Първото нещо, това е любов към Бога! Само тогава, когато имаме любов към Бога, ние ще се научим как да обичаме ближния си и как да обичаме и себе си. Тогава само ще имаме една истинска мярка. И понеже ние не обичаме Бога, нямаме и една правилна любов и към ближния си, и към себе си. И вследствие на това се раждат всичките противоречия. Ако имахме истинската мярка на любовта, тогава щяхме да се освободим от всичките сегашни противоречия, които съществуват.

Стремете се да имате едно правилно разбиране на Божията Любов. Да може да разрешите контраста в нея. Да разрешите въпроса на Диогеновата бъчва. Ако дойде Христос при вашата бъчва, какво трябва да Му кажете?

Проявената Любов на Духа, проявената Мъдрост на Духа, проявената Истина на Духа носят пълния Живот на Бога, на Единния, Истинен Бог на Живота. (Три пъти.)

37-о утринно неделно слово,
държано от Учителя
на 3.VI.1934 г., 5 ч сутринта,
София – Изгрев.