29 март 1936 г.,
5 ч сутринта.

(Небето облачно, времето свежо.
Снощи валя дъжд.)

Нарядът.

Първа глава от Послание към Ефесяном.

„В начало бе Словото“

По някой път е трудно от стари работи да се извади нещо ново. Когато хората почнат да осиромашават, почнат от старите дрехи да ги обръщат и да ги пребоядисват. Каквото и да направят, все си е старо – къса се. За стария старо е младостта; за младия старо е старостта. Старият си представлява младостта като нещо минало, а младият си представлява старостта като нещо бъдещо. Сега туй е новото. Защо именно младият си представлява старостта като бъдещо нещо, а старият си представлява младостта като нещо минало? Някой ще каже: „Това е сложна мисъл, не мога да я разбера.“ Ние винаги си представляваме, нашият изток е запад на някои други хора, които са преди нас. Нашият изток е запад на други, а нашият запад е изток на други. Защо е така? Защото не може да бъде другояче. Защо не може да бъде другояче? Земята така е направена. И като се върти, прави тия работи. А ние, като не разбираме, считаме, че едното е запад, а другото е изток.

Но, на въпроса. Човек страда от своята младост, като да има идеал старостта пред себе си. Човек страда като стар, понеже мисли за младостта. След като си остарял, мислиш за младостта – едно време как е било. И мислиш, мислиш, но миналото е минало. Върху себе си носиш, на гърба си, 82 или 102 години на гърба си, с такъв един товар си се натоварил. И казваш: „Едно време нищо нямах, няколко дена, толкова лекичък, много добре, а сега...“ Това са 120 години и като го умножите по 365 дни и като ги умножите на часове, на минути, секунди, това са милиони. Това е голям товар. Товар е, понеже присъствува съзнанието, ти съзнаваш работите. Старият съзнава какво е изгубил в младини. И казва: „Еди-кой си така прави.“ Той си мисли кой какво трябва да направи; и младият си мисли, казва: „Аз като остарея, като стана като дядо си, това ще направя.“ Там е заблуждението. Старият все разправя, че в младини това не е направил, онова и се гневи, казва: „Много прост човек съм бил. Трябваше да използувам другояче нещата.“ Веднъж един стар човек ми разправяше, че живял при един господар, много богат. „Имаше случай да стана богат.“ Много пъти господарят оставял касата в ръцете му, не си чел парите. И казва: „Много будала съм бил – да съм взел една торба. А аз седях, да не бутам парите. А сега, на старини, опъвам каиша.“ Едно време той в младостта не е използувал. Има други хора, които и те съжаляват. Някой остарял. „Едно време – казва, – аз на младини бях много религиозен.“ Има хора такива. Казва: „Ни на хорото ходих, ни с моми срещане“, а сега, като остарял, дошло му на ум, казва: „Много будала съм бил, та и на хорото не ходих.“ А сега му се дощяло на хорото да играе. А не може, краката не държат. Сега всичките стари хора съжаляват. А някои стари хора съжаляват, че са играли много.

Та сега, не зная кои са на правата страна. Аз ви навеждам на тия мисли, за да извадите една поука. Вие в живота ще съжалявате за две неща. Като остареете, ще съжалявате или че не сте играли, или че много сте играли. Това са два контраста. Или че сте имали условия в младини да бъдете богати и не сте станали богати, или че сте имали условия да станете учен и не сте станали учен. За това ще съжалявате. Мнозина схващат религията тъй, мнозина искат да имат една религия, с която да се нравят на Бога. То е все същото: някоя мома постоянно се облича, с една рокля, с друга, трета, четвърта рокля, цвят, плат... всичко туй е все отдалеч въпрос, да се нрави на онзи, когото тя обича. Тя гледа дали той харесва нейната рокля. Как ѝ прилича. Харесва ли я той. Мисли за онзи, когото тя има в ума си. И като ѝ каже, че роклята била много хубава, ней ѝ пада мед на сърцето. Туй го знаете поне. Не може да кажете, че ви говоря за неща, които не са. Хубаво. След като ви хареса роклята вашият възлюблен, не остарявате ли? И защо остаряхте? Защото вярвахте във вашата рокля. Па и вярвахте и на думата, че вашият възлюблен ви обича роклята, за нея се подигнало вашето достойнство.

Сега вие често спорите в какво трябва да вярва човек. Оставете вашето верую – какво трябва да вярва човек. Това са дрехи, с които вие може да се облечете. И може да се обличате с хиляди дрехи. Ние против обличането нямаме нищо. И може да носите какъвто цвят искате. [Седем] основни цвята има. И като направите всичките нюанси, ще се съберат 400–500 разнообразни нюанси. С всичките цветове, може да се обличате с тях – то е второстепенно. Ако имате един човек сляп, че го облечете с всичките тия цветове, каква полза? И ако вашият възлюблен, без да го знаете, той е сляп и вие се облечете с всичките цветове и питате дали той ви харесва, кой е по-будала: той или вие? Той казва: „Мен не ме интересуват цветовете, стига тя да знае добре да готви.“ И когато един възлюблен иска неговата възлюблена добре да му готви, той е сляп. Нищо повече! Че, не е само въпрос да бъдете физически добре облечени.

Аз да ви кажа колко костюма трябва да имате. На годината по един костюм, на Земята, на физическото поле ще имате 120 костюма. За 120 години – 120 костюма. Щом влезнете в астралния свят, ще имате 1200, защото и там ще живеете. Щом влезнете в умствения свят, ще имате 120 000. Като влезнете в причинния свят, ще имате 120 милиона, а щом влезнете в Божествения свят – безброй! Ако е за костюми, е така. Питаш ме тогава: с колко дрехи? Казвам: на физическото поле по един костюм на годината, достатъчно е. 120 години. 10 години – 10 костюма.

Сега ще кажете: по два костюма не може ли? Повече от това, от лукаваго е. Едни дрехи, едни обуща, една риза на гърба, една шапка на годината. Е, много ново разбиране. Е, вие нали искате ново. Вие искате по 10 ризи. То е неразбиране. То е неразбрана работа. Тия 10 ризи, това са желания на чужди хора. То не е твое желание. С тия 10 ризи ти създаваш вече съблазън на другите хора, да те крадат. А тъй, мъчно може да те обере човек, като си заспал, и да те съблече, ако имаш една риза. Но 10 ризи – ще съблазниш някого.

Та, умните хора имат по една риза. Разбира се, едната година ще имаш една риза, втората година ще имаш две ризи, на десетата година ще имаш 10 ризи. И после, на десетата година ще имаш 10 костюма. Първата година е най-мъчно. А оттам насетне, колкото напредва животът, като станеш на 50 години, костюми ще имаш. А пък 50 костюми, имаш право да ги носиш само по един ден. Значи, колко пъти в годината ще облечеш 50-те костюма?

Сега искам да ви наведа на друга една мисъл. Тоест, това е предисловие. Проповедниците много добре са запознати с предисловието. Всеки един учен си има предисловие на някоя книга. И проповедникът ще вземе един стих от Евангелието, от Посланията на Писанието, и проповядва. Слушаш, някой проповедник проповядва от „Ефесяном“, проповядва колко години преди Христа какви са били хората и след като дава тия малки очерци, след това ще раздели на три части проповедта си. И туй го има в хомилетиката – наука за говора. И това е външно изкуство. Проповедникът проповядва на хората това, което не знае.

И всички вие проповядвате любовта. Говорите за любовта, която не познавате. Запример, ако ви попитат, как ще обосновете любовта, да кажете, че обичате някого? Разнообразна е любовта. Че любовта на един слуга към един господар или любовта на дъщерята към майка си или бащата, как ще я опишете? С думи как ще я опишеш? Представи си, че баща ви е глух. Ще кажеш: „Аз Ви много обичам.“ А какво нещо е обич? – „Ама на мен сърцето ми гори.“ Какво нещо е горение? – „Аз съм готов всичко да направя.“ – Какво е всичко? – „Каквото искаш, ще направя.“ „Ама, искам да Ви гледам.“ Това е все външната страна. Искаш някого да гледаш, после пък не искаш да го гледаш. Искаш да го гледаш, докато е надалеч. А щом се приближиш и той затвори целите ти очи, ще кажеш: „Отдалечи се малко.“ И ако един възлюблен дойде много близо до очите ти, даже и в любовта има една неразбрана работа. Докато онзи, който обича, е надалече, тебе ти е приятно. А като дойде наблизо, че ти затули очите, вие казвате тогава: „Малко се отдалечи, дотегна ми.“

Аз съм слушал семейни такива хора, та ми разправя една домакиня: „Много се обичаме с моя другар, без него не мога. Но дотегна ми, като кюп е станал той. Целия ден седи като кюп, не излиза навънка.“ Казвам му: „Е, разходи се малко.“ Той не те оставя свободна. Седнал при камината, речеш да направиш нещо при тигана, той: бър-бър-бър. Речеш да переш, той – вкъщи. „Бе, иди навънка, остави тази работа на мене, женска работа е“ – не излиза. „Излез малко, дотегнало ми е малко.“

Аз сега привеждам фактите, не ги измислям. Нещо повече приказва тя, но туй е резюме малко. А тя доста украшения турга. Аз слушам, казвам: Излез от вътре малко. Ето, хората като обичат, че той се курдиса вкъщи, та каквото речеш да направиш, той се меси вътре. Излез из огнището, не стойте тук, не безпокойте. Той казва: „Ама защо го правиш това? Защо се молиш? Защо постъпваш така? Ей!“ „Ама защо ядеш суров лук? Яде ли се така?“ „Много сол му тургаш, че много не го сдъвкваш хубаво.“ Остави го да си го сдъвче както иска, както той си знае. „Ама в какво вярваш?“ Остави неговото вярване. И как ще научиш един човек да вярва? То е друг въпрос. Като речеш да го учиш, можеш да учиш един човек на онова, което ти вече си научил. Да. Но често ние искаме да предадем нещо, за което ние сами нямаме една опитност. Ние говорим за една любов, за която нямаме опитност.

Любовта е един вечен процес. Тя не е нещо, което ти можеш да хванеш. И то не седи. Тя е като светлината. Даже по-подвижна е тя от светлината. Едно движение такова, което има любовта, даже една 300-хилядна от секундата тя не може да остане вкъщи. Тя дойде, даде своето и си замине. И след като си замине, че като дойде, туй, което виждаш, тя като дойде, понеже къщата е тъмна, пък тя като влезне, любовта, напълни къщата със светлина и си замине. А твоята къща гори. Най-първо светло е и започва да потъмнява, потъмнява и някой път помислиш, че любовта си е заминала, се е изгубила. А тя отдавна си е заминала. Но понеже е запълнила къщата, така я виждаш, само отражението на любовта. Нали по някой път виждате отражението на Слънцето по стъклата на къщата, но то е само отражението на Слънцето. Говорите за една любов, която се губи. Не че любовта се губи, но така е поставен човек, че има нещо, което ще изгуби. И вие може да ми кажете: „Как ще го докажете?“ Всички плачете за това, което сте изгубили. Всеки от вас не страда ли, че е изгубил? Бащата се оплаква, че е изгубил любовта на сина си и майката се оплаква, че е изгубила любовта на дъщеря си. Господарят се оплаква, че е изгубил любовта на слугите си. Те като не го обичат, крадат го. Казва: „Едно време ми вършеше работата, но сега не я върши.“ Или пък слугата се оплаква. Навсякъде има оплакване.

Не само туй, но и верующите, като влезнат в едно общество, най-първо са много горещи, започват с едно вдъхновение, с любов и след туй изгубят туй и станат обикновени. Ама туй е предисловие на любовта. Вие не разбирате законът какъв е. Щом те посети любовта, ти ще се подигнеш на една 300-хилядна частица от милиметъра. Втори път като те посети любовта, там, дето си бил, ще си представиш, да се подигнеш една 300-хилядна от секундата, от милиметъра. От секундата като се подигнеш, че второто положение на любовта, като дойде, тя иска да те намери, че тъй малко да си се подигнал към Небето. Тя не иска да се подигнеш един метър, но толкова малко, че втората любов, третата любов и всякога, момент след момент, ти трябва да се подигнеш и малко трябва да се подигнеш. И онзи от вас, който не иска така да се подига, той ще изгуби. И всички, които губите в любовта си, седите на едно място. И онези, които не искат да се подигнат в любовта си, туй показва, че седите на едно място. И мязате като едно дете, вардело то една круша, капали крушите, накапали долу и то чакало все от горе. И накапали всичките круши и той седи и все чака. Хвърля камъни, гледа оттук-оттам и мисли, че може да дойдат отнякъде. Става, пък идущата година детето не му стига умът, че работата се свършила. Колкото и да седиш, никаква круша няма да дойде.

Та казвам: Вие мязате на малки деца, които седят под крушата и като е окапала крушата, вие седите и въздишате, казвате: „Няма, не е както едно време.“ Има круши, които дават само веднъж в годината плод, а има известни круши, които през цялата година имат круши. Вие още не сте попадали на тях. Те са райските круши. Донякъде лимоните, портокалите, те представляват райските круши. Там ще намерите лимони зелени, узрели; всякога може да намерите плодове отгоре.

Та казвам: Трябва да имате една трезва мисъл. Да разбирате Божиите пътища във всичките свои проявления. Да не мислите детински. Вие искате да накарате Господа, като постъпва, и да мисли като вас. И да нарежда живота както на вас е угодно. Вие не искате да се приспособявате. И много пъти мнозина трябва да се освободите от ония човешки философски познания. Много пъти сте чели книги, някой списател е писал нещо за любовта. Много хубави работи съм чул аз за любовта, но много малко е писано. Вземете всичките тия романи, които сега се пишат, все любовта описват. Всеки един роман все за любовта се разправя. Вземете романите на Виктор Юго, на Толстой, все любовта се описва. Между другите идеи – и любовта.

Сега аз ви навеждам на тази мисъл, да се избавите, те са внушения; у всинца ви има известни заложени внушения, които не сте вложили вие. Запример мислите ли, вие вървите някъде и виждате някой вол впрегнат, веднага, той, човекът, е една фотография. И всеки ден, искашне искаш, се фотографират плочите. И като свършиш 120 години, те са безброй отпечатъци, които се наслояват в мозъка. Някой път видиш нещо, което струва парите. А някой път нещо се отпечатило, което хич не искаш, пък и то се отпечатило – отворил си някъде очите, отпечатило се. И не можеш да го изтъркаш. И то седи между другото като кино напечатано в мозъка. Чел си някоя книга; не само това, но като седиш, съзнаеш каквото си въобразяваш и каквото мислиш – и то се отпечатило. Някой ден си неразположен – и то се отпечатило. Па намислил си нещо да направиш, някоя дубара – и тя се отпечатва вътре. Та в цяла беля се намира човекът. Каквото речеш да направиш, тъй като го скроиш, като в един фотографчия, нафотографирало се е. И един ден фотографчията се яви, дойде и казва: „Слушай, знаеш ли, че ще те изкарам пред света, тебе?“ Аз съм виждал хора, които от своите фотографии страдат. Дошъл някой, казва: „Мъчи ме нещо.“ Е, какво те мъчи? Какво ме мъчи? Да ви кажа какво го мъчи. Аз ще ви представя, един стар човек ми разправя, че го мъчило нещо. Казвам му: „Какво те мъчи?“ С такава опитност. Старият човек казва: „Да ти кажа.“ Казва... Сега аз ще го издам. Ама няма да му издам името, но да се ползувате вие. Те са редки работи, които се случват. Ама дойде ми на ум. И казва: „Видях една мома, млада мома, много красива, не мога да спя, толкова ми се хареса. Пък изпоженил съм ги всичките синове. Да имах един син, непременно щях да я оженя за сина ми. Из ума ми не излиза. Пък ми е жалко, че не съм млад. Ха де-де!“ Е – казвам, – извади я из ума си. – „Не може – казва. – Да си легна, ходи ми из ума. Да заспя, тя все ще ми прислужва навсякъде. Някой път ми иде на ум да я изпъдя. Пък като я изпъдя, ми е тежко. Казвам: „Чакай, чакай, върни се!“ Той е стар човек, който разправя една своя опитност. То е красивата страна. Хубаво е. Казвам: Няма нищо, ти благодари на Бога, че е красива момата, ама ако беше някоя грозна? – „О-о-о, да не дава Господ“ – казва. Аз сега седя и му проповядвам. Казвам: Слушай, ще те освободя, рекох. Господ я изпратил тази мома, тя е един ангел от Небето изпратен. – „Бе, не казвай това!“ – То си се влюбил, но то е един ангел, че Господ иска да те научи; ти, старият човек, не си живял както трябва, та сега ти се запълнило сърцето, искаш да имаш тази мома. Можеш да я имаш. Но тази мома трябва да влезе в тебе. – „Може ли да влезе?“ – Може, рекох. Като влезе, ти ще бъдеш щастлив. – „Че как? Такава голяма мома, как ще влезне?“

Сега няма да ви кажа, но най-после аз вкарах момата в него. На вас няма да разправям как, но той се убеди, че може. И след като ме изслуша, казва: „Синко, защо не дойде преди 60 години, ама сега? Защо закъсня толкова?“ – Ама, рекох, много пъти аз минавах покрай вас, а вие бяхте захалосани тогава. Аз много пъти похлопвах. Та, казвам, не е късно и сега. И сега можеш да се подмладиш. – „Е, хайде, таман вкара момата в мен, сега можеш да ме подмладиш.“ Сега почвам да му давам доказателства, че мога да го подмладя. – „Е, как?“ – Рекох, тази работа е малко по-зор. Момата лесно може да влезне, но да се подмладиш? Има една реторта, тя е направена от желязо и чугун, тя е дебела един метър, дебелина има. Казвам: Ще те туря вътре, ще те затворя в 9 месеци без ядене и като се изяде всичко, пфу-у-у! – „Ама как?“ – Не само това, но ще те туря и ще те нагорещя, ще се печеш. Казва: „Какво ще стане от мен? На пастърма ще стана. Е, как?“ Казвам: Можеш да се подмладиш. Рекох, не е страшна работа. Той, след като ме слуша: „Не те разбирам – казва. – Философски работи са те. Е, виждам – казва, – възможно е. Но и момата с мен ще дойде ли?“ – И тя ще дойде. – „Е, влизам тогава.“ Седи той и казва: ако и момата дойде, и той ще влезне. Без нея не влиза вътре. Рекох, ти и да ме караш, без момата аз няма да те вкарам вътре. Нищо повече.

Човек не може да се подмлади, ако няма туй, Божественото. Това е момата, това е Истината. Момата е символ на онзи Божествен Живот, на онази Божествена Истина. Туй е великият Живот в една или друга форма, която ти трябва да възприемеш. Не да искаш туй, което виждаш, да го обсебиш, да му станеш господар; ама да възприемеш Божественото, което е в него. Ние не трябва да се стремим да станем господари на Слънцето, но онова, което излиза от него, от Слънцето, неговата топлина и светлина, тя е, която ще ни помогне.

Та, хубавото в живота е Словото. Христос казва: „Онези, които възприемат Моето Слово – ядат плътта Ми, това е живот. И които чуят, ще оживеят.“

Та, новите работи, които имате – ни най-малко няма какво да се осъждате от старото. Старото, като дойде новото, то се видоизменя. Старите работи, това са тор върху младите. То е материалът, с който животът на младини работи у човека. В младини човек работи, а в старини човек събира материала, за да работи. Та, в духовно отношение, понеже законът е друг вече, туй, което смущава хората на Земята, в другия свят не се смущават. Тук може да се смущавате от сиромашията, в духовния свят сиромашия няма такава, каквато на Земята. Тук сиромаси и богати могат да живеят заедно, а в духовния свят сиромаси и богати не могат заедно да живеят. Там, за да бъдеш сиромах, трябва да бъдеш грешен. Всеки грешник е сиромах, в ада е. Всеки богат е в рая. Нали в повестта е казано: богатият отива в другия свят, става той сиромах; а Лазар, от този свят сиромах е, отива в другия свят – богат. Тук, за да живеят хората, един сиромах може да живее, но господарят ще е богат.

Между богатството и любовта има връзка. Има една мисъл, която... Христос е дал известна идея на една мисъл, която аз ще оповестя. Защо Авраам не пусна Лазара? Казва: невъзможно е Лазар да дойде при богатия. То е един стар навик у него. Той седи в ада и иска Лазар да му служи. Значи, иска Лазар да му стане слуга, да иде да му служи. То е друг род аристократизъм – в ада седи, на огън е и казва: „Нека дойде Лазар, да ми намаже гърлото. Не знае ли, аз съм човек, да дойде, да ми накваси гърлото.“ И след туй, другото положение – дава си заповедта, казва: „Аз имам петима братя, да иде да им каже да си уредят работите малко.“ Пак заповядва. Той се научил на заповеди в този свят. Казва му Авраам: не може.

Та, най-първо всички трябва да се освободите от тия навици на богатите хора. Вие като видите един духовен човек, искате той да дойде при вас и да ви учи. Той е дяволът вътре влезнал в корема ви. Няма какво да дойде той. Вие ще идете при него. Не можеш ли ти да дойдеш малко? И като дойде някоя сестра или един брат, подскочи, че един богаташ я повикал да иде вкъщи да му говори. Аз не стъпвам. Той, онзи богаташ, да му говори по зодиака, той, кожодерът. Невъзможно е да идеш. Те са стари навици. Смирението седи... Той седи и казва: „Да има някой да ме научи...“ После, има други възгледи: Господ да изпрати някой ангел при вас и вие да седите. И ще цитирате, че пращал ви Господ, да Му послужат. Кои? Послушните деца. На онези, които не слушат, дърво и камшик има. И като дойде вкъщи, мязат на турските делибашии: той като излезне из къщи, и жената, и всички – навън!

Та казвам: Ще се освободите от онези стари разбирания и навици. По този начин на Земята не може да се седи. Човек и на Бога не може да служи. Човек, за да се подмлади, за да бъде той верующ, той трябва да бъде готов да служи на Бога. Значи, ако ви вика един богат човек, може да идете да говорите. Ако ви вика един сиромах човек, ще кажете: „Ела там, при мен, горе.“ То е вече лицеприятие. Ти ще идеш при богатия, той ще ти покаже, че има килими. Мене не ме интересуват килимите му; и къщите му, и дрехите му не ме интересуват. Даже най-хубавата къща направена не е добра заради мен. Едно същество, което иде от духовния свят, като погледне, няма някоя красота в него. Тук някой път гледат човек, че е красив. Но гледали ли сте го под увеличително стъкло, колко голяма грозота е човек? Човек, като малко лице, отдалеч да го гледате. Но отблизо страшен е човекът. Ако увеличите очите и устата му, страшно нещо е човекът.

Красиви са нещата само като ги гледаш през очите на Любовта. Не гледаш ли през очите на Любовта, нещата не са красиви. И остават неразбрани.

Та казвам: Малко хора има, които са се освободили от тия стари навици. Може вие [да] не желаете, но старите навици идат. Дойде един стар навик на недоволство или на гняв. То е стар навик. Или дойде един навик на подозрение. Или дойде един стар навик, казва човек: „Мен Господ ме е забравил.“ Е такива работи. Мислиш неща, които нямат никаква реалност. Ако Господ те е забравил, причината си ти. Ще те забрави, защото Той каквото е турил в тебе, ти всичко си заличил. И за какво има Господ да мисли за тебе, кажете ми сега? Та, тогава, ако вие премислите, защо тогава синът, когото вие обичате, след като умре, защо го заравяте в земята? Защо не го държите вкъщи? Мислите ли заради него? Мислите, но гледате по-скоро да го дигнете. И седите и мислите защо не мисли Господ. Вие плачете за неговото тяло. Щом плачете и го обичате, защо не го държите? Обичате нещо и не може да го държите вкъщи. И не сте против. И имате една крива идея.

Не губи онова, което Бог ти е дал! Помнете това. Онова, което Бог ти е дал, което Бог е вложил в тебе, ти го дръж! Назаем никому не го давай. И много хора имат погрешки.

Ти можеш ли да си дадеш очите назаем? Ушите си назаем може ли да дадеш? Ръцете, краката? Че, ако речеш да дадеш краката, ръцете, ушите, очите назаем? Те не се дават. Ти сам ще идеш с краката си. И с ръцете си сам ще направиш нещо. С краката си ще идеш и ще се върнеш назад. Назаем те не се дават.

Ама тук каквото ви говорих, ако ви оставя, как ще предадете на другите? Какво ще кажете? Най-първо, като си идете, вие ще бъдете недоволни, ще кажете: „Е, така е, ние се объркахме вече.“ С две думи: Извади всичкия мухлясал хляб от торбата си и го хвърли навънка. Нищо повече. Вземи тогава, че изтърси торбата си, опери я хубаво, иди на фурната, че я напълни с пресен хляб и я тури на гърба си. Мен не ми трябва мухлясал хляб. На хората в торбите какво има? Казва: от 4–5 дена хляб. Сега – днешен хляб. Вчерашен хляб не ми трябва. Днешен хляб. Като изгрее Слънцето, всичкото старо трябва да се изхвърли навънка. Пресният хляб, то е новото, то е Божественото. Божественото не се занимава със старото. Ти можеш да си го носиш. Нямам нищо, като носиш мухлясалия хляб. Мухлясалото не носи никакво благо със себе си.

Та, апостол Павел като говори, той говори, торбите трябва да се изпразнят, старото, непотребното да се изхвърли, всичко, каквото и да е, любовта, на свят да е. Трябва да се оценяват Божествените блага, сегашните, не онези блага от времето на Моисея, но онова, което Бог сега прави. То е важно. Днешният ден е важен. Как е минал денят, той си е оставил своите отпадъци. Днешният ден е Божествен. И всеки ден трябва да използуваш Божественото – настоящето. Божественото е, което изгрява. И мнозина се заблуждават, казват: едно време Христос бил на Земята, и си предполагат. И тъй ходил. И вие сега постоянно искате, казвате: „Защо не бяхме в тия времена? Че защо не бяхме ние тогава, да Го видим?“ Че аз ви питам сега: защо тогавашните евреи, като Го видяха, защо не Го приеха? И защо не Го знаеха и защо не повярваха в Него? Кажете ми това. Някои от вас сте все старите евреи, които и тогава все гледахте. Вие имате много такива особени разбирания. То е въпрос на човешкото съзнание вътре.

И казва Христос: „Това плът и кръв не са ви открили, но Отец Ми.“ А за да видим, то Слънцето ще изгрява много пъти. Но ако си спал; но щом се пробудиш, веднага има условие да видиш Божествената Истина.

Е, как ще разберете онзи стих, дето казва: „Когато Синът Человечески дойде на Земята, ще намери ли вяра?“ И сега ако дойде, всички ще търсят: къде се е родил Христос? Всички знаят къде се е родил Христос.

И сега, тия работи са хубави, но по-хубаво е да се възприеме Словото. Ние можем да знаем много неща за Бога. Може да знаем, че Той е всесилен, че Той е направил вселената, че всичко има. Има нещо по-хубаво от това – да изпълним Волята Му. Ако знаем, че Той всичко е направил, можеш да се опиташ. Но ако изпълниш Волята Му, ще имаш Неговото благословение.

Та казвам: Ако вашето съзнание не може да се пробуди, причината сте вие. Големите тежести, които имате. Ще се освободите от непотребните желания, от непотребните мисли, от непотребните постъпки, от всичко онова, което не струва. Ще остане само чистият хляб в торбата ви, а всичко онова – навънка. В къщата ви ще остане само един костюм. На Земята – 120. Един костюм ви трябва. В Невидимия свят ще имате дискове. Един ангел, като дойде на Земята, като е работил, той седне на диска и пусне се токът и като премине този ток, дрехите му светнат. И като ходи един час и работи, дойде и на диска седне. Като дойде онзи, великият огън, очисти дрехите му и те светнат. И всякога една дреха трябва да се чисти. И той постоянно си чисти дрехата.

Та казвам: И вие постоянно трябва да си чистите дрехите. И ако не знаете да се чистите, ще има събличане. А събличането е умиране. Щом не знаеш как да се чистиш, ще умреш. А щом знаеш да се чистиш, няма да умреш. Та, по този начин, както сега разбирате, умиране ще има вече.

Една стара сестра ми казва, че се усещала отслабнала; и казва: „Искам да умра. Досега съм се молила: искам да живея.“ И право е. Иска да живее и не може да живее. Но дошла ѝ една мисъл в нея, че е отслабнала, краката ѝ не държат, всичкото туй. Тази сестра, която и да е, аз бих я съветвал да се освободи от своите желания и своите мисли; да остави само една мисъл, едно желание и една постъпка. Да може да се подмлади.

Тогава как ще разберем света? Нас ни трябват две очи, за да разбираме света. Не ни трябват сто очи. С две очи много работи може да видим. Че едно желание, една мисъл, това са двете очи. Те са достатъчни, през тях всичко можеш да видиш. Ако имаш други, нали ти ще се спъваш? Защото вие ще мязате на стари хора, които имат много очила. И като почнат да отслабват очите им, те почнат да тургат едните очила. И гледам, една стара баба извади едни очила, втори, трети и като дойде до едно място, казва: „Виждам вече.“ И баба е това. Има някои хора, стари хора, без очила гледат. Стар е човекът, но чете, на 80 години и чете, без очила е. А гледам, някой млад, на 20–30 години, и той си турил очила; а 80-годишният старец е млад в зрението. И по този начин ако се живее, тогава очите ни ще бъдат здрави. Или съзнанието. Туй е до съзнанието. И мисълта, и чувството ще бъде здраво.

Да оставим сега. Всякога се старайте да гледате на живота през очите на Любовта. Гледайте на живота през Любовта. И по този начин вие ще се домогнете до известно знание, което никой не може да ви предаде. Защото през очите на Любовта ако гледате, тъй, както учените хора казват, нашите стъкла ултравиолетовата светлина, която е здравословна, не я пропущат, не може да влезе тази светлина. А ако гледаме през очите на Любовта, от Божествения свят ще влезне нещо, което през обикновените очи не може да влезне.

Та, ще имате сега направени очила от стъкла, които са излезли от фабриките на Любовта. И през очите ще възприемете онова, което Бог е създал. И ще имате друго разбиране на живота.

Бог е Дух и Божият Дух носи свобода! (Три пъти.)

26-о неделно утринно слово,
държано от Учителя
на 29.III.1936 г., 5 ч сутринта,
София – Изгрев