Ще му покажа все, що има, да пострада за името ми

„…Защото аз ще му покажа все, що има, да пострада за името ми…“ Деяния на апостолите 9:16

„Ще се развеселя“

Ще прочета 9. глава от Деянията на апостолите.

„Изгрей, изгрей ти, мое слънце!“

Ще говоря върху 16. стих от прочетената глава. „…Защото аз ще му покажа все, що има, да пострада за името ми…“

Съвременните хора не вярват в истината, защото са лековерни. Неверието, т.е. безверието, произтича от лековерието. Запример един материалист вярва, че той е само материя, а не вярва, че е дух. Един вярва, че живее и ще умре, а не вярва, че той може да живее за в бъдеще. Той не може да вярва, че зад гроба има живот, а вярва, че има смърт. Съвременните хора вярват в невъзможното, а не вярват във възможното. Кое е невъзможно? Да умреш, е невъзможно, а да живееш, е възможно. Да не вярваш, е невъзможно, а да вярваш, е възможно. Да мислиш, е възможно, а да се опълчиш против мисълта, е невъзможно. Някой казва: „Аз няма да мисля отсега нататък.“ Ще мислиш – и оттатък ще минеш.

Сега някои се спират върху въпроса за вярата и казват, че и без вяра може. Ако можеш да спреш слънцето в неговия път и звездите в своето движение, ще можеш да спреш и живота. Ами че всички хора са лековерни. Тъй са възпитани. И всички, които са дошли на земята, очакват щастие. То е толкова трагично и толкова комично. Трагично и драматично, но трагедия и драма, които се обръщат в комедия. И тъй, действителният живот е трагедия и драма, които се обръщат в комедия.

Запример виждате на сцената един герой, който умира, всички плачат, но на другия ден героят пак е жив – умира и недоумира. Виждаш го на сцената осъден за десет години затвор, а утре пак пуснат от затвора. На сцената е трагично, но в живота е комично. Обаче ние считаме всички неща естествени и целият наш живот е една драма и трагедия, свързани в комедия.

Преди година дойде при мене един млад, свършващ човек с висше образование, недоволен от живота. И след като ми разказа всички свои съмнения и аргументи, че не вярва в това, в онова, че не вярва в Господа и че в света съществува само един произвол, аз му зададох само един въпрос. „Представи си, че този Господ, в който не вярваш, ти даде една много хубава, много добра жена и по ум, и по сърце, и по характер. Какво ще кажеш?“ „Е, тогава ще вярвам, аз и домът ми ще му слугуваме.“ Значи той не вярва, защото няма тази красива мома. Той е спорният въпрос. Спор има, не вярва в туй верую, защото нея я няма. Щом дойде тя, той е готов да вярва във всичко.

Сега някои хора казват, че имали идеи. Какви са вашите идеи? В Бога вярвали, в Христа вярвали. Аз казвам, не, в Христа не вярвате. Имаше преди години един млад момък, който имал съобщения с невидимия мир. На този момък му говореше един възвишен дух, Лаоо. Той казваше хубави работи, пишеше поетически работи. Вестниците пишеха за него. Един ден идват и ме питат: „Я ми кажете от какво произхождение е този Лаоо?“ Казвам: „Той е от английско произхождение. Въплътен е тук, на земята, живее в еди-кой си дом. След две години този въпрос ще се разреши, ще видите този Лаоо.“ И след две години се въплъти Лаоо и се яви като някой Аар.

И сега някои хора казват, че вярват в Христа, вярват в този-онзи. Вярват в какво? Всеки си има по един Христос тука, на земята, но това е един изменчив обект. Никоя жена на земята не е в състояние да ви даде щастие. Нито един мъж на земята не е в състояние да ви даде щастие. Не че не желаят това мъжът и жената, но не могат. После никое управление в света не е в състояние да ви даде щастие. Никой свещеник, никой философ не са в състояние да ви дадат щастие. Не че нямат доброто желание, но не могат. Кой държавник не иска да тури ред и порядък в своята държава? Не. Има един свещен принцип, който хората са напуснали. Вследствие това техните идеи не са свързани. Те са механически прикрепени с обръчи.

Сега в характера на апостол Павла виждаме, аз го наричам човек на ума, а не на сърцето. Високо интелигентен човек, философ, а същевременно и фанатик, първокласен фанатик. Толкова голям фанатик, че бил готов за Господа като Мойсея да извади нож и да реже главите на хората. Той взима позволителни писма от първосвещениците да залови хората от този път и да ги докара вързани пред тях в Ерусалим. Защо? Защото не вярват, тъй както той вярва.

Питам, тия вярвания, които имаха евреите, можаха ли да ги спасят? Ако има някой народ, който имаше дадени толкова много обещания, това бяха евреите. Те имаха тридесет и три хиляди обещания дадени, че ще станат господари на света и т.н., откак им се дадоха тия обещания, откак умря Мойсей, нещастията ги засполетяха. Ти ги изпъдиш от едно място, от друго дойдат. Няма народ по лицето на земята, който да е страдал толкова много, както евреите. Питам, закъде бяха дадени тия обещания? За земята ли? Има едно криво схващане. Знаете ли где е това криво схващане? За някой момък, преди да се годи, преди да се ожени, най-красивото нещо в живота, това е любовта. Щом се годиш, туй е първият акт на измамата. Ще ме извините, но аз ще ви покажа где е фалшът на годежа и на женитбата. Нямам нищо против истинския годеж, но казвам где са психологически тия несъобразности с Божия закон. Ако любовта е израз на Божествения дух, ако Бог е любов, ако Бог е свързал две души, ако той живее в тях, защо искат те да се годят? След годежа идва женитбата. Защо? Да се осигури пред външния свят, пред обществото, че той се годил и оженил, да не би един ден да измени, да се откаже и да се ожени някой ден за друга мома. Затова се годяват и женят хората.

Следователно годежът е едно недоверие. Ако момата иска да се годи за момъка, тя изказва едно недоверие. Ако момъкът иска да се годи за момата, той изказва недоверие. Ако и двамата искат това, нищо. Но обикновено това го искат майката, бащата, роднините. Те казват: „Хайде да се годите.“ Недоверието в тях, те живеят в едно лицемерие. Питам, е, като се годят и оженят, осигуряват ли се? Казват: „Да се осигуря, да няма две жени.“ Хубаво, днес в света съществува ли моногамия? Моногамията се проповядва навсякъде, не безбрачие, еднобрачие. Но съществува ли то? Не съществува. Защо не съществува? Не съществува, понеже любов няма в хората. Аз ще ви докажа това с аргументи.

Ако вие дадете на един човек съществена храна, която е необходима за организма му, той ще се нахрани и няма да търси друга. Но ако му дадете храна, която не е полезна за него, той ще я повърне след половин час и ще търси друга. А полигамията – многоженството, показва, че хората не са на правия път.

Сега, в прочетената глава имаме и един психологически факт. Апостол Павел, който е ревнив за своята отеческа вяра, иска да я наложи на всички. Господ се явява на Анания – един ученик в Дамаск, и рече му: „Иди на улицата, която се казва “Права„ и попитай за някого си на име Савла и ето, моли се. Иди, защото съсъд избран ми е той да носи името ми пред народи и царе и пред синовете Израелеви. Защото аз ще му покажа все, що има, да пострада, за името ми.“

Защо е необходимо страданието? Страданието е първият фактор, който намества мислите, желанията и действията на хората на тяхното място. Страданията са най-хубавите разтривки, масажи, които наместват мускулите, костите, да дойдат на своето истинско място. Всякога, когато имаме една болка, ние я разтриваме. И всякога, когато имаме едно страдание, то е наместване. Обаче това не е определение на страданието. Има нещо съществено в страданието. Страданието е една велика сила, която подготвя пътя за Божествената любов. Онзи, който не страда, той не може да изпита любовта. Първо трябва да изпиташ страданието, за да опиташ после любовта. Противоположности са необходими.

Господ казва: „Аз ще му покажа все, що има, да пострада за името ми.“ За тия страдания, които Павел искаше да нанесе на другите хора, Господ казва: „Аз на него ще дам тия страдания, той трябва да пострада.“ Питам, днешните народи не се ли намират на същото положение? Кой народ, който е посмял да реализира своите идеали не е пострадал? Българите, които искаха да постигнат своите идеали, постигнаха ли ги? Българите казват: „Ето, гърците са по-умни от нас.“ Преди две години дойде един българин при мене, казва ми: „Ние, българите, сме дебели глави. А гърците какви са умни, умен народ са те, знаят своите интереси.“ Аз му дадох следующето разяснение. Казвам, знаете ли на какво мяза гръцкият народ? Някой си българин си правил колиба и понеже бил много голям здравеняк, турил една голяма греда на рамото си. Тъй я подпирал, докато намери някой кол, да подпре с него гредата и да си доправи колибата. Идва един селянин при него, пита го: „Стояне, какво правиш тука?“ „Държа гредата, че ще си направя една колиба.“ „Колко си глупав! Защо я държиш така?“ Той не му казва нищо. Подир малко го запитва: „Можеш ли да ми направиш една малка услуга, да туря за пет минути гредата на рамото ти, аз да си свърша една работа в село?“ „Може.“ И той си турил гредата на рамото. Стоян отишъл в село, а онзи с гредата не мърда, не смее да пусне гредата, защото цялата колиба ще се срути, ще падне върху него. Връща се чорбаджията, пита го: „Какво правиш?“ „Държа гредата.“

Казвам, съвременното положение на гърците е такова – те държат гредата. Е, питам, какво ще спечелят гърците? Като дойде онзи българин, поне го замества, туря колеца си, направя колибата. Трябва да знаем, че в живота има други фактори, други сили, не сме ние факторите за своето щастие в света. Защо? Не сме ние господарите, има други същества в света, по-силни от нас. Един малък народ не може да бъде фактор на своята съдба. Един малък народ може ли да бъде политически фактор за своята съдба? Българите днес може да се влияят от французи, англичани. Защо? Парици им трябват. Икономия. Турците казват: „Който дава пари, ще свири на свирката.“ Парици! И казват: „Без парици нищо не може.“ Сега тия по-големите народи управляват по-малките, а пък зад тия по-големите народи има други фактори, които ги направляват, има други сили, които застъпват и управляват живота им, ако и философите да не се съгласяват с това.

Но казвам, разгледайте философията, историята и вижте кой велик народ е постигнал своята цел досега? Нека се върнем към самата древност. Где е египетският народ със своята култура? Где е Асирия и Вавилония? Велики държави бяха те. Нека дойдем в по-новите времена. Где е Римската империя? Няма да взимам най-новите времена. През всичките времена има една велика сила в света, която движи цивилизацията. Най-първо, виждаме, туй движение върви от Египет, минава през Вавилон и Асирия, образува една крива линия, идва в Гърция, минава в Рим, после отива във Франция, Германия, Англия. Същата тази вълна се връща в Америка и минава през Русия – от двете страни иска да направи един кръг и после да се върне към своето произхождение, към Египет. Всичките европейски народи се стремят все към Египет. Азия е опорната точка на туй движение.

Сега, казва Господ: „Аз ще му покажа колко трябва да пострада за моето име.“ Да пострада за Божието име, това е идейното вътре в живота на човека. Един човек, който не може да пострада за своите идеи, той не разбира смисъла на живота. Един човек, който мисли, че сам ще може да уреди своя земен живот, това показва, че той не знае какво този живот се урежда от друго място, но не че той ще капне готов от небето. По какво се познава уреждането на живота? Онова дърво, което живее, то цъфти и връзва, дава плод, но то може да съществува. И като изсъхне, и неговият живот бездруго ще се спре.

Има два вида хора. Едни, които страдат – те живеят, цъфтят и връзват. А други, които не искат да страдат, и тогава те бездруго ще изсъхнат. Те може да съществуват, ще забелязват всички промени, без да усещат една болка. Тогава какво ще спечелите? Няма ли да бъдете подобни на онзи гръцки зидарин, за който се разказва в един митологически разказ, че се качил на стената на един гръцки храм, за да я поправя, но паднал и си счупил крака. Занесли го у дома му, той се подпушил, разгневил се на Зевса и казвал: „Аз мислих, че ти, който си създал света, си един умен Бог, но откак паднах, видях, че не си направил тъй умно света. Ти този свят трябваше така да го направиш, че хората да не си чупят краката.“ Цяла седмица той викал против Зевса. Явява се най-после Зевс и го пита: „Какво искаш?“ „Искам да поправиш крака ми и да суспендираш този закон за падане на телата.“ На втория ден той бил здрав. Качва се пак с чуковете си горе на стената на Зевсовия храм, за да довърши работата си. Вдига чука, иска да забива гвоздеите, с които работи, те не се помръдват. Вдига инструментите си и като замахва с тях във въздуха, тъй остават, не се помръдват. Най-после се разгневил, хвърля чука – той увисва във въздуха, изхвърля гвоздеите, всички инструменти – всичко увисва във въздуха. Хвърля се и той да вземе чука от въздуха – и той увисва. Седи той така един-два дни във въздуха, най-после казва: „Какво е това нещо?! Какво е това безобразие?! Не мога да отида при жена си, гладен ще умра.“ „Е – казва Зевс, – искаше да изхвърля този закон, който причини счупването на крака ти. Той е изключен. Ти можеш да седиш сега във въздуха и кракът ти ще бъде всякога здрав.“ Зидарят казал: „Е, сега виждам, че първото е по-хубаво от второто.“

Да страдаш, подразбира, че трябва да спуснеш своите корени долу в земята, да работиш. Да мислиш, значи да пуснеш своите клони горе във въздуха. Да страдаш, значи да имаш противоречия, противодействия, но същевременно ще придобиеш една опитност за онези велики закони, които регулират живота. Един ден тия противоречия, които сега съществуват, може да ги избегнем. Сега някои питат може ли да преминеш пропастта, без да паднеш в нея. При сегашните условия не може. Птицата може да премине през пропастта, без да падне в нея, макар че тя не седи по-горе от човека. Тя може да премине през една река от единия ѝ бряг на другия, без да е по-разумна от човека. Обаче един ден, когато човек научи тия закони, когато ще може да владее всичките свои клетки, да разширява тялото си, да го разпръсне, да премине всичките пропасти, и после пак да събере тялото си отново. Най-после чрез волята си той ще може да го повдигне и във въздуха, ще може да мине и през океани и най-после ще може да мине от земята до слънцето.

Казвам, човек може да отиде и до слънцето. Как е възможно? Да, за невежия не е възможно, но за умния е възможно. Има адепти в Индия, които правят това – отиват до слънцето. И който отиде до слънцето, сърцето му престава, пулсът му спира. Е, какъв е признакът, че сърцето му спира? Ще кажете: „Може ли човек да живее, след като спре сърцето му?“ Може, разбира се. Аз ви питам. Когато човек първоначално се зараждаше, човешкото сърце биеше ли? Не. Ако вие разглеждате човешкия зародиш, ще забележите, че биенето на сърцето и дишането са последен процес. Значи дълго време, докато човек се оформи в утробата на майка си, той не диша и сърцето му не бие. Сърцето на майката и дробовете на майката изпълняват тази функция, но като поиска да стане независим, той излиза от утробата на майка си, и тогава сърцето му почва да бие и дробовете му да дишат. И той започва един разумен живот. Онзи закон, който е накарал сърцето да бие, този същият закон и сега съществува. Ти можеш да спреш за половин час биенето на сърцето си и да кажеш на туй сърце след половин час пак да почне да функционира. Защото туй сърце бие поради онзи жизнен ток, който минава през него. Обаче ти можеш да изместиш този ток, и сърцето ти пак да спре. След половин час пак да пуснеш тока, и сърцето ще почне плавно, постепенно да бие. Това са въпроси, които се отричат от съвременната наука, обаче за в бъдеще тя ще ги признае.

И Господ му казва: „Аз ще му покажа колко има да пострада.“ На какво отгоре? За името му. Най-великото нещо, най-реалното нещо в света, то е името. Ти, като имаш някой възлюблен, някого, когото обичаш, ще му туриш най-красивото име. И ако вие искате да разбирате нещата, трябва да ги обичате. Без обич никаква наука не можете да имате вие. В изкуствата, в музиката, в носията – във всичко трябва да имате обич. Запример някой мъж иска жена му да се облича хубаво. Накарай жена си да те обича, и тя ще се облече хубаво. Той иска къщата му да е чиста. Накарай жена си да те обича, и никаква паяжина няма да има. Погледни къщата си и виж има ли паяжина и по това ще познаеш дали те обича жена ти, или не. Щом остане тук-таме паяжина, любовта ѝ на 10–15 е спаднала.

Някой казва: „Как да позная дали жена ми ме обича, или не?“ Казвам: „Виж, прегледай стаята си дали има паяжина няколко пръста и ще познаеш докъде е останала любовта ѝ.“ По някой път аз познавам дали някой мъж и жена се обичат. „Как, ясновидец ли си?“ Да. Като вляза в къщата, гледам има ли паяжина, или не. Казвам: „Тия хора се много обичат.“ „Как позна?“ „Два пръста паяжина има в къщата им.“ Не само по паяжината. И други работи има, по които познавам дали се обичат, или не, но не ги казвам. Паяжината е най-малкото. Запример, когато жената обича своя мъж, тя ще си избере един такъв цвят, какъвто той обича, за да не го нервира. А когато не го обича, той иска спокойствие, а тя ще си избере червен цвят рокля, ще си тури червена шапка. Той, като влезе и я види така облечена, веднага кипва: „Махни този цвят!“ „Не! Този цвят аз го обичам.“ Защо да не тури синия цвят, този небесния? Казвам, философията е там, че тя не го обича толкова, обект на нейната любов не е той.

Е, откъде произтичат тия несъобразности? Най-първото педагогическо правило, което трябва да имате всички без разлика, без изключение на мъже, жени, деца, братя, сестри, свещеници, учители – всички ние трябва да искаме нашият приятел най-първо да люби Бога. Жена ти да люби Бога, този Бог, който е не само светлина отвънка, но и светлина отвътре – живата светлина, която трябва навсякъде. Тя него трябва да обича. Люби ли него, и тебе ще люби. Но поискаш ли ти да станеш обект на жена си, то знай, че си развалил своето щастие. Ами че за да бъдеш ти обект на жена си, трябва да обичаш, да разбираш нейната душа и да бъдеш толкова внимателен, че с нищо и никога да не накърниш нейните чувства. Разбирате ли вие? Някой казва: „Душата на жената била дълбока.“ Да, дълбока е душата на жената, дълбока е и душата на мъжа. В какво седи тази дълбочина?

Следователно обектът на нашия живот най-първо трябва да бъде страданието. Аз считам като геройство на съвременните хора туй, да издържат страданието. И питам съвременните хора тъй: „Ти готов ли си да страдаш?“ „Не искам да страдам.“ Тогава мъжът ще я постави на най-страшните противоречия, които могат да изпъкнат в нейния съвместен с него живот. Той да ѝ каже: „Представи си, че един ден аз може да те оставя, може да се влюбя в друга някоя жена, може един ден да стана цял демон.“ Изобщо той трябва да изнесе пред нея най-черните страни на живота, а тя да му каже: „Каквото и да е, аз само тебе обичам.“ Тогава, като ѝ представи тия неща в отрицателна смисъл, след като ѝ чете тази молитва, и ако тя се съгласи на всичко, тогава и двамата са на правия път. А ако почнат да си гугуцат още първоначално, да си обещават хубави работи – тя да обещава, той да обещава, те са на кривия път. Те трябва да започнат живота си без пет пари. Страданието в нас, и то е една неорганизирана сила в живота. И докато организираме тази сила, докато я турим в действие, тя ще произведе в нас известни резултати. Туй е философски казано. Ако можем да издържим на тия противоречия в живота, ние имаме Божествената любов.

Сега в съвременния живот ние вярваме, че Бог е идея заради нас. Питам тогава, Бог, който е толкова съвършен, който е всемъдър – нека кажат тия съвременните религиозни хора защо Господ е допуснал всичките тия противоречия. Да опита нашата любов. Казва Господ: „След като ви дам най-ужасните страдания, можете ли да ме обичате? Ако ме обичате, това е истинската любов. Защото, ако ви дам най-големите блага и ме обичате, това е естествено нещо. Ако всеки ден ви правя услуги и ме обичате, това е в реда на нещата.“ Така е и в природата. И сега Господ по същия начин постъпва, противодейства на нашите желания. На някоя жена ще даде един мъж, той ще се разболее и ще умре. Ще ѝ даде четири-пет деца, всички ще измрат. Казваш: „Искам да се осигуря, да се оженя, да не остана кукувица в този свят.“ Е, ожениш се и след като народиш четири-пет деца, умре мъжът ти и децата ти, и пак останеш кукувица. Казваш: „Не искам кукувица да бъда.“ А пак останеш кукувица.

Питам тогава, где е неговата любов? Земята не е място на любов, земята е място само на изпити, т.е. ние можем да живеем на земята и едновременно да имаме Божественото състояние на рая, онзи Божествен живот, щастливия живот, а може да изпитаме и най-ужасните страдания. Значи едновременно можем да сменяме тия състояния – от мене зависи това. Някой път мога да преувелича нещата, да имам известни илюзии. Онзи, който разбира законите, може да се справи лесно с тия страдания. Онзи, който обича, който разбира моя закон, аз трябва да му покажа всичко, каквото има да пострада заради моето име. Ако вие нямате желание да пострадате за великото Божие име, ако вие не сте готови да пострадате за тази любов, в какво седи вашето достойнство? В какво седи моето достойнство, ако не съм готов да пострадам за туй великото?

Сега някои ще кажат, че аз живея за българския народ. Вие българския народ като една колективна единица виждали ли сте го? Този голям орех, събран в черупката на един орех, виждали ли сте го? Като кажа, че един голям орех може да се събере в една черупка, някому това се вижда противоестествено. Значи един цял народ може да се събере вътре в своя узрял зародиш – в една черупка. Вие виждали ли сте как се представлява българският народ в невидимия свят? Ще кажете: „Как? В другия свят има ли български народ?“ Има, разбира се. И в другия свят има български народ. И там си имат своя политика, и там спорят, и някой път оттам заповядват на българския народ тук, на земята, дават му директиви.

Следователно народите, това са удове на този велик Божествен организъм. Но съвременните хора не схващат тъй нещата. Ние, хората на земята, на какво сме удове? Защо искаме да сме щастливи? Туй наше щастие трябва да обуславя нашия бъдещ живот. Каква е идеята? Ние искаме да живеем за в бъдеще, да схванем онзи велик съзнателен живот. Ние още не сме живели. Ако в моето съзнание биха се наредили тия четиристотин хиляди форми, през които човекът е минал, както съвременната наука показва тия форми, като започва от най-нисшите и стигне до най-висшите животни, и ако започва във всяка една от тия малки микроби своя съзнателен живот, аз виждам, че тия форми са ограничающи за развитието на моето съзнание да добие то разширение. Затова искам да мина от една форма в друга, да мина в по-благоприятни условия. Сега тази форма, до която сме достигнали, не е последната. Ами ако ви кажа, че има още тридесет и пет милиона форми? Знаете ли каква култура седи в тия тридесет и пет милиона форми, какви гигантски умове има? През тия форми човешката душа трябва да мине, да се разшири. Всичко това има смисъл, съставлява задачи на съвременната наука. Направете опит. И тъй, през четиристотин хиляди форми човек е минал, има още тридесет и пет милиона форми, през които трябва да мине. Казвате: „Има ли смисъл животът?“ Има, има, сега сте още в предисловието на живота си. И когато дойде страданието във вас, вие се спрете и си задайте въпроса, кажете си: „Господи, искам да ми покажеш в какво трябва да пострадам за твоето име?“ Спрете се и се запитайте: „За какво страдаме?“ Страдате за Господа. Тъй като е, имате обект. Ако ние сме в състояние да страдаме заради Господа, ние разрешаваме едновременно въпроса принципално и по същество, и по форма, и по съдържание, и по смисъл. Ако у нас не е залегнал този принцип, по никой начин не ще можем да го разрешим.

Запример как можете да докажете, че някой ви обича? Можете ли да ми дадете диагноза по какво познавате, че ви обича? Мъж ви ви обича. По какво познавате това? Не искам да хвърля ни най-малко сянка, но питам какви са външните признаци, по които се познава истинската любов. Истинската любов се познава по следующия начин. Когато аз съм беден и отида при приятеля си, който има хиляда лева, и му кажа, че имам нужда от пари и той извади кесията си и ми даде. Когато кажа, че моето палто се е скъсало, и той извади своята дреха и ми я даде, когато той сподели с мене своята дреха, своето легло, това е признак на любовта. Докато тъй постъпваш, това е признак на онази идеалната любов. Постъпваш ли другояче, това не е истинската любов. Дотогава, докато аз жертвам всичко за онзи, когото обичам, моята любов е нормална и Божествена. Обърна ли другия лист на нещата, тя не е Божествена.

Сега не е въпросът в това, да дойде някой да ми чете молитва, че знаеш ли какво е писано в Евангелието. Ако тъй ми говори, и той няма никаква любов, и аз нямам никаква любов. Аз ще спра, по никой начин няма да ме застави да жертвам нещо. Аз зная много по-добре от вас какво е казал Христос. Аз зная това, което вие не знаете. Туй, което е писано от това, което е говорил Христос, това е само една микроскопическа част, защото църквата не изнесе тия другите неща, които е говорил Христос. Защото и туй малкото, което е изнесла, не им приляга. Казва се там: „Ако имаш две ризи, дай едната на сиромасите.“ Казвате: „Е, то дотам не сме дошли.“ На друго място: „Ако те ударят от едната страна, дай и другата.“ „Е, дотам не сме стигнали.“ Туй са малките работи, но по-страшни работи има. Страшни, но благородни работи има. Страшни работи има, но за героя, за безстрашния човек. Виж, онзи, героят, безстрашният човек може да се качи на своя аероплан и да се издигне пет-шест километра нагоре, а онзи страхливият, той ще изгуби своето съзнание. Е, тогава ще има друго доказателство дали момъкът или момата, които ще се женят, ще бъдат герои за живота. Онзи момък, който иска да се жени за някоя мома, нека я качи на аероплана си и ако още на първия километър изгуби съзнанието си, да се не жени за нея. Ако се качи с него на височина до пет километра и не се уплаши, а каже: „Стоянчо, хайде да направим още една разходка на височина седем, осем, девет, десет километра“, тя е другарката, с която той ще може да споделя. Същото и с него – ако той още на първия километър изгуби съзнанието си, тя да не се жени за него. Не е само този въпрос. Ние трябва да се изпитваме. Целият живот не е нищо друго, освен че Господ всеки ден ни изпитва сърцата и умовете. И за да ни даде Царството Божие, за да ни въведе в истинските блага, трябва да ни изпита. Той е ял нашата попара. Четете там, в Библията, един стих: „Господ, като направил човека, разкаял се.“ Ял е попарата им. И сега ги е турил на едно менгеме и казва, че ще преминат през всичките сита. И като ги изпита, тогава ще ги тури в своето царство, ще им даде сила, знание, мъдрост, да може да управляват света.

И казва се за апостол Павла. Апостол Павел отиваше да бие, но Господ заповяда него да бият. Удариха му три пъти по тридесет и девет и той написа много хубаво послание, в което казваше: „Братя, не си отмъщавайте!“ По-напред казваше: „Огън, страдания на тях!“ Но като му удариха три пъти по тридесет и девет, казваше: „Братя, не си отмъщавайте. Казано е, че отмъщението е мое, Божие, но вие живейте по любов!“ Той разбра какво е, като се ударят тридесет и девет, разбра страданието и оттам написа онова хубаво описание за любовта. Пише в 13. глава в Първото послание към коринтяните: „Любовта дълго търпи, благосклонна е, не завижда, не безобразства, не дири своето си.“ Много хубаво послание, дойдоха му нови мисли. Но кога дойдоха? Колко страдания не мина апостол Павел, докато дойдат тия нови мисли. Та сега и ние – и млади, и стари – всички ще минете през страданията. Не си правете илюзии, че ще ги избегнете. Някои казват: „Да дойдем между вас.“ Да, елате. Като дойдете между нас, ще страдате, но ние ще ви научим, ще ви обясним как да страдате, как да пренасяте страданията.

Казват: „Каква е разликата между нас и вас?“ Няма разлика, само че ние страдаме и знаем защо страдаме, а вие страдате, без да знаете защо страдате. И ние имаме страдания, но ги понасяме съзнателно и с радост, знаем, че този закон е неизбежен, не можем да се освободим от него. Ние, като сме дошли на земята, знаем, че ще дойдат тия страдания и ще страдаме. Сега мнозина се спират и казват: „Туй е лесно, но в живота е мъчно.“ Мъчно е, разбира се. Всяко едно учение, което не се прилага с правила, то е мъчно. Онзи художник, който рисува своята картина, той трябва да знае как да я нарисува. Онзи велик цигулар трябва да знае как да свири. Ако той знае как да свири, и за в бъдеще ще знае това изкуство. А на вас, като ви проповядвам страданието, вие и в миналото сте страдали, вие сте учили туй изкуство, не е за първи път. Вие сте страдали, страдали, казвате: „Побелели са косите ни от страдания.“ Щом са побелели косите ви, вие сте гениални хора.

И в Евангелието, там Йоан пише: „Видях дванадесет старци, на които косите са побелели.“ Той вижда и Господа с бели коси. Той показва онази опитност, онази велика любов, която е направила косите им бели, по-бели от сняг. В сегашния живот, като побелее някому главата, казват: „Той изфирясва вече, отиде вече. Той не е човек за работа, не го бива за това-онова.“ А кои са за работа? Хората с черните коси. А с черните очи не са ли? Хората с черните очи – тия, които изгарят. „Сърцето ми изгоря“, казват. А хората със сините очи? „Студени – казват – като лед.“ Какво означава това? Не са виновати очите. Има нещо съществено в човешката душа и трябва да се разбере. Най-първо любовта трябва да се изяви чрез закона на страданието. Можеш ли да издържиш закона на страданията, ще дойде още по-големият – законът на радостите. И ако тях издържите, ще дойде законът на истинския смисъл на нещата. Трябва да минете тия две положения – най-голямата скръб и най-голямата радост, и след това ще разберете вътрешния закон на истинския смисъл на живота. Най-после ще дойдете до онова блаженство, до онзи Божествен покой на нещата, както индусите го рисуват, гдето всички неща тъй хармонират, че не може да се изрази с човешки език. Господ казва: „Аз ще му покажа все, що има, да пострада за името ми.“

Сега в туй страдание човешката душа трябва да се повдигне. Много пъти, виждам, някой паднал духом, така навел главата си. Защо си навел главата? Или къща си няма, или са го изпъдили от къщата? Какво ще се прави сега? Стая няма, пари няма, няма кой да го подкрепи. Ако между всички българи, ако между всички хора би се вложил този принцип – всички хора да се съгласят да страдат заради това име, да го почитат, жилищният въпрос не би ли се разрешил? Би се разрешил деветдесет и пет процента, а само пет процента би останал неразрешен. Всички, които вървим в това униние, искаме други да тръгнат пред нас и да страдат всички заедно с нас. Не, скрийте се дълбоко във вашите страдания, даже никой да не ги подозира. И в най-големите си страдания старайте се да бъдете тихи и спокойни в душата си. Туй не е лесно изкуство – да страдаш вътре в себе си и да се покажеш спокоен. Туй е едно от великите изкуства – да страдаш и да кажеш: „Не съм само аз. Има милиони хора, които страдат едновременно с мене. Като страдам аз, сега един вол се продава, главата му отрязват, едно агънце колят, жена и мъж се карат, някой друг си счупил крака, друг си пукнал главата – цял свят страда заедно с мене. Моите страдания са нищо пред техните.“ Туй е външният смисъл на страданията. След туй идват други – моралните страдания, още по-страшните, по-ужасните страдания. Там е Божествената радост.

След тия страдания идва един светъл живот на безсмъртие. Казва Господ: „След като минете тия страдания на тридесет и пет милиона градусния огън, след тях идва този светлият живот, гдето няма смърт.“ Казвате: „Защо страдат хората?“ Знаете ли колко се радват ангелите на тия страдания. Ти си прекарал една лоша, тежка нощ, съмняваш се в жена си и си страдал толкова много, че главата ти побеляла, а в туй време страданията ти са тъй свързани с духовния свят, че от тия страдания се образувала една череша. Ангелите взимат от този плод и казват: „Колко е сладък този плод!“ Ти казваш: „Горе съм сладък, но долу в корените – аз зная.“ Ангелите се радват, опитват този плод и казват: „Колко е сладък този плод!“

Следователно нашите страдания имат дълбок смисъл. Когато ние страдаме долу, на земята, ангелите горе се радват. Един ден и ние ще опитаме същото положение, ще опитаме тази философия. В туй време, когато вие опитвате тия сливи, череши, всички плодове и казвате: „Колко са сладки!“ – други някои страдат. Тогава има ли смисъл страданието? Има. Всички плодове са израз на велики страдания вътре в живота. Всичкият живот, всичкият хаос, всичко красиво и възвишено, което е една идея заради нас, е смисъл само на страданието. Туй съвременните хора не могат да го схванат и затуй всички не могат да страдат. Има някои, които живеят по-долу от нас, и те страдат. Ние се радваме от техните страдания. Други пък – ангелите, се радват от нашите страдания. И ангелите страдат. Над тях има други същества по-висши, които се радват на техните страдания. Над всички страдания Господ се радва. Той е глава на всички. А струва си човек да мине от една по-нисша скръб в едно по-висше страдание и оттам – в една по-висша радост. Да страдаш съзнателно, да знаеш, че твоето страдание един ден ще причини голямо благо в света.

Казва Господ: „Ще му покажа все, що има, да пострада за името ми.“ И сега това е великото име Божие, което трябва да бъде вътре във вашите умове, вътре във вашите сърца. Туй великото, Божественото име, то е смисълът на нашия живот. Само така може да бъдете герои, само така може да бъдете възвишени, разумни същества, само туй е името, което може да ви въздигне. Туй е името, което може да направи за в бъдеще мъжете и жените идеални мъже и идеални жени. Туй е великото име, което може да свърже хората да живеят заедно. И когато аз дойда между вас, не да ме гледате тъй подозрително, изпитателно, а в моето сърце, в моя ум да няма двусмислени чувства и мисли и да бъда тъй полезен за вас, както на себе си, да бъда тъй благороден в постъпките си към вас, както към себе си, да бъда тъй внимателен към себе си, както към вас. Навсякъде във всяко отношение да вложа този закон: както искаш да постъпват спрямо тебе, така да постъпваш и ти спрямо другите.

Сега Господ говори на Анания, а пък аз говоря на вас. Господ казва: „Ще им покажа колко трябва да пострадат заради моето име, за да ги направя известни.“ Сега аз не ви проповядвам някое особено учение. Друг път ще ви проповядвам друго нещо. Сега ви говоря за смисъла на страданието вътре в живота. Ние сме дошли пред една фаза на живота, гдето се натъкваме пред най-интензивни страдания. Туй е завършване на тази еволюция. И сега виждаме брожение навсякъде, целият свят е потънал в едно оскъдно състояние, затова има две реакции. Всички хора от страдания тичат да се утешават, отиват в концерти, театри, забавления. Не е този истинският път за утешаване от страдания. Онези, които имаме туй разбиране, туй съзнание, ще минем този рът на страдания. И знаете ли как ще се минат тия страдания? Една млада българска мома се оженила, но не ходила на чешмата за вода. Завалял силен дъжд, а да отиде да донесе вода, ще си накваси дрехите. Рекла си: „Е, като дойде наш Стоян от нивата, той ще донесе вода.“ Идва си Стоян от нивата, мокър, уморен, пита жена си: „Има ли малко водица да се стопля?“ „Не, чаках те да се върнеш от нивата. И тъй си наквасен от дъжда, да отидеш на чешмата.“ Той взима един котел с вода, залива я и ѝ казва: „Сега вече и ти си наквасена, можеш да отидеш на чешмата.“

Не, всички ще се наквасите. Който не е наквасен, и той ще се накваси. Ако мислите, че ще останете ненаквасени, лъжете се. Няма да остане никой от вас ненаквасен, и ще отидете на чешмата за вода. И сега се лъжете още. Казвате: „Гледай да се осигуриш в някоя банка.“ Как ще се осигуриш? Утре ще дойде попът с кандилницата. Где са руските милионери, где е руският двор сега? Една династия от две хиляди години – толкова силна, къде са тия великите князе и княгини? Отидоха като в един магически сън. Где са руските дворяни? Не, има нещо в света велико, страшно. Казва Господ на славяните: „Ще ви покажа все, що има, да пострадате за името ми.“ Ако можете да пострадате заради моето име, само тогава ще ви поверя една велика истина, но аз ще ви изпитам ще можете ли да преживеете тия страдания.

Сега аз ще направя едно такова сравнение. Когато се яви Христос за пръв път в света, дойде между евреите, каза им: „Можете ли заради мене да работите за Царството Божие?“ Евреите казаха: „Ето, разпнете този нехранимайко!“ Дойде в римското царство. „Можете ли да работите заради мене?“ Създадоха му там инквизицията. Дойде най-после при англо-саксонската раса: „Можете ли да работите заради мене?“ Казват: „Ние не сме като евреите и римляните. Ние ще работим, но пари искаме.“ „Нали искате, ще ви платя.“ И те днес за това работят. Сега идва при славяните. Те седят с мотиките си, на последния час са. „Искате ли да работите заради мене.“ „Искаме да работим.“ „Идете да работите, да видите какво ви се пада.“ Страдание. И сега казват: „Ние, славяните, сме родени за какво? За страдания.“ И след като минете страданията, тогава ще дойде вашата заплата. Не се знае какво ще даде Господ. Ще даде нещо ново, но трябва да се мине през това велико страдание.

И следователно сега съвременните хора казват за нас: „Откак дойдоха тия хора, донесоха страданията.“ То и без нас ще дойдат страданията. Преди нас нямаше ли страдания? И без нас, и с нас ще дойдат страданията. Един велик закон е това в природата. Като дойдат страданията, нашите души ще могат да се развиват и само така ще можем да научим онези велики, тънки загадки на душата.

Сега готови ли сте всички да страдате? Тогава няма да ви мръдва дъската. Сега всички хора подлудяват от страдания. Считайте, че всичко онова, което трябва да ви се случи, всичко съдейства за добро. Писанието казва тъй: „Всичко съдейства за добро за онези, които любят Господа.“ И следователно този принцип трябва да залегне дълбоко във вашите души, във вашите умове, във вашите сърца, във вашата воля. В каквото и положение да сте, да носите страданието мъжки. Само така, по този начин ще може да се съградят домовете. Защото, като обичаш мъжа си, ще има и ястие сготвено, ще бъде облечен, всичко закърпено и зашито. Така и мъжът като обича жена си, всичко ще има. А сега само спорят. Мъжът носи документи, казва: „Знаеш ли какво ми обеща?“ Аз казвам, ние не се нуждаем от обещания, а от изпълнения. Не е въпросът в обещанията. Казвам, има някои хора бързи за обещания, мудни за изпълнения и някои – мудни за обещания, а бързи за изпълнения. Аз казвам, бих желал всички да сме бързи на изпълнения, а мудни на обещания. А сега? Ние сме бързи на обещания, мудни на изпълнения. Аз това, аз онова. А като дойде да изпълним, чакай, не му е времето. А като обещаваме, времето му е.

Нека най-първо да мислим, да не обещаваме много, но обещаем ли веднъж, да бъдем бързи в изпълнението. И Писанието казва тъй: „Господ не благоволява в онези, които обещават и не изпълняват.“ Малко обещавай, изпълни го.

„И аз ще му покажа все, що има, да пострада за името ми.“ И действително апостол Павел геройски изпълни, той издържа всички обещания и по всички правила се научи да страда. И после казва: „Пътя опазих и сега вече ми остава венец на живота онова великото и дълбокото разбиране на живота.“

Та бъдете сега всички смели и решителни, най-първо, да посрещнете страданията, не страданията, които вие си създавате, а страданията, които ще ни се наложат по закона на необходимостта. И за всички тия страдания всички трябва да бъдете благодарни. Не философствайте защо и за какво. „За добро е“, кажете. Нищо повече.

„Бог е любов“

Неделна беседа 20 май 1923 г., неделя, 10 часа