Размишление
Всички хора търсят пътя към щастието, без да подозират, че пътят към щастието и нещастието е един и същ. Това е твърдение, което трябва да се докаже. Ръката, която милва и която бие, е една и съща. Няма една ръка за милване, а друга за биене. Когато бие или милва детето си, майката не прави разлика с коя ръка върши това: някога го милва с дясната ръка, а бие с лявата; някога го милва с лявата, а бие с дясната. Тъй щото, когато питате кой е пътят към щастието, казвам: Пътят към щастието и към нещастието е един и същ. Разликата се състои само във вниманието и в будността на съзнанието, с които човек се движи. Ако съзнанието на човека е будно и внимава къде стъпва, той ще намери щастието; ако съзнанието му не е будно и не внимава къде стъпва, той ще намери нещастието.
Който има будно съзнание, той е съсредоточен, вследствие на което не се отклонява от правия път. Онзи, на когото съзнанието не е будно, постепенно се отклонява от правия път и вместо да намери щастието, намира нещастието. Пътят към високия връх е път към щастието. Като върви внимателно, човек стига благополучно до върха и пожелава втори път да го посети. Ако не върви внимателно, той може да падне, да счупи крака си и да не пожелае втори път да се качи на върха. В същото положение изпадат и ония, които търсят Бога. Някой търси Бога, стреми се към Него, с цел да намери щастието, но намира нещастието. Друг се стреми към Бога с цел да Го познае, да изпълни волята Му, и намира щастието. Вътрешните желания и стремежи водят човека към щастието или към нещастието. Следователно, за да намери правия път на живота – пътят към щастието, човек трябва да се освободи от своите криви разбирания, от учителите на миналото, които са го учили криво. Ако начертая една права линия и я разделя на 6 равни части, вие поглеждате към нея, но веднага се отдалечавате, защото нямате никакъв интерес. Какво представя правата линия за един пътник, който отива на планината? Като права линия само, тя не представя никакъв интерес за него; като отражение, като сянка на някаква реалност, тя може вече да го интересува. Човешкото лице, като форма, не е особено интересно, но като отражение на известна деятелност на ума, на сърцето и на волята, то представя голям научен интерес. Следователно, ако правата линия представя един килограм хляб, тя става интересна, особено за гладния пътник. Той веднага се спира пред нея и започва да я разглежда, да гадае по нея. Той се чуди защо е разделена на 6 равни части. Като мисли известно време, пътникът разбира, че в планината има още 5 души, също така гладни, на които ще се даде по едно парче хляб. Сега се явява друг въпрос за разрешаване: кое парче ще се падне на него. Който гадае, непременно ще задържи нещо и за себе си. Той е като кафеджията. Като прави кафе на клиентите си, кафеджията прави и за себе си. Истинският кафеджия задържа за себе си първото кафе, най-доброто. Простият кафеджия задържа за себе си последното, което е останало на дъното. Така правят и децата. Когато родителите им пият кафе, те облизват дъното на чашите. Защо? Защото не им е позволено да пият кафе.
Съвременните хора в религиозно, научно и философско отношение се намират в същото положение, в каквото се намират децата. Някой философ обрал каймака на кафето, а след него идат обикновените хора, да пият това, което е останало на дъното на чашата му. Някой учен обрал каймака на кафето, а след него идат обикновените хора, дигат чашата му и обират остатъка от кафето. Това са символи, които трябва да се превеждат. Когато детето обира остатъка от кафето на чашата, от която майката или бащата са пили, то казва: „Опитах вкуса на кафето, което баща ми е пил, и видях, че е сладко“. Знанието има смисъл, когато се приложи в живота. Значи истинското знание се познава по своите резултати. Каже ли някой, че знае нещо, той трябва да го приложи. Ако религиозният казва, че знае да се моли, той трябва да покаже това на опит. Нека отиде при някой болен да се помоли. Ако положението на болния се подобри, можем да признаем, че този човек знае да се моли. Всеки ден човек се моли по различен начин. Който иска да се приближи към Бога, трябва да знае, че това не става по един и същ начин за всички хора. Всеки се отправя към Бога по свой специфичен начин. В това, именно, се състои красотата и тайната на живота. Всеки момент нещата се променят и по този начин се внася новото в живота. Човек трябва да се стреми към новото, а старото да оставя след себе си като капитал, необходим за съществата, които идат след него.
Следователно, когато гори, свещта нищо не печели. От горящата свещ се ползва само онзи, който чете на нейната светлина. В този смисъл запалената свещ не е нищо друго, освен опитността на разумния човек. Той гори, изпраща светлината си за онези, които искат да четат и да се учат от неговата опитност. Някои искат да скрият светлината си за себе си. Това е невъзможно. Христос казва, че е невъзможно запалена свещ да се скрие под шиник. Днес много хора четат Евангелието, но малцина го разбират. Защо? Защото те са запалени свещи, турени под шиник. Това не трябва да бъде. Щом запали свещта си, човек непременно трябва да я извади на открито. Само користолюбивият иска да задържи светлината за себе си, но каквито опити и да прави, не може да постигне желанието си. Никой не може да обсеби светлината и да я задържи за себе си. Оставете свещта си на открито, да се ползват окръжаващите от светлината ѝ. Колкото повече хора се ползват от светлината ви, толкова повече се повдига и вашата цена. Колкото повече се повдига цената на човека, толкова по-голяма е радостта му. Ако човек губи светлината си, с нея заедно губи и цената си. Който иска да живее с радост, трябва да бъде запалена свещ. Човек не се радва, защото гори, но защото придобива ценни опитности. Щом придобива опитности, човек помага и на ближните си. Те се ползват от неговата светлина и благодарят за доброто, което им е направил. Човек се храни от благодарността на ония, които са получили нещо от него. Затова е казано, че човек не живее и не умира за себе си.
Когато казваме, че човек умира, ние подразбираме друго нещо. Думата „умира“ означава отиване в света – „у“-„мира“ – да научи нещо, да придобие знания. В смъртта човек изучава един от великите закони на живота – даването. Като умре, човек дава всичко, което е придобил на земята. Смъртта подразбира закон на даване. Като дава, човек става щедър. През целия си живот той е събирал, мислил само за себе си. Смъртта му налага да мисли за другите – да раздава. Около него се събират по-малките му братчета и си устройват пиршество.
Ще кажете, че даването е доброволен акт, а в смъртта човек дава принудено. Истинската любов подразбира доброволно даване – доброволна жертва от страна на двама. Докато се оженят, момата и момъкът са готови на всякакви жертви един за друг. Щом се оженят, те изменят отношенията си, никой не е готов за жертва. Момъкът казва на момата: „Готов съм да умра за тебе“. Като се ожени за нея, той се отказва от всякаква жертва. Който не е готов да умре, той не може и да оживее.
И тъй, да умираш и да живееш, това са два велики процеса в живота, между които съществува тясна връзка. Който не разбира тия два процеса, той не може да се жертва. Където няма жертва, и живот няма. Като говорим за жертвата, за смъртта, ние нямаме предвид външната страна на този процес. Умирането е процес, при който пасивните енергии минават в активни. Срещате един богат, здрав, силен човек, който яде по 3–4 пъти на ден, има здрави, добри деца, но не се радва на живота си, от всичко е недоволен. Този човек е в пасивно състояние. За да го заставят да бъде активен, изпращат му една болест, която го поставя на легло. Ако и при това положение не осмисли живота си, задигат го на онзи свят. Близките му плачат, скърбят за него, считат, че са го изгубили, а всъщност той продължава живота си, става по-активен. Той влиза ту в жена си, ту в децата си и започва да разбира живота. Ето защо, ако искате да живеете на земята и да се учите, използвайте условията, при които се намирате, да разберете смисъла на всички блага, които ви са дадени.
Като сте дошли на земята, вие трябва да се учите, да развивате тия дарби и способности, тия качества, които са вложени във вас още при създаването ви. Не работите ли върху себе си, вие не можете да ги развиете. Въпреки това хората казват, че са създадени по образ и подобие Божие, че са чада Божии. Как е възможно да бъдат чада Божии, а да не проявяват качествата на Бога? Може ли синът да не прилича на баща си, и дъщерята – на майка си? Ако синът не прилича на баща си, а дъщерята – на майка си, те или не са от техния род, или не са се още проявили. Значи има една реалност в света, на която човек всякога може да разчита. Следователно всяко нещо за вас е дотолкова важно, доколкото в него има някакво съдържание и смисъл. Като знаете това, вие не трябва да коригирате Божиите пътища, но да се учите от тях.
Какво значи да коригира човек Божиите пътища? Всеки човек, който е недоволен от положението си и роптае, без да съзнава, коригира Божественото в света. Той е недоволен от това, което му е дадено. Защо е недоволен? Защото мисли, че е пренебрегнат, изоставен, онеправдан и т.н. Защо не се запита човек, кой го е поддържал толкова години на земята? И като се е ползвал от всички блага, които природата дава, какво особено е направил? Като учи, като работи, като се моли, за кого прави човек това? Все за себе си. Докато учи, той се моли на Бога да му помогне да свърши училището, че тогава да Му служи. Като свърши учението си, моли се да се нареди на добра служба, да се ожени, да има дечица. Като се ожени, той се грижи изключително за жена си и за децата си, не му остава време да направи една малка жертва за Господа. Човек постоянно се ползва от благата, които Бог изпраща на земята, въпреки това той пак е недоволен.
Религиозните хора казват, че вярват в Бога, молят се, правят добро и т.н. Право е това, но нека всеки се запита защо се моли, защо прави добро. Ако в молитвата и в доброто на религиозния няма никакво користолюбие, те са на място. Обаче ако има нещо користолюбиво, нито молитвата, нито доброто допринасят някаква полза. Светските хора пък искат да бъдат богати, учени, силни, пак с користолюбива цел. Като богати, силни и учени, те искат да се налагат на слабите, да управляват, да оправят света. И това е добро, но те не знаят, че вместо да придобият нещо реално, бързо се изтощават и разрушават. Силният се изтощава скоро, вследствие на което съкращава живота си. Често слабите хора живеят повече от силните. Ако има власт, силният ще осъди този, онзи за някакви престъпления и с това ще си навлече неприятели. Господарят съди слугата си, че крал пари от него и пиянствал. Който разбира законите на разумния живот, ще съди слугата не за това, че е пил вино, но че не е пил вода. Не се позволява на човека да пие вино, докато не се е научил да пие вода. Не се позволява на човека да прави зло, докато не се е научил да прави добро. Не се позволява на човека да изразходва времето си напразно, докато не се е научил да го цени.
Днес всички хора се осъждат едни други, че този не живял както трябва, онзи не постъпвал право и т.н. Кой човек досега е живял, както мисли и разбира? Малко хора ще срещнете, които живеят според своя вътрешен морал. Ако гледате човека външно, той прилича на светия. Жената е цяла светица, мъжът – светия. Защо? Защото стражар ги следи. Жената стои като стражар при мъжа си, гледа какво прави, накъде се движат очите му. Мъжът също следи жена си като стражар. Не се спирайте върху външните прояви. Те не определят човека. Когато видите, че някой се стреми към Бога, че иска да живее чист живот, понякога и това желание не е истинско. Този човек има някакъв вътрешен страх. Той се страхува от нещо, затова иска да живее добре. Когато изучава живота и прави своите заключения, човек трябва да разбира същината на нещата. Ако прави добро, човек трябва да го прави заради самото добро, като същина, като вътрешна необходимост на живота.
Много от сегашните хора не разбират същината на нещата, вследствие на което се разочароват. Някой обича някого, мисли само за него, но изисква същото и за себе си. Ако не му отговори по същия начин, той се разочарова. Не е лошо, че мислите за един човек, но не е правилно да изисквате от него същото. Всеки има право да мисли за някого, но да не го слага много близо до очите си. Сложи ли го близо до очите си, той сам се лишава от възможността да вижда и разбира правилните отношения. Той престава да разбира реалността на живота. Когато отива при някой извор, човек гребва малко вода с ръцете си и задоволява жаждата си. Може ли да изпие всичката вода на извора? Ако ти не можеш да изпиеш всичката вода на извора, трябва ли да изискваш от него да мисли само за тебе и да дава само на тебе? Ти имаш право само на онази вода, която си погълнал. И тази вода не може да остане много време в тебе. Щом свърши работата си, тя ще излезе навън. Ако съществува такъв закон, трябва ли човек да изисква да мислят само за него? Даже Бог, Който е създал света и всички живи същества, от никого не изисква да мислят само за Него. На човека е дадена следната заповед: „Любете Бога, любете ближния си, любете и врага си“. Любовта към Бога подразбира Божествения свят. Любовта към ближния подразбира духовния свят, а Любовта към врага – физическия свят.
Казано е още: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш небесни“. Съвършенството подразбира Любовта на човека към самия себе. Значи известни са четири прояви на Любовта: към Бога, към ангелите, към ближния и към врага. Думата „ближен“ включва всички хора, както и самия човек. Любовта към Бога определя отношенията на човека към Божествения свят. Любовта към ангелите определя отношенията му към духовния свят. Любовта към ближния, към самия себе и към врага определя отношенията му към физическия свят. Като прилага Любовта във всички светове, човек регулира своите мисли, чувства и постъпки, хармонизира ги и придобива вътрешен мир и спокойствие. Този е пътят, който Бог е начертал за всички ония, които искат да изправят живота си.
Следователно, искате ли да успявате, приложете закона на Любовта в живота си и не очаквайте от човека повече от това, което той в даден момент може да ви даде. Всеки човек е запалена свещ, която може да даде само толкова, колкото е светлината ѝ. Приемете това, което той ви дава, и благодарете. Защо на еди-кого си дал повече, защо с някого се разговарял повече, това е негова работа. Що се отнася до любовта на човека към този или онзи, това не зависи от него. Бог е Любов. Като знаете това, ще благодарите за онова, което в даден момент се излива от Бога. Приемете с благодарност това, което ви се дава, и го приложете в живота си. Човек има право да изучава себе си, да се вглежда в своите прояви, да се критикува и одобрява, но що се отнася за живота на другите хора, това не е негова работа.
И тъй, задачата на човека е да придобие живота, да определи отношенията си към Първата Причина и да приложи Любовта си. Как познавате, че някой човек е придобил живота? Животът се познава по уханието, което излиза от него. Всеки човек, който носи живот в себе си, е подобен на цвят, който току що се е разцъфтял и разнася надалеч своето благоухание. Той отваря цвета си към слънцето на живота и благодари за благата, които му са дадени. Това наричаме ние правилни отношения на човешката душа към Бога. Щом благодари на своя Създател, човек се връща между подобните си, да раздава от Любовта, от благото, което е получил. Кой не обича цвете, което благоухае? Тъй щото, искате ли да ви обичат, вие трябва да имате някакво съдържание в себе си. Интересна и любима книга е тази, в която е написано нещо хубаво. Не те ли обичат хората, това показва, че в тебе не е написано нищо хубаво. Щом съзнаеш това, иди веднага при Бога или при светлите и възвишени същества, и помоли да напишат нещо хубаво в тебе. В краен случай ти сам напиши нещо хубаво в себе си. Всяка сутрин, когато слънцето изгрява, човек трябва да вземе перото си – своя ум, да го натопи в мастилото на сърцето си и да напише нещо хубаво в книгата на своя живот. Не пише ли всеки ден нещо ново в своята книга, човек ще се обезсърчи и ще каже: „Нищо не съм постигнал“. Това значи: „Нищо не съм писал“. Щом съзнаваш, че нищо не си писал, вземи перото и пиши. – „Ама не мога.“ – Щом не можеш, ти трябва да умреш, отново да оживееш и да влезеш в новия живот.
Желая ви, щом станете от сън, да цъфнете. Ако не цъфтите, вие не живеете. Щом цъфнете, някое разумно същество ще дойде при вас, ще вземе нещо от това, което сте изработили, и ще го занесе на небето. За вас ще остане радостта от това велико посещение. Човек трябва да цъфти непрекъснато. Цъфтенето е процес, който има отношение към душата, затова е вечен и непреривен. Като не разбира този закон, човек казва: „Аз цъфнах вече, повече не мога да цъфтя“. Като държи тази мисъл в ума си, той съзнателно се поддава на остаряване. Не, дръжте в ума си мисълта за вечното цъфтене, за вечното подмладяване. Ако вчера сте сгрешили, сложете погрешката настрана, т.е. изправете я и гледайте на настоящия момент. Настоящият момент е важен. Като ученици, вие трябва да изучавате живота в неговата външна и вътрешна страна. Външно разгледан, животът може да се уподоби на представление, дето всеки човек играе някаква роля. Всеки човек е актор и като такъв, той трябва да знае добре ролята си. Ако не знае да играе, не го приемат на сцената. Тогава той остава да гледа как другите хора играят. Да гледате на живота като на театър, това не значи, че той няма смисъл. Щом проникнете във вътрешната страна на живота, ще видите какви разумни закони го управляват. Като изучавате живота, вие трябва да си отговорите, реален ли е вашият живот, или сте актьори само. Докато се занимавате с погрешките на хората, с безверието, със съмнението и подозрението, със страданията, вие сте актьори, не живеете свой собствен живот; докато се занимавате с въпросите кой е създал света, защо светът е създаден по този начин, кое верую е най-право, вие сте актьори. Вие трябва да слезете от сцената, да влезете в реалния живот, дето ще намерите доброто, Любовта, Истината, Мъдростта, свободата, които са общи за всички хора. Животът се заключава в общите положения, а не в специфичните.
Специфичните са временни. Животът, в своята същина, не може да се занимава със специфични неща.
Като не могат да разберат живота, хората дохождат до заключението, че са нужни правилни отношения между тях, че трябва да се обичат и т.н. Кои отношения са правилни? Можете ли с думи да определите правилните отношения? Можете ли с думи да кажете как трябва хората да се обичат? Любовта с думи не се определя. За да се обичат, хората трябва да са готови да си услужват. Ти не можеш да обичаш един човек, ако не си му направил никаква услуга, никакво добро. Услугата, доброто, което правите на човека, става причина за образуване на връзка между него и вас. Видите ли, че някой се дави, идете да му помогнете. Щом му помогнете, този човек ще ви обикне. Разумният свят е предвидил този случай в живота ви с цел да се създаде връзка между вас и него. Използвайте този случай за създаване на красива връзка с вашия ближен. Не може ли да използва случаите, които Бог е наредил в живота, човек разваля това, именно, което влиза в Божия план. Като знаете това, трябва да бъдете будни, да не разваляте естествения ред на нещата. Мнозина искат да бъдат силни, да оправят света. Как ще го оправят? С говорене ли? Истинско говорене е това, при което умрелият може да оживее. Не оживее ли умрелият, говоренето нищо не е допринесло.
Един ученик отишъл при един индуски учител и го помолил да му каже какво трябва да направи, за да стане проповедник. Учителят му казал: „За да станеш проповедник, ти трябва да се научиш първо да говориш на умрелите. Иди сега на гробищата и започни да говориш на умрелите. Ако можеш с говора си да събудиш поне един умрял и да го доведеш при мене, аз ще ти открия тайната, как можеш да станеш проповедник“. Ученикът отишъл на гробищата и започнал да обикаля гробовете, да говори на умрелите. Колкото и да им говорил, нито един от тях не се събудил и не го последвал. От гроб на гроб той викал да се събудят, да чуят какво им говори, но никой не се събудил. Ученикът се върнал при учителя си и казал, че умрелите не са в гробовете си.
Сега и на вас казвам: Докато и вие не доведете при мене поне един умрял, не можете да разберете тайната на вътрешния живот, нито Любовта може да ви се изяви. С други думи казано: Докато вие не дойдете при мене поне с един умрял, т.е. с едно дело на жертвата, никаква тайна не може да ви се открие. Всеки човек трябва да принесе някаква жертва пред олтара на Бога. Даже висши духове слизат на земята, за да принесат своята жертва пред великия жертвеник на живота. Те приемат Божието благословение само след като се въплътят на земята и принесат своята жертва. Този закон се отнася както към Цялото, така и към частите. Ще кажете, че вие сте направили тази жертва. Ако сте направили жертвата, а страдате и сте недоволни от живота, вие се самоизлъгвате – никаква жертва не сте направили. Който е пожертвал всичко, всичко е получил. Той е получил нова светлина, нова сила, нов подем в живота.
Първата работа на човека е, като стане сутрин, да се запита: „Какво мога да пожертвам днес?“ Който нищо не жертва, той се самоосъжда на смърт. В този смисъл смъртта е насилие на закона на жертвата. Всеки ден ще жертваш нещо от себе си и ще го прилагаш към великия олтар, както писателят пише и прилага по нещо ново към своята книга. С перото си той ниже огърлицата на своя живот, която украсява със скъпоценни камъни и диаманти. Сложи ли фалшиви камъни на своята огърлица, тя губи вече своята цена. Всеки човек трябва да бъде писател, сам да пише своя живот, в който да влага душата си като скъпоценен камък. Само онзи живот е ценен, в който човек е вложил душата си.
Основната мисъл в днешната лекция е, че пътят към щастието и към нещастието е един и същ. Някои ще кажат, че знаят тия неща. От знание до знание има разлика. Всеки може да говори, да пее, но малцина са ония, които с говора и с пеенето си могат да трогнат човешката душа, да направят преврат в човека. Като ученик на великия живот, човек трябва да се стреми, каквото придобие, да бъде в съвършенство. Ако иска да бъде красив, той трябва да се стреми към красотата на ангелите. Ако иска да бъде богат, той трябва да се стреми към такова богатство, което никой не може да го отнеме. Човек трябва да бъде вътрешно богат. Вътрешното богатство подразбира богатство на добродетели.
Сега, като съпоставям нещата, нямам намерение да критикувам. Аз съм против критиката, но поддържам Истината. Като говоря, аз имам предвид да разбулвам нещата първо за себе си, а после за вас. Щом запаля свещта, нещата стават ясни. Това не е моя заслуга; това е заслуга на светлината. Качество на светлината е да разкрива нещата. Обаче, който пали свещта, той трябва да знае как да я употребява. Искаш ли да осветиш пътя на хората със своята свещ, дръж я на известно разстояние от тях, да не ги изгори. На никого не позволявай да се грее на свещта ти. Запали свещта си, сложи я нависоко и на такова разстояние от хората, да могат свободно да четат на светлината ѝ, без да се изгарят. Нека се ползват от светлината ти, без да се горят. Не се мъчи да проникнеш със светлината си вътре в тях, да видиш какво се крие в гънките на душата им. Това е тяхна задача, а не твоя. Достатъчно е, че ти им даваш от своята светлина, да четат и да се учат на нея.
Казвам, че пътят към щастието и към нещастието е един и същ. Кой е този път? Това е пътят, който води към Бога. Ако разбираш законите на този път и правилно ги прилагаш, ти си намерил щастието; ако не разбираш тия закони, макар че си в същия път, ти си влязал в областта на нещастието. Вие сте дошли на земята – великото училище на живота, да се учите, но не трябва да бъдете нито критици, нито бирници. Бирникът събира, и вие събирате, но като съберете достатъчно вода, трябва да отворите крановете и да раздавате. Човек трябва да знае как да дава. Ако излеете водата от стомната си на земята, нищо не сте постигнали. Но ако с нея полеете едно изсъхнало цвете или задоволите жаждата на човек, който 3 дена е жадувал, постъпката ви е добра. Ако отправите една добра мисъл към някой болен или страдащ и му помогнете, вие сте постъпили разумно. Разумност се иска от вас. Разумността води към щастието, а неразумността – към нещастието.
Само проявената Божия Любов, само проявената Божия Мъдрост, само проявената Божия Истина носят пълния живот.
Лекция от Учителя, държана на 22 октомври 1930 г., София, Изгрев.